Господин Монк отива на Хавай

18.Г-н Монк разглежда забележителности

Тази вечер си легнах рано, потъвайки дълбоко в луксозното удобство на струващото си пет хиляди долара на нощ легло. Не знам дали леглото наистина бе кой знае колко по-луксозно от онова в хотелската стая. Не бих могла да ви кажа дали пружините на матрака бяха направени от злато, нито дали възглавниците бяха натъпкани с пух от някоя рядка перуанска порода гъски, но предполагах, че не вземат пари само заради изгледа и заради размерите на бунгалото.

Всичките ми сънища бяха свързани с Мич, и се редуваха като преглеждани на бързи обороти кадри от домашно заснети видеозаписи на живота ни заедно. Сънувала съм този сън преди, и обикновено се събуждам от него, обляна в сълзи. Тази сутрин обаче се събудих омиротворена, може би защото по някакъв начин чувствах, че Мич също е намерил покой.

Приписвам заслугата за това на Дилън Суифт. Не знаех дали наистина се е свързал с Мич, или не. Но Суифт ми помогна да преодолея чувството за вина и гняв, които непрекъснато изпитвах от деня, в който на вратата ми се появи офицер от флота, за да ми съобщи новината, че Мич е мъртъв. Чудех се дали Суифт можеше да направи същото за Монк, постигайки по този начин онова, което дългогодишната терапия не беше съумяла да постигне.

Знаех, че Монк никога няма да престане да се опитва да разкрие убийството на Труди, и никой, най-малко пък аз, не би очаквал да престане. Но може би ако получеше вест от Труди чрез Суифт, Монк щеше да се освободи донякъде от чувството си за вина и това щеше да му помогне да приеме, че няма нищо лошо в това, да продължи с живота си, дори да намери любовта отново с друга жена.

Разбира се, това би означавало, че Монк ще трябва да пренебрегне всичките си съмнения относно Суифт. Защото работата е там, че нямаше значение дали Суифт е медиум, или не. Дори само да се престореше, че е такъв, това можеше да помогне на Монк най-после да се справи със сложните си чувства, породени от загубата.

Аз обаче знаех, че няма начин Монк някога да успее да пренебрегне съмненията си по отношение на Суифт, дори не и заради един миг на самозалъгване или дори — ще посмея ли да го изрека — истински контакт със света на духовете.

Когато най-сетне се измъкнах от леглото, навън беше сиво и дъждовно, но все още беше приятно топло и въздухът ухаеше на чисто и свежо. Бях заредена с енергия, напълно отпочинала и готова да започна деня.

Монк стоеше върху стол във всекидневната, местейки поглед между един от закрепените на тавана вентилатори и часовника си.

— Добро утро — казах.

— Не съвсем.

Отидох в кухнята. Бях нагласила таймера на кафеварката предната вечер, така че ме очакваше кана прясно кафе „Кона“. Ароматът беше наситен и изкусителен.

— Имате предвид, заради това, че знаете, че Ланс и Роксан са убили Хелън Грубър, но не можете да го докажете.

— Не е това — каза Монк.

— Добре. — Сипах си чаша кафе и седнах на масата.

— Как можеш да си седиш спокойно там насред това нещастие?

— Блажено неведение — казах. Кафето беше чудесно. Мислено си отбелязах да си взема за вкъщи един килограм кафе „Кона“ на зърна. Може би цял сандък.

— Не го ли чуваш? Не го ли виждаш?

— Кое? Дъжда ли? Времето вероятно ще се оправи, но дори и това да не стане, това все още са си Хавайските острови и е красиво дори когато слънцето не грее.

— Не това — каза Монк. — Става дума за вентилаторите на тавана.

Вдигнах поглед към тях.

— Нали работят?

— Но всичките с различна скорост — рече Монк. — Цяла нощ ги наблюдавам.

— Цяла нощ? — възкликнах. — Не сте спали?

— Как бих могъл? Чувах разликата в честотата на въртене.

