Господин Монк отива на Хавай

12.Г-н Монк показва как става номерът

По обратния път към хотела и докато се качвахме към свързаните си стаи, разказах на Монк всичко за срещата си с Дилън Суифт в бара край басейна. Разказах всичко, което Суифт беше казал за убийството и за образите и усещанията, които Хелън беше споделила с него от огромния отвъден безкрай — мириса на люляк, дървосекача с порцеланова кукла в ръка, вкуса на пай с liliko, спотайващия се в сенките капитан Ахав, допира на бодлива тел до плът, политащата любов и боровото дърво.

Седях на крайчеца на леглото си, а той седеше в едно от ратановите кресла. Очаквах да избухне гневно, или нещо от този род, но той не го направи. Просто седеше там и спокойно ме гледаше.

— Не съм проверил, но се обзалагам, че в мини бара ми има два тоблерона.

— Господин Монк, чухте ли поне една дума от това, което казах?

Той кимна.

— И?

— Чудя се колко тоблерона има в твоя мини бар. — Монк стана и се приближи до мини бара ми.

— Знам, че трябваше да доведа Суифт направо при вас, но бях скептично настроена по отношение на цялата тази работа за говоренето с мъртвите.

— Защото е невъзможно. Той е измамник. Никой не може да говори с мъртвите — каза Монк, като дръпна вратичката на мини бара. — Правилно си постъпила, като не си го довела при мен.

— Така ли?

— Той щеше да отклони вниманието ми от разследването, а то се нуждае от пълното ми внимание — каза Монк. — Къде е ключът от мини бара?

— Върнах го на рецепцията — казах. — Не исках да се изкушавам от нещата вътре.

— Трябват ми фиба и мокра кърпичка — каза той.

Отворих чантата си, намерих кърпичка „Ует Уан“ и фиба, и дадох на Монк и двете. Той използва кърпичката, за да почисти фибата от всичките ми смъртоносни микроби.

— Казвате, че Суифт е измамник, но два от образите, които е видял, свързват Ланс Воон с жената на борда на онова корабче — казах. — Нямаше да разберем, че съществува връзка между Ланс и нея, ако не беше Суифт.

— Значи сега му вярваш? — Монк завъртя фибата в ключалката на мини бара. — Мислиш, че говори с духове?

— Не знам. Но щом тези два образа ни дадоха насока по случая, може би другото, което той ми разказа, също ще ни подскаже нещо.

— Ти искаш да му вярваш — каза Монк.

— Не, не искам.

— Да, искаш. Точно затова по-скоро си готова да повярваш, че той може да общува с духове, отколкото да помислиш за най-очевидното обяснение за точността му.

— Което е?

— Суифт сигурно е видял Ланс и тази жена заедно някъде преди. Когато е научил, че Хелън е убита, Суифт е пресметнал, че има начин да използва тази информация, за да накара нещата да изглеждат така, сякаш контактува с мъртвите, и да се изфука с репутацията си на медиум.

Ключалката на мини бара щракна. Монк се усмихна, доволен от себе си, и отвори малкия хладилник.

— Погледни това. Два тоблерона, но по един брой от всичко останало.

— Може би тоблероните просто са по-популярни от всичко останало.

— Толкова си наивна — каза Монк и затвори мини бара. — Но дори и така да е, за да те накара да повярваш в нещо толкова невероятно като говоренето с духове, Суифт все пак е трябвало първо да спечели симпатията ти.

— Не е спечелил нищо от мен — казах.

— По някакъв начин е спечелил благоразположението ти. Трябвало е да те накара да му повярваш — каза Монк. — И се сещам само за един начин, по който е могъл да го направи. Предал ти е съобщение от Мич.

— Не съм толкова лесна. — Почувствах как очите ми се наливат със сълзи и самообладанието ми изневерява. — Вие сте единственият, на когото някога съм казвала за случилото се с Мич.

— Ти не знаеш какво се е случило с Мич — каза Монк. — Знаеш само версията на флота.

