Гай-джин (Част III)

62.

Наближаваше полунощ, когато Тайърър най-сетне хукна към пристана на Струанови. Носеше официалната дипломатическа поща на правителството на Нейно величество, а в джоба му лежеше преводът, който бе направил последен, а му се щеше да бе започнал с него. Ускори крачка.

Пристанът беше претъпкан. Филип видя, че Анжелик си бъбри с Горнт. В другия край на тълпата Палидар разговаряше с неколцина офицери, които заминаваха като обикновени пътници. А в средата на пристана забеляза Сър Уилям, потънал в разговор с Морийн Рос. Като я зърна, незабавно си спомни за Хирага и Джейми и как бе обещал на Макфей да изясни въпроса за „студентите“ с началника си. Запромъква се през навалицата.

— Добър вечер, госпожице Морийн, извинете ме. Сър Уилям, сигурно ще искате да погледнете това. — Тайърър му подаде превода си. — Ще се погрижа пощата да се озове на кораба.

Бързо се извърна и се запъти към домакина-касиер, за да не бъде подръка при неизбежното избухване.

Докато касиерът усърдно вписваше пратките в счетоводния си тефтер, Тайърър надникна по посока на Сър Уилям. Той се бе преместил под петролната лампа и с присвити очи преглеждаше документа. Лицето му се изкриви и устата му взеха да бълват хамалски псувни.

Хората наоколо отстъпиха смаяни не от езика, а просто от изненада. Дипломатът изпъшка и се обърна с гръб към тях. Посланието бе от роджу, подписано от Нори тайро. Филип го бе превел почти дословно. Бе съвсем кратко, без обичайните цветисти изрази и адресирано най-безочливо:

— Тайърър!

Филип се престори, че не чува, остана с гръб към Сър Уилям, за да получи разписката от касиера.

Празният катер, който се връщаше от „Красавицата“, влизаше в дока. Тайърър забеляза, че Джейми го няма на борда. Боцманът се наведе от кабината си и ревна:

— Който ще се качва, да се качва.

В настъпилата блъсканица Морийн успя да се приближи до него.

— Филип, кога се връща Джейми?

— Навярно с последния курс, ако не и по-рано. — Не знаеше дали Джейми й е разказал за кроежите им. — Има още час и нещо дотогава.

— Тайърър!

— Извинявай, трябва да тръгвам. Да, сър — провикна се момъкът, пое дълбоко дъх, мислено се подготви за предстоящото и хукна.

— Филип, след половин час… — Сър Уилям беше станал, кажи-речи, разноглед от гняв — след половин час ще преведеш моя отговор, и то абсолютно дословно, да те вземат дяволите.

— Да, сър, между другото, с…

— Върви да намериш… май го съгледах! — Палидар, вземи си драгуните — от теб искам да връчиш едно „сърдечно съобщение“ на губернатора на Канагава. Веднага.

— Тази вечер ли, сър? — Палидар зяпна посланика, видя изражението му и побърза да добави: — О! Слушам, сър. Простете, сър. Веднага, сър.

— Извинете, Сър Уилям — побърза да допълни Тайърър, преди посланикът да си тръгне. — Не успях да ви съобщя, че помогнах на двама японски студенти да се качат на кораба. Те поискаха да пътуват, да посетят Англия. Миналата нощ ми спасиха живота, така че, надявам се, нямате нищо против.

— Че са ти спасили живота ли? Съмнявам се. — Сър Уилям продължаваше, впил очи в него. — Ако си се превърнал в пътнически агент, докато си на служба при Нейно величество, сигурно ще ми дадеш задоволителен отговор, стига да изискам такъв. Палидар, вземи войниците си и за един час да сте там. Връчи посланието ми възможно най-грубо, за Бога! — Дипломатът си тръгна.

Палидар се изсекна — настинката още не беше му минала.

— Какво, по дяволите, му става? — Тайърър се приведе към него и му съобщи за ултиматума. — Боже мой! Нищо чудно тогава. Ама че наглост! Всъщност това ми харесва. Сега поне ще почнат някакви военни действия, че от цялото това шляене насам-натам на генерала ще му отънее не само вратът, но и кесията. — Палидар се засмя по-скоро от нерви, отколкото на стария виц.

В този момент пристигна запъхтян Хоуг все още с операционния си халат. Носеше шапка, куфари и вързопи.

— Боях се да не закъснея. На какво се смеете?

— Разполагате с достатъчно време — отвърна Тайърър, докато заедно с Палидар се питаше какво ли съдържа писмото на Анжелик, чийто подпис Сър Уилям бе удостоверил, а Хоуг щеше да отнесе в Хонконг в отговор на онова писмо, което също си оставаше забулено в тайна. — Надявам се пътуването ви да мине леко. А после — в Индия, нали?

— Да, заминавам още следващия месец. — Грозното лице на лекаря грейна в усмивка. — Вече нямам търпение. Елате ми на гости — ще ви хареса.

