Гай-джин (Част III)

48.

Канагава

Петък, 14 декември

— Е, докторе? — запита Палидар с леден глас.

Току-що го бяха повикали. Хоуг седна на края на стола, чувстваше се неловко и бе бледен. Изпънат и в униформа, Палидар изглеждаше внушителен, макар да бе настинал. На бюрото лежеше шапката му с перо, до нея сабята му, ранната утринна светлина проблясваше по сърмените ширити. Зад него стоеше сержант Тауъри. Камбаните от храма биеха зловещо.

Хоуг кротко сви рамене.

— Баласт.

— За Бога, докторе, тук не е военен трибунал и мен лично не ме интересува дали си напълнил ковчезите с кравешки лайна. Само бъди любезен да ми кажеш защо си направил това снощи.

— Аз… аз си помислих, че не е лошо.

— Искам да зная, сега… — Кашлицата го прекъсна. Раздразнен, Палидар си издуха носа и се изкашля, изхъмка и отново се закашля.

Хоуг се оживи:

— Аз… ние имаме специален нов сироп за кашлица в клиниката, настинката ще ти мине веднага. Съдържа хинин, опиум. — Той понечи да се изправи. — Ще взема малко…

— Седни! Ковчегът, за Бога, а не настинката ми! Сержантът те е видял. Длъжен бе да ми докладва. Сега ми обясни, защо?

Хоуг въртя, сука, но капанът си беше капан. Изруга сержанта наум и заяви:

— Може ли… може ли да поговорим насаме, Сетри, приятелю? Моля те!

Палидар го изгледа кръвнишки.

— Добре, сержант! — Тауъри отдаде чест и излезе с отсечена стъпка. — Е?

— Ами, виждаш ли… виждаш ли… — Въпреки че Хоуг бе решил да му се сопне да си гледа собствената работа, че вече не подлежи на военна дисциплина и „Слава Богу, вие, проклети офицери, ме тормозихте достатъчно преди, но вече няма да ви се удаде отново…“, той внезапно се чу да разказва цялата история най-подробно и да завършва с думите: — Значи разбираш, Сетри, имаше разлика в теглото и пръстта бе най-подходяща… Слушай, Джордж Бабкот ще дойде всеки момент, но той не бива да научава, никой не бива да знае… и ти не знаеш нищо… ние само ще изпратим погрешния, не, необходимия ковчег на борда на клипера, а тази вечер, щом катерът пристигне, ако е рекъл Господ, ще го погребем, както искаха те с Анжел. — Хоуг си повя с ръка, почувства се по-добре, но в същото време го терзаеха угризения. — Не знаеш нищо. Сега… сега ще ти донеса сиропа за кашлица.

— Седни, ако обичаш. — Палидар го изгледа кръвнишки. — Ти си бил голям глупак. Първо: погледна ли през прозореца?

— А? — Хоуг направи каквото му наредиха. Прозорците гледаха към морето. То бе сиво, вълнението силно и дъждовни облаци изпълваха небето и скриваха слънцето. — О!

— Да — „О, не! Още преди да се стъмни, ще започне страшна буря, така че не се надявай на погребение с катер дори да беше възможно, а ти знаеш, че Сър Уилям нареди погребението да се извърши в Хонконг, и, за Бога, така и ще стане.“

— Но, Сетри, недей…

— Нито заради теб, нито заради Анжелик — за никог… — Нов пристъп на кашлицата го прекъсна. После добави дрезгаво: — Сър Уилям се разпореди така, той взе решението, и толкоз. Ясно ли е?

— Да, но…

— Никакво „но“, за Бога. Бъди любезен да ми донесеш сиропа за кашлица и стой настрани от моргата, по дяволите. Сержант!

Тауъри подаде глава.

— Слушам, сър!

— Постави пост пред моргата, никой да не влиза без мое разрешение. Никой да не пипа ковчезите.

Хоуг излезе, като се проклинаше, задето е раздрънкал решението на Сър Уилям, проклетисваше Палидар, любопитния сержант, но най-вече себе си. „Мамицата му — помисли си той. — Оплесках работата.“ В клиниката намери сиропа за кашлица, изкуши се да добави малко рициново, но се отказа.

— Ето, Сетри, това ще оправи нещата.

Палидар отпи и се задави.

— Ама че гадост. Да не си пикал в него от едната проклетия.

— Дощя ми се — усмихна се Хоуг. — Извини ме, че съм такъв кръгъл глупак. Все още можеш да си затвориш очите, знаеш, нали? Нелсън е постъпил така.

— Да, но той е бил от флота, а на нас не са ни безразлични хапливите забележки.

— Сетри. Моля те!

Палидар замислено преглътна лекарството.

— Длъжен си да спазиш заповедта на Сър Уилям. В крайна сметка нямаше как да не те хванат — вчера бе тринайсети.

— Проклет да съм, не забелязах. — Вниманието на Хоуг се насочи към загриженото изражение върху хубавото му лице. — Какво става?

— С мен нищо, освен тази противна настинка и кашлицата. Но в Колонията стават много неща.

— Сега пък какво?

— През последните дни се забелязва голямо вражеско раздвижване около нас, патрули от самураи, повече тайни — за всеки случай патрулираме границите на Токайдо и на Колонията и ето какво научихме. Строени са в редици по десетима, не ни закачаха, само ломотеха непонятно, както винаги. Преброих почти четиристотин въоръжени негодници.

— Тайро Анджо май се опитва да ни тормози, да ни сплаши.

— Навярно. — Палидар се изкашля и отпи още една глътка от лекарството. — Това нещо е ужасно. Вече се чувствам по-зле. Пфу! Препоръката ми е да изтеглим целия персонал оттук за известно време. Хоуг подсвирна.

— Не ни се ще да затваряме клиниката.

— А на мен не ми се ще да те видя убит и непогребан. Тези кучета обичат внезапните нападения. Както при горкичкия Малкълм. Някой ще плати за него.

Хоуг кимна.

— Съгласен съм. — Той безцелно гледаше към Йокохама, околността бе равна и скучна през зимата — мразеше студа, винаги го бе мразил и щеше да го мрази. Погледът му се спря на „Буйният облак“, на пощенския параход, търговските кораби, военните кораби, малките корабчета с въглища, готвещи се за приближаващата буря или да отплават. Военните кораби изпускаха дим от комините си — заповед за флота, широко огласена, та Бакуфу и техните съгледвачи да усещат, че цялата флота може да се вдигне на военна нога за един час.

„Глупаво е цялото това избиване, но пък какво можем да направим? Тези, които са отговорни, трябва да платят.“ После Хоуг видя пушека от парния катер на Струан, който пухтеше насам, подскачайки през вълните, пръските от кърмата мокреха стъклото на мостика и главната каюта. Тревогата му достигна връхната си точка.