— Няма начин — заявих. — Това просто не е възможно.

— Всъщност ми трябва секундомер, за да изчисля точната честота на въртене на всеки от вентилаторите. Не си донесла секундомер, нали?

— Не, не съм.

— Нито пък аз. Можеш ли да повярваш? Така става, когато човек си опакова набързо багажа. Винаги забравя нещо изключително важно.

Станах и налях на Монк чаша кафе.

— Сигурна съм, че от хотела могат да оправят вентилаторите. Защо не седнете и не пийнете малко кафе? Приготвено е от сорта „Кона“, който се отглежда тук, на островите. Страшно ще ви хареса.

— Ами ако не ги оправят? Тогава ще поискат от нас да се преместим обратно в хотела, който гъмжи от навити на руло хавлиени кърпи.

— Гъмжи ли?

— Не е красива гледка. — Монк слезе от стола и седна срещу мен на масата.

— Вчера вентилаторите не ви притесняваха.

— Тогава си работеха както трябва. — Монк отпи от кафето си.

— Не мислите ли, че може би проектирате раздразнението си върху вентилаторите?

— Какво раздразнение?

— От факта, че не сте в състояние да докажете, че Ланс и Роксан са убили Хелън Грубър.

— Ще го докажа — заяви Монк и погледът му отново се зарея нагоре към вентилаторите. — Не можеш ли да чуеш това?

— Как?

— Внимавай и слушай наистина добре.

— Говоря за убийството — казах. — Как смятате да докажете, че те са го извършили? Дори полицията отхвърли Ланс и Роксан като вероятни извършители.

— Решението ще ме осени. Не мисля за нищо друго. — Монк стана и посочи към тавана. — Погледни това. Третият вентилатор прави поне едно завъртане по-малко в минута от първия. А петият вентилатор… ами, дори не ме карай да започвам да ти обяснявам за него.

Оставих чашата си с кафе настрани.

— Ще ви кажа какво ще направим — заявих. — Ще поръчаме закуска на румсървис, а после ще излезем да разгледаме забележителностите. А докато ни няма от персонала могат да поправят вентилаторите.

— Това са фини механизми, Натали. Съмнявам се, че персоналът може да се справи с такава задача. Та те дори не знаеха как да сгъват хавлиени кърпи. Може би е добре да остана и да ги наглеждам.

— Идвате с мен, господин Монк — казах. — Нуждаете се от смяна на пейзажа. Ще ви се отрази добре.

— Не си падам много по пейзажите.

— Искате ли да разкриете този случай, или не? Необходимо ви е да се съсредоточите, а не можете да го направите тук, взирайки се във вентилаторите на тавана.

Той въздъхна:

— Може ли да потърсим секундомер?

— Разбира се — казах. — Определено не можем да минем без него.

— Брой ме тогава и мен.

Докато закусвахме, дъждът престана, но небесата останаха задръстени с облаци, които закриваха слънцето, но не правеха кой знае какво за намаляването на горещината. Когато излязохме на паркинга, почти почувствах как влагата се изпарява от асфалта.

Отправих се към мястото, където мислех, че съм паркирала нашия мустанг, но той не беше там. На огромния паркинг имаше толкова много еднакви коли, че нямаше да е лесно да забележа нашата. Погледнах към ключодържателя в ръката си и видях паникбутон, с който се включваше алармата на колата.

Насочих ключодържателя пред себе си и натиснах паникбутона. Не се включиха никакви аларми. Насочих го в друга посока и пробвах същото нещо.

— Какво правиш? — попита Монк.

— Опитвам се да открия колата ни — казах. — Забравих къде съм я паркирала.

— Не, не си — каза Монк. — Беше паркирана тук. На петия ред, на единайсет места навътре вляво, точно до колата, която Брайън нае, тоест ето тази. Спомням си идентификационния номер.

— Тогава къде е нашата кола? — попитах.

