Гай-джин (Част III)

59.

— Алилуя! — възкликна Горнт, зашеметен, но не помръдна от мястото си.

Ветрилото на Анжелик замръзна във въздуха.

— Алилуя ли? И само толкова? — прошепна тя, а сърцето и заби лудо.

— О, не, но първо ми кажи какви са твоите условия.

— Смяташ ли, че ще поставям условия?

— Започвам да схващам какъв е начинът ти на мислене, поне от време на време.

— Кога се качваш на „Красавицата от Атланта“?

— В последния момент. Имаме толкова… толкова неща да си кажем.

— Да. Едуард, децата ни като католици ли ще растат и ще се венчаем ли в католическа църква?

— Това условие ли е?

— Само въпрос.

Горнт се намръщи, опита се да предвиди и огледа нещата от всички страни — това море гъмжеше от подводни скали и изискваше предпазливост.

— Защо не. Както знаеш, аз не съм католик — бавно изрече той, — но щом така искаш, нямам нищо против…

— Осени го внезапно хрумване, което щеше окончателно да разреши проблемите. — Алилуя!

— Какво?

— Просто ми хрумна нещо. Ще поговорим за него след малко. А сега, Анжелик, стига увъртания — сгълча я Горнт. — Какви са условията ти? Какво се върти във вълшебната ти главица?

Тя се изправи. Повдигна се на пръсти и докосна с устните си неговите. Нейните устни бяха нежни, а дъхът й уханен.

— Благодаря ти за предложението и за всичко, което вече стори за мен.

Горнт я прегърна през кръста. И двамата забелязаха, че телата им сякаш са създадени едно за друго, но никой не го призна.

— Условията ти!

— Ти ми ги кажи, Едуард.

Сега, след като му бе отговорила на най-главния въпрос и му бе дала ключа към загадката, Горнт не бързаше.

— Предполагам, че са три — развеселено рече той.

— Ако позная, ще ми кажеш ли останалите?

— Дадено.

Допирът на силно притиснатото му към нея тяло й доставяше удоволствие. Той изпитваше същото и това го разсейваше до немай-къде. „Бъди предпазлив. Това е главният й коз, а играта е в най-опасния си стадий — сега се решава бъдещето ми. Проклятие! Лесно е, прекалено лесно, да задълбоча тази целувка, да я грабна на ръце и да я отнеса на леглото в съседната стая и да загубя, още преди да съм стигнал до вратата.“

За него бе далеч по-вълнуващо да се сдържа, да изчака най-подходящия момент — както с Морган Брок, — да отложи страстта си за по-късно и вместо това да се опита да втълпи в съзнанието й собствените си намерения. „Три условия ли? Досещам се поне за пет“ — мислеше си Горнт с желанието да спечели. Необходимо му бе да спечели, както във всичко останало.

— Редът няма значение, нали? — запита я Едуард. — Първото е успешно да проведа преговорите за по-голяма сума, да речем, поне за четири хиляди годишно. Следващото е да прекарваме известно време в Париж и в Лондон, да речем, един месец на всеки две години. Заедно с пътя дотам това прави едно шестмесечно пътешествие. И трето: парите на Тес, колкото и да са, ще бъдат само твои, аз няма да имам права над тях. — Горнт забеляза, че клепките й трепнаха, и разбра, че е спечелил. — А в допълнение — да те обичам до полуда и завинаги.

— Колко си умен, Едуард. Сигурна съм, че ще сме много щастливи. — Анжелик отново се усмихна някак особено. — Е, пет хиляди е по-добре от четири, а два месеца в Париж или Лондон — по-добре от един.

— Обещавам ти да направя всичко възможно да ги кача до пет — незабавно й отговори той. — И съм съгласен с двата месеца в Париж. Друго?

— Нищо особено. Ще имаме нужда от къща в Париж. Щом веднъж видиш този град, и ти ще го заобичаш. Друго няма, но само ми обещай, че ще ме гледаш като писано яйце.

— Няма защо да ме молиш за това. Но щом искаш, ще ти обещая. — Притисна я още по-силно в прегръдките си. Анжелик се почувства защитена, макар все още да не бе напълно уверена в него. — Желая те, както никога досега не съм желал жена. Това не е хубаво, но на всичкото отгоре си потресаващо умна. Кроежите ти… не, тази дума е неподходяща — полетът на въображението ти… — За момент Горнт я отстрани от себе си и се втренчи проницателно в очите й. — Ти си просто изумителна, откъдето и да го погледнеш.

