Финансист

ГЛАВА XXIII

И изведнъж, след няколкогодишната им тайна връзка, която не само не бе отслабила, а бе дори засилила взаимната им обич и разбирателство, дойде бурята. Тя връхлетя неочаквано, като гръм от ясно небе и не бе породена от намерението и волята на когото и да било. Започна се с един пожар, далечен пожар — големия чикагски пожар, избухнал на 7 октомври 1871 година, при който изгоря до основи огромната търговска част на града и който незабавно предизвика невъобразима, макар и краткотрайна финансова паника из разни други градове в Америка. Пожарът се разрази в събота и продължи с нестихваща сила до следващата сряда. Унищожи банки, търговски къщи, складове на сточни гари и пристанища, огромни застроени площи. Най-тежки загуби естествено претърпяха застрахователните компании, повечето от които незабавно прекратиха плащанията. А това прехвърли загубите върху фабрикантите и търговците на едро от други градове, които имаха търговски връзки с Чикаго, а също и върху чикагските търговци. Големи загуби понесоха и мнозина капиталисти от източното крайбрежие, които от години насам притежаваха отчасти или чрез ипотеки разкошни сгради, служещи за кантори или за жилища, с които Чикаго вече си съперничеше с всеки друг град на континента. Съобщителните връзки бяха нарушени и с острия си нюх Уолстрийт, Трета улица във Филаделфия и Стейт Стрийт в Бостън веднага доловиха още от първите известия колко сериозно е положението. В събота и неделя не можеше да се направи нищо, тъй като новината бе дошла твърде късно — след затваряне на борсите. В понеделник обаче вестите заваляха една след друга и притежателите на акции и облигации — железопътни, държавни, трамвайни и всякакви други — започнаха да заливат с тях пазара, за да получат налични пари. Разбира се, банките поискаха погасяване на заемите и това предизвика такава паника на борсите, която можеше да се сравни само с „Черния петък“ в Ню Йорк от преди две години.

Каупъруд и баща му бяха извън града, когато избухна пожарът. Бяха отишли заедно с неколцина приятели банкери да огледат предложеното трасе за удължаване на една местна железопътна линия, за която трябваше да се отпусне заем. Бяха изминали с двуколки по-голямата част от трасето и когато се прибираха във Филаделфия вечерта в неделя, до ушите им достигнаха виковете на вестникарчетата, които разнасяха извънредно издание.

— Извънредно издание! Извънредно издание! Новини за големия чикагски пожар!

— Извънредно издание! Извънредно издание! Чикаго гори! Извънредно издание! Извънредно издание!

Виковете бяха проточени и зловещи и действаха потискащо. Пустотата на града, чиито жители се бяха прибрали по домовете си, за да се отдадат на молитви и размисли, вехнещата от настъпващата есен зеленина правеха тези викове още по-зловещи в здрача на тъжната неделна привечер.

— Ей, момче — извика Каупъруд към едно дрипаво вестникарче, което изскочи иззад ъгъла с куп вестници под мишница. — Какво има? Чикаго ли гори?

Той погледна многозначително баща си и останалите мъже, докато посягаше за вестника, и като прочете заглавията, в миг осъзна колко голяма беда се беше случила.

— Това е доста сериозно — каза той с равен и спокоен глас и невъзмутимо погледна спътниците си.

Малко по-късно каза на баща си:

— Ще настъпи паника, ако банките и борсовите кантори не обединят усилията си.

Каупъруд бързо и точно пресмяташе собствените си задължения. В банката на баща си бе заложил акции от своите трамвайни линии на стойност сто хиляди долара срещу шейсет процента и сертификати от градския заем на стойност петдесет хиляди долара срещу седемдесет процента. Баща му му беше дал над четирийсет хиляди долара в наличност, за да провежда борсови операции с тези ценни книжа. Банковата къща „Дрексъл и Ко“ му бе открила кредит за сто хиляди долара и щеше да поиска погасяването на този заем, освен ако не проявеше особено снизхождение, което беше малко вероятно. „Джей Кук и Ко“ го бе кредитирала с други сто и петдесет хиляди долара. И тя щеше да си поиска парите. На четири по-малки банки и на три борсови кантори дължеше отделни суми в рамките на петдесет хиляди долара. Бе въвлякъл в своите комбинации градския ковчежник за сума от около петстотин хиляди — ако това се откриеше, щеше да стане скандал — и щатския ковчежник — за двеста хиляди долара. Имаше и стотици други дребни задължения, които се движеха между сто долара и пет и десет хиляди. Паниката щеше да доведе не само до изтегляне на влоговете и до искания за погасяване на заемите, но и до голямо спадане на курса на ценните книжа. Как би могъл да превърне в пари своите ценни книжа? Това беше въпросът. Как да ги продаде, но не чак толкова ниско, че да пропилее състоянието си и да се разори?

