41.

Горнт изтича надолу по стълбите на Струанови навън в нощта след потъналите в оживен разговор гости, облечени топло и притискащи шапките си да не ги отвее вятърът. Неколцина от тях ги очакваха прислужници с лампи, та да ги съпроводят до домовете им. Той любезно, но припряно пожела на всички лека нощ и се отправи към съседната къща на Брокови. Там стоеше на стража висок сикх с тюрбан, който го поздрави и зяпна от изумление, докато Едуард взе стъпалата по две наведнъж и почука на вратата на Грейфорт.

— Кой е?

— Аз съм, сър, Едуард. Извинете, но е важно.

Чу се раздразнен ропот. После резето се отмести. Показа се Норбърт с разчорлена коса, с нощница, нощна шапка и къси чорапи за спане.

— Какво има, по дяволите?

— Струан. Току-що съобщи, че от днес слага под забрана всякаква търговия с оръжия и опиум в Япония и ще заповяда същото по цяла Азия и в Китай.

— Ти майтап ли си правиш с мен?

— Няма шега, господин Грейфорт, сър. Случи се на вечерята. Съобщи го пред всички само преди миг — пред Сър Уилям, пред повечето чужди посланици, пред адмирала и Дмитрий. Ето и точните му думи, сър: „Искам да направя официално изявление. Като се придържам към днешното си писмо в «Гардиън», реших, че отсега нататък нашите кораби няма да превозват оръжие и опиум, нито пък Струанови ще търгуват с тях тук и в Китай.“

Норбърт прихна да се смее.

— Я влез. Това заслужава да се полее. По този начин Струанови отпадат от търговията. И превръщат нас в Търговска къща. — Грейфорт подаде глава в коридора и се провикна към главния си прислужник: — Лий! Шампанско бърже-бърже! Влез, Едуард, и затвори вратата. Духа и е толкова студено, че даже топките на бронзова маймуна ще замръзнат.

Той увеличи светлината на петролната лампа. Спалнята му бе просторна, с огромно легло с балдахин, на пода бе постлан килим, а по стените висяха маслени рисунки на клиперите на компания Брок. Флотата им бе по-малка от тази на Струанови, но затова пък параходите им бяха почти двойно повече. Някои от платната бяха пострадали от пожара, а и таванът все още не бе напълно ремонтиран. По нощните шкафчета лежаха купчини книги, а една бе разтворена на леглото.

— Горкото копеле — наистина е обречено — изкиска се злорадо Норбърт. — Първата ни работа е да отменим дуела, трябва ни жив. Сега вече… — Усмивката му се стопи. — Я почакай малко, какви ги говоря! Всичко това е буря в нощно гърне. Той е толкова тай-пан на Струанови, колкото и аз. Ти си един глупак — няма никакво значение какви ги приказва той, а и майка му, дето все дудне цитати от Библията, колкото и да иска, не би могла да приеме, никога няма да се съгласи — та те ще се разорят.

Горнт се усмихна:

— Не мисля.

Норбърт го изгледа строго:

— А?

— Тя ще се съгласи.

— О, така ли? Защо?

— Тайна.

— Каква тайна? — Норбърт хвърли поглед към вратата. Лий, възрастен кантонец с дълга, дебела плитка, облечен в спретната ливрея, с бяла жилетка и черни панталони, се заклатушка в стаята с чаши, шампанско в кофичка с лед и с чиста кърпа, преметната през ръката му. За секунди сервира. Когато вратата се затвори подире му, Норбърт вдигна чашата си: — Наздраве и смърт на всички Струанови. Каква е тая тайна?

— Бяхте ми заръчали да се сприятеля с него. Така и сторих. Той вече ми се доверява. Първо…

— Наистина ли?

— До известна степен, но нещата се подобряват с всеки изминал ден. И тъй, първо — за тази вечер. Написал е писмото и направи подобно съобщение, за да се подмаже тайно на адмирала.

— Какво?

— Може ли? — Горнт махна с ръка към шампанското.

— Разбира се. Седни и ми обясни какво искаш да кажеш.

— Малкълм се нуждае от съгласието на адмирала да се качи на „Пърл“ утре и по тази прич…

— За какво, по дяволите, говориш?

— Случи се да чуя поверителния им разговор. Те излязоха на терасата след вечерята. Аз в това време разглеждах някои от картините му — бях забелязал няколко платна на Аристотъл Куонс — и, ами… гласовете им се чуваха добре оттам. — И Горнт почти дума по дума предаде разговора между Малкълм и адмирала. — Кетърър завърши с думите: „Да видим какво можеш да направиш за десет-петнайсет минути.“

— И това ли е всичко? Не споменаха ли какво става на борда и кое е важното, свързано с „Пърл“?

— Не, сър.

— Чудно, много чудно. Какво би могло да бъде?

— Не зная. Цялата вечеря бе странна. Докато се хранехме, улавях как Струан от време на време хвърля поглед към адмирала, но нито веднъж не успя да улови неговия. Изглеждаше, сякаш адмиралът умишлено го избягва, без това да си личи много-много. Ето какво събуди любопитството ми, сър.

— А къде седеше адмиралът?

— До Анжелик, на почетното място от дясната й страна. А Сър Уилям — отляво. Би следвало да е обратното. И това е странно, нали? Аз седях до Марлоу. Той не откъсваше очи от Анжелик и приказваше скучни неща за военноморския флот, но нито дума за каквото и да било пътуване утре, макар от думите на Струан да останах с впечатлението, че то е било запланувано отдавна и се очаква само съгласието на адмирала. След като Кетърър си тръгна, върнах разговора си с Марлоу към утрешния ден, но той ми каза само: „Може да отплаваме на изпитания, друже, стига адмиралът да разреши. Защо питаш?“ Отговорих му, че обичам корабите, и го помолих да ги съпроводя. Марлоу се засмя и ми обеща да уреди някое друго пътуване. После и той си тръгна.