Анжелик се усмихна, но не отмести ръцете му от себе си.

— Е, и?

— Ще, се венчаем в католическа църква.

— Ах!

— „Ах“, нали! — Той се засмя. — Внезапно ми хрумна, че вече бездруго си го решила. Точно това е мечтаното от теб разрешение, умнице моя: в момента, в който сключиш католически брак, завинаги преставаш да представляваш заплаха за Тес. За нея такава венчавка напълно обезсилва протестантската морска сватба, макар и законна пред английските власти.

Тя се засмя и се сгуши до него.

— Значи смяташ да разкажеш на онази жена как си ме убедил да се омъжа за теб, а ти като протестант си приел да сториш такава жертва и при това положение тя със сигурност ще ти даде всичко, което поискаш, и за двама ни, стига то да е приемливо, нали?

— Да. — Горнт въздъхна. — Ти какво изискване имаш предвид?

— Нищо особено. Но Малкълм веднъж ми обясни значението на Жокейклуб както в Хонконг, така и в Шанхай. Разказа ми, че цялата търговска мощ е съсредоточена в ръцете на техните съвети. Нали онази жена има достатъчно влияние, за да ти осигури поста на управител в единия и място в съвета на другия?

Горнт се разсмя и силно я притисна към себе си.

— Ти си самото съвършенство, госпожо. Тъкмо заради това съм готов дори да стана католик.

— Няма нужда, Едуард.

— Шанхай ще ти хареса. А сега и аз имам условия.

— О?

Горнт с радост забеляза как в погледа й се прокрадна безпокойство, но не разкри удовлетворението си и придаде малко по-суров израз на лицето си. „Няма защо да й поставям предварителни условия — помисли си развеселено: — Един съпруг има неотменни права, като например собственост върху всички земни блага на съпругата. Слава Богу, че този свят принадлежи на мъжете.“

— Първото ми условие е да ме обичаш с цялото си сърце и душа.

— О, ще се опитам. Ще положа всички усилия да ти бъда прекрасна съпруга. — Анжелик се притисна още по-плътно към него. — После?

Горнт долови спотаеното й безпокойство и се засмя.

— Това е, но ще ми обещаеш да се научиш от мен как да играеш бридж и маджонг — и тогава няма да ти се налага да искаш джобни пари нито от мен, нито от когото и да било.

Анжелик за момент се втренчи в очите му, после се надигна на пръсти. Запечатаха споразумението си с целувка.

— А сега да се заемем с неотложните въпроси, че нямаме много време. Първо, колкото се може по-бързо осигури подписа на Сър Уилям. Любов моя, толкова съм щастлив, че прие предложението ми за женитба.

Анжелик се разнежи.

— Не мога да ти опиша колко съм щастлива. Когато се върнеш, тук ли ще останем, или ще заминем за Шанхай?

— В Шанхай, и то колкото се може по-бързо — веднага, щом Брокови фалират. — Горнт я целуна по носа.

— Ах, Брокови. Сигурен ли си, че ще успееш? Цялото ни бъдеще, всичко зависи от това, нали?

— И от Тес също. Но моите доказателства са напълно достатъчни, а нейната злоба окончателно ще затвърди краха им. Тя очевидно го е осъзнала, иначе нямаше да ти направи дори това незначително предложение. Въпреки това нека бъдем предпазливи. Насаме можем да се държим, както искаме, но пред хората ще се представяме само за добри приятели поне още шест месеца — толкова време ще ми е нужно, за да те заведа в Шанхай, и то с неопетнена репутация, да се оправя с „Ротуел-Горнт“ и с твоите финанси. Обожавам те.

Тя отново го притисна към себе си вместо отговор.

— Имаш ли навика да сключваш брачни договори?

— Не, но ако ти искаш, ще го направим. — Анжелик се усмихна с все същата потайна и обещаваща усмивка.

— Необходимо ли е? Двамата с теб сме свързани, имаме общо бъдеще, дори и в този момент вече сме едно. Нашият успех зависи от обединените ни усилия, а главната отговорност лежи върху моите плещи. Никога не забравяй, че Тес е ловка, коварна и няма да се остави да я изиграят. С нея шега не бива, когато става дума за сделки. Въпреки това ти обещавам, че ще получиш желаното.

„Да, ще го получа!“ — помисли си Анжелик.

Поразен, Сър Уилям сложи на нощното си шкафче последната страница от писмото на Андре. То бе написано на френски и почеркът бе негов.

