Гай-джин (Част III)

43.

До залез-слънце новината се бе разпространила из Колонията, Пияния град и Йошивара.

Веднага възникнаха предположения, шум и спорове, прокарваха се мнения за и против подобна сватба, някои предполагаха, че церемонията е напълно незаконна, други гневно отхвърляха подобно становище, мнозина от по-сприхавите търговци — и всички жители на Пияния град — си служеха с отвратителен език, неприлични жестове и свиваха юмруци, за да подкрепят възгледите си, докато малцината по-умни рекоха:

— Ах, тоя изкусен млад хитрец, ето защо се е подмазвал на адмирала! Това е било сделка! Хитро — на мястото на Струан и аз бих направил същото. Сега, след като си я получи, дали пак ще бъде срещу опиума и оръжията? По никакъв начин…

Покрай новите въпроси в Пияния град станаха няколко сбивания, а един бар изгоря до основи. Говореше се, че отец Лео е получил удар и лежи проснат пред своя олтар; за преподобния Туийт се предполагаше, че в същия момент беснее при Сър Уилям, а в клуба Лънкчърч и Грим — неизбежни противници — бяха започнали да се бъхтят и както обикновено бяха изхвърлени на улицата.

Малкълм и Анжелик се намираха в каютата на своя катер. Пред тях беше техният вълнолом; хванати за ръце, те видяха, че там се събира весела група от доброжелатели, предвождана от Джейми Макфей. Обещаното лошо време се размина с малко дъждец късно следобед. Вятърът все още духаше, небето бе заоблачено, но това не охлади врявата при посрещането им.

— Пристигаме, госпожа Струан. — Малкълм силно прегърна Анжелик.

Тя го целуна и прошепна:

— Да, скъпи ми съпруже. О, Малкълм, всичко звучи толкова забавно, необичайно, толкова великолепно. Не е сън, нали?

— Макар че и на мен ми изглежда като насън.

Катерът изви във вълнението, лашна ги един към друг сред всеобщия смях и се извъртя успоредно на кея, посрещнат от възгласи и викове. Това бе най-чудесното акостиране, което боцманът някога бе правил.

— Живо по въжетата, момчета — нареди той, но нямаше нужда, тъй като нетърпеливи ръце дръпнаха въжетата за теглене към кнехта и моряците се струпаха да им помогнат.

— Поздравления, тай-пан, госпожо Струан — изкрещя Джейми сред възклицанията, които се чуваха през Хай стрийт, вътре в клуба. Салонът тутакси опустя и всички се струпаха, свалиха шапките си; дори госпожа Лънкчърч и госпожа Грим бяха там и също ликуваха.

Горнт и Норбърт Грейфорт наблюдаваха от горните прозорци на своята сграда. Пред всички къщи стояха ококорени китайски прислужници, а самураите озадачени се събираха при Северната порта. Посланиците и персоналът им се измъкваха от легациите: Сър Уилям с каменно лице, придружен от усмихнатия Филип Тайърър и от Микълмас Туийт — навъсен и вбесен; Сергеев сияеше и поздравяваше пламенно, Дмитрий крещеше поздравления и размахваше американско знаме, а Сьоратар и Андре се разкъсваха между въодушевлението, че се е стигнало до сватба, и яростта, че Анжелик не се е посъветвала с тях.

— Андре, доведи я колкото е възможно по-скоро. Господи, глупавата gamine12 трябваше да ни посвети в тайната — твоя е работата да я контролираш! — рече Сьоратар с кранчето на устните си, като ентусиазирано замаха с ръка, тъй като Анжелик бе уловила погледа му и го приветстваше. — Струан трябва доброволно да признае Наполеоновия кодекс, и то веднага, погрижи се за това! Един Господ знае какви мръсни номера ще се опита да направи Уилям все едно дали е за или против. Каквото и да каже той, нашата позиция е, че сватбата е законна, но ще настояваме да бъде потвърдена според френските закони! Доведи отец Лео, той ще извърши истинската им венчавка следващата седмица… Мои Dieu, виж ги тия кретени!

Тълпата се нахвърли върху Анжелик и Струан. Все по-трудно им бе да си проправят път през навалицата, всички до един искаха да целунат булката, това било тяхно право, а останалите им пречеха и врявата нарастваше.

Анжелик изпадна в паника. Това повиши напрежението у близкостоящите. Тълпата я вдигна и повлече, Струан се мъчеше с бастуните си да я опази, а Джейми грубо си запробива път през навалицата; някой замахна с юмрук и се започна опасна схватка. Сър Уилям извика на моряците часови:

— Вървете и им разчистете пътя, побързайте, за Бога, че ще ги смачкат! — Четиримата мъже затичаха. — Филип, наглеждай ги и доведи Струан в кабинета ми на часа.

Сержантът изрева:

— Хей, народе! — и дяволът, който понякога обладава тълпата без очевидна причина, изчезна. Тихо, но твърдо той взе да разчиства път. — Дръжте се, както трябва, направете място, на дамата!

Подчиниха му се и Струан се добра до девойката:

— Добре ли си, Анжел?

— Да, да, любов моя. — След като й направиха място, уплахата й се изпари. Тя оправи шапката си. Перото й се бе счупило. — Виж какво става!

— Ето, нека ви помогна — важно предложи Тайърър, като отстраняваше околните. — Вие продължавайте да се разпръсвате, изплашили сте я до смърт. Добре ли си, Анжелик, а ти, Малкълм?

— Естествено — отвърна Малкълм. Сега тя беше в безопасност, а той държеше бастуните си и отново изпита щастие. Провикна се: — Благодаря, че ни посрещнахте! Черпнята е за сметка на Търговската къща, барът на клуба ще е отворен и ще остане отворен до нови разпореждания!

