Господин Монк отива на Хавай

11.Г-н Монк отива на вечеря

Тясната дежурна стая на полицейския участък в Лихуе приличаше на всички други служебни помещения на правителствени учреждения, които бях виждала преди. Всичко беше в оттенъци на сивото — стените от сиви, направени от сгурия и цимент тухли, шкафовете за папки, четирите метални бюра, дори настланите с линолеум подове, където от дългогодишно вървене из дежурната стая се бяха оформили пътечки. Единствените неща, които донякъде придаваха цвят на обстановката, бяха хавайските ризи на двамата детективи и топлийките с разноцветни връхчета, забучени нагъсто в черно–бяла карта на Кауаи върху една дъска за съобщения зад бюрото на Кеалоха.

Кеалоха се изправи да ни посрещне.

— Хей, благодарско, че се отбихте.

— Не е кой знае к’во, братле — казах с усмивка.

— Т’ва е добре — каза Кеалоха.

— Натъкнахте ли се на нови насочващи улики в разследването? — попита Монк.

— Само още открития, които не водят доникъде — каза Кеалоха. — Медицинският експерт потвърждава, че Хелън Грубър е убита по някое време между осем и единайсет сутринта, което изключва Ланс като неин убиец.

— Алибито му се потвърждава, така ли?

— Както каза, той е бил на борда на един от катамараните на Роб Шнорхела, за да обикаля крайбрежието на На Пали, да наблюдава китове и да се гмурка с шнорхел. — Кеалоха вдигна една видеокасета от бюрото си. — Роб Шнорхела е възложил на един от членовете на екипа си да прави професионален видеозапис на всяко плаване; след това накрая на плаването продават касетите на гостите за по петдесет долара всяка. Взех една назаем.

На количка до бюрото на Кеалоха имаше телевизор с видео. Детективът пъхна касетата във видеото и го включи. Беше нагласено на един от моментите на корабчето. Ланс се намираше сред дузина туристи на палубата, които наблюдаваха китовете. Кеалоха натисна бутона за бързо превъртане, спирайки на един кадър, на който Ланс хвърляше влюбени погледи към млада брюнетка в плътно прилепнала тясна сърфистка тениска и долнище на бански, тип „прашка“, докато тя скачаше от корабчето и се гмурваше във водата. Няколко минути по-нататък на записа видяхме Ланс под водата, докато плуваше сред пасаж тропически риби. Кеалоха фиксира кадъра.

— Супер — рече той. — Харесах го заради това.

— Касетата може да е била заснета преди дни — каза Монк. — Откъде сме сигурни, че е заснета тази сутрин?

— Получих клетвена декларация от човека, който е заснел записа; освен това проследявам всички бели, намирали се на корабчето, за да потвърдя онова, което той ми каза — обясни Кеалоха. — Вече говорих с една от двойките, които са на видеозаписа. Пристигнали са вчера от вътрешността на сушата. Затова записът трябва да е бил направен днес. Туй са фактите, братле.

— Туристите, които са били на борда на корабчето, слизали ли са на брега по време на разходката?

— По крайбрежието има няколко усамотени плажа, и те спрели на един от тях да обядват. Но ако си мислите, че може би Ланс се е изплъзнал от групата, добрал се е до скрита някъде кола и се е върнал до Поипу да убие жена си, забравете за т’ва нещо. Това, което превръща На Пали в такова живописно място, е суровата брегова линия от назъбени, високи крайбрежни скали, до които е невъзможно да се стигне с кола.

— А с хеликоптер? — попитах. — Не правят ли обиколки на крайбрежието на На Пали?

— Би било лудост човек да се опита да кацне на някой от онези плажове, а дори да успее, невъзможно е това да стане, без да го забележат всички на борда на корабчето — каза Кеалоха. — Ланс има непоклатимо алиби.

— Почти прекалено непоклатимо — каза Монк. — Никога нямам доверие на хора с непоклатимо алиби. Или на хора, които пият безалкохолно направо от кутийката. Или на хора, които пробиват някоя част от тялото си.