— Боже мой — прошепна посланикът и се раздвижи в удобния си протрит стар стол. Във вестибюла бе приятно, пламъците в камината танцуваха весело, завесите бяха спуснати, за да не духа.

Сър Уилям стана и се почувства много стар. Наля си питие и се загледа в купчината документи, сякаш не вярваше на очите си. Отново седна и ги разлисти. Последната страница от писмото на бащата на Анжелик, внимателно слепено наново, ясно намекваше за хитро пресметнат план как да бъде впримчен Малкълм Струан. Останалите документи по дати и с подробности излагаха цялата история, случила се с Анжелик.

Препроводителното му писмо гласеше:

Андре се бе подписал четливо.

— Защо наистина? — измърмори Сър Уилям. — Нима е възможно такова младо девойче през всичкото това време да е крило от нас толкова много неща — да ги е крило дори от Малкълм Струан, за Бога! От Джордж и от Хоуг, за Бога! Изключено, напълно изключено — Андре сигурно си е изгубил ума. И въпреки това…

„Ако оставим настрана писмото на баща и, а дори и то, извадено от контекста, би могло да преувеличава нещата, останалото си е просто становище на Андре, докато момичето само не си признае. Току-виж, всичко това са измислици на един болен разсъдък. Естествено, че и той я желаеше. Колко пъти сме го забелязвали да се навърта похотливо около нея, а пък да не забравяме при какви странни обстоятелства Вервен го намери в стаята й. И много е странно, дето е употребил «порочен», след като наистина си бе такъв, горкият.“

Побиха го тръпки. Сьоратар бе споделил с него тайната на Андре. Сифилисът бе разпространен сред всички обществени слоеве, по градове и села, в Санкт Петербург, в Лондон, Париж, в дворците, както и в гнусните квартали на касабите. „Спотайва се във всеки бардак и у всяка «нощна птица» както в Китай, така и в нашия Свободен свят тук.

Ах, Андре, защо ми изпрати това? Странно е, че умря така ръка за ръка с момичето, което си откупил, за да го съсипеш. Какъв ужас! Освен ако тя сама го е избрала — какво друго ни остава да мислим? Смъртта ти е чисто и просто нещастен случай. Наистина ли? Анри не е убеден.“

— Всичко това е много странно, Уилям — бе му казал Анри тази сутрин. — Телата, или по-точно казано, скелетите им лежаха така, сякаш двамата бяха умрели, преди да започне пожарът. Нямаше никакви признаци, че някой от тях се е опитал да избяга. Навярно са решили да се самоубият още преди огънят да лумне. Сигурно са използвали отрова, защото само така мога да си обясня какво се е случило. Истината е, че напоследък той бе стигнал почти до границата на умопомрачението и ужасно се нуждаеше от пари, за да плати за нея. Но като пренебрегнем това, представяш ли си: Андре и самоубийство? В състояние ли си да го повярваш?

„Не — обезпокоен разсъждаваше Сър Уилям. — Само той ли е бил отровен или двамата? Сега вече се появи и основание за убийство. Всемогъщи Боже, нима е възможно? Разбира се, но кой ли би го сторил?“

Изтощен и силно разтревожен, посланикът затвори очи; колкото повече се опитваше да си отговори на този въпрос, толкова повече се объркваше.

След няколко минути на вратата се почука. Сър Уилям се сепна. Бабкот провря главата си и запита:

— Зает ли си?

— О, здрасти, Джордж, влизай. — Сър Уилям пъхна писмата в папката с мрачното съзнание, че те сякаш излъчват някаква привлекателна сила. — Седни, ще пийнеш ли? Какво има?

— Нищо. — Бабкот изглеждаше по-изморен от всякога. — Няма да те задържам, просто исках да ти съобщя, че ще дремна няколко часа. Засега са открити трима от Пияния град — един бюфетчия австралиец и двама скитници без документи. В развалините може да има и други тела, но кой знае кога ще приключи разчистването.

— А в селото и в Йошивара?

— Никога няма да научим точния брой. — Бабкот се прозя. — Японците, изглежда, смятат подобни статистически данни за държавна тайна. Какво да ги правиш, нали сме чужденци. Едва ли има много пострадали. Слава Богу, и в нашата Йошивара е така. Разбра ли, че всяка Къща си имала противопожарни изби?

— Дяволски разумно. Не е зле и ние да го въведем.