— Сетри, не мислиш ли… — Той не доизрече новата си пламенна молба, внезапно осъзнал, че дори тази вечер да не излязат за истинското погребение, с малко късмет той би могъл да осъществи първата част от плана и да качи чуждия ковчег на „Буйният облак“.

„Единствен аз зная кой в кой ковчег лежи, освен може би сержантът, а подозирам, че той няма да забележи разликата. Стига само да не отворят ковчега.“

— Не мислиш ли, че животът в Йокохама е по-странен, отколкото в другите градове — живеем върху буре с барут?

— Навсякъде е същото. Съвсем същото — отвърна замислено Палидар, докато го наблюдаваше.

Йокохама

Джейми, Анжелик и Скай се бяха скупчили около еркерния прозорец в кабинета на тай-пана. Дъждът се плискаше по стъклото. Беше почти пладне.

— Довечера ще е доста опасно.

— Буря ли ще се разрази, Джейми?

— Да, Анжелик. Достатъчно, за да ни спре.

— Дали „Облака“ ще отплава довечера, както е планирано?

— Да, никаква буря няма да го спре. Катерът отиде до Канагава да прибере другия ковчег. Все още ли искаш да го качат на него, а не на пощенския кораб?

— Това е заповед на сър Уилям, а не моя — отвърна Анжелик твърдо. — Той иска да изпрати съпруга ми въпреки неговата и моята воля, той казва, че трябва да тръгне колкото е възможно по-бързо и затова ще е с клипера. Един ковчег ще отплава, както той желае. Джейми, нашата уловка… смятам, че нашата хитрина е справедлива. Колкото до бурята, няма да е силна. Ако не можем да погребем съпруга ми довечера, ще го направим утре. Или вдругиден.

— Пощенският кораб ще отплава утре около обяд.

— Можем ли да го задържим за всеки случай?

— Мисля, че да. Ще се опитам. — Джейми се замисли за момент. — Ще говоря с капитана. Какво друго?

Анжелик се усмихна тъжно.

— Първо трябва да разберем дали доктор Хоуг е успял. Ако не е… в края на краищата май ще се наложи да тръгна с клипера.

— Повече от вероятно е, че Хоуг ще се върне с катера, и тогава ще решим — добави Джейми, без да си вярва. — Все някак ще свършим работата. Не се тревожи.

— Какво ще кажеш, ако помолим Едуард Горнт да се присъедини към нас? — попита тя.

— Не — отсече Джейми. — Тримата с Хоуг сме достатъчно. Запазил съм кабини на пощенския кораб за Хоуг, за теб и за мен.

Скай се обади:

— Анжелик, много по-разумно е за вас да останете. Всички тук знаят, че Дребосъка Уили взе решението си въпреки волята ви и с това донякъде ви облекчи.

— Ако не успеем да погребем Малкълм, ще замина. Трябва да присъствам на погребението, длъжна съм. — Тя въздъхна. — Нужен ни е капитан за нашето рисковано дело. Джейми, това ще си ти.

— Съгласен съм — отвърна Скай. — Междувременно ще чакаме Хоуг.

Джейми понечи да заговори, замълча, после кимна и отиде в кабинета си. Чакаше го голяма купчина поща. Зае се с нея, работеше прилежно, но чекмеджето му го разсейваше. Там лежеше писмото на Морийн. Накрая захвърли перодръжката си, измъкна писмото и го препречете. Не бе нужно, тъй като го бе чел поне двайсет пъти.

Ключовото изречение гласеше: „Тъй като не получих отговор на пламенните ми молби и молитви да се върнеш и заловиш за нормален живот у дома, реших да се оставя в ръцете на Бога и да рискувам да дойда в Хонконг или в Япония, където и да си. Моят обичан татко ни даде парите, които взе на заем срещу ипотека на къщата ни в Глазгоу — моля те, остави ми съобщение у «Кук» в Хонконг, защото отплавам утре, в каюта втора класа на пощенския «Кунард Истърн»…“

Писмото носеше дата отпреди повече от два и половина месеца.

Джейми изпъшка. „Тя ще пристигне в Хонконг всеки момент. Писмото ми е пристигнало твърде късно. Сега какво да правя? Да се смея ли? Да се скрия ли? Или да избягам в Макао като стария Аристотъл Куонс? За нищо на света. Това си е моят живот и не мога да издържам съпруга, не искам съпруга… Не мога просто да напиша отново същото писмо и то да я посрещне в Хонконг. Ще трябва да…“

Почукване прекъсна мислите му.

— Да? — извика той високо.

Варгас нерешително провря глава през вратата.

— Мога ли да ви видя за момент, сеньор?

— Да. Какво има? — попита Джейми.

Варгас отвърна с отвращение:

— Един човек иска да ви види — господин Корниман или нещо подобно.

Името не говореше нищо на Джейми. Варгас открехна вратата. Ниският, приличащ на пор мъж беше облечен странно, част от дрехите му бяха европейски, а останалите японски. Риза, панталони и дебело ватено палто, гладко избръснат, с чиста коса, сплетена на опашка, с нож на колана и доста износени ботуши. Джейми не го позна, но тук странниците често не изглеждаха такива, каквито са всъщност. Без много да му мисли, Макфей рече:

— Влезте, седнете, моля.

После си спомни за пощенския кораб.

— Варгас, помоли капитан Били да намине за миг. Навярно е в клуба. Седнете, господин Корниман, така ли се казвахте?

— Имаш ли грог, мой човек?

— Кой си и какво искаш?

— Джони Корнуелеца, помниш ли, срещнахме се при тай-пана, аз и моето приятелче Чарли Йънг, ние сме златотърсачите, ясно?

— Златотърсачите ли? А, да, помня те. — Сега мъжът бе чист и спретнат, докато по-рано бе обрасъл, мръсен, смърдящ лентяй. Злобните му, лукави очички не се бяха променили. — Ние сключихме сделка с вас, но вие се захванахте с Брокови, продадохте се — рече остро Джейми.

— Да, тъй сторихме. Ние сме бизнесмени. Норбърт ни даде повече мангизи, нали? Остави го него, той е мъртъв. Първо малко грог, а? После ще дрънкаме.

Джейми прикриваше заинтересоваността си. Човек като този не би дошъл, ако не е налучкал богата жила. Той отключи бюфета и му наля половин чашка ром.

— На богати залежи ли попаднахте?

Дребният мъж погълна половината чаша, задави се и оголи венците си: зъбите му липсваха, с изключение на два изкривени и пожълтели.