Всички хукнаха към клуба. Скоро останаха само Малкълм, Анжелик, Макфей и Филип Тайърър. И киселият Микълмас Туийт:

— Господин Струан, церемонията е напълно незаконна и съм длъжен да ви предупредя…

— Може би сте прав, преподобни, но на мен ми съобщиха друго, господине — рече Струан твърдо; вече бе измислил план за Туийт, друг за отец Лео и трети за Сър Уилям. — Независимо от всичко вярвам, че има щастливо разрешение. Заповядайте в моя кабинет утре по обяд? Храмът Господен ще бъде удовлетворен, господине, бъдете сигурен! — После прошепна на Джейми: — Отклони му вниманието — и покани останалите: — Напред към компанията, колкото можете по-бързо.

Наложи се да се проврат през двете редици от скитници, а след това Анжелик изсъска:

— Филип, побързай! — Тя се затича напред с него, за да избегне отец Лео, който бързаше към тях по улицата, доколкото му позволяваха угоеното тяло и расото му.

Най-сетне влязоха в преддверието. Почти целият персонал се бе строил там с Варгас начело; Чен се усмихваше изцъклено. Анжелик прихна нервно:

— Не исках да разговарям с него!

— Защо не? — Филип сияеше. — Ти си омъжена и това е факт. Поне Сър Уилям газ пикае, откакто научи, ругае военноморския флот, Кетърър, Марлоу… И тъй, ето те омъжена. Всичко на всичко искам да кажа „Поздравления“ и мога ли да целуна булката? — Той не дочака и я целуна като брат, тя го прегърна и въздъхна облекчено.

Влязоха Струан и Макфей.

— Заключи — нареди Малкълм. С помощта на Варгас Макфей се подчини, учтиво, но твърдо избута няколкото упорити търговци навън и бутна резето. В същия миг отец Лео се изкачи, натисна дръжката, после заудря, сякаш това не бе врата, а двери на катедрала.

Но никой не му обърна внимание, всички влетяха в кабинета като ято немирни деца и се тръшнаха по столовете. С изключение на Малкълм.

— Шампанско, Чен. Благодаря ти, Варгас, ще се видим по-късно — надвика той поздравленията им и добави на кантонски на Чен: — Отвори виното, малко дискретно.

Джейми Макфей затвори вратата и потъна в последния стол.

— Аййиая — гласът на Малкълм избълбука като виното. — Не мислех, че ще стане така. Филип, отново ти благодаря за добрите пожелания, на теб също, Джейми. Добре ли си, Анжел?

— Да, господин Струан, великолепно, благодаря.

Тайърър се обади:

— Това е чудесна новина, Малкълм. А, между другото, ще можеш ли да се срещнеш със Сър Уилям веднага, щом е възможно?

Начинът, по който той изрече думите — така колебливо, така сухо, след като всички разбраха, че са го навикали с цяло гърло, — предизвика внезапна тишина. Изведнъж всички прихнаха истерично.

— Утре следобед, с удоволствие — заяви Малкълм. Скоро чашите им се напълниха и още по-бързо се изпразниха и пак се напълниха. Разговаряха гръмогласно и никой никого не слушаше. Вратата се открехна. Варгас направи знак на Макфей и му прошепна нещо. Джейми кимна.

— Ще дойда след малко. Тай-пан, ще ме извиниш ли? А има и съобщение за Анж… за госпожа Струан: господин Сьоратар иска лично да й изкаже поздравленията си в Легацията и… свещеникът иска да се срещне с вас за момент.

— Джейми, първо си допий чашата. Варгас, изпрати съобщение на Сьоратар, че ще го впиша на първо място в списъка, но по-напред кажи на отец Лео да дойде тук утре в 5 следобед, тук — в кабинета ми. — Варгас изчезна. Малкълм забеляза сянка по лицето на Анжелик. — Аз ще се срещна с него, Анжел, не е нужно ти да го правиш и до неделя вечерта всичко ще се оправи, обещавам ти. Всичко е в мои ръце. Щом се стъмни, ще се качим на катера.

— На катера ли? Защо, Малкълм, защо, за Бога?

— Още една изненада: ще вечеряме на „Буйният облак“ и ще пренощуваме там, а утре те чакат още изненади, много-много, ще обмислим и медения си месец. Тръгваме след час и няма нужда да се преобличаш, наредих на А Со да ти приготви малко дрехи и те вече са на борда. — После се обърна към Джейми: — Трябва да тръгваш ли? Какво става?

— Имах среща с Горнт и от вълнение забравих. Той ме чака в преддверието ми. Помолил е Варгас да предаде и на двама ви поздравления — неговите и на Норбърт.

— Благодари му от мое име. Почакай ме за малко.

— И от мое, Джейми — рече Анжелик.

— Разбира се, госпожо Струан. — Макфей се опитваше да привикне с новото обръщение; струваше му се трудно и изкуствено, двете думи извикваха духа на Тес Струан, а тия дни всеки път, щом се сетеше за нея, ставаше раздразнителен. Като чу за сватбата, му стана ясна връзката с адмирала, с писмото на Малкълм до „Гардиън“ и снощното му изявление, дори денят на дуела съвпадаше неслучайно. „Женени! О, Боже мой!“

