Гай-джин (Част III)

40.

Йокохама

Същия ден следобед Джейми Макфей излезе от редакцията на „Йокохама гардиън“ кипнал от негодувание. Тикна последния брой на вестника под мишницата си и забърза по Хай стрийт. Духаше солен, мразовит вятър. Морето търкаляше големи островърхи вълни и изглеждаше сиво и непривлекателно. Крачеше разгневено. Такова бе и настроението му. „Господи, защо Малкълм не ме предупреди. Съвсем се е смахнал, направо е полудял — мислеше си Джейми. — Това непременно ще предизвика неприятности.“

— К’во става? — запита го Лънкчърч, като видя смачкания вестник и се смути от необичайната забързаност на Макфей. Той самият бе тръгнал да вземе своя брой преди следобедната си почивка и се бе спрял за момент да се изпикае в канавката. — Ей, за дуела ли съобщават, а?

— Какъв дуел? — озъби му се Джейми. Ширеха се слухове, че ще стане всеки момент, макар засега никой да не знаеше, че е предвиден за вдругиден — сряда. — За Бога, престани да поливаш тоя кестен!

— Що се докачваш, друже. — Едрият червендалест мъж се закопча и вдигна колана над шкембето си, но той тутакси се смъкна надолу. — Е, к’ва е тая шибана работа? — Лънкчърч ръгна с ръка вестника. — К’во толкоз е писал оня шибан Нетълсмит, та чак оная работа ти е увиснала?

— Абе все същото — отвърна Макфей, за да не споменава истинската причина. — В уводната си статия твърди, че флотата ни била от стара коза яре, армията си точела байонетите, а десет хиляди сипан били тръгнали от Индия да ни подпомогнат.

— Еби им майката!

— Да. На всичкото отгоре тоя проклет губернатор си я кара, както си знае: ще разгони фамилията на икономиката в Хонконг. Нетълсмит препечатва уводната статия на „Таймс“, в която се възхвалява планът да се опожарят опиумните плантации в Бенгалия и да се засадят с чай. Това кратко съобщение ще предизвика сърдечни кризи по цяла Азия, Като че ли познавачите по света могат да се задоволят с боклука от Дарджилинг! Тия тъпи копелета ще ни разорят и в същото време ще съсипят британската икономика. Сега да тичам, пък ще се видим на събранието.

— Шибани събрания! Само си губим шибаното време — изруга Лънкчърч. — Да им еба правителството! Що не си вдигнем шибани барикади като ония шибани жабари! И да сринем Йедо с артилерията, ама на секундата! Дребосъкът Уили няма здрави гащи, а на оня педал Кетърър… — Той продължи да псува доста след като Джейми си бе отишъл. Хората по стъргалото се мръщеха и ускоряваха крачка към редакцията на вестника.

Малкълм Струан вдигна очи, когато Джейми почука. Веднага зърна вестника.

— Добре. Тъкмо се канех да питам за него.

— Взех ти един брой. Едно птиченце ми каза, че се налага.

— Ах! — Малкълм се ухили. — Напечатали ли са писмото ми?

— Трябваше да ме предупредиш, та да измисля как да понамаля удара.

— Я се успокой — добродушно го посъветва Малкълм. Взе вестника и го разтвори на рубриката за писма. — Нищо лошо няма в това да заемеш нравствено становище. Търговията с опиум е безнравствена работа, същото се отнася и за контрабандата с оръжие. А не ти казах, защото исках и ти да се изненадаш.

— Е, постигна го! С това ще пощуриш търговците тук, пък и в цяла Азия и те ще ни нанесат ответен удар. Ние се нуждаем от приятелите си, както и те от нас.

— Така е. Но защо писмото ми да предизвика ответен удар? Я! — То бе отпечатано на водещо място и бе озаглавено:

— Добре са го измислили. Харесва ми.

— Извинявай, но на мен не ми харесва. Непременно ще последва ответен удар, тъй като всички са наясно, че няма как да не търгуваме с тези стоки, инак с нас е свършено. Ти си тай-пан, но не можеш… — Джейми замълча. Малкълм му се усмихваше невъзмутимо. — Ами какво, по дяволите, ще правим с пушките за Чошу? Ти им взе парите, макар да се съгласи да прехвърлиш оръжието на оня другия — Уатанабе, за господаря Не-знам-кой-си или нещо такова. И увеличи поръчката на пет хиляди!

— Всяко нещо с времето си. — Малкълм остана спокоен, макар да се сети, че майка му бе отменила тази поръчка. Той незабавно я бе възобновил с възможно най-бързата поща.

„Много глупаво от нейна страна. Тя не разбира нищо от Япония. Както и да е, след няколко дни ще й сложа юздата.“

— Междувременно, Джейми, няма нищо лошо в това да заемеш нравствено становище — безгрижно заяви Струан. — Времената се менят и ние с тях, не смяташ ли?

Макфей премига.

— Искаш да кажеш, че просто си скроил номер? За да объркаш противниците ли?

— Времената се менят и ние с тях — щастливо повтори Малкълм. В писмото си най-подробно се застъпваше за постепенното премахване на търговията с опиум и оръжие точно както изискваше адмиралът. То недвусмислено го нареждаше до яростната позиция на самия Кетърър и поддържаше новия, предложен от правителството план за Азия: „Незабавно се налага да намерим начини да поставим търговския си подход на най-солидна основа в името на Нейно величество кралицата, Бог да благослови нея и нашата Британска империя; Търговската къща се гордее, че застава начело…“ Бе писал той наред с други цветисти излияния и се бе подписал: Тай-панът на Струан, както правеха баща му и дядо му в писмата си до вестниците. — Стори ми се, че много добре съм изложил всичко. Не мислиш ли?

— Да, така е. Убеди ме. Но щом е само… — Макфей щеше да каже „залъгалка“, но кого и защо залъгваха? — Но щом е само номер, защо се зае с това? Избрал си най-неподходящото време. На събранието непременно ще те заплашат.

— Нека.

— Ще решат, че си се побъркал.

— Нека. След няколко седмици ще го забравят, ние при всички случаи ще сме в Хонконг. — Малкълм засия в усмивка. Бе в прекрасно настроение. — Не се тревожи, зная какво правя. Искам една услуга от теб — остави съобщение на адмирала, че ще се отбия при него преди вечеря. Също и при Марлоу, когато слезе на брега. И двамата са поканени за осем, нали?

— Да, и двамата приеха. — Макфей въздъхна. — И тъй, значи ще ме държиш в неизвестност за причината?

— Не се безпокой, всичко върви прекрасно. А сега нещо далеч по-важно. Днес трябва да решим каква коприна ще поръчваме за следващата година. Виж дали Варгас е запазил счетоводните книги. Ще ми се да поговоря със сарафа за звонковите пари и за кредитите колкото се може по-скоро. Не забравяй, че утре двамата с Лижел ще прекараме целия ден с Марлоу на борда на „Пърл“. — Би изтанцувал една джига, ако можеше, но краката и стомахът го боляха по-силно от обикновено. „Няма значение — помисли си Малкълм, — утре е големият ми ден. Вече съм почти пред целта, а после всички да вървят по дяволите.“

Струан се стори странен на Джейми. Въобще не го разбираше. С всеки кораб от Хонконг пристигаше ново, все по-укорително писмо и до двамата от Тес Струан и въпреки това през последната седмица-две Малкълм изглеждаше съвършено спокоен и както преди инцидента на Токайдо — в добро настроение, съобразителен, учтив и отдаден на търговските дела, макар все още да не се чувстваше добре и да вървеше с огромни усилия. Съществуваше и някаква възможност да се отмени дуелът, назначен за вдругиден, за сряда.

Макфей три пъти се бе обръщал към Норбърт Грейфорт за помирение. Бе се възползвал дори от поддръжката и помощта на Горнт, но не успя да го разубеди: „Джейми, кажи на онзи младок непрокопсаник, че всичко зависи от него — бе му казал Норбърт. — Той започна тази щуротия. Ще приема извиненията му, стига да го направи публично, и то пред многобройна публика!“

Макфей прехапа устни. Последното средство, което му оставаше, бе да прошепне мястото и часа на дуела на Сър Уилям, но не му се щеше да нарушава тържествената си клетва пред тай-пана.

