Гай-джин (Част III)

55.

Неделя, 13 януари

През нощта Анжелик се събуди плувнала в студена пот, сякаш се бе върнала назад във времето, във Френската легация, а шишенцата на мама-сан стояха на нощното й шкафче, едното вече бе празно, а другото готово, щом спазмите започнат.

След като осъзна, че лежи в топлото си легло в собствените се покои и огънят все още тлее слабо, а нощната й лампа хвърля плътни сенки, тя се освободи от ужаса, пулсът й се нормализира и Анжелик зачака признаците. Нищо. Нито спазми, нито болки в корема. Продължи да чака. Все още нищо. „Слава Богу — помисли си тя, — навярно съм сънувала.“ Отпусна се на пухения дюшек, вперила поглед в огъня. Тъй като не се бе разбудила съвсем, пламъчетата й рисуваха щастливи гледки от покривите на Париж при залез, те се сливаха с изгледа на мечтаната от нея къща в Прованс, със спокойно заспалия в ръцете й син.

— Исусе, моля те, нека не започне, моля те.

Вчера следобед се бе отбил Бабкот.

— Минавах случайно и реших да видя как си.

— Защо са тези измислици? — тросна му се тя. — Доктор Хоуг ми каза същото днес сутринта. Съвсем същите думи.

— Успокой се, скъпа Анжелик, наистина минавах случайно и наистина исках да те видя. И да те посъветвам.

— О!

— Да, Хоуг ми каза, че си станала малко докачлива. И с право — кимна лекарят с усмивка. — Дойдох да ти кажа това, което ти не си го оставила да ти каже. Напълно е възможно месечното ти неразположение да се забави, да получиш леки спазми, които ще отминат и ще се възобновят истински след ден-два. А може и да не се възобновят.

— Щом вие докторите сте толкова умни, защо не знаете нищо дори за такава дреболия като например дали една жена е бременна или не, след като през последните няколко години това се случва на жените доста често — бе избухнала Анжелик, вбесена и отегчена от косите погледи през последните няколко дни и от внезапно настъпващата тишина, когато се появеше някъде. — Бъдете така любезни и двамата да ме оставите на мира, а ако се наложи, аз сама ще ви уведомя. Оставете ме на мира!

Бабкот си бе тръгнал нахокан, но на Анжелик й бе все едно. След последната си буйна разправия с отец Лео миналата неделя тя се стараеше да не общува почти с никого.

— Ненавиждам го — прошепна французойката, — задето толкова ме разстрои. Той е подъл, не е Божи човек!

По време на изповедта свещеникът й бе казал:

— Навярно ще помолиш за прошка заради неистинския брак, в който взе участие, чадо мое. О, зная, че са те подмамили и изиграли. Но въпреки това е грях.

— Не са ме подмамили, отче, и това не е нито грях, нито неистина — бе отвърнала Анжелик. — Напълно законен е.

— Според еретичните закони ли? Погрешен е. Заблуждаваш се. Разбира се, че не е законен и не важи пред лицето Господне.

— Но е валиден според английските закони — кимна Анжелик. — И пред лицето Господне също!

— Ах, бедно мое чадо, не е така и ти много добре го знаеш. Църквата не признава еретичните бракове, камо ли пък извършени от прост морски капитан. Ти не си венчана в името Господне.

— Венчана съм. Църквата на Малкълм признава брака ми, а също и законите на неговата страна го признават.

— Каква си ми глупавичка. Не се заблуждавай. Ти си католичка, Истинната църква не признава подобни бракове. Покай се, чадо мое.

— Омъжена съм, и толкоз! — Анжелик се бе изправила.

— Чакай! Не съм свършил, чадо мое. За да ти дам опрощение, трябва да признаеш греховете си. Да се изправиш пред Него неопетнена! А как да ти дам опрощение на греховете?

— Техният Бог е същият като нашия, като моя Бог. — Заслепяваха я сълзи на гняв и безсилие. — Мога да се прекланям пред него в тяхната църква, както в нашата.

— Ти се излагаш на проклятие и вечни мъки в ада. На отлъчване от църквата и лишаване от причастие. Пази се, еретиците са ти размътили главата, моли се за прошка…

Анжелик бе избягала.

Андре и Сьоратар се намираха сред богомолците. По-късно Андре я бе запитал какво става и тя му разказа.

— Хиляди католици имат щастлив брак сключен според протестантската доктрина и vice versa22, каквото и да твърдят първосвещениците.

— Андре, аз омъжена ли съм, или не съм?

— Омъжена си както според британските закони, така и според британските военноморски закони, стига само някой британски съд да не реши обратното.

— Но не и според църковните!

— Според тяхната църква да, но според нашата не. Вече и сама знаеш отговора на своя въпрос.

— Мразя този човек.

— Той е свещеник. И двамата знаем, че не всички свещеници са добри. Виж какво, Анжелик, що се отнася до… до датата ти, моля те така или иначе тайно да ми съобщиш, за да решим какво ще правим. Анри очаква всеки ден съгласието на френския посланик да те постави под опеката на държавата. Не бой се, обещах ти, че ще пазим теб и твоите интереси, и така ще бъде — бе й казал Андре и си бе отишъл, а тя се замисли.

„Значи според църквата не съм омъжена? Тогава католиците да вървят по дяволите — рече си тя. Призляваше й от опасения. — Пази се! Никога не го признавай открито, никога. Ти си французойка, а французите знаят всичко за католическата църква, за нейната продажност, еретичност и заблудените й попове.“

Всяка нощ в молитвите си тя се обръщаше към Дева Мария за напътствия и подкрепа.

Мина понеделник, заточи се цялата седмица, а околните не сваляха поглед от нея и неизречените въпроси витаеха във въздуха. Ето защо тя излизаше все по-рядко и по-рядко. За да й минава времето, четеше и спеше, спеше и четеше, пишеше писма и започна една новела за френско момиче, изхвърлено на брега на Йокохама. Но внезапно прекрати последното си занятие и изгори страниците, тъй като взе отново да преживява станалото в Канагава и него, денонощията им с Малкълм и единствената им нощ на „Буйният облак“.

„Буйният облак“ бе отплавал. Тя се зарадва, когато този предвестник на злокобни слухове се стопи в далечината. Откак се бе разхождала по главната улица и бе разговаряла с Горнт, без да научи нещо ново, не бе излизала няколко дни, тъй като двамата решиха да не се срещат за известно време. Два пъти бе канила Морийн Рос на чай, като втория път умишлено остана на легло, та да насърчи мълвата, че има треска. Приятелски си бъбреха клюки, за обикновени неща, за мода, за живота в Колонията — с една дума, нищо сериозно. По-късно взаимното им гостуване щеше да стане по-забавно, защото щяха да си споделят по-лични въпроси и размишления. Засега бе още рано. Но Морийн й харесваше.

Бе донесла интересни книги и списания и й разказваше за новата кантора на Джейми, как работел денонощно и свенливо споделяше надеждата си скоро да се оженят.