— Грога по го бива от сакето, за Бога, но няма значение, момичетата заместват липсата на грог. — Той се оригна и се ухили. — Стига само да си къпан. Господи, толкоз са придирчиви на тема вода и къпане, повече от нашата Йошивара, ама щом човек се изкъпе, те си клатят задниците до второ пришествие! — Той прихна на собствената си шега, после каза грубо: — Открихме най-доброкачествените въглища за параходи, с тонове, мой човек, ще стигнат за целия ни шибан флот. На половината от хонконгската цена за тон.

— Къде? Къде се доставят? — светна лицето на Джейми. Въглищата бяха изключително ценни и не достигаха, особено за флота, а един местен доставчик щеше да е същинска благодат, както и постоянен извор на печалба. Дори на хонконгска двойка цена той би могъл да продава всичко, което добива, камо ли пък на половин цена. — Къде се доставят?

— Тук, в Йокопоко, за Бога, но ти трябва да внасяш в банката шест пенса на тон за Джони Корнуелеца. — Той гаврътна рома. — Ще плащаш в злато или в сребърни мексове и на тоя негодник. — Той подаде на Джейми парче хартия. Върху лошия отпечатък се четеше: село Йокохама, шоя Риоши, търговец от Гиокояма. — На тоя негодник всичко му е ясно, знае си работата. Познаваш ли тая гадина?

— Да, той е водач на селото.

— Добре. Моето началство ми рече, че ти сигурно го познаваш.

— Кой е господарят ти?

Корнуелецът се ухили.

— Божа работа. Що са ти имена? Само си губим времето. Правим ли сделката или не?

След миг Джейми рече:

— Къде се намира пластът?

— Мойта жила си е моя, не е твоя. — Дребният мъж се изсмя злобно. — Наблизо, но във вражи земи. Виж к’во, аз първи открих пласта, имаме цяла планина от въглища наблизо и хиляда жълтокожи негодници, дето копат и мъкнат, ще стигнат за двайсет флота за двайсет години, за Бога.

— Защо с мен? Защо искаш да сключиш сделка тъкмо с мен?

— Щото Норбърт пукна и сега ти си важната клечка след смъртта на тай-пана. В Йокопоко е дяволски опасно, а? — Корнуелецът му протегна чашата си. — Още малко грог, ако може, всемогъщи господарю на Струанови.

Джейми му наля и седна. Корнуелецът забеляза, че той му наля до половината, и изръмжа:

— Какво е това?

— Ще платим една пета от цената в Хонконг, по-малки мита. Доставката тук, първата — след трийсет дни. Никакви странични сделки.

Нисичкият мъж зашари с очи из стаята като плъх.

— К’вито щеш мита плащай, мой човек. Мойта част си остава. Виж к’во ще ти кажа: вдругиден прати една баржа за въглища край Йедо, дето аз ти река. Вдругиден. Там я пълним, ти ми плащаш една пета и я връщаме тук, в Йоко, пак ти плащаш на оня чешит останалото, дето е в договора. Шест пенса за тон в банката на мойто име — Джони Корнуелеца. Чиста работа, а? Прибираш си въглищата, преди да си платил, и то на половин хонконгска цена.

— Една пета от хонконгската цена, и толкоз.

Лицето на дребосъка се сгърчи от гняв:

— На половин хонконгска цена си вадиш страшна печалба, дявол те взел, щото въглищата са тука, а не в шибания ти Хонконг. Спестяваш си превоза, осигуровките и един Бог знае к’во още. Ний не сме нищо и никакви диваци, туй наш’то е почтена търговия!

Джейми се разсмя:

— Виж какво ще ти кажа: за първата баржа ще платя една трета от хонконгската цена. А ако качеството им наистина е каквото казваш и ми гарантираш да доставяш по една баржа всяка седмица, до края на годината ще ти вдигна до половината хонконгска цена минус петнайсет процента. И още три пенса на тон в добавка за теб. Ами какво ще правим с твоя съдружник, как му беше името — Чарли Йънг?

— Шест пенса или нищо. — Погледът на дребосъка отново зашари из стаята и после се прикова върху лицето на Джейми. — Той пукна като твоя тай-пан, ама нема неговия късмет.

— Мери си приказките, като говориш за нашия тай-пан.

— Я не си придавай важност, мой човек. Хич не ти говоря с неуважение. Сички щем да посрещнем Оная с косата с мацка върху оная работа. — Допи питието си и стана. — След два дни, точно по пладне. Гледай да си тук. — Извади от джоба си малка, ръчно нарисувана карта. На няколко мили северно от Канагава по крайбрежието бе начертан един Х — точно на юг от Йедо. — Ти докарай „коритата“, пък от нас бачкането.

— След два дни не мога, тогава е неделя. Нека бъде в понеделник.

— Ми да, денят Господен си е за почивка. След три дни.

Джейми проучваше картата. Неохранявана баржа с въглища заедно с обслужващите я корабчета и екипажа е съблазнителна и лесна плячка.

— Тъй като баржата ще е на военноморския флот, а въглищата са за флота, надявам се да изпратят и фрегата.

— Се ми е тая, ако щат, нека пратят цялата шибана флота. — Корнуелецът си придаваше важност. — Намерил съм ти екстра богато находище и съм честен, по дяволите, напълно честен.

— Радвам се да го чуя.

— Шест пенса на тон или нищо!

— Четири пенса.

Корнуелецът плю:

— Шест пенса, за Бога, разбирам от въглища и от шибаната ти флота и знам аз колко ще спечелиш. Я да взема да се спазаря направо с тях.

— Опитай — рискува Джейми. — Виж какво ще ти кажа: четири пенса за първите десет баржи, шест пенса — за останалите.

Дребосъкът го изгледа кръвнишки:

— Сега скивам що сте станали проклета Търговска къща. — Протегна грубата си мазолеста ръка. — Да ти чуя честната дума на джентълмен от Струанови. — Ръкуваха се. Корнуелецът добави: — А, да бе, да имаш живак?

Джейми наостри уши. Живакът бе необходим при добива на злато.

— Да. Колко ти трябва?

— Малко за начало. Да не го забравиш.

— Добре. Ще отседнеш ли в Йокохама?

— Не, да й таковам… Пияният град не е за мен. — Корнуелецът се усмихна подигравателно. — Връщам се веднага, пък ти да пазиш всичко в тайна, търговска тайна. Че да няма после кръвнини. Не искам разни негодници да присвояват участъка ми. — Той понечи да тръгне.

— Чакай! Къде отиваш? Как да се свържа с теб?