Каупъруд продължаваше да пресмята трескаво наум, когато махна за сбогом на приятелите си, които бързо си тръгнаха, замислени за собственото си затруднено положение.

— Татко, ти по-добре се прибери у дома, а аз ще изпратя няколко телеграми (телефонът още не беше изобретен). Ще се върна скоро и заедно ще обсъдим нещата. Мисля, че работата е много лоша. Не казвай никому нищо, преди да сме поговорили двамата. Тогава ще решим какво да правим.

Смутен и разтревожен, Каупъруд старши подръпваше бакенбардите си. Мислеше си какво ли ще стане с него, ако синът му се разори, тъй като и той самият здраво се бе заплел в неговите комбинации. Бе пребледнял от страх, защото си даваше сметка, че в желанието да услужи на сина си, бе поел твърде много рискове. Ако Франк не беше в състояние още утре да погаси заема си от сто и петдесет хиляди, което банката навярно щеше да поиска, цялата отговорност за това скандално положение щеше да падне върху него.

От своя страна синът му си мислеше колко се усложняваха сега и без това заплетените му отношения с градския ковчежник и колко трудно, дори невъзможно би било сам да поддържа на пазара курса на ценните книжа. Онези, които биха могли да му помогнат, сега също се намираха в затруднение. В създаденото положение имаше няколко особено неблагоприятни момента. „Дрексъл и Ко“ усилено бе повишавала курса на акциите от железопътните линии, заемайки срещу тях големи суми. „Джей Кук и Ко“, която финансираше Северната тихоокеанска железопътна линия, беше правила всичко възможно да построи сама тази огромна трансконтинентална мрежа. И тъй като отдавна играеше тази игра, сега естествено и тя щеше да изпадне в трудно положение. Още след първите новини те щяха да продадат най-сигурните си ценни книжа — държавни облигации и други от този род, за да спасят ония, които биха могли да разиграват на борсата. Усетили възможността за лесна печалба, „мечките“ веднага щяха да започнат да подбиват цените и да препродават всякакъв вид акции. Но той не би посмял да постъпи тъка — веднага щеше да си счупи гръбнака. На него му беше нужно време. Ако можеше да спечели време — три дни, седмица, десет дни, бурята сигурно щеше да го отмине.

Най-много го безпокоеше мисълта за петстотинте хиляди долара, които Стенър беше вложил при него. Наближаваха есенните избори. Макар ковчежникът да бе служил вече два мандата, кандидатурата му бе издигната отново, а един скандал, свързан с градската хазна, щеше да му се отрази извънредно лошо. Този скандал щеше да сложи край на административната кариера на Стенър, а нищо чудно да го изпрати и в затвора. Би могъл да провали и възможностите на Републиканската партия да спечели. Скандалът щеше да засегне и Каупъруд, защото той също имаше дял в тази история. Ако това се случеше, нямаше да може да избегне стълкновението с политиците. При лошо стечение на обстоятелствата той вероятно щеше да фалира и тогава щеше да излезе наяве фактът, че се е опитвал да завладее онази част от градските трамвайни линии, която те смятаха за своя неприкосновена собственост, и то със заети от градската хазна пари — а това можеше да им струва изборите. Естествено те нямаше да погледнат снизходително на неговите действия. Излишно щеше да бъде да твърди, че е заемал парите срещу два процента лихва (за да се подсигури, в повечето случаи той наистина бе постъпвал така) или пък, че е действал само като агент на Стенър. На такова твърдение биха повярвали само наивни или незапознати с нещата хора, но политиците нямаше да се хванат на въдицата. Не бяха толкова глупави.