Филип Тайърър бе единственият човек, който й достави удоволствие. Бе го изпратил Сър Уилям с пожелание за бързо оздравяване. Донесе и най-новите лондонски вестници и й подари цветя, купени в селото.

— По разпореждане на правителството на Нейно величество — бе казал Филип на френски и й ги бе поднесъл с елегантен жест. Момчешката му усмивка и joie de vivre повишиха настроението й.

Остана при нея повече от час и предимно на френски и разказа последните слухове: за пътуването си в Йедо, за Накама-Хирага, който бе изчезнал безследно и бе създал дипломатически неприятности на Сър Уилям, както и за военачалника Абе, „който все още чака и беснее на Северните порти“.

— Какво ще стане, Филип?

— Не зная. Надяваме се проблемът да се разреши. Жалко, че се наложи да опишем как изглежда Накама сега, така че шансовете му да избяга са нищожни. Крайно неприятно, защото беше чудесно момче и страхотно ми помогна. Въобще не вярвам, че е убиец. От приятеля му хич нищо не научихме. Неговото семейство са корабостроители в Чошу. Заведох го на една от нашите фрегати. Приятен е, но и дума не може да обели, не знаеше нищо за Накама или пък отказваше да даде сведения. Сър Уилям не пожела да го предаде на Бакуфу и го пусна. Ама че неприятно, Анжелик. Накама ми оказа незаменима помощ — не само ме запозна с Япония, но ако не беше той…

Докато вечеряха, тя го подпита и той си призна, като първо я закле да пази пълна тайна, че си има момиче, много хубаво момиче, в Йошивара.

— О, тя е толкова красива и мила, Анжелик. Надявам се да се сдобия с парите за договора, без да изцеждам горката ни хазна. Връзката ни е много приятна…

Анжелик се развесели, защото той изглеждаше толкова млад, завидя на несложната му любов и като се сравни с него, се усети зряла и опитна.

— Ще ми се да се срещна с нея някой ден — бе му казала тя. — Лесно ще се промъкна във вашата Йошивара. Ще се преоблека като момче.

— О, Боже, невъзможно е, Анжелик, не бива да го правиш.

„Сигурно ще е много забавно — помисли си тя и се засмя. Обърна се в леглото, почти съвсем заспала. — Андре ще ме заведе. Ще ми се да видя и тази Хиноде, в която вложих толкова пари. Питам се, как ли изглежда?“

Тъкмо да заспи, и коремът отново я присви.

Последва още един спазъм, този път съвсем различен. И още един. Вече се бе разбудила напълно. С опасение поглади корема и слабините си, за да облекчи болката. Не й помогна и Анжелик осъзна със сигурност, че това е все същата отдавна позната болка, все същото усещане за леко издуване.

Бе й дошло. Започна кървенето. А заедно с него отлетяха всичките й копнежи, надежди и тревоги. Окаяна и нещастна, Анжелик се разплака и зарови лице във възглавниците си.

— О, Малкълм, толкова се надявах, толкова се надявах, сега вече няма какво да ти дам, нищо не ми остана от теб, нищичко… О, Малкълм, толкова ми е мъчно, ужасно ми е мъчно… О, Боже, толкова съжалявам… Да бъде Волята ти…

Плака ли, плака и след цяла вечност от изтощение потъна в сън. Беше си изплакала очите.

— Госп’жица, буди! Госп’жица тай-тай, къфи, хея?

А Со тръшна подноса на нощното шкафче и Анжелик, все още унесена и неразбудена докрай, долови сгряващия божествен мирис на току-що сварено кафе — подарък от Сьоратар. Това бе едно от малкото неща, които А Со можеше и искаше да прави, както трябва. Уханието се носеше наоколо и я въвеждаше безболезнено в деня.

Анжелик седна в леглото и се протегна. Учуди се и остана доволна, че се чувства толкова жизнена и толкова добре. Спазмите бяха отминали, болките й бяха стихнали. Този път й бе по-леко отпреди и усещането за подуване бе по-слабо.

А най-хубавото бе, че отчаянието си бе отишло. „Тя стори чудо“ — с благоговение си помисли французойката. През последния месец всяка нощ се бе молила на Божията Майка и една нощ, изтощена от тревоги, бе дочула: „Остави на мен, дъще. Аз ще реша, а не ти. — Анжелик го бе чула не със слуха си, а с най-съкровеното кътче в душата си. — Решението е МОЕ, а ти си отдъхни.“ Тревогата й се бе стопила.

„Такова е нейното решение Колко хубаво! Да бъде волята Ти! Ще се подчиня на волята Божия.“ Така и стори.

Анжелик несъзнателно коленичи до леглото, затвори очи и страстно й благодари. Разказа й колко съжалява, но и колко е благодарна, задето е снела бремето от плещите й: „Да бъде Волята ти.“ После отново се пъхна под завивките, готова за кафето и за срещата си със света. Кафето в девет сутринта в неделя се бе превърнало в навик — така й оставаше достатъчно време да се изкъпе и облече за църква.

„За църква ли! А защо не? Трябва да благодаря, както се полага, но няма да се изповядвам.“

— А Со, донеси ми топлата вода и… — А Со се взираше в нея с изцъклени очи. Тутакси осъзна, че прислужницата навярно е забелязала петната кръв отзад по нощницата й.

А Со избърза да каже:

— Отива вземе — и се заклатушка като гъска към вратата, но Анжелик я изпревари и я блъсна назад.

— Ако кажеш на някого, ще ти издера очите.

— Аййиая, не разбира, госп’жица тай-тай — изсумтя А Со, ужасена от злобата, изписана на лицето на господарката й, и от тона й: — Не разбира!

— О, разбираш, и то как! Дю не до мо — изсъска тя на кантонски. Бе чула проклятието от Малкълм. Веднъж той се бе ядосал на Чен и бе изрекъл тези думи, а Чен бе пребледнял като платно. Малкълм така и не й обясни значението му, но то подейства на А Со по същия начин и краката й се подкосиха.

— Айаааайаяяя!

— Ако приказваш, А Со, тай-тай ще… — Анжелик гневно насочи дългите си нокти на милиметър от очите й и ги задържа така. — Тай-тай направи това! Разбираш?

— Разбира! Тайна, тай-тай! — Изплашената жена изпъшка нещо на кантонски, стисна устните си с пръсти и рече: — А Со не говори, разбира!

Анжелик овладя яростта си и макар сърцето й да биеше лудо, блъсна жената към леглото и отново легна. Заповеднически посочи чашата с кафе:

— Дю не до мо Налей кафе на мен.

Обладана от смирение, покорство, искрен страх, А Со й наля кафе, подаде й го и хрисимо застана до леглото.

— Не говори, направи цяло легло, дрехи чисти! Тайна!

— Разбира тай-тай, не говори, тайна, разбира.

— Не говори! Или… — Ноктите на Анжелик разсякоха въздуха. — Водата!

А Со подплашена хукна да донесе горещата вода, но преди това задъхано повери новината на Чен. Той вдигна очи към небето и рече:

— Аййиая, какво ли ще направи тай-тай Тес?