— И не каза нищо за Струан и за момичето?

— Не, сър. Нали ви обясних — не откъсваше очи от нея.

— Заради циците й — измърмори Норбърт. — Какво стана, след като Струан направи своето съобщение?

— Отначало настъпи тишина, после се вдигна врява, посипаха се въпроси, смехове, дюдюкане. Марлоу и останалите флотски офицери го посрещнаха с одобрителни възгласи, но повечето присъстващи се разгневиха. Макфей пребледня като платно, Дмитрий едва не заплю Струан, а Сър Уилям се втренчи в него и поклати глава, сякаш горкото момче е станало предмет на съжаление. Аз се бях вторачил в Кетърър. Той така или иначе не се издаде с нищо и каза на Малкълм само: „Интересно.“ Веднага се изправи, благодари за вечерята и си отиде. Струан се опита да го спре, взе да го разпитва за утре, но адмиралът или не го чу, или се направи, че не го чува, излезе и остави Малкълм разтреперан. В същото време, сър, всички говореха едновременно, без да се изслушват един друг, като на китайски пазар. Повечето вбесени крещяха на Струан, че е откачил, как щели да поддържат търговията — все очевидни и верни неща.

Норбърт допи чашата си. Горнт понечи да му налее още, но Грейфорт поклати отрицателно глава:

— Тая лимонада не я пия преди сън, щото пърдя от нея. Налей ми едно уиски — бутилката е ей там. — Тя се намираше на бюфета — дъбов, очукан, със стар морски часовник върху него. — Какво има на борда на „Пърл“, че напира толкоз?

— Не зная.

— Какво направи Струан, след като Кетърър си тръгна?

— Просто седна, отпи голяма глътка и се загледа в пространството. Разсеяно се сбогуваше с гостите, които тръгнаха да се разотиват, и дори не обръщаше внимание на Анжелик — нещо съвсем необичайно за него. Що се отнася до нея, тя се озърташе ококорено — по изключение не бе в центъра на вниманието и очевидно не разбираше какво става. Ето защо предположих, че Струан и на нея не е поверил тайната си. Реших, че е най-добре да ви известя, и затова си тръгнах.

— Спомена за някаква тайна. Каква е тя, а? От къде на къде тая стара кучка Тес Струан ще се реши на търговско самоубийство?

— Заради замисъла на Сър Морган, сър.

— Какво?

— Заради Сър Морган. — Горнт се ухили широко. — Преди с вас да отплаваме от Шанхай, той ми повери скришом, че те с господин Брок са замислили и вече довеждат докрай някакъв проект, който ще разори Струанови и ще ги довърши веднъж завинаги. Каза ми, че всичко се въртяло около хавайската захар, банка „Виктория“ и…

— А? — Норбърт се втрещи. Сър Морган настояваше да не запознават Горнт с подробностите около удара и му бе заръчал той също да си мълчи: „… макар че на момчето можем да се доверим. Да, и няма нищо лошо, ако се помотае около Струан и приближените му, та белким подочуе нещичко.“ — Морган запозна ли те с подробностите около тая работа?

— Не, сър. Само ми нареди какво да предам на Струан и то да остане в пълна тайна.

— Исусе Христе. — Норбърт бе изкаран от търпение. — Я по-добре започни от самото начало.

— Каза да не ви запознавам с моята роля, докато не я доведа докрай, докато не осъществя каквото ми е заръчал. Е, изпълних всичко — Малкълм ми поверява тайните си, така че вече мога да ви уведомя. — Горнт отпи от шампанското си.

— Давай по-бързо де!

— Сър Морган ми нареди да разкажа на Струан куп истории. Той смята, че те съдържат достатъчно истина, та да хванем на въдицата Малкълм, а чрез него — истинския тай-пан Тес Струан. Сър, мога смело да заявя, че последният тай-пан Струан здравата е налапал въдицата. — Горнт набързо предаде на Норбърт същността на разказаното пред Малкълм. Завърши и се засмя: — Ще му предам „секретните подробности“ след дуела, докато отива на кораба си.

— И какво трябва да му кажеш?

Норбърт слушаше много внимателно и тъй като бе запознат с истинските подробности, бе очарован от лукавството на Морган. Ако Тес Струан реагира на лъжливите сведения, това осигуряваше на Сър Морган няколкото седмици, от които се нуждаеше. „Но, сър — бе му казал Норбърт в Шанхай, след като планът бе изложен, — вече става съвсем просто и нямате нужда от допълнително време. Аз ще си свърша работата в Йокохама преди Коледа.

— Да, ще си я свършиш. Но ние с татко обичаме да се подсигурим отвсякъде, момко, а повечко време ни трябва, за да си опазим вратовете от бесилката и задниците от пандиза.“

Норбърт потисна тръпките, които го полазиха при мисълта, че може да загази. Е, нямаше да увисне на въжето, но можеше да попадне в затвора за измама, а затворът за дългове със сигурност нямаше да му се размине. „Бива си го тоя шмекер Сър Морган! Съвсем в негов стил — да каже на мен едно, а на Горнт — друго. Но поне ми спести опасността да убия Струан. Значи ме чака Англия и пет хиляди годишно, но пък няма да обера каймака — имение с голяма къща и богатство. Все пак по-добре да отърва кожата, отколкото после да се тюхкам.“

Норбърт въздъхна. „С четири очи гледах да пусна един куршум в Малкълм и да обера каймака“ — помисли си той, а думите на Стария Брок се бяха врязали в паметта му: „Норбърт, тлъст кокал те чака, като се оттеглиш. Твойто допълнително възнаграждение ще скочи на пет хиляди гвинеи годишно, ако го пречукаш, на хиляда, ако го раниш тежко, но тежко ти, ако не сполучиш.“

— Морган е хитър, планът е съвсем безопасен — усмихнато рече Грейфорт, а после, за да изпита Горнт, добави нехайно: — Нали така?