Окуражаваше го единствено обстоятелството, че той много добре знаеше какво вършат градските управници. Едва ли би било в интерес дори и на най-високопоставените да държат морализаторски тон в такъв кризисен момент. Всички те — и малки, и големи, — извличаха облаги от правата, които им даваше градът. Франк знаеше, че Бътлър, Моленхауър и Симпсън печелеха от договорите с общината. Тези договори бяха законни наистина, но те бяха всъщност една явна фаворизация. Печелеха също и от големите суми, събирани под формата на данъци — поземлен данък, данък за водата и така нататък, които се влагаха в посочени от тримата и от някои други лица банки, считани за официални хранилища на градските пари. Предполагаше се, че банките правят услуга на града, като пазят парите му в подземията си, и затова не плащаха никакви лихви за влоговете. Но те пускаха тези пари в обръщение. В чия полза? Каупъруд нямаше причини да се оплаква, защото се отнасяха добре към него, но смяташе за нередно тези хора да монополизират всички градски привилегии. Той не познаваше лично Моленхауър и Симпсън, но знаеше, че те, както и Бътлър бяха извлекли добра печалба от неговите манипулации с градския заем. Освен това Бътлър проявяваше подчертана благосклонност към него. Имаше основания да се надява, че при създадената ситуация и в случай че станеше най-лошото, Бътлър би му помогнал, ако му признае всичко. Каупъруд реши да постъпи именно така, разбира се, ако не успее да се справи сам и тайно с помощта само на Стенър.

Прецени, че най-напред трябва да отиде в дома на Стенър и да поиска допълнителен заем от триста или четиристотин хиляди долара. Със Стенър винаги се бе разбирал добре, а в случая нямаше да бъде трудно да го убеди колко е важно липсата от петстотин хиляди долара в касата му да не става публично достояние. Разбира се, после трябваше да намери още пари, колкото е възможно повече. Но откъде? Очевидно трябваше да се срещне с директори на банки и на акционерни дружества, с най-ловките борсови посредници и изобщо с хора от този род. А дължеше и сто хиляди долара на Бътлър. Навярно щеше да успее да убеди стария предприемач да не си ги иска сега. Прибра се бързо, нареди да впрегнат и незабавно се отправи към дома на Стенър.

Оказа се обаче — и това не само разочарова, но и силно смути Каупъруд, — че Стенър е извън града; бил отишъл с приятели за риба и патици в залива Чезапик; щял да се върне чак след няколко дни; намирал се някъде из блатата край някакво малко градче. Каупъруд изпрати бърза телеграма до най-близкия до градчето телеграфо-пощенски пункт, а за по-сигурно телеграфира и до още няколко пункта в околността. Молеше го незабавно да се върне. Никак не беше сигурен обаче, че Стенър ще се върне навреме, и беше силно затруднен да реши кога трябва да направи следващата си стъпка и каква да бъде тя. Трябваше да получи помощ отнякъде, и то незабавно.

Изведнъж му хрумна една мисъл, която можеше да се окаже плодотворна. Бътлър, Моленхауър и Симпсън отдавна бяха свързали трайно интересите си с местните трамвайни линии. При създалото се положение те трябваше да се обединят, за да защитят тези интереси. Биха могли да влязат във връзка с едри банкери, с банкови къщи като „Дрексъл и Ко“, „Джей Кук и Ко“ и някои други и да ги помолят да помогнат за стабилизирането на пазара. А това стабилизиране би могло да се постигне чрез организирано изкупуване на акции. Ако пожелаят да направят това, тяхната подкрепа би му дала възможност да продаде своите ценни книжа на такава цена, която ще му позволи да стъпи на крака и дори, използвайки понижението, да спечели нещо — немалко впрочем. Идеята беше блестяща, беше достойна за много по-сложна ситуация. Уязвима беше само в едно — дали можеше да бъде осъществена?

Реши веднага да отиде при Бътлър. Тревожеше го само мисълта, че вече ще бъде принуден да разкрие истината за себе си и за Стенър. Качи се отново на двуколката и веднага се отправи към дома на Бътлър.

Завари известния предприемач да вечеря. Той не беше чул виковете на вестникарчетата и, разбира се, още нищо не знаеше за пожара. Когато прислужникът съобщи за пристигането на Каупъруд, Бътлър се появи усмихнат на вратата на столовата, за да го посрещне.

— Не бихте ли седнали с нас? Тъкмо привършваме леката си вечеря. Ще изпиете чаша кафе или чай. Хайде, заповядайте!