Последиците за Малкълм щяха да са огромни. За самия него нямаше никакво значение, след като се бе помирил с Малкълм и със себе си. Макфей се съмняваше, че някога ще се помири с Тес Струан, макар че тя бе ревностен член на семейство Струан, в същото време бе наследила отмъстителността на баща си, безмилостната му потребност да отмъщава. Той бе свидетел как се бе нахвърлила върху боцмана на лодката, която се бе преобърнала, и близнаците на втория й син се бяха удавили. Тя го бе обвинила в убийство, бе поискала да го обесят. Съдът го обвини в небрежност, причинила непредумишлено убийство, и му присъди максималното наказание от десет години тежък труд в хонконгския затвор, където никой не оцеляваше. Небрежност ли? „Едва ли“ — бяха си помислили Макфей и повечето хора тогава — според тях бе просто нещастен случай, тъй като през този годишен сезон бурите връхлитаха най-непредвидено. Но тя беше Тес Струан от Търговската къща. „Всъщност грешката на боцмана — мислеше си той — бе, че той оживя, а децата загинаха.“

— Анжелик — започна Струан, — защо не се освежиш, и аз възнамерявам да направя същото и ще тръгнем след час. Просто имам да реша някои неща с Джейми. — Целунаха се и тя излезе. Малкълм на кантонски нареди на Чен да приготви гореща вода за съпругата му и за самия него. — После ще се качим на „Буйният облак“. Всичко ли е приготвено?

— Да, господарю.

— Добре, а вие тримата е най-добре да си мълчите като прилепи и да сте доволни като прасета в кочина! — Струан любезно се обърна към Тайърър на английски: — Филип, ще ни извиниш, нали? С настъпването на утрото ще започнат безконечни празненства, сватбен обяд и така нататък с официалните покани. Моля те, предай на Сър Уилям моите поздрави и не споменавай на никого, че ще сме на „Буйният облак“ тази вечер — дори на Сър Уилям. Не искам пияници да обикалят край нас цяла нощ, искаме да останем насаме, нали разбираш?

— Напълно. Още веднъж те поздравявам. — Тайърър се радваше да си тръгне. Предстоеше му да се срещне и с Хирага и да довърши новата, рязка нота до тайро Анджо, преди да иде при Фуджико. След сутрешния военен съвет между Сър Уилям и Сьоратар, с негова помощ и с помощта на Андре, на който бяха уговорени последните подробности по предстоящото обстрелване и наказателната акция срещу Йедо, Андре му бе прошепнал: „Фуджико жадува да те види, всичко е уредено. Тя дори настоява да ти поднесе японска гощавка, така че върви гладен и жаден, но не забравяй да се държиш твърдо.“

След като останаха насаме, умората на Малкълм си пролича донякъде.

— Джейми, налей ми, ако обичаш. Благодаря. Всичко наред ли е?

— И за довечера, и за утре. А Ток и А Со са на кораба със сандъците, Чен ще тръгне с теб и госпожа Струан. Доколкото ми е известно, никой, освен тях, Стронгбоу, аз и сега Филип не знае, че ще спите на „Буйният облак“.

— Добре. Грешка беше, дето Филип научи. Но няма значение — рече Малкълм. — Поотпуснах се, но всичко ще е наред. Той няма да се раздрънка. Какво иска Горнт?

— Само да уредим последните подробности. — Макфей го погледна. — Твоята сватба няма ли да промени нещата?

— Може би. Стига Норбърт да се извини.

— Горнт искаше да поговорите насаме, ако намериш време.

— Добре. Кажи му, че това е всичко — и нека първо аз да се срещна с него, а?

Горнт изпълни стаята с приветливостта си. На Малкълм му се стори, че вижда много стар приятел.

— Шампанско?

— Благодаря ви, тай-пан. Мога ли да ви поздравя?

— Можеш. Наздраве!

— И за ваше здраве, сър.

— Съжалявам, но се налага да побързаме, утре ще разполагаме с повече време. Какво става?

— Исках да ви кажа насаме, че господин Грейфорт възнамерява утре да приеме вашето помирение. Дуел няма да има.

Струан се усмихна.

— Това е най-добрата новина, която… не, втората добра новина за деня!

— Да. — Лицето на Горнт се изопна. — Стига наистина да смята така.

— А?

— Мисля, че трябва да сте подготвен за подлост. Съжалявам, че ви поливам със студен душ в такъв щастлив ден, но исках да ви предупредя. Сигурен съм, че той ще си промени намеренията.

Малкълм го наблюдаваше, после кимна спокойно.

— От Норбърт и от всички Брокови ние очакваме подлости вместо закуска. — Чашите им се докоснаха. — Наздраве — за богатство и щастие!

Малкълм забеляза нещо особено у Горнт, което не можа да предусети.

— Все още ли възнамерявате утре сутринта да ми дадете документите, от които се нуждая?

— О, да. — Горнт се изправи. — А моят договор?

— Готов е. Утре ще го потвърдя с подписа си.

— Благодаря. До утре и още веднъж честито.

Малкълм отново по-скоро усети, отколкото видя странното му настроение.

— Очаквате го с нетърпение, както и аз.

Горнт впери поглед в него.

— Да. Предстои още един славен ден — край и начало.

На горния етаж Анжелик стоеше пред огледалото, без да вижда нищо, и несъзнателно си играеше с пръстена с герба. За първи път днес бе останала сама, уединена в своята стая със заключена врата, и щом седна, я връхлетя цял рояк неочаквани истини и парадокси: всичко се бе случило толкова бързо. Бе омъжена, но не бе го очаквала да стане по този начин — на борда на кораб; бе се надявала, бе се молила, но не и се вярваше, че ще е възможно — толкова много прегради стояха помежду им; омъжена, но не пред Бога, омъжена за младеж, на когото бе хвърлила око, когото енергично преследваше и го насърчаваше да я преследва; за мъжа, когото обожаваше, но го бе измамила — изнасилването не стана по нейна вина, наложи се да пометне, а обиците бяха единственото й спасение. Можа да спаси живота си, тъй като опази всичко в пълна тайна, но все пак бе измама.

