ГЛАВА LVII

Каупъруд прекара в източния изправителен затвор на Пенсилвания точно тринадесет месеца. За помилването му спомогнаха отчасти собствените му усилия, отчасти независещи от него, непредвидени обстоятелства. Едно от тези обстоятелства беше, че шест месеца след влизането му в затвора Едуард Мълая Бътлър почина — неочаквано, у дома си, както си седеше в креслото в кабинета. Поведението на Ейлийн дълбоко го беше съкрушило. От деня на осъждането на Каупъруд и особено от момента, когато той се беше разплакал на рамото й в затвора, тя силно се бе озлобила, настроила се бе непримиримо срещу баща си. Това нейно отношение, неоправдано за една дъщери, беше оправдано за жена, която съпреживява мъките на своя любим. Каупъруд н беше казал, че според него Бътлър използва цялото си влияние, за да му попречи да бъде помилван заедно със Стенър, чийто живот в затвора Франк следеше с голям интерес. Това стана причина да отпаднат и последните й задръжки. Тя не пропускаше случай да оскърби баща си, държеше се така, сякаш той не съществува, избягваше доколкото може да сяда заедно с него на масата, а когато все пак й се наложеше, сменяше мястото си с Нора и сядаше до майка си. Отказваше да пее или да свири в негово присъствие и упорито пренебрегваше немалкото готвещи се за политическа кариера млади хора, които баща й насърчаваше да посещават дома му преди всичко заради нея. С поведението си тя причиняваше неизразима болка на стария човек, но той нищо не й казваше. Беше загубил надежда, че може да си възвърне обичта й.

Майка й и братята й отначало не разбираха на какво се дължи отчуждението между баща и дъщеря. Майка й всъщност никога не разбра. Но скоро след осъждането на Каупъруд Калъм и Оуен научиха причината. Веднъж, когато се готвеше да си тръгне от приема в един дом, където благодарение на нарастващия си авторитет във финансовия свят винаги биваше сърдечно посрещан, Оуен случайно дочу разговора между двама души, които бегло познаваше. Докато обличаха палтата си до вратата, единият каза:

— Разбра ли, че Каупъруд са го осъдили на четири години?

— Да — отвърна другият. — А е способен и ловък човек, не може да му се отрече. Всъщност аз знам момичето, с което е имал връзка. Предполагам, че и ти го знаеш. Казва се Бътлър, струва ми се… Мис Бътлър.

Оуен в първия момент си помисли, че не е чул добре, но всичко му стана ясно, когато човекът, след като отвори вратата и излезе навън, добави:

— Е, старият Бътлър очевидно успя да си отмъсти. Казват, че той го е пратил в затвора.

Оуен смръщи чело. Очите му гневно припламнаха. Бе наследил донякъде буйния нрав на баща си. За какво, по дяволите, говореха тези хора? За коя мис Бътлър? Възможно ли бе да имат предвид Ейлийн или Нора? Възможно ли бе Каупъруд да е поддържал връзка с някоя от тях? Едва ли става дума за Нора, помисли си той. Тя беше влюбена в един млад мъж — Оуен го познаваше, — за когото възнамеряваше да се омъжи. Ейлийн обаче доста се беше сближила със семейство Каупъруд и често говореше възторжено за финансиста. Нима е тя? Просто не му се вярваше. Помисли си да настигне двамата си познати и да им поиска обяснение, но когато излезе навън, те вече доста се бяха отдалечили, и то в посока, обратна на тази, в която той възнамеряваше да тръгне, затова реши да попита баща си.

Старият Бътлър веднага разказа на сина си всичко, но го закле да пази тайна.

— Жалко, че не съм знаел — разпалено викна Оуен. — Щях да застрелям този подъл тип.

— Кротко, кротко! — усмири го Бътлър. — Твоят живот струва много повече от неговия, с това само щеше да повлечеш цялото ни семейство в калта. Той вече си плати донякъде за вероломството, но още има да плаща. Чакай и ще видиш. Но на никого нищо не казвай. След година-две той ще поиска да го помилват. И на нея нищо не казвай. С приказки тези работи не се оправят. Надявам се дългата раздяла с него да я вразуми.

След разговора с баща си Оуен се стараеше да се държи любезно със сестра си, но тъй като беше ревностен застъпник на строгия морал и жадуваше да се издигне и да заеме почетно място в обществото, не разбираше как Ейлийн е могла да извърши подобно нещо, а и не можеше да й прости, че е сложила такова препятствие на пътя му. Сега враговете му щяха да използват срещу него освен всичко друго и това срамно петно, ако пожелаеха — и сигурно щяха да го направят, съмнение нямаше.

