Господин Монк отива на Хавай

4.Г-н Монк пристига

Докато летяхме над Кауаи, подхождайки към летището на Лихуе, бях изненадана колко селски вид имаше островът в сравнение с Оаху. Очаквах да е много по-развит, с крайбрежие, подобно на това на Уайкики, претъпкано с високи хотели. Но не беше. Плажовете изглеждаха буквално първобитни, а хотелите бяха ниски и разположени на големи разстояния един от друг, всичките — на фона на декор от буйнозелени планински върхове, покрити с тропически гори и осеяни с водопади.

Първото, което ме порази, докато двамата с Монк вървяхме през мъничкото летище, бяха всичките усмихнати лица. Не мисля, че някъде извън Дисниленд съм виждала толкова много хора да се усмихват.

На тях обаче никой не им плащаше да се преструват, че това е най-щастливото място на земята. Това определено бяха истински усмивки — усмивките на хора, които бяха почувствали, или им предстоеше да почувстват, рая. Знам го, защото на моето лице също беше изписана такава усмивка, а също и на лицето на Монк. Всъщност, никога преди не бях виждала на лицето му по-голяма усмивка. За миг се почувствах почти щастлива, че е дошъл с мен. Този момент бързо отмина, когато си спомних, че накрая лекарството му щеше да престане да действа.

Въздухът беше топъл и влажен, а през широко отворената багажна зала повяваше приятен ветрец. Със смайване видях Монк да издърпва само два куфара — същият брой, който бях свалила и аз от багажната лента.

Веднъж, когато сградата, в която живееше, беше подложена на обезпаразитяване заради нашествие на термити, се наложи той да отседне в къщата ми за няколко дни. Тогава също донесе със себе си два куфара. Освен това обаче беше наел хамали да пренесат в дома ми мебелите и хладилника му. Научих, че за едно пътуване до Мексико си носел собствена храна и вода за цяла седмица.

— Не сте ли си взели прекалено малко багаж? — попитах.

— Просто отивам да посетя Хаваите — каза Монк. — Не се местя да живея там.

Единственото, което можех да заключа, беше, че сигурно беше взел едно от вълшебните си хапчета снощи, за да намери психически сили да направи резервацията за полета и благоразумието да опакова малко багаж; в противен случай изобщо не би предприел полета.

Занесохме куфарите си до бордюра, и веднага видях Кандис и годеника й да ни чакат, застанали пред един мустанг кабриолет.

Кандис носеше потник със завързващи се на гърба връзки, къса пола на цветя, която се увиваше като препаска около кръста, и голяма сламена шапка. Изглеждаше така, сякаш току-що е излязла тичешком от океана да ни посрещне. Както и всички останали, които бяхме видели, на лицето й грееше сияйна усмивка. Откакто я познавах, си беше малко пълничка и изпитваше болезнено притеснение заради теглото си. Изобщо не беше отслабнала, затова, когато я видях как небрежно разкрива толкова много от тялото си, си дадох сметка колко щастлива и самоуверена е станала. Любовта на един добър мъж може да направи това с една жена. Знам го от личен опит.

Брайън Голоуей, двайсет и няколко годишният й годеник, беше облечен с широка тениска „Ред Дърт“ с широки презрамки вместо ръкави, над чифт къси моряшки панталони. Носеше опърпана сламена шапка и слънчеви очила марка „Рейбан“, които непрекъснато се хлъзгаха надолу по големия му, изгорял от слънцето нос. Това беше първата черта от външния му вид, върху която щяха да се съсредоточат, ако някога отидеше да участва в Пълна промяна. По лицето му се виждаше набола двудневна брада, вероятно оставена нарочно, а не от леност. Отиваше му, и Кандис вероятно му го беше казала. Беше със средно телосложение, от затлъстяването, изглежда, го деляха само няколко бири и пакет чипс. Предполагам, че това го превръщаше в идеалната половинка за най-добрата ми приятелка.

Кандис изпищя и ние се затичахме една към друга като малки момиченца и се прегърнахме. Макар че си говорехме по телефона всяка седмица и си изпращахме имейли почти всеки ден, поне от година не се бяхме виждали на живо. Тя работеше в рекламния бизнес в Ел Ей и не идваше в Сан Франциско много често.