Този човек ме обича до забрава, рискува всичко, а аз откраднах от него, излъгах го и ще легна в брачното ложе опетнена и въпреки това…

На път към брега на три пъти понечих да му разкажа.

Не е вярно, понечих да му разкажа част от нещата — само за обиците, но всеки път въодушевлението му ме завладяваше и ме възпираше. Той ме засипа с истините за майка си и писмата и, за Скай, за отец Лео и за английския свещеник, за адмирала и за Сър Уилям — как са му попречили, но накрая ги надвил… „Аз спечелих, моя ненагледна съпруга. Спечелих тебе и вече никой не може да те откъсне от мен…“

Бяха се прегърнали и проронили сълзи от възторг в обятията си.

„Бог ми е свидетел, зная, че ако бях започнала, той щеше да бъде съкрушен, а започнех ли да разказвам, щях да споделя всичко. И щеше да умре, горкичкият ми, толкова е порядъчен. Защото той наистина е най-порядъчният мъж в живота ми. Сега зная, че го обичам, инак нямаше толкова да се старая и да преодолея такива спънки. Обичам го и все пак…

Какво да правя?“

Анжелик видя отражението си, вперило поглед в нея. Не се харесваше толкова разголена и сведе поглед. Видя, че върти пръстена насам-натам, както правеше Андре с неговия. Пръстенът на Малкълм беше златен, тежък. Гербът на Струанови бе изгравиран отгоре: шотландският лъв, преплетен с китайския дракон. „Това символ на доброто и злото ли е?“ — запита се тя и внезапно потръпна.

За да отклони вниманието си, започна енергично да четка косата си, но и това не помогна. Мрачните мисли я връхлетяха отново, все по-бързо и по-бързо… и мисълта за него.

Тя почувства, че й призлява, и притисна с ръце слепоочията си.

— Недей… Бъди силна… Бъди силна, ти си сама, трябва… — Стоновете й спряха, тъй като нова мисъл заличи предишните. „Но ти не си сама — рече Анжелик на глас. — Вече сте двамата с Малкълм и той се нуждае от теб… Двама сте, ти и Малкълм, той се нуждае от теб, Малкълм ти е съпруг…“

Тази представа завладя съзнанието й, изпълни го и в този миг Анжелик го чу как радостно й вика от долния етаж:

— Анжел, побързай, време е да тръгваме… побързай!

Тя бавно отиде и коленичи пред малката Дева Мария и изля цялата си душа: „Пресвета Майко, прости на мен — грешницата. Прегреших страшно и те моля за прошка. Прегреших сериозно и живея в постоянна лъжа, но се кълна да бъда най-добрата съпруга, защото обичам този мъж с цялото си сърце, както обичам Теб…“

— Колко ми е приятно, че те виждам, Райко-чан — каза Мейкин с усмивка и коленичи срещу нея. — Не съм те виждала толкова отдавна. — Тя беше мама-сан на къщата на Глицинията и на Койко, двете се намираха в най-недостъпните покои на Райко.

— Да, благодаря ти, чест е за мен — отвърна Райко. Беше й приятно да посрещне старата си приятелка, макар да бе малко изненадана, че Мейкин с такава готовност се отзова на поканата й за обсъждане на делата им. — Моля, почерпи се, змиорката е изключително крехка. Саке или от коняка на гай-джин?

— Първо саке, моля. — Мейкин го пое от една вежлива прислужница. „Работите й сигурно вървят добре“ — помисли си тя, забелязала скъпите украшения в тази уединена, надеждна къща зад зидовете на Трите шарана.

— Времената са трудни, но за щастие гай-джин почти нямат представа за стойността на парите и макар да са толкова отвратителни, жътвата е богата, а разходите за гореща вода, чисти кърпи и парфюми незначителни. — Двете жени се засмяха. Гледаха се и се изчакваха.

Мейкин опита суши. Бе изключително вкусно — и тя започна да поглъща огромни за такава дребна жена количества. Пътното й кимоно умишлено бе повече от скромно. Всеки щеше да я вземе за съпруга на дребен търговец, а не за една от най-богатите мама-сан в Йедо, собственичка на най-скъпата в града Къща за удоволствия в най-голямата Йошивара в страната — напълно възстановена неотдавна и подновена след миналогодишния пожар; мама-сан на десет от най-надарените гейши, двайсет от най-прекрасните куртизанки, а също и собственичка по договор на Койко Лилията. Тя огледа потайната светая светих на Райко, отредена за по-особени случаи, възхити се на неповторимите коприни, възглавници и татами, побъбри, докато ядеше, чудейки се каква ли е причината да я поканят.

Когато привършиха с храната, Райко отпрати прислужничките и наля две чаши от най-добрия си коняк.

— За здраве и за пари!

— За пари и за здраве! — Досега Мейкин не бе опитвала такова първокачествено питие. — Гай-джин си имат своите добри страни.

— В областта на вината и силните напитки да, но хич ги няма в надареностите им — заяви Райко дълбокомислено. — Моля те, позволи ми да ти подаря една бутилка. Един от клиентите ми е фурансу.

— Благодаря ти. Радвам се, че работите ти вървят толкова добре, Райко-чан.

— Можеше да е и по-добре.

— А Хиноде? — попита Мейкин; по договор тя получаваше половината от цената й. Когато Хиноде я посети за пръв път, тя бе настанила момичето при една братовчедка, мама-сан в друга нейна къща. По-късно случайно бе чула за особената и крайно необикновена молба на Райко за специален вид момиче. Лесно се споразумяха — Райко беше нейна стара приятелка, знаеха се от години и се доверяваха една на друга още от времето, когато заедно бяха мейко, а после и куртизанки. — Уговорката продължава ли да е задоволителна?