Калъм научи за историята на Ейлийн от съвсем друго място, но почти по същото време. Той членуваше в едно спортно дружество, което освен с една красива сграда в самия град разполагаше и с извънградски спортен клуб, където Калъм ходеше понякога, за да поплува и да се наслади на турската баня. Една вечер в билярдната зала един от приятелите му се приближи до него и му каза:

— Ей, Калъм, знаеш, че съм ти добър приятел, нали?

— Знам, разбира се — отвърна Калъм. — Какво има?

— Повярвай ми — продължи Ричард Петик (така се казваше младежът), като се постара чрез погледа си да изрази своята голяма преданост, — не бих искал да ти съобщавам нещо, което може да те засегне, но мисля, че не е редно все пак да го премълча. — Той разхлаби високата си бяла яка, която очевидно го стягаше.

— Вярвам ти, Петик — отвърна Калъм, наостряйки внимание. — Какво има? Какво се е случило?

— Пак ти повтарям, че не искам да те засегна — каза Петик, — но онова приятелче Хибс разправя разни неща за сестра ти.

— Какво разправя? — викна възбудено Калъм и се наежи, припомняйки си правилата на държане, които обществото предписваше при подобни случаи. Трябваше да се разгневи. Да поиска незабавно удовлетворение за обидата — най-вероятно като се сбие, — ако честта му по някакъв начин е засегната. — Какво разправя за сестра ми? И с какво право споменава тук името й? Той изобщо не я познава.

Петик си даде вид, че е много загрижен да не би да предизвика кавга между Калъм и Хибс. Взе да увърта, заяви, че никога няма да му каже какво е чул, за да не го обиди, а всъщност едва сдържаше езика си. Най-сетне изплю камъчето.

— Хибс разпространява слуха, че сестра ти имала нещо общо с Каупъруд, онзи, дето наскоро го осъдиха и че именно за това го били вкарали в затвора.

— Какво? — викна Калъм, престореното му безразличие в миг изчезна и той придоби израза на дълбоко оскърбен човек. — Как си позволява? Къде е той сега? Да видим ще го потвърди ли и пред мен!

По младежкото му слабо нежно лице се появи бледа следа от неукротимия войнствен дух на баща му.

— Чакай, Калъм — опита се да го успокои Петик, уплашен, че е предизвикал буря, чийто край не можеше да предвиди, — претегляй си думите. Тук не бива да се вдига врява. Нали знаеш, че правилникът го забранява. Освен това може и да е пиян и затова да е повторил някакви глупави приказки, които е чул. Сигурно е така. Хайде, за бога, само не избухвай!

Петик бе имал неблагоразумието сам да доведе нещата дотук, а сега вече се боеше, че ако избухне скандал, и той заедно с Калъм и „клюкаря“ щеше да бъде замесен в него. Но вече не беше лесно Калъм да бъде удържан. Силно пребледнял, той тръгна към ресторанта, обзаведен в старинен английски стил, където Хибс седеше с един свой връстник и пиеше бренди със сода. Калъм застана на прага и подвикна:

— Ей, Хибс!

Като чу гласа му и го видя на вратата, Хибс стана и се приближи към него. Беше приятен младеж, възпитаник на Принстънския университет. От различни източници до него бяха достигнали слуховете за Ейлийн — за това се говореше дори и в самия клуб — и той си бе позволил да ги повтори в присъствието на Петик.

— Какво си разправял за сестра ми? — попита Калъм със заплашителен тон, като гледаше Хибс право в очите.

— Ами… аз… — поколеба се Хибс, усетил, че назрява кавга, която искаше да избегне. Той не беше от най-смелите и това личеше от външността му. Косите му бяха сламеноруси, очите сини и страните розови. — Ами… нищо особено. Кой ти каза, че съм разправял нещо за нея?

Хибс погледна Петик, досещайки се, че той го е издал, а Петик се провикна разпалено:

— Не се опитвай да отричаш, Хибс. Много добре знаеш, че те чух какво говореше.

— Е, и какво казах? — с предизвикателен тон попита Хибс.

— Да, какво си казал наистина? — прекъсна го Калъм мрачно, решил той да води разпита. — Тъкмо това искам да знам.