— Следващото ми назначение е в Индия в граничните области — в Хиндукуш, Хайберския проход25. Току-що научих — съобщи Палидар. — Макар да говореше нехайно, Сетри не бе във възторг. Прекалено много хора гинеха в оня пъкъл, прекалено много убийства имаше там. Я се опитай да останеш жив, да оцелееш сред онази безплодна, разлагаща се скалиста пустош, където не вирееше нищо друго, освен смъртта. И все пак тя бе от жизнено значение за Империята, защото оттам минаваше историческият завоевателен път към Британска Индия, по който нахлуваха монголските, персийските и руските орди. Прониза го лошо предчувствие, той не се сдържа и добави: — Там няма морски погребения, докторе.

— Не, няма. Никакви — отвърна Хоуг и тъй като изтълкува думите му погрешно, сърдечно и приятелски сложи ръка на рамото му. — Ти си добро момче, Сетри. Ако ти потрябвам в Индия, лесно ще ме намериш. Там ще ти хареса. Желая ти късмет! — Лекарят се отдалечи.

— За какво става дума? — запита Тайърър. Бе забелязал рязката промяна у Палидар.

— Доктор Хоуг ми каза, че не обича погребенията в морето и се радвал, задето е пропуснал погребението на Малкълм в Хонконг.

Сетри се усмихна накриво. Бе докладвал на Сър Уилям за странното поведение на Хоуг край ковчезите в Канагава, на което сержантът бе станал свидетел. След като получи заповедите на посланика и се закле да пази всичко в тайна, офицерът незабелязано бе разменил двата ковчега. Не откри никаква разлика. Тъй че на „Буйният облак“ за Хонконг замина тялото на Малкълм Струан. Хоуг, Анжелик, Джейми и Скай бяха погребали рибаря точно според заповедите на Сър Уилям.

— Жалко, че съсякоха Малкълм — сурово рече той. — Странно нещо е животът, нали? Никога не знаеш какво ще те сполети.

Тайърър кимна. Палидар изглеждаше необикновено потиснат. Преводачът го харесваше и без да си дава сметка какво върши, запита:

— Какво има, приятелю?

— Нищо. Голям късмет извади миналата нощ, нали, след като се измъкна…

По лицето на Филип пробяга сянка и Сетри се прокле за глупостта си.

— Прости ми, Филип. Не исках да те разстройвам, просто не разбирам какво става с мен тази вечер.

— Чу ли за… за…

Тайърър за нищо на света не можеше да произнесе името на Фуджико. Бе като попарен от скръб и затъваше в такива дълбини, в каквито никога преди не бе попадал.

Преводачът усети, че по бузите му се стичат сълзи, но му бе все едно.

На борда на „Красавицата от Атланта“ капитан Таумаст говореше:

— Добре, Джейми, ще им дам билети, каквото и да реши госпожа Струан, но както знаеш, тя не е от най-щедрите.

— Просто й предай писмото ми, щом пристигнеш в Хонконг.

„Госпожо Струан — бе й писал Джейми. — Зная, че се захващам с рискована работа, но Отами е удивително интелигентен и доколкото установих, има отлични връзки тук. Бъдещето на Япония принадлежи на такива като него. Ако не се съгласите, моля да покриете пътните им разходи от изключително щедрия ви дар в злато, с който ме удостоихте. Албърт Макструан се справя добре, вашата собственост и сградите ви тук не пострадаха от пожара, налице са всички предпоставки за едно добро бъдеще. Аз ще продължа да му помагам, ако ме помоли. И, последно, разрешете да ви предупредя да бъдете предпазлива с новия управител на Брокови Едуард Горнт. Той е добър и храбър човек, но е опасен съперник.“

— Ще струва скъпо, Джейми — заяви Таумаст. Той бе нисък, жилав моряк със сурово обветрено лице, тъмна коса, кафяви очи. — Ще излезе поне сто лири. Струва ли си рискът?

— Корабът е неин, така че билетите й излизат без пари.

— И все пак е скъпо, а тя цепи косъма на две. Както и да е, то си е нейна работа. Ще осребря полицата ти в Лондон, ако Тес не поеме разноските. Твоите японци наясно ли са, че трябва да ми се подчиняват?

— Да. Казах им, че си крал, даймио. Че са длъжни да ти се подчиняват и да останат на борда, докато не ги стовариш в Лондон. Но, Джони, моля те, отнасяй се с тях като с важни клечки. Ще бъдеш възнаграден за това.

Таумаст се разсмя:

— Да, ама на небето. Както и да е, задължен съм ти за това-онова и ще ти помогна.

— Благодаря. — Джейми огледа каютата. — Къде ще ги настаниш?

— При екипажа, къде другаде?

— Нямаш ли някаква каюта, дори и съвсем малка?

— Всичко е препълнено, а и при екипажа ми те по-бързо ще свикнат с начина ни на живот — ще се наложи.

— Намери им някакво помещение поне до Хонконг. Не искам да ги разпознаят.

— Ами тогава ще ги настаня в каютата на третия помощник-капитан — там има две койки. Въоръжени ли са, Джейми? — запита Джони Таумаст.

— Естествено. Нали са самураи.

— Никакви оръжия, никакви самураи, за Бога.