— Имам среща с оня негодник Горнт в шест часа. Ще се уговорим за последните подробности.

— Добре. Жалко, че не го харесваш, Джейми. Той е добро момче. Наистина. Поканих го на днешната вечеря. „Хич не му бери грижата“ — Малкълм изимитира силно шотландско произношение. Закачаше се.

Макфей се усмихна, успокоен от дружелюбието му.

— Те ще… — Почукване на вратата го прекъсна.

— Влез.

Дмитрий нахълта като вихрушка и не затвори подире си.

— Ти да не си мръднал, Малк? Бива ли Струанови да подкрепят тия дивотии за опиума и оръжието?

— Няма нищо лошо човек да заеме нравствено становище, Дмитрий.

— И това ако не е лудост! Ако Струанови заемат такава позиция, значи останалите се бъхтим залудо, по дяволите! Дребосъкът Уили ще се възползва от това, за да… — Той млъкна, тъй като Норбърт Грейфорт влезе, без да почука.

— Абе ти да не си се побъркал! — изръмжа Норбърт, като се наведе през бюрото и размаха вестника пред лицето на Малкълм. — Нали уж прие да действаме съвместно, мамицата ти, а?

Малкълм го зяпна и пребледня. Ненавиждаше го.

— Ако желаеш да си уговориш среща с мен, направи го — отговори с леден, но овладян глас. — Зает съм. Напусни. Моля те!

Норбърт пламна, но Сър Уилям бе предупредил и него да се държи добре, инак… Лицето му се изкриви от гняв.

— В сряда заранта, за Бога! Само да ми дойдеш! — Завъртя се на пети и наперено излезе. Затръшна вратата след себе си.

— Грубиян — кротко отбеляза Малкълм.

При друг случай Дмитрий би се изсмял, но днес бе прекалено угрижен.

— Докато още не сме свършили с това, ще ти кажа, че няма да взема участие в „срещата“ ви в сряда.

— Не бери грижа, Дмитрий — успокои го Струан. Лицето му полека-лека придобиваше естествения си цвят. — Нали ми даде честната си дума на джентълмен, че нищо няма да се разчуе.

— Разбира се. — Дмитрий не издържа и извика: — Недей, ами ако те рани тежко!

— Аз и сега съм тежко ранен, приятелю. Не се тревожи. Ако Норбърт дойде на нашата среща, ще… — Малкълм искаше да каже „ще го убия“. Съблазняваше го мисълта да разкрие на Дмитрий замисъла на Горнт, но се отказа. Вече го бе обяснил на Макфей, който с неохота го бе одобрил като напълно осъществим.

Вместо това рече:

— Вече предложих на Норбърт да се сдобрим на четири очи, но той отхвърли предложението ми с пренебрежение. Проклет да бъда, ако взема да се унижавам публично. Слушай, и тъй, и тъй си тук — какво става с автоматичните огнестрелни оръжия на Колт? Чух, че Купър-Тилман имали серия от акции, които искали да продадат. Ще ги купя.

— А? Ти откъде знаеш за тях? — Дмитрий хвърли поглед към Макфей, който също бе изненадан, но успя да го скрие. — Откъде си чул за това?

— Едно птиченце ми каза. — Малкълм скришом ликуваше.

Горнт му бе дал това сведение заедно с други тайни за Брок и Купър-Тилман, за да докаже своята искреност относно най-важната информация, която щеше да му предаде за Брокови.

— Защо да не ми кажете още сега, господин Горнт? — бе го попитал Малкълм. — Ако сведенията наистина са толкова съществени, както твърдите, трябва да се заемем незабавно с това.

— Да, тай-пане, ще го сторя незабавно. Но нека си остане, както вече решихме: в сряда. Между другото, след като ни очакват дълги и щастливи взаимоотношения, защо не зарежем обръщението „господине“. Викайте ми просто Горнт, а аз ще продължа да ви наричам „тай-пан“, докато не се срещнем в Шанхай или в Хонконг след банкрута на Сър Морган. Тогава може и да минем на малки имена, а?

Струан наблюдаваше Дмитрий с нарастваща възбуда. Толкова хубави неща се случваха напоследък.

— Какво ще кажеш, друже? Джеф Купър готов ли е да продава и дал ли ти е необходимите пълномощия за това?

— Да, имам пълномощия от него, но…

— Но какво? Писмени ли са пълномощията ти?

— Писмени са. Той продава половината навън. На нормалната цена — 16,50 за акция.

— Дрън-дрън, това далеч не е нормална цена — подходът на твоя шаман излиза наяве, 13,20 и нито цент повече. Можем да съставим писмо за намерения с днешна дата. Четиридесет хиляди акции.

Дмитрий го зяпна, но бързо се съвзе: четиридесет хиляди бе точно броят, който предвиждаха. Но 13,20 бе ниска цена. Бе предложил дяловете на Морган Брок, който му определи 12,80 — пожарна цена, която да се изплаща в течение на една година. Тази оферта бе неприемлива, макар да бе почти невъзможно да се намери купувач за толкова голяма серия от акции. „Откъде, по дяволите, е получил сведенията Малкълм?“

— 13,20 далеч не е добра цена.

— 13,20 е днес. Утре ще бъде 13,10, а в сряда ще оттегля предложението си. — Горнт го бе уведомил, че Купър бърза да продава, за да инвестира в едно рисковано американско предприятие — в производството на бронирани кораби както за военната флота на Севера, така и на Юга. — Аз имам достатъчно време, но Джеф не разполага с такова.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто, че аз разполагам с време, а Джеф — не. Нито пък флотите на… Съюза и дори на Конфедератите — добави любезно Струан, — след като войната отива на зле и за двете страни.

— Да ти пикая на осведомителя! — възмути се Дмитрий. — Не става. 15,20.

— Фантазьор. 13,20. Ще се изплати в злато от нашата банка на приносителя на полицата веднага, щом пристигне в Бостън.

Дмитрий отвори уста да каже нещо, но Джейми Макфей побърза да се намеси:

— Тай-пан, може би не е зле да имаме предвид…

— … одобрението от Хонконг — довърши Малкълм изречението вместо него. — Стига, Джейми, нали се разбрахме и приключихме с тези глупости веднъж завинаги. — Изрече го с равен глас, който не допускаше възражения. — Така ли е?

— Да, извини ме, прав си.

Малкълм спокойно запита:

— Е, Дмитрий, да или не?

Дмитрий го гледаше втренчено с нарастващо уважение. Незабавното разплащане вече бе решило въпроса.

— Става.

Той подаде ръка. Малкълм я пое.

Макфей се обади:

— Ще съставя полицата днес следобед и ще ти я дам за подпис в пет часа. Съгласен ли си?

— Добре. Благодаря ти, че се отби да ме навестиш, Дмитрий. Винаги си добре дошъл. Вечерята започва в осем и половина.

Дмитрий си тръгна, а Макфей не се сдържа:

— Това са страшно много пари.

— За да бъдем точни — 528 000 долара. Но Колт са получили поръчка за сто хиляди пушки от съвършено нов образец. Докато акредитивът мине по сметка, стойността на акциите им ще е нараснала двойно, тъй че току-що спечелихме половин милион долара.

— Защо си толкова сигурен?

— Сигурен съм.

— И ще подпишеш полицата?

— Да. Ако ти ми кажеш, че не мога, защото нямам пълномощно, понеже майка ми разправяла не знам си какво, няма да ти обърна никакво внимание и все едно ще я подпиша. — Малкълм запали пура и продължи: — Ако не платим в срок, това ще разори Струанови, както нищо досега в цялата ни семейна история. Каквито и да ги говори тя, аз съм тай-панът независимо дали й харесва или не, и то докато не се оттегля или не умра.

И двамата наблюдаваха как едно колелце дим се издига и се стопява във въздуха. Макфей вяло кимна. Бе превъзмогнал опасенията си благодарение на странната увереност и властност на Малкълм. Досега никога не го бе виждал такъв.

— Ти знаеш какво правиш, нали?

Очите на Малкълм светнаха.

— Научих много неща, които не знаех, когато дойдох тук за пръв път. Например, ако ти настояваш да напуснеш… Стига, Джейми, сигурен съм, че дълбоко в себе си вече си решил, пък и защо не? С теб се отнесоха долно… зная, че не ти бях от полза, но всичко свърши. На твое място и аз бих постъпил по същия начин. Решил си, нали?