— Ами… аз… — запелтечи смутено Хибс — казах само това, което съм чувал от други хора. Просто повторих думите на един тук, който говореше, че сестра ти била много близка с мистър Каупъруд. От себе си нищо не съм добавял.

— Аха, не си добавял, така ли? — кресна Калъм и като извади дясната си ръка от джоба, удари Хибс през лицето. Разярен, повтори удара и с лявата. — Това може би ще те научи занапред да не си позволяваш да споменаваш името на сестра ми, пале такова!

Хибс на свой ред замахна. Не беше съвсем неопитен в бокса. Свил юмруци, той удари Калъм силно в гърдите и в челюстта. В двете помещения на ресторанта настъпи суматоха. Събаряйки маси и столове, всички се втурнаха към мястото на боя. Двамата противници бързо бяха разтървани. Присъстващите се разделиха на две — всеки взе страната на този от участващите в боя, с когото беше по-близък. Поведе се разгорещен спор. От време на време Калъм оглеждаше кокалчетата на лявата си ръка, които се бяха разранили от удара. Иначе се държеше спокойно, като същински джентълмен. Силно възбуден, Хибс твърдеше, че Калъм го е нападнал без всякакъв повод. Какво нахалство — да се нахвърли отгоре му тук, в самия клуб! А Петик бил не само подслушвай, но и лъжец. В същото време Петик се мъчеше да убеди неколцина от присъстващите, че е постъпил както подобава на един честен приятел. Няколко дни в клуба се говореше само за това и историята не стигна до вестниците благодарение на огромните усилия на приятелите и на двете страни. Когато разбра, че слухът за Ейлийн съвсем не е безоснователен, Калъм съжали за постъпката си, напусна дружеството и повече не стъпи в клуба.

— Защо, за бога, ти трябваше да удряш този младеж — ядоса се Оуен, когато Калъм му разказа за произшествието. — С това само ще дадеш повод за още приказки. Тя трябваше да напусне града, но не желае. Явно, че продължава да е влюбена в този тип, а на мама и на Нора не бива да казваме. Здравата има да патим покрай тази история, повярвай ми.

— По дяволите, трябва да я накараме да замине — възкликна Калъм.

— Да, но как, когато тя не иска — отвърна Оуен. — Знаем, че татко се опита да я склони и не успя. Затова предлагам да оставим засега нещата както са. Каупъруд е в затвора и с него май е свършено. Хората смятат, че татко го е вкарал там, това все пак е нещо. Може би след време ще успеем да я убедим да замине. По-добре този тип никога да не ни се беше мяркал пред очите. Ако излезе някога от затвора, не бих се поколебал да го убия.

— Според мен няма никакъв смисъл — отвърна Калъм. — Само ще раздухаш скандала отново. С него и без това е свършено.

Двамата решиха да убедят Нора да се омъжи колкото е възможно по-скоро. Към Ейлийн се държаха толкова хладно, че караха мисис Бътлър, която не можеше да прозре причината, дълбоко да страда.

Разединението, настъпило в семейството му, дотолкова обърка стария Бътлър, че той не знаеше какво да мисли и как да постъпва. От месеци наред блъскаше ума си, но разрешение не намираше. Накрая, изпаднал в дълбоко отчаяние, уморен и безутешен, седемдесетгодишният старец рухна — както седеше на стола до писалищната си маса. Смъртта му бе предизвикана от разрив на сърцето, но към тази непосредствена причина би трябвало, може би, да се прибави и разривът му с Ейлийн. Би било пресилено да се каже, разбира се, че до този край го е довело само огорчението, което му донесе любимата му дъщеря; той всъщност беше много едър човек, апоплектик, с отдавна склерозирали кръвоносни съдове; от години водеше напълно заседнал живот и това се бе отразило гибелно на храносмилането му. Минаваше седемдесетте и дните му просто се бяха свършили. Намериха го сутринта вкочанясал, с отпуснати на коленете ръце и с обронена на гърдите глава.

Беше погребан с подобаващите почести в двора на черквата „Свети Тимотей“. На погребението присъстваха много политици и представители на градската администрация, които шепнешком разискваха помежду си дали все пак мъката по дъщеря му не бе ускорила кончината му. Споменати бяха, разбира се, всичките му добри дела, а Моленхауър и Симпсън почетоха паметта му, като изпратиха големи венци. Те много съжаляваха, че си е отишъл завинаги, тъй като тримата бяха представлявали наистина един „всесилен триумвират“, но веднага след смъртта му го забравиха. Цялото си състояние Бътлър остави на жена си. Едва ли някой друг във Филаделфия бе правил по-кратко завещание от неговото.