— Казаха ми, че е бил свален над Косово, че оцелял след катастрофата, но се паникьосал, когато вече бил на земята, и така загинал и изложил на опасност живота на хората от екипажа си.

— Това не означава, че е вярно — каза Монк, като седна до мен на крайчеца на леглото. — Единствените хора, които знаят какво се е случило в действителност, са двамата оцелели членове на екипажа. Възможно е те да лъжат, за да прикрият собственото си малодушие, а не това на Мич.

— Въпросът, господин Монк, е, че Суифт знае всичко за тази история. Никаква част от нея не е била оповестявана публично.

Монк поклати глава:

— Знаел е само това, което ти си му казала.

Сега сълзите наистина започнаха да се стичат по лицето ми, но не ме беше грижа. Бях твърде ядосана и наранена.

— Смятате, че ми трябва само едно питие край басейна, и съм готова да разкажа на първия появил се привлекателен мъж най-болезнените си тайни?

— Направила си го, без да го осъзнаваш.

— Не съм била пияна. Знам какво съм казала.

— Дилън Суифт работи до голяма степен по същия начин, както и аз — каза Монк. — Той поглежда един човек и прави логически умозаключения. А след това използва тези сведения, за да те накара да му кажеш онова, което все още не знае.

— Не съм му казала — настоях, подсмърчайки.

— Това, което той прави, се нарича „студено четене“ — психологически похват, използван, за да бъде убеден даден човек, че говорещият знае много повече по даден въпрос, отколкото разкрива. Видях го да го прави вчера по време на шоуто си. Това е малка измама, при която той измъква информация от даден човек, като в същото време прави нещата да изглеждат така, сякаш взема фактите от отвъдното.

Много по-лесно е да измъкваш информация, когато разполагаш с цяла тълпа, вместо само с един човек. За това, което е направил с теб, е нужно истинско умение.

— Не разбирам — казах, започвайки да се съвземам.

— Да започнем с това, как обработва една тълпа. Снощи той се разхождаше из публиката, усещайки буквата „Г“. Някакъв тип веднага скочи, каза, че името му било Гари, и попита дали посланието е за него. В този миг той каза на Дилън Суифт най-важното от всичко — че изгаря от нетърпение да бъде измамен, и че е готов да направи всичко по силите си, за да подпомогне собственото си измамване. Затова, естествено, Суифт избра Гари за четенето.

По-нататък Монк обясни, че в мига щом някой реагирал, Суифт поглеждал възрастта на човека, прическата, бижутата, дрехите му и придружаващите го приятели или близки, и правел няколко прости логически умозаключения. След това започвал да вмята издаващи информираност догадки във въпроси, хитроумно формулирани като изказвания.

Монк ми каза, че вместо да се съгласяват с догадките на Суифт или да ги отхвърлят, повечето хора се опитвали да му помогнат. Те с готовност предоставяли допълнителна информация, давайки на Суифт материал, с който да прави още обосновани догадки, и ако се окажел прав, те си помисляли, че мъртвите нашепват в ухото му. Но ако грешал, можел да заяви, че по линията има статично електричество и, в девет от десет случая, хората му подсказвали, за да му помогнат да изясни предаването.

— Суифт каза на Гари, че някаква жена, с която е бил много близък, се опитва да се свърже с него. Гари бе онзи, който предположи, че това може да е сестра му — каза Монк. — Суифт твърдеше, че „усещал“, че името й започва с „М“ или „Е“, но за да увеличи вероятността за успех, усложни догадката, като каза, че тези букви може да са просто някъде в името. Гари беше онзи, който предположи, че Суифт сигурно говори за сестра му Маргарет.

Сега си спомних. Виждах как Суифт е накарал Гари да му даде информацията, която му е била нужна, за да се престори, че се свързва с дух. Не разбирах обаче как го е направил с мен.