Макфей преглътна, обезоръжен.

— Да, ще напусна, но не и докато търговията на Струанови тук предлага благоприятни условия. Чак след около шест месеца, стига тя да не ме изхвърли преди това. Господи, не искам да напускам, но се налага.

— Заел си нравствено становище — засмя се Малкълм.

Джейми също се разсмя.

— Едва ли. Това е лудост.

— Не е, и аз бих сторил същото. И вярвам, че ще преуспееш. До такава степен, че сто хиляди от доларите, които току-що спечелих — аз ги спечелих, Джейми, не някой друг, — ще бъдат вложени в „Макфей трейдинг“ срещу… — Канеше се да каже четиридесет и девет процента за акция, но се отказа заради авторитета на Джейми. Помисли си: „Ти заслужаваш, приятелю, никога не ще забравя как щеше да увиснеш на въжето заради пощата. Сър Уилям щеше да ни хване, сигурен съм.“ — … Шейсетпроцентно участие.

— Двайсет и пет — каза Макфей, без дори да се замисли.

— Петдесет и пет?

— Трийсет и пет.

— Четирийсет и девет процента.

— Съгласен, пък да става каквото ще!

Двамата се разсмяха и Малкълм изрече това, което мислеше Макфей:

— Ако дяловете удвоят стойността си. — После добави сериозно: — А ако не стане, ще намеря някакъв друг начин.

Макфей за дълго се загледа в Малкълм. В съзнанието му се рояха многобройни въпроси без отговори: Защо ли се е променил? Заради „Небесния“? Заради историята с пощата? Дуела? В никакъв случай. Защо иска да се срещне с адмирала? Защо харесва Горнт — той е хитрец, какъвто светът не е виждал?

И защо изтърсих: „Да, ще напусна“, преди сам да го зная, защо взех веднага решението, над което размислям от месеци: да рискувам, преди да умра?

Забеляза, че Малкълм го наблюдава — болен, но спокоен и силен. Джейми му се усмихна, доволен, че е жив: — Знаеш ли, сигурен съм, че ще намериш.

Анжелик си отдъхваше преди вечерята. Огънят весело искреше в камината. Завесите бяха спуснати, тъй като вън духаше. Бе се свила под завивките върху копринените си чаршафи в полудрямка с ръка между краката, както я бе учила Колет в женския манастир. Двете се мушваха в едно легло, след като монахините напускаха общата спалня и захъркваха зад преградките си от завеси. Двете момичета се галеха, целуваха, шепнеха си и се кикотеха под завивките, споделяха си тайни, мечти и желания, като се преструваха на пораснали любовници, както бе описано в романтичните, но забранени улични брошури. Камериерките ги внасяха тайно и четивата обикаляха от ръка на ръка сред ученичките. Всичко това ставаше на ужким, бе здравословно, забавно и невинно.

Бе се унесла в мечти за Париж и предстоящото прекрасно бъдеще с Малкълм, влюбен и удовлетворен в леглото до нея, или пък вече в кантората на Струанови, чието управление тогава щеше да се намира в Париж; висок и богат; тежкото му раняване щеше да се е превърнало само в спомен, а от нейното нещастие дори и спомен нямаше да е останал. Тяхното бебе момченце щеше да си лежи в детската стая отвъд коридора на замъка им, за него щяха да се грижат собствената му бавачка и прислугата. Тялото й щеше да се е възстановило и да бъде силно и добре оформено като сега, а раждането щеше да е минало лесно. Те двете с Колет щяха да посещават баснословно процъфтяващата фабрика за коприна на Струанови, която тя ще ги убеди да построят, след като научи всичко за отглеждането на бубите:

„Прекрасно е да имаш своя собствена кантора и пари — помисли си Анжелик. — Ако живеем в Париж, ще посещаваме Лондон, от време на време Хонконг, ще даваме вечери, соарета и пищни балове за моя Очарователен принц и изключителните му приятели…“

Тя хвърли поглед към писмото до Колет, което току-що бе запечатала. Бе споделила и други тайни, поне отчасти:

Не бе й писала, че последния път, когато танцуваха на обеда, даден от Сър Уилям, Едуард бе държал ръката й по-особено, опасно, достатъчно силно, за да й предава мислите си. Веднъж кутрето му се сви и докосна нейното — това бе езикът на любовниците: „Искам да спя с теб, да или не и кога… Не казвай «не»!“

Тя бе отместила ръката си хладно и категорично. Той не каза нищо, но очите му се усмихваха. Анжелик разбра, че той е наясно — тя съвсем не му се сърди, просто е недостъпна за него, сгодена е.

Нито пък се сърдеше на Андре. Съвсем не му се сърдеше. Преди няколко дни се бяха срещнали случайно пред Френската легация.

— Изглеждаш чудесно, Анжелик, радвам се да те видя. Може ли да ти кажа две думи насаме?

Тя, разбира се, се бе съгласила и щом останаха само двамата, той заговори за парите, които й бе заел.

— Притиснат съм, моля те, не би ли могла да ми ги дадеш?

— Но аз мислех, че следващ… следващата сделка е покрила дълга ми. — Сърцето й подскочи, като си спомни за хитрината с уж изгубените обици.

— Съжалявам, но не е така. Парите стигнаха само за съвета от мама-сан и за лекарството.

Тя внезапно се изчерви.

— Бяхме се разбрали никога да не споменаваме за… случая, никога повече, забрави ли? — тихо го попита Анжелик, а й се искаше да му закрещи, задето нарушава официалното им споразумение. — Това никога не се е случвало, никога, нали така решихме — беше само кошмарен сън!

— Така е, нищо не се е случило, но ти сама спомена за сделката, Анжелик, не аз повдигнах въпроса. Говорех само за парите. Извини ме, но е спешно. — Изражението му бе станало хладно.

Тя благоразумно потисна гнева си, проклинайки го, задето нарушава покоя й. Бе убедила сама себе си, че нищо не се е случило. Като се изключи единственият човек, който можеше да го оспорва — наистина нищо не бе станало. Това бе вярно. Само да не беше Андре.

— Скъпи приятелю, ще ти върна парите колкото се може по-скоро. Както знаеш, Малкълм не ми дава суми на ръка, само ми разрешава да подписвам сметки.

— Тогава да устроим още едно „изгубване“.

— Не — бе му възразила тя с меден глас и докосна ръкава му, за да предотврати нов изблик на гняв. — Не ми харесва това хрумване. — Макар почти да бе освободила съзнанието си от цялата тази история, споменът за нея понякога я преследваше, особено нощем, и тя съзнаваше, че е извършила ужасна грешка. — Все ще измисля нещо.

— Нуждая се от парите незабавно, най-късно в сряда. Извини ме.

— Ще опитам, обещавам ти.

И тя опита. Вчера бе посетила Анри Сьоратар и обляна в сълзи го бе молила и убеждавала, че има нужда от известна сума, за да изненада Малкълм с подарък. С думите, че ще му остане длъжник за цял живот, подписа някакъв документ, залагайки годежния си пръстен с диаманти.

Съвсем разумно бе заела два пъти по-голяма сума от дължимата. Днес сутринта се разплати с Андре. Той не знаеше как да й се отблагодари. „Няма защо да му се сърдя. Той ми е добър и верен приятел, пък аз наистина — взех пари на заем. За какво ми бяха? Вече съм забравила. Sans fair’e rien, един от дълговете ми е изплатен.“

Половината от останалата сума Анжелик отнесе на Макфей.

— Джейми, бъди така добър и изпрати това на скъпата ми леля в Париж вместо мен. Тя едва свързва двата края, а и чичо ми също. — Бе доволна, че най-сетне може да им помогне, и още по-доволна, че, както се бе надявала, Макфей бе съобщил на Малкълм. Струан я попита откъде е взела парите.

— О, заех ги от господин Сьоратар, мили. Не исках да те моля, а не мога да им изпратя разписка. Нали за теб няма значение, че заложих едно украшение?

Той я сгълча, заяви, че ще се погрижи за дълга й към Сьоратар, че Джейми ще й открие текуща сметка на стойност сто гвинеи, от която да тегли, както си иска, но само да му казва за какво, и че ще удвои сумата, която тя бе пожелала да изпрати в Париж.