— Имам още една вноска за теб, макар че мъжът се бави.

Мейкин се засмя.

— Не се учудвам. Много те бива да се пазариш. — Тя се поклони с благодарност.

— Той обещава по-голяма сума след няколко дни. Може би още един чифт обици.

— О! — Мейкин с печалба за себе си се бе отървала от предишната си съдружничка. — Това излезе доста сносна сделка. — Плащането на клиента по договора на Хиноде бе повече от достатъчно да покрие всички разходи най-малко за една година. — Как е тя?

Райко разказа за първата и последвалата я среща на затаилата дъх от любопитство жена.

— Има право да го нарича Звяра — рече Мейкин.

— Той не е лош човек. Мисля, че болестта го подлудява от време на време. Тя поне знае най-лошото и го приема като своя карма.

— Мога ли да попитам, има ли… има ли някакви признаци вече?

— Не, нищо. Но Хиноде всеки ден ме кара да оглеждам частите, които не може да види сама и с огледалото.

— Странно, Райко-чан. — Мейкин нагласи един от гребените в косата си по-добре. — Ако се появи нещо, то няма как да се скрие; дали Хиноде ще поиска да се прободе?

Райко сви рамене.

— Знае ли човек.

— Тя каза ли ти защо е приела тази карма?

— Не. Нищо. Тя ми харесва, но почти не мога да й помогна. Да, странно, че отказва да ни разкрие, нали? — Райко отпи от коняка, омаяна от топлината, която се разля по жилите й и от рядкото удоволствие да гощава своята най-стара и най-предана приятелка. Двете бяха неразделни като мейко, на млади години бяха любовници и винаги си споделяха всички тайни — и най-поверителните. — Тази вечер той ще я посети. Ако желаеш, погледай ги малко.

Мейкин се изкиска.

— Отдавна съм престанала да се интересувам и вълнувам от изпълненията на другите, все едно дали са яростни или страстни — дори и на добре надарените гай-джин. — Тя беше много щастлива, че е със старата си приятелка, та да й разкаже за скръбната участ на Геко и Шин Комода, за което бе настояла да научи, преди да я изпрати тук.

„Когато Хиноде умре, Райко-чан, ще ти кажа и заедно ще си поплачем за мъките, които ние жените трябва да понасяме. Дотогава ще пазя тайната на Хиноде, както се договорихме, няма да издам името на сина й и къде е бил изпратен.“

Усети, че се сгрява — обичаше тайните и игрите на живота.

— Значи Хиноде е свикнала. Добре. А сега?

— Сега — Райко понижи гласа си. — Имам важни сведения за бойните планове на гай-джин.

Мейкин пламна и се напрегна като другата жена.

— Срещу Йедо ли?

— Да.

— Сигурно са ценни, но, толкова съжалявам, тази вест е опасна, и то много.

— Да, и още по-опасно е да се продаде, макар че ще е много ценна за определен човек.

Мейкин избърса капчицата коняк, която можеше да е и пот.

— А щом веднъж такава вест бъде купена и излезе, вярна или невярна, обикновено хвърчат глави.

— Наистина. — Райко разбираше опасността, но бе развълнувана, както никога преди. Никога не бе попадала във водовъртежа на политиката на Йедо, но близостта с Хирага и наученото от него за шиши — и тайните, които шоя й бе разказал за него и за Ори — бяха породили у нея интерес. Както и връзката й с Фурансу-сан, чрез когото научаваше за гай-джин; любопитно, че те бяха изворът на цялото й богатство и в същото време врагове на свещената Земя на Боговете. И заради отвращението й към Бакуфу и Анджо, който бе убил другата й някогашна приятелка Юрико, мама-сан на Четиридесет и седемте ронини, задето бе подслонила шиши.

Райко трепереше при мисълта, за собствената си глава, побита на кол, страхуваше се, но изпитваше въодушевление. Юрико вече бе обезсмъртена в укийо-е гравюри на Свободния свят, бе станала новата любимка на гейшите и скоро дори щеше да се представи пиеса Но13 с нея като главна героиня.

— Права си — прошепна тя, — но определени сведения си струват риска. И ако… ако имах важни поверителни сведения за това… какво замислят висшите власти срещу гай-джин, навярно ще мога да го използвам за наша взаимна изгода. — Пот се бе събрала по крайчеца на натруфената й перука. Тя я избърса с розова книжна салфетка. — Горещо е, нали?

— Не колкото огънят, в който можем да се натикаме сами.

— Колко ли ще ни платят, ако съобщим деня на нападението… и бойния план на гай-джин? — Тази сутрин Фурансу-сан й бе съобщил повече от достатъчно подробности, за да изкуши дори и най-сдържания купувач да бъде щедър.

Мейкин усети как сърцето й заби силно. Бе се надявала, че поканата на Райко е свързана с нещо подобно. През последните две години бе подхранвала и косвено бе намеквала за такава възможност, подтиквана от сенсей Кацумата, за когото беше ценно всяко сведение за гай-джин. А също и защото напоследък имаше тайни указания до всички съгледвачи на Бакуфу с обещания за щедро възнаграждение да следят Йокохама, да разкриват тайните на гай-джин и кой снабдява врага със забранени сведения за нещата в Япония. Бе от решаващо значение, че тъкмо Райко бе направила първата открита стъпка. Всъщност тя беше единственият човек, на когото самата Мейкин можеше да се довери в такава опасна игра.

— Кога ще бъде нападението?

— Възможно ли е някоя важна тайна на гай-джин да се превърне в предмет на търговия?

Мейкин се облегна и се замисли дълго и усилено.

