Град от кости

24.

Шийла Делакроа живееше в квартал Миракъл Майл — на юг от Уилшир и с малко по-нисък стандарт от близкия Хенкок Парк, но все пак застроен с добре поддържани къщи — самостоятелни или близнаци, но със скромни стилистични добавки, изразяващи индивидуалност.

Апартаментът й се намираше на втория етаж на къща-близнак и беше обзаведен с имитации на пластики. Тя най-приятелски покани детективите да влязат, но каза, че може да им предложи само чай, защото религията й забранява кафето. Едгар прие с нежелание. Бош отказа и се зачуди коя ли ще е религията, забраняваща употребата на кафе.

Седнаха в хола и зачакаха домакинята да приготви чая за Едгар в кухнята. Тя им извика оттам, че има само час преди да тръгне за работа.

— С какво се занимавате? — попита Бош, когато тя донесе чашата с димящ чай и я постави пред Едгар. Делакроа беше висока жена с късо подстригана руса коса. С малко повечко килограми и доста повече грим от допустимото.

— Набирам актьори за най-различни продукции — отвърна тя и се настани на дивана. — Най-вече за по-малките студиа, понякога и