— Моите уши са пробити — казах.

— И моите — каза Кеалоха. — А също и зърната на гърдите.

Монк потръпна и се престори, че не ни е чул.

— Може да е наел някой да убие жена му.

— Говорих с полицейското управление на Кливлънд — каза Кеалоха. — Те проверяват Ланс, а също и банковите му сметки. Не бих се изненадал, ако кливлъндските ченгета се опитат да си изкрънкат едно пътуване дотук, за да съобщят лично новината.

— Е, предполагам, това означава, че на нас не ни остава нищо друго, освен да се наслаждаваме на острова, докато чакаме — казах, с надеждата, че кливлъндските ченгета едва ли ще се разбързат особено. — Ще тръгваме ли, господин Монк?

Монк бавно се приближи до картата.

— Какво е това?

— Не си затормозявайте ума с това — каза Кеалоха, отклонявайки въпроса с пренебрежително махване на ръка. — Това са престъпления, които никога няма да разкрием.

Прииска ми се да не го беше казвал. С тези думи и с този безгрижен жест Кеалоха небрежно бе дал на Монк още един повод за натрапчива тревога.

— Защо не? — попита Монк.

— Това са случаи на кражби с взлом по домовете в Поипу. Повечето от пострадалите къщи са ваканционни вили и сгради с апартаменти съвместно владение, които само понякога се обитават от собствениците си. Могат да бъдат празни месеци наред или отдавани под наем всяка седмица.

— Значи може да минат дни, седмици или месеци от извършването на престъплението, преди собствениците да забележат, че нещо липсва.

— Точно така. — Кеалоха въздъхна.

— Ами свидетелите? Някой видял ли е нещо необичайно?

— Това е друг проблем. Много от съседните домове и апартаменти за съвместно владение са или празни, или непрекъснато наемани от различни туристи. Как да разбереш кога някой е пришълец, ако и ти самият си такъв? Помолихме градинарите, пощальоните, чистачите на басейна — изобщо хората, които постоянно са тук — да бъдат нащрек, но те не са по-добри от туристите в забелязването на такива неща.

— Трябва да има поне няколко случая, в които да имате приблизителна представа кога е станала кражбата. Никога ли не са се включвали аларми? Никога ли не сте получавали съобщения за току-що счупени прозорци или разбити с лост врати?

— Изключително рядко.

— Кога и къде са станали те?

Кеалоха отвори една прошнурована папка на бюрото си и я подаде на Монк, който прегледа страниците.

Помислих си, че на Кеалоха сигурно му е страшно удобно цялата информация да му е толкова наблизо и под ръка. Започвах да подозирам, че всичко това е нагласено, че през цялото време Кеалоха искаше Монк да попита за кражбите с взлом.

— Всички тези кражби с взлом са станали посред бял ден, в делнични дни — каза Монк. — Защо крадецът би поел този риск?

— Не знам — каза Кеалоха.

— Това е странно — каза Монк, имайки предвид нещо, което четеше. — Според тези доклади някои от кражбите дори са станали в квартали, където жилищните сгради са с портиери, и в охранявани сгради. Как са могли крадците да влизат и да изнасят откраднати вещи, без никой да ги забележи?

— Това е някаква мистерия — сви рамене Кеалоха и ми намигна заговорнически.

Аз обаче не бях част от заговора. Бях жертва. На практика той признаваше, че стоварва неразрешените си случаи на Монк, и по този начин прави всичко възможно да не получа и най-малка възможност да се насладя на Кауаи.

Монк посочи към един списък на страницата:

— Алармена инсталация е била задействана преди три седмици в два и петнайсет следобед в къща на Хуунани Роуд. Може ли да ми покажете къде се намира това на картата?

Кеалоха докосна една карфица, поставена на път, който се простираше покрай брега на южния край на острова, недалече от нашия хотел.

— Ето тук.

— А тази преди четири дни в пет следобед на Лауай Роуд?