— Не мога — отвърна Каупъруд. — Някоя друга вечер, сега много бързам. Искам да ви видя само за няколко минути и веднага ще си тръгна. Няма да ви задържам дълго.

— Добре, щом е така. Ей сега идвам.

Бътлър се върна в столовата, за да си остави салфетката. Ейлийн, която също вечеряше, чу гласа на Каупъруд и изпита силно желание да го види. Недоумяваше какво го бе довело при баща й толкова късно. Не можеше да стане веднага от масата, но се надяваше да го види, преди той да си отиде. Каупъруд мислеше за нея дори пред лицето на надвисналата буря, както мислеше и за жена си, и за още много други неща. Ако бурята го пометеше, нямаше да бъде леко на всички, които бяха свързани с него. Засега облаците все още само се трупаха и той не можеше да прецени как ще се развият нещата. Беше завладян от мрачни мисли за предстоящите събития, но не беше изплашен. Красивото му лице с класически черти бе спокойно, както обикновено от очите му се излъчваше студеният блясък на закалена стомана.

— Е? — възкликна Бътлър, като се върна; имаше вид на човек, напълно доволен от заобикалящия го свят. — Какво ви се е случило тази вечер? Надявам се да не е нещо лошо. Денят беше много хубав.

— И аз се надявам, че не е много сериозно — отвърна Каупъруд. — И все пак бих искал да поговоря с вас няколко минути. Не смятате ли, че е по-добре да се качим в кабинета ви?

— Тъкмо това се канех да ви предложа — отвърна Бътлър. — И пурите са горе.

Двамата излязоха от салона и се отправиха към стълбището. Бътлър тръгна напред и докато се качваше, Ейлийн излезе от столовата, шумолейки с копринената си рокля. Разкошните й коси бяха прибрани от тила и челото и бяха така завити на темето, че образуваха нещо като златисто-червеникава корона. Лицето й беше поруменяло, а тъмночервената й вечерна рокля още по-силно подчертаваше белотата на голите й ръце и рамене. Тя инстинктивно бе разбрала, че се е случило нещо лошо.

— О, мистър Каупъруд! Как сте? — възкликна Ейлийн, като се приближи и му подаде ръка, докато баща й продължаваше да се изкачва по стълбите. Тя нарочно задържаше Каупъруд, за да размени няколко думи с него, а демонстративната непринуденост на тона й бе предназначена за околните.

— Неприятности ли имаш, мили? — прошепна Ейлийн, когато баща й се отдалечи достатъчно, за да не ги чува. — Изглеждаш ми разтревожен.

— Надявам се, че не е чак толкова сериозно, скъпа — каза той. — Чикаго гори и неприятностите ще започнат утре. Трябва да поговоря с баща ти.

Тя има време само за едно състрадателно и отчаяно възклицание, преди той да отдръпне ръката си и да последва Бътлър по стълбите. В последния миг тя стисна съчувствено лакътя му и през гостната стая се отправи към всекидневната, където седна и се замисли. Никога досега не беше виждала Каупъруд толкова съсредоточен и суров. Лицето му бе сякаш излято от бял восък и изглеждаше хладно като самия восък, а очите му, дълбоки и зареяни някъде, оставаха непроницаеми! Какво от това, че гори Чикаго? Какво го засяга този пожар? Толкова ли сериозни могат да бъдат последиците за него? Той никога не беше й говорил за работата си, пък и тя не разбираше от тия неща повече от мисис Каупъруд. И все пак се разтревожи, защото ставаше дума за нейния Франк и защото тя, както си мислеше, бе вече безвъзвратно свързана с него.

Като изключим големите автори, в литературата най-често ни се представя един-единствен образ на жената любовница — коварна, пресметлива, хитра прелъстителка, която изпитва наслада от умението си да примамва в клопките си мъжете. Вестниците и разните книжки, посветени на морални въпроси, с фанатично усърдие поддържат тази представа. Сякаш бог е установил някаква цензура над живота и я е поверил в ръцете на най-консервативните хора. А всъщност съществува н друг вид любовна връзка, която няма нищо общо с грубата пресметливост. В повечето случаи тя не се гради върху коварство и измама. Обикновено силно влюбената, ръководена от чувствата жена в помислите си е чиста като дете и всеотдайността й няма граници; докато обича, тя не може да бъде друга. Но оскърбят ли чувството й, „и адът би се смаял от яростта й“. Жертвоготовността, отстъпчивостта, грижовността обаче са най-присъщите достойнства на любовницата. И тъкмо тяхната липса в законния брак обикновено го подкопава. Всеки — и мъж, и жена, е готов да коленичи благоговейно пред подобна всеотдайност. А всеотдайността винаги получава признание в живота, тя е свързана с най-хубавото в изкуството, с онази широта на духа, която е най-характерният белег на съвършената картина, на съвършената сграда, на съвършената скулптура, на съвършеното украшение. Това е способността безрезервно да раздаваш себе си, собствената си красота. Вълнението на Ейлийн тази вечер потвърждаваше всичко това.

