Господин Монк отива на Хавай

21.Г-н Монк повторно разглежда забележителности

Поръчахме вечеря от обслужването по стаите. Храната ни беше доставена лично от Мартин Камакеле, мениджъра на хотела. Причината не беше, че бяхме важни персони, заслужаващи специално внимание, а защото Камакеле беше разстроен, че Монк беше задържал подчинените му камериерки цели три часа, поради което те бяха изостанали с работата си по другите бунгала и хотелът беше принуден да им заплати за извънредна работа.

Камакеле горещо помоли Монк повече да не отвлича камериерките от работата им.

Монк се съгласи при едно условие: В понеделник Камакеле да събере всички от почистващия персонал и да го остави да ги инструктира относно историята, теорията и правилното използване на парцала за прах, парцала за бърсане на подове, метлата и прахосмукачката. Камакеле неохотно склони.

— По-късно ще ми благодарите — каза Монк.

Вечеряхме навън във вътрешния двор и наблюдавахме залеза. След това Монк настоя да изиграем още една игра на фъстъци. Тъй като играех на пълен стомах, този път успях да не изям фъстъците си. Въпреки това той ме победи с лекота. Поставих един фъстък обратно в черупката му, но това беше само защото си послужих с измама. Драснах с нокът по една черупка, за да мога да я открия по-късно. Мисля, че Монк разбра, но от съжаление към мен не го направи на въпрос.

Прекарах остатъка от вечерта в разглеждане на пътеводителя и на една карта на острова, като подбирах всички неща, които щяхме да правим в неделя и заучавах факти за интересни забележителности.

Първата ни работа на сутринта беше да се качим в колата и да се отправим към каньона Уаймеа, който Марк Твен нарича Гранд Каньон на Пасифика, защото, наистина, с кой друг голям каньон можеше да се сравни този? Вие сещате ли се за някой? Аз — не. Сигурна съм, че има други, но те не са широко известни.

Каньонът Уаймеа е над хиляда метра дълбок, петнадесет километра дълъг и около километър и половина широк. Дотам имаше сто километра път с кола по крайбрежието и нагоре по криволичещ път в планините, но аз нямах нищо против, въпреки че чувствителният ми гръб изгаряше от допира със седалката. Пейзажът беше забележителен. Видяхме назъбени върхове, тучни ливади, златисти плажове и червената река Уаймеа. Легендата твърди, че реката тече червена от кръвта на Комали’у, дъщерята на някакъв племенен вожд, която била убита върху един водопад от любовник, когото била отхвърлила.

Помислих си, че Монк ще хареса тази история, може би ще възрази, че я е убил някой друг, или че е била убита някъде на друго място и хвърлена в реката. Той обаче не обръщаше внимание. Беше прекалено изперкал. Колкото по-нависоко се изкачвахме в планината, толкова по-нервен ставаше.

На първото място за разглеждане на откриващата се от каньона Уаймеа Монк не можа да излезе от колата. Седеше там, обгърнал тялото си с ръце, плътно стиснал очи, сякаш всъщност стоеше на ръба на пропастта, а не беше безопасно пристегнат с предпазния колан към седалката, на цели десет метра от ръба на зъбера. От мястото, където се намираше, дори не виждаше дефилето.

Затова аз излязох, отидох до парапета и сама обгърнах с поглед гледката. Вместо да е съвсем сух и прашен като Гранд Каньон, този беше покрит с гъста зелена растителност, а отсреща виждах водопад. Иска ми се да можех да ви разкажа повече, но имах само около минута да попия с поглед гледката, след което Монк започна паникьосано да натиска клаксона.

Това беше първият и единствен път, в който зърнах каньона, ако не броя снимките в пътеводителя. За да предпазя Монк от хипервентилация, обърнах колата и подкарах обратно надолу към низините на градчето Уаймеа. Когато стигнахме там и паркирахме пред редица от магазини, Монк вече отново се беше успокоил, макар че коленете му леко се бяха подкосили, когато излезе от колата.

— Мисля, че имам височинна болест — каза той.

— Бяхте горе само няколко минути. Апартаментът ви в Сан Франциско е на по-голяма височина над морското равнище, отколкото това място.

— Знам. Затова вкъщи не се опитвам да се пресегна за нищо, което е сложено на висок рафт.

Стояхме пред сувенирен магазин, на чиято витрина висяха тениски, а входната врата се придържаше отворена от въртяща се поставка за пощенски картички.

