Град от кости

2.

Докато се придвижваше през каньона, нагоре по Лукаут Маунтън към Уъндърланд Авеню, Бош се заслуша в коментара по радиото на срещата на „Лейкърс“. Не беше фанатик на тема професионален баскетбол, но искаше да е в течение, в случай че му потрябва партньорът му, Джери Едгар. Бош беше сам, защото Едгар беше спечелил два билета за мача — с места по избор. Уговорката им беше Бош да не го притеснява, освен в случай на убийство или нещо, с което не би се справил сам. Освен това третият член на екипа им, Кизмин Райдър, беше повишена почти преди година в отдела „Кражби и убийства“, без дай е изпратен заместник до момента.

В началото на третата четвърт резултатът от мача с „Портланд“ беше равен. Макар и да не беше фен на отбора от Лос Анжелис, от непрестанното дърдорене на Едгар да бъде оставен необезпокояван специално за този мач, Бош беше наясно, че става дума за двубой с много важен противник. Реши да не му изпраща съобщение преди да е стигнал до мястото и да е преценил обстановката. При влизането в каньона радиостанцията заглъхна.

Изкачването беше стръмно. Лоръл Кениън се врязваше в планините Санта Моника, а пътищата, излизащи от него, също се насочваха към билото. Уъндърланд Авеню свършваше в доста усамотено място, където къщи за по половин милион долара се губеха в гори и стръмни възвишения. На Бош му беше ясно, че претърсването за кости в такъв район ще е кошмар. Той спря колата зад патрулната, вече пристигнала на адреса, даден от Манкиевич, и погледна часовника си. 4.38. Отбеляза го на нова страница в тефтера си. По негова преценка оставаше по-малко от час преди да се стъмни.

Отвори му непознат патрулиращ офицер. На табелката с името й пишеше Брашър. Преведе го през къщата до кабинет, където друг полицай, когото Бош познаваше — казваше се Еджууд — разговаряше с белокос мъж, седнал зад затрупано с книги бюро. На бюрото имаше и отворена кутия за обувки.

Бош влезе и се представи. Белокосият мъж също — казваше се Пол Гайо, лекар. Бош се наведе над кутията за обувки да види костта, събрала ги тук. Беше тъмнокафява и приличаше на чепата съчка.

На пода до стола на доктора лежеше куче. Голямо куче с жълта козина.

— Значи това е — каза Бош.

— Да, детектив, това е вашата кост — каза Гайо. — И както можете да видите…

Пресегна се към лавица зад бюрото и измъкна тежък екземпляр на „Анатомия на Грей“. Отвори я на предварително маркирана страница. Бош забеляза, че ръцете му са в латексови ръкавици.

На страницата имаше илюстрации на кост, рисувана отпред и отзад. В ъгъла имаше малка скица на скелет, където костта беше обозначена и на двете ръце.

— Хумерусът — каза Гайо и почука по страницата. — А ето го и намерения образец.

Той се пресегна и внимателно извади костта от кутията, задържа я над илюстрацията и направи сравнение между двете точка по точка:

— Медиален епикондил, трохлиа, голяма и малка туберкула. Всичко си е на мястото. Тъкмо казвах на двамата ви колеги — знам си костите и без да гледам в книгата. Тази кост е човешка, детектив. Без никакво съмнение.

Бош погледна Гайо. Забелязваше се съвсем леко потрепване, навярно първи сигнал за паркинсон.

— Пенсиониран ли сте, докторе?

— Да, но това не означава, че не мога да разпозная кост, когато видя…

— Не поставям под съмнение знанията ви. — Бош се опита да се усмихне. — Казвате, че е човешка, вярвам ви. Просто се ориентирам в обстановката. Можете да я приберете в кутията.

Гайо върна костта на мястото й.

— Как се казва кучето?

— Беда.

Бош го погледна. Приличаше на заспало.

— Като пале ми създаваше доста ядове.

Бош кимна.

— Разбирам. Ако нямате нищо против повтарянето, разкажете ми какво се случи днес.

Гайо прокара ръка по врата на кучето. То го погледна за момент, после пак отпусна глава и затвори очи.

— Изведох Беда на следобедна разходка. Обикновено когато стигнем до кръга, й свалям каишката и я пускам да тича в гората. Това й харесва.

— Каква порода е? — попита Бош.

— Жълт лабрадор — бързо отвърна Брашър зад гърба му.

Бош се обърна и я погледна. Тя усети, че намесата й е грешка, кимна и отстъпи към вратата на кабинета, при партньора си.

— Вие можете да тръгвате, ако имате други повиквания — каза Бош. — Аз ще поема нещата оттук нататък.

Еджууд кимна и направи знак на Брашър да излизат. Бош се замисли за момент, после каза:

— Колеги?