Джейми сви рамене:

— Кажи им го сам, но много те моля, отнасяй се с тях като с важни особи, а не като с туземци. Може да ти изглежда чудно, но те наистина са знатни японци, нали разбираш?

— Мистър — провикна се капитанът. — Доведи ги!

Добре инструктирани от Джейми, Хирага и Акимото влязоха.

— Кой от двама ви говори английски?

— Аз, Анджин-сама. Аз Отами-сама.

— Господин Макфей отговаря за доброто ви поведение през целия път до Лондон, Отами-сама. Съгласни ли сте да ме слушате, да си седите на кораба, ако ви наредя, или да слезете на брега и да се върнете, когато аз ви заповядам, и докато стигнем в Лондон, да ми се подчинявате, сякаш съм ваш началник, ваш даймио?

— Съгласни прави какво Анджин-сама каже — внимателно отговори Хирага.

— Добре, но никакви оръжия на борда. Дайте ми всичките си мечове, пистолети и ножове. Ще ви ги върна. — Таумаст забеляза, че японецът пламна, и взе това под внимание. — Съгласни ли сте?

— Ами ако мъже нападнат нас?

— Ако някой от моите хора ви нападне, бийте се с юмруци, докато пристигна. Ще ги предупредя, че всеки, който започне пръв, ще получи по петдесет камшика. Не посягайте първи, разбирате ли ме?

— Не, толкова съжалявам.

Джейми обясни как виновният моряк и ще бъде завързан на рангоута и ще бъде шибан с камшик за неподчинение. Ужасен от такава жестокост, Хирага преведе на Акимото и запита:

— Но, Анджин-сама, ти не боиш? Щом човек после свободен на кораб, след такъв обида, не боиш човек убие теб?

Джони Таумаст се разсмя.

— Такъв направо го смятай за обесен. Бунтовниците се наказват със смърт. Ще заповядам на екипажа да не се заяжда с вас, а и вие не се заяждайте с тях. Това също е много важно.

— Разбира, Анджин-сама — отвърна Хирага, но всъщност му се изясниха само някои неща. Заболя го главата.

— Ако стане нещо, веднага при мен. Никакви сбивания, ако не ви нападнат. Оръжията ви, моля. — Хирага неохотно му предаде вързопите с мечовете им и пистолета си. — Мистър!

— Слушам, сър.

— Тези двамата ще се настанят в каютата на третия помощник. Аз ще ги заведа.

Джейми стана и подаде ръка на Хирага.

— Щастливо плаване. Можеш да ми пишеш винаги, когато поискаш, а също и на Филип… на Тайра-сама. Както вече ти казах, ще ти уредя сметка в моята банка, в Хонконгската банка на Мел26. Всичко е записано в документите, които ти връчих. Пояснил съм ти и как да получаваш пощата си. Чакай отговор чак след четири месеца. Късмет и щастливо завръщане. — Джейми се ръкува с двамата японци.

— Елате с мен. — Таумаст ги поведе по коридора и отвори някаква врата. — Ще спите тук, далеч от чужди очи. Господин Макфей не иска да ви разпознаят. След Хонконг ще бъде много по-леко. — Капитанът затвори вратата.

Хирага и Акимото мълчаливо се озърнаха. Помещението приличаше повече на ракла, отколкото на стая. Едва се побираха, застанали прави един до друг. Една петролна лампа хвърляше мъждива светлина. Две мръсни койки стояха една над друга с чекмеджета под тях. На заключалките висяха мушами. Вонеше.

— За какво служат тези работи? — запита Акимото вцепенен.

— Ми нещо като дрехи, ама са толкова твърди — как ли се бият, облечени в тях? Чувствам се незащитен без мечовете си.

— Пък аз не само че се чувствам незащитен, ами направо все едно са ме пречукали.

Палубата се разлюля под краката им, дочуха как вън моряците си препредаваха заповеди на висок глас или тананикаха, подготвяйки кораба за открито море. Моторът шумно тресеше пода и преградните стени и двамата самураи се чувстваха все по-неловко. Връхлетя ги ужас от теснотията, от неприятната миризма на изгорели въглища и газ, на спарен въздух и още по-спарени постелки и завивки. Палубата отново се люшна и Хирага залитна към койките. Седна на долната.

— На това ли ще спим?

— Че къде другаде? — изропта Акимото. Дръпна смачканото одеяло. Всички ъгли на дюшека бяха изпоцапани от цели пълчища дървеници, живи и мъртви; по грубото платно бе засъхнала кръв от хиляди смачкани паразити. Едва се удържа да не повърне. — Дай да слизаме на брега — изхриптя Акимото. — До гуша ми дойде.

— Не — възпря го Хирага, преодолявайки собствения си уплах. — Постигнахме същинско чудо: избягахме от Бакуфу и от Йоши и се озовахме в самото лоно на врага като гости. Ще изучим всичките им тайни и как да се справим с тях.

— На какво ще се научим? Как да пребиваме с камшик хората до смърт и как да живеем в тази помийна яма месеци наред ли? Не видя ли колко грубо си тръгна капитанът, без дори да отговори на поклона ни? Хайде… тръгваме! Ако трябва, ще плувам до брега!

