Господин Монк отива на Хавай

22.Г-н Монк и господин Суифт

Шепа туристи и местни жители се бяха събрали на тротоара, ядяха „Шейв Айс“ и наблюдаваха как двама души извозват нашия смачкан мустанг до аварийния камион, който щеше да го откара на буксир обратно до Лихуе. На пътя имаше толкова много коли, че Кеалоха се беше нагърбил с двойната задача да ни разпитва на пресечката и да насочва движението.

— Значи сте сигурни, че сте имали зелена светлина — каза той.

— Абсолютно — казах. — Освен това не смятате ли, че ако вината беше наша, шофьорът на камиона щеше да се навърта наоколо?

Кеалоха сви рамене:

— Може би не е имал книжка или е шофирал без застраховка и не е искал неприятности. Какво друго можете да ми кажете?

— Стана толкова бързо. Всичко, което видях, бяха онези огромни задни светлини, като тези на патрулната ви кола, и в следващия миг вече гледах към въздушната възглавница.

Кеалоха премести погледа си към Монк, който оглеждаше счупеното стъкло и следите, оставени от гумите, по улицата.

— А вие?

— Пикапът беше кафяв, със засъхнала пръст по табелката с регистрационния номер, но видях буквата „Н“ и числото седем. Бронята беше хлътнала, а левият преден фар беше счупен, значи камионът е попадал в катастрофа преди. Шофьорът беше бял, към средата на трийсетте, с тегло осемдесет и пет килограма, с избеляло руса коса, каквато имат сърфистите, с буйна козя брадичка и сребърна халка на лявото ухо. По предното стъкло имаше мъртви насекоми, предимно пеперуди, макар че не мога да ви кажа точно какъв вид.

Кеалоха се втренчи в него:

— Това ли е всичко, което видяхте?

— Зърнах го само за миг.

— Ще поставим устройство за проследяване — което на остров като този означава, че ще се обадим на няколко от братлетата и ще ги помолим да си държат очите отворени.

Монк се наведе над една от следите от гуми:

— Това е странно. Сигурно ни е видял на пресечката, но не забави скоростта.

— Затова ви е ударил — каза Кеалоха.

— Бихте си помислили, че ще настъпи здраво спирачките и ще се опита да избегне сблъсъка, пък било то и в последната секунда. Но той не го направи. Просто се вряза направо в нас и си продължи по пътя.

— Може да е бързал — каза Кеалоха. — Или са го преследвали.

— Нямаше никакви други коли — обясних. — Щяхме да ги видим.

Монк изглеждаше озадачен.

— Няма никаква логика.

Кеалоха затвори бележника си:

— Сигурни ли сте, че не искате да ви откарам до болницата, за да се уверите, че нямате нищо счупено?

И двамата поклатихме глави, но споменаването на болницата ми напомни за Суифт.

— Какви вести имате за Суифт?

— Никакви, но се чух с репортерите, с които е бъбрил — каза Кеалоха. — Казах им на всичките: „Без коментар“, и наредих на ония мои полицаи идиоти да си държат устите затворени. Ами вие?

— Не са ни търсили никакви репортери. Мога да предположа единствено, че служителят от хотела не е бил уведомен, че сме се преместили в бунгалото на Хелън Грубър. А Суифт със сигурност не им е казал. Той не иска ние да му противоречим.

— Ланс не е пожелал да говори с тях. Наел е някакъв скъп адвокат по криминални дела от Ел Ей, който ще бъде негов говорител — каза Кеалоха. — Ще пристигне този следобед. Междувременно пуснахме Роксан да си върви. Имаме солидни косвени доказателства срещу Ланс, достатъчни за образуване на дело, но нищо, въз основа на което да задържим нея. Ако тя е имала нещо общо с убийството, Ланс си мълчи по този въпрос.

— Къде е Суифт сега? — попита Монк.

— Предполагам, че се е върнал в бунгалото си. Не са го задържали в „Уилкокс Мемориъл“. Не е имал никакъв проблем, който да не може да се излекува с един сеанс по гонене на зли духове.