— Жалко за Андре… — рече Бабкот и Сър Уилям отново го побиха тръпки — страхотен късмет извадихме, дето никой друг от нашите не е загинал. Просто не ми е ясно, как Филип е останал жив? Уилям, той не е на себе си след гибелта на момичето. Защо не го пуснеш в отпуск за една-две седмици — нека иде в Хонконг или Шанхай.

— Работата е най-доброто лекарство, освен това ми е нужен тук.

— Сигурно си прав. — Бабкот отново се прозя. — Боже, колко съм изморен. Знаеш ли, Хоуг тази вечер заминава с пакбота!

— Каза ми или поне ми съобщи, че ти вече нямаш нужда от него. Навярно Тес му е наредила, щом разбере, че Анжелик не чака дете, незабавно да й докладва.

— Да, донякъде заминава и по лични причини, Уилям — внезапно е закопнял да се върне в Индия. Смята, ще намери щастието си там. Да се надяваме, че е така — великолепен лекар е, само дето много приказва. — Бабкот се навъси и потисна прозявката си. — Съобщи ли ти какво е писала Тес?

— На Анжелик ли? Не. Разправя, че не му била показала писмото. Каквото и да правим и да струваме, голям зор ще видим, докато разберем. — Сър Уилям наблюдаваше строго лекаря. — Хевънли се отби преди време, но и той не ми каза нищо — само, че искала да удостоверя подписа под писмото й до Тес.

Бабкот се поободри.

— Много бих дал, за да науча какво й пише.

— Аз само ще го подпиша като свидетел. Не е редно да го чета.

Бабкот въздъхна и пак се прозя.

— Толкова ми е мъчно за нея. Бих искал да й помогна с нещо… такова чудесно момиче. Ужасно несправедливо бе всичко това — за нея и Малкълм. Е, аз да тръгвам. Радвам се, че ще остане още при нас. От нея ще излезе ефектна съпруга. Ще ти се обадя след няколко часа.

— Наспи се добре и благодаря за усилията ти. Между другото — на Сър Уилям не му се искаше лекарят да си отива, но се страхуваше, че ако той остане, ще се изкуши да му разкаже за сведенията на Андре и да поиска мнението му. — Кога ще посетиш Анджо?

— След седмица-две, когато настойката се изчерпи. Без нея никакъв го няма.

— Толкова ли е зле?

— Да. Остават му само няколко месеца. Анализите ми са напълно точни — загазил го е. Най-добре да заложим на Йоши. — Бабкот мъчително се прозя. — Смяташ ли, че Анджо или Йоши, или двамата заедно са дали заповед за палежа?

— Или единият, или другият — или и двамата, — никога няма да научим. — Бабкот тръгна да излиза. — Джордж, от медицинска гледна точка възможно ли е, ако една жена е пила успокоително, някой да я обладае, без тя да усети?

Бабкот премига, извърна се — от изтощението му нямаше и помен.

— Защо, по дяволите, ми задаваш подобни въпроси?

— Просто ми хрумна внезапно, като спомена за опиумната настойка. Преди няколко дни Сергеев ми развиваше едни безумни теории за опиатите — за вредата и ползата от тях. Възможно ли е подобно нещо?

Бабкот размисли и кимна. Този предлог му се стори неубедителен. Познаваше проницателния ум на Уили и се запита на какво ли се дължи въпросът му. Но не настоя.

— Ако дозата е била голяма, а мъжът не се е държал дивашки — да, напълно. — Лекарят изчака, но Сър Уилям само кимна замислено и той махна с ръка и си отиде.

Посланикът отново отвори папката.

Пръстите му се разтрепериха, докато препрочиташе препроводителното писмо. „Всичко е напълно ясно. Цялата верига е започнала от опиата на Джордж в Канагава. Ако Анжелик се бе събудила, оня несъмнено би я убил. Оцеляла е, но обезчестена. И все пак защо не я е убил японецът? Защо я е оставил жива? Абсолютно нищо не разбирам. И какво ли се е случило във Френската легация през нощта, когато се е върнал? Да не беше Джордж…

Ами какво да кажем за самия Джордж? Щом е могъл да й даде такъв опиат, за да я приспи и да опази здравия й разсъдък, със сигурност лесно би сторил същото и с Андре, за да отърве жената, в която съвсем очевидно е влюбен, от изнудване. Една свръхдоза от същото успокоително…

Джордж Бабкот? Боже Господи, май започвам да се побърквам. Изключено е той да стори такова нещо! Или не е? Ами Анжелик — изключено да е извършила всичко това! Или не е? Какво, по дяволите, да правя?“