Разтича се да изпрати вестта с най-бързия кораб на славния компрадор Чжан, който им бе наредил да му съобщят незабавно, независимо от цената.

Кафето беше чудесно. То успокои стомаха й, дука й и премахна лекия оток. Едно от най-големите удоволствия на света за Анжелик бе сутрешното кафе, и то най-вече с кроасан и в присъствието на Колет в едно от най-изисканите кафенета на Шанз-Елизе, докато четеше последния брой на „Куп Сиркюлар“ и наблюдаваше минувачите.

„Първо на църква. Засега ще се преструвам, че нищо не се е случило — А Со няма да посмее да си отвори устата. На кого да съобщя най-напред? На Хоуг? На Андре? На Едуард? На господин Скай?“

Вече бе беседвала с Хевънли Скай. Според него нямаха друг избор, освен да изчакат, да видят какво ще направи Хоуг, а след него и Тес. Бе получил съвсем кратко писмо от нея:

— Любопитно е подбрала думите — отбеляза Скай.

— Май си уплашен. Говориш така, сякаш си загубил.

— Съвсем не. В сегашното си положение можем само да изчакваме. Инициативата е в нейни ръце.

— Искам със следващата поща да помолиш адвокатите на Струанови за опис на имуществото на съпруга ми. — Хрумването бе на Андре. Той беше за незабавно нападение.

— С удоволствие, щом искаш да се озовеш в капана й.

— Какво?

— Най-добре е да се държиш като огорчена, онеправдана вдовица — почти дете, подлъгано от един настойчив мъж, — а не като лишена от средства алчна вдовица на богат съпруг — разпътен непълнолетен младеж, който е престъпил волята на майка си и се е оженил за обедняла дама със съмнителен произход… моля те, не се сърди. Само те предупреждавам в каква светлина ще бъдеш представена. Налага се да изчакаш, скъпа госпожо, с престорената надежда, че Тес ще се държи като разумно човешко същество. Помощ можем да получим само в един случай — ъъъ… само ако детето му е на път.

— Ами ако не е?

— Ще го обмислим, като му дойде времето.

— Да, но аз не разполагам с много време. Ще остана без пари.

— Бъди търпелива…

„Mon Dieu, търпелива! Тия мъже с тяхното търпение.“

Анжелик вече знаеше със сигурност, че не чака дете от Малкълм, затова захвърли всичките си планове, в случай че ще има бебе, и насочи изцяло вниманието си към новосъздалото се положение.

„Дали да не предприема незабавни действия срещу онази жена, не, по-късно, господин Скай е прав. Първо трябва да разбера какво възнамерява да прави тя. За тази цел ще ми се наложи да съобщя на Хоуг или на Бабкот. Хоуг ми връчи писмото й, значи трябва да кажа на него. Не ми се ще тия двамата да ме бърникат. Ще известя Хоуг. Веднага или по-късно да го сторя? Струва ли си да питам Андре или Едуард? Едва ли.

Щом няма бебе, животът ми се опростява. Възможността да се омъжа повторно се увеличава. Каквото и да става, имам нужда от защитник като всички момичета на тоя свят, от добър съпруг или в крайна сметка от какъвто и да е.

Какви са изгледите за бъдещето ми: нямам достатъчно пари да се върна в Париж и да се установя там. Нямам друг изход, освен споразумение със Струанови… не, не с компанията, а с онази жена. Дори и Едуард зависи от това. Той — най-вече. Без добро споразумение за мен и нейната благосклонност към сделките му интересът му към евентуалния ни брак ще се изпари. Справедливо е, защото моят ще се изпари още по-бързо. Той ме обича, а аз него не, макар много да го харесвам. Но ако и двамата не сме финансово обезпечени, връзката ни става безсмислена.

Всичко все се връща към тази жена, всичките ми мисли се въртят все около нея.“

Бе недоволна от себе си, че разсъждава хладнокръвно, логично, без да се вълнува, че просто оглежда въпроса от всички страни, както би сторила всяка благоразумна жена.

„Ще издържа един-два месеца, не повече, ако не дам още пари на Андре. Скоро сметките ми ще се стопят, а Албърт всеки момент ще получи заповед да ми спре кредита и да ме изгони. Просто отгатвам злобните й намерения. Както и да е, винаги мога да се преместя във Френската легация. Но и там няма да ми дават издръжка прекалено дълго.

Ами Сър Уилям? От къде на къде ще прави още нещо за мен? Единствено Андре е извън нейната власт и само той може да ми помогне. Бъди разумна, Анжелик, това е грешка! Щом Андре разбере, че парите ти са се стопили, никой не е в състояние да предскаже на какво е способен в отчаянието си. Току-виж, изпратил на Тес онова ужасно писмо или пък доказателствата за… за миналото. Той е закоравял циник и прекалено хитър, та да пази доказателството, че съм платила за лекарството с уж загубените обици. Ще се досети, че Тес ще му даде много по-малко пари, отколкото на мен. Въпреки това единствен той е достатъчно зъл, за да се пребори с нея. Едуард ще й излезе насреща, но не докрай. Няма да рискува «Ротуел-Горнт».

Дали незабавно да не отправя Едуард в Хонконг? А може би Хоуг — той донякъде ми е приятел, а и тъкмо тя го изпрати при мен. А може би Андре? В никакъв случай, иначе няма да мигна, като знам, че той е в Хонконг с онази жена и никой не го следи.“

В църквата Анжелик произведе истински фурор въпреки меланхолията си. Както обикновено бе облечена в черно, а було покриваше шапката и лицето й. Излезе с молитвеник в ръка въпреки бурния вятър. Подмина католическата църква и се вля в множеството, тръгнало към „Светата Троица“. По пътечката влезе в църквата и седна на един празен заден ред. Почти веднага падна на колене и почна да се моли. Шепот премина по вече заетия главен кораб, закъснелите го подеха, мълвата набра сила и връхлетя Колонията и Пияния град.

— Всемогъщи Боже, Анжел отишла в нашата църква…

— В „Светата Троица“ ли? Дръжки, тя е католичка.

— Дръжки или не, ама е в „Светата Троица“, свежа като ягодка, цялата в червено и без никакви кюлоти.

— В „Светите цици“ ли? Боже праведни! Да не е станала от нашите.

— Славейчето Туийт ще да се е подмокрил от радост…

Морийн и Джейми стояха зад нея. Те се подвоумиха край последната пейка и се канеха да я попитат: „Можем ли да седнем при теб?“, но Анжелик все още бе коленичила, сякаш се молеше, и макар да бе забелязала присъствието им, с нищо не го показа. Не изпита капчица завист към веселата зелена рокля на Морийн, към подбраните по цвят палто и шапка, привързана с жълт шифонен шал, който се спускаше по гърба й. Двамата бързо се отдалечиха, притиснати от идващите, защото не искаха да я безпокоят. А тя тъкмо на това се надяваше. След първоначалната си страстна и благодарствена молитва, че е получила сили да се справи с огромното си разочарование, Анжелик остана на колене върху удобната възглавничка и защитена от булото си, с широко отворени очи наблюдаваше какво ще стане. За първи път присъстваше на протестантска литургия.