Да, на Райко можеше да се довери напълно, стига да не бе заплашен животът й. Да, един канал за постоянни сведения щеше да е ценен не само заради парите, но и за делото на соно-джой, което тя подкрепяше с цялото си същество. А също и защото по него можеха да пробутват на гай-джин грижливо скроени лъжливи данни.

Мейкин рече тихо:

— Райко, стара приятелко, нямам никакво съмнение, че тайро Анджо или Йоши ще платят прескъпо, за да узнаят тези дати наред с други подробности, но, толкова съжалявам, как да преминат в ръцете на някого от тях, а парите да дойдат в нашите, без някоя от нас да се изложи на опасност — ето в това е трудността.

— Коняк, Мейкин-чан? — Райко наля, разтреперана от вълнение. — Само ти си в състояние да решиш подобна загадка.

Двете жени се прецениха взаимно и се усмихнаха.

— Може би.

— Да. Засега навярно стига толкова. Можем да продължим по-късно или утре, ако искаш. Мога ли да се заема с тазвечерните ти развлечения, стига да не си уморена?

— Благодаря ти. Не, не съм изморена. Корабът от Йедо беше удобен и изобщо не бе пълен, морето бе спокойно, а прислужниците ми се погрижиха капитанът да удовлетворява и най-дребното ми желание. — Мейкин бе пристигнала на селския вълнолом точно преди да се спусне нощта. — Ще разрешиш ли да те попитам какво ми предлагаш?

— Имаме гейша, но тя не отговаря на твоите критерии. Има няколко девойки, които, току-виж, се окажат подходящи. — Очите на Райко се присвиха в усмивка, като си спомни добрите стари времена на тяхната младост. — Или може би някоя мейко?

Мейкин се ухили и отпи от коняка.

— Ще ме разведри и ще ми напомни младите години, Райко-чан. Тя ще ми помогне да помисля как да ти доставя необходимото. Добре. Съгласна съм, стига сериозни приказки засега. Да си поговорим за някога. Как върви работата ти и как е синът ти?

— Добре е, полека-лека се изкачва по стълбата на Гиокояма.

— Да ходатайствам ли пред тях — макар че сигурно не е нужно. Отлична банка, най-добрата, получавам най-високата лихва и разпръснах влоговете си на различни места за по-сигурно — наближава глад, така че съм купила доста бъдещ ориз. Синът ти вече е на двайсет и четири, нали?

— Двайсет и шест. А дъщеря ти?

— Слава на всички богове, богати и бедни, успешно я омъжих за един гоши, така че децата й ще са самураи. Вече има един син, но, ийе, съпругът й ми излиза толкова скъпо! — Мейкин поклати глава от ляво на дясно и се засмя. — Но не бива да се оплаквам, аз само превръщам нищо и никаквите капки на няколко заможни старчоци в наследство, за каквото не сме и мечтали. Нали?

Шумът на приближаващи стъпки се смеси със смеха им. Почука се.

— Господарке?

— Да, Цуки-сан?

Мейко плъзна шоджи и на колене надникна към тях с невинна усмивка.

— Толкова съжалявам, но шоя Риоши, селският старейшина, моли да види теб и твоята гостенка.

Райко вдигна вежда.

— Моята гостенка?

— Да, господарке.

Мейкин се намръщи.

— Той обикновено поздравява ли посетителите?

— Само най-важните, а ти несъмнено си такава, твоето присъствие е чест за всички нас. Сигурно са му казали за пристигането ти. Мрежата му от съгледвачи се разпростира надалеч, Мейкин-чан, на него напълно можем да се доверим. А освен това той оглавява Гиокояма в Йокохама. Да го приемем ли?

— Да, но само за момент. Ще се престоря, че ме боли глава, та да си побъбрим, докато дойде време да вечеряме.

— Момиче — нареди Райко, — доведи тук шоя, но първо кажи на прислужничките да донесат пресен чай и горещо саке и да раздигат тези чаши и да скрият коняка. Мейкин-чан, ако разбере, че си имам такъв извор, ще се превърне във всекидневна напаст!

Момичетата бързо изпълниха разпорежданията й, раздигаха и почистиха масата, а те пречистиха дъха си с билки, преди шоя да бъде поканен.

— Моля да ме извините, госпожи — рече той с тревога, коленичи и се поклони. Жените му отвърнаха на поклона. — Моля да извините лошите ми обноски, дето идвам без уговорена среща, но исках да се поклоня пред такава височайша особа и да я приветствам в моето село.

И двете се изненадаха, че изглежда толкова строг, тъй като случаят не го изискваше чак дотам. Мейкин не го бе срещала по-рано, но чиновникът в нейната Гиокояма й бе споменал за него, че е почтен човек, така че му отговори учтиво и възторжено, доколкото подхождаше на бележита особа от най-големия град в света. Поздрави го за състоянието на Йошивара и за малкото, което бе видяла от селото му.

— Ти си човек с добро име, шоя.

— Благодаря, благодаря.

— Чай или саке? — попита Райко.

Той се подвоуми, заговори, но замълча. Настроението в стаята се промени. Райко се обади в настъпилата тишина:

— Моля да ме извиниш, шоя, но какво има?

— Толкова съжалявам… — Той се обърна към Мейкин. — Толкова съжалявам, госпожо, ти си една от най-ценените клиенти за нас. Аз… аз… — разтреперан бръкна в ръкава си и й подаде къс хартия. Мейкин му хвърли бегъл поглед.

— Какво е това? Какво пише? Не мога да чета толкова ситно.

— Съобщението… дойде с пощенски гълъб. — Шоя се опита да продължи, не успя, сковано посочи листа.