— С мен не се случи така, господин Монк. Първото, което той ми каза, беше, че на съпруга ми му е мъчно за мен и му липсвам. Той вече знаеше неща…

— Сигурен съм, че е знаел — каза Монк. — Помисли си обаче за това, което си му казала ти. Стандартен номер, използван от медиумите, е да кажат, че обичният ти човек има неразрешени въпроси, които трябва да изясни, че е бил измамен или спрямо него е била извършена несправедливост. Той каза ли такова нещо?

Кимнах и подсмръкнах.

— А ти какво каза?

Спомнях си точно какво казах:

— Мич загина два дни преди двайсет и седмия си рожден ден. Бих казала, че това е несправедливо.

— Бил ви е отнет поради нещастен случай — каза Суифт.

— Самолетът му беше свален от вражески огън. Това едва ли може да се нарече нещастен случай.

Със същия успех можех да напечатам биографията на Мич и да я връча на Суифт.

— О, Боже мой, такава глупачка съм. — Отново се разплаках.

— Не, не си. — Монк взе ръката ми. — Просто съпругът ти много ти липсва.

Липсваше ми, и винаги щеше да ми липсва — знаех го. Онова, което не знаех, беше колко близо до повърхността са били тези чувства и колко лесно можеха да ме манипулират. Срамувах се от себе си.

— Книжна кърпичка — каза той.

Подсмръкнах, бръкнах в чантата си и му подадох кърпичка.

— За теб е — каза той.

Изсекнах се и от уважение към Монк и проявената от него любезност извадих от чантата си херметична найлонова торбичка, сложих в нея кърпичката и метнах торбичката в металното кошче за боклук.

Беше очевидно, че Дилън Суифт е измамник. И все пак нещо, което беше казал, ме караше да настръхвам:

— Всичко, което казахте, е логично, господин Монк, с изключение на едно. Помните ли банския от две части, с който бях облечена?

Монк се изчерви от смущение и заби поглед в краката си, сякаш и сега бях със споменатия бански.

— Смътно — каза той.

— Имам го от години. Купих го в Пуерто Валарта, където двамата с Мич отидохме да прекараме един уикенд сред романтика, слънце и текила, за огромен ужас на родителите ми.

— Не ми е нужно да знам това — каза Монк.

— Изгубих си горнището на банския, докато с Мич се боричкахме във водата. Наложи се той спешно да ми купи бански костюм от един амбулантен търговец на плажа, докато аз стоях във водата. Това беше банският, който той ми избра. След това, всеки път, когато ме виждаше в този бански костюм, си спомняше как съм изгубила последния. Обожаваше да ме вижда с него.

— Не искам да знам това — каза Монк.

— Суифт каза, че Мич още обожавал банския ми костюм. Няма как да е разбрал дали Мич някога ме е виждал с този бански. Доколкото Суифт знаеше, можеше да съм си купила този бански костюм миналата седмица.

— Все още искаш да вярваш в него.

— Искам да разбера как са ме измамили.

— Тези мошеници са много умни. Те изучават по-дробно всичко, свързано с модата, песните, прическите, всичко, което е или е било модерно. Сигурно е знаел, че банският костюм е бил по-стар модел, с по-стара кройка или десен, и е направил сполучлива догадка.

— Но какво щеше да стане, ако беше сгрешил?

— Щеше да заяви: „Мич казва, че все още те смята за красива и винаги ще те обича“.

Отново усетих как очите ми се наливат със сълзи и това ме ядоса. Толкова слаба ли бях? Толкова уязвима?

— По-добре да си вървите, господин Монк, иначе може да плача цяла нощ.

— Няма проблем — каза Монк. — Нямам нищо против, стига да имаш кърпички в изобилие.

Седяхме, без да говорим: единствените звуци бяха моите подсмърчания. Въпреки това усещах смъденето на сълзите по бузите си и топлината на ръката на Монк в моята.

— Но наистина се чудя за тези шоколади „Тоблерон“ — каза Монк.

— По-добре идете да проверите.