— Отивам си в участъка, мой човек. — Корнуелецът отново оголи венци в нечестива усмивка: — Моите самураи и паланкинът ми чакат вън пред Северната порта, щото се промъкнах тайно. Като си дойда следващия път, ще си дойда като баровец. Никакви шибани Пияни градове вече. И няма що да се свързваш с мен, върви при оня чешит. Туй е почтена търговия и да си имаш едно наум. Сложи живак в баржата. — Корнуелецът излезе.

Още дълго време Джейми се взираше в стените, пресявайки казаното. Осигурена доставка от въглища щеше да е чудесна, но щеше да изчезне, когато флотът срине Йедо. „А и защо живак? Нима нехранимайкото наистина е налетял на златоносна жила? И кой е истинският му господар? Като и така, и така се сетих — кой ли е моят?

До края на месеца — Тес. Доколко трябва да съм й предан? Напълно. До края на месеца.“

Дъждът барабанеше по прозореца. Джейми се изправи и огледа критично залива. Морето беше станало още по-тъмносиво, облаците го захлупваха. Без съмнение бурята щеше да е неблагоприятна за катера, но не и за кораба. А, ето го!

Катерът им, на неколкостотин ярда от техния кей, внимателно си проправяше път срещу вълните, водата го заливаше, но не опасно, флагът на Струанови беше спуснат до половината на мачтата — както и флагът над тяхната сграда, откак умря тай-панът. Бинокълът му лежеше на перваза на прозореца. Сега ясно виждаше Хоуг и Палидар в каютата, обвития със знаме ковчег, привързан здраво към една от пейките, както той бе наредил. Тръпка го прониза, като съзря преплетените лъв и дракон около ковчега на Малкълм — гледка, която никога не бе очаквал да види. После се досети, че това не е ковчегът на приятеля му, а на някакъв непознат туземец, поне така се надяваше.

— Варгас!

— Да, сеньор.

— Вземи тази купчина писма, направи копия и ги запечатай — аз ще се оправя с останалите следобед. Ще се върна по-късно.

— Капитан Бъди не беше в клуба, но там го очакват, сеньор. Оставих му бележка.

— Благодаря. — Без да бърза, Джейми си облече палтото, сложи си шапката и излезе, приведен под дъжда и вятъра. Беше, кажи-речи, единственият на Хай стрийт. Корнуелеца не се виждаше никъде край Северната порта. Няколко самураи от охраната се бяха сгушили на завет до Митницата. Неколцина търговци подтичваха към клуба за късния си обяд. Някои му махнаха. Един от тях спря и се изпика в канавката. На юг Пияният град изглеждаше още по-мизерен заради облаците. „Тук не е за жени“ — помисли си той.

— Хей, Джейми! — извика Хоуг от катера.

— Здравей, докторе, здравей, Сетри. — Покатериха се върху грубите, насмолени дъски; те потънаха под тежестта им, като поскърцваха от връхлитащите вълни. Един поглед към Хоуг беше достатъчен, за да се разбере, че подмяната е минала успешно, макар че тантурестият мъж се преструваше на равнодушен. „Значи го направихме“ — помисли си Джейми. Палидар получи пристъп на кашлица. — Сетри, по-добре вземи нещо, преди да ти се влоши настинката.

— Вече пих — каза кисело Палидар. — Този така наречен лекар ми даде една отрова, която сигурно ще ме убие. Докторе — рече той и отново се закашля, — ако ме отровиш, дяволите ще те вземат.

Хоуг се засмя.

— Двойна доза пунш, и до утре ще си съвършено здрав. Джейми, всичко наред ли е?

— Да.

— Прехвърлям отговорността за ковчега върху теб, Джейми. Веднага ли ще го качите на „Облака“? — попита Палидар.

— След около половин час. Анжелик искаше да… да се сбогува. Преподобният Туийт ще добави няколко думи.

— Значи тя твърдо е решила да не тръгва с клипера?

— Не зная, Сетри, не съм сигурен. Последно чух, че ще пътува с пощенския кораб, но знаеш ги жените какви са.

— Не я обвинявай. И мене ме побиват тръпки при мисълта пак да се кача на него. — Палидар се изсекна и се загърна още по-плътно в шинела си. — Ако искаш, ще накарам Сър Уилям да изпрати ковчега с пощенския кораб — така ще пристигнат заедно.

— Не. — Хоуг изпревари Джейми, после се съвзе. — Не, Сетри, друже, не го препоръчвам от медицинска гледна точка. Най-добре да оставим нещата, както са: ковчегът ще пътува с „Буйният облак“. Сега Анжелик е добре, но внезапен шок може отново да я върне към кошмара. По-добре тя да пътува с пощенския кораб, а ковчегът с клипера.

— Както искаш, Джейми. Ще препоръчам на Уилям да затворим веднага Канагава, ето защо се върнах.

— Всемогъщи Боже, защо?

Палидар му разказа за патрулите и многобройните самураи край Легацията.

— Не се бой. Ще ги направим на пух и прах. Ще имаш ли нещо против, ако катерът ме върне, ще ми спести време.

— Защо не идеш с него до „Буйният облак“ и после направо да се върнеш. Ще пренощуваш ли в Канагава?

— Не, достатъчно неща видях, само ще отведа хората си — каза Палидар за тяхно облекчение. — Чиновниците и охраната могат да се изтеглят през следващите няколко дни. До скоро. — Кашляйки, той излезе.

Преди да се е отдалечил достатъчно, Хоуг заяви:

— Мина без грешка, Джейми.

— Не тук, за Бога. — Въпреки студа и влагата Джейми се бе изпотил. Той поведе Хоуг обратно към Хай стрийт на завет до една постройка, та да не ги чуят чужди уши. — Какво стана?

— Стана като по поръчка. Сутринта, щом катерът пристигна, отидохме в моргата…

— Кон ние?

— Сетри, сержант Тауъри, боцманът и двама от екипажа. Обвихме и завързахме флага на ковчега и те го пренесоха на катера. Другият ковчег ни чака тази вечер или по друго време — чака уж за кремиране. — Хоуг през дъжда се взря в морето. — Няма да е тая вечер, нали?

— Не. Но ще се изясни до утре сутринта, струва ми се.

— Добре. — Хоуг потри ледените си ръце. — Всичко мина като насън. Изникна един малък проблем — туземецът е слаб, само кожа и кости, така че напълних ковчега с пръст, за да изравня теглото им.

— Всемогъщи Боже, разбира се! Бях забравил за това. Умно.

— Направих го снощи, нямах неприятности — никой нищо не рече, докато качвахме ковчега на катера.

— Боже мой, всичко е толкова опасно — рече разтревожено Джейми. — Как ще измъкнем другия ковчег от Легацията при толкова войници и чиновници там?