Тя ме попита за полета и за Джули, а после, разбира се, за мъжа, който стоеше точно зад гърба ми.

— Мислех, че ще дойдеш сама — прошепна тя, като гледаше през рамото ми към Монк.

— И аз така мислех — прошепнах в отговор.

— В самолета ли го срещна?

— Може да се каже — отговорих, после казах високо: — Това е шефът ми Ейдриън Монк.

— Шефът ти ли? — попита Брайън, описвайки с пръсти във въздуха малки кавички. — Той винаги ли те придружава, когато излизаш в отпуск?

— Това е работен отпуск — казах. Поне това беше сега.

— Сигурен съм — каза Брайън, като ми намигна, и се ръкува с Монк. — Брайън Голоуей.

После Монк се обърна и подаде ръка на Кандис.

Двамата също се ръкуваха. Беше удивително. Никога не го бях виждала да се ръкува с някого, без да поиска дезинфекционна кърпичка веднага след това.

— Радвам се да се запознаем — обърна се Монк към нея.

— Вие наистина ли сте Ейдриън Монк? — попита тя в отговор, много объркана.

— Единственият и неповторим. Но можете да ми казвате Чад.

— Слушала съм толкова много за вас — каза тя, като хвърли поглед към мен. — Наистина много.

— Аз съм легенда — каза той без следа от скромност.

Исках бързо да сменя темата, затова се обърнах към Кандис:

— Няма ли да ме запознаеш с годеника ти? Или щеше да изчакаш до сватбата?

— О, Господи, какво ме е прихванало? — възкликна тя. — Брайън, това е Натали.

— Ти си късметлия. — Подадох му ръка, а вместо това той ме прегърна, като ме притисна плътно до себе си и ме целуна по бузата. Ръцете му бяха силни, тялото му беше топло, и от него лъхаше на „Копъртоун“ и „Брут“. Беше приятно усещане да бъдеш обгърната от мускули и мъжественост, и изпитах малко тъга, когато прегръдката свърши.

— Толкова се радвам, че успя да дойдеш — каза Брайън. — Мисля, че Канди нямаше да се омъжи за мен, ако ти не беше дошла да й станеш шаферка.

— Тя отдавна чака този ден — казах.

— Не съм чакала деня — възрази Канди. — Чаках мъжа. И най-сетне го намерих.

Канди игриво щипна Брайън по задника.

— Поздравления за двама ви — каза Монк. — Знам, че не сте ме очаквали, затова искам да ви уверя, че не възнамерявам да ви проваля сватбата.

— Глупости — възрази Брайън. — Поканен сте, и ще се обидим, ако не присъствате. Нали така, сладкишче?

— Абсолютно, сладурче — отговори Канди. — Няма нищо по-тъжно от това, да отидеш сам на сватба. Вярвай ми, знам.

Брайън натовари куфарите в багажника и ние се натъпкахме в мустанга. Двамата с Монк се настанихме на задната седалка за пътуването до Поипу Бийч със Сладкишчето и Сладурчето. Кандис и Брайън дори още не бяха женени, а вече си бяха измислили галени имена. Щяха да бъдат страхотна двойка за компания.

По двулентовата магистрала минахме първо през Лихуе — приличаше на градче от средния Запад, което не се беше променило от седемдесетте години на двайсети век насам. Градът ме порази с абсолютно неуместния си вид насред тропическия пейзаж. Не знам какво съм очаквала. Може би сламени колиби или нещо от този род.

Точно извън града обаче всяка прилика със селските райони на Америка изчезваше. От буйното зелено великолепие на полетата, разположени на фона на назъбените планини, на човек му спираше дъхът. Никога преди не бях виждала толкова нюанси на зеленото.

— Обожавам начина, по който мирише тук. — Монк си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. — Това е главозамайваща смесица от освежител за въздух „Синя орхидея“ от 1998-а, ароматизатор „След дъжда“ от 2001-ва, и „Глейд“, разновидност „Тропическа мъгла“ от 1998-а, със съвсем лек дъх на лизол „Летен бриз“ от 2003-а.

— Определено познавате добре различните освежители за въздух — отбеляза Брайън.

— Притежавам богата колекция — каза Монк.

Кандис ми хвърли поглед през рамо, а аз просто се усмихнах, сякаш исках да кажа: Такъв си е Монк.