— Ще вляза вътре да потърся нещо за Джули — казах. — Може би бихте искали да преподредите картичките по географско разположение, големина или според вида на хартията.

— Аз също искам да й взема нещо.

Влязохме вътре. Малкият магазин беше претъпкан с какви ли не евтини тениски, бански костюми, къси панталони, шапки, препаски и плажни кърпи. Продаваха също видеокасети с гледки от острова, компактдискове с хавайска музика, бижута, кафе „Кона“, чипс, макадамия и курабийки, лосион против изгаряне, тъмни очила за еднократна употреба и хавайски кукли, облечени като танцьорки на хула.

Търсех нещо уникално, което Джули нямаше да може да намери у дома. Разхождах се из магазина, поглеждайки ту едно, ту друго, когато се натъкнах на подбраните тениски „Ред Дърт“. Ровех из тях, опитвайки се да открия някоя с номера на Джули, когато Монк отново се присъедини към мен с пакет в ръка.

— Намерих нещо за нея — каза той.

Погледнах към онова, което държеше:

— Ще й купите клечки за уши?

— Хавайски клечки за уши — уточни той.

— Тя може да си купи същите и у дома — казах.

— Но аз ги купувам оттук.

— Би трябвало да й вземете нещо типично хавайско, например една от тези тениски „Ред Дърт“. Правят ги тук, на място, в Кауаи.

Разказах на Монк историята на тениските. Тя беше почти толкова необичайна, колкото и самите тениски. Ураганът Иники разрушил фабриката за тениски на някакъв тип, наквасвайки целия му инвентар във вода и кал. Това обаче не било такава пълна катастрофа, каквато изглеждало отначало. Той открил, че му харесва уникалният, получен сякаш с помощта на боя цвят, който калта придала на произведените от него дрехи. Затова вместо да изхвърли съсипаната си продукция, той превърнал покритите с петна от пръст дрехи в свой нов бизнес.

— Купуваш й мръсна тениска? — запита невярващо Монк.

— Боядисани са. Не са покрити със спечена кал. Има разлика.

— Не, няма.

— Хората боядисват тениски с какво ли не. Тук продават тениски, боядисани с кафе, бира, индийски коноп, шоколад и вино. Забавно е.

— Отвратително е. Какво правят тук? Носят една тениска в продължение на седмица и после я продават?

— Това не са употребявани тениски — казах. — Никога не са били носени.

Внезапно Монк ясно си даде сметка, че навсякъде около него е пълно с боядисани тениски. Той се сви, като внимаваше да не се докосне с нито една част от тялото си до някоя от тениските, което не беше лесна работа в тесния магазин.

— Защо би искала да купуваш на дъщеря си дрехи, подгизнали от бира, пот и повръщано?

— Не съм казала нищо за пот и повръщано. Да виждате дрехи, боядисани с пот и повръщано?

— Тях вероятно ги пазят за специални случаи — каза Монк. — Например човешки жертвоприношения.

— Не мислите ли, че реакцията ви е малко пресилена?

— Говорим за хора, които купуват мръсни дрехи и се хранят в ресторанти, гъмжащи от гущери. — Монк сниши глас, внимавайки да не го чуе хавайският собственик. — Канибализмът едва ли е изключен.

Свалих две тениски „Ред Дърт“ от витрината и ги вдигнах да ги види Монк.

— Коя ви харесва най-много? Тениската или потничето?

— Мисля, че ще повърна.

Монк се дръпна назад и се отправи към вратата, като с криволичене внимателно си проправяше път през пътеките, сякаш някоя тениска можеше да скочи и да го нападне.

Клетъчният ми телефон иззвъня. Извадих го от чантата си и се обадих.

— Здрасти, Натали — каза капитан Стотълмейър. — Как върви почивката?

Хвърлих поглед към Монк, който стоеше отвън и дишаше дълбоко.

— Страхотно, капитане. Засега се изплъзваме на канибалите. Монк дори успя да разкрие едно убийство.

— И аз така разбрах — каза Стотълмейър.

— Лейтенант Кеалоха ли ви се обади?

— Не, прочетох за това в Кроникъл. Ив Ю Ес Ей Тудей. Освен това го чух по радиото, докато отивах на работа.

— Но господин Монк не е разговарял с никого за това.

— Дилън Суифт обаче е. Откога Монк е започнал да работи с медиуми?