— Моля?

— Малките промени са от решаващо значение, нали? — Наблюдаваше младежа много внимателно.

— Извинете, сър, но не зная никакви подробности, освен тези, които ви съобщих и които трябва да предам на Струан.

— Ще пийна още едно уиски. Ти си налей още вино — удовлетворен го покани Норбърт. После известно време пи мълчаливо, за да обмисли всичко. — Ти се дръж все едно нищо не си ми казал. Утре ще отменя дуела. Не мога да си позволя да убия тоя непрокопсаник, нито пък да го извадя от строя.

— Да, сър, и аз си помислих досущ същото. — Горнт му подаде писмото на Малкълм. Точно такова бе подписал и Норбърт. — Той ми го връчи за вас, но ви предлагам да не отменяте дуела още утре — ще вземе да заподозре нещо. Пък и, току-виж, открием какво толкова има да става на „Пърл“, все едно дали Малкълм ще се качи там или не.

— Да, Едуард, добра идея — изкикоти се Норбърт.

— Значи в сряда Струановото хлапе ще е на път към гибелта си, а?

Горнт се ухили.

— На увеселително плаване, сър. С тяхната Търговска къща ще е свършено, а нашата ще процъфти.

— Тъй, тъй. — Скочът и мисълта за бъдещето сгряха Грейфорт. — Значи си решил да постъпиш при нас?

— Да, сър, стига да ме одобрите. Сър Морган ми каза, че се иска вашето одобрение.

— Продължавай все така и се смятай за одобрен. Тая вечер си свършил страхотна работа. Лека нощ.

Норбърт пусна резето след Горнт. Преди да се покатери на високото легло, се възползва от нощното гърне и се почувства още по-добре. Чашата му се крепеше на купчина книги и списания върху нощното шкафче, все още наполовина пълна. Настани се на любимите си високи възглавници и взе разтворената книга „Градът на светците“ — разказ на Бъртън9 за престоя му сред загадъчните многобрачни мормони в Солт лейк сити, щата Юта — ново откритие на този най-прочут в света пътешественик и изследовател, владеещ трийсет или повече езика, чиито подвизи и наблюдения се следяха с неистов интерес до най-незначителните подробности.

Грейфорт прочете няколко абзаца и ядосано захвърли томчето. „Не е хубава като Поклонение в Ел Медика и в Мека — помисли си той, — нито пък като описанието за укриването на езерото Танганайка.

Покрай другото по време на престоя си при мормоните Бъртън, който поощрява полигамията, за която всеки глупак знае, че е правилно нещо, няма-няма, току опише завоеванията си. Достатъчно често го е правил в другите си книги, та старите петли да се наежат. Някои вестници съобщават, че се съвкупявал с тринайсет наведнъж, подарени му лично от Бригъм Йънг, глава на мормонската «Църква на съвременните светци» и губернатор на Юта. Ама че лъжци!

Но, Боже Господи, какъв човек — направил е и е видял повече от всички англичани, взети заедно. Заради него дори изпитваш гордост, че си англичанин. И при цялата си свобода да ходи, където си ще, да живее, както си ще, взе, че се върна в Англия и се ожени за една добра англичанка като всеки обикновен мъж. Естествено, само след месец отново замина и разправят, че бил в някакви неизвестни краища — нейде из индуския Куш или в загадъчната страна на Покрива на света, където живеел заедно със снежните гиганти…“

Норбърт отпи малко от питието си и се замисли за Горнт. „Тоя младок не е толкова хитър, за колкото се мисли. Всеки ще съобрази какво става на борда на «Пърл» и защо. Кетърър умее да пази тайни, и Дребосъкът Уили също, но Микълмас Туийт — не, нито пък «Небесния», щом си сръбне. Тъй че чух за писмата на Тес Струан — как попречила на Дребосъка Уили, възпряла църквата, всички капитани на корабите си, а чрез Кетърър — и военноморския флот. Само дето тя няма властна флота! А «Пърл» е под командването на Марлоу. Той може да ги ожени, стига Кетърър да му разреши.“

Грейфорт злорадо се изкиска.

„Но Кетърър ненавижда Струанови, задето продаваха оръдия на пиратите на Белия лотос — също като нас, както и ние сме продавали топове на всеки проклет военен диктатор, дето е поискал, и ще продължим да вършим същото дори Струанови да престанат. И защо не? Всичко си е законно и винаги ще бъде. Парламентът има нужда от оръжейни фабрики, защото с оръжие се върти голяма търговия, а всички правителства харесват войните — защото от войните се прави голяма търговия и преди всичко, защото войните прикриват собствената им шибана некадърност.

Майната им на правителствата!