Акимото сграби дръжката на вратата, но Хирага го улови за блузата и го дръпна.

— Не!

Акимото му се озъби и се освободи, блъсна се във вратата, защото нямаше място дори да се сбият, и се развика:

— Ти вече не си наш, ти си покварен от гай-джин! Пусни ме да си вървя, по-добре да умра като цивилизован човек, а не да живея така!

Хирага внезапно се вцепени от ужас. Времето спря. За пръв път осъзна напълно в какво се впускаха: във външния варварски свят, далеч от всякаква цивилизация, изоставили зад гърба си всичко, което има смисъл — соно-джой, Чошу, шиши и семейството си. Нямаше нито съпруга, нито деца… „Ах, моя храбра и прекрасна Сумомо, колко ми липсваш! С теб животът щеше да е по-лек, но вече…“

Цялото му същество го подтикваше да избяга от този ад, който бе въплъщение на всичко презряно.

Блъсна Акимото от пътя си и се хвърли към вратата. Но спря.

— Не — задъхано викна Хирага. — Ще издържа! Ще издържа заради соно-джой. Длъжни сме, братовчеде, заради соно-джой сме длъжни да издържим, но каквото и да стане, ще загинем като самураи. Ще напишем предсмъртните си стихотворения — ето какво ще сторим. Ще ги напишем още сега, сега — всичко останало няма никакво значение…

Боцманът се провикна към пристана:

— Последно повикване за „Красавицата“, всички на борда!

— И тъй, късмет, Едуард, и щастливо завръщане — пожела му Анжелик, все още обзета от меланхолия, но все пак леко му се усмихна и това озари цялото му същество. — Пази се!

След като си тръгна от Сър Уилям, тя се бе наплакала до насита насаме в покоите си. „Толкова сълзи пролях напоследък — помисли си тя, — откъде ли извират?“ Но все пак бе облекчила душата си и вече разсъждаваше трезво. След като се овладя, слезе долу и тайно се срещна с Горнт. Казаха си всичко, каквото имаха да си казват. Силата, самоувереността и любовта, които той излъчваше, сякаш бяха премахнали злото.

„Едуард е подходящ за мен — мислеше си Анжелик, докато го гледаше в очите, — но няма да измести Малкълм от сърцето ми. Това е различно нещо.“

— Добре ли си вече? — запита я Горнт.

— Да, благодаря ти, мили. Побързай.

Горнт целуна предложената му ръка.

— Пази се, госпожо. — Бе заприличал на момче, цялото озарено отвътре.

— И да не забравиш! — Анжелик го бе помолила да предаде на Тес надеждата й, че един ден двете ще се срещнат като приятелки. — Много е важно.

— Да, така е и няма да забравя. Ще се върна при теб, преди да се усетиш. — Заради хората наоколо добави на висок глас: — Ще се погрижа да изпълня поръчките ти, не бой се. — За последен път й стисна ръката и скочи на хлъзгавата палуба с леко сърце. Беше се качил последен. Боцманът изсвири със сирената, дръпна дроселите, даде заден и възви по посока на вятъра. Горнт махна с ръка и благоразумно се оттегли в каютата.

— Хубаво момиче — замислено произнесе Хоуг.

— Да, сър. Хубавица на хубавиците.

Двамата гледаха как пристанът се отдалечава.

— Ходил ли си в Индия, Едуард?

— Не, никога. А вие били ли сте в Париж?

— Не, никога. Но Индия е най-красивото кътче на земята. Там един англичанин може да живее прекрасно, а ти всъщност си по-скоро англичанин.

Анжелик и останалите, във всички хора, които навярно никога нямаше да види. Анжелик махна за последен път и се отправи към Морийн Рос, която стоеше до лампата. „Надявам се да станат приятелки — рече си лекарят. Само миг, и те двете и пристанът се сляха с морската тъма. — Анжелик с право се подчини на Тес Струан. Не че имаше друг избор. — Пръстите му разсеяно се увериха, че клетвената и декларация е на сигурно място в джоба му.

«Каква трагедия сполетя Малкълм! Горкото момче, цял живот усърдно работеше, за да постигне нещо, и ето какво стана. Малкълм Струан, тай-панът, който всъщност никога не стана тай-пан, цял живот се движеше като заслепен от снежна виелица човек, който сред фъртуната дири бяла палатка, каквато никога не е имало.»

— Каква тъжна участ постигна Малкълм, нали? — Но Горнт бе изчезнал. Лекарят се огледа и го видя отново на палубата с гръб към Йокохама да се взира към «Красавицата». Бе си свалил шапката и вятърът рошеше косата му.

«Какво ли се крие зад неговата усмивка? — запита се Хоуг. — Толкова е неумолима, но въпреки това… Има нещо особено в този младеж. Дали е бъдещ крал или е цареубиец?»

Повечето хора на пристана се бяха разотишли. Анжелик стоеше с Морийн до лампата и гледаше към «Красавицата» и отдалечаващия се катер. Скоро останаха съвсем сами, с изключение на Чен и Варгас, които бъбреха помежду си, докато чакаха да разтоварят катера, ако се наложи, и без някой да ги е молил, да придружат двете жени до вкъщи.

