Господин Монк отива на Хавай

14.Г-н Монк и хавлиените кърпи

Кеалоха подкара електрическата количка по тесен асфалтов път, който пресичаше игрището за голф и се разклоняваше в сляпа уличка в съседство с разположените покрай изравнената част на игрището къщи. Напътстван от Монк, Кеалоха паркира зад камионетката с отличителните знаци на Пощенските служби на Съединените щати, която стоеше бездейно на бордюра, и всички излязохме.

Къщите не изглеждаха по-екстравагантни от един средностатистически дом от масовото строителство във вътрешността на континента, но цената им като нищо можеше да е седемцифрено число, като се имаше предвид къде се намираха. Между домовете нямаше огради, само растения — а в някои случаи, ниски, декоративни зидове от вулканични скали, които служеха също и за определяне на границите. Изгледът, който предлагаха къщите, беше също така изпипан и буйно зелен, както и голф игрището, срещу което се намираха.

Пощальонът тъкмо оставяше няколко кутии с пратки от „Амазон“ на предната веранда на една къща и се връщаше към камиона си, когато се приближихме до него. Беше мускулест полинезиец, облечен в незатъкната в панталоните синя униформена риза с къси ръкави с логото на Пощенските служби на Съединените щати, тъмносини къси панталони и широкопола сламена шапка. Очите му бяха скрити зад светлоотражателни слънчеви очила с големи стъкла.

— Мога ли да ви помогна? — попита пощальонът.

Кеалоха се обърна към Монк:

— Не знам, може ли?

— Вие ли сте редовният пощенски раздавач на тази улица? — попита Монк.

— Да — каза пощальонът.

— Откога вършите тази работа?

— От две години.

Монк се обърна към Кеалоха:

— Той е човекът. Е, един от тях, във всеки случай.

— Какъв човек?

— Той е отговорен за поне половин дузина от неразкритите от вас кражби с взлом, може би дори за повече.

Пощальонът отново тръгна към камионетката си.

— Ей, хора, не ви знам кои сте, но имам да спазвам графика и да доставям поща.

— И това ви погуби — каза Монк.

Пощальонът се шмугна покрай Монк, но Кеалоха застана пред него и повдигна ризата си, показвайки закръгления си корем, полицейската значка и пистолета си.

— Не мърдай, братле. Полиция. — Кеалоха се обърна към Монк. — Мислите, че той е извършителят на кражбите?

— Нищо не съм направил — каза пощальонът.

— Извършителят на кражбите, който и да е той, е знаел кога домовете са заети и кога — празни, имал е лесен достъп до охранявани сгради и жилища с портиери, и е имал възможност да открадне големи предмети като например компютри и стереоуредби сред бял ден, без да го забележат.

— Това с какво доказва, че е той? — попита Кеалоха.

— Хората оставят адреси, на които да задържат или да препращат пощата им през почивката, когато са извън града, и по този начин той знае кога къщите ще бъдат празни. Разполага с кода или ключовете от охраняваните сгради и входове с портиери, за да може да доставя пощата, и присъствието му не буди подозрения. А откраднатите вещи извозва с количка в кутии с обозначение „Важна поща“, така че изглежда, сякаш просто взима или доставя пратки.

— Бива си я таз теория — каза Кеалоха. — Ще ми трябва много повече от това, за да арестувам тоя тип.

— Да ме арестувате ли? За какво? Не съм откраднал нищо — каза пощенският раздавач. — Виждате ли? Ръцете ми са празни.

— Всички кражби с взлом, за които може точно да се определи в кой ден или по кое време на денонощието са извършени, са станали в делнични дни, посред бял ден — каза Монк. — Никога нощем, никога в неделя.

— Същия график, който спазва един пощенски раздавач — казах.

— Освен това всичките са станали в определено време от деня в едни и същи квартали — каза Монк. — Кражбите с взлом в този квартал, например, винаги са ставали около обед. Онези по на запад са ставали в края на деня.

— В края на ежедневния маршрут, изминаван от един пощенски раздавач — уточни Кеалоха, хвърляйки поглед към заподозрения, който благоразумно си мълчеше.

— Тази сутрин исках да отида да играя голф, за да видя кой минава през квартала по обед — каза Монк. — Когато видях пощенската камионетка, всичко ми се изясни.

— Съществува само един проблем — каза Кеалоха. — Нямаме никакви доказателства.

— Да — каза пощальонът със злобна усмивка.