— Вече се погрижих за това — изкиска се Хоуг. — Казах на японските си помощници да го преместят в навеса на нашия вълнолом в Канагава. Близо е до крематориума. Няма да събудят никакви подозрения. Джордж ми каза, че оставял телата и ковчезите там, когато моргата е препълнена. Обикновено нещо.

— Великолепно! Далеч ли е от вълнолома?

— На около петдесетина ярда. Тримата ще го пренесем лесно, пък и с нас ще е боцманът, нали?

— Да. Дяволски добре си се справил. Дяволски добре. — Джейми се загледа в дъжда. — Жалко, че не можем да свършим довечера.

— Няма значение. И утре е добре. — Хоуг почувства задоволство и бе поласкан от похвалата на Джейми. Нямаше нужда да му казва, че са го разкрили, нито за Палидар. Сутринта бяха закусили заедно и когато Хоуг рече: „Сетри, за снощи…“, Палидар го бе прекъснал: „Забрави, просто забрави за това, докторе, така ще е най-добре за теб.“

„Най-добре е“ — помисли си той, сияещ, забравил завинаги какво се е случило.

— Ще вземем ли Анжелик? Как е тя?

След час те се събраха до катера. Дъждът се бе усилил, а вятърът бе станал бурен. Вълните прехвърляха кея. Катерът, добре закотвен, се люлееше от вълните, въжетата скърцаха. Анжелик бе облечена в черно, с черен дъждобран над боядисаната й в черно рокля, с черна шапка с плътен черен воал и с чадър. Чадърът бе небесносин — сепващ контраст.

Край нея стояха Джейми, Скай, Дмитрий, Тайърър, Сър Уилям и други посланици, капитан Стронгбоу, Горнт, Марлоу, Палидар, Варгас, Андре, Сьоратар, преподобният Туийт и много други, всичките сгушени заради дъжда. Отзад стоеше мрачен отец Лео с ръце, мушнати в ръкавите, и надничаше изпод своята качулка. Джейми бе поканил Туийт да прочете благословията: „Ще бъде необичайно, Анжелик, ако не го направим. Ще се погрижа да няма истинско опело или речи, не е редно, само благословия.“

Студеното време ускори нещата. За първи път Туийт бе неочаквано словоохотлив. Когато той свърши, всички смутено погледнаха Анжелик. Над главите им крещяха чайки, вятърът ги подемаше и те радостно се носеха с въздушните течения.

— Госпожо, отново приемете най-искрените ми съболезнования — рече Сър Уилям.

— Благодаря. — Анжелик стоеше с вдигната глава, дъждът се стичаше от чадъра й. — Протестирам, че не ми разрешихте да погреба съпруга си според неговата и моята воля.

— Имам предвид вашия протест, госпожо — Сър Уилям повдигна шапката си.

Останалите също се изредиха да изкажат съболезнованията си и да повдигнат шапки, а военните отдаваха чест. Стронгбоу отдаде чест и се качи на катера, Палидар го последва, Марлоу се изправи пред нея, все още разстроен.

— Ужасно съжалявам — рече той, отдаде чест и отмина.

Отец Лео бе последен. Навъсено я прекръсти, произнесе латинските слова, а лицето му почти не се виждаше.

— Но той не е католик, отче — рече любезно Анжелик.

— Мисля, че в сърцето си той беше един от нас, сеньора. — Скръбта подсилваше произношението на отец Лео: бе прекарал нощта в молитви, питайки Бог как да постъпи, дали да присъства или не. — Той навярно е получил просветление, ти сигурно си му помогнала, уверен съм в това. In Nomine Patris…16

Все така нещастен, той полека се отдалечи. На вълнолома с нея останаха само Джейми, Хоуг и Скай.

— А сега, Джейми? — попита Анжелик, обзета от силна меланхолия.

— Ще почакаме малко — отвърна той.

Както и останалите, Джейми се чувстваше измамник, но в същото време бе силно развълнуван и не усещаше вина. „Просто помагаш на приятел — рече си той. — Ти обеща да ги подкрепяш. Затова си тук сега. Да, но това е измама, а аз ненавиждам измамите. Забрави за това, ти си водачът им, дръж се като такъв.“

— Капитан Стронгбоу, потегляйте! Бог да ви поживи!

— Да, да, сър, благодаря. — Катерът се освободи, носът му се гмурна между вълните, после набра скорост. Морските чайки пищяха по дирята му. Те наблюдаваха как катерът се отдалечи.

— Толкова е странно — измърмори тя, хлипайки мълчаливо. — Сякаш той е и сякаш не е. Не грешим, нали? А?

Джейми отново взе решение вместо всички.

— Не — отвърна той, хвана я под ръка и я поведе към вкъщи.

Точно преди залез-слънце Варгас почука на вратата в кабинета на тай-пана.

— Господин Горнт иска да ви види, сеньора. Господин Андре остави съобщение, че господин Сьоратар ще бъде поласкан, ако вечеряте с него.

— Благодари им, но им откажи, може би утре, може би. Здравейте, Едуард. Влезте. — Анжелик отново седеше на стол до прозорците; денят бе мрачен и дъждовен. Бутилка бяло вино чакаше в кофичката с леда. Една изящна чаша бе сложена в нея и се изстудяваше. — Заповядайте, налейте си, сега ли се качвате на борда?

— Да, катерът е зареден. За ваше здраве, мадам.

— И за ваше. Вие ли сте единственият пътник?

— Не зная. — Той се поколеба. — Изглеждате великолепно, госпожо — ефирна, недостижима.

— Съжалявам, че си отивате. Може би всичко ще е вече наред, когато се върнете. — Харесваше го както преди. — Веднага ли ще се върнете, или първо ще идете до Шанхай?

— Ще разбера чак в Хонконг. Къде ще отседнете? На Хълма в Голямата къща на Струанови ли?

— Не съм решила… окончателно… дали да замина.

— Но… няма ли да присъствате на погребението? — Горнт се обърка.

— Ще реша утре — отвърна Анжелик, искаше да го държи в напрежение, него и всички останали, освен Джейми. — Господин Скай енергично ме съветва да остана тук, а и не се чувствам добре. — Тя сви рамене. — Ще реша утре, имам запазена каюта. Горещо желая да съм с него, трябва да бъда там и все пак, ако не го погребат според волята му, значи… съм го предала.

— Не сте го предали, госпожо. Всички знаят това.

— Вие няма да ме предадете, нали, Едуард? Ще й занесете писмото ми и всичко ще стане, както се уговорихме?

— Незабавно. Обещанието си е обещание. Въпрос на чест, госпожо. — Той я погледна прямо.

— И аз обещах, нали? Въпрос на чест. Вечно приятелство.