— Морийн… — Анжелик се взря в нея. Сърдечната и усмивка се стопи, като забеляза колко нещастна изглежда новата й приятелка. — Какво има?

— Нищо. Ами… не… наистина, не се безпокой. Просто… не съм виждала Джейми цял ден, беше зает, а пък аз… имах важен… — думите й заседнаха на гърлото.

— Ще го почакам заедно с теб, ако искаш? Слушай, Морийн, я по-добре да дойдеш при мен. Ще гледаме от прозореца на стаята ми. Щом забележим катера, ще имаме достатъчно време да го посрещнем.

— Мисля… ами, по-добре да остана тук.

Анжелик решително я хвана под ръка.

— Какво има?“ Какво се е случило, мога ли да ти помогна с нещо?

— Не. Не мисля, скъпа Анжелик. Просто… ами просто… — Морийн отново се подвоуми и заговори със запъване: — О, Боже, не ми се щеше да те тревожа, но тя… любовницата на Джейми, дойде да се срещне с мен днес следобед.

— От Йошивара?

— Да. Дойде да ми изкаже почитта си, да ми се поклони и да ме посъветва да не се безпокоя — била се грижила за него отлично и искала да ме помоли в бъдеще да ми представя сметките му, но не знаела дали всеки месец или веднъж годишно.

Анжелик зяпна от изненада.

— Ама наистина ли?

— Да. — Морийн изглеждаше бледа като платно под светлината на петролната лампа. — Каза ми също, че ако съм искала да науча нещо за… „Джами“ — тя така го нарича, уф… за навиците му в леглото, за по… позите и така нататък, тя с радост щяла да ми услужи и да ме запознае с всичко най-подробно, защото аз съм била девствена и не съм ги разбирала тези неща, а тя била професионалистка от втора класа. Обеща ми някакви книги с картинки, наречени „Креватни книги“. Там щяла да отбележи неговите особености, ама аз да не съм се тревожела, защото Джами бил станал вече доста опитен и неговият… тя го нарече неговият Едноок монах си бил съвсем наред. Ето, вече знаеш всичко!

Анжелик се сащиса.

— Mon Dieu, горкичката ми ти — какъв ужас! Но… и тя ли говори на английски?

— Не — говори някаква почти неразбираема смесица от „патагонски“ и пиджин, използва някои от думичките на Джейми, но аз схванах същността на приказките й съвсем точно. Изглежда… изглежда, му е била гадже година и нещо. Дребничка е, хич не е хубава и като не знаех какво да й отговоря, взех, та й рекох, че е много дребна. Пък оная безсрамна пачавра… безсрамницата, се разкикоти и ми вика: „Достатъчно голяма — Джами тай-тай на гръб става също, нали? Много късмет жени.“

— О, Mon Dieu.

— Наистина. Какво да правя?

Анжелик усети, че и нейната глава започна да бучи.

— Би могла… не, от това нищо няма да излезе… Навярно бих могла… Не, не мога. Прекалено е…

— Ами ако ти… — Анжелик поклати глава. Безпомощно се взря в Морийн, а в същия момент и тя се втренчи в очите й. Всяка видя собственото си изражение, изписано на лицето на другата: еднакъв потрес, погнуса, отвращение, оскърбление и ярост. За момент застинаха така, после Анжелик прихна, след секунда захихика и Морийн, а след миг и двете вече се заливаха от смях.

Чен и Варгас ги зяпнаха, а гръмките изблици на смях се смесваха с шума на прибоя. Анжелик изтри първите добри, весели сълзи, които проливаше за пръв път от много време насам.

— Неговият Едноок… — Отново избухнаха в неистов смях, заливаха се в кикот, докато не ги заболя стомах и им се наложи да се вкопчат една в друга.

Пристъпът отмина също така неочаквано, както ги бе връхлетял, и остави зад себе си някаква тъга.

— Забавно е, Морийн, но всъщност въобще не е забавно…

— Да. Никак — отвърна Морийн печално. — Ще ми се… искам да си ида у дома. Смятах, че ще се справя с Йошивара — Джейми е като всички останали мъже, — но не мога. Вече съм убедена в това. Няма да понеса живот като този тук, където има Йошивара и винаги ще я има. И независимо дали ми харесва, Анжелик, или не след година-две ще се появят хлапетата, децата, и след няколко години той ще ни мисли за стари, който и да е. Ние наистина ще сме стари, косите ни ще побелеят, зъбите ни ще изпадат и който и да е мъж ще си тръгне по пътя. Животът на жената не е лесна работа. О, как ми се иска да бях се качила на „Красавицата от Атланта“ на път за вкъщи, а не да стоя тук сега. Все едно, ще си замина колкото се може по-бързо. Вече съм решила.

— Помисли. Не му казвай още тази вечер.

— По-добре да му го кажа още тази вечер, така… така е най-добре.

Анжелик се подвоуми.

— Ще те почакам, докато посрещнем катера, и после ще си тръгна.

— Благодаря ти. Ще ми е мъчно да се разделя с теб. Досега не бях имала истинска приятелка. — Морийн хвана Анжелик под ръка и се загледа към „Красавицата от Атланта“.