„Завещавам на любимата си жена Нора всичко, което притежавам, с правото да се разпорежда с него както намери за добре.“


Завещанието беше недвусмислено и не търпеше никакви тълкувания. Малко преди смъртта си обаче Бътлър беше написал един таен документ, в който разясняваше на жена си как да се разпореди с имуществото, когато наближи и нейният край. Всъщност това беше неговото истинско завещание, прикрито под формата на съвет към нея, и мисис Бътлър за нищо на света не би го променила. Бътлър държеше тя да остане единствена негова наследница до смъртта си. Определеният първоначално за Ейлийн дял си оставаше същият. Съгласно волята на баща й — воля, която за мисис Бътлър беше свещена повеля — Ейлийн след смъртта на майка си трябваше да получи двеста и петдесет хиляди долара. Но мисис Бътлър не сподели с никого нито този факт, нито каквото и да било друго от съдържанието на документа, на който гледаше като на свое лично завещание. Ейлийн често се питаше дали баща й й е оставил нещо, но никога не се постара да узнае. Навярно нищо, мислеше си тя с примирение.

Смъртта на Бътлър предизвика голяма промяна в семейните взаимоотношения. След погребението семейството сякаш продължи да води предишното мирно съжителство, но това беше привидно. Калъм и Оуен се държаха така пренебрежително с Ейлийн, че тя не можеше да не го забележи и тъй като беше много горда, им отвръщаше със същото. След смъртта на баща си Оуен отново се върна към намерението да я принуди да замине, но накрая реши, че е безсмислено. Мисис Бътлър, която не желаеше да напусне стария им дом, беше твърде привързана към дъщеря си и това също възпираше братята да настоят Ейлийн да замине. Ако се опитаха да я принудят, трябваше да разкрият всичко пред майка си, а те не желаеха да я тревожат. Оуен усилено ухажваше Каролайн Моленхауър с намерението един ден да се ожени за нея — не само защото тя щеше да бъде богата наследница, а и защото беше влюбен. През януари, шест месеца след смъртта на Бътлър, Нора отпразнува скромно своята сватба, а през следващата пролет се ожени и Калъм.

Междувременно настъпиха големи промени и в политическия живот на града. Някой си Том Колинс, един от някогашните помощници на Бътлър, който напоследък бе станал особено влиятелен в Първи, Втори, Трети и Четвърти район, където държеше голям брой кръчми и други заведения със съмнителна слава, предявяваше претенции да се нареди сред политическите ръководители, на града. Моленхауър и Симпсън бяха принудени да се съобразяват с него, защото, ако пожелаеше, той можеше да ги лиши от сто и петнайсет хиляди бюлетина, които макар и в голямата си част да бяха фалшиви, при нужда вършеха работа. Синовете на Бътлър не успяха да се изкачат на политическата сцена и трябваше да се задоволят с предприемачеството и сделките с градските трамвайни линии. Сега вече не беше трудно да се издействува помилването на Каупъруд и Стенър, срещу което Бътлър се противопоставяше, защото, докато държаха Стенър в затвора, щяха да държат и Каупъруд. Скандалът около злоупотребата с парите от градската хазна постепенно стихваше и вестниците престанаха дори да го споменават. Благодарение на усърдието на Стеджър и Уингейт до губернатора на щата бе изпратена петиция, подписана от всички видни финансисти и борсови посредници, в която се изтъкваше, че Каупъруд несправедливо е бил подведен под отговорност и осъден и се отправяше молба той да бъде по: милван. Що се отнася до Стенър, подобни усилия не бяха нужни; водачите на Републиканската партия изчакваха само удобен момент, за да уведомят губернатора, че трябва да го освободи. Досега не бяха предприели нищо, защото знаеха, че Бътлър всячески ще пречи на освобождаването на Каупъруд, а не беше възможно да бъде пуснат на свобода само единият, пък другият да остане да си доизлежава присъдата. С петицията до губернатора и смъртта на Бътлър се разкриваше очакваната благоприятна възможност.