В тази църква не показваха такова благоговение, каквото в нейната, но пък бе претъпкано, а заради влагата тук-там горяха мангали. Всичко живо, което можеше да ходи, се бе стекло тук. Стъклописите бяха богати, но олтарът и украсата — далеч по-аскетични, отколкото бе очаквала.

И други познати се наканваха да спрат, за да я поздравят или да й кимнат, обзети кой от задоволство, кой от смущение и готови да се настанят до нея. Но не го сториха, за да не й пречат. Горнт си избра отсрещната пейка.

И така, оставиха я на мира и службата започна. Запяха първия химн, а Анжелик подражаваше на останалите — ставаше права, когато ставаха те, и сядаше заедно с тях, молеше се, когато се молеха и те, но само на Дева Мария. Слушаше проповедта на преподобния Туийт, който до такава степен се бе сащисал от нейното присъствие, че всъщност ломотеше нещо неразбрано. Последваха още химни и песнопения. После се появи подносът и тя объркано затършува за няколко монети. Пак пяха химни, последва благословията и най-сетне всичко свърши за нейно явно и заслужено облекчение. Богомолците станаха прави, когато свещеникът влезе в ризницата, предшестван от престарял клисар. По-голямата част от паството се затътри към изхода, предвкусвайки традиционния неделен обяд, най-вкусното ястие през седмицата: говеждо печено, суфле с месо, печени картофи за щастливците, които можеха да си позволят говежда плешка от последния кораб със замразено месо, пристигнал от Австралия.

Малцина останаха за последната молитва. Анжелик отправи своята за прошка, задето е дошла в тази църква, но бе уверена, че Бог ще разбере този неин мимолетен и необходим протест срещу отец Лео. Докато се изнизваха, всички до един я наблюдаваха. Тя си тръгна с последните, като кимаше и отговаряше на поздравите им.

Свещеникът стоеше пред вратата, поздравяваше някои, а други изглеждаше намусено. Тя се изравни с него и той засия в ангелска усмивка и запелтечи:

— О, Боже, госпожице Анж… ох, госпожо, колко се радвам да ви видя, добре дошли в „Светата Троица“. Ще ви виждаме ли по-често… Да ви обясня ли нещо… ах, не? Е, надявам се да ви е харесало… моля, моля, заповядайте пак… винаги сте добре дошли…

— Благодаря, преподобни — рече Анжелик, направи реверанс и бързо излезе на пътеката, а оттам — на главната улица.

Сър Уилям и Бабкот я очакваха, увити в шалове като всички останали заради бурния вятър.

— Радвам се да те видя жива и здрава — искрено я поздрави Сър Уилям, — особено тук. Много се гордеем със „Света Троица“ и винаги си добре дошла. Много сме щастливи, че си тук. Свещеникът нещо не го биваше днес, ще ни извиниш. Обикновено говори доста добре и не бълва огън и жупел. Хареса ли ти службата?

— Толкова различна е, Сър Уилям — отговори Анжелик. — Някак необикновено е да се молиш на английски, а не на латински.

— Да, сигурно е така. Разреши ни да те придружим.

— Моля.

Тръгнаха и оживено си разменяха закачки и сърдечни въпроси, като старателно избягваха това, което всъщност ги интересуваше: „Ама че време, а?“, „Футболният мач вчера следобед мина страхотно — да те придружим ли на игрището следващата седмица?“, „Преглеждала ли си последните вестници, чу ли, че йокохамските актьори ще поставят «Ромео и Жулиета» — госпожа Лънкчърч любезно се съгласи да изпълни главната роля, а госпожа Грим ще играе Ромео.“

— Играла ли си някога, участвала ли си в представление?

— Само в рождественски сценки в манастира — отвърна Анжелик. — И не ме биваше много… О!

Нов порив на вятъра поде цилиндъра на Сър Уилям и го завъртя по улицата. Бабкот едва успя да задържи своя. Анжелик не реагира достатъчно бързо и нейната шапка се понесе надолу по улицата заедно с множество други сред проклятия, вопли, радостни викове и смях. Анжелик се присъедини към навалицата и се затича след своята, но Бабкот я изпревари и я хвана точно преди да се изтърколи на брега. Филип Тайърър забързано подаде на Сър Уилям цилиндъра му и се втурна след своя.

— Най-хубавият ми — кисело се обади Сър Уилям и взе да го отърсва от калта, която подозрително наподобяваше тор. Шапката на Анжелик не бе пострадала и тя отново си я сложи с усмивка и я прикрепи с иглата.

— Благодаря ти, Джордж, тъкмо помислих, че е решила да поплува.

— Аз също. Искаш ли да те позабавляваме на обяд?

— Не, благодаря, днес ще си остана вкъщи.

Скоро се озоваха пред портата на Струанови. Двамата мъже й целунаха ръка и тя се прибра.

— Хубава жена, добро момиче, славно девойче — обади се Сър Уилям.

— Да. — Бабкот намръщено се взираше в морето. Сър Уилям проследи напрегнатия му поглед. Доколкото виждаше, в залива нямаше нищо нередно.

— Какво става?

— Дошло й е.

— Всемогъщи Боже, прегледа ли я? Или Хоуг? И защо, по дяволите, не сте ми казали?

— Не сме я преглеждали. Чисто и просто се досетих, това е всичко.

— А? Как така… — Млъкна, защото край тях минаха Макструан и Дмитрий. — Добро утро, добро утро — поздрави ги посланикът нетърпеливо. После грабна Бабкот под ръка и го повлече към Легацията. — Откъде разбра, а?

— Ами аз съм лекар, за Бога. Посетих я вчера, а днес, като я видях незабулена, просто ми дойде на ум. Лицето й е леко подпухнало и когато се втурна след шапката си, забелязах, че бяга някак непохватно.

— Дяволите да ме вземат, как не се сетих! Всемогъщи Боже, сигурен ли си?

— Не, но бих се обзаложил на сто гвинеи срещу пукната пара.

Сър Уилям се намръщи.

— А Хоуг ще се сети ли само като я погледне?

— Откъде да зная.

— В такъв случай не му казвай.

— Защо, по дяволите!

— Нека си остане между нас, така е най-добре. — После дипломатът добави мило: — Да оставим Анжелик да си разиграе картите, както тя сметне за необходимо. Тази игра е нейна, нейна и на Тес Струан, а не наша. Вече не е наша.

Четирима самураи от наказателните отряди на Бакуфу със сержант начело тежко пристъпиха портата на Йошивара. Приличаха на всички останали патрули от самураи, но тези войници бяха по-груби, по-опърпани и по-бдителни. Бе ранен следобед. Въпреки лошото време обичайното бавно шествие от куртизанки, от мъкнещи се слугини се перчеше нагоре-надолу в нови премени. Гай-джин на групи ги зяпаха и пиеха в чайните. Разкискаха се, когато вятърът отнесе няколко цветни чадърчета.