— Или с изпращане в затвора — каза Монк.

Кеалоха ни остави пред фоайето на Гранд Кахуна Поипу. Смъкна стъклото на прозореца си, когато излязохме от колата му.

— Кога потегляте обратно към Фриско? — попита той.

— Във вторник — казах. — Защо?

— Опитвам се да реша дали да повикам няколко полицаи, които в момента не са на работа, и да променя дежурствата. Откакто вие двамата пристигнахте на остров Кауаи, престъпността нарасна главоломно.

— Може би трябва да ни затворите под ключ.

— Хрумвала ми е тази мисъл. — Той се ухили и потегли.

Обърнах се и видях, че Монк вече беше във фоайето и четеше брой на Хонолулу Адвъртайзър. На първата страница имаше снимка на Дилън Суифт.

Отидох при Монк и зачетох статията през рамото му:

Монк не си направи труда да прочете останалата част от статията. Сгъна внимателно вестника и го остави на една маса.

— Какво съобщение имаше Суифт за мен?

— Видял е ръка с шест пръста.

Монк изви рамене навътре и присви очи. Знаех какво означава това — че премисля фактите, опитва се да сглоби нещата, да види как си пасват… или как не си пасват.

— Кой друг знае за този човек? — попитах.

— Аз, капитан Стотълмейър, лейтенант Дишър и ти — каза Монк. — И убиецът на съпругата ми.

Монк измарширува през фоайето, през мястото около басейна, и отиде право до бунгалото срещу нашето. Заблъска по вратата. Суифт отвори вратата, държейки в едната си ръка торбичка с лед.

— Каква приятна изненада — каза той и се дръпна назад, въвеждайки ни вътре.

Разположението на стаите в бунгалото беше съвсем същото като в нашето, но мебелировката беше значително по-скъпа и типично мъжка, изобилстваща от тъмно дърво коа и кожа. В обстановката не се наблягаше толкова на тропическите флорални мотиви: преобладаваха маслените картини с морска тематика, на които се виждаха платноходи, порещи бурни морета.

— Дойдохме да разберем как се чувствате — каза Монк.

— Изгорих се, докато приготвях закуската — каза Суифт, показвайки ни противния мехур върху ръката си под торбичката с лед, — но иначе съм добре. Обсебването от духове причинява известна загуба на ориентация и болки в главата непосредствено след като се е случило, но обикновено няма никакви трайни физически последствия.

— Мислех си повече за разговорите, които сте провели с пресата — каза Монк. — Изненадан съм, че все още ви е останал глас.

— Колкото по-голяма възможност имам да култивирам сред широката публика разбирането на задгробния живот, толкова по-добре ще могат да се справят със смъртта и скръбта.

Това беше такава гадост, и ме разгневи толкова много, че не успях да се сдържа:

— Опитвате се да трупате капитал от убийството на Хелън Грубър, за да рекламирате себе си, книгите си, семинарите си и телевизионното си шоу. Отвратително е.

— Мислех, че ме познаваш по-добре, Натали.

— И аз така мислех, докато не прочетох какво твърдите във вестника.

— Някой в болницата или някой от онези полицаи е уведомил медиите, не аз. Аз просто отговорих на въпросите им възможно най-честно.

— Може би можете да отговорите на няколко от моите — каза Монк.

— Разбира се.

— Натали каза, че имате съобщение за мен.

Суифт явно се отпусна. Той кимна и седна, правейки ни знак да седнем на дивана срещу него, което ние направихме.

— Надявах се, че ще попитате. След като ви срещнах за пръв път, получих стряскащо видение на ръка с шест пръста. Помислих си, че може би символизира нещо, свързано с убийството на Хелън. Но я видях отново снощи, след като случаят беше разрешен, затова разбрах, че е свързано с вас. Чувствам буквата „Т“ много силно. Има ли някой ваш близък, чието име започва с буквата „Т“?

— Съпругата ми Труди.