— Задръжте камиона и издействайте заповед за обиск — каза Монк. — Гарантирам ви, че ще намерите инструменти за влизане с взлом, празни кутии, а може би дори и крадени вещи отзад.

— Предполагам, че си струва да опитаме. — Кеалоха погледна пощальона. — Ти какво мислиш, братле?

В отговор пощальонът се стрелна светкавично покрай Кеалоха, хвърли се на шофьорското място на камионетката си, чийто двигател работеше на празни обороти, и потегли бясно, със свистящи гуми.

Монк се втурна към количката за голф, седна зад кормилото и натисна до дупка педалите. Когато малката количка профуча покрай мен, скочих отзад и се хванах здраво.

— Какво правите? — изкрещях, докато Монк промуши количката между две от къщите и мина през задните им дворове.

— Пресичам му пътя — каза Монк. — Пътят извива и стига до другата страна на пресечката.

— Но ние сме в количка за голф. Той ще ни помете.

— Подай ми стик — каза Монк, докато се носехме с подскачане по тревата.

Грабнах стика и се канех да му го подам, когато връхлетяхме през жив плет от бугенвилии. Пуснах стика и сграбчих една дръжка, за да не се изтърколя от количката.

Приближавахме улицата. Пощенската камионетка идваше към нас. Ако не се спряхме, след минути пътищата ни щяха да се пресекат.

— Побързай — каза Монк.

Измъкнах от чантата друг стик и го подадох на Монк, който го тикна между педала за газта и мястото си.

А после небрежно скочи от движещата се количка върху една мека ливада.

Бях зашеметена. Трябваше ми една секунда, преди да осъзная, че съм сама в количката. Скочих от нея точно когато количката се изстреля на улицата, право на пътя на хвърчащата с бясна скорост камионетка.

Пощальонът извъртя волана прекалено силно, за да избегне количката за голф, и камионът се преобърна, плъзгайки се настрани по асфалта сред дъжд от искри, преди да се блъсне силно в една палма.

Останалата без водач количка за голф профуча покрай още две къщи и излезе на игрището за голф оттатък.

Двамата с Монк с усилие се изправихме на крака, изтичахме до пощенския камион, и издърпахме замаяния пощальон от мястото му. Имаше няколко порязвания и натъртвания, но щеше да оживее. Положихме го да легне на тревата, а след това се огледахме взаимно, за да преценим щетите. Коленете ми бяха ожулени, а по новите панталони на Монк имаше няколко зелени петна от тревата, но иначе и двамата бяхме добре.

— Много благодаря — казах на Монк.

— Какво съм направил?

— Скочихте от количката!

— Разбира се, че скочих — каза Монк. — Нямах желание да загина.

— Ами аз? Можехте да ми кажете, че се каните да скочите.

— Ти ме видя, нали?

— Не е там въпросът — казах. — Преди да скочи от движещо се превозно средство, шофьорът е длъжен първо да уведоми пътниците, които вози.

— Съжалявам.

— Въпрос на нормална учтивост е.

Именно тогава Кеалоха се приближи тичешком, плувнал в пот и съвсем останал без дъх.

— Защо направихте това? — успя да процеди Кеалоха между задъханите си вдишвания и издишвания.

— Той се измъкваше — каза Монк.

— На остров сме — каза Кеалоха, все още пухтейки. — Той караше пощенски камион. Къде щеше да отиде?

— О-о — рече Монк.

В този момент случайно погледнах към голф игрището, точно навреме, за да видя как количката ни падна с плясък в езерото и рязко потъна, отнасяйки надолу със себе си стиковете ни.

Радвах се, че сумата за наемането на принадлежностите се водеше на кредитната карта на Монк, а не на моята.

Макар че отзад в пощенския камион бяха открити инструменти за влизане с взлом и откраднати вещи, аз се надявах, че унищожаването на две превозни средства, загубата на три чанти със стикове и гневът на управата на игрището за голф ще откажат Кеалоха от идеята да прехвърля още от неразкритите си случаи на Монк.

Не че на Монк му пукаше за щетите, които беше причинил. Фактът, че беше изиграл дори само една дупка голф и беше преследвал един от лошите, го беше оставил изпълнен с ентусиазъм и горящ от нетърпение да продължи да дебне.

Бях готова да не правя нищо по-изморително от това, да се излежавам в някой хамак. Стигаха ми толкова вълнения за ден.

