Господин Монк отива на Хавай

5.Г-н Монк и медиумът

На Монк му бяха нужни по-малко от пет минути да си купи бански от фирмения магазин на „Ралф Лорън“ в безистена на курорта точно след фоайето. Той просто си избра чифт обикновени сини плувки от един открит щанд, провери размера, плати, и с това се свърши. Това не беше кой знае какво, за който и да е друг човек: въпреки всичко, за Монк то бе удивително постижение.

Вървейки бавно, излязохме в голяма, заобиколена от палми градина, разположена не от страната, където се намираше басейнът на хотела, а от другата. Градината гледаше към плажа и беше пълна с хора, насядали по сгъваеми бели столове. Отначало си помислих, че е някаква друга сватба, но после видях телевизионните камери и познах мъжа, застанал пред публиката. Беше Дилън Суифт, прочутият медиум, който записваше епизод от излъчваното всеки ден телевизионно шоу, за което имаше договор.

Знаех кой е, разбира се. Щях да знам, дори и да не разделяше времето си между Хаваите и Сан Франциско, където започна шмекерското си предаване по един местен телевизионен канал преди няколко години.

Всички познаваха Дилън Суифт. Книгите му, с усмихнатото му лице на корицата, можеха да се намерят във всяка книжарница, във всеки смесен магазин и супермаркет от веригата „Севън-Илевън“ в страната. Където и да отидете, Суифт ви наблюдаваше с напрегнатия си, излъчващ нещо свръхестествено, втренчен поглед, сякаш питаше дали ще посмеете да не си купите книгата му, след като сте го погледнали в очите. Беше малко зловещо.

Популярността на Суифт се подпомагаше в немалка степен от факта, че изглеждаше невероятно привлекателно. Днес беше с небрежна хавайска риза с марката на Томи Бахама и светлокафяви работни панталони. Копринената му риза беше разкопчана точно толкова, че да излага на показ гърдите му без нито едно косъмче и яките му гръдни мускули. Най-биещата на очи черта от външния му вид обаче беше брадичката му с трапчинка точно по средата, като на звезда от дневните представления, напомняща и за Кърк Дъглас, и за Дъдли Праведника. Въпросът дали брадичката му е естествена или оформена с помощта на пластичната хирургия, се обсъждаше от критиците му по-често и по-оживено от това, дали е истински медиум, или не.

— Кой е той? — попита Монк.

Пълното невежество на Монк относно американската популярна култура отдавна беше престанало да ме шокира.

— Дилън Суифт — казах. — Той говори с мъртвите и предава техните послания на обичните им хора.

— Това е невъзможно — каза Монк.

— Кажете това на милионите хора, които гледат шоуто му и купуват книгите му.

Суифт се движеше през тълпата, сякаш теглен от някаква невидима сила. Градината беше като огромна дъска с написани върху нея букви и цифри, каквито се използват в спиритическите сеанси, а той беше централната фигура.

— Долавям нещо… Някакво име. Започва с буквата „Г“… да, ясно виждам буква „Г“ — каза Суифт. Той затвори очи, наклони глава встрани и се заслуша в нещо. — „Г“ може да е някой, който седи тук, а може и да е името на някой ваш, преминал в отвъдното близък.

Един мъж рязко вдигна ръка и я размаха, като се поклащаше развълнувано на мястото си точно пред Суифт, сякаш току-що беше спечелил награда. Беше към шейсетгодишен, тантурест, дребен мъж в ярка хавайска риза и набрани къси панталони, които закопчаваше практически на гърдите си. Носеше сандали и бели тесни чорапи, които стигаха почти до възлестите му, бледи колене.

— Казвам се Гари — каза мъжът; двойната му брадичка се тресеше. — Възможно ли е посланието да е за мен?

— Да, за вас е — каза Суифт. — Някой от другата страна ми нашепва. Жена, която ви е била много близка.

— Сестра ми?

— Усещам, че името й е започвало с „М“ или „Е“, или може би е съдържало и двете букви.

— Маргарет — каза Гари. — Значи говорите с Маргарет?

— Да, точно така — каза Суифт. — Починала е неотдавна.

— Преди около три години — каза Гари.

— Маргарет се е грижела за малкото си братче — каза Суифт.

— Аз бях по-големият й брат — каза Гари.

— Да, но въпреки това тя се е отнасяла много закрилнически към вас, нали? Все едно сте били малкото й братче. Всъщност, веднъж ви е спасила живота, нали?

Гари кимна ентусиазирано и стисна ръката на жена си. Тя много приличаше на него и беше облечена почти по същия начин.

— Когато бяхме деца, ловяхме риба на езерото и аз паднах от лодката във водата — каза Гари. — Оплетох се във въжето на котвата и едва не се удавих.

— Да, и наистина сте щели да се удавите, но тогава тя е била до вас, за да ви помогне, и иска да знаете, че и сега все още бди над вас — каза Суифт.

Обърнах се да си вървя, но Монк стоеше като закован и слушаше. Предполагам, че любопитството беше една от онези страни на характера му, които никакво лекарство не можеше да притъпи.

