Град от кости

14.

Бош спря колата пред къщата и огледа тъмните й прозорци.

— Връзва се — каза Едгар. — Обаче той отдавна е издухал. — Сърдеше се на Бош, който му се беше обадил у дома. Както виждаше нещата, така и така костите си бяха лежали кротко в земята двайсет години — какво пречеше да се изчака до понеделник сутринта, за да се разговаря с този човек? Но Бош каза, че щял да отиде и сам, ако Едгар не искал да дойде с него, така че той нямаше избор.

— Не, вкъщи си е — каза Бош.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Бош погледна часовника си и записа времето и адреса в малкия си бележник. Сети се, че точно в тази къща беше забелязал да се дърпат пердетата, когато обикаляше тук след първото повикване.

— Да вървим — каза той. — Ти си разпитвал, ти ще започнеш разговора. Аз ще се намеся, когато е подходящо.

Мъжът, за когото говореха, се казваше Николас Трент. Живееше сам в къща, намираща се само през две къщи от хълма, където бяха намерени костите. Петдесет и седем годишен, ерген, бездетен. По време на първия им разговор беше казал на Едгар, че се занимава с вътрешно обзавеждане за едно студио в Бърбанк. Не знаел нищо за костите и не можел да помогне по никакъв начин.

Едгар потропа силно на вратата и двамата зачакаха.

— Господин Трент, полиция — каза той високо. — Детектив Едгар. Отворете, ако обичате.

Тъкмо вдигна ръка да потропа отново, когато входната лампа светна. Вратата се открехна и през процепа надникна мъж с обръсната глава.

— Господин Трент? Аз съм инспектор Едгар. Това е партньорът ми, детектив Бош. Имаме няколко допълнителни въпроса, ако не възразявате.

Трент не отвърна нищо и Едгар реши да вложи малко повече тежест в казаното, като бутна вратата и я отвори по-широко.

— Може ли да влезем? — попита той, макар вече да беше наполовина влязъл.

— Не, не може — бързо каза Трент.

— Но, господине, имаме още няколко въпроса, които трябва да ви зададем. — Тонът на Едгар издаваше удивлението му.

— Дрън-дрън!

— Моля?

— Знам какво искате. Вече говорих с адвоката си.

Бош разбра, че доникъде няма да стигнат с надхитряне, затова издърпа партньора се за ръката, за да излезе очи в очи с Трент.

— Господин Трент, ако сте предполагали, че ще се върнем, значи сте очаквали, че ще разберем за миналото ви. Защо не го споменахте пред детектив Едгар? Щеше да ни спести време. Вместо това давате основание да бъдете подозиран.

— Защото миналото си е минало. Забравено и заровено. Оставете го така.

— Не и когато с него са заровени и кости — обади се Едгар.

— Виждате ли? — каза Трент. — Затова искам да си вървите. Нямам какво да ви кажа. Нищо. Нищичко не знам.

— Господин Трент, малтретирали сте деветгодишно момче — каза Бош.

— През хиляда деветстотин шейсет и шеста. И бях наказан. Жестоко. Това е минало. Оттогава съм примерен гражданин. Нямам нищо общо с ония кости горе.

Бош заговори по-спокойно:

— Ако е истина, тогава пуснете ни вътре да си зададем въпросите. Колкото по-скоро отпаднат подозренията от вас, толкова по-скоро ще се заемем с други хипотези. Но трябва да ни разберете — костите на малко момче са намерени на сто метра от къщата на човек, малтретирал деветгодишен през шейсет и шеста. Трябва да го разпитаме, независимо какъв гражданин е бил оттогава. И ще си зададем въпросите. Нямаме избор. Вашият избор е дали това да стане тук, сега, или в присъствието на адвоката ви в участъка, където журналистите ще ви чакат отвън. Ние ви разбираме, господин Трент, разберете ни и вие. Целим бързина и дискретност, но не можем да ги постигнем без сътрудничеството ви.

След кратко мълчание Трент направи крачка назад и ги пусна да влязат.

Беше бос, в провиснали черни шорти, разкриващи тънките му бели крака без никакви косми по тях. Тънкото му тяло беше в широка копринена риза. Цялата му структура беше ъглеста. Въведе ги в дневна, затрупана с антикварни предмети, и се разположи в средата на един диван. Гостите му седнаха срещу него в кожени кресла. Бош реши да продължи да води разговора.

— Ще караме внимателно — започна той. — Ще ви прочета конституционните ви права и ще подпишете формуляр, че това е направено. За ваша и наша сигурност. Разговорът ни ще се записва на касета, от която можете да получите копие, ако желаете.