За щастие нямаше каква детективска работа да вършим, докато Кеалоха не успееше да ни съобщи още информация за миналото на Ланс Воон и Роксан Шоу. Пресметнах, че разполагам с известно време, тъй като Кеалоха щеше да е зает с работа по събитията от сутринта.

Затова си направихме късен обяд в парка на Поипу Бийч. Купихме си сандвичи с риба тон от „Бренеке Дели“. Монк ги накара да махнат коричките и им даде назаем рулетката си, за да могат да разрежат сандвичите точно наполовина. Занесохме обяда си отсреща на една от пръснатите наоколо маси за пикник на тревата, откъдето се отиваше към пясъка.

Плажът отвъд парка беше претъпкан със семейства и децата им, които караха тротинетки и лудуваха във водата. Дебел тюлен монах се приличаше на пясъка, докато две дузини туристи, помъкнали камери, запечатваха дрямката му за идните поколения.

— Знаете ли какво е това? — попитах.

— Тюлен монах.

— Научих, че те са единствените тюлени, които чистят рибата си, преди да я изядат.

— Отдавна ли работиш по този въпрос?

— От тази сутрин — признах.

След като свършихме с обяда, отидохме с колата обратно до хотела и паркирахме в паркинга на самообслужване до друг мустанг комби. Монк излезе и огледа другата кола.

— Това е наетата от Брайън кола — каза той.

— Половината коли на този паркинг са мустанг комби. Как можете да определите?

— По едно дребно нововъведение, което наричаме „регистрационен номер“.

— Запомнили сте номера?

— И идентификационния номер — каза Монк. — Освен това разпознавам трите вдлъбнатини и драскотината.

— Браво на вас.

— Сменили са предното стъкло и гюрука. — Монк надникна в прозореца откъм шофьорското място. — По седалката вече няма петна.

— Значи са я почистили. Това би трябвало да ви зарадва. — Отправих се към фоайето.

— Но петното беше трайно — извика Монк след мен.

— Очевидно не. — Продължих да вървя.

Той ме настигна.

— Мисля, че са сменили седалката.

— Добре.

— Защо ще се охарчват да сменят седалката, за да се отърват от едно петно, но ще оставят изцапаните с червена пръст постелки на пода, вдлъбнатините и драскотината?

— Не знам, господин Монк. И, което е по-важно, на кого му пука?

— Просто това е факт, върху който си заслужава да се помисли.

Имаше милион неща, за които бих предпочела да мисля, но беше безсмислено да казвам това на Монк. Това, в крайна сметка, беше същият човек, който бе запомнил наизуст идентификационния номер на колата, наета от някой друг.

Вървяхме през фоайето към асансьорите, когато пътят ни беше пресечен от нисък хаваец в копринена хавайска риза, памучни панталони и хубави кожени обувки.

— Извинете, господин Монк, мога ли да поговоря с вас? — Той подаде ръка на Монк. — Аз съм Мартин Камакеле, оперативен мениджър на хотела.

Ръкуваха се. Бях приготвила мокра кърпичка, преди Монк да успее да я поиска.

— Вие отговаряте за това, как се зареждат мини баровете — каза Монк, дезинфекцирайки ръцете си.

— Да, това е една от многото ми отговорности. Разбирам, че сте инструктирали персонала по почистването на четвъртия етаж да сгъва кърпите за баня, вместо да ги навива на руло.

— Не е нужно да ми благодарите.

— Оценявам факта, че лично вие предпочитате сгънатите кърпи, и ние много искаме да се чувствате удобно по време на престоя си — каза Камакеле. — Но не можем да сгъваме всички кърпи в хотела.

— Това е единственият начин, по който може да се постъпва с една хавлиена кърпа.

— Това е начинът, отнемащ най-много време. Сгъването на кърпите отнема три пъти повече време от навиването им, а нашият почистващ персонал спазва много стриктен график. Заради изпълнението на вашите инструкции те изостанаха с цели два часа от изпълнението на задълженията си.

— В задълженията им влиза ли и това, да зареждат мини баровете на всички с по един излишен тоблерон?

— На драго сърце ще сгъваме вашите кърпи: боя се обаче, че ще продължим да навиваме другите.

— Но аз ще знам, че са навити — възрази Монк. — Как очаквате от мен да спя в сграда, пълна с навити на руло хавлиени кърпи?

Камакеле ме погледна с надеждата за малко помощ, но нямаше да получи никаква. Това си беше между него и Монк.