Начинът, по който изрече двете думи, хем криеше обещание, хем — не. Съвсем не я разбираше както по-рано. По-рано щеше да схване какво му вещае такова обещание. Сега сякаш бе спуснала бариера. „Радвам се — помисли си той, — щом спуска бариера пред мен, това се отнася за всички мъже. Шест месеца не са много време, ще почакам — тъкмо са достатъчни.

Значи тя може и да не дойде в Хонконг. Как ще ми се отрази това?“

— Моите планове ли, мадам? Те зависят от Тес Струан. — Горнт искаше да разкрие пред Анжелик истинския си план, но беше достатъчно проницателен, за да не намекне за него дори и уклончиво. — Надявам се, че тя ще предприеме действия въз основа на сведенията, които ще й съобщя. Това ще отнеме най-малко месец. Ако Тес пожелае, ще изчакам месец и ще й помогна, тя ще се нуждае от помощ. Всичко зависи от нея. Ако пристигнете с пощенския кораб, там ще си поговорим по-подробно. Ако не, мога ли да ви пиша?

— Да, разбира се. Ще ми бъде приятно. С всяка поща. Обещавам, че ще ви държа в течение за моите намерения. — Анжелик отвори чекмеджето и извади един плик. Беше адресиран до госпожа Тес Струан. И не беше запечатан. — Можете да го прочетете.

— Благодаря ви, госпожо, но не е необходимо.

Анжелик го върна обратно, не го запечата, а само подпъхна капака му отзад.

— Това ще ви спести неприятностите да го отворите на пара, Едуард.

Той се засмя.

— Защо сте толкова сигурна, че ще го направя?

— Аз бих го направила. Изкушението е прекалено силно. Но, моля ви, запечатайте го, преди да й го предадете.

Горнт кимна.

— Веднъж казахте, че сте разбрали защо съпругът ви ме е харесвал: защо ще съм опасен враг и дори още по-опасен приятел. Може би това се отнася и за вас, Анжелик.

— Навярно — отговори тя простичко. — Проправям си път в този нов свят, Едуард. Той гъмжи от трудности и плаващи пясъци. Но ще установите, че на мен може да се разчита, щом веднъж съм дала дума. Не забравяйте, че съм французойка. — Пак леко му се усмихна. — Прочетете го.

В писмото пишеше:

Едуард Горнт замислено запечата плика. Пъхна го в джоба си и вдигна чашата си:

— За вас, вие сте забележителна жена, забележителна.

— Така ли?

— Не молите за нищо, а давате всичко — рече той с искрено възхищение, без да добави: „И не споменавате за трийсетте дни, макар че те се въртяха в главите на двете ви, защото сте жени. Ако носите негово дете, империята на Струанови ще е предимно ваша, независимо дали ще се роди момиче или момче, макар че, ако е момче, ще бъде идеално! И дори ако не сте бременна, и най-безочливият иск към Струанови също ще е оправдан и неопровержим. Но и в двата случая ще се омъжите за мен!“ — Вие сте страхотна жена — каза Едуард спокойно. — Надявам се, че ще ми позволите да ви отвърна с вечно приятелство.

Горнт се изправи, галантно й целуна ръка и бързо излезе.

Останала сама, тя кимна доволно, после си наля вино в неговата чаша; имаше други чаши наблизо, но тя избра неговата съвсем съзнателно и отпи с нараснала наслада. После тържествено вдигна чашата към морето: „Бог да те пази, Буйни облако“. — Пак отпи. И се усмихна.

— Филип?

— Да, Сър Уилям?

— Ето, вземи тези. Останалата ни поща готова ли е?

— Да, сър. Направих допълнителни копия от двете разследвания, смъртните актове и т.н. Ще взема вашето „лично и поверително“ до губернатора от сейфа — това е. Най-добре ще е да ги занеса лично на „Облака“.

— Да, разумно е. Има още едно писмо. Дай ми още няколко минути. — Изтощен от писане и потресенията от последните дни, угнетен от факта колко е беззащитна Йокохама, Сър Уилям размисли за миг, увери се, че перото му е чисто, избра най-официалната бланка и записа уверено:

Сър Уилям се подвоуми за момент: все така предпазливо подбираше думите си. Формулира мисълта си и продължи със стегнатия си почерк:

Сър Уилям отново обмисли изникващите в съзнанието му изрази и продължи:

За миг размисли, после отиде до бюфета и си наля бренди, изпи го и отново седна. Прочете писмото внимателно. Два пъти.

Направи няколко поправки и промени и го преписа; подписа се Посланик на Нейно британско величество в Япония. Отново ги препрочете. Остана доволен. Основните промени бяха: след Тя е храбра млада жена той задраска всичко останало са лъжи, разпространявани от негодници, като се запита: „Какви лъжи?“; на негово място добави: и аз страстно ви моля за вашата благосклонност към нея. След погребан в морето, задраска като дядо си, не знаеше дали е истина това твърдение.

— Много по-добре стана — рече си на глас. — Изтръгнах жилото от него. — „Ето така ми харесва; страстно я моля за благосклонност към Анжелик — помисли си той, макар че какво ще си причинят тези две жени една на друга в крайна сметка, един Господ знае. Преди седмица щях да се обзаложа, че ще мине без двубой, но сега не съм сигурен.“

С благодарност отвори служебния дневник на бюрото си и добави името на Тес Струан към днешния дълъг списък от писма, изпратени с „Буйният облак“. Една регистрация от вторник, 12-и му се наби в очи: „Малкълм Струан се ожени за Анжелик Ришо на борда на «Буйният облак» с мълчаливото съгласие на Кетърър.“

Беше написано на руски, както и целият дневник — навик, втълпен му от майка му, рускинята, — за да крие написаното от чужд поглед, а също и да поддържа езика. Това го подсети. Пръстите му отвориха новия за 1863 година дневник и той постави въпросителна на 11-и януари, добавяйки: „11-и януари. Вече ще сме разбрали дали А. е заченала или не.“ „Дете от Малкълм значително би облекчило живота“ — помисли си той мрачно.

Бе решил да направи всичко, което е по силите му, за Анжелик заради нейното достойно държание вчера, както и на кея днес, заради удоволствието, което тя му бе доставила с танците, смеха и безгрижието си, които бе донесла със себе си в Йокохама, и защото беше французойка. С цялото скрито перчене, с което французойките превъзхождаха всички други жени.

Сър Уилям се усмихна. „Наистина, Анжелик, ти си французойка. А ние сме британци и не сме глупаци — ето защо ние управляваме света, а не французите.“

— Филип!