Трент сви рамене и Бош прие жеста за съгласие, макар и дадено с нежелание. Формулярът беше подписан и Бош го прибра в куфарчето си и извади малък касетофон. В началото записа на касетата присъстващите, времето и мястото и кимна на Едгар да задава въпросите, за да има възможност да разгледа обстановката.

— Господин Трент, откога живеете в тази къща?

— От хиляда деветстотин осемдесет и четвърта. — Трент се засмя.

— Какво е смешното?

— Осемдесет и четвърта. Не схващате ли? Джордж Оруел. Големия брат? — И ги посочи.

Едгар явно не схвана мисълта му и продължи:

— Под наем или като собственик?

— Собственик. Всъщност отначало под наем, после купих къщата от предишния й собственик.

— Така. Значи вие изготвяте декори за развлекателната индустрия?

— Разкрасявам декори. Има разлика.

— Каква е разликата?

— Дизайнерът прави скиците за декорите и ръководи изработването им. След което декораторът добавя разни детайли. Характеризиращи детайли за действащите лица.

— Откога се занимавате с това?

— Двайсет и шест години.

— Вие ли заровихте момчето на хълма?

Трент се изправи възмутено.

— Разбира се, че не. Кракът ми не е стъпвал на тоя хълм. А вие правите голяма грешка, като си губите времето тук, докато истинският убиец се разхожда някъде на свобода.

— Седнете, господин Трент — намеси се Бош. Реакцията на домакина им създаваше впечатление или за невинност, или за много добре изиграна роля. — Вие сте умен човек. Знаете точно защо сме тук. Трябва или да ви очистим от подозрения, или да ви приберем на топло. Тъй че защо не ни помогнете? Вместо да ни играете сценки, защо не си помогнете, като ни помогнете?

Трент разпери широко ръце.

— Не знам как! Не знам нищо за случая! Как да ви помогна като всъщност не знам за какво точно става дума?

— За начало можете да ни покажете къщата. Ако ми помогнете да се отпусна с вас, може би ще успея да видя нещата от вашата страна. Но засега… разполагам само с миналото ви и с костите, намерени съвсем близо до къщата ви. А това не е във ваша полза.

Трент се изправи и ги подкани с жест към вътрешността на къщата.

— Хубаво. Гледайте, колкото щете. Но нищо няма да намерите. Нищо!

Бош погледна Едгар и му кимна, в смисъл „заеми се с него, докато огледам“.

— Благодаря ви, господин Трент — каза той и се изправи.

Когато тръгна по коридора към задната част на къщата, чу Трент да казва:

— Спомням си само, че децата играеха… — и спря, осъзнал, че всяко споменаване на деца само ще засили подозренията към него.

— Харесваше ли ви да гледате как децата си играят, господин Трент? — попита Едгар.

Бош остана скрит на мястото си в коридора, заслушан в разпита.

— Не можех да ги видя, ако бяха в гората. Понякога се качвах с колата или разхождах кучето си, докато беше живо, и виждах деца да се катерят нагоре. Момиченцето от другата страна на улицата. Децата на Фостърови. Всички деца от квартала. Правото на преминаване е на общината — това е единственият неразработен парцел наоколо. Затова се качваха там да играят. Някои съседи мислеха, че по-големите се качват, за да пушат, и се притесняваха, че може да причинят огромен пожар.

— За кой период говорите?

— Когато се преместих да живея тук. Не съм се замесвал в тия истории. Съседите, които живееха тук по-отрано, се занимаваха с тях.

Бош продължи по коридора. Къщата беше малка, не по-голяма от неговата. Коридорът завършваше с три врати — две за спални и една за килер за чаршафи и друго домашно бельо. При чаршафите нямаше нищо, достойно за внимание, и Бош влезе в дясната спалня — тази на Трент. Чиста и подредена, само по бюрата и до кревата бяха натрупани разни джунджурии, вероятно необходими за работата на Трент.

След това провери килера. На горния рафт имаше няколко кутии, в които се съхраняваха стари, износени обувки. Явно Трент не се разделяше със старите, след като си купеше нови. Може би и те ставаха част от работния му инвентар. В една от кутиите имаше стари ботуши със засъхнала пръст по подметките. Бош си отбеляза да вземе това предвид при обиска. Сегашното посещение включваше само повърхностен оглед. Ако Трент официално станеше заподозрян, щеше да има и обиск и ботушите биха били добра отправна точка, при положение че вече беше заявил, че никога не се е качвал на хълма. Съществено при следователската работа със заподозрени беше улавянето им в лъжа.