Кетърър мрази Струанови. При цялото му дебелашко високомерие той не е глупак — за да направи услуга, ще изисква практически резултати. Каквито и да било. Изявленията на тоя глупак с жълто покрай устата не означават нищо — ето защо Кетърър си играе с него като котка с мишка. Може да разреши на Струан и пачаврата му да се качат на кораба, а може и да не разреши, но при всички случаи няма да допусне Марлоу да ги венчае: адмиралът иска да унижи Струан, да го кара да пълзи пред него. При най-малката възможност тоя мръсник и мен би ме накарал да пълзя и би ме наказал със сто камшика отгоре на това.“

Отпи голяма глътка от хубавото уиски, настроението му се подобри и той се разсмя: „Значи плановете на Струан младши се осуетяват: никаква венчавка на борда на «Пърл», ами завръщане в Хонконг със или без пачаврата му и хайде в капана заедно с мамчето. Странно, дето трябва да оставя тоя непрокопсаник жив, след като се надявах да обера каймака от Стареца: «… ала, Норбърт, да не вземеш да се изтървеш пред Морган, той е против всякакви убийства. Ще му се да види младия Струан затънал до гуша в лайна, както и майка му! Запомни ми думата, че иначе ще направя жартиери от червата ти.»

Да отменя ли дуела? Ще си помисля. И то внимателно. Имам нужда от допълнителното възнаграждение.

Колко му е присъщо на Морган да даде тайни напътствия на Горнт, а мен да ме държи в неизвестност. Какво ли още е казал на Горнт, без да ми го каже и на мен? Както и да е, Морган е хитрец. Притежава цялото мъжество и дързост на Стареца, но е по-уравновесен, по-съвременен, никакви щуротии, никакви рискове — нищо от грубостта и коравосърдечието на татенцето си. Морган е истинският ни тай-пан и той ще стане тай-пан на нашата нова Търговска къща. Трябваха му само двайсет години, за да съсипе компанията на Дърк, най-голямата в Азия до ден-днешен.“

Норбърт доволен допи питието си, намали фитила и се намести под завивките с прозявка. „Жалко, че не съм срещал стареца в разцвета му, нито пък тай-пана — самия стар Зеленоок дявол, когото единствено дяволските вълни на Големия тайфун, можаха да убият. Какъв късмет, дето тоя млад глупак не е наследил нищо от неговите качества!“



И последният гост си беше отишъл. В стаята останаха само Анжелик, Джейми Макфей и Малкълм. Въглените в огромната камина проблясваха, щом течението от комина ги раздухаше, и след това угасваха. Малкълм мълчаливо се взираше в огъня и въображението му рисуваше картини в жаравата. Анжелик седеше на ръчката на креслото му. Чувстваше се объркана. Макфей се бе навел през масата.

— Ще ти пожелая лека нощ, тай-пане — рече той.

Малкълм излезе от унеса си.

— О… Остани за момент. — Усмихна се на Анжелик. — Извини ме, Анжел, имам да обсъдя някои неща с Джейми, нали нямаш нищо против?

— Разбира се, че не. Лека нощ, Джейми. — Девойката се наведе и любещо целуна Струан. — Лека нощ, Малкълм, лек сън.

— Лека нощ, мила, ще тръгнем рано.

— Да… Малкълм, разреши ми един въпрос — за какво се вдигна цялата тази врява? Така и не разбрах. Ще ми обясниш ли?

— От завист, какво друго.

— О! Да, разбира се, ти си толкова силен и толкова съвременен! Колко си прав относно оръжието и опиума… О, la la, cheri, и колко мъдър! Благодаря ти. Естествено. — Тя отново го целуна. — В колко тръгваме утре заран? Толкова се вълнувам, това пътуване ще е една change superbe10.

— По изгрев-слънце. Ще се погрижа да те събудят навреме, но… но не се изненадвай, ако плановете ни се променят — Марлоу предупреди, че времето може да се развали.

— Но той ми се закле, че вятърът ще стихне и денят щял да е великолепен за пътешествие.

— Казах „може да се развали“, Анжел. — Малкълм я притисна в прегръдките си. — Ако не стане утре, той обеща още при първа възможност.

— Така се надявам, че ще е утре. Je t’aime, cheri.

— Je t’aime.

Тя излезе и в стаята настъпи вледеняваща тишина. Чен отново надзърна през вратата. Малкълм го скастри:

— Затвори и не ми се мяркай повече. — Вратата чевръсто се затвори. Джейми понечи да заговори, но Струан вдигна ръка: — И дума да не съм чул за кораби, оръдия и опиум. Моля те.

— Много добре.

— Седни, Джейми. — Малкълм бе обмислил всички затруднения с адмирала и си бе изработил план за всевъзможни случаи: ако адмиралът им разреши да отплават с неговата благословия, ако ги пусне на кораба, но забрани на Марлоу да изпълни церемонията или ако пътуването им бъде отложено за друг път. Засега остави настрана противомерките. — Нареди на парния ни катер точно преди изгрев да отиде до „Пърл“ и нека боцманът узнае от Марлоу ще отплаваме ли или не. И в двата случая боцманът да ми донесе отговора тук. Става ли?

— Разбира се.

— Написах писмото до Норбърт и тази вечер го връчих на Горнт, така че и с това приключих. Да съм забравил нещо?

— За сряда ли?

— Да.

— Не се сещам. Пътят и времето са уговорени, пистолетите са стандартни, няма да присъстват лекари, тъй като и Бабкот, и Хоуг едва ли ще бъдат дискретни. Единствената ви защита са писмата. Няма да има никакви свидетели, освен Горнт и мен.

— Добре. Готов ли си да отплаваш с „Буйният облак“?

— Утре заедно с пощата ни ще отправя един куфар, никой не ще забележи. Ами твоите пътни сандъци?

— Ще взема само един. Гледай да го натовариш някак си утре. Ако те попитат нещо, кажи, че изпращам свои дрехи предварително, преди да се прибера в Хонконг за Коледа.

— Чен ли ще ти събере багажа?

— Налага се. Ще го принудя да се закълне, че всичко ще остане в пълна тайна, но клетвите имат значение само за нас, не и за китайците. Ще трябва да го взема със себе си. А Ток ще създаде трудности, но тя може да остане тук до „истинското ни потегляне“. Ще се наложи да разкрием тайната и на А Со. Тя ще дойде с нас в Хонконг.