— Може би трябва да го направя. — Монк стана и поспря до отворената врата на стаята си. — Ако намеря два, би ли искала единия?

Той нямаше да може да спи при наличието на два еднакви шоколада в мини бар, пълен с по един брой от всичко останало. Дори и при това положение, жестът беше мил.

— Разбира се — казах. — Би ми харесало.

Изядох допълнителния „Тоблерон“ и се обадих вкъщи, за да поговоря с Джули и майка ми. Премълчах всичко, свързано с начина, по който бе минал денят ми, с изключение на времето, което прекарах на плажа. Джули ме уведоми, че съм досадна. Звучеше сякаш мама вече беше накупила на Джули достатъчно дрехи, за да й стигнат до гимназията, така че дъщеря ми не припираше много да се връщам.

Заспах само секунди след като положих глава на приятно издутата възглавница. Бях изтощена. Бях изморена от часовата разлика. Бях емоционално омаломощена. Това беше дълбок, подмладяващ сън без сънища, който приключи в осем сутринта, прекъснат от кукуригането на хор петли.

Това беше последният звук, който очаквах да чуя на един тропически остров. Може би папагали. Или някаква специална порода тропически птици. Не и петли. Но се събудих напълно освежена.

Не почуках на вратата на Монк да проверя дали е буден. Вместо това се вмъкнах в тениска и къси панталони и слязох до плажа да се поразходя.

През нощта пясъкът беше загладен от вълните, стигащи съвсем близо до брега, и беше влажен от сутрешния ситен ръмеж. Въздухът беше влажен, топъл и задушен.

По пясъка се разхождаха още половин дузина хора, но въпреки това имах усещането, че плажът е изцяло на мое разположение. Минах покрай бунгалата на Гранд Кахуна Поипу, но не успях да надникна над живите плетове дори след като се повдигнах на пръсти.

По-нагоре по плажа, точно над мястото, където свършваше пясъкът и започваше водата, огромен женски тюлен и малкото лежаха на пясъка. Един работник от хотела ограждаше широк участък около тях с жълта полицейска лента. Спрях досами лентата и погледнах тюлените.

Майката имаше покрита с белези кафява козина; тази на малкото й беше смолисточерна. И двамата имаха муцунки, които ми напомняха за кученца от породата голдън ретривър. Майката отвърна на погледа ми с големите си кръгли очи.

— Тези са монаси — каза работникът от хотела. Беше полинезиец, с много мургаво, покрито с дълбоки бръчки лице.

— Монаси ли?

— Наречени са така заради уединения си начин на живот — каза работникът. — Застрашен вид.

Кимнах към майката.

— Какви са тези белези?

Работникът се усмихна лукаво, разкривайки всичките си криви зъби:

— От много хубаво любене. Мъжкарите го раздават доста грубичко.

Отдръпнах се, за да оставя достатъчно място на тюлените монаси и хотелския работник и продължих да се разхождам.

Плажът свършваше при скалист нос от вулканични скали, които се простираха нататък и се вдаваха навътре в залива. Утъпкана пътека се виеше около основата на носа и свършваше при тротоара на Хуунани Роуд, точно пред Убежището на китоловеца. Докато минавах покрай сградите с апартаменти, хвърлих поглед към онзи, в който беше влязла жената, но щорите бяха затворени.

Пресякох улицата и влязох в паркинга на Убежището на китоловеца, тръгнах по него, заобиколих и стигнах до кабинета на управата. На гишето имаше понички, а зад него — жена на средна възраст. Тя имаше подобна на кошер прическа и голямо желание да говори.

Научих, че е полупенсионирана и работи на половин ден, за да поддържа стила си на живот на острова, което не би могла да направи с парите, които спестила като учителка. Научих, че децата и внуците й никога не й гостували, когато живеела във Флагстаф, но сега, след като се преместила тук, непрекъснато искали да я виждат. Научих също и имената на „чудесната двойка“ в апартамент А-3.

Роксан Шоу и приятелят й Къртис Потър. И двамата от Кливлънд.