— Била е открадната по някое време снощи. — Монк се наведе и огледа асфалта около колата, паркирана на нашето място — един форд 500. — Под тази кола е сухо, което означава, че е била паркирана тук преди дъжда. Започнало е да вали в два часа и единайсет минути сутринта.

— Можете да определите точно кога е започнало да вали само като огледате земята?

Монк поклати глава:

— Бях буден.

— Правилно. Забравих. — Извадих клетъчния си телефон и се обадих на лейтенант Кеалоха. Той се появи десетина минути по-късно с развеселено изражение на лицето.

— Престъпленията май ви следват, където и да отидете — каза той.

— Не мен — казах, посочвайки с глава към Монк. — Него.

— Не бъдете прекалено сурови към себе си, тия неща се случват непрекъснато. Ще намерим колата.

— Как може да сте толкова сигурен? — попита Монк.

— Къде ще я закарат? Живеем на остров, братле. Почти всичко, което имаме, от колите до прясното мляко, трябва да се докарва с кораб или самолет. Дори захарта сега идва от други места. Вероятно някакви хлапета са взели колата да се позабавляват.

— Ами ако не са били хлапета? — попитах.

Кеалоха сви рамене:

— Ще бъде разглобена за резервни части, но ще намерим каквото е останало от нея. Тука няма много места, дето да зарежеш някоя кола.

— Ще ни трябва полицейски доклад, за да го занесем в агенцията за коли под наем — казах. — И ще трябва да ни откарате дотам.

— Надявам се, че сте взели застраховката.

Докато аз попълвах куп формуляри в „Глобал Рентал“, Монк отиде отсреща в „Иконо Райдс“, за да избере следващата ни току-що докарана кола. Макар вината да не беше наша, предположих, че „Глобал“ няма да изгарят от нетърпение да ни дадат под наем друга кола, след като бяхме изгубили чисто новата, която ни бяха дали под наем преди. Бях права.

В „Иконо Райдс“ Монк успя да ни намери друг мустанг комби, който беше докаран със същия кораб като предишната ни кола и беше изминал само шест километра — разстояние, голямо горе-долу колкото това от пристанището Науилиуили до агенцията за коли под наем.

Попълних още един куп формуляри и се погрижих да приема всеки от предложените застрахователни планове. Небрежно пропуснах да спомена, че последната кола, която бяхме наели, в крайна сметка е била открадната.

Когато излязохме на пътя, слънцето вече надзъртате през облаците. Смъкнах гюрука и подкарах колата към Макана Пийк, който беше митичният връх Бали Хали в Саут Пасифик. Исках да видя идиличните плажове, разположени на фона на прочутия връх.

Монк мълчеше, вглъбен в собствените си мисли, затова включих радиото на станция, по която предаваха лека хавайска музика, в която преобладаваше звукът на укулеле.

Блещукащият син океан беше вдясно от нас. Пищно зелените планински тропически гори бяха от лявата ни страна. Вятърът разнасяше звука на островната музика. Въздухът беше наситен със сладките аромати на хиляда тропически цветя. Напълно се потопих в атмосферата на Кауаи — за цели две минути, преди Монк да проговори.

— Трябва да намерим секундомер.

— Ще намерим — казах, напразно опитвайки се да си върна чувството на пълна вглъбеност. Беше все едно да се опитваш да продължиш да сънуваш същия сън, след като грубо са те събудили. — Наслаждавайте се на свежия въздух. Погледнете целия този красив пейзаж. Кой знае кога — и дали — отново ще се върнете тук.

— Трябва да го вземем сега.

— Защо сте се разбързали толкова?

— Така можем да се отбием в хотела и да го оставим на работниците; иначе може и да не настроят вентилаторите точно както трябва.

— Хотелът е в противоположната посока. Няма да се връщаме по този път само за да оставим някакъв си секундомер. Опитайте се да се отпуснете. Ако честотата на въртене на вентилаторите все още не е каквато трябва, ще накараме работниците да се върнат.

— Но ако вече са се прибрали за днес?