Изненадана, Райко го пое и го доближи до лампата. Втренчи се в ситния почерк. Пребледня, олюля се, едва не припадна и се свлече на колене.

Гласеше следното: „Опитът за убийство на господаря Йоши призори в село Хамамацу не успя. Убиецът шиши заклан от него. Дамата Койко също загинала в схватката. Предай на къщата на Глицинията нашата дълбока скръб. Допълнителни сведения, щом стане възможно.“

Наму Амида Буцу…

Мейкин бе прежълтяла.

— Койко мъртва?

— Сигурно е грешка — изтерзана извика Райко. — Сигурно! Койко мъртва? Кога е станало? Няма дата! Шоя, как ти… Това е лъжа, лъжа…

— Толкова съжалявам, датата е зашифрована най-горе — измърмори той. — Случило се е вчера призори. На попътната спирка Хамамацу на Токайдо. Няма никаква грешка. О, не, толкова съжалявам.

— Наму Амида Буцу! Койко? Койко мъртва?

Мейкин я погледна безсмислено, по страните й се стичаха сълзи. И припадна.

— Прислужнички!

Те влязоха тичешком и донесоха уханни соли и студени кърпи и се погрижиха за нея и Райко, докато тя се опитваше да се съвземе и да разбере доколко я засягаше новината. За първи път не бе сигурна дали може все още да разчита на Мейкин, или тя се е превърнала в опасност, която би следвало да се избягва.

Шоя стоеше неподвижно на колене. Беше необходимо да се преструва на изплашен и ужасен, задето е донесъл лошата вест, но той се радваше, че е жив и е свидетел на тези удивителни случки.

Той не им бе дал втория къс от писмото. Бе лично до него, зашифровано и гласеше: „Нападателят беше Сумомо. Койко сметна, че е била въвлечена в заговор, бе ранена с шурикен и обезглавена от Йоши. Приготви се да закриеш сметките на Мейкин. Избягвай да споменаваш за Сумомо. Пази Хирага като национално богатство, неговите сведения са безценни. Притисни го за още, семейството му получи нов заем, както се уговорихме. Спешно молим за военните планове на гай-джин, колкото и да струват.“

Щом получи съобщението, шоя провери в счетоводните си книги сметките на Мейкин, които неговият клон й дължеше, макар да ги знаеше наизуст до една стотна от бронзовата монета. Нямаше причини за безпокойство дори Йоши да я изпратеше на оня свят, или пък ако се измъкнеше от капана, за банката все едно щеше да има печалба. Ако не успееше, друга мама-сан щеше да заеме мястото й — щяха да използват остатъка от богатството, за да подпомогнат новата. Гиокояма бе монополизирала цялото банково дело в Йошивара — един огромен и постоянен извор за печалба.

Каква ирония на съдбата — помисли си шоя, чудейки се как щяха да постъпят двете жени, ако разберат причината за непобедимото влияние на Гиокояма. Една от най-недостъпните тайни на дзайбацу бе, че техният основател беше не просто мама-сан, а гениална жена.

В началото на XXVII век с възторжената подкрепа на шогуна Торанага тя бе проектирала ограден със зидове квартал, където за в бъдеще щяха да вършат своята работа всички Къщи — висши и нисши — по онова време публичните домове били пръснати из целия град; бе го нарекла Йошивара, Мястото на тръстиките, по името на района, който Торанага й бе отредил. После тя създала нова класа куртизанки, гейши, обучени и подготвени за всички изкуства. Те според обичая не били достъпни за леглото.

После тя поставила началото на лихварството, като се съсредоточила в Йошивара в Йедо, наскоро разпростряла пипалата си до всички други, учредени из цялата страна. Шогунът Торанага мъдро предвидил, че в такива квартали ще е много по-лесно да наглеждат и да вземат парите на доставчиците и клиентите им.

И най-сетне — нещо невероятно в онези времена, по един или друг начин — никой все още не знаеше как — тя убедила шогуна Торанага да направи най-големия й син самурай. И другите й синове преуспели на часа: в корабостроенето, като търговци на ориз, като производители на саке и на бира; потомците им днес бяха собственици или негласно ръководеха огромна търговска мрежа. След няколко години тя получила разрешение самурайският й род да получи името Шимода. Сега Шимода бяха наследствени даймио на малко, но богато феодално владение със същото име в Идзу. Именно тя измислила надписа на портата на Йошивара: „Страстта не може да чака, тя трябва да бъде задоволена.“

Умира на деветдесет и две години; като мама-сан била известна под името Гиоко — Дамата на късмета.

— Шоя — каза Мейкин между риданията си, — моля те, посъветвай ме какво да направя, моля те.

— Трябва да изчакаш, да бъдеш търпелива и да чакаш — рече той колебливо, все още с престорено изражение на безпокойство, забелязал тутакси, че макар да ридаеше гръмко и сърцераздирателно, очите на Мейкин бяха по-безмилостни от всякога.

— Да чакам ли? Какво? Разбира се, че ще чакам, но какво още?

— Ние… ние още не знаем… не знаем всички подробности за станалото. Толкова съжалявам, но възможно ли е дамата Койко да е била съучастник в заговор? — попита той, бъркайки с пръст в прясната рана заради собственото си удоволствие. Макар че Гиокояма нямаха доказателства, подозираха Мейкин в опасни връзки със соно-джой и с Гарвана въпреки косвените им предупреждения; ето още една причина, поради която я посъветваха да закупи ориз от бъдещите реколти, не само като разумно капиталовложение, но и като пречка, контролирана от банката, в случай че я обвинят и осъдят на смърт.

— Койко — съучастница в заговор ли? Моята красавица, моето съкровище? Разбира се, че не — избухна Мейкин. — Разбира се, че не.