— Да не сте в бизнеса с освежители на въздуха? — попита Брайън.

— Детектив съм — каза Монк.

— Имате предвид нещо като частен детектив?

— Монк, частен детектив, това съм аз. Дори си имам рекламна песничка. Искате ли да я чуете?

По дяволите, не, помислих си и бързо се обадих:

— Трябва да кажеш на господин Монк с какво си изкарваш прехраната, Брайън. Мисля, че това е очарователно занимание.

— Работя като представител по продажбите за една компания, която изработва мебели по специална поръчка за хотелски стаи, офиси на корпорации, болници, ресторантски вериги, дори затвори.

— Смяташ, че това е очарователно? — попита ме Монк.

— Не сте ли се чудили винаги кой прави тези неща? — попитах. — Освен това той пътува по цял свят.

— Слава Богу, че съществуват клетъчни телефони, иначе никога нямаше да мога да го открия — каза Кандис. — Прекара цялото лято в обзавеждане на един курорт в Австралия.

— Тя се оплакваше колко е горещо в Ел Ей — каза Брайън, като хвърли поглед към нас в огледалото за обратно виждане. — Би трябвало да се опитате да прекарате месец юли там долу. Адска жега е.

— Удивявам се, като слушам за всички места, които Брайън е посетил и всички неща, които знае — каза Кандис. — Преживял е повече за двайсет и осем години, отколкото повечето хора за цял живот — определено повече, отколкото съм преживяла аз.

— Например? — попита Монк.

— Работил съм в ранчо за отглеждане на говеда в Тексас, бил съм доброволец с Корпуса на мира в Сомалия, работил съм безплатно като доброволец заедно с археологическа експедиция в Египет, и прекарах едно лято на риболовен траулер отвъд крайбрежието на Мейн — каза той. — Така получих този белег на крака. Едва не ми го отхапа един мерлин.

Кандис погледна възхитено съпруга си, а после премести поглед към мен.

— Не е ли чудесен?

Кимнах и се усмихнах, макар че трябваше да се зачудя защо човек, водил такъв вълнуващ живот, си бе избрал да прави кариера в мебелния бизнес.

Гранд Кахуна Поипу е курорт, построен на доста обширна площ, идеите, за чието планиране бяха взети от плантацията за отглеждане на захарна тръстика, която някога се е намирала на това място. В предлаганите от курорта удобства влизаха хотелът, шест луксозни плажни вили, наемът, за които беше от пет до десет хиляди долара на ден, стотици апартаменти, наемани на разменни начала за определено време, игрище за голф, на което можеха да се провеждат турнири, балнеоложки център от световна класа, и конферентен център.

Освен това курортът предлагаше прекрасни удобства за създаване на филми и видеозаписи, което превръщаше Гранд Кахуна Поипу, с неговата лагуна, от двете страни, на която растяха палми, и с покрития му със златист пясък плаж, в идеалния декор за безброй рекламно–информационни предавания за това, как да забогатеете бързо, и за всекидневно излъчваното телевизионно шоу на медиума Дилън Суифт, Шепот от отвъдното.

И все пак, курортът се простираше на толкова голяма площ, а пейзажът на имота беше толкова гъсто наситен с екзотични дървета, палми и хиляди различни видове цветя, че въпреки всичко успяваше да изглежда спокоен, уютен и с естествено тропически вид. Докато влизахме в алеята за коли, не изпитах усещането, че влизам в построена в стила на Лае Вегас „ваканционна дестинация“, макар че мястото определено беше именно това.

Солидно изглеждащото главно преддверие беше отворено от три страни и от него се откриваше изглед към океана; закрепени на тавана вентилатори с перки във формата на палмови листа разнасяха влажния въздух. Рецепцията беше мебелирана с кресла от ратан, украсена с морски пейзажи и покрита изцяло с коа — дърво с твърда дървесина, типично за островите.

Точно се отправях към регистратурата, когато Кандис ме спря:

— Не, не, остави Брайън да се погрижи за теб — каза тя. — Ние плащаме, нали помниш?

— Благодаря ти — казах. — Нямаш представа колко се нуждая от това.

— Да произхождаш от изключително богато семейство, си има известни предимства — каза тя. — Би трябвало да го знаеш.