— Ами Анжелик?

— Няма защо да й казваме. Ако ни пуснат на „Пърл“, А Со ще й стегне един пътнически сандък с дрехи и със същото извинение ще го качи на кораба утре след мръкване. Става ли?

— Да.

— В сряда сутринта ние двамата с теб ще се промъкнем, както вече се разбрахме. Малко по-късно Чен, А Со и Анжелик, добре замаскирани, ще отидат до нашия пристан и там ще ги чака парният ни катер, та да ги откара до клипера…

— Извини ме, че те прекъсвам, но има едно „но“ — по-добре е да използваме катер с весла, по-безшумно е. За по-голяма безопасност парният катер трябва да ни чака на пристана на Пияния град.

— Прав си, Джейми. Благодаря ти. Значи катер с весла. След като се справим с Норбърт, се качваме на „Облака“ колкото се може по-бързо. Утре кажи на Варгас да свика нашите търговци на коприна в Япония за петък. Прави се, че разписанието ни за тази и за следващата седмица е претоварено.

— Добре.

— Нещо друго, Джейми?

— Мога ли да направя едно предложение?

— Разбира се.

— След утрешното пътуване с „Пърл“… — Макфей се подвоуми. — Спомена за промени в плана… заради времето. Прогнозата е добра, нали?

— Да. Казах го, в случай че на Марлоу му се наложи да остане в пристанището — безгрижно обясни Малкълм. — При цялата тая подготовка да сринем или сплашим Йедо не се знае какво ще скимне на Кетърър или на Сър Уилям. Какво е предложението ти, Джейми?

— Всъщност те са две. Марлоу каза, че ще се върнете по залез. Защо след това ти и Анжелик не се качите на „Буйният облак“ за вечеря с капитан Стронгбоу и дори не останете да нощувате там. Призори ние с теб ще слезем на брега и…

— Твоят план е много по-добър — тутакси се отзова сияещ Струан, — много по-добър. И тъй, Анжелик ще е на кораба заедно с багажа си и няма защо да се безпокоим за нея, а след като приключим с Норбърт, направо ще се върнем там. Страхотно хрумване, Джейми. Ще отправим вещите си с Чен и А Со, тъй че и те ще имат основание да останат на борда и никой няма да заподозре нищо. — Малкълм се усмихна мило и искрено. — Много си умен, много. Ето защо не искам да напускаш Струанови.

— Ще видим — усмихна се печално и Джейми.

— Между другото, ако стане нещо непредвидено — Малкълм говореше спокойно, а погледът му бе невъзмутим и безстрашен, — ако ме ранят, но съм подвижен и мога да се кача на кораба, качи ме. Ако е крайно належащо, е… просто повикай Бабкот или Хоуг. Помисли как да вземем и Хоуг, ще го отведем в Хонконг.

— Проверих в болницата им в Канагава, но те ще бъдат там в четвъртък, така че в сряда и двамата ще са тук.

— Ти мислиш за всичко.

— Не, просто ми се иска да е така, а и ми се ще да отмениш дуела.

— Нищо лошо няма да ми се случи.

— Моля Бога да си прав. Но каквото и да стане, по-добре е аз да бъда тук, докато се върнеш или не ме повикаш.

— Но майка ми пише, че…

— Зная. Нека си кажем честно, тай-пане. Така или иначе ме смятай за изхвърлен. По-добре да остана тук, за да прикривам тила ти, ако с Норбърт се случи нещо, и да наглеждам Горнт. Извинявай, но все още не му вярвам. Моето място е тук, а не в Хонконг. През пролетта ще напусна. Нека се разберем отсега. Но няма да се оттегля, преди да навършиш двайсет и една.

Двамата се погледнаха в очите, погледите им се преплетоха. И тутакси се взряха във въглените, които се изтърколиха на каменната плоча пред камината. Помъждукаха там и изгаснаха.

— Ти си чудесен приятел — тихо каза Малкълм. — Наистина.

— Не, просто се опитвам да удържа на клетвата си… пред тай-пана на Търговската къща.



Андре и Филип Тайърър се намираха пред Британската легация.

— Намерението на Малкълм за ембарго, колкото и да е нравствено, ще бъде катастрофално за всички търговски компании в Азия — говореше Тайърър, — включително и за вашите; не че ще последвате примера му, нито пък германците, руснаците или янките. — Вятърът рошеше косата му, но Филип не усещаше студа заради изпития алкохол и възбудата. — Сър Уилям се съмнява, че губернаторът на Хонконг ще одобри разпорежданията на Парламента, той ще върти, ще суче. Всъщност не бих могъл официално да се изказвам от тяхно име. Парламентът я кара на своя глава — добави младежът и се прозя. — Капнах. А ти?

— Аз имам среща.

— Ах! — Тайърър забеляза проблясъка на надежда в очите на Андре. — Късметлия! Напоследък наистина изглеждаш много по-щастлив, ама много! Толкова се тревожехме за теб.

Андре премина на френски и понижи глас:

— Чувствам се прекрасно като никога. Нямам думи да ти разкажа колко съм щастлив. А момичето… ами тя се държи с мен като със същински крал… то е най-доброто, което съм имал досега. Вече никакво скитосване. Откупих я за себе си.

— Чудесно.

— Слушай, като стана дума, как стоят нещата с Фуджико? Райко започва да нервничи, пък и тя също. Чух, че горкото момиче било съкрушено, все плачело.

— О! — Тайърър усети пробождане в слабините. — Значи твоят съвет излезе правилен. — Едва ли забеляза, че отвръща на френски. През цялата вечер бе разговарял със Сьоратар, Сергеев и другите дипломати на английски, примесен с френски.