Животът е толкова лесен, щом използваш разсъдъка си. По жилите й се разля топлина, като си спомни как му бе благодарила за любезността, колко нежно го бе целунала и как й бе отвърнал той. Щеше й се да бяха отишли по-далеч, много по-далеч.

Пръстите й я разсейваха. Тяхната ласкава и сръчна сладострастност й доставяше удоволствие. Анжелик затвори очи и мислено се върна назад към вечерите с Колет, но това не трая дълго. Както винаги пред очите й изникна той — почти като жив, а заедно с него и подробностите от последната им нощ, когато тя умишлено се бе държала разпуснато и разпътно и бе вършила всичко възможно, само и само да спаси живота си. Тогава не бе осъзнала, че ще изпита същата наслада, каквато бе изпитал той.

„Скъпа Света майко, и двете знаем, че го сторих само за да спася живота си, вярно е, нали? Но е вярно също… ах, какъв късмет имам, че мога да говоря откровено, направо с Теб, а не чрез посредничеството на оня ужасен отец Лео… но е вярно също, между нас двете да си остане, че трябва някак си да се отървем от него и от спомена за двете нощи, както и от възхитата ми, преди този спомен да ме докара до лудост.“

Райко говореше с раздразнение:

— Фурансу-сан, ще приема това частично изплащане, но споразумението ни беше съвсем точно, толкова съжалявам.

— Зная. — Андре ненавиждаше да има дългове, а към нея — повече от всичко. И не само защото графикът за изплащане го караше нощем да сънува кошмари, а защото неговата Хиноде бе изцяло на нейно разположение и ако той не го спазваше, Райко щеше да прекъсне връзката им, без да се колебае. А той щеше да се самоубие. — Скоро ще ти дам голяма вноска. Обици.

— Ах, така ли? Отлично. — Райко се усмихна. — Отлично. Предполагам, че Хиноде все още ти е по вкуса, че все още те задоволява?

За един щастлив миг Андре забрави тревогите си.

— Тя… тя е всичко, за което съм мечтал. И дори повече.

Райко му се усмихна някак странно.

— Не е разумно да бъдеш толкова откровен, приятелю.

Той съвсем по галски сви рамене:

— Ти ми направи огромна услуга. Нямам думи, с които да ти се отблагодаря.

Очите на жената се присвиха върху кръглото й лице, подпухнало от пиене, макар още да не се бе здрачило. Бе гримирана с вкус, а кимоното й бе скъпо. В мразовитата привечер стаите й бяха приятно, затоплени, а и цялата Къща изглеждаше привлекателна.

— Чувам, че твоята принцеса гай-джин изглеждала по-здрава от всякога.

— Да. — За момент Андре се замисли за Анжелик и за нейната неизчерпаема чувственост. — От нея би могла да излезе добра Нощна дама.

Райко наведе глава на една страна. Бе взела забележката му на сериозно.

— Това ми се струва интересно. Ще й осигуря най-доброто заплащане, най-доброто. Мнозина в Йедо ще платят луди пари, за да изпробват такава пищна особа. Познавам един търговец на ориз, много стар и много богат. Няма да й бъде трудно да го задоволи. Той ще плати огромна сума пръв да опита подобна Нефритена порта, а пък лесно ще й обясня как отново да стане девствена, нали?

Андре се засмя.

— Някой ден ще й го кажа.

— Добре. Най-високата цена и всичко ще остане в пълна тайна. Този търговец на ориз… Ийе, какви пари ще плати! Тя не се ли оплаква от нещо?

— Да се оплаква ли? От какво?

Райко му обясни:

— Това лекарство действа по различен начин при различните жени. Понякога ги прави много по… по-страстни и не е лесно да ги задоволиш. Понякога вероятността да забременеят нараства, а понякога остават безплодни. Странно, нали?

Развеселеността на Андре изчезна.

— Ти не ме предупреди.

— Щях ли да променя нещо?

Той помисли и поклати отрицателно глава. Тя отпи голяма глътка.

— Моля да ме извиниш, че отварям дума за пари, но с един златен обан вече не може да се купи каквото купувахме преди. Нашите чиновници намалиха стойността на парите ни. Тия хора смърдят като осемдневна риба, смесена с пресни кучешки лайна!

— Така е — потвърди Андре. Пропускаше някои непознати думи, но разбра за чиновниците и за престоялата риба и се почувства също толкова отвратен. Сьоратар бе отказал да му даде предплатата, която бе очаквал, като се позова на недостига на средства във фондовете на Легацията.

— Но, Анри, моля те само да ми изплатиш годишното възнаграждение. Само няколко златни монети, Анри. Не съм ли най-ценният ти помощник тук?

— Да, разбира се, скъпи ми Андре, но можеш ли да наточиш вино от празна каца!

Опита друг подход, но също толкова безуспешно. Оставаха му само два начина на действие. Анжелик или тази мама-сан.

— Райко-сан, ти си много умна, помисли. Сигурно има как да се сдобием с достатъчно нари, а? Какво можем да продадем?

Тя сведе поглед, за да скрие размишленията си.

— Саке? — попита и наля. В негова чест сакето бе студено. Райко присви очи и се зачуди доколко може да му се довери. Колкото котката може да се довери на притисната до стената мишка. — Сведенията струват пари, нали?

Изрече го сухо. Той се престори на изненадан. Радваше се, че Райко толкова лесно се хвана на въдицата. Толкова лесно ли? Едва ли. Да те хванат Бакуфу или пък неговите собствени господари водеше към едно и също наказание: мъчителна смърт.

„Сър Уилям ще ми плати щедро за точни сведения, а Анри хич няма и да се сети. Да се провалят в ада дано и двамата!“

— Райко-сан, какво става в Йедо?

— Да си дойдем на думата — какво става тук? — запита тя в отговор и с това започнаха преговорите им. — Война, а? Ужасно! Всеки ден все повече войници се упражняват на стрелбището, все повече топове стрелят и плашат моите момичета.

— Толкова съжалявам, говори по-бавно, моля.

— Ах, толкова съжалявам. — Райко заговори по-бавно. Разказа му колко са стреснати в Йошивара, нарисува му интересна местна картина, но не сподели нещо, което той да не знаеше.

А той й разправи някои подробности за флотата и за армията, убеден, че и тя не ги чува за пръв път. Пиха мълчаливо. После Райко каза тихо:

— Мисля, че определени чиновници ще платят щедро, за да научат какво планира и за кога водачът на гай-джин.

Андре кимна:

— Да. Мисля също, че и нашият водач ще плати много, за да узнае къде и какви самурайски сили има в Нипон, кой ги предвожда и за тоя тайро, дето праща груби послания.

Тя засия във възхитителна усмивка и вдигна тънката си, прозрачна порцеланова купичка:

— За новото съдружие. Много пари без много приказки.

Той се чукна с нея и подхвърли предпазливо:

— Малко приказки — да, но да са важни и да донесат пари.

— Ийе — възкликна Райко, като се преструваше на възмутена, — да не би да съм треторазредна кучка без мозък в главата си? Без чест? Без съобразителност? Без връзки, без… — но не се сдържа и се разкиска. — Ние с теб се разбираме напълно. Ела при мен утре по пладне. А сега си върви и се срещни със своята прекрасна Хиноде. Наслаждавай се на нея и на живота, докато все още всички ние сме живи.

— Благодаря ти. Но не сега. Моля те, кажи й, че ще дойда по-късно. — Той й се усмихна. Тази жена му харесваше. — Ами ти, Райко?

— Аз си нямам Хиноде, при която да отида, за която да копнея, да й пиша стихотворения, която да ме изпълва с възхита. Някога беше другояче. Сега съм по-разумна. Наслаждавам се на сакето и печеля пари, печеля пари и се наслаждавам на сакето. Хайде, върви — рече Райко и рязко се изсмя, — но утре ела. По пладне.

Андре си тръгна, а тя поръча на прислужничките си да й донесат още питие, но този път топло и да не я безпокоят. Бе видяла дружелюбието, изписано на лицето му, заедно с дълбоката му страст към Хиноде и усети, че отново я наляга тъга. Тъкмо затова го бе отпратила.