От време на време някой от четиримата самураи се запътваше ту към вратарите на кръчмите, ту към собствениците на чайните или към слугинчетата от гостилничките. Всеки от тях незабавно се покланяше раболепно и казваше:

— Не, господарю, не сме виждали предателя Хирага, о, не, господарю, благодаря, господарю, да, разбира се, господарю, не, не го познавам, господарю.

Почти всички знаеха къде се крие Хирага, но си пазеха спокойствието. Мразеха наказателните отряди, но също така съзнаваха, че никакво възнаграждение не е достатъчно голямо, за да ги опази от мъстта на шиши и от отвращението на Свободния свят, ако извършеха предателство. В техния свят тайните придаваха пикантност на живота им и им носеха доходи.

Изглеждаше, сякаш патрулът се движеше без определена посока. Неочаквано сержантът свърна към сокака на Трите шарана и заудря с юмрук по вратата на стобора.

Хирага се бе озовал в капан. Щом някой патрул се появеше наблизо, наблюдателите му даваха сигнал своевременно да избяга в тунела. Там той вече разполагаше с грубо легло, свещи, кибрит, храна. Бе пренесъл мечовете и пистолета си и експлозивите на Кацумата. Но днес, щом чу сигнала за тревога, Хирага забеляза самураи да претърсват градината, така че бе невъзможно да се добере до кладенеца.

Стреснат, се бе втурнал към кухнята. Едва му остана време да се предреши в дрехите, които Кацумата му беше дал. В този момент сержантът, скрит зад един плет, профуча край кланящия се вратар, изу сандалите си и стъпи на верандата на главната къща.

Без да знае, че Хирага се е качил горе и е толкова наблизо, Райко излезе да поздрави сержанта, коленичи и се поклони. Докато лицето й излъчваше обаяние, сърцето й биеше лудо, тъй като претърсванията продължаваха вече трети ден.

— Добър ден, господарю, толкова съжалявам, но дамите си почиват и не са подготвени да приемат клиенти.

— Идвам да претърся.

— С удоволствие, последвай ме.

— Води ме в кухнята.

— В кухнята ли? Моля… моля, последвай ме. — Райко любезно му показваше пътя. Щом забеляза Хирага с наведена глава в прахоляка сред десетината готвачи и помощници, коленете й се подкосиха.

Хирага бе мръсен, със сплъстената перука, която Кацумата бе носил в Ходогая, и съвсем гол, като се изключи кирливата набедрена препаска и една опърпана фланелка.

— Привържи едно камъче под ходилото си, Хирага — бе го посъветвал Кацумата. — Не само лицето ти, но и походката ти ще те издаде. Нацапай лицето и подмишниците си с мръсотия, а най-добре с лайна и се престори на кухненски слуга. Не се преструвай, ами се дръж като такъв. Междувременно приготви запалителните бомби, научи Такеда как да ги използва и бъди готов, когато се върна…

Сипаничавият сержант стоеше с ръце на бедрата в настъпилата тишина и се озърташе. И то най-старателно. Огледа всеки ъгъл, всички шкафове и килери. Редици от редки подправки, чай, бурета със саке, бутилки с напитките на гай-джин и чували с най-отбран ориз. Изсумтя, за да прикрие завистта си.

— Ей ти! Главният готвач! — Едрият ужасен човек вдигна глава. — Застани ей там. Стройте се в редица. — В бързината те се настъпваха един друг. Хирага си проби път до редицата, като куцаше яката, мръсен и почти гол, като се изключи кирливата препаска и опърпаната фланелка. С псувни самураят се взираше в тях един по един — и така до края на редицата. Щом стигна до Хирага, смръщи нос от отвращение заради вонята, после продължи нататък. Изля сдържания си до този момент гняв, като навика най-крайния, който припадна от ужас. Сержантът се върна и се изправи пред Хирага. — ЕЙ, ти — ревна той. — Ти!

Райко изпищя и едва не падна в несвяст. Всички затаиха дъх. Хирага се просна по лице, взе да пълзи и да стене, като подпря ходилата си в стената, за да се метне към краката на сержанта. Но самураят ревна яростно:

— Ти си срам за една кухня. А ти — сержантът се извъртя към Райко, опряна на стената и ужасена, докато Хирага едва успя навреме да удържи скока си. — Ти би следвало да се срамуваш от тази лайняна паплач в кухня за богати хора. — С твърдия си като челик палец самураят ритна виновника в ключицата и Хирага изкрещя от силната болка. Перуката едва не се свлече. Той уплашено я сграбчи и я задържа с ръце на главата си. — Разкарайте го оттук. Ако тази торба с въшки е все още тук или някъде в Йошивара до залез-слънце, ще ви затворя заради мръсотията! Избръснете му главата! — Срита го още веднъж и излезе.

Никой не помръдна, докато не дадоха отбой. Дори и тогава взеха да се надигат предпазливо, прислужничките се втурнаха с амоняк за Райко, която залитна навън, опряна на раменете им.

Кухненските работници изправиха Хирага на крака. Той примираше от болка, но с нищо не го показваше. Незабавно се съблече гол и се запъти към помещението на слугите. Изми се, като се търкаше яростно, изпълнен с погнуса. Бе имал време само да зарови ръце в най-близкото ведро с изпражнения, събрани от нощните гърнета, и да се нацапа по лицето, а след това бе успял да изтърчи до огнищата.

Остана донякъде доволен и се запъти гол, както майка го е родила, към своята къща, където отново щеше да се изкъпе, но този път с гореща вода. Едва ли някога щеше да се почувства истински чист. Райко го пресрещна на верандата, без напълно да се бе съвзела от тревогата.

— Толкова съжалявам, Хирага-сан, наблюдателят не успя да ни предупреди, че в тази градина също има самураи… Вътре вече те чакат гореща вода и момиче, което да те изкъпе, но, толкова съжалявам, навярно е най-добре да си идеш. Много е опасно…

— Ще изчакам Кацумата и тогава ще си тръгна. Той ти плати добре.

— Да, но наказат…

— Бака. Ти отговаряш за наблюдателите. Ако още веднъж стане грешка, с теб е свършено.

Навъсен, Хирага влезе в банята, прислужничката коленичи и се поклони толкова забързано, че си удари главата в пода.

— Бака — изръмжа той, все още непреодолял уплахата си; все още му горчеше в устата от страх. Приклекна на малкото столче и прислужничката се зае да го търка. — Побързай!

„Бака — вбесен си помисли Хирага. — Всички са бака, Райко е бака, но не и Кацумата — той не е бака: отново излезе прав. Без лайната досега да съм умрял или още по-лошо — да са ме заловили жив.“

Йедо

Привечер обитателите на Йошивара в Йедо бяха най-заети. Тя беше най-голямата и най-изисканата в цял Нипон — същински лабиринт от тесни улички и къщи за удоволствия на границата с града. Простираше се на около двеста акра. Само тук Кацумата, други шиши или ронини можеха да се крият на сигурно място, стига да ги приемеха.