Отново погледнах навън. Монк беше започнал да преподрежда изложените пощенски картички. Новината нямаше да му хареса. На мен също не ми хареса особено.

— Не е — казах.

— Като слуша Суифт, човек не остава с такова впечатление. Разговаряха с него в спешното отделение, където се възстановяваше, след като беше обсебен от духовете, помагащи на Монк.

Почувствах се предадена, използвана и раздразнена.

— Какво каза лейтенант Кеалоха?

— Не е говорил с никого, доколкото знам, но двама от подчинените му униформени полицаи са говорили, и те подкрепят историята на Суифт. Казаха, че започнал да говори на непознати езици или нещо от този род. Ти не знаеш ли за това?

— Не сме чели вестник, нито сме включвали телевизор, откакто пристигнахме тук.

— Но сте били там, нали? Вярно ли е нещо от това, което казва Суифт?

— И да, и не — казах, след това накратко съобщих на Стотълмейър подробностите от срещите ни със Суифт. — Според Монк той е жаден за известност измамник.

— Монк е прав.

— Някак си се надявах този път да не е.

— Знам как се чувстваш — каза капитанът. — Ако от време на време объркваше нещата, това би направило истински чудеса за самочувствието ми.

— Тук не ставаше въпрос за самочувствието ми, а по-скоро за изпълнение на желание.

— За мен е едно и също.

Благодарих на капитана за обаждането, купих на Джули тениска „Ред Дърт“ и колие със зъб от акула и излязох навън, където Монк още беше зает с картичките.

— Купила си една от онези отвратителни тениски, нали? — попита Монк.

— Накарах ги да я опаковат в три торбички и да ги завържат. Ще прибера торбичката в куфара и ще си изтрия ръцете с дезинфекционна кърпичка.

— Не се ли безпокоиш, че ако отиде с тази тениска на училище, някой може да докладва за теб в Службата за закрила на детето?

— Ще поема риска.

— Ще се явя като свидетел, потвърждаващ добрия ти характер.

— Благодаря, оценявам го — казах.

Сложих торбичката в куфара, качихме се в колата и аз подкарах обратно към Поипу.

— Нали знаете как ви помолих да ми направите услуга и да не преследвате Дилън Суифт? — попитах.

Монк кимна.

— Забравете за това — казах. — Хванете го.

— Какво те накара да промениш решението си?

— Той. — Разказах на Монк за разговора си със Стотълмейър и за твърденията на Суифт, че помогнал на Монк да разкрие убийството на Хелън Грубър.

— Ще отида на записа на шоуто му днес — каза Монк, — и ще го разоблича като измамник, какъвто наистина е.

— Неделя е, господин Монк. Не мисля, че прави записи днес.

— Ще отида утре.

— Мартин Камакеле ни каза, че в понеделник Суифт се връща в Сан Франциско.

— Тогава ще го хвана там — заяви Монк.

— Може и да не ви се наложи да чакате толкова дълго. Не ви казах по-рано, но снощи Суифт каза, че има съобщение за вас.

— Какво е?

Преди да успея да му кажа, нещо се мярна в периферното ми зрение. Погледнах наляво и видях камион, чиято огромна каросерия проблясваше като огромен зъб, да подминава червения светофар на пресечката и да идва с бясна скорост право към мен.

Не успях дори да изпищя.

Когато камионът закачи предната броня на колата ни, въздушната възглавница на волана ме удари в лицето като боксова ръкавица, и всичко се завъртя. Все едно се возех на панаирджийска въртележка, докато в същото време ме задушаваха с възглавница.

Когато отворих очи, ушите ми звънтяха, гърдите ме боляха там, където предпазният колан се беше врязал в плътта ми, а лицето ме щипеше, сякаш ме бяха зашлевили и по двете бузи. Но бях жива и всички участъци от тялото ми изпращаха сигнал, че всичко е наред.

Монк вдигна лице от въздушната възглавница на контролното табло, сякаш го бяха стреснали и се беше разбудил от дрямката си. Изглеждаше замаян, но невредим.

И двамата се погледнахме един друг, без да кажем й дума, след това се загледахме в спуканото предно стъкло.

Колата беше направила пълно завъртане и гледахме в посоката, от която бяхме дошли. Предната броня беше смачкана, а камионът, който ни удари, беше изчезнал. От магазините и ресторантите започваха да се стичат хора и да излизат на улицата, за да видят какво се е случило.

— Мисля, че ни стига толкова разглеждане на забележителности за днес — каза Монк.