— Тя много упорито се е опитвала да се свърже с вас от своята обител — каза Суифт. — Маргарет казва, че вие знаете кога. Казва, че това се е случило в онзи миг, когато сте били обзет от най-черно отчаяние. Когато са ви съобщили новината, която сте се надявали никога да не чуете.

— Имате предвид, когато ми поставиха диагноза „рак“?

Суифт кимна.

— Гласът, който сте чували в подсъзнанието си, онзи глас, който казвал: „Не ми е дошло времето да умра; Ще се боря“ — това е бил нейният глас, който ви е нашепвал. Тя е искала да знаете, че ще се оправите. И наистина се оправихте, нали?

— В пълна ремисия съм — каза Суифт. — Да, чувах я. Кажете й, че я чувах. Кажете й, че тя ми даде сили да се боря.

Суифт сложи ръка на рамото на Гари и го стисна насърчително.

— Маргарет знае това. И също така иска да знаете, че ви обича сега и завинаги от отвъдното.

Заръкоплясках заедно с останалите хора от публиката. Суифт вдигна глава и за миг срещна погледа на Монк. Монк не извърна очи. Бях виждала това изражение на лицето му преди: това беше изражение, което той обикновено пазеше за хора, за които твърдо възнамеряваше да докаже, че са убийци. Беше неизречено предизвикателство: Не можеш да ме заблудиш.

Медиумът се насочваше към Монк. Последното, което исках, беше Монк, в предизвиканото си от лекарствата състояние, да се спречка с Дилън Суифт по националната телевизия.

— Може би е добре да тръгваме, господин Монк — казах, като го хванах за ръката и го отведох.

— Този човек е измамник — заяви Монк.

— Досега никой не е успял да го докаже — казах.

— Аз бих могъл — рече Монк.

— В отпуска сте, помните ли? — казах. — Тук сте, за да си прекарате добре.

— Това би ми харесало — каза Монк, но все пак неохотно ме последва.

Погледнах през рамо и видях Суифт да ни наблюдава как си отиваме, с объркано изражение на лицето.

Би ми харесало да видя Монк как плува.

Би ми харесало да имам и няколко снимки, на които се вижда това, някакво доказателство, за да покажа на Стотълмейър и Дишър, че това наистина се е случило. Не можех да си представя Монк да влезе в басейн, претъпкан с полуголи, потни, наплескани с лосион възрастни и пищящи деца с течащи носове и препълнени пикочни мехури.

Но пропуснах историческото събитие. Вместо това отидох на репетицията за тържествената сватбена вечеря на най-добрата си приятелка. Колкото и да обичам Кандис, бих предпочела да съм в басейна заедно с Монк.

Сред гостите нямаше никой от нейните роднини или от тези на Брайън, само двайсетина техни общи приятели от Ел Ей. Родителите на Кандис бяха на сафари и от тях не можеше да се иска да си направят труда да съобразят плановете си с нещо толкова незначително като сватбата на дъщеря им. Брайън беше сирак, чиито родители бяха загинали в автомобилна катастрофа, затова той нямаше нито родители, нито роднини, които да покани.

А нямаше и какво толкова да се репетира. Сватбата щеше да бъде бърза и неофициална, в специално отредената за провеждане на тържества градина утре сутринта. Единственото, което всъщност трябваше да направя, беше да стоя до Кандис пред олтара и да не забравя да й дам пръстена на Брайън.

Вечерята беше шведска маса с хавайски ястия, сервирани в разположен на лагуната ресторант на открито — на тераса, осветена от големи фенери. Бих ви разказала всичко за храната и за разговора, но бях замаяна от часовата разлика и от злоупотребата с тропическите напитки, и към десет се отправих към леглото. Обадих се на Джули да й съобщя, че съм пристигнала благополучно, помолих мама да не разглезва непоправимо дъщеря ми, и заспах.

В седем сутринта ме събуди хленчене. Не, приличаше повече на скимтене, и се чуваше от стаята на Монк.

Неохотно и с усилие се измъкнах от леглото, навлякох един халат за баня и, тътрейки крака, се приближих до вратата между стаите ни. Притиснах ухо към вратата.

— Господин Монк? — попитах. — Вие ли сте?

— Не съм сигурен — каза той. — От разсъмване насам си задавам същия въпрос.

Пробвах дръжката. Вратата беше отключена.

Влязох и открих Монк застанал в ъгъла, с гръб към стената. Носеше обичайния си костюм, колосаната му бяла риза беше плътно закопчана догоре. Леглото беше оправено, макар че кувертюрата беше свалена, сгъната и сложена отвън на верандата. Пъстрата хавайска риза и банските гащета, които беше носил вчера, бяха сгънати и сложени в кошчето за боклук.

— Какво е станало? — попитах.

— Събудих се в леглото — каза Монк. — Под тази кувертюра.

Той наклони глава и посочи към кувертюрата, сякаш тя беше някакво диво животно.