Кеалоха почука с пръст по една карфица малко по на изток, недалеч от мястото, където Лауай Роуд стигаше до задънена улица при Спаутинг Хорн, за който знаех от пътеводителите, че представлява воден фонтан, създаден от вълни, избликващи с огромна сила през тясна дупка в няколко оголени вулканични скали. Зачудих се дали наистина ще имам възможност да видя това място, или изобщо някое от останалите природни чудеса на острова, докато съм тук.

— Ами кражбата миналата седмица по обяд?

— Тук, на разклона за Майло Хае. — Кеалоха посочи към няколко къщи край на игрището за голф на Гранд Кахуна Поипу.

И така нататък. Докато Монк четеше адресите от папката, Кеалоха му показваше съответните карфици на картата.

Монк затвори папката и се загледа в картата. След една дълга минута се обърна към Кеалоха:

— Свободен ли сте за една игра на голф утре в единайсет на игрището в Гранд Кахуна Поипу?

— Много съм ви благодарен за поканата, но имам работа по случая с убийството — каза Кеалоха. — А дори да не беше така, това игрище е много популярно. Никога няма да успеете толкова бързо да си направите резервация за утре.

— Даже невъзможно и ако става въпрос за официални полицейски дела?

— Такъв ли е случаят?

— Да, ако искате да заловите един обирджия — каза Монк.

Реших да говоря с Монк едва след като приключим с вечерята в „Ройъл Хавайан“ и той даде на сервитьора кредитната си карта, за да плати сметката.

„Ройъл Хавайан“ беше в къщата, където някога се бе намирало жилището на плантаторите от Кахуна Поипу. Ресторантът беше заобиколен от пищна тропическа градина и лъкатушеща пътека, осветена от фенери, откъдето се слизаше чак до плажа.

Макар че не можехме да видим океана, чувахме разбиващите се вълни и усещахме мириса на морския бриз, чийто полъх се носеше из градината, наситен с ароматите на цветята. Трапезарията беше облицована със скъпа ламперия от дървесината на коа. Това придаваше на ресторанта типично хавайска елегантност и оправдаваше солените цени на ястията.

Започнах с топла салата от козе сирене и макадамия, полята със сок от пасифлора, последвана от поръсена с лимонова трева лунна риба със спагети юдон и тайландски маслен сос със зелени лимони и босилек.

Монк си поръча смесена салата от различни зелени зеленчуци (които побърза да подреди върху отделна чиния), последвани от печено на скара филе от сьомга с бял ориз. Освен това си поръча и севън ъп с резенче лимон, та, както каза, да се поотпусне малко.

Опитвах се да го накажа с мълчанието си; той обаче явно не забелязваше. Всъщност, мисля, че му харесваше. Проклет да е.

Докато се хранехме, си мислех колко изнервящ и богат на събития беше денят, като се започне с катастрофално завършила сватбена церемония и откриването на убита жена. Срещнах медиум, който твърдеше, че общува не само с духа на мъртвата жена, но и с този на съпруга ми, а Монк реши да разследва всички неразкрити кражби на острова.

А това беше едва първият ни ден тук.

— Знаете, че лейтенант Кеалоха ви използва — казах накрая, когато сервитьорът се върна и поднесе на Монк кредитната му карта „Виза“, разписката от кредитната карта и химикалка върху малък сребърен поднос.

— Не, не ме използва. — Монк извади собствената си химикалка и внимателно се зае да подписва разписката.

— Той ви подмами, за да разкриете извършителя на тези кражби вместо него.

— Нямам нищо против — каза Монк.

— Аз имам — казах. — Не стига, че се включихте в разследване на убийство, ами сега поемате и товара на всичките му случаи.

— Наричаш това поемане на товар? — каза Монк. — Бих могъл да разреша за седмица всички случаи, които той разкрива за една година.

— Той точно на това се надява.

Монк отвратено пусна химикалката, после с помощта на изправеното острие на ножа си внимателно сгъна разписката на две и я скъса точно през средата. После повтори същото с двете половини, а след това махна на сервитьора да се приближи.

— Мога ли да ви помогна? — попита сервитьорът.