Не понасяше да има свидетели на своето нещастие и на жалките сълзи, които бликваха от очите й. Не бе в състояние да ги спре — нито тях, нито скръбта си. В същото време се презираше за тази своя слабост, която всъщност представляваше неистов копнеж по отминалата младост, по момичето, което бе някога. Това момиче, тази младост си бяха отишли съвсем неотдавна и вече никога нямаше да се върнат.

„Не е честно, не е честно, не е честно — стенеше Райко и надигаше купичката. — Аз не съм дъртата вещица, която виждам в огледалото, аз съм си аз — Райко Хубавицата, куртизанка от втора категория. Така е, така е, така е.“

— Ах, Отами-сама — посрещна го шоя, — добър вечер, заповядай, седни. Чай, саке? Толкова съжалявам, че пак те безпокоя, но току-що получих съобщение от моите повелители. Чай?

Хирага седна на отсрещната възглавница в приятната стая, овладя нетърпението си, поблагодари му и пое задължителната чаша.

— Как си? — Осведоми се любезно, а сърцето му биеше по-ускорено, отколкото би желал.

— Разтревожен съм, Отами-сама. Изглежда, гай-джин са непоколебими този път, твърде много войски се придвижват, твърде много оръжия се лъскат по корабите, носят се многобройни слухове, че ще пристигнат още кораби. Чул ли си нещо от гай-джин Тайра?

Хирага се замисли. Тайърър и целият състав на Легацията бе с главата надолу, откак пристигна ултиматумът от тайро Анджо. Сър Уилям крещеше по-често от обикновено, преводачът Йохан с часове се уединяваше заедно с Тайърър. Двамата пишеха и преписваха писма до Бакуфу и само от време на време го молеха да изглади някой израз.

— По-лесно, като видя писмо, Тайра-сама — винаги възразяваше Хирага, за да научи какво изпращат.

— Е, да, но засега само този израз — с явна неловкост му отвръщаше Тайра. Това се повтаряше всеки ден и безпокойството на Хирага се усилваше. Очевидно бе, че вече не му се доверяват като преди, и то след като денонощно бе изучавал езика им и ги бе снабдявал със сведения от всякакъв вид. „Презрени кучета гай-джин“ — мислеше си той, уплашен, че Сър Уилям може да го изхвърли всеки момент. Плакатът с неговия лик все още висеше на лично място в самурайското караулно, а наказателните патрули озлобено проверяваха всички влизащи и излизащи от Колонията японци.

„Не би следвало да допускат наказателни патрули. Големи глупаци са това гай-джин! Ако имах тяхната морска сила, нямаше да допусна «Вражеска охрана» да се приближи дори на левга! И Анджо е тъпанар да ги разгневява с такива гнусни обноски и с високомерието си, докато флотата им е тук. Съветът на старейшините се е побъркал!“

— Чиновниците на гай-джин споделят с мен много неща, шоя — рече Хирага така, сякаш не му се искаше някой да го подслушва. — За щастие аз съм замесен в техните тайни. Напълно е възможно да те предупредя, ако те заплашва някаква опасност. Междувременно ги посъветвах да се пазят да не тревожат теб и селото.

Шоя се поклони чак до татамите, сякаш се чудеше как да му се отблагодари, и рече:

— Времената са ужасни, войната е ужасно нещо, а и пак ще има повишение на данъците.

„Добре — помисли си Хирага. Измъчваше го главоболие. — Ти имаш средства да го посрещнеш. Нито ти, нито който и да било от Гиокояма ще започне да яде или да пие по-малко, нито пък съпругите и любовниците ви ще вземат да се обличат по-евтино. Това ще засегне само вашите клиенти. Паразити! Вече престъпвате древните закони против прахосничеството и позволявате на жените си да носят дрехи в забранени цветове — като червено например — червени долни кимона или домашни облекла, а тия глупаци от Бакуфу не прибягват до никакви наказания. Щом вземем властта, ще си платите.

Хайде, стари глупако, мини към същността. Не мога да си изгубя цялата вечер, нито пък ще се опозоря аз да ти задавам въпроса. Имам още уроци за учене и ще се опитам да прочета една нова книга.“

— Бих могъл да се грижа за твоите интереси — многозначително заяви Хирага.

Шоя му благодари повторно.

— Съобщението се отнася за девойката, която те интересуваше. Преди четири дни призори господарят Йоши тайно е напуснал Киото с малък отряд от войници, но е бил предрешен като един от тях. И тя е тръгнала заедно с отряда… Добре ли се чувстваш, Отами-сама?

— Да, моля те, продължавай — рече Хирага, — продължавай, шоя.

— Разбира се. В отряда на кон е била и куртизанката Койко заедно с момичето, което е новата й мейко и…

— Новата й какво? — ахна Хирага. Името Койко заедно с всичко, което то заключаваше в себе си, отекна из всички кътчета на съзнанието му.

— Моля, да ти предложа ли още чай или саке? — запита шоя, като забеляза въздействието, което вестта оказа върху госта му. — Или гореща кърпа? Или да поръчам…

— Не, продължавай — рече Хирага гърлено.

— Няма кой знае какво. Сигурно си чувал, че Койко е най-прочутата куртизанка в Йедо и сега е придружителка на господаря Йоши. Момичето било изпратено при нея преди десет дни.

— От кого?

— Все още не знаем, Отами-сама — отвърна шоя, за да запази това сведение за друг път. — Изглежда, Койко е приела момичето за своя мейко, след като то е било разпитано и одобрено лично от господаря Йоши. Тя е единствената жена в отряда, освен господарката си. Казва се Сумомо Фуджахито.

Нямаше грешка. На Хирага му идваше да закрещи. Точно с това измислено име я бе нарекъл Кацумата. Значи той я е изпратил в това гнездо на оси. Но защо?

— По кой път е тръгнал господарят Йоши?

— Придружават го четиридесет самураи на коне, но не носят знамена. А самият господар Йоши, както вече споменах, е предрешен. Измъкнали са се от Киото призори преди три дни и са се отправили по Токайдо. Моите повелители предполагат, че са тръгнали за Йедо. — Шоя скри изумлението си при вида на страстното изражение, изписано върху лицето на младежа.

— Ускорен преход ли казваш? И кога ще стигнат в Канагава? — Това бе последната попътна спирка преди Йедо. — След десетина-дванайсет дни?

— Ах, да, сигурно си прав, макар че с две жени… В моето съобщение се казва, че и двете яздели… ох, това вече го споменах… И, да, забравих, господарят Йоши бил предрешен като обикновен ашигари. Да, навярно ще пристигнат в Канагава точно тогава.

Замаян, Хирага отпи още саке, но почти не усети вкуса му; прие да му налеят нова чаша, благодари за сведенията, каза, че ще се видят на следващия ден, и пое към бордея в селото, който делеше с Акимото.

Навън уличките бяха тихи. Дюкянчетата бяха затворили по свечеряване. Светлинните иззад шоджи правеха хижите и бордеите привлекателни. Изтощен и развълнуван от новината, Хирага свали цилиндъра си и разроши коса, почеса се по главата, все още непривикнал към европейската си прическа. Панталоните и жилетката вече почти не го притесняваха, дори бе доволен; задето го пазеха от студа през този сезон. Енергичното почесване ни най-малко не намали объркването и главоболието му. Затова приседна на най-близката пейка — заради панталоните му бе трудно да приклекне — и се загледа в небето.

Койко! Спомняше си двата пъти, прекарани с нея — веднъж за една вечер и втория път — за цяла нощ. Ийе, бе се оказало скъпо, много скъпо, но си заслужаваше парите. Кацумата го бе уверил, че никога повече няма да усети такава кожа, толкова копринена коса и подобно ухание. Нито пък ще види подобен мил, нежен смях в женски очи, нито пък ще изпита пределната, пламенна топлина, от която ти се иска да умреш — такова удоволствие ти доставяла.

— Ах, Хирага, да може човек да умре тъкмо тогава — бе възкликнал Кацумата, — на върха, и да отнесе това усещане отвъд — ако има отвъдно, би било върховно съвършенство. А ако не съществува отвъдното, да е сигурен, че при скока в нищото е изпитал вълшебството. Да умреш в апогея навярно придава цялостност и завършеност на живота!

— Така е, но какво прахосничество — защо я подготвяш за господаря Йоши?