— Знаеш ли колко хора са седели върху тази кувертюра? — попита Монк. — Седалките на тоалетните чинии в обществените тоалетни са по-хигиенични и чисти от нея, а аз спах, покрит с нея.

Монк потръпна от глава до пети, после поклати глава. Протегна ръка към мен.

— Мокра кърпичка — каза.

— Съжалявам, нямам в себе си никакви. Още не съм успяла да купя.

— И аз не сложих в багажа никакви — каза той. — Можеш ли да повярваш? Да не съм бил полудял?

— Всъщност, бяхте доста нормален — казах. — Тоест, в сравнение с останалите хора.

— Това е като с доктор Джекил и господин Хайд — каза Монк. — Или Брус Банър и онзи Хълк.

— Не помните какво сте правили вчера, така ли?

— По-лошо — рече той. — Спомням си всичко.

Той се присви, сякаш от болка, и мен също ме заболя заради него.

— Трябва да изхвърлите всичко това от ума си, иначе ще бъдете неспособен да продължите — казах. — Предлагам да вземете още едно хапче и да хванете следващия полет за вкъщи.

— Оставам — каза Монк.

— Защо?

— Защото ще полудея сам вкъщи — каза Монк. — Не ме бива много да се справям сам. Освен това имам нужда да изпусна парата и да си отдъхна.

— Вчера не направихте ли именно това?

От тази мисъл той се сви и потръпна с цялото си тяло, както само той умееше.

— Съжалявам, господин Монк. Това беше нечестно от моя страна.

Монк прие извинението ми с леко кимване.

— Ако наистина искаш да си тръгна, ще го направя.

Без малко да отговоря положително: после обаче осъзнах, че ако го направех, щях да се почувствам още по-виновна, отколкото се бях почувствала заради това, че го зарязах в Сан Франциско.

— Ако възнамерявате да останете, трябва да се разберем. Трябва да се държите по най-добрия възможен начин.

— Ще бъда направо незабележим, като се изключи фактът, че ще съм с теб през цялото време. Повече или по-малко. Честно казано, повече.

— Точно така, затова тази седмица не ми се брои за отпуска. Това е работа. Все още имам на разположение всичките дни от отпуската си.

— Нямаш нито ден отпуска.

— За това ще се разправяме друг път — казах — Тук съм, за да си отдъхна.

— Аз също. Добре е да се заемеш с прибирането на багажа.

— Прибиране на багажа ли? За какво?

— За да се преместим в нови стаи — каза Монк. — Не мога да остана в тази.

— Защо не?

Погледът му се плъзна по бюрото. Видях три пощенски плика и четири листа с логото на хотела. Потиснах една усмивка. По някакъв странен начин изпитах облекчение да видя отново стария Монк, такъв, какъвто го познавах.

— Разбирам — казах.

Приближих се до бюрото, скъсах единия лист наполовина, и пуснах парчетата в кошчето за боклук.

— Проблемът е решен — казах.

Обадих се на камериерките да дойдат да изпразнят кошчето за боклук на Монк и да отнесат кувертюрата от леглото му, преди да я е подпалил. След това се обадих на портиера да разбера дали някъде на острова може да се намерят бутилирана вода „Сиера Спрингс“, единствената вода, която Монк пиеше, и дезинфекционни мокри кърпички „Ует Уанс“ — единствените мокри кърпички, на които Монк имаше доверие.

Господ беше на моя страна. Хотелът разполагаше с изобилен запас от вода „Сиера Спрингс“, а в сувенирния магазин продаваха кърпички „Ует Уанс“. Кризата се размина. Помолих ги да запишат по един кашон с всеки от двата артикула на сметката на господин Монк и да ги качат веднага в стаята му.

Помолих ги също и да донесат една купичка от зърнената закуска „Чекс“ (той обожава тези малки квадратчета) за него и едно блюдо с палачинки с макадамия, пресен ананас и горещо кафе за мен.

Взех си душ, облякох рокля с гол гръб и се срещнах с Монк на верандата на стаята му, за да закусим. Той още беше с ризата, сакото, памучните панталони и мокасините си, въпреки влагата и горещината.

— Не се ли чувствате неудобно във всички тези дрехи? — попитах.

Той ме изгледа.

— Не.

— Добре, но ще бъдете твърде много облечен за сватбата — казах. — В неофициален хавайски стил е.

— Мога да бъда в неофициален хавайски стил. — Той влезе в стаята си, свали си сакото, закачи го в дрешника и излезе отново на верандата. — Готово.

Задушавах се само като го гледах.

— Какво ще кажете да си разкопчаете яката и да си навиете ръкавите?

— Може би трябва да направя цял стриптийз, както съм започнал — каза Монк. А после го осени нова мисъл. — Я чакай. Това да не е нудистка сватба?

— Не, разбира се, че не.

Той въздъхна с облекчение и заканително размаха пръст към мен:

— За малко да ме заблудиш.

— Тук сме, за да се забавляваме, нали?

— Не по този начин — каза той.