— Аййиая — рече с погнуса Чен на фуджоуски диалект, на който и двамата с Варгас говореха свободно. — Тия двете кучки защо не проявят малко разум и не изчакат катера на топло вкъщи, та и ние да не мръзнем покрай тях.

— Джейми няма да се възхити, ако те чуе как я наричаш!

— За щастие той не знае този диалект, дори и кантонски не знае, пък и при всички случаи не бих я нарекъл кучка пред него или пред който и да било чуждоземски дявол. Макар че, както знаеш, ние точно така викаме на техните жени. Не бих си позволил да използвам по-грубички думи, когато са наблизо. Ще река „Утринно цвете“ или ще измисля хиляди други имена, които, както знаеш, си означават „кучка“, ама чуждоземските дяволи си мислят, че става дума за „утринно цвете“. — Чен се изкиска. Дългата му ватирана горна дреха го пазеше от студа. Луната се показа иззад един облак и китаецът се загледа в нея. — Та това „Утринно цвете“ си въобразява, че ще стане Джами тай-тай. — Той отново се изкиска. — Това няма да го бъде.

— Наистина, след това, което се случи днес следобед — мрачно отвърна Варгас. — На ръст тя е тъкмо за него, а пък и му е време да се ожени. Няма да е зле да имаме дечица тук. — Варгас тъжеше за своите собствени шест деца, които бе оставил при двете си съпруги в Макао, докато събере пари и си построи собствена къща тук. — Ами какво ще кажеш за госп’жица тай-тай и тоя шанхайски Горнт? Дали ще й изпроси повече пари?

— Дори и да успее, той ще има полза от тая работа, а не тя. Чудя се, какво ли е имало в ония документи?

— Какви документи?

— Ами ония, дето Лим Втори ги е видял, додето Уилъм тай-пан дремел край огъня. Ония бе, от Дългоносия. Дю не до мо, че Лим не може да чете по френски. Уилъм тай-пан бил направо шашнат, тъй вика Лим.

— Че какво ли може да изпраща Дългоносия на Уилъм от гроба?

Чен вдигна рамене.

— Неприятности за госп’жица тай-тай. Навярно е било за Тайната на луната, а?

— Това са само слухове.

Чен не отговори нищо, пазеше тайната, както бе наредил Чжан от търговската къща след смъртта на Малкълм.

— Каквото и да става, Тес тай-тай ще стрие госп’жица тай-тай и шанхайския чуждоземски дявол на прах.

— О? Какво си чул?

Чен завъртя очи.

— Сега Тес тай-тай вече е тай-пан, така вика Чжан от Търговската къща — писа ни го с последната поща и ни нареди да се пазим. Да си чул някога някоя императрица да е отстъпила властта, след като веднъж се е докопала до нея? Пък и ако трябва да си говорим честно, коя жена въобще би го сторила? Нито една в цялата ни петвековна история. Според Чжан от Търговската къща тя сега е тай-пан, а той ги знае тези работи.

— Смятах, че Албърт от Шанхай ще стане тай-пан.

— Нивгаж. Тя и него ще стрие на прах. Старият Зеленоок дявол натрапи него и брат му на Търговската къща. Според мълвата Тес тай-тай ги мрази, щото били тайни копелета на дъщерята на оня чуждоземски дявол проповедник — една от многобройните любовници на самия Зеленоок дявол.

— Съпругата на Глесинг — управителя на пристанището ли? Мери Синклер ли? Изключено!

— Как ще е изключено — че тя му слагаше рога на Еднокракия Глесинг, когато си поискаше.

— Мамила е съпруга си? И това е измислица. — Варгас пазеше доброто й име, както всички нейни бивши любовници. Сега Мери бе прехвърлила четиридесетте, беше попрецъфтяла, но си оставаше все така ненаситна. „Точно обратното на Тес Струан — помисли си Варгас, — която така се гнуси от чукането, че тласна съпруга си Кълъм към пиянство и други жени.“ — Тес тай-тай трябваше да се омъжи за тай-пана, а не за сина му Кълъм. Ето кой щеше да я отвори за тази работа, защото тя наистина се нуждае от това, и пак щяха да му останат сили за втората съпруга Мей-мей, а също и за третата съпруга Ин Хши.

— Прав си — рече Чен. — И тогава щяхме да сме силни с толкова много синове за наследници, а не да се чудим как да се измъкнем от Едноокия дявол Брок. — Китаецът добави зловещо: — Чжан от Търговската къща е разтревожен.

— Жалко, че първородният син Малкълм умря по този начин.

— Боговете са отсъствали през тоя ден — мъдро отсече Чен. — Слушай, ти нали се кланяш на бога на чуждоземските дяволи — той не ти ли е казал защо боговете прекарват повечето си време навън, вместо да се грижат за нашите работи?

— Боговете са си богове, те разговарят само помежду си… Виж, „Красавицата“ потегля…

— Ето го и катера.

— Къде? Боже мой, ама че зорки очи имаш: аз едва го различавам. — Анжелик сърдечно стисна ръката на Морийн. — Уверена съм, че вие с Джейми… — Французойката забеляза, че приятелката й пребледня. — Не се безпокой, Морийн, всичко ще се оправи.