— Защото той е главният ключ към соно-джой — за или против девиза ни. Защото тя е единствената от моите познати, която може би ще го омае и по този начин ще го привлече на наша страна или пък ще има възможността да го изпрати на оня свят. Той би станал ключ към соно-джой — за или против девиза. Нека това си остане наша тайна с теб. Разбира се, Йоши и така, и така ще умре, когато ние решим.

Значи Кацумата е изпратил Сумомо да послужи за кама на делото им? Или за да предпазва Койко от предатели или дори самия Йоши от вътрешен изменник?

Толкова въпроси и нито един отговор.

Хирага стана и продължи. Главата го болеше повече от друг път. Утре Акимото заедно с Тайра щеше да се качи на военен кораб. Той също бе помолил да се присъедини към тях, но Тайра му отказа:

— Толкова съжалявам. Сър Уилям позволи само на твоя приятел господин Сайто. Никакво оръжие. Доколкото разбирам, неговото семейство са най-големите корабостроители в Шимоносеки, а?

— Да, Тайра-сама. Семейството на баща му.

— Но нали на самураите не е разрешено да се занимават с търговия?

— Точно така, Тайра-сама — побърза да го увери Хирага. Този негов ученик бе прекалено схватлив и лъжата трябваше да прозвучи убедително. — Но много самурайски семейства се договарят с лихвари и производители на лодки да вършат работа, нали? Този приятел от важно морско семейство.

Преди една седмица Хирага бе отворил дума за Акимото, поднасяйки тази измислица по време на поредната си безкрайна среща със Сър Уилям; обикновено той стоеше и отговаряше на въпросите на водача на гай-джин, но в замяна не научаваше почти нищо.

— Негово име Сайто, Сър Уилям, богато семейство. Той дошъл тук, иска види голяма Британска военна флота. Чул славни истории за славна Британска флота. Може вие и той произвежда заедно, направите голяма корабна фабрика.

Общо взето, това не беше лъжа. Поколения наред прадедите на Акимото бяха живели в рибарско селище. Те бяха едното от трите семейства ашигари там и играеха ролята на пазители на реда за бащата на Хирага — глава на живеещото в съседство семейство на хиразамураи. Самият Акимото винаги се бе интересувал от морски и военни кораби. Бащата на Хирага бе уредил Акимото да постъпи в самурайското училище в Чошу, като му заръча да научи възможно най-много от холандския моряк — техен учител там, тъй като много скоро даймио Огама щеше да се нуждае от офицери за своите кораби в Чошу, които да ръководят флотата му.

— Ийе, братовчеде — възкликна Акимото завчера, — чак не ми се вярва, че си ги убедил да ме допуснат до военните си тайни!

Хирага въздъхна. Бе забелязал, че всичко, свързано с „търговия“, непосредствено приковаваше вниманието на гай-джин. От поезия не се интересуваха въобще, от краснопис — също, донякъде — от изковаване на саби, политиката ги увличаше дотолкова, доколкото засягаше търговията, но вероятността да продадат нещо с печалба — все едно какво: кораб, оръдие, чаша, нож или парче коприна — предизвикваше незабавни резултати. „Те са по-лоши и от най-богатите лихвари! Те се хранят с пари.“

Снощи Акимото си бе сръбнал повечко — нещо рядко за него — и бе отворил приказка за парите, за гай-джин и какво означава да се навърташ край тях.

— Ти излезе прав, Хирага, това наистина е една от техните тайни: те обожават парите. Парите! Много си хитър, щом успя толкова скоро да го надушиш! Виж това куче шоя! Погледни как целият се превръща на слух, щом заговориш какво са ти казали Тайра или онова другото куче гай-джин за мръсните си търговски похвати, как изтръгват пари от останалите по какъвто и да било начин и наричат това печалба. Сякаш „печалба“ е някаква прилична дума. Те се изяждат един другиго като въшки. Щом ти отвориш приказка за пари, тая стара рибешка глава шоя изважда най-доброто си саке, та да те насърчи да говориш още и още! Ами да! И той е точно като тях, тачи парите, прекланя се пред тях, събира ги от нас, самураите, и заради него ние с всяка изминала година затъваме все повече в дългове, а той не създава нищо, нищо! Трябва да го убием и да направим каквото искаше Ори — да подпалим тая смрадлива помийна яма…

— Я се успокой! Какво ти става?

— Няма да се успокоя, жадувам за действие, за бой, за нападение! Уморих се да седя и да чакам. — Акимото се бе зачервил, дишаше тежко, а очите му бяха кървясали, и то не само от пиенето. Той стовари огромния си юмрук върху татамите. — До гуша ми дойде да те гледам как учиш по цели нощи, заврял глава в книгата. Ако не внимаваш, ще си развалиш очите и ще се отучиш да въртиш сабята, и тогава с теб е свършено. Тук сме, за да ги нападнем. Искам соно-джой сега, не после!

— Колко пъти да ти повтарям — без познания и търпение… И ти ставаш като Ори и като оня глупак Шорин. Защо си се разбързал толкова да си навреш главата в гаротата на наказателните отряди?

— Не съм и… Ийе, Хирага, прав си. Моля те да ме извиниш, но… — Думите му заглъхнаха и Хирага го видя, че пие още саке.

— Я ми кажи истината — какво всъщност те безпокои?

Акимото се подвоуми.

— Имам вести от баща си… — Говореше колебливо, но скоро думите сами рукнаха от устата му. — Писмото му дойде чрез мама-сан от Канагава… В селото върлува глад. В цялата област е така. И твоето семейство е засегнато, толкова съжалявам да ти го съобщя. Двама от невръстните ми братовчеди са умрели. Трима мои чичовци са се отказали от самурайския си ранг и от сабите си — от сабите, с които са се били при Секигахара. Продали са ги, за да изплатят частично дълга си към лихваря. И са станали рибари — тоест от зори до здрач плетат мрежи за собствениците на лодки за по няколко медни гроша! Томико, тя е моя братовчедка вдовица, била принудена да продаде момиченцето си на посредник за купуване на деца. Получила достатъчно, за да изхранва останалото си семейство половин година — двамата си синове и сакатия си баща. След една седмица сложила парите в някакъв чайник, та моята майка да ги намери, и се хвърлила от скалата. В предсмъртното си писмо казва, че сърцето й се късало, задето е продала собственото си дете, но парите щели да помогнат на семейството, а не да се пилеят по още една безполезна уста…

Сълзите се стичаха по лицето му, но в гласа му не се долавяше ридание или хълцане, а само гняв.

— Такова хубаво момиче, такава добра съпруга беше на моя приятел Мурай — помниш го, нали, един от нашите ронини от Чошу, който загина при нападението на тайро И? Казвам ти, братовчеде, ужасно е да си самурай, щом нямаш престиж, възнаграждение и няма къде да отидеш. А да си ронин е още по-лошо. Въпреки това аз… И тук си прав… Май ще трябва да подражаваме на смрадливите гай-джин, ако искаме военни кораби. Дори и аз зная, че те не растат в оризовите полета. Ще намерим начин да се сдобием с тия гнусни пари и да действаме като гнусните лихвари — търговци на ориз. Смърдящи пари, смърдящи гай-джин, смър…

— Стига — скастри го Хирага и му подаде нова манерка. — Ти си жив, работиш за соно-джой, утре ще се качиш на военен кораб, за да се учиш, това е достатъчно, братовчеде.

Акимото вдървено кимна и изтри сълзите си.

— Някакви други новини? За баща ми, за семейството ми?

— Ами… прочети сам.

Хирага пое писмото:

„Нищо не мога да направя за тях“ — нещастно си мислеше Хирага, докато приближаваше скривалището им в селото. Нощният вятър се усили, зашумоля из тръстиковите покриви. Застудя.

„С нищо не мога да им помогна. Смърдящи пари! Акимото е прав. Май ще трябва да приложим плана на Ори в действие. Нощ като тази е най-подходяща. Ще подпалим една-две хижи, а вятърът ще пренесе пламъците от къща на къща и ще раздуха огромен пожар. Защо не още сега? И тогава смрадливите гай-джин ще се качат на корабите си и ще отплават. Наистина ли? Или само се заблуждавам и нашата карма е те да ни унищожат?

Какво да правя?

Кацумата винаги е казвал: «Съмняваш ли се, действай!»