Иначе нито в килера, нито във втората спалня и банята към нея нямаше нещо подозрително. Но пък Трент бе разполагал с години да прикрие следите си. Включително и възможността да направи повторна проверка през трите дни, след като Едгар беше разговарял с него.

След като приключи със задната част на къщата, Бош влезе през една кухненска врата в гаража. В две клетки бяха разположени караваната на Трент и купчини кутии, надписани като съдържащи багаж от различни стаи. Първоначално Бош си помисли колко е странно, че Трент още не е разопаковал всичкия си багаж, при положение че се е нанесъл преди двайсет години, но после се сети, че отново става дума за неща, свързани с професията на домакина.

Една от стените беше покрита с глави от различен дивеч, с втренчени в него стъклени очи. Полазиха го тръпки — цял живот беше мразил подобни гледки.

Остана още няколко минути в гаража, да разгледа по-специално една кутия, маркирана с етикет „Стая на момчето 9-12“. Съдържаше играчки, модели на самолети, скейтборд и футболна топка. Бош се сети за тениската с надпис „Солид Сърф“ и разгледа скейтборда по-внимателно.

През странична врата от гаража се излизаше на пътека, водеща към задния двор. По-голямата част от него се заемаше от басейн, който стигаше до обрасъл с дървета наклон. В тъмнината не се виждаше особено и Бош реши да разгледа външната част през деня.

Цялата обиколка отне двайсет минути. Когато Бош се върна в дневната, Трент го погледна очаквателно.

— Доволен ли сте?

— Засега, господин Трент. Оценявам вашата…

— Виждате ли? Няма край. „Засега“. Няма да ме оставите на мира, нали? Ако бях пласьор на наркотици или обирач на банка, щях да си изплатя дълговете и повече нямаше да ви видя. Но само защото съм пипнал някакво момче преди сто години, ще съм виновен цял живот.

— Мисля, че „пипнал“ не е съвсем точната дума — намеси се Едгар. — Но ще проверим за това в досието ви.

Трент скри лице в шепи от отчаяние, а Бош погледна Едгар, който му кимна, че е приключил. Бош взе касетофона и го пъхна в предния джоб на якето си, но без да го изключва. Беше научил този трик при един случай преди година: понякога най-ценни за разследването неща се казват, когато разпитваният остане със заблуждението, че записът е приключил.

— Господин Трент, благодарим за помощта ви. Ще тръгваме. Но може да се наложи пак да разговаряме утре. На работа ли сте?

— Господи, само не ми звънете там! Нуждая се от тази работа, а вие може да съсипете всичко. — Той даде на Бош номера на пейджъра си. Бош си го записа и тръгна към изхода.

Преди да го последва, Едгар направи последно уточнение:

— Господин Трент, работите във филмовата индустрия, знаете какъв е редът — обаждате ни се, ако решите да напускате града. Ако не го направите и се наложи да ви издирваме… последствията няма да ви харесат.

Трент отговори монотонно, погледът му беше втренчен някъде надалеч:

— Никъде няма да ходя. А сега, моля ви, си тръгвайте и ме оставете сам.

Те излязоха и Трент затръшна вратата след тях.

Когато стигнаха до улицата, внезапно ги заслепи ярка светлина. Репортерка, следвана от оператора си, почти ги атакува.

— Привет, детективи. Джуди Съртейн, новините на Канал Четири. Имаме ли пробив в случая с костите?

— Без коментар — излая Едгар. — И изключете тази проклета светлина.

Бош най-сетне успя да фокусира репортерката и я позна — беше от групата на журналистите, които бяха спрени на загражденията. Също така му беше ясно, че „без коментар“ не е начин за излизане от ситуацията. Трябваше медиите да се задържат по-далеч от Трент.

— Не — отговори той. — Никакъв пробив. Просто рутинни процедури.

Съртайн тикна микрофона си в лицето на Бош.

— Защо се върнахте в квартала?

— Привършване рутинната обиколка на обитателите. Нямах възможност досега да говоря с един от тях, това е всичко. — Надяваше се да забележи досадата в тона му. — Съжалявам, нямам сензация за вас тази вечер.

— Беше ли този съсед или някой от съседите полезен за разследването?

— Засега работата ни върви трудно въпреки съдействието на жителите на квартала. Някои от тях дори не са живеели тук по времето, когато са заровени костите. — Бош посочи къщата на Трент. — Този господин например. Научихме, че е купил къщата си през осемдесет и седма, тоест след убийството.