Еджууд и Брашър се обърнаха към него.

— Нека да не го разгласяваме, а?

— Дадено — каза Брашър и погледът й се задържа върху Бош, докато той не отклони своя.

След като двамата излязоха, Бош пак се обърна към доктора и забеляза, че потрепването на лицевите му мускули е станало по-силно изразено.

— Отначало и те не ми повярваха — каза Гайо.

— Защото получаваме много обаждания като това. Но аз ви вярвам, докторе, тъй че защо не продължите?

Гайо кимна.

— Добре. Значи изкачихме се до кръга и аз махнах каишката. Тя се втурна в гората, както винаги. Добре е тренирана. Когато свирна, се връща. Проблемът е, че вече не мога да свиркам достатъчно силно. Така че ако се отдалечи толкова, че да не ме чува, се налага да я чакам.

— Какво се случи днес?

— Свирнах и тя не се върна.

— Значи доста се е била отдалечила.

— Точно така. Почаках. Свирнах още няколко пъти и най-накрая тя излезе от гората, при къщата на господин Улрих. Носеше костта. Отначало помислих, че е пръчка, разбирате ли, и че иска да си играе. Но когато се приближи, разпознах формата. Измъкнах я от устата й, не без борба, след което я разучих тук, за да съм сигурен, и се обадих на вас.

„На вас“ — помисли си Бош, Винаги казваха така, като че ли полицаите принадлежаха към друг вид. Синият вид, през чиято броня ужасите на тоя свят не можеха да проникнат.

— Когато сте се обадили, сте казали на сержанта, че костта има фрактура.

— Да, така е.

Гайо взе отново костта, обърна я и прокара пръст по дължината на вертикалната бразда.

— Това е линия на счупване, детектив. Зараснала фрактура.

— Добре. — Бош посочи кутията и докторът сложи костта в нея.

— Докторе, имате ли нещо против да сложите каишката на кучето и да се разходите до кръга с мен?

— Нищо. Трябва само да си сменя обувките.

— Аз също трябва да се преоблека. Какво ще кажете да Ви чакам отвън?

— Разбира се.

— Ще взема това сега.

Бош постави капака на кутията, взе я и излезе.

Патрулната кола все още беше пред къщата. Двамата полицаи седяха вътре, очевидно заети с писането на рапорти. Той отиде до своята кола и сложи кутията на дясната предна седалка.

Понеже беше на повикване, не беше с костюм. Носеше спортно яке, сини дънки и бяла риза. Съблече якето, нави го с хастара навън и го сложи на задната седалка. Забеляза, че спусъкът на оръжието, което носеше закачено на бедрото си, е пробило дупка в подплатата, а якето не беше носено и година. Скоро дупката щеше да стигне и до джоба. В повечето случаи връхните му дрехи се износваха точно по този начин — отвътре навън.

Свали и ризата и остана по тениска. Отвори багажника и извади от кутията с екипировката си за огледи работните обуща. Докато се преобуваше, подпрян на задния калник, Брашър излезе от патрулната кола и се приближи към него.

— Значи изглежда достоверно, а?

— Така мисля. Все пак някой от съдебните медици ще трябва да го потвърди.

— Ще се качиш да хвърлиш един поглед ли?

— Поне ще опитам. Въпреки че няма да е светло още дълго. Вероятно ще се върна пак утре.

— Аз съм Джулия Брашър. Нова съм в отдела.

— Хари Бош.

— Знам. Чувала съм за теб.

— Отричам всичко.

Тя се усмихна и му протегна ръка, което го свари в процеса на връзване на втората обувка. Той пусна връзките и стисна ръката й.

— Съжалявам, днес имам проблеми с разпределението на времето.

— Не се притеснявай.

Той завърза обувката и се изправи.

— Когато се обадих за кучето и ме погледна, се сетих, че се опитваш да установиш контакт с доктора. Направих грешка, съжалявам.

Бош я огледа. Към трийсет, с тъмна коса, вързана на плитка, която се спускаше под яката й. Тъмнокафяви очи. Очевидно предпочиташе да е на открито — тенът й беше равномерен.

— Вече казах, не се притеснявай.

— Сам ли си?

Бош се поколеба.

— Партньорът ми в момента е зает.

Докторът се появи на вратата с кучето, вързано на каишка. Бош реши да не се преоблича напълно в костюма си за огледи и погледна Джулия Брашър — тя гледаше кучето.

— Нямате ли обаждания?

— Днес не е натоварено.

Бош премести поглед към кутията с екипировка, където се мъдреше и фенерът му, бръкна в багажника, взе един парцал и го хвърли отгоре му. После извади руло жълта полицейска лента и един „Полароид“, затвори капака и се обърна към Брашър.