Сьоратар и Андре стояха на прозореца. „Буйният облак“ вдигна предните платна, марселите, брамселите и бомбрамселите си и вече с опънати платна и с вятър откъм кърмовата част с пълна скорост пое към океана. Мнозина също наблюдаваха, завиждаха му, зловидеше командват подобен кораб. Мнозина се питаха за товара му, за Анжел, която щеше да отпътува на следващия ден, и какъв щеше да е животът им тук без нея, а също и за съдбата на писмата на борда. Андре се обади:

— Посланикът Дьо Жороар ще се съгласи ли, Анри?

— Да. Правил съм му много услуги, нашата легация тук с всеки изминал ден постига все повече, а и тайното посещение, за което си се уговорил с Йоши, което аз му обещах, е уредено, нали?

— Увериха ме, че е така — отвърна Андре, гърлото му изведнъж пресъхна. Райко се бе заклела, че може да разчита на това, че тайните военни планове, които й бе предал, вече са в ръцете на предани посредници в Йедо за преговори и възнаграждение. — Първо Йоши трябва да се върне, Анри, тогава ще уточним датата. Обещаха ми, че ще се качи на флагмана. Имам среща довечера и там ще се определи наложеният платеж.

— Промених намерението си за предплата. Най-добре е да… — Сьоратар повиши глас, тъй като Андре понечи да възрази — Най-добре ще е да изчакаме. Реших, че е по-добре да изчакаме! — Той седна пред бюрото си и направи знак на Андре да се настани срещу него не ядосано, а с мекота, която не търпеше възражения. — Щом узная със сигурност, че той ще се върне, ще платиш на тези… посредници.

— Но аз им обещах парите за довечера, ти се съгласи.

— Тогава обясни, че не им вярвам — рече Сьоратар с неодобрителна усмивка. — Нека ги изпитаме. За какво говорех — Дьо Жороар ще я постави под опеката на държавата и така тя се превръща в част от нашата държавна политика, нали?

Тази вечер Андре ненавиждаше Сьоратар, мразеше го, защото бе опасен и неискрен и защото знаеше твърде много, помнеше много и беше безчувствен. Тази сутрин на закуска Сьоратар го бе огледал:

— Какво има, Анри?

— Нищо, имаш петно на шията си, не съм го виждал преди и се питах дали… Как си, Андре?

Андре ужасен бе хукнал към огледалото в спалнята. Бе се уплашил, че първият признак на болестта му се е проявил. Откакто се бе захванал с Хиноде, бе станал болезнено чувствителен към най-малкия белег, болка или температура. Повечето вечери тя го разсъбличаше на светло, говореше му колко й е приятно да го гледа, да го докосва, да го масажира и да го гали; пръстите и дланите й винаги бяха толкова чувствени, но тя със сигурност търсеше издайнически белези.

— Все още нищо, още не, слава Богу — бе прошепнал Андре на отражението си, станал вир-вода от облекчение, че лекото ожулване бе само ухапване от комар.

— Андре — заговори Сьоратар, — на вечерята днес ще обмислим нещата заедно с нея. Препоръчах веднага да я поставим под опеката на държавата, тя трябва да отседне в посолството и… — Прекъсна го почукване. — Да?

Вервен отвори вратата.

— Съобщение от Варгас, господине. Госпожа Струан съжалява, но не се чувства добре тази вечер.

Сьоратар се озъби:

— Щом се чувства достатъчно добре да изпраща ковчег, със сигурност би могла да ни отдели малко време. Благодаря, Вервен. — После се обърна към Андре: — Трябва да се срещнем с нея, преди да потегли.

— Първото нещо утре сутринта ще е да се видя с нея, не се безпокой. Но се говори, че можело да не замине. Хоуг смятал, че от медицинска гледна точка не е желателно да пътува по море и естествено „Небесният“ Скай открито се противопоставя на тръгването й.

Сьоратар сви устни.

— Ненавиждам този мъж: недодялан грубиян — отвратителен британец.

Анжелик наблюдаваше отплаването на клипера от покоите на тай-пана на горния етаж. Няколко случайни минувачи я съзряха на прозореца, после забързаха мокри и премръзнали, питайки се какво ще стане с нея. Един от тях бе Тайърър, слязъл на брега, след като бе предал пощата. Анжелик изглеждаше толкова самотна, толкова мрачна в черните си дрехи, никога не бе обличала черно по-рано, само дрехи с цветовете на пролетта. За миг се спря, изкушен да се срещне с нея, да я попита дали може да й помогне с нещо, но се отказа. Имаше още много работа преди срещата си с Фуджико, месечна вноска за Райко за „минали услуги, неуредени при сключването на договора“; а го чакаше и урокът с Накама, който бяха отложили заради делата със Сър Уилям.

Тайърър изпъшка при мисълта за всичките изрази и думи, които трябваше да преведе, и за новата нота до Анджо, Сър Уилям умишлено бе накарал Накама да я преведе, не че не му се доверяваше, но искаше да прецени японските реакции на късата, недипломатична англосаксонска тирада. Нещо по-лошо — изоставаше с дневника си и не бе намерил време да напише седмичното си писмо до вкъщи. Трябваше да го прати по пощенския кораб на всяка цена.

В последното си писмо майка му му бе съобщила, че баща му е болен:

Писмото бе безкрайно; бяха приложени най-различни изрезки, които майка му смяташе за интересни, а и те наистина бяха такива. Беше чудесно за Филип, това го държеше във връзка с дома. Но между редовете усети, че болестта на баща му не е от най-леките. Тревогата му се засили. „Доколкото разбирам, с него е свършено“ — помисли си Филип, сериозно загрижен.

Застанал на стъргалото под дъжда, Тайърър усети пронизваща болка в стомаха си. Неочаквана пот обля челото му, може би това бе дъждът, не знаеше със сигурност, но бе убеден, че е вдигнал температура. „Може би съм прихванал нещо — сифилис или нещо друго! О, Боже мой, може би Бабкот греши и това съвсем не е бремето на белия мъж, а диария или просто ревматизъм. О, Боже мой, макар Андре да се закле в името на всичко свято, а и Райко също, че Фуджико е чиста, тя може би не е!“

— О, за Бога, Филип — бе казал сутринта Бабкот, — не си болен от сифилис, просто си ял или пил нещо развалено. Ето, ето ти малко от тинктурата на доктор Колие. Тя ще те излекува до утре, ако не оздравееш, ще те погребем прилично, не бой се! За Бога, колко пъти да ти повтарям: пий само преварена вода или чай.

Филип попи челото си, здрачаваше се, а вятърът не стихваше. Със сигурност се чувстваше по-добре от снощи, когато бе имал разстройство. „Нали заради Бабкот или вълшебството на Колие не пропуснах погребението — не погребението, изпращането на Малкълм. Колко ужасно! Горкичкият! Горката Анжелик! Какво ще стане сега?“ — питаше се той объркан; откъсна очи от нея и забърза за Легацията.