— Смятам, че достатъчно дълго проявяваше твърдост и времето вече дойде. Няма смисъл да ги засягаш, те са много мили хора. И двете съжаляват, че са те подразнили.

Преди няколко вечери Райко го бе пресрещнала и отново му бе поискала просроченото плащане. Залъга я с обещанието, че от ден на ден очаква да получи заем — залагаше на възможността Анжелик да намери пари. След това Райко го разпита за Тайърър:

— Какво му става на тоя човек? Ще ми направиш услуга, както и на него, и на Фуджико, а и на себе си, ако оправиш каквото има за оправяне. Очевидно кучките от къщата на Лилията са го съблазнили. Убедиш ли го да се върне, в тия тежки времена ще помогнеш както на нас, така и на себе си. Горкото момиче е пред прага на самоубийството.

Андре не й хвана вяра, но Райко се бе приготвила да му забие ножа, наречен Хиноде.

— Филип, ти си изигра ролята съвършено — насърчи то Андре. — Ще ти уредя среща и ще подновим преговорите.

— Ами, Андре, не зная какво да ти кажа. Аз… ами… опитах с друго момиче, един път. Къщата, която ти ми препоръча, съвсем не е лоша. И си мисля, че да имаш едно и също постоянно момиче май не е чак толкова хубаво. Искам да кажа, че разходите са огромни, а пък… аз имам нужда от кон за поло…

— Да имаш свое момиче крие и добри, и лоши страни. — Андре не издаде безпокойството си. — Според мен — да отложим обсъждането на договора до „напредък в отношенията“.

— Значи и вълкът да е сит, и агнето да е цяло?

— Че защо не? Всички те съществуват за наше удоволствие, нали? Макар че Фуджико и Райко са нещо по-особено. — Андре го убеждаваше, защото не искаше Тайърър да се откачи от въдицата на Фуджико, както и самият той — да е хванат на въдицата на Райко. Да бъдат тайни съучастници бе едно нещо, но тя да го държи в ръцете си — друго. Понсен щеше да уреди срещата, а как да съблазнят Тайърър и да предизвикат у него предишната страст, си беше тяхна работа. — Остави това на мен. Утре става ли? Обещавам ти, че ще те посрещнат ентусиазирано.

— О, така ли? Е, добре.

— Филип… — Андре се озърна наоколо — Анри изгаря от нетърпение да подкрепи Сър Уилям в намерението му да скастри най-сурово този глупак тайро Анджо. Този път кретенът му с кретен мина всякакви граници. Сър Уилям ще може ли да приеме Сьоратар утре насаме? Хенри иска да сподели с него някои свои виждания на четири очи.

— Със сигурност. — Тайърър тутакси наостри уши, приятно изненадан. Умората му изчезна. Обикновено Сьоратар предприемаше някое свое френско начинание, а те научаваха едва когато инициативата му вече бе в разгара си. Като например тайната покана до господаря Йоши да посети френския флагман, за която научиха току-що от свои източници: китайски прислужници във Френската легация бяха подслушали плана на Понсен и Сьоратар и го бяха предали на главния прислужник Чен, който го бе съобщил на Струан, който от своя страна бе казал на него, а той — на Сър Уилям. — Военен съвет ли ще свикат? Само те двамата?

— Предлагам да участваме четиримата — те ще имат нужда от помощници, които да приведат намеренията им в действие. Но колкото по-малко хора са замесени, толкова по-добре. Ако по-късно решат да включат адмирала и генерала, добре. Но по-късно, а? — запита Понсен.

— Искрено споразумение! Утре сутринта първата ми работа ще е да поставя въпроса пред моя Старец. В единайсет става ли?

— Не може ли в десет? По обяд имам среща. Андре вече бе изяснил замисъла заедно със Сьоратар веднага щом се прибра от Райко:

— Анри, тази среща може да се окаже много важна. Най-хубаво ще е останалите посланици да, не знаят нищо. Този път се налага да се престорим, че поддържаме британците сто процента. Те имат военни кораби, а ние — не. Ще ги подтикнем да прибегнат до въоръжени действия.

— Защо?

— Подразбрах нещо от Тайърър, който на свой ред го е научил от своя опитомен самурай Накама… Анри, Филип учудващо е напреднал с японския за такова кратко време. Това момче проявява забележителни способности, тъй че се налага да го наблюдаваме внимателно и да се държим приятелски с него. Та Тайърър е открил, че Анджо и Йоши Торанага не могат да се понасят. Йоши е аристократ като теб, докато Анджо не е чак такъв благородник.

Андре развеселено забеляза как Сьоратар се наду от ласкателството му, въпреки че не бе по-голям аристократ от него самия.

— Скришом ще насърчим британците да смажат Анджо, но в последния момент ще се отдръпнем от участие в същинските стълкновения, като продължим да развиваме връзките си с Йоши — те са неотложна и тайна национална политика. Ще го направим наш съюзник, налага се, а после с негова помощ ще натопим британците обратно в тяхната собствена клоака и ще вземем в свои ръце контрола над чуждото присъствие тук.

— И как ще го постигнем, Андре? Как ще развием връзките си с Йоши?

— Остави това на мен — отвърна Понсен. Смяташе чрез Райко, като я снабдява с първокласни разузнавателни сведения и с пари, да се свърже с нужните хора, за да се добере и сближи с Йоши. — Той ще стане за нас ключът, с който да отворим Япония. Ще трябва да вложим известни суми, не много големи. Но ако попаднат в нужните джобове… — „и част от тях ще се отклонят в моите“ — изкиска се Понсен наум — гарантирам нашия успех. Йоши ще се превърне в нашия Рицар на блестящите доспехи. А ние ще му помогнем да стане сър Галахад, за да погуби крал Артур на Дребосъка Уили.