Кацумата бе винаги добре дошъл. Парите не представляваха проблем за него. Плати на жената за супата и юфката и бавно се запъти към къщата на Глицинията. Все още бе предрешен като бонза, макар сега да носеше фалшиви мустаци и да бе облечен по-различно — на раменете му имаше подплънки, а расото му бе по-разкошно.

Навсякъде светеха разноцветни фенери, градините и пътеките бяха току-що преметени, украсата от свежи цветя бе готова. В чайните и къщите гейшите, куртизанките и мама-сан се къпеха и обличаха, бъбреха си и се гласяха за тазвечерните развлечения. В кухните кипеше усилен труд, готвачите кълцаха и режеха месото на кубчета, варяха сосове и бонбони, украсяваха гозбите, разбъркваха котли с най-отбран ориз, чистеха риба и щедро я пълнеха с подправки.

Навред се носеше сърдечен смях. Тук-там имаше и нещастни, някои ронеха сълзи при мисълта за постоянните си клиенти или за новодошлите, които щяха да приемат и приветстват с усмивки, а също и да ги удовлетворят. Скърбяха, че няма да се видят с младите си любими, за които копнееха сърцата им, но потискаха копненията си. Както обикновено мама-сан и по-възрастните и по-опитните куртизанки успокояваха младите, като им набиваха в главата същото правило, което Мейкин втълпяваше на Теко, мейко на Койко. Теко бе плувнала в сълзи, защото тази вечер щеше за първи път да се представи като куртизанка.

— Избърши сълзите си. Лунен лъч, приеми, без да се замисляш, че животът е непостоянен, приеми предстоящото и се смей заедно със своите сестри, наслаждавай се на виното, на песните и на прекрасните си дрехи, взри се в луната или в някое цвете и се отпусни по течението на живота, както отроненият лист се носи надолу по потока. Хайде сега върви.

„Така и няма да повярвам, че Кацумата е имал убедителни причини да подмами моята Койко — мислеше си Мейкин с болка в сърцето. — Не е имало нито необходимост, нито оправдание да излага на опасност моето съкровище чрез тази шиши, колкото и да е била смела. И още по-лошо, той е бака, задето прекъсна такъв прекрасен извор на влияние и тайни сведения от спътничката на Йоши — колко глупаво, колко глупаво! Но вече е свършено. Послушай собствения си съвет, Мейкин: отпусни се по течението на живота, какво значение има всъщност.

Всъщност има значение. Койко бе от значение за всички ни, а не само за Йоши, който оттогава е станал безмилостен към всички шиши.“

Мама-сан отново седна пред огледалото. Отражението се втренчи в нея. Гримът й, по-плътен от обичайното, вече не скриваше сенките под очите й и бръчките от тревоги.

„Навярно се състарих ужасно от мига, в който шоя ни прекъсна — мен и Райко. Бе Единайсетият ден от Дванайсетия месец — Последния месец, — последният ден от моя живот. Оттогава минаха само трийсет и три дни. Само толкова, а аз вече изглеждам като старица, която отдавна е прехвърлила петдесетте. Трийсет и три дни на плач, пролях езера от сълзи. А си мислех, че вече съм приключила с тях, че отдавна съм си изплакала очите по любовници, които едва си спомням, и по един, когото все още усещам в сърцето си, чиято миризма все още долавям и за когото копнея — по моя млад самурай без пукната пара. Напусна ме без предупреждение — ни вест, ни кост — заради друга Къща и друга жена, като отнесе малкото ми спестени пари и част от душата ми, за да я захвърли в канавката. И по-късно, когато оплаквах момченцето си, загинало в пламтящата къща на осиновителите си — неговият богат баща, търговец, също си бе отишъл като другия, а опитът ми за самоубийство излезе неуспешен.

Толкова години, прекарани в Йошивара. Трийсет и три, през които се носех по течението — по една за всеки от мъчителните дни след смъртта на Койко. Вече съм на четирийсет и три. Днес е рожденият ми ден. Какво да правя? Скоро господарят Йоши ще потърси разплата. Карма.

Вярно е, че обучих Койко, принесох я в жертва и поръчителствах за нея. Тогава защо се оплаквам? Нима мога да направя нещо?“

Отражението и не отговори.

На вратата се почука.

— Господарке, дошъл е Кацумата-сама. Подранил е.

Присви я под лъжичката.

— Идвам на часа.

За да се поуспокои, Мейкин отпи от коняка на гай-джин, който й бе подарила Райко. Посъвзе се, излезе и пое по разкошния коридор към приемната за гости. Цялата дограма, татамите и шоджи бяха от най-скъпите. Подбрани с много вкус. За тях бе заплатено с огромни усилия и душевна болка, с измами; но благодарение на Койко Цветето нейната Къща носеше огромни приходи и представляваше истинско удоволствие за банкерите й. Днес обаче се случи следното:

— Толкова съжалявам, но забелязваме, че приходите ви са значително намалели в сравнение с предишния месец.

— През този сезон на всички Къщи им е тежко, а пък и тази година зимата е необикновено студена. Търговията ще потръгне през пролетта. Годишните приходи са големи, няма причини за безпокойство.

Но Мейкин съзнаваше, че и в Гиокояма си дават сметка, че печалбите й се дължат преди всичко на Койко. Беше на косъм от фалита. Всичко зависеше от Йоши.

„Тогава защо се излагаш на опасност и допускаш шиши тук? — запита се Мейкин. — Особено Кацумата — сега той е главният враг на Йоши. Има ли значение? Доброто върви ръка за ръка с лошото. Със злото трябва да се справяме, а на доброто да се наслаждаваме. Вълнуващо е да си съмишленик на шиши, на тяхната храброст и на соно-джой. Да ги подпомагаш в борбата им за свобода след толкова векове робство, да виждаш как жертват живота си за Императора трагично и безнадеждно. Толкова са млади и сърцати, но са обречени да загинат, ах, колко тъжно. Ами ако победят, нима новите управници ще ни освободят от вековното иго?

Не. Никога. Във всеки случай не и нас — жените. За нас нищо няма да се промени: все същата женска участ.“

В този момент зърна луната, която се подаваше иззад един пурпурен предзалезен облак. Стори й се несравнима. После отново се скри във вече потъмнелите облаци с позлатени от залязващото слънце краища.

— Красиво, нали?

— Да, Кацумата-сама, много тъжно и много красиво. Ах, вече са ти поднесли чай. Толкова съжалявам, че ни напускаш.

— Ще се върна след няколко дни. Имаш ли новини от Райко? Още нещо за намеренията на гай-джин?

Мейкин му наля чай, като за момент се забави, за да се полюбува на изключителната рисунка на чашите.

— Изглежда, господарят Йоши се е срещнал с водача на гай-джин, за да установи приятелски връзки с тях. — Мама-сан му разказа сведенията на Фурансу-сан, които пратеникът на Райко й бе предал преди няколко нощи. Беше ги пазила в тайна от Кацумата. — Освен това лекарят гай-джин от Канагава скришом е прегледал тайро тук, в Йедо, още същия ден. Дал му гай-джин лекарства и чувам, че се бил пооправил.

— Бака — възмути се Кацумата.