— Ще изключим вентилаторите — казах. — Тогава всичките ще се движат с една и съща честота. Пълно изключване. Проблемът е решен.

Видях пътна табела за водопадите Уайлуа, и едва не подминах отбивката. Направих шеметен, труден завой наляво върху осеян с дупки тесен път. Пътят се виеше змиеобразно към планините през ниви, задръстени с високо израсли плевели.

Друсахме се по неравния път в продължение на двайсетина минути, докато видяхме коли, паркирани в червената пръст от двете страни на пътя, който свършваше в кална задънена уличка, на която стояха двайсетина туристи, с гръб към нас.

Хаваец в жълта мушама за дъжд продаваше парчета ананас и кокосов орех от каросерията на един пикап. Режеше плодовете с малка брадвичка и сервираше половинките на туристите върху парчета вестник. Сред хората бързо се разхождаха кудкудякащи и кукуригащи петли.

Направих обратен завой и намерих място за паркиране на пътя, обръщайки се отново с лице към магистралата. Излязохме от колата и се присъединихме към туристите, притиснали се към висока до гърдите им ветроупорна ограда, от която се откриваше изглед към водопадите Уайлуа и покрития със зеленина каньон отдолу.

Трябваше да застанем на пръсти и да надникнем над живия плет от бурени от другата страна на оградата, за да видим двата еднакви водопада, които изливаха водите си двайсет метра надолу в тъмно езерце вливащо се в малка река сред гъста групичка дървета. В далечината назъбените планински хребети бяха забулени в лека мъгла. Всичко това създаваше красива картина, за която казах на Монк, че е използвана като фон за началните надписи на Острова на фантазията.

— Без петлите, плевелите и дупките по пътя, предполагам — каза той.

— Да.

— Не е чудно, че са го нарекли Островът на фантазията. Реалността е доста ужасна.

— Мисля, че има нещо много привлекателно в чувството за пустош, което създава видът на тези плевели — казах. — Ако тази забележителност се намираше, където и да е другаде по света, паркингът щеше да е павиран, щеше да има указателни табели къде могат да се направят най-добрите снимки, и щеше да има сувенирен магазин, в който се продава хотдог, вместо този тип, който сече ананасите с брадва.

— Именно — каза Монк. — Хайде да отидем там.

Ейдриън Монк беше изтъкан от противоречия. Можеше да пристъпи насред оплисканото в кръв местопрестъпление и внимателно да оглежда някой разлагащ се труп, без да се поколебае, и въпреки това няколко диви петела и малко кал можеха тотално да го изкарат от нерви.

Върнахме се обратно до магистралата и минахме по паянтовия мост, който се простираше над живописната река Уайлуа. Вляво от нас изоставеният и рушащ се хотел „Кокосови палми“, чиито бунгала със сламени покриви бяха разпердушинени от урагана Иники през хиляда деветстотин деветдесет и втора, беше разположен в края на гъста кокосова горичка, гледаща към златистия плаж, където реката се съединяваше с морето. Това курортно място беше като дървена икона, съхранила звуците на друга, отминала епоха. Като гледах сградата, почти можех да чуя как Елвис Пресли пее Сини Хаваи.

Всъщност, наистина чувах песента. По радиото. Всичко беше твърде съвършено.

Щом пресякохме моста, магистралата Кухио премина в главната улица на Уайлуа — порутено градче с магазини и мини-търговски центрове в стила на Дивия запад. Стомахът ми къркореше от глад, затова паркирах пред „Намура Саимин“ — място, за което бях прочела в пътеводителя.

— Какво правим тук? — попита Монк.

— Ще обядваме. Предполага се, че това е най-добрият ресторант за саимин на Хавайските острови — казах, излизайки от колата, преди той да успее да ми възрази.

Монк колебливо измери мястото с поглед.

— Какво е саимин?

— Нещо подобно на супа. Юфка, варени яйца, бок чой, зелен лук, свинско, грах, сладко-кисел бульон и шунка с подправки, всичко това събрано със сушени скариди. Това е деликатес. Правят също и чудесни пайове.