Докато следваше Бътлър по стълбата, Каупъруд тревожно прехвърляше наум всички подробности около предстоящия си ход.

— Заповядайте, седнете! Ще пийнете ли нещо? Да, да, сетих се, вие не пиете. Вземете си тогава пура! Е, какво ви е обезпокоило толкова тази вечер?

Откъм отдалечените, гъсто населени квартали на града се дочуваха гласовете на вестникарчетата: „Извънредно издание! Извънредно издание! Новини за големия чикагски пожар! Чикаго гори!“

— Ето кое — отвърна Каупъруд, вслушвайки се във виковете. — Нима не знаете новината?

— Не. Каква новина?

— За големия пожар в Чикаго.

— О! — възкликна Бътлър, без да разбира все още значението на събитието.

— Гори търговският център, мистър Бътлър — продължи мрачно Каупъруд, — и аз мисля, че утре това ще предизвика сътресение на борсата тук. Ето защо исках да се видя с вас. Как стои въпросът с вашите капиталовложения? Защитени ли са?

По израза на Каупъруд Бътлър изведнъж разбра, че става нещо много лошо. Отпусна се назад в голямото кожено кресло и закри устата и брадичката си с едрата си длан. Над масивните кокалчета на ръката му, над месестия нос проблясваха под рунтавите вежди неговите големи очи. Острата му сива коса беше равно и късо подстригана.

— Ето какво било! — каза той. — И вие очаквате утре неприятности. А как са вашите работи?

— Общо взето, са наред, струва ми се, стига утре финансистите в нашия град да не изпаднат в паника. Утре или още тази вечер дори трябва да се предприеме нещо. Изправени сме пред истинска криза. Вие по-добре от мен го разбирате, мистър Бътлър. Тази криза едва ли ще трае дълго, но докато трае, може да нанесе доста вреди. Утре акциите ще спаднат с десет или петнайсет пункта още с отварянето на борсата. Банките ще поискат незабавно погасяване на заемите, освен ако не се вземат мерки това да бъде предотвратено. Никой обаче не е в състояние да се пребори сам. Трябва да се намесят повече хора. Вие с мистър Симпсън и мистър Моленхауър например бихте могли да убедите едрите банкери да се обединят, за да стабилизират пазара. Атаката ще бъде насочена главно срещу трамвайните линии — срещу всички линии без изключение. Ако не бъдат подкрепени акциите им, курсът рязко ще спадне. Знам, че отдавна имате значителни вложения в трамвайните компании. Тъкмо затова си помислих, че вие и мистър Моленхауър, а може би и някои други бихте пожелали да предприемете нещо. Ако не го направите, нека си призная, моето положение силно ще се утежни. Не съм достатъчно силен, за да се боря сам.

Той напрегнато мислеше как да разкрие цялата истина за Стенър.

— Да, лошо, много лошо — каза Бътлър спокойно и някак разсеяно. Той мислеше за собствените си работи. Паниката естествено щеше да се отрази и на него, но той не беше в такова затруднено положение. Не го заплашваше фалит. Можеше да загуби известна сума, но не много голяма, преди да успее да си уреди нещата. И все пак не му се искаше да губи каквито и да било пари.

— Защо сте в такова тежко положение? — попита изненадан той. Чудеше се с какво атаката срещу трамвайните линии може да засегне Каупъруд, и то така сериозно. — Да не би да имате вложения в някоя от линиите?

Пред Каупъруд сега стоеше дилемата да излъже ли, или да каже истината, но той се побоя да прибегне до лъжата. Ако не успееше да спечели благоволението и подкрепата на Бътлър, можеше да фалира, а в такъв случай истината неизбежно щеше да излезе наяве.