И двете произхождахме от богати семейства, но аз отказах да приема каквито и да било пари от родителите си — не че те ми предложиха. Кандис взе всичко, което родителите й бяха готови да й дадат, и още доста след това.

— Опитвам се да не мисля за това — казах. — Особено когато плащам сметките с мижавата си заплата.

— Като говорим за работата ти… — Кандис наклони глава към Монк, който тъкмо се регистрираше. — Това наистина ли е Ейдриън Монк?

— И да, и не — казах.

— Изобщо не е какъвто го описваше. Никое човешко същество не може да бъде такова. Винаги съм знаела, че сигурно преувеличаваш тези истории.

— Не съм, ще видиш — казах. — И искам да се извиня предварително.

— Знам какво всъщност става тук. Същото е, както когато бяхме тийнейджърки. Когато си падаш по някое момче, разправяш на всички колко е отвратителен и как не можеш да го понасяш, а две седмици по-късно ето ви, паркирали колата на Скайлайн Драйв, сгушени на задната седалка в комбито на родителите ти.

— Не става нищо такова, повярвай ми — казах. — Единствените взаимоотношения между нас са тези между откачен работодател и нормален служител.

— Тогава защо го покани да дойде с теб?

— Не съм. Той ме последва. Не искаше да остава сам.

— Искаш да кажеш, че не би могъл да оцелее без теб.

— Да — казах. — Точно.

— Колко романтично — каза тя.

— Не, нямах това предвид — казах, мъчейки се да изясня какво искам да кажа. — Той страда от обсесивно-натрапчиво разстройство. Не е способен да се справя с предизвикателствата на всекидневния живот без моя помощ.

— Сигурна съм, че е така — ухилено каза тя.

Изпъшках раздразнено, което, изглежда, я развесели още повече. Разбирах, че този път няма да спечеля. Каквото и да кажех, щеше да излезе погрешно, а тя се забавляваше твърде много за моя сметка.

— Не мисли, че само защото е вечерта преди сватбата ти, това ще ми попречи да те удуша.

Тя се засмя и ме прегърна. Винаги е обичала прегръдките.

— Толкова е страхотно, че си тук, че сме тук заедно, и че най-после се омъжвам.

— Не бих го пропуснала за нищо на света — казах.

Точно тогава се приближи Монк, следван от пиколо, който беше натоварил куфарите ни на една количка.

— Добри новини — каза Монк. — Между стаите ни има свързваща врата.

Кандис ми намигна.

Проверих два пъти на рецепцията и се уверих, че стаите ни са с четни номера и на четни етажи и че до тях се стига лесно по стълбите, така че на Монк да не му се налага да използва асансьора. В предизвиканото си от лекарствата състояние Монк не се интересуваше от тези подробности, но знаех, че ще се заинтересува няколко часа по-късно.

Бяхме на четвъртия етаж, стаи 462 и 464. Стаите бяха изискано обзаведени с ратанови мебели, кувертюри на цветя и вентилатори, много приличащи на онези във фоайето. Всяка стая разполагаше със собствена lanai, което е натруфена хавайска дума за „слънчева веранда“.

И двамата с Монк излязохме на слънчевите си веранди горе-долу по едно и също време, за да се възхитим на изгледа. Стаите ни гледаха към плажа и към невероятния басейн на Гранд Кахуна Поипу — бавно течаща река, която лъкатушеше през обгърната в тънка мъглица тропическа гора, пълна със скрити каменисти пещери, и завършваща в малък водопад, който изливаше водите си в крайбрежна сладководна лагуна. Беше претъпкано с деца и тийнейджъри.

Сред гъстите листа на тропическите растения около басейна имаше няколко „скрити“ джакузита. В едното видях двама влюбени, които се гушкаха в кипящата вода: лаптопите им, „Блекбъри“ и iPod устройствата им бяха оставени така, че да могат лесно да стигнат до тях. В друго две загорели от слънцето двойки с наднормено тегло стояха и се пържеха като раци: всеки държеше тропическа напитка, натъпкана с парченца ананас и малки чадърчета.

Около басейна и на пясъка имаше стотици шезлонги, до един покрити с много дебели възглавнички и засенчени от чадъри, наподобяващи сламени покриви. Сигурно съществуваше щатски закон, според който романите на Джеймс Патерсън и Нора Робъртс бяха препоръчително четиво, защото като че ли всички бяха погълнати от книга на някой от тези двама автори.