— Значи обратно в отправната точка?

— Нещо такова. Това е наистина всичко, което мога да ви кажа. Лека вечер.

Той мина покрай репортерката и се отправи към колата си. Малко по-късно тя го настигна, вече без оператора си.

— Детектив, трябва ми името ви.

Бош извади визитна картичка от портфейла си и й я подаде. Само с името и номера на участъка.

— Вижте, мога да гарантирам анонимността ви, ако желаете да ми кажете нещо неофициално — каза Съртейн. — Каквото и да е, без камера.

— Нямам какво. Лека вечер.

В момента, когато вратата на колата се затвори, Едгар изруга.

— Как, по дяволите, знаеше, че ще сме тук?

— Вероятно някой й се е обадил. Два дни вися тук, докато копахме. Правила е мили очи на съседите и се е сприятелила с някого. Освен това едва ли бихме могли да се скрием. — В рамките на програма, целяща да направи полицаите по-забележими на улицата, колите бяха боядисани в чер-но-бяло, без сигнални лампи.

От колата се виждаше как репортерката и операторът тръгват към вратата на Трент. Бош бързо извади мобифона си и се накани да звънне на Трент, за да го предупреди да не отваря, но се сети, че в този район няма сигнал, и изруга:

— Проклятие!

— Късно — каза Едгар. — Да се надяваме, че ще прояви разум.

Вратата на къщата се отвори и на прага се появи Трент, мигновено окъпан в бялата светлина на камерата. Той каза няколко думи, махна с ръка и затвори вратата.

Бош обърна колата и потегли към участъка.

— Какво следва? — попита Едгар.

— Трябва да погледнем съдебните му материали.

— Първо с това ще се заема.

— Не. Първо искам да разнесем заповедите за претърсване по болниците. Трябва да идентифицираме момчето, та евентуално да го свържем с Трент. Давай да се срещнем в районния съд на Ван Найс в осем. Даваме ги за подпис и си ги разделяме. — Бош избра този съд, защото се намираше близо до мястото, където живееше Едгар, и можеха да почнат работа веднага след като получеха съдийско съгласие.

— Ами обиск у Трент? — попита Едгар. — Видя ли нещо подозрително?

— Не много. В гаража, при неговите си неща, държи в една кутия скейтборд. Помислих си за тениската на жертвата. А също има и ботуши със засъхнала кал по тях, която би могла да съвпадне с пробите от хълма. Но не възлагам особени надежди на обиск. Имал е двайсет години на разположение да се очисти от ненужното. Ако е той, разбира се.

— Ти не мислиш ли така?

— Времето не се връзва. Осемдесет и четвърта почти излиза от рамките ни.

— Мислех, че ни интересува всичко между седемдесет и пета и осемдесет и пета.

— По принцип. Но ти чу Голихър — преди двайсет до двайсет и пет години. Това връща до началото на осемдесетте. Осемдесет и четири не ми се струва като да е съвсем в началото на десетилетието.

— Може да се е преместил в тази къща заради тялото. Заровил е момчето и се е преместил наблизо. Тоя е от типа болни мозъци, Хари.

— Има такова нещо. Но пък ми вдъхна доверие, докато го слушах. Никакви отрицателни излъчвания.

— По тази линия си се подвеждал.

— О, да…

— Мисля, че той е нашият човек. Чу ли го само как каза: „само защото съм пипнал някакво момче“? Сигурно за него содомията е просто докосване.

Едгар очевидно реагираше емоционално, но все пак беше баща, за разлика от Бош.

— Ще му проверим досието. Трябва да отидем и до Залата да проверим обратните за хората, които са живели на тази улица тогава. — „Обратните“ бяха телефонни книги, в които обитателите на даден квартал фигурират не по адреси, а по име. Книги за всяка отделна година се съхраняваха в Залата на регистрите. С тяхна помощ щяха да научат имената на всички, живели на Уъндърланд в интересуващия ги период.

— Голяма веселба ще падне — каза Едгар.

— Направо нямам търпение да се захвана.

Останалата част от пътя мина в мълчание. Бош беше в лошо настроение. Не му харесваше как се справя с разследването до момента. Костите бяха открити в сряда, а цялостното разследване стартира още на другия ден. Трябваше да провери имената преди неделя. С отлагането беше дал преимущество на Трент — три дни, през които да се подготви за въпроси. Дори да се срещне с адвокат. Дори, ако желае, да разиграе отговорите си на разпита пред огледало. Бош имаше собствен детектор на лъжата. Но знаеше, че един добър актьор е в състояние да се справи с него.