— Най-добре ще е да ви призная всичко, мистър Бътлър — каза той, осланяйки се на симпатиите на стареца, и го погледна с оная увереност, която толкова много се харесваше на Бътлър.

Бътлър се гордееше с Каупъруд почти толкова, колкото и със собствените си синове. Беше убеден, че именно той е помогнал на младия човек да се издигне.

— Истината е, че купувах акции от трамвайните линии, но не само за себе си. Сега ще ви кажа нещо, което не би трябвало да казвам, но не мога да постъпя другояче. Ако не го кажа, може би ще ощетя и вас, и още много други хора, които не бих искал да пострадат. Зная, че сте заинтересован от изхода на есенните избори и затова за вас сигурно ще бъде полезно да знаете, че закупих доста акции за мистър Стенър и за някои негови приятели. Не съм сигурен дали всичките пари за покупките идваха от градската хазна, но, изглежда, най-често е било така. Зная също какво ще означава за мистър Стенър, за Републиканската партия и за вашите интереси, ако фалирам. Всъщност мистър Стенър не започна покупките по собствена инициатива — мисля, че и аз съм малко виновен за това, но то дойде като следствие от други неща. Както ви е известно, аз се заех с разпространението на градския заем от името на мистър Стенър и после неколцина негови приятели пожелаха да им купя срещу притежаваните от тях облигации акции от трамвайните линии, И оттогава досега продължавам да им върша тази услуга. Аз самият съм заемал от мистър Стенър значителни суми срещу два процента. Всъщност първоначално всички сделки се извършваха по този начин. Не искам сега да стоварвам вината си върху други. Тя пада върху мен и аз съм готов да я поема, но ако фалирам, мистър Стенър ще бъде обвинен, а това ще хвърли сянка и върху градската администрация. Естествено не ми се иска да фалирам. Пък и не би имало причина за това, ако не ни заплашваше тази паника. Никога в живота си не съм бил в по-добро положение. Но едва ли ще издържа на подобна буря без нечия подкрепа и бих искал да знам дали вие ще ми я окажете. Обещавам ви, че ако успея да се измъкна, ще направя всичко възможно да върна взетите от хазната пари. Мистър Стенър отсъства от града, иначе щях да го доведа със себе си.

Каупъруд безсрамно излъга, че е възнамерявал да доведе Стенър, а колкото до парите от градската хазна, смяташе да ги връща на части, и то по износен за него начин, но думите му прозвучаха убедително.

— Колко пари е вложил при вас Стенър? — попита Бътлър. Той беше леко смутен от това неочаквано разкритие. То представяше Каупъруд и Стенър в нова светлина.

— Около петстотин хиляди долара — отвърна Каупъруд.

Бътлър се изправи в креслото си.

— Толкова много? — възкликна той.

— Приблизително — повече или по-малко — не съм сигурен.

Старият предприемач слушаше мрачно Каупъруд, мислейки за последиците, конто щеше да има тази история за Републиканската партия и за неговите собствени предприемачески интереси. Той харесваше Каупъруд, но това, което чуваше сега, изглеждаше доста неприятно и объркано. Бътлър мислеше бавно и действаше бавно, но спреше ли вниманието си върху някой проблем, го обмисляше от всички страни. Беше вложил доста голяма сума във филаделфийските трамвайни линии — може би около осемстотин хиляди долара. А Моленхауър — навярно двойно повече. Не знаеше какви бяха вложенията на сенатора Симпсън — по-големи или по-малки. Преди време Каупъруд му беше казвал, че според него сенаторът притежава доста акции. Повечето от техните средства, както и тези на Каупъруд бяха депозирани в различни банки, а заемите, получени срещу тях, бяха вложени в други начинания. Разбира се, не беше желателно, нито изгодно да им поискат погасяване на тези заеми, макар че нито един от триумвирата не беше в такова тежко положение както Каупъруд. Те щяха да се отърват без особени затруднения, но не и без известни загуби, ако не вземеха бързи мерки.

Той нямаше да се разтревожи толкова много, ако Каупъруд му беше казал, че Стенър е вложил, да речем, седемдесет и пет или дори сто хиляди долара. Работата можеше да се уреди някак. Но петстотин хиляди долара!