Въпросът обаче бе придвижен едва през март, когато беше изтекла повече от половин година от смъртта на Бътлър, а Стенър и Каупъруд бяха прекарали в затвора тринадесет месеца — срок, напълно достатъчен, за да се уталожи гневът на широката публика. За този период Стенър силно се бе променил и физически, и духовно. Макар че от време на време го посещаваха някои от по-второстепенните членове на Градския съвет, които под една или друга форма се бяха възползвали някога от неговата щедрост, макар че в затвора му бяха дадени почти всички възможни привилегии и че семейството му не страдаше от лишения, той съзнаваше, че кариерата му на политик и общественик е приключена. Сега все още се намираха приятели, които му изпращаха по някоя кошница с плодове и го уверяваха, че изпитанието му твърде скоро ще свърши, но Стенър знаеше, че като излезе на свобода, ще може да разчита само на своя опит като агент по застраховките и покупко-продажбите на недвижими имоти. Тази работа вървеше твърде слабо още в дните, когато той се мъчеше да се добере до някое местенце на политическата сцена. А как щеше да върви сега, когато всички щяха да го знаят само като човека, ограбил петстотин хиляди долара от градската хазна и осъден да лежи в изправителния затвор пет години? Кой щеше да му заеме поне четири-пет хиляди долара, колкото да започне, макар и скромно? Дали хората, които го навестяваха сега, за да му изкажат съчувствието си за това, колко несправедливо е бил осъден? Малко вероятно. Всичките ще почнат да се извиняват, че не могат да отделят такава сума. Е, ако имаше да им предложи някаква солидна гаранция — тогава може би щяха да му услужат; но ако разполагаше със солидна гаранция, защо ще е нужно да се обръща към тях? Единственият човек, който действително би му помогнал, щом узнаеше, че е в нужда, бе Франк Каупъруд. Ако Стенър признаеше грешката си — както Каупъруд наричаше отказа да му отпусне допълнителен заем, — той с готовност щеше да му даде пари, без дори да се надява, че ще си ги получи обратно. Но Стенър, който не беше способен да вниква в човешката природа, смяташе Каупъруд за свой враг, затова едва ли щеше да му стигне смелост, пък и разум да се обърне към него.

По време на затворничеството си Каупъруд успя да натрупа малко пари с помощта на Уингейт. На няколко пъти изплаща значителни суми на Стеджър, докато най-сетне адвокатът заяви, че не е редно да взема нищо повече от него.

— Когато стъпиш отново на крака, Франк — каза Стеджър, — спомни си за мен, ако желаеш. Но как ли всъщност ще желаеш, като чрез мен ти само търпя щети, щети и щети. Ще се заема с молбата до губернатора без никакво възнаграждение. Всичко, което ще правя за теб оттук-нататък, ще бъде безплатно.

— О, не говори празни приказки, Харпър — отвърна Каупъруд. — Не познавам друг, който по-добре би водил делото ми. А и на друг не бих се доверил така както на теб. Не обичам адвокатите, нали знаеш?

— Да, да, но и адвокатите не обичат финансистите, така че сега сме квит.

И двамата приятелски си стиснаха ръцете.

И тъй, когато в началото на март 1873 най-сетне беше решено да се издействува помилването на Стенър, наложи се, макар и не с толкова шум, да се направят постъпки и за Каупъруд. Делегация, състояща се от Стробик, Хармън и Уинпени и натоварена да изрази единодушната молба па Градския съвет и на администрацията, а също и желанието на Моленхауър и Симпсън, да бъде освободен бившият градски ковчежник, се яви в Харисбърг пред губернатора и му връчи официално искане, съставено така, че да направи нужното впечатление на обществото. В същото време Стеджър, Дейвисън и Уолтър Лий подадоха петицията за помилването на Каупъруд. Губернаторът, който предварително беше получил указания от лица, много по-високопоставени от самата делегация, си придаде излишна за случая важност. Лично щял да се заеме с въпроса. Щял да проучи данните по престъплението и досиетата на двамата затворници. Нищо не можел да обещае предварително — щял да прецени. След десет дена обаче, когато оставените в една преграда на писалището му петиции вече се бяха покрили с дебел слой прах, без да прави каквито и да било проучвания, той издаде две отделни писмени заповеди за помилване. Едната най-учтиво връчи на господата Стробик, Хармън и Уинпени, за да я предадат лично на Стенър, както те бяха пожелали. Втората даде на Стеджър по негова молба и двете делегации, дошли да получат важните документи, си тръгнаха. Още същия следобед, но в различен час те се озоваха пред портала на затвора — първо пристигнаха Стробик, Хармън и Уинпени, а след това Стеджър, Уингейт и Уолтър Лий.

Загрузка...