— Да. Трябва да попречим на този лекар. Според сведенията на Райко той ще се върне утре или вдругиден отново да прегледа тайро.

— Со ка? — запита Кацумата с удвоен интерес. — Къде? В замъка ли?

Мейкин поклати отрицателно глава.

— Не. Най-хубавото е, че ще е отвъд стените в двореца на идиота Зукумура, както предишния път.

Кацумата присви очи.

— Толкова възможности имаме, Мейкин, редки възможности. Точно като Утани, нали? Толкова е съблазнително. За убийството на Утани се разправя из цял Нипон! Ами Хирага? Заловили ли са го вече?

— Не, главният гай-джин пуснал Акимото, а Такеда също е на сигурно място. — Мейкин го изгледа и се запита за какво ли си мисли той. После тихо добави: — Трябва да знаеш още две неща: господарят Йоши е присъствал на срещата между лекаря и тайро, и то със съвсем малко охрана. Чух, че отново щял да отиде. — Тя забеляза как очите му заискриха на процеждащата се в стаята светлина и усети внезапен страх от сдържаната му ярост.

— Йоши и Анджо заедно! Двете кучета заедно отвъд зидовете? Ийе, Мейкин, колко необичайно! — Кацумата се разтрепери от възбуда. — Можеш ли да научиш кога точно ще пристигне лекарят?

Мама-сан се приведе напред, обезумяла от надежда, и прошепна:

— Чакаме нов куриер тази вечер. Тогава ще разбера. Райко осъзнава каква изключителна възможност е това за нас, за всички ни, та да си разчистим сметките.

Досега не им се бе представяла такава възможност. Кацумата се навъси.

— Не мога да остана тук, нито да се върна тази нощ. По кое време се срещнаха предишния път?

— Рано беше.

Кацумата се навъси още повече, а после се успокои.

— Мейкин, всички шиши ще ти бъдат безкрайно благодарни. Ако срещата се състои утре, веднага ме уведоми по кое време ще бъде. Аз ще съм в къщата на Сините небеса край моста при Нихонбаши.

Той й се поклони и тя му отвърна с поклон. И двамата бяха удовлетворени. Засега.

Мостът при Нихонбаши се смяташе за първата спирка на Токайдо в самия край на Йедо, а къщата на Сините небеса бе само една от десетките богати или бедни кръчми, пръснати из околността. Вечерта бе тъмна и студена, небето — покрито с дебел слой облаци. До полунощ оставаха часове. Сините небеса бяха разположени в мръсна уличка. Бе едно от най-бедните заведения — безлична, разнебитена, двуетажна сграда с домакински постройки, кухни и няколко отделни едностайни къщички из парка отвъд стените. На една от верандите седеше Кацумата в съзерцателно настроение. Поради студа бе облечен с ватирано расо. Наслаждаваше се на градината — единственото нещо тук, което щедро обсипваха с грижи. Сред подбрани растения край едно поточе с мостче над него светеха разноцветни фенери. Успокояващо и упойващо се сцеждаше вода в една въртяща се, еклива бамбукова чаша — кап-кап. Тя се изпълваше с вода и се изпразваше от един миниатюрен водопад. Мълчаливият му телохранител шиши спря за миг, даде му знак, че всичко е наред, и продължи да броди около Къщата.

Кацумата се чувстваше удовлетворен — плановете му бяха напълно завършени: двама шиши щяха да го придружат утре сутринта до Йокохама — този телохранител и още един. Саможертвата им, както и тази на Хирага, Такеда и Акимото, щеше да осигури опожаряването на Колонията и потопяването на военния кораб. А следователно и обстрела и унищожаването на Йедо с всичките му последици. В последния момент Кацумата щеше да поеме подпалването на църквата, както бе намислил отдавна. Щеше да нареди на Хирага да поведе неочакваното нападение срещу кораба и по този начин да си осигури възможност да избяга, докато останалите нямаха друг избор, освен да загинат.

Погали с пръсти дръжката на дългия меч в скута си. Допирът до прекрасната кожа му достави удоволствие. Вече си се представяше като участник в тези терористични действия, които щяха да измъкнат соно-джой от сегашното безразличие, в което движението бе затънало. Щеше да направи всичко възможно отсега нататък само той и Сацума да ръководят наскоро сформираните отряди на шиши.

Мисълта да убият Йоши и Анджо бе изключително съблазнителна, но Йокохама бе по-важна. Ето защо бе оставил тази работа на други шиши. Бойците не достигаха за челен удар и той бе запланирал нападение от засада. То можеше да успее, а можеше и да се провали, но самата му дързост щеше да съживи духовете. За тази цел му бе нужно да знае с точност кога ще пристигне лекарят. Ако Мейкин го предупредеше за утре, щеше да даде сигнал на вече готовите си бойци, които изчакваха в една близка къща самоубийствената си задача.

„Достатъчно е само, че ще направим засада толкова близо до замъка — рече си Кацумата, замаян от нетърпение. — Тя заедно с палежа в Йокохама ще окаже благотворно влияние върху соно-джой, а на мен ще ми осигури славно бъдеще. Ех, де да имахме повече време за подготовка! Ах, време! Времето е само представа — бе обяснявал той на учениците си в часовете по дзен. За да наблегне на думите си, бе разтварял и свивал юмрука си. — Времето съществува и не съществува, то е постоянно и непостоянно, неизменно и разтегливо, необходимо и ненужно. Не можеш да го вземеш в ръка и да се запиташ: Защо?“

Тържествено разтвори ръка и се загледа в дланта си. После се изкиска злобно. „Боже, ама че глупости! Но как само си блъскаха главите момчетата, за да осъзнаят значението на думите ми, при положение че в тях не се криеше никакъв смисъл. Особено Ори и Хирага — най-добрите ми ученици, бъдещите водачи, както се надявах тогава. Но Ори загина, а Хирага вече е покварен и вероломен.“

Променливото „кап-кап“ му действаше успокояващо. Цялото му същество бе изпълнено с жизненост, с планове, с намерения, бъдещето отново му се стори целебно, тази вечер не чувстваше никаква умора, Мейкин имаше достатъчно време да изпрати…

Сред храсталака се раздвижи някаква сянка, после още една. Долови тих шум зад гърба си. Скочи на крака с меча в ръката си и се втурна към потайната портичка, притулена в шубраците, но от сянката изскочиха трима души, облечени като нинджи и му препречиха пътя с вдигнати мечове. Кацумата тутакси се изви и се хвърли в друга посока, но там също го очакваха нинджи. Цялата градина гъмжеше от тях. Някои се движеха към него, други стояха като заковани и го изчакваха да се нахвърли върху им. Кацумата незабавно предприе отчаяно нападение срещу най-близкия. Четиримата го притиснаха наляво, той уби единия, а останалите се изпариха точно толкова бързо, както се бяха появили. Сенсей усети неочаквана заслепяваща болка в очите. Бяха хвърлили в лицето му някакъв киселинен прах. Тон изрева от гняв и слепешком се нахвърли върху врага. Яростта, че са му устроили засада и са го изиграли, придаде безумна сила на ръцете му и окрили нозете му.