— Трябва да изхвърлите този документ и да ми извадите нова разписка — каза Монк, като струпа четирите късчета от разписката върху подноса.

— Да не съм допуснал грешка при изчисляването на сметката?

— Не, справили сте се чудесно със събирането. Аз оплесках нещата. Подписът ми беше скапан.

Сервитьорът озадачено вдигна подноса и се отдалечи.

Обикновено се опитвах да не се храня навън заедно с Монк, освен ако не плащаше в брой. Когато използва кредитна карта, той трябва да е сигурен, че ще подпише точно както трябва. Веднъж му бяха нужни шест опита в рамките на двайсет минути, за да подпише една разписка.

— Имам идея, господин Монк — казах. — Защо не се хванете на пълен работен ден в полицията на Кауаи, докато сме тук. По този начин Кеалоха може да ви придружава по цял ден, докато аз се наслаждавам на почивката си. Ще се видим във вторник на летището и тогава можете да ми разкажете всичко за случаите, които сте разкрили.

— Не разбирам какво те притеснява. Утре отиваме да играем голф, нали? Това не е работа, а забавление.

— Правите го само за да можете да следите онези къщи на игрището — казах.

— Това е част от причината — каза Монк. — Но го правя най-вече за да мога да поиграя голф. Иначе не бихме могли да се доберем до игрището.

— Искате да кажете, че всъщност вие манипулирате него.

— Нека просто да кажем, че мога да бъда хитър и коварен, когато искам — каза Монк. — Това е като някаква свръхсила. Боя се, че ако прекаля с използването й, тя ще ме погълне.

Сервитьорът се върна със сметката, кредитната карта и разписката. Монк се изправи в цял ръст, протегна се и отново се опита да се подпише. Наведе се — лицето му беше толкова близо до масата, че носът му почти опираше в разписката.

— Някога играли ли сте голф? — попитах.

— Разбира се — каза Монк. — Наистина съм много добър. Над средното ниво съм. Успявам да уцеля дупката с по-малко от три удара.

Бях скептично настроена. Нужно е значително умение, породено от дългогодишна практика и упорита игра, за да се достигне такова ниво.

— Как така никога съм виждала чифт стикове в къщата ви?

— Нуждая се само от един — каза Монк. — Силата ми е в замаха тип „вятърна мелница“.

— Вятърна мелница ли?

— Трябва да избереш идеално момента за удара, иначе топката ти няма да мине през дупката в мелницата: ще бъде ударена от перката на мелницата и изблъскана встрани. Мнозина аматьори затъват там, а ударите наистина се натрупват. Тъжна гледка е.

— Говорите за мини-голфа. Той не е същото нещо като голфа.

— Известно ми е — каза Монк, съсредоточавайки се върху подписа си. — За мини-голфа е нужна прецизност. Същото е като разликата между мозъчната хирургия и това, да отсечеш нечий крак с брадва.

— Искате да кажете, че за миниатюрния голф се изисква повече умение?

— Някога виждала ли си вятърна мелница или замък на одобрено от Професионалната асоциация по голф игрище? — попита Монк. — Едва ли.

Той седна намръщено, внимателно огледа разписката от различни ъгли, после отново я скъса също така внимателно както преди. Сервитьорът, който се беше отдръпнал на една страна и ни наблюдаваше, се приближи до масата.

— Друг проблем ли има, сър?

— Трябва ми нова разписка. Мисля, че линията, оставена за подписа, беше разкривена. Наистина би трябвало да я проверите, преди да донесете следващата разписка — каза Монк. — Вземете назаем един нивелир от кухнята.

— За какво ни е нивелир в кухнята?

— Как е възможно да управлявате ресторант без него?

— Разбира се, грешката е моя, сър. — Сервитьорът взе подноса и се отдалечи.

Монк ме погледна.

— Сигурно е нов.

Тъй като Монк щеше да се позабави, докато се подпише, аз се извиних и отидох в дамската тоалетна. Това ми даде възможност да мина през целия ресторант и да се възхитя на живописни картини, изобразяващи островни цветя и жени, танцуващи на местни празненства.