— Лека нощ, ще се видим утре.

— Не, моля те да останеш, няма да се справя сама, моля те, остани.

Катерът бе вече не петдесетина метра от пристана. Видяха как Джейми се приведе на прозореца и им махна. Морийн не отвърна на поздрава му. Зад тях по главната улица в оцелелите домове и складове ярко светеха петролните лампи. Нейде пееха мъже. От Френската легация се чуваше как Вервен свири на флейта. Морийн не откъсваше очи от приближаващия Макфей. Той отново махна и изскочи на палубата.

— Морийн! — провикна се Джейми, явно много щастлив, че я вижда.

Анжелик забеляза, че очите на приятелката й омекнаха — разбра, че вече не й е нужна. Скришом и незабелязана, се отдалечи, доволна, че е останала сама.

Нощта бе приятна. В залива корабните камбани биха за кръгъл час. В открито море отвъд носа нейният пратеник потегляше на борда на „Красавицата от Атланта“ на своето последно пътешествие, от което нямаше връщане и за двама им. Както и за техния враг — Жената от Хонконг.

„Едуард ще я изстиска и ще заживеем щастливо. Ще прекарваме повече от два месеца на всеки две години в Париж, а летата — в Прованс и аз ще сложа началото на нова династия, след като ще имам свои собствени пет хиляди гвинеи. Аз все пак съм й наследница и всяко су, което харча, ще ми напомня за нея.

Нима Едуард е толкова глупав, та да повярва, че някога ще стана нейна приятелка, че въобще бих поискала нещо подобно.

Тази жена е подла. Никога няма да й простя за всичко, което ми стори и ми писа. Извънбрачно дете, а? Никога не ще го забравя. Ще й отмъстя заради Малкълм и заради себе си, за цялото страдание, което ни причини. Ще си отмъстя на тая стара вещица.

Стара вещица ли — това ми харесва — усмихна се Анжелик. — Ето че си имам още една нова тайна. Осъзнах, че е точно такава още когато я видях за пръв път, както и при следващите ни няколко срещи и вечери, когато тя почти не разговаряше с мен. Винаги ме е отхвърляла, колкото и да се стараех. Тя е една стара вещица. Макар да е на трийсет и осем. За мен тя ще си остане «старата вещица Струан».“

Анжелик бе на осемнайсет години и половина.

Тя влезе в преддверието на Струанови под преплетения Червен лъв на Шотландия и Зелен дра кон на Китай, изкачи се по централното стълбище и се прибра в покоите си.

Залости вратата и щастливо се сгуши в топлото си легло.

Седем дни по-късно Йоши по собствена молба се срещна със Сър Уилям и посланиците в Канагава, за да ги успокои, доволен, че Анджо отново се е уловил в собствения си капан — политиката на „дебелата тояга“, която всъщност не беше никаква тояга. Въпреки че той самият също бе изненадан, че гай-джин не бяха отплавали след опустошението. Успокоението, което им падна като мехлем на душата, се състоеше в предложение за среща с шогуна веднага, щом той се завърне.

И кога щяло да стане това — бе го запитал Сър Уилям, а Йоши му бе отговорил: „Ще го уредя много бързо, дори ако се наложи и през главата на тайро — той е толкова болен, горкият човек, но все още е тайро. Междувременно се доверявам на вашите сведения, според които е възможно нашето бъдещо съглашение да се осъществи в най-скоро време, а също и че ще вземете под внимание моя съвет.“

На Нейно величество „Пърл“ незабавно бе изпратена в Кагошима с официално искане към Санджиро за извинения, обезщетение и предаване или разпознаване на убийците. Санджиро незабавно отхвърли иска като неуместен и безочлив. През следващата седмица бойната ескадра отплава със Сър Уилям и цялата му свита на борда на флагмана — на НВ „Евриал“ с трийсет и пет оръдия, „Пърл“ — с двайсет и едно, „Персей“ — с двайсет и едно, „Бегач“ — с четиринайсет, „Опустошител“, „Кокетка“ и витловия малък военен кораб „Арго“ — с по девет. И не след дълго хвърли котва в пролива на Кагошимския залив, извън обстрела на бреговите батареи, разположени в четиринайсет крепости от двете страни на залива. Времето се развали.

С влошаването на условията Санджиро се разколеба. Двоумението му трая четири дни. Призори на петия дъждът и бурята се усилиха. Три построени от чужденци сацумски парахода, закотвени край града, бяха пленени с въжета и потопени, благодарение на което бяха проведени измервания на морските дълбочини. По пладне всички брегови батареи откриха огън и адмирал Кетърър даде заповед за нападение. В колона по един с флагмана начело флотът с пълна пара навлезе в неотбелязаните на никоя карта води. Щом се озоваха в обсега на крепостите, корабите започнаха да сипят залп след залп по тях. Ответният огън се оказа много по-силен от очакванията.

Един час след началото на битката флагманският кораб „Евриал“ се отклони от колоната. Неволно го бяха насочили към най-уязвимата територия, която бреговите батареи улучваха с абсолютна точност. Едно гюлле отнесе главата на капитана и на капитана трети ранг, застанали на мостика редом с Кетърър и Сър Уилям. Един десетинчов снаряд избухна на палубата, уби седем моряци и рани един офицер. „Пърл“ зае неговото място. По залез „Персей“ заседна в плитчина близо до една от крепостите, но „Пърл“ го изтегли без загуби.

Сражението продължи до залез-слънце. Няколко крепости бяха засегнати, много оръдия — извадени от строя, военни складове с муниции бяха вдигнати във въздуха и Кагошима бе обстреляна с ракети. Нито един от корабите не пострада. А единствените жертви засега бяха загиналите на флагмана. През същата нощ Кагошима изгоря като Йокохама. Бурята се усили.

Призори въпреки неблагоприятното време мъртвите бяха погребани в морето и бе издадена заповед за възобновяване на сражението. „Евриал“ застана начело на колоната. Вечерта флотът отново пусна котва извън обсега на обстрела. Всички кораби бяха непокътнати, бойният дух — висок, а в запас имаха предостатъчно амуниции. Кагошима бе опустошена, а повечето батареи — извадени от строя. Призори при бурен вятър и пороен дъжд Кетърър заповяда на флота да се завърне в Йокохама. Заповедите му бяха посрещнати с възмущение от бордовите офицери и с протест от страна на Сър Уилям. Макар да се намираха далеч от обсега им, няколко брегови оръдия продължиха упорито да обстрелват килватера им.

Кетърър обяви станалото за победа, тъй като градът бил опожарен, Санджиро наказан и което било най-важното, флотът останал невредим — лошото време го било принудило да вземе такова неизбежно решение — бе заявил адмиралът.

В Киото Огама от Чошу, щом чу, че Кагошима е разрушена, а Санджиро уж убит, предприе изненадващо нощно нападение под кодовото название „Пурпурно небе“, за да си осигури пълен контрол над Портите, и по този начин бе подмамен в новия капан, заложен му от Йоши. Незабавно Йодо от Тоса и всички даймио, заели изчаквателни позиции, обединиха силите си с шогуната срещу Огама — по-добре един слаб шогунат да владее Портите, отколкото един всесилен Огама. Така че ударът бе отблъснат, а Огама — изтласкан от Киото в Шимоносеки и своите Проливи да ближе раните си и да се кълне, че ще си отмъсти на всички и най-вече на някогашния си съюзник Йоши, и да се готви за война.

Нищо в Нипон не се промени. Санджиро не бе загинал — това бяха само лъжливи сведени и разпространявани от съгледвачите на Йоши. Но всъщност нямаше значение — Йоши съзнаваше, че е направил великанска крачка в бъдещето: сега вече той притежаваше изключителното, макар и донякъде уязвимо право да владее Портите, Огама бе пропъден, Кагошима срината до основи, шогунът Нобусада се бе завърнал в Йедо без своята принцеса, убеден, че Киото е несигурно място за неговата персона; шиши бяха почти изтребени, Анджо береше душа… и макар и временно, гай-джин бяха усмирени.

Но след около месец-два при Сър Уилям в Йокохама пристигна пратеник на Санджиро от Сацума, за да проси мир. Санджиро призна неправотата си, изплати обезщетенията, назова поименно убийците, закле се в дружба на гай-джин, хвърли вината за всичко върху западащия шогунат и покани гай-джин във възстановената Кагошима да търгуват, да обсъдят обновяването във всичките му аспекти и наред с останалите въпроси: „Господарят Санджиро би искал да знаете, че Сацума е отколешна морска сила и има нужда от военноморски флот като вашия. Той е богат и ще плати необходимото злато, сребро или въглища, за да получи английски кораби и английски наставници…“

За негово огорчение Йоши научи за предложението почти веднага от своя съгледвач Инеджин и остана крайно недоволен. Това не съвпадаше с кроежите му, въобще не се предвиждаше и напълно промени разположението на силите.

„Няма значение — мрачно си помисли той по залез-слънце на същия ден. Намираше се в своето орлово гнездо в централната кула на замъка в Йедо. Оттам оглеждаше целия град. Небето бе нашарено от кървавочервени ивици, тук-там светлинки озаряваха настъпващата нощ. — Няма значение, боговете понякога си устройват шеги с нас, ако наистина има богове. Независимо дали те съществуват или не, неочакваните промени правят живота такъв, какъвто е. Може да спечеля, а може да загубя. Карма. Няма да забравям завещанието. И ще бъда търпелив. Това стига.

Не, никога не стига!“

Йоши съзнателно отвори потайното кътче в душата си и извика оттам Койко в целия й блясък и прекрасните дни, които бяха преживели заедно — с цялото им веселие и смях. Това го разтуши, успокои го, а мисълта за нея го върна към Мейкин и към предсмъртното й желание: „Баня и чисти дрехи.“ Усмихна се от щастие, че го е удовлетворил, и то само заради добрите й обноски.

„В този живот — засмя се Йоши, погален от вечерния ветрец, — в този Свят на сълзите, човек има нужда от чувство за хумор, нали?“