— Мейкин-сан, когато господарят Йоши се върне, той сигурно ще те повика, тъй като си нейната мама-сан. В случай, толкова съжалявам, в случай че враговете са те наклеветили пред него, ще бъде по-разумно да… имаш готови доказателства за… за своята почтеност.

Нямаше защо да питат: „Какви врагове?“ Успехът навсякъде пораждаше ревност и скрити вражди — особено сред най-добрите приятели, — а в Свободния свят, свят на жени, повече откъдето и да било. А те и двете бяха преуспели.

Мейкин вече бе преодоляла първоначалното си потресение, вниманието й се съсредоточи върху средствата за бягство — в случай че Йоши я подозираше или че Койко я бе издала, или ако той имаше доказателство, че тя и Койко подкрепят соно-джой, шиши и познават Кацумата. Нямаше как да избяга — нито под друга самоличност, нито в друг град. Нипон беше твърде добре разделен. Из цялата страна десет глави на семейства формираха основния съюз, отговорен за собственото им поведение и законопочитание, десет човека от тези съюзи образуваха друга групировка със същите отговорности, десетина от тях — също и така нататък, до най-последния, упражняващ закона: даймио.

Така че нямаше къде да избяга, нито да се скрие.

— Какво бих могла да даря на великия господар Йоши? — Гласът й бе дрезгав, бе по-уплашена от всякога.

— Може би, може би сведения.

— Какви сведения?

— Не зная, толкова съжалявам — рече той с престорена тъга. Утре щеше да се държи другояче, тази вечер трябваше все още да се преструва, да пази достойнството им, каквото и да си мислеше за глупостта им. Глупаво е да се присъединяваш към бунтовниците с празни ръце особено когато владетелите шиши са само неколцина, повечето са разпръснати или убити, а те продължават да извършват непростителен грях: фалират. — Не зная, Мейкин-сан, но господарят Йоши трябва да е загрижен, много загрижен какво ще направи флотът на гнусните гай-джин. Те се готвят за война, нали?

Щом каза това, забеляза, че Мейкин загледа още по-сурово, а Райко леко се изчерви. „Аха — помисли си шоя ликуващо, — те вече знаят, редно е, нали спят с омразните гай-джин. В името на всички богове, ако има богове, трябва бързо да кажат на Гиокояма всичко, което знаят.“

— Такава новина може би… навярно ще намали болката му — рече той и кимна дълбокомислено като всеки банкер, — както и твоето наказание.

На петдесет крачки от постройката, сгушена в градините зад стените, Филип Тайърър седеше с кръстосани крака, изкъпан, преял и препил, гол под юката и прехласнат. Фуджико бе коленичила зад него, опитните й ръце масажираха мускулите на врата му, напипвайки точките за приятна болка. Тя бе облечена с юката за спане, косата й бе разпусната. Приближи се и деликатно захапа месестата част на ухото му, почти към средата, където се намираха еротичните зони. Езикът й засили удоволствието му.

Пръстите й се плъзнаха чувствено до раменете му, без да се отпускат, премахвайки грижите му, съвещанията със Сър Уилям и Сьоратар, при които Филип помагаше на своя началник да се справи с французина и с постоянните му, вродени нечестни опити да измъкне и най-дребната изгода. „А като си помисли човек — разсъждаваше Тайърър, — тоя мазник има само два посредствени кораба, а ние — флот от линейни кораби с екипажи от истински мъже, а не подлизурковци!“

Докато си бе водил бележки, а после излагал два алтернативни бойни плана на правилен дипломатически английски и френски за двете правителства и бе съставял обикновени заповеди за изпълнение до адмирала и генерала, времето бе напреднало и главоболието му се бе засилило. Но пък Андре бе показал предимствата си на сутрешната среща, бе добре подготвен и през цялото време предлагаше идеи и срещи, като с ловкост постигаше двамата висшестоящи да се съгласят и вземат решения, които четиримата се бяха заклели да запазят в тайна.

Най-сетне Тайърър се бе измъкнал от Легацията, бе прекосил моста, бе почукал на вратата, самата Райко му бе отворила незабавно и го бе поканила с поклон, бе минал през градината, бяха го изкъпали и нахранили; най-после Райко бе започнала да се отнася към него като към висш чиновник.

„Време беше“ — помисли си той, бе му повече от приятно, всеки негов нерв реагираше в съзвучие с пръстите на Фуджико.

Японката бе съсредоточила мислите си върху предупреждението на Райко: „Някаква отвратителна и хищна долнопробна особа от «Лилията» е подмамила нашия господар гай-джин при себе си. Подлъгах го да дойде тук на висока цена, съгласих се на много отстъпки пред посредниците. Не се проваляй тази вечер, това може би е последната ти възможност да го привържеш към нас с копринени въжета. Използвай всички хитрости, всякаква техника… дори позата Луна отвъд планината.“

Фуджико се стресна. Никога досега не бе опитвала тази поза, дори при най-разгорещено сношение. „Няма значение — рече си тя стоически, — по-добре да си позволя няколко не дотам почтени момента на ексцентрично поведение, отколкото гай-джин да не ми плати тази вечер и да нямам издръжка за една спокойна година.“

Пръстите й се движеха все по-близо, тя започна тихо да мърка, а образите от бляновете й за земеделско стопанство нахлуха в главата й, за децата, за чудесния й съпруг и техните зреещи оризища — толкова прекрасни и мили, и…

Фуджико решително ги прогони.

„Докато клиентът заспи — заповяда си тя. — Тази вечер ти ще впримчиш това неблагодарно куче завинаги! Става дума за доброто име на цялата къща на Трите шарана! Да го примамва някаква си долнопробна от «Лилията»?

Пфу!“