Докато се връщах към масата, минах покрай предното гише, където стройна жена в ниско изрязана плажна рокля чакаше, докато сервитьорката прибираше в пликче поръчаното от нея того за вкъщи.

Жената имаше тъмен, средиземноморски тен, лешниково кафяви очи, гъвкаво тяло и черна коса, вързана на конска опашка, която падаше между раменните й лопатки. Бях я виждала преди. Тя беше жената от катамарана, на чийто задник се възхищаваше Ланс. На видеозаписа беше облечена със сърфистка тениска, затова този път забелязах нещо в нея, което не бях видяла преди. Имаше татуировка на върха на лявата си гърда.

Беше крилато сърце.

Политаща любов. Думите на Дилън Суифт се върнаха и се загнездиха в ума ми и по кожата ми внезапно избиха тръпки като от студ. Този образ беше едно от нещата, които той твърдеше, че е споделил с него духът на Хелън Грубър.

Можеше и да е съвпадение, че просто се бе случило една от жените, били на едно и също корабче със съпруга на убитата жена, да има татуировка, която би могла да се тълкува като „политаща любов“.

Можеше и да не означава нищо.

Или пък можеше да означава всичко. Трябваше да разбера кое от двете е вярното.

Забързах обратно към масата, където Монк още работеше по подписа си.

— Подписвате се от трийсет години. Би трябвало вече да сте овладели това умение.

— Това не са точно идеалните условия. Разписката е много малка, а мястото, на което трябва да се подпиша, е миниатюрно. Доста е трудно да балансираш големината на буквите с разстоянието помежду им и да направиш всичко както трябва. Ако прибързам, накрая може да се наложи да сбутам фамилното си име в крайчеца на листа. Виждал съм това да се случва преди.

Погледнах обратно към жената. Тя подаде кредитната си карта на сервитьорката, която изчисли сметката й.

— Не ви оценяват за краснопис, господин Монк. Това е просто един подпис.

— Става дума за нещо повече от това — каза Монк. — Това е потвърждаване на идентичността. Това е продължение на твоето „аз“.

Жената подписа разписката от кредитната си карта. Отне й около една секунда. Невъзможно беше на някой да му е нужно толкова време, за да се подпише, колкото на Монк. Подозирах, че има и друг мотив, освен постигането на идеалното съотношение и баланса между буквите.

— Аз черпя, господин Монк — казах, като бръкнах в чантата си и извадих малко пари в брой. — Не мисля, че това има нещо общо с факта, че искате подписът ви да е както трябва. Мисля, че цялата работа е просто в това, че сте стиснат.

Грабнах разписката от ръката му, скъсах я на парченца и шумно хвърлих на масата малко пари, достатъчни да покрият цената на храната и бакшиша.

— Вие мразите да плащате — казах, докато ставах от масата. — Затова правите това нещо с подписа, докато се вбеся дотолкова, че да платя сметката. Точно както казахте: можете да бъдете хитър, когато поискате.

— Използвам хитростта си само за доброто на човечеството — каза Монк, като взе кредитната карта и се надигна от мястото си. — Не за лична облага.

Не си направих труда да споря. Обещах си обаче, че следващия път, когато отидем да вечеряме навън, ще го оставя да седи там цяла вечер и да опитва да се подпише, и пак няма да платя.

Жената взе чантата си и излезе от ресторанта, вървейки точно пред нас. Вървяхме на няколко метра разстояние след нея през тропическата градина, докато стигнахме до паркинга. За мой късмет, джипът й беше паркиран само през две места от нашия мустанг.

Нощното небе беше много по-тъмно, отколкото в Сан Франциско, но тук звездите блещукаха по-ярко. Въздухът беше приятно топъл, като легло сутрин, а уханието беше сладко, като от току-що изпрани чаршафи. Сигурно съм била уморена, защото очевидно ме спохождаха доста мисли, свързани с леглото.