Мечът му се заби в жива плът, нападателят изкрещя обезоръжен. Кацумата се изви и отново нападна слепешком, хвърли се наляво, после надясно и отново надясно, за да ги подлъже, докато се опитваше да си изтрие очите. Въртеше се, ръгаше с меча си, втурваше се насам-натам, изпаднал в паника, и дереше очите си.

Изведнъж му просветна. Съзря открита пътека към стобора пред себе си. Обезумял, скочи напред, но неистов удар откъм гърба го повали на земята. Кацумата отчаяно извъртя меча си, та дано се наниже на него. Но нов удар изби оръжието от ръката му и тя се строши. Той изпищя. Изпадна в несвяст.

Потъна във водовъртежа на една черна преизподня от безкрайни мъчения. Някъде в мозъка му лумваха червени и зелени светкавици. Не виждаше нищо, не чуваше нищо, освен някакво оглушително туптене. Гръдният му кош пламтеше, сърцето му биеше лудо. Заляха го с ледена вода и той изохка. Върху лицето му се изсипа нов порой и пак, и пак. С кашляне и повръщане дойде на себе си. Счупената ръка му причиняваше огромна болка, костта бе станала на парчета и стърчеше. Отвори очи, видя се проснат на земята, безпомощен, четирима нинджи стояха върху китките и глезените му. Всъщност не бяха истински нинджи. Бяха свалили маските си. Кацумата разпозна Абе, който се бе надвесил над главата му. После забеляза наблизо Йоши, облечен в черно, но не като бойците си. Заобикаляха ги още двайсет-трийсет войници, безмълвни като нощта и като цялата околност.

— И тъй, Кацумата! Кацумата Гарвана, Кацумата шиши и водач на шиши, покровител на жените — рече Йоши с много любезен глас. — Какъв срам за теб, че се даде да те заловим жив. Кажи ми истината за Койко! Тя участваше ли в заговора ти, а?

Кацумата се опитваше трескаво да си събере мислите. Не отговори незабавно и самураят, стъпил върху счупената му ръка, злобно изви щръкналата кост. Пленникът изпищя. Винаги бе смятал, че притежава желязна воля, но я бе изгубил заедно със свободата си.

— Моля, о, моля…

— Участваше ли Койко в твоя заговор?

— Заговорът не беше мой, господарю, а неин и на мама-сан. Неин — бръщолевеше омаломощеният Кацумата. Главата му пламтеше като строшената му ръка. Болката бе непоносима. — Не… беше тя… тя и нейната мама-сан, а не аз, господарю. Нямам нищо общо с това… направиха го тя и Мейкин, а не аз, те бяха, а не аз…

— Со ка? Ами Сумомо, шиши, която избяга заедно с теб през тунела в Киото, нея помниш ли я? Помниш ли Сумомо? Ти си изнудил Койко и без нейно знание тайно си наредил на Сумомо да ме убие, нали?

— Сум… — момо ли, господарю? Не я познавам, тя… няма нищо общо с мен, нищ… — Думите му потънаха в нов писък, тъй като войникът, застанал върху счупената му ръка, промени позата си.

Йоши въздъхна. Лицето му приличаше на маска. Той манна на Мейкин, която стоеше извън полезрението на Кацумата. Инеджин стоеше до нея.

— Чу ли своя обвинител, Мейкин?

— Да, господарю. — Тя се приближи с подгъващи се колене, гласът и звучеше слабо и треперливо: — Толкова съжалявам, той е лъжец. Никога не сме участвали в заговор срещу теб, никога — той е лъжец. Ние сме невинни. — Мейкин с ненавист сведе очи към Кацумата, доволна, че го е предала и че му е отмъстила. Малодушието му и това, че се бе оставил да го заловят жив, надминаваше всичките й надежди.

— Лъжец! — изсъска Мейкин и отстъпи, тъй като Кацумата взе да бълнува несвързано, безсилно се опита да я достигне, но един от войниците го прасна така, че той изгуби съзнание и се отпусна, стенейки на пресекулки. Никой от околните не изпитваше състрадание към него.

Главата й се пръскаше от нечовешка болка. Горчеше и в устата.

— Но, господарю, толкова съжалявам, вярно е, че го познавах, както и моето съкровище, но единствено като стар клиент, и нищо повече. Той ми бе стар клиент и тогава не знаех кой е и какво… — Мейкин се подвоуми коя е подходящата дума, за да изрази омразата си — какво е сторил тоя тук.

— Вярвам ти, Мейкин. Добре, най-сетне научих истината. Добре. И тъй като е лъжец, давам ти го, както се разбрахме.

— Благодаря ти, господарю.

— Подчинявай й се — обърна се Йоши към Абе, — а после я доведи навън.

Йоши си тръгна. Всички бойци поеха с него, обградиха го като щит, с изключение на Абе и войниците, които удържаха проснатия пленник, който отново бълнуваше в несвяст. Мейкин изчака, предвкусвайки насладата заради себе си, заради Койко и целия Свободен свят. Толкова рядко успяваха да си отмъстят, почти никога.

— Моля, съблечете го гол — рече тя напълно спокойно. Те й се подчиниха. Жената коленичи и показа ножа на Кацумата. Беше малък, но подходящ за целта й. — Изменнико, няма да правиш любов в ада, ако адът съществува.

След като най-сетне писъците му утихнаха и той изпадна в безсъзнание, тя го закла, както би заклала прасе.

— Каквото всъщност бе — прошепна Мейкин, избърса ножа и го пъхна в пояса си. По ръцете и ръкавите й имаше кръв.

— Дай ми го, ако обичаш — рече Абе, комуто едва не бе призляло от нейното отмъщение.

Мейкин мълчаливо се подчини и го последва във вътрешния двор, заобиколена от войниците. Йоши я чакаше. Тя коленичи в калта.

— Благодаря ти, господарю. Надявам се, че преди да си отиде, дълбоко се е разкаял, задето те предаде, задето предаде нас. Благодаря ти.

— А ти, Мейкин?

— Никога не съм те предавала. Казах ти истината. Разказах ти всичко, което знам, и тази нощ ти разкрих изменника.

— И така?

Мейкин смело го погледна в очите. Не бе виждала друг такъв неумолим поглед като неговия. Пропъди тази мисъл, защото предпочиташе да си го представя като мъж, като един от хилядите клиенти и чиновници, с които се бе сблъсквала през дългия си живот заради пари или услуги, заради себе си или заради Къщата си.

— Време ми е да се отправя на оня свят, господарю. — Извади от ръкава си малка стъкленица. — Мога да го сторя и тук, ако желаеш — предсмъртното ми стихотворение е написано, Гиокояма притежава къщата на Глицинията. Но аз принадлежа на Свободния свят — гордо заяви Мейкин. — Непристойно е да си отида оттук, осквернена от нечестивата кръв по дрехите и по ръцете ми. Искам да се отправя на онзи свят чиста. Искам да се върна в моята къща. Едно предсмъртно желание, господарю: баня и чисти дрехи.