„И защо не — отново си повтори наум Андре, докато стоеше с Тайърър на стъргалото, — още една ключова фигура върху шахматната дъска на френското господство в Азия! А Филип ще…

Боже мой! — той едва не извика, тъй като му хрумна една щура идея: — Ако убият Струан надуела и Анжелик се превърне в свободна карта, не може ли тя да стане Гуиневра за това японче Йоши? Защо не? Може и да му се услади такава пикантна мръвка. Чрез Райко… Анжелик би могла… Тъй като ще затъне в опасно за живота безпаричие и следователно ще е уязвима.“

Понсен се засмя и остави тази опияняваща мисъл за обсъждане през предстоящата нощ.

— Филип! — Искаше момчето да го смята за свой най-верен приятел. — Да помогнем на господарите си да постигнат трайно решение и да го приведат в действие… А?

— Ще бъде прекрасно, Андре!

— Един ден ти ще станеш посланик тук.

Тайърър се разсмя.

— Не говори глупости.

— Нищо подобно. — Понсен искрено харесваше Тайърър, независимо от факта, че те двамата винаги щяха да стоят на враждебни позиции и, че Андре се надяваше да му оказва въздействие. — След година ще говориш и пишеш съвсем свободно на японски. Дребосъка Уили ти има пълно доверие, а имаш и един страхотен коз — Накама, — който ще ти помага. Защо не?

— Защо не? — ухили се Филип. — Тази мисъл е прекрасен завършек на вечерта. Приятни сънища, Андре.



Почти никой в Колонията не спеше толкова спокойно, колкото Анжелик. Тазвечерната „бомба“ на Струан, съчетана с тревогата от приближаващата война тук и в Европа и произтичащите от тях опасности за търговията, държаха почти всички будни.

— Като че ли си нямам достатъчно тревоги с нашата гражданска война — измърмори Дмитрий във възглавницата сред пълната тъмница в спалнята му в сградата на Купър-Тилман. Пристигаха все по-лоши и по-лоши вести и за двете воюващи страни, а членове на неговото семейство се биеха и за едната, и за другата.

И от двете страни се получаваха страховити по численост списъци на ранени, убити и изчезнали, идваха новини за грабежи, опожарявания, зверства, бунтове, жестокости, поквара и чудовищни трагедии. Негов чичо му бе писал, че банди както на Юга, така и на Севера опожаряват и плячкосват цели градове в Мериленд и че в настоящия момент повечето знатни мъже от Севера законно откупуват себе си и синовете си от военна повинност:

„Във войната се сражават бедните, недохранените, зле въоръжените и полумъртвите от глад. Със страната ни е свършено, Дмитрий…“

От Ричмънд баща му пишеше същото:

„Ако това продължи още една година, няма да остане нищо. Нищо. Имам ужасна новина за теб, синко мой, брат ти Яни загина по време на втората атака при Бул Рън. Горкото момче. Кавалерията ни бе покосена, същинска касапница…“

Дмитрий се въртеше и мяташе в леглото си, полагаше усилия да се отърве от болката за нацията си, но не успяваше.



В клуба все още се водеше шумна пиянска свада между неколцината останали на бара търговци. Няколко флотски и армейски офицери, Туийт и още няколко души пиеха питието си преди спане по масите в помещението.

До прозореца седяха граф Сергеев и новодошлият швейцарски посланик Фриц Ерлихер. Руснакът прикри колко се забавлява и се приведе над чашите с портвайн.

— Те са глупаци, хер Ерлихер — надвика той глъчката.

— Смятате ли, че този младок Струан наистина ще го стори?

— Да, но така или иначе тепърва ще се види дали ще осъществи намерението си. — Говореха на френски и Сергеев обясни на събеседника си какъв е конфликтът между майката и сина в семейство Струан. — Такива слухове се носят. Тя дърпа конците, но той съвсем законно е получил титлата.

— Ако се осъществи ембаргото, ще е добре и за двама ни.

— Ах! Предложение ли имате?

— Просто идея, граф Сергеев. — Ерлихер развърза шалчето си и задиша по-свободно. В клуба бе задимено и задушно, силно миришеше на бира и урина, а стърготините по пода се нуждаеха от подмяна. — Ние сме малка, независима нация с недостатъчно суровини, но пък с предостатъчно храброст и умения. Британците, към които вие не питаете никаква обич, монополизират по-голямата част от производството и продажбата на оръжие в Европа, макар че фабриките на Круп изглеждат доста обещаващи. — Брадатият, набит швейцарец се усмихна: — Чуваме, че матушка Русия вече имала солидно дялово участие в тях.

— Вие ме изненадвате.

Ерлихер се разсмя.

— Понякога и аз си се чудя, хер графе. Но ми се щеше да спомена, че вече имаме леярни за прекрасни пушки и топове. Под строга тайна ще споделя с вас, че преговаряме с Готлинг, за да произвеждаме картечниците му по лиценз, и сме в състояние да ви снабдим с каквото и да било оръжие на дългосрочни начала.

— Благодаря ви, скъпи ми господине, но нямаме нужда. Цар Александър II е миролюбив реформатор. Миналата година освободи нашите крепостни селяни, а тази година преобразува армията, флота, административния апарат, съдопроизводството, образованието — с една дума, всичко.

Ерлихер се ухили.

— И междувременно държи в ръцете си най-огромната земя, която някога е била завоювана в световната история. Покорил е повече народи от всички други, с изключение на Чингис хан и неговите монголски орди. Чингис разпространяваше своя гнет на запад — Ерлихер засия в още по-широка усмивка, — докато ордите на вашия цар се разпростират на изток. По целия континент! Само си представете! През целия континент чак до морето, през Сибир до полуостров Камчатка. И това не е всичко, нали?