— Имаш ли нещо против да ми заемеш фенерчето си? Забравил съм моето.

— Не, разбира се.

Тя извади фенерчето от калъфа на колана си и му го подаде. Докторът и кучето дойдоха при тях.

— Готови сме.

— Добре, докторе. Искам да отидем до мястото, където сте пуснали кучето, за да видим къде ще отиде.

— Не съм сигурен, че ще издържите на темпото й.

— Оставете това на мен, докторе.

— Тогава насам.

Изкачиха се по Уъндърланд Авеню до кръга за обръщане, с който свършва улицата. Брашър махна на другия полицай в колата и се присъедини към тях.

— Знаете ли, този път е свързан с неприятна история — каза Гайо. — Преди няколко години един човек беше проследен до вкъщи от Холивуд Боул и след това убит при грабеж.

— Спомням си — каза Бош. Знаеше, че разследването по този случай още не е приключено, но не го спомена. Не беше мястото и времето за това.

Доктор Гайо се движеше неприсъщо енергично за възрастта и вида си. Остави на кучето да определи темпото и скоро се озова на няколко крачки пред Бош и Брашър.

— Къде беше? — попита я Бош.

— Моля?

— Каза, че си нова в Холивудското управление. Къде си била преди това?

— А, разбрах. В академията.

Отговорът го изненада. Той я погледна пак и си помисли, че ще трябва да преразгледа оценката си за възрастта й. Тя кимна и каза: — Знам, стара съм. Бош се сконфузи.

— Не съм казал такова нещо. Просто мислех, че си била някъде другаде. Не приличаш на новобранец.

— Започнах да се обучавам на трийсет и четири.

— Сериозно? Виж ти.

— Аха. Малко късно ми влезе мухата в главата.

— Какво си правила дотогава?

— О, най-различни неща. Главно пътувах. Отне ми доста време да си изясня какво точно искам. И искаш ли да знаеш с какво желая да се занимавам най-много?

Бош я погледна.

— С какво?

— С каквото и ти. С убийства.

Той не знаеше какво да отговори, така че каза:

— Е, успех.

— Не мислиш ли, че това е работата, която ни задоволява в най-голяма степен? Вземи например това, с което се занимаваш ти — отърваваш мешавицата от най-гадните хора.

— Мешавицата?

— Обществото.

— Е, от известна гледна точка е така. — Настигнаха доктор Гайо, който беше спрял с кучето на кръга за обръщане.

— Това ли е мястото?

— Да. Тук я пуснах. Тя се изкачи оттам.

Той посочи един обрасъл парцел, който започваше от нивото на улицата и стръмно се изкачваше към хълмовете. Виждаше се голям водосточен канал, което обясняваше защо мястото никога не е било застроявано. Общинска собственост, използвана за направляване на водите, оттичащи се на улицата по време на бури. Много от улиците в каньона бяха дъна на потоци и лесно биха си върнали първоначалния вид по време на дъжд, ако нямаше такава система.

— Ще се изкачите ли? — попита докторът.

— Ще се опитам.

— Ще дойда с теб — каза Брашър.

Бош я погледна, после чу звука на приближаваща се кола и се обърна. Беше патрулката. Спря до тях и Еджууд свали прозореца.

— Повикване, Брашър. БС. — И кимна към мястото до себе си, Брашър се намръщи, после каза на Бош.

— Мразя битовите скандали.

Бош се усмихна. Той също ги мразеше, особено когато завършваха с убийство.

— Много добре те разбирам.

— Е, може пак да се видим някой ден. — Тя тръгна да заобиколи колата.

— На — каза Бош и й подаде фенерчето.

— Имам друго в колата — каза тя, — Ще ми го върнеш следващия път.

— Сигурно? — За момент се изкуши да й поиска телефона, но не го направи.

— Съвсем. Успех.

— И на вас. И внимавайте.

Тя му се усмихна и се качи в колата. Бош се обърна към доктор Гайо и кучето.

— Привлекателна жена — каза Гайо.

Бош не отговори, но се зачуди дали коментарът му не е заради начина, по който бе говорил с Брашър. Надяваше се да не е било чак толкова очевидно.

— Хайде, докторе — каза той. — Пускайте кучето, а аз ще се опитам да го следвам.

Гайо отвърза каишката и потупа кучето по гърдите.

— Хайде, намери кокала! Намери кокала!

Кучето се втурна в гората още преди Бош да е успял да направи и крачка.

— Е, явно имахте право, докторе — засмя се Бош и се обърна, за да се увери, че патрулната кола е потеглила и Брашър не е станала свидетел на гледката.

— Да й свирна?

— Не. Ще вляза в гората и ще се опитам да я настигна.