— Това са много пари — каза Бътлър, като си мислеше за учудващата дързост на Стенър, пропускайки да я свърже в момента с хитрите машинации на Каупъруд. — Трябва добре да се помисли. Няма време за губене, щом утре ще настъпи паника. Каква полза ще имате, ако подкрепим пазара?

— Много голяма — отвърна Каупъруд, — макар че ще трябва, разбира се, да търся пари и по други пътища. Вие сте депозирали при мен сто хиляди долара. Има ли вероятност да си ги поискате незабавно?

— Може би — каза Бътлър.

— Но и аз сигурно ще се нуждая доста от тях, така че искането ви да ги върна сериозно ще ме затрудни — добави Каупъруд. — А те са само част от задълженията ми. Ако се обедините със сенатора Симпсън и мистър Моленхауър — а вие притежавате най-много акции от трамвайните линии — и се срещнете с мистър Дрексъл и мистър Кук, бихте могли да уредите нещата така, че да се намали напрежението на пазара. Аз ще се оправя лесно, стига да не бъда принуден да погасявам заемите си, а то няма да се наложи, ако не спадне рязко курсът на акциите. Стане ли това обаче, ценните ми книжа ще загубят стойността си и аз няма да издържа.

Старият Бътлър се изправи.

— Положението е сериозно — каза той — Съжалявам, че сте се обвързали със Стенър по такъв начин. Да, работата си е нередна и трудно може да се представи другояче. Лошо, лошо — добави навъсен той. — И все пак ще направя каквото мога. Не ви обещавам кой знае какво, но винаги съм ви харесвал и сега няма да застана срещу вас, освен ако не бъда принуден. За съжаление не съм единственият влиятелен човек в този град.

В същото време Бътлър си мислеше колко достойно бе постъпил Каупъруд, като го бе предупредил да се погрижи както за собствените си интереси, така и за предстоящите градски избори, макар че по този начин той спасяваше и самия себе си. Бътлър наистина имаше желание да направи каквото може.

— Бихте ли запазили в тайна за ден-два случая със Стенър и градската хазна, докато намеря начин да изляза от положението? — попита предпазливо Каупъруд.

— Не мога да ви обещая — отвърна Бътлър. — Ще направя възможното. Няма да позволя положението ви да се утежни допълнително. Можете да разчитате.

Мисълта му вече бързаше напред — как да се преодолеят последствията от престъплението на Стенър, ако Каупъруд фалира.

— Оуен! — извика той, след като отвори вратата и се надвеси над перилото на стълбата.

— Да, татко.

— Кажи на Дан да впрегне двуколката и да я докара пред входа. А ти си вземи шапката и палтото. Искам да дойдеш с мен.

— Добре, татко.

Бътлър се върна.

— Е, и какво излиза? Буря в чаша вода, нали? Чикаго гори, а аз трябва да се тревожа тук, във Филаделфия. Хубава работа!

Каупъруд стана и се отправи към вратата.

— Къде отивате?

— У дома. Ще дойдат няколко души да поговорим. Ще мина пак по-късно, ако е удобно.

— Удобно е, разбира се — отвърна Бътлър. — Само че аз навярно ще се прибера доста късно. Е, лека нощ! Всъщност ние ще се видим още веднъж. Ще ви кажа какво съм научил.

Той се върна в стаята, за да си вземе нещо, а Каупъруд слезе по стълбите сам. Иззад завесите, спуснати пред вратата на салона, Ейлийн безмълвно му даде знак да се приближи.

— Надявам се, че не е нещо сериозно, скъпи — каза съчувствено тя, вглеждайки се в очите му, които изразяваха напрежение и тревога.

Каупъруд чувстваше, че моментът никак не е подходящ за любовни излияния.

— Не — каза той едва ли не хладно. — Мисля, че не е.

— Моля те, Франк, каквото и да става, не ме забравяй за дълго. Няма да ме забравиш, нали? Толкова те обичам!

— Не, няма да те забравя — отвърна сериозно и бързо, но някак разсеяно Франк. — Не мога, знаеш, че не мога да те забравя. — Понечи да я целуне, но го възпря някакъв шум. — Шт!

Той тръгна към вратата, а тя го проследи с пламенен и съчувствен поглед.

Ами ако на нейния Франк се случеше нещо? Ако наистина се случеше нещо? Какво ще прави тя? Именно това я тревожеше. Не би ли могла да му помогне някак? Изглеждаше толкова блед, толкова напрегнат!