Ами Сумомо? На път за Йедо? — Пулсът му се ускори, но дори мисълта за нея не го избави от угризенията на съвестта за семейството му. — Ще се оженим сега, тук, докато все още има време. Невъзможно е да се приберем у дома — пътуването ще трае месеци, а е от жизнено значение да бъдем тук. Баща ми ще разбере.

Ще разбере ли наистина? Жизненоважно ли е да сме тук, или просто се самозалъгвам? И защо Кацумата е настанил Сумомо при Йоши? Не би я изложил на опасност току-тъй.

Нищо! Аз съм едно нищо! От нищо в нищо: отново глад, пари няма, заеми няма и не мога да им помогна. Докато соно-джой не победи, не можем нищо да направим…“

И неочаквано сякаш някаква завеса се смъкна от съзнанието му и Хирага си спомни как Джейми му бе обяснявал някои страни от търговията на гай-джин, които го бяха потресли. Само след няколко мига той отново потропа на вратата на шоя и вече седеше срещу него.

— Шоя, струва ми се, че трябва да ти спомена нещо, та да успееш да се подготвиш. Май убедих специалиста по търговските дела на гай-джин да те приеме в голямата си къща вдругиден сутринта и да отговори на въпросите ти. Аз ще ти превеждам.

Шоя му благодари и се поклони, за да скрие радостта си.

Хирага продължи със сладникав глас:

— Джами Мъкфей ме предупреди, че според обичая на гай-джин трябва да се плати за това, както и за всички сведения, които ти е дал досега. Стойността им се равнява на десет коку. — Той назова зашеметяващата сума, като че ли ставаше дума за подаяние, и видя как шоя пребледня, но не избухна — нещо, което Хирага бе очаквал при подобна лъжа.

— Невъзможно — сподавено рече старият човек.

— И аз така му казах, но той твърди, че ти като търговец и банкер ще разбереш колко ценни са неговите сведения и че дори щял да помисли… — Хирага отново се овладя — дори щял да подпомогне шоя да започне някаква първа по рода си работа по начина, по който гай-джин работят с други страни.

Това също бе донякъде вярно. Мъкфей бе споделил с него, че проявява интерес да се срещне и поговори с някой японски банкер. Хирага бе попреувеличил значението и положението на шоя в Гиокояма. Джами го бе уверил, че ще го приеме по всяко време и че съществуват всякакви възможности за сътрудничество.

Хирага наблюдаваше шоя, развеселен от откровената му радост при вероятността да използва познанията на Мъкфей за печалба и пръв да се заеме с подобна работа. „Много е важно да си пръв — бе му обяснил Джами, — твоят японски приятел ще разбере това, стига наистина да е поне малко делови човек. Няма нищо по-лесно аз да му предам нашите търговски умения, а той — вашите японски умения и знания.“ На Хирага чак му се бе завило свят от усилие да осъзнае какво му говори Мъкфей.

Остави шоя да мечтае и да се тревожи:

— Макар и да не разбирам от търговски дела, шоя, бих могъл да го убедя да снижи цената.

— Ох, дано успееш, Отами-сама, та да доставиш удоволствие на беден стар човек като мен, който е само един скромен служител на Гиокояма; пък и все едно ще се наложи да поискам разрешение от тях, за да платя каквото и да било.

— Може да я намаля до три коку.

— Навярно половин коку ще е достатъчно.

Хирага се прокле наум. Бе забравил първото златно правило на Мъкфей, както той самият го наричаше: „Докато водиш преговорите, бъди търпелив. Винаги можеш да смъкнеш, но никога не качвай отново. И никога не се бой да се престориш, че се смееш, плачеш, пищиш или се правиш, че си тръгваш.“

— След като иска десет, не вярвам Мъкфей да смъкне под три.

— И половин е много.

Ако носеше сабя, Хирага щеше да грабне дръжката и да изръмжи: „Три или ще ти отсека мръсната глава!“ Вместо това кимна тъжно:

— Да, прав си — и понечи да стане.

— Може би моите повелители ще се съгласят на едно коку.

Хирага вече бе стигнал до вратата.

— Толкова съжалявам, шоя, ще се опозоря, ако взема да се пазаря за толкова евтина…

— Три. — Шоя се бе зачервил.

Хирага отново седна на мястото си. Трябваше му време, докато се приспособи към този нов свят.

— Ще се опитам да го склоня за три. Времената са тежки. Току-що научих, че в моето село в Чошу върлува глад. Ужасно, нали? — Забеляза как шоя присви очи.

— Да, Отами-сама. Скоро навсякъде ще настъпи глад, дори и тук.

Хирага кимна:

— Така е. — Замълча и изчака тишината да се сгъсти. Мъкфей му бе обяснил колко ценно е мълчанието при преговори. Да си затвориш устата в подходящ момент означавало да обезоръжиш противника, тъй като преговорите са схватка като всяка друга, и да го принудиш към отстъпки, за каквито не си и сънувал.

Шоя усети, че се е хванал в капана, но не бе в състояние да прецени мащабите на този капан, нито пък каква цена да заплати. Досегашните получени от него сведения десеторно надвишаваха исканото количество. „Но бъди предпазлив… този човек е опасен, този Хирага. Отами-сама, схваща прекалено бързо, може би казва истината, а може би не, може да е лъжец, а може и да не е. И тъй да е, по-добре да имаш коварен самурай на своя страна, отколкото да ти е враг.“

— Приятел в нужда се познава. Гиокояма навярно може да уреди малък заем, за да помогне. Както вече съм споменавал, Отами-сама, твоят баща и семейството ти са уважавани и ценни клиенти.

Хирага преглътна ядните думи, които би избълвал при обикновени обстоятелства заради толкова явното снизхождение на шоя.

— Това ще надмине всичките ми очаквания. — Самураят налучкваше път в този нов за него свят на печалби и загуби, в който печалбата за един бе загуба за друг. Мъкфей многократно му го бе обяснявал. — Оценявам всичко, което могъщата Гиокояма би сторила. Но най-важното е да се побърза. Те ще разберат ли това?

— Ще стане незабавно. Ще го уредя сам.

— Благодаря, а не биха ли могли да вземат предвид един солиден заем и освен това еднократно дарение вместо възнаграждение от, да речем, едно коку… — забеляза, че в очите на събеседника му пламна гняв, който той набързо прикри, и се запита дали не е прекалил — за услуги, оказани от семейството.

Отново настъпи тишина. Най-сетне шоя се обади:

— В миналото… и за в бъдеще.

Погледът на Хирага се вледени, както и на шоя, макар и двамата да се усмихваха. И тъй като все още се намираше в новия свят, не извади малкия револвер, който вече постоянно носеше у себе си, и не го застреля за грубостта му.

— Разбира се. — И медено добави: — До вдругиден, нали?

Шоя кимна и се поклони:

— Дотогава, Отами-сама.

Щом веднъж се озова навън, скрит от нощната тъмнина, Хирага си позволи да тържествува. Цяло коку и заеми! А сега как да обмени трите коку, които гай-джин Мъкфей не бе и помислял да иска, нито пък се нуждаеше от тях, как да ги превърне в истински ориз или в истински пари, за да изпрати и тях на баща си?

„Толкова много срещу толкова малко“ — въодушевено си помисли Хирага и в същото време се усети омърсен — дощя му се да се изкъпе.

— А, адмирале — примоли се Малкълм Струан, — може ли да разменим две думи насаме?

— Разбира се, сър. — Адмирал Кетърър с мъка се изправи на крака. Бе един от двадесетте гости, които все още седяха на масата в голямата приемна на Струан, обединени от портвайна, който Анжелик ги бе оставила да пият. Кетърър бе с вечерна униформа, с бричове, бели копринени чорапи и обувки със сребърни катарами. Изглеждаше по-червендалест от обикновено, тъй като с наслада бе погълнал силно подлютената чорба, пушената риба, двойни порции от говеждото печено и месното суфле с картофи, печени в мазнината на месото, както и зеленчуци, докарани от Калифорния, пилешка и фазанова баница, няколко пържени свински наденички, последвани от калифорнийски сладкиш от сушени ябълки, полят с прочутата вече сметана на Търговската къща, а като завършек на всичко — полетите с разтопено сирене препечени резени хляб. Пиха шампанско, шери, бордо — „Шато Лафит“ от 1837 година, годината, в която кралица Виктория се бе възкачила на трона, — портвайн и мадейра: — Май имам нужда от глътка чист въздух.