— Чудя се дали в менюто има гекони.

— Ако не в менюто — казах с усмивка, — по стените със сигурност.

Отворихме остъклената врата и влязохме вътре. Нямаше маси, само много нисък барплот със столчета, при чието изработване сигурно са си представяли хавайските елфи.

Ресторантът беше претъпкан с местни жители, които сърбаха от огромни купи саимин. Видях две свободни столчета. Забързах и седнах на едното, преди някой друг да успее да влезе и да ги отмъкне. Движех се толкова бързо, че отново си одрасках коленете, докато се опитвах да ги наместя под бар–плота.

Монк стоеше до мен, зад свободното столче.

— Седнете, господин Монк.

— Когато адът замръзне. — Той потръпна с цялото си тяло. — А дори тогава, вероятно не.

— Защо? — попитах. — На столчето няма нищо, а барплотът ми се струва чист.

Той посочи към стената. Очаквах да видя как по овехтялото дърво пълзи гекон, но вместо това там имаше надпис, който гласеше: „моля, не лепете дъвка под барплота“.

— Нямате никакъв повод за тревога. По коляното ми не полепна никаква дъвка. — Обърнах се към хаваеца. — А по вашите?

Мъжът поклати глава и шумно сръбна малко юфка.

— Виждате ли, чисто е. — Обърнах се отново и видях, че Монк се взира в седналата до него хавайка. Всеки път, когато сръбнеше шумно от супата си, тя изплюваше малко бульон върху плота пред столчето на Монк.

Тя усети, че Монк се взира неодобрително в нея. Погледна през рамо към него и той имитира с жест как бърше устата си. Жената, очевидно обидена, се обърна отново към супата си и засърба още по-шумно.

Разбрах, че просто няма да се получи.

— Добре, господин Монк. Вие печелите. — Въздъхнах и станах от барплота. — Ще намерим друго място, където да ядем.

Точно когато се канехме да излезем, забелязах пайовете с liliko, изложени до касата. Ако не можех да обядвам там, поне можех да взема със себе си малко от прочутия им десерт.

— Чакайте — казах, когато стигнахме до вратата. — Искам да купя парче пай.

— Не можеш да купиш само едно парче — каза Монк.

— Да, мога — казах, посочвайки към менюто на стената. — Продават го на парче.

— Но ако купиш едно парче, паят няма да бъде цял — възрази той. — Цял пай ще го опропастиш.

— Не, няма. Просто ще продадат още парчета от същия пай.

— Че кой ще си купи парче от пай, от който вече е ядено?

— Аз не завирам лицето си в пая. Те отрязват парчето и аз го изяждам. Изобщо не влизам във физически контакт с останалата част от пая.

— И въпреки това светостта на пая ще бъде поругана.

Изгледах го:

— Светостта на пая ли?

— Трябва да имаш уважение към това. Би трябвало да купиш целия пай — каза Монк. — Така е редно.

— Какво ще правя с цял пай?

— Ще го занесеш в бунгалото и ще го сложиш в хладилника.

— Хладилникът в стаята ми е прекалено малък и претъпкан с… — Прекъснах се сама. Бях забравила, че сега сме отседнали в бунгалото. — Добра идея, господин Монк. Предполагам, още не съм свикнала с мисълта, че сме се преместили. Имаме на разположение цял хладилник, който можем да напълним.

Направих знак на сервитьорката, достатъчно стара да ми бъде прабаба, и поръчах един пай. Тя го сложи в кутия. Точно бърках в чантата си, за да извадя пари и да й платя, когато видях изражението върху лицето на Монк.

Беше изражение на неподправено задоволство, пълна самоувереност и сладка победа.

Не знаех как е станало, но със сигурност знаех, че е станало. За днес бяхме приключили с разглеждането на забележителности и спокойната ми, отпускаща почивка щеше да започне.

Монк беше разрешил случая.