— Така ли? — усмихна се графът.

— Чуваме, че царят се надявал през вашата нова крепост във Владивосток да стигне до Япония, а след това на север до Курилските острови и още по на север — до Алеутските и накрая да се съедини с Руска Аляска, която се простира чак до Северна Калифорния. А светът дреме! Изненадващо. — Ерлихер извади портсигара си и предложи пура: — Моля ви, от най-добрите кубински са.

Сергеев си взе една, помириса я, повъртя я между пръстите си и прие да му я запалят.

— Благодаря. Отлична е. Всички ли швейцарци са такива фантазьори като вас? — весело запита той.

— Не, господин графе. Ние сме привърженици на мира и посрещаме гостоприемно миролюбците, ала си стоим в нашите планини добре въоръжени и оттам наблюдаваме външния свят. За щастие планините ни са чепати за неканените гости.

Избухна още по-силна врява и отвлече вниманието им за момент. Лънкчърч, Суон, Грим и още неколцина бяха по-гласовити от обикновено.

— Никога не съм ходил в Швейцария. Съветвам ви да посетите Русия. Там има много природни красоти и гледки, на който да се полюбувате.

— Бил съм във вашия красив Санкт Петербург. Преди три години работих там в нашето посолство няколко месеца. Най-добрият град в Европа, струва ми се, стига да си знатен, богат или пък чуждестранен дипломат. Сигурно ви липсва.

— И още как — направо сърцето ми се къса. Вие дори не можете да си представите. — Сергеев въздъхна: — Малко остава да се завърна. Подразбрах, че следващото ми назначение ще е в Лондон. Тогава ще посетя вашите планини.

— За мен ще бъде чест да съм ви домакин. — Ерлихер издуха дима от пурата си и пусна колелце. — Значи търговското ми предложение не ви интересува?

— Наистина е вярно, че британците монополизират всички предприятия, всички морски пътища и океани, всички богатства от покорените земи… — топлотата в усмивката на Сергеев се стопи, които би следвало да се поделят.

— Значи ще си поговорим отново в по-тиха обстановка?

— Да обядваме ли заедно? Аз, естествено, ще осведомя началниците си за каквито и да било разговори. Ако в бъдеще ми се наложи, как да се свържа с вас или с вашите началници?

— Заповядайте визитната ми картичка. В Цюрих само да попитате, и веднага ще ме камерите. — Ерлихер го наблюдаваше как чете изключителния шрифт на великолепния нов печат, който те съвсем наскоро бяха усъвършенствали. Граф Сергеев имаше изискани черти, бе аристократ до мозъка на костите, облечен в съвършени дрехи, докато за своите съзнаваше, че са посредствени, а прадедите му бяха селяни. Но не завиждаше на графа.

„Аз съм швейцарец — мислеше си той. — Аз съм свободен. Не се налага да превивам коляно и да свалям шапка пред никой крал, цар, свещеник или простосмъртен, щом не искам. Този горкият по свой начин е все още крепостен. Слава на Бога за моите планини и долини, за моите братя и сестри и за живота ми с тях — и те са свободни като мен и ще си останат такива.“

Близо до бара, пийнал и олюляващ се, Лънкчърч бе заел комична поза за нападение срещу някакъв мъж и крещеше колкото му глас държи:

— Тоя шибан Струан съвсем не го е еня, да му таковам майката, какво са шибаните ни…

— За Бога, Барнаби, стига, престани с тоя долен език — провикна се преподобният Туийт, докато си пробиваше път през навалицата. Якичката му се бе изкривила, а лицето му бе зачервено и потно. — От гледна точка на почетния англичанин, съгласи се, подходът на младия Струан е правилен!

Лънкчърч пиянски направи неприличен жест пред лицето на пастора:

— Натъпчи си шибаната святост в шибания си…

Преподобният Туийт стана моравочервен от гняв, сви юмрук и направи несполучлив опит да го удари. Както обикновено, хората около Лънкчърч го издърпаха настрани, а други наобиколиха Туийт и се опитаха да укротят възвишената му тирада. В този миг Чарли Грим, винаги готов да приеме всякакво предизвикателство, надвика гълчавата въпреки собственото си затъпяло от пиянство съзнание:

— Барнаби, приготви се да се срещнеш със Създателя си!

Близкостоящите услужливо се разстъпиха да им сторят място и под одобрителните им възгласи двамата започнаха да се бъхтят един другиго с увлечение.

— Черпнята е за сметка на заведението. — Главният барман поръча напитки за останалите. — Уиски за преподобния, портвайн за графа и неговия гост. Ей, вие двамата, стига сте се млатили!

Туийт пое питието си и се заклатушка към възможно най-далечната маса. Биещите се вече се въргаляха по пода, но войнствеността им не бе намаляла. Барманът въздъхна, изля отгоре им ведро с помия, заобиколи тезгяха, взе по един във всяка ръка и сред одобрителни възклицания ги изхвърли на Хай стрийт.

— Гос’да, време е, гос’да, моля ви! — заяви той. Думите му бяха посрещнати с вой, който бе прекъснат на бърза ръка. Всички допиха чашите си и взеха да се разотиват. Сергеев и Фриц Ерлихер любезно вдигнаха шапки пред свещеника.

— Отче — повика го Суон — мършавият търговец, който изпълняваше ролята на дякон по време на службите. — Какво ще кажеш да навестим грешниците в Пияния град?

— Ами, господин Суон, то е, как да кажа, то ни е на път.

Загрузка...