Между десетките призоваващи ви да помързелувате палми от двете страни на плажа висяха хамаци — всичките бяха заети, предимно от двойки, свити на кълбо с плътно притиснати едно към друго тела. Твърдо реших да се добера до един хамак през тази седмица, дори това да означаваше да стана призори, за да го направя.

Издигнатите на пясъка плажни колибки за частно ползване се обслужваха от жени, облечени в поли и горнища на бански, които сервираха напитки и храна и предлагаха плътни бели хавлиени кърпи и плюшени халати за баня на нежелаещите да се показват на слънце туристи, настанили се вътре.

Плажът представляваше покрит с пясък полумесец, който се виеше пред шестте първокласни бунгала на Кахуна Поипу, всяко с площ от по хиляда квадратни метра, всяко с частен, засенчен от палми малък плувен басейн и голяма кръгла вана. Бунгалата бяха разположени сред пищен пейзаж, осигурявайки на богатите и известните предостатъчно естествена сянка и усамотение, дори когато някой гледаше към тях отгоре. И все пак съм виждала доста голям брой не особено ясни, заснети от голямо разстояние в плаващи лодки снимки в Инкуайърър на кинозвезди без горнища на бански, правещи слънчеви бани до тези частни плитки басейни.

Хвърлих поглед към Монк. Никога преди не го бях виждала да изглежда толкова доволен и отпуснат.

— Това е истински рай — казах.

Монк кимна.

— Какво ни е пречило да дойдем тук досега?

Знаех, че въпросът е реторичен, но въпреки това отговорих:

— Моето извинение са парите и липсата на възможност. Какво е вашето?

— Страх — каза той. — И вина.

Разбирах страха, но не и вината. Той видя погледа ми и отговори на въпроса, който се четеше ясно в изражението ми.

— Двамата с Труди все си говорехме да дойдем тук, но изглежда, че все не намирахме време — каза Монк. — Когато тя загина, не можех да се насиля да дойда. Дълго време дори не можех да се заставя да изляза навън.

— Е, какво ви накара да промените решението си днес?

— Страхът и силните лекарства — каза Монк. — И ти.

Знаех какво има предвид, и бях трогната. Той не искаше да каже, че ме обича, или нещо чак толкова значимо. Това, което искаше да кажа, беше, че се нуждае от мен, и че щях да му липсвам, ако си отида. Но това, което имаше най-голямо значение за мен, беше признанието, че с мен се усеща в безопасност, че се чувства достатъчно удобно, за да е в състояние да поеме известни емоционални рискове, стига да съм наблизо, за да може да се облегне на мен.

Искаше да каже, че съм негова приятелка.

Погледнах часовника си.

— След час трябва да бъда на репетицията за тържествената вечеря. Вие какво ще правите?

— Ще поразузная терена; после сигурно ще отида да плувам.

Усмихнах му се:

— Вие искате да отидете да плувате?

Монк каза:

— Басейнът изглежда приятен.

— Имате ли въобще бански костюм?

— Ще си купя — каза Монк.

Това хапче е удивително, помислих си. Ако Монк го вземаше един-два пъти месечно, можеше да се справя безпроблемно с безброй дреболии, които обикновено за него са сериозни начинания — например да си купи нови чорапи, да отиде да се подстриже… И пазаруването в бакалията.

Зачудих се дали в решението на Монк да не взема хапчетата не се крие и нещо повече от факта, че с тях губеше детективските си умения.

— Аз също бих искала да поразгледам наоколо — казах. — Дайте ми една минута да се преоблека, и ще дойда с вас.

— Добре.

Върнах се в стаята си и, докато се преобличах, осъзнах, че току-що съм пропиляла първата си възможност да бъда сама. Монк беше готов да тръгне сам, а аз се бях самопоканила да го придружа. Направих го, без да мисля, и то не от безпокойство или от чувство за отговорност.

Направих го, защото сме приятели. Въпреки че може да бъде по-вбесяващ от всеки човек на земята, ми харесваше да бъда заедно с него. Предполагам — ако поставите въпроса направо, — че именно така успявах да се примирявам с всичките му странности.

Заради това, а и освен това той ми плащаше.