— Страхотна нощ за разходка с кола — казах и смъкнах гюрука. Нямах представа докъде ще ни отведе жената, и имах нужда от оправдание, ако тя се отдалечеше от хотела ни.

— Това звучи приятно — сговорчиво каза Монк.

Жената се изтегли от мястото си на паркинга и, служейки си с умения, които бях усвоила от гледането на повторения на Досиетата Рокфорд, оставих две коли да се вместят между нас и нея, докато тя се отправяше надолу по Поипу Роуд. Беше тъмно, пътят беше осветен единствено от луната и от фаровете на минаващи коли.

Тя направи ляв завой по Капили, който ни отведе до водата. Лъчите на полумесеца хвърляха отблясъци по вълните. Там нямаше плаж, само черни, назъбени вулканични скали. Крайбрежните води се разбиваха мощно в тях, вдигайки пенливи пръски, като образуваха ситен дъждец, който усещахме по кожата си, докато карахме по обгръщащия морския бряг Хуунани Роуд. От другата страна на улицата имаше комплекси от апартаменти и частни хотели, гледащи към водата.

— Тук е толкова красиво, нали? Дори когато единственото, което се вижда, са силуетите на палмите на фона на луната.

— Да не говорим за джипа, който кара онази жена от катамарана.

— Ъъ, какво? — попитах. Това наистина бе най-доброто, което можех да направя при тези обстоятелства.

— Следваме една от туристките, които са били на организираната от Роб Шнорхела разходка с корабче тази сутрин.

— Така ли? — Опитах се да не звуча нито изненадано, нито виновно. Сега знаех как се чувстваха лошите типове, когато той разкриеше престъпленията им.

— Тя беше на касата на ресторанта, когато си тръгнахме.

— Наистина ли? Наблюдателните ви способности са наистина удивителни. Никога не бих я познала.

— Значи е просто съвпадение, че се движим след нея.

— Разбира се, че е съвпадение — казах. — Просто караме покрай водата.

— Тогава защо намали скоростта, за да пропуснеш две коли между нас и джипа й?

— Защото съм много вежлив шофьор.

— И аз гледам Досиетата Рокфорд. Гледаме го заедно.

Жената спря в един комплекс от апартаменти и паркира зад една от сградите с изглед към водата. Комплексът се наричаше Убежището на китоловеца, името беше изписано с разкривени метални букви върху ниската стена от вулканични стени, която заобикаляше комплекса. Спомних си още един от образите, описани от Дилън Суифт.

Капитан Ахав се крие в сенките.

Дебнещ китоловец? Беше доста пресилено, но пък тя беше в Убежището на китоловеца. Образът се връзваше, точно както „политаща любов“ си пасваше с татуировката й. Почувствах как през тялото ми преминава тръпка, а в ума ми зазвуча началната мелодия на песента от Зоната на здрача.

Заобиколих и излязох пред сградата, на мястото, където тя гледаше към Тихия океан, и паркирах на улицата, така че да виждаме както апартамента, в който влезе тя, така и всички останали в комплекса. Всички бяха разтворили широко завесите на прозорците си, за да виждат изгледа. Виждахме какво става във всеки от апартаментите, включително и в нейния.

И видяхме как Ланс Воон я посреща на вратата, целувайки я по устните. Тя го стисна по задника и занесе храната на масата на верандата.

Монк се обърна към мен.

— Как разбра?

— Ще ми повярвате ли, че съм го открила по пътя на логиката?

— Не.

— Защо не? — попитах.

— Защото, ако имаше нещо, което да може да се открие по пътя на логиката, щях да го открия. Работата ми е да откривам разни неща по пътя на логиката.

Въздъхнах в знак, че се признавам за победена. Наистина не ми се искаше да му казвам, но сега ми се налагаше.

— Получих малко помощ.

— От кого?

— Хелън Грубър.

Монк ме изгледа.

— Тя е мъртва.

— Знам, но тя ви е оставила съобщение днес следобед.

— Как би могла, щом е мъртва?

— Говорила е с Дилън Суифт — казах. — От отвъдното.