Гай-джин (Част III)

60.

— Извинете, сър — каза Бертрам. — Госпожица Анжелик е тук.

— Покани ги да влязат. После можеш да си вървиш. Вечерята е в девет. Погрижи се „Красавицата“ да не замине без дипломатическата ни поща.

— Слушам, сър. Но тя е сама, господин Скай го няма.

Сър Уилям стана от стария си стол. Чувстваше се зле и изморен. Папката на Андре бе захлупена на бюрото.

Анжелик влезе, привлекателна както винаги, но променена — лицето й изглеждаше безжизнено и неразгадаемо. Бе облечена с палто, носеше шапка и ръкавици. „Черното й отива — помисли си дипломатът, — подчертава прозрачната й кожа. Толкова е млада и хубава, по-млада от Вертинска. Интересно, дали е плакала?“

— Добър вечер, как си Анжелик?

— О, добре, благодаря ви — отвърна му тя с равен глас, от който бе изчезнала предишната й самоувереност.

— Господин Скай каза ли ви, че се налага да удостоверите подписа ми тази вечер?

— Да. — Дипломатът отиде до бюрото си, разсеян от картините, които Андре бе изобразил толкова ярко.

— Аз… моля, седни. — Анжелик се подчини. Той я погледна и забеляза, че някаква сянка прекоси прекрасните й очи. — Какво има? — запита я ласкаво.

— Нищо. Аз… днес следобед научих за Андре… че е загинал. Щях да дойда по-рано, но… — С видимо усилие Анжелик се отказа от тази тема, извади плика от чантичката си и го сложи на масата. — Как да се подпиша?

Сър Уилям събра връхчетата на пръстите си, разстроен, че отново, и то толкова скоро, призракът на Андре нахълта в стаята не по негово хрумване.

— Да ти кажа, не зная. От Скай разбрах, че наред с останалите условия си приела изискването на госпожа Тес Струан да се откажеш от титлата „госпожа Струан“.

— Ако искате, прочетете писмото — унило рече Анжелик.

— Благодаря ти, но няма нужда. — Сър Уилям едва устоя на непреодолимия си порив да прегледа краткия документ. — Не е моя работа какво се договаряш с нея, стига да не ме молиш за съвет.

Анжелик вдървено поклати глава.

— Е, тогава…

— Скай си е изработил някакво законово мнение. Не съм сигурен, че е прав, но нямам никакви доводи срещу него. Ти се отказваш от титлата „госпожа“ завинаги. Но както той самият напълно основателно изтъкна, това ще стане, чак след като си се подписала. Затова най-добре е да пишеш „Анжелик Струан, по баща Анжелик Ришо“, като по този начин ще обхванеш всички възможности.

Посланикът я наблюдаваше как се замисли, а от съзнанието му не излизаше ужасяващата история, която Андре бе разказал от пламтящия си гроб. „Изключено е да е крила толкова неща от нас, ама напълно е изключено.“

— Заповядайте — рече Анжелик. — Вече е готово.

— Длъжен съм да те попитам: сигурна ли си, че вземаш правилно решение? Да не те насилва някой да подпишеш този документ, каквото и да е съдържанието му?

— Правя го по собствена воля. Тя… тя ми предложи споразумение, Сър Уилям. Истината е… истината е, че то е справедливо. Някои от клаузите не са формулирани добре, но могат да се поправят, навярно ще бъдат поправени. Но Малкълм беше неин син и тя с право се чувства объркана. — Анжелик стана, прибра писмото в плика и в чантичката си. Щеше й се бързо да напусне, но едновременно с това й се искаше да остане. — Благодаря ви.

— Почакай малко. Би ли… Имаш ли нещо против да вечеряме заедно утре… само неколцина приятели? Възнамерявам да поканя Джейми и госпожица Морийн.

— Ами… благодаря ви. Смятам, че… да, но… те са много мили и тя е чудесна. Как мислите, дали ще се оженят?

— Трябва да е малоумен, за да не го направи — веднага ще му я грабнат. — И преди да се усети, запита: — Много тъжно загина Андре, нали? Анри разказа ли ти как са го намерили? — Очите й се наляха със сълзи и от самообладанието й не остана помен. — Прости ми, не исках да те разстройвам.

— Не ме разстроихте, аз и бездруго… все още не мога… Анри ми разказа преди около час как Андре и тя заедно… такава е била волята Божия. Толкова е тъжно и толкова прекрасно.

Анжелик седна и избърса сълзите си. Спомни си как едва не бе припаднала и след като Анри си отиде, се бе втурнала към църквата. Там коленичи пред статуята на Дева Мария. Бе отправила благодарности, горещи благодарности, задето се бе освободила от тази робия и — с внезапно прочувствено разбиране — задето той също се бе отървал от мъченията си — бе благодарила за Андре, както и за себе си.

Анжелик едва съзираше Сър Уилям през сълзите на скръб и благодарност.

— Анри ми разказа за болестта на Андре. Горкият човек, какъв ужас. Какъв ужас да си толкова влюбен. Знаете ли, той направо си бе загубил ума. Андре се държеше мило с мен, но да си кажа честно — Анжелик изпита остра нужда да изрече истината на глас, — понякога се държеше ужасно. Ала все пак ми бе приятел. Просто бе луд от любов по Хиноде. Виждали ли сте я?

— Не, никога, дори не знаех името й. — Въпреки решението си да се въздържа от намеса Сър Уилям запита: — Защо се държеше ужасно?

Анжелик избърса сълзите си с кърпичка и заговори с тъжен и умиротворен глас:

— Андре знаеше всичко за баща ми и за чичо ми и… и се възползва от сведенията си и от други неща, за да се чувствам негова длъжница. Все ме молеше за пари, а аз нямах. Засипваше ме с безумни обещания и, честно казано, със заплахи. — Анжелик изпитателно погледна Сър Уилям. В погледа й вече не се четеше лукавство, бе открит и благодарен на Бога и на Дева Мария, задето бяха облекчили както нея, така и него. С него си бе отишло всичко лошо от миналото. — Такава е била Божията воля — рече тя пламенно. — Радвам се и съжалявам. Защо не можем да забравим злото и да помним само доброто. На този свят има достатъчно зло и може би с нашата прошка ще го изкупим, не мислите ли?

— О, да — отвърна посланикът с несръчно съчувствие, а погледът му се зарея към миниатюрата на Вертинска.

Такава рядка проява на чувства от негова страна отключи нещо у Анжелик и преди да се усети, тя вече му споделяше най-съкровените си страхове:

— Вие сте толкова мъдър, а аз имам нужда да кажа на някого, че се чувствам пречистена, както никога преди, но ме тревожи мисълта за Малкълм — нищо не ми остана от него — нито името, нито дагеротипът, така и не го проявиха, нито някакъв портрет и чертите му сякаш се изличават от съзнанието ми. С всеки изминал ден става все по-лошо. Боя се. — От очите й ручаха сълзи, тя плачеше мълчаливо, седнала пред него, а той нямаше сили да се помръдне. — Сякаш никога не е съществувал, както и цялото това пътешествие и времето, прекарано в Йокохама… За мен те са като…

С нищо не го нараних Малкълм, той ме обичаше и искаше да се ожени за мен и аз направих всичко възможно, кълна се. Сега, след като почина, се старая да се държа благоразумно… съвсем сама съм, а него го няма… налага се да мисля за бъдещето и толкова се боя. Когато пристигнах, бях още дете, а сега съм друга. Всичко стана толкова бързо, а най-лошото е, че не си спомням лицето му — то ми се изплъзва и не остава нищо… горкият Малкълм.