— Не знам какво да ви кажа, сър — рече Камакеле.

— Кажете ми, че ще сгъвате кърпите — каза Монк.

— Съжалявам.

Сега и Монк, и Камакеле гледаха към мен за помощ. Въздъхнах и се обърнах към мениджъра.

— Заради тази ситуация с кърпите на господин Монк ще му е много трудно да се концентрира. Не знам дали сте наясно с това, но той работи в тясно сътрудничество с Полицейското управление на Кауаи по разследването за убийството на Хелън Грубър. Той е много прочут детектив.

— Запознат съм с репутацията на господин Монк — каза Камакеле. — Преди да дойда тук, бях мениджър на хотел „Белмонт“ в Сан Франциско.

— Тогава знаете колко бързо работи, когато мисли ясно. Би могъл да разкрие това убийство, преди до вътрешността на континента да стигне вестта, че такова убийство изобщо е станало. Но ако вниманието му се отвлича… ами, това разследване може да се влачи със седмици и неизбежната негативна публичност ще има време да се разпространи. Кой знае как би могло да се отрази това на посещаемостта на вашия хотел.

— Разбирам. — Камакеле задъвка устната си за миг. — Мисля, че можем да уредим нещо. Какво ще кажете да отседнете в бунгалото, което по-рано бе обитавано от покойната госпожа Грубър? То е напълно изолирано и няма да бъдете в сграда с навити на руло хавлиени кърпи. Всичките ви кърпи ще бъдат сгънати.

— Но това е отцепено местопрестъпление — каза Монк.

— Вече не. Полицията официално го освободи тази сутрин.

— Не можем да си позволим пет хиляди долара на нощ — казах. — Или каквато и да е сума, доближаваща се до тази.

— Гостите, които могат да си позволят тези цени, не желаят да отсядат на място, където е извършено убийство — каза Камакеле. — Боя се, че докато не успеем напълно да ремонтираме бунгалото и да го предложим като съвсем ново, то ще остане празно. Можете да го вземете за сумата, която плащате сега.

Погледнах Монк, нареждайки му със силата на погледа си да приеме предложението. Той го направи.

— Отлично — каза Камакеле. — Ще наредя да пренесат нещата ви веднага.

— Срещали ли сте някога госпожа Грубър? — попита Монк.

Камакеле кимна:

— От рецепцията я препратиха при мен. Госпожа Грубър ги подлудяваше. Казваше, че чувала гласове. Сигурен съм, че е било така, но тези гласове са били единствено във въображението й. Толкова е тъжно, когато това се случва.

— Предложихте ли й да я преместите?

— Да, но всичките ни бунгала бяха заети. Вместо това й предложих един от апартаментите ни, но тя отказа. Каза, че щом шумът е толкова силен там навън, то в сградата сигурно е още по-силен.

— Ами съпругът й? — попита Монк. — Говорили ли сте някога с него?

— Разменихме си любезности, когато поздравих него и съпругата му с „добре дошли“ в нашия хотел, придружих ги до бунгалото и като поздрав от хотела им връчих бутилка от най-хубавото ни шампанско. Ако не се брои това — не, никога не сме разговаряли. Но изглеждаха много влюбени.

— Споменахте, че сте работили в Сан Франциско — казах. — Там познавахте ли Дилън Суифт?

— Той провеждаше в „Белмонт“ семинарите си за отвъдното. Когато дойдох в Кауаи да надзиравам преустройството на хотела за новите собственици и научих, че добавят салон, в който могат да се правят и прожектират видеозаписи, помогнах да убедят Дилън да заснема половината от телевизионните си шоупрограми тук.

— Защо? — попита Монк с очевидно неодобрение.

— За да придам известен блясък на нашия видеосалон, който се използва предимно от информационно-рекламни предавания, и за рекламиране на нашата почивна база — каза Камакеле. — Не само че извличаме полза от публичността, но и близо трийсет процента от гостите ни отсядат тук специално, за да бъдат сред публиката на неговото предаване или за да присъстват на някой от семинарите му. А освен това получава и великолепен декор за шоуто си. Заснема другата половина от шоупрограмите си в Сан Франциско. Всъщност, връща се там в понеделник.

— Вярвате ли, че може да говори с мъртвите? — попитах.

— Баща ми почина преди пет години, но благодарение на Дилън, все още си говоря с него всяка седмица.