Малкълм го поведе към двойните врати. Вкусната храна и виното бяха притъпили болката му. Навън бе мразовито и ободряващо след задухата в помещението.

— Пура?

— Благодаря.

Главният прислужник Чен се навърташе зад тях с кутията. След като им запали пурите, той сякаш се разтвори в дима и изчезна.

— Видяхте ли писмото ми в днешния „Гардиън“, сър?

— Да, да, видях го, в по-голямата си част бе добре написано — отвърна Кетърър.

Малкълм се усмихна:

— На събранието следобед то разгневи гнездото на осите и ако смятате това за някакъв показател, значи е успяло да изрази мнението ви доста добре.

— Моето мнение ли? По дяволите, надявам се, че то е и ваше.

— Разбира се, разбира се. Утре…

Кетърър рязко го прекъсна:

— Много се надявах, че след като споделя едно напълно правилно и нравствено становище, човек с вашите несъмнени възможности и влияние поне най-малкото официално ще поеме инициативата и ще обяви за незаконна всякаква контрабанда на всички кораби на компания Струан и щеше да е приключил веднъж завинаги с това.

— Контрабандата вече е забранена, адмирале — отговори Малкълм. — „Бавно, но славно“ — така трябва да се действа. След месец-два ние ще станем болшинство.

Адмиралът само вдигна гъстите си вежди, изпусна кълбо дим от пурата и насочи вниманието си към морето. Флотата изглеждаше внушителна от запалените на мачтите светлини.

— Май тая нощ или утре ще се разрази буря. Не е подходящо за увеселително пътуване, нито пък за една дама, струва ми се.

Малкълм разтревожен вдигна очи към небето и подуши вятъра. Нямаше признаци за опасност. Тъй като времето утре бе основната му грижа, той най-подробно се бе осведомил по въпроса. За негова радост прогнозата за последните няколко дни предсказваше спокойно море и попътен вятър. Марлоу го бе потвърдил преди вечерята и макар все още да не бе получил окончателно съгласие за отплаване или пък да бе съучастник в истинската причина, поради която Малкълм трябваше да се озове на борда заедно с Анжелик, що се отнасяше до него, капитана, пътешествието бе сигурно.

— Такава ли е вашата прогноза, адмирале? — запита Малкълм.

— На моя метеоролог, господин Струан. Той ме посъветва да отменя всички утрешни изпитания. По-добре ще е да се подготвим за приближаване към Йедо. А? — добави Кетърър с прозрачно добродушие.

— Аз съм против Йедо да се изравнява със земята — разсеяно му отговори Малкълм, докато съзнанието му бе заето с тази нова и неочаквана грижа — с фалшивия отказ на адмирала да признае значението на писмото му, за което той самият бе уверен, че ще е повече от задоволително.

„Всичко върви прекрасно, като изключим тоя негодник“ — мислеше си младежът, обуздавайки своя гняв. Опитваше се да намери решение на дилемата. „Буйният облак“ бе пристигнал точно навреме и стоеше на рейд за разтоварване. Капитан Стронгбоу вече бе уведомен за новата тайна заповед да отплава в сряда по ново разписание. Едуард Горнт също бе известен да предаде информацията относно Брокови веднага след като дуелът приключи.

— И аз съм против — рече адмиралът. — Нямаме официални нареждания да започнем война. Любопитен съм какви са вашите основания.

— Да убиваш стършел с чук е не само глупаво, но може да ти докара маясъл.

Кетърър прихна:

— По дяволите, добре речено, Струан. Маясъл, а? Пак философията на твоя китаец, а?

— Не, сър, това е Дикенс. — Малкълм поизпъна гръбнака си и отново се приведе над своите бастуни. — Ние с Анжелик ще се радваме, сър, да се качим утре на „Пърл“ с капитан Марлоу и за известно време да се отдалечим от сушата. — „Небесния“ го бе посъветвал за по-сигурно да постъпи като родителите си, чиято женитба бе ставала в открито море между Макао и Хонконг. — С вашата благословия естествено.

— Ще се радвам, ако Търговската къща поеме инициативата в. Япония. Очевидно е, че нямате много време. Предполагам, че десет дни ще са ви достатъчни, за да предприемете практически стъпки. Смятам, че „Пърл“ и Марлоу утре ще са нужни на флота. — Кетърър се извърна да си върви.

— Почакайте. — Малкълм все повече се безпокоеше. — Да речем, че още сега обявя пред всички присъстващи тук, че ние… ние прекратяваме всякакви доставки на оръжие в Япония. От днес. Това ще ви удовлетвори ли?

— Въпросът е дали това ще удовлетвори вас. — Адмиралът се наслаждаваше да гледа как човекът, олицетворяващ всичко презирано от него, се гърчи на въдичката. — Дали?

— Какво… какво трябва да направя и да кажа, сър?

— Не е моя работа да въртя вашата „търговия“. — Кетърър произнесе думата с присмех и тя прозвуча като псувня. — Струва ми се, че онова, което е добро за Япония, е добро и за Китай. Ако обявите търговията с оръжия за незаконна тук, защо да не сторите същото и в Китай с всички ваши кораби? Същото се отнася и за опиума.

— Не мога — отвърна Малкълм. — Това ще ни разори. Търговията с опиум не е забранена, а и двете са законни…

— Интересно. — В гласа му отново прозвуча сарказъм. — Благодаря ви за прекрасния обяд, господин Струан, прекрасен както винаги. Ще ме извините ли, имам много работа утре.

— Почакайте! — разтреперан викна Малкълм. — Моля ви, моля ви, помогнете ми. Утре е много важен ден за мен. Кълна се, че ще ви поддържам във всичко. Ще взема инициативата върху себе си, но ви моля да ми помогнете за утре. Моля.

Адмирал Кетърър сви устни, готов да приключи този безсмислен разговор. „Туйто! Макар да няма съмнение, че не е зле да се възползвам от поддръжка сред тия калпазани, ако дори и една десета от злословията, изприказвани на скапаното им събрание, се окаже вярна. Този май не е чак толкова лош, но как да му се доверя… и все пак, сравнен с останалите, сравнен с онова чудовище Грейфорт?“

— Кога е дуелът ви?

Малкълм се канеше да му каже честно, но се въздържа.

— Ще ви отговоря, щом искате, сър, пък и запомних какво ми казахте за дуелирането, но най-малко две поколения в моето семейство са се отнасяли много сериозно към въпросите на честта и аз не искам да остана назад. Това е традиция, както е и с флота, предполагам. Голяма част от обаянието на Кралския военноморски флот се дължи тъкмо на традициите и на честта, нали?

— Без тях Кралският флот нямаше да е Кралският флот. — Кетърър отново дълбоко всмукна от пурата си. „Този млад непрокопсаник поне разбира за какво става дума. Слава Богу, макар че това няма да наклони везните в негова полза. Истината е, че майката на този клет глупак има всички основания да не одобрява брака му — момичето е доста хубавичко, но едва ли е за него, от лошо коляно е, типична французойка. Аз му правя услуга.

Наистина ли?

Я си спомни Консуела ди Маркос Перес от Кадис!“

Бе я видял за пръв път като юнкер на „Ройъл соврин“ по време на посещенията на вежливост в пристанището. В края на краищата Военноморското министерство му отказа разрешение да се ожени за нея. Баща му също се противопостави, а когато най-сетне Кетърър се сдоби със съгласието и на двете страни и хукна да й иска ръката, тя вече се бе сгодила. „И тя бе католичка“ — помисли си тъжно адмиралът. Той все още я обичаше въпреки изминалите години.

„Католичка — всички се побъркваха от това, както и майката на Струан, бас държа. Като че ли има някакво значение… Макар че Консуела бе от добро семейство, а не като това момиче тук. Да, все още я обичам. След нея не съм обичал никого. Не ми се е приисквало да се оженя, след като я загубих. Някак си не можах. Е, все пак ергенството ми даде възможност да вложа всичките си сили във флота, тъй че животът ми не мина съвсем напразно.

Наистина ли?“

— Ще пийна още една чаша портвайн — рече Кетърър. — Тя ще ми отнеме десет-петнайсет минути. Можеш ли за десет-петнайсет минути да поемеш инициативата в свои ръце, а? Как ще го направиш?