— Починала ли е?

Монк кимна:

— Беше убита. От кола бомба.

Чудех се защо Монк продължава играта, давайки на Суифт информация, с която да работи. Дали с това целеше да накара Суифт да проговори, или не беше в състояние да устои на собственото си любопитство, на нуждата си да получи вест от Труди още веднъж, дори ако съобщението беше фалшиво?

— Усещам огромно безсилие, силна несигурност. Труди има нужда да получи отговорите на много въпроси. Дотогава не може да намери истински покой.

— Аз също не мога. С нас винаги е било така — каза Монк. — Винаги сме се чувствали по един и същи начин. Сякаш бяхме един човек, а не двама.

— Това е любовта, господин Монк, най-великата сила във вселената. Тя ни свързва дори в смъртта.

Бях удивена от искреността на признанието на Монк, от това, че беше готов да разкрие толкова много пред човек, на когото нямаше доверие. Монк не просто играеше по свирката на Суифт — той се разкриваше напълно. Това ли беше цената на разобличаването на Суифт, или Монк се надяваше да изникне някоя по-голяма истина?

— Тя има нужда да узнае какво се е случило — каза Суифт. — Нужно й е да узнае защо е умряла.

— Не знам — тъжно каза Монк. — Надявах се тя да може да ми каже.

— Има неща, които тя иска да ви каже, неща, които смята, че ще можете да използвате, за да освободите и двама ви от въпросите, които ви преследват.

— Кажете ми — каза Монк.

— Умрели са и други хора. Жени. Много. Но не в Сан Франциско. Долавям толкова много ужас, толкова много болка. Виждам гърбав човек, който носи на рамо статуя на Христос.

— Корковадо — казах.

Монк и Суифт ме погледнаха.

— Означава „гърбушко“. Това е планински връх в Рио де Жанейро, на чието било има огромна статуя на Христос Спасителя. Статуята се вижда от всяка точка на града.

— Рио де Жанейро. Да, сега виждам статуята, ръцете на човека са протегнати и… — Суифт се задъха. — На едната му ръка има шест пръста.

— Не, няма — казах.

— Това, което виждам, не е буквално — каза Суифт.

— Това е метафора, някакъв символ, предназначен да предаде послание. Мисля, че това, което Труди се опитва да ни каже, е, че търсеният от вас човек е в Бразилия.

Монк се изправи.

— Благодаря ви.

Суифт стана, аз също.

— Късмет, господин Монк. Надявам се, че ще намерите своите отговори.

Погледнах Суифт в очите.

— Ще прочетем ли за този разговор в утрешния вестник?

— Това е само между нас — каза Суифт — Имате думата ми.

Той ни изпрати до вратата. Щом се озовахме навън, прошепнах на Монк:

— Добре ли сте, господин Монк?

— Защо да не съм?

— Той извика отново в паметта ви много болезнени чувства.

— Те никога не са далече от повърхността — каза Монк.

— Просто съм изненадана, че отговорихте на въпросите му.

— Не му казах нищо, което не би могъл и сам да научи — каза Монк. — Или което вече да не знаеше.

— Ами чувствата ви?

— Казах му единствено онова, което всеки би очаквал от мен да чувствам относно убийството на Труди.

— Но всичко, което казахте, беше вярно.

— По-лесно е, отколкото да лъжа.

Стигнахме до нашето бунгало. Отключих вратата и влязохме вътре.

— Е, какво мислите за това, което той ви каза? — попитах.

— Любопитен съм защо иска да хвана следващия самолет за Бразилия.

— Това е лесно. Защото Суифт знае, че сте разгневен от начина, по който се е възползвал от вас, за да си спечели популярност — казах. — Страхува се, че ще го разобличите като измамник.

— О, ще го направя — каза Монк. — Просто се чудя дали само по тази причина иска да се махна.

— Това не е ли достатъчно?

Монк сви рамене и вдигна поглед към вентилаторите на тавана.

— Как ти се вижда, с еднаква скорост ли се въртят?