Анжелик го бе видяла. Когато клиперът потъна в мрака, тя дръпна завесите и седна зад бюрото. Дневникът й бе отворен. Три писма бяха запечатани и готови за пощенския кораб: до леля й, в което прилагаше полица от банката на Англия за петдесет гвинеи, второто до Колет с паричен ордер за десет гвинеи, Джейми бе уредил да използва част от парите, които Сър Уилям и бе позволил да задържи. Бе помислила да използва една от сметките на Малкълм, които лежаха в бюрото, като й сложи задна дата, използвайки печата от сейфа, но бе сметнала това за неразумно в момента. Парите за леля й бяха просто помощ, а за Колет — за да си купи най-добрите лекарства за раждането си.

„Може да пристигна, а може и да не пристигна там навреме — помисли си Анжелик. — Надявам се да успея.“

Последното писмо трябваше да бъде предадено на ръка. В него пишеше:

Доставяше й огромно удоволствие да се подписва Анжелик Струан. Двете имена вървяха много добре заедно. Беше забавно да упражнява подписа си, извивката на „С“ някак си й помагаше да мисли.

„Откъде, за Бога, ми идват всичките тези прекрасни хрумвания, моят план за Едуард? Отлично ще е, ако направи каквото искам. Това ще убеди Тес, че не съм й враг. Но нейният син си е неин син и на нейно място аз не бих простила. Не бих могла.

Пътят напред гъмжи от бедствия, толкова е лесно да сбъркам. Андре все още ми е вярно куче, очакващо да му бъде сложен намордникът или да бъде унижено. Но има и верен път, по който да поема — фалшивият ковчег е на път. Малкълм е подготвен и очаква утрешния ден. Все още мога да ида в Хонконг с пощенския кораб, стига да поискам. Сигурна съм, че Едуард мечтае да се ожени за мен, а той най-добре знае, че богата съпруга е по-добре, отколкото бедна. Имаме непопълнените сметки на Малкълм и печата му, за който никой не знае — и двайсет и осем дни, докато ми дойде. Пресвета Майко, да благодаря на милостивия Бог — моля се за дете от него.

Ох, Малкълм, Малкълм, колко хубаво щяхме да живеем с теб. Щях да изглеждам чудесно като бременна, кълна се.“

Анжелик с усилие се отърси от меланхолията си и дръпна звънеца на бюрото. Вратата се отвори без учтиво почукване, без никакво почукване.

— Госп’жица?

— Тай-тай, А Со! — озъби се тя; бе очаквала това.

— Госп’жица тай-тай?

— Изпрати Чен тук, бърже-бърже.

— Ти яде тук, долу, госп’жица? О, госп’жица тай-тай?

Анжелик въздъхна заради увъртанията на А Со, която все измисляше как да избегне обръщението тай-тай.

— Слушай ти, магарешко лайно — рече й тя мило, — аз съм по-силна от теб, скоро аз ще ти плащам и тогава голям зор ще видиш — и се зарадва, като видя как тъмните очи върху плоското лице се разяриха. Както й бе обяснил Малкълм, ако говориш не на пиджин, а на правилен английски на А Со, който прислужницата не можеше да разбере, я унижаваш. „Колко им е изкривено мисленето на тия китайци“ — рече си Анжелик. — Чен, бърже-бърже!

А Со се затътри намръщена. Когато Чен влезе, Анжелик му каза, че в Британското посолство трябва да бъде отнесено едно писмо. Той кимна, без нищо да каже.

— Чен, А Ток болна или не, хей?

— А Ток болна. А Ток отишла Хонконг. — Чен махна с ръка към морето. — Край господар.

— Ох! — Анжелик изпита огромно облекчение и съжали, че не се е сетила за това най-напред. Няколко пъти я бе виждала да се спотайва в сенките, черните й очи бяха пълни с омраза, слюнка се точеше от крайчето на устата й. Анжелик му подаде писмото до Кетърър. — Иди Голяма къща, сега.

Чен погледна името на плика, престори се, че може да чете варварския език.

— Яде на също място, хей?

— Тай-тай яде на също място, хей! Тай-тай!

Чен премигна. Устата му се усмихна.

— Тай-тай яде на също място, хей? Тай-тай госп’жица?

— Ти също си магарешко лайно. Навярно ще те уволня — но няма да е любезно от моя страна. Ще помисля за теб по-късно. — Тя се усмихна. — Яде долу. Каква храна има?

— Какво иска тай-тай госп’жица, госп’жица тай-тай?

Това я разсмя и тя се почувства по-добре.

— Дали госп’жица тай-тай или тай-тай госп’жица — все е добре. Каква храна? Вашата храна, китайската храна — каза тя внезапно, без да знае защо. — Изцяло същата, а, Чен, китайска храна, храната на прислужника номер едно. Най-добрата, хей!

Чен я зяпна. Това бе нещо необикновено. В миналото тя само клъвваше от гозбите, които господарят обичаше, за да му достави удоволствие, а ядеше европейска храна, месо и картофи, сладкиши и хляб, които той и всички китайци смятаха годни само за животните.

— Храна на господар, хей? — попита той колебливо.

— Храна на тай-пан за тай-тай на господар! — Заповеднически, подражавайки на Малкълм, тя му махна да излезе и се обърна.

Чен, обезпокоен, продължи да ломоти:

— Същата на тай-пан, има, да, госп’жица тай-тай.

„Трябва да добия вкус към китайската храна и познания за нея — помисли си тя и се вкопчи в новото си хрумване. — В случай че оставам тук за известно време. Джейми каза, че понякога харесвал китайските гозби, Филип ги обожава, а Едуард непрекъснато яде китайска храна…

О, Едуард, многоликият Едуард с многото му възможности. Не съм сигурна в него. Ако…

Ако ми се роди син, ще съм много щастлива, че ще имам част от Малкълм завинаги. Ще се върна в Париж; тогава ще имам много пари, много. Тес Струан ще се радва, ако си ида, и нашият син ще бъде възпитан отчасти като французин, отчасти като британец и ще бъде достоен за баща си. Ако е дъщеря, пак ще си тръгна, с по-малко, но все пак достатъчно. Докато срещна достоен мъж с подобаващо положение.

Ако нямам късмет и не се роди дете, тогава ще помисля за Едуард, докато преговарям с онази жена за моята вдовишка лепта. Всички предложения на «Небесния» Скай са били погрешни.

Греши в това колко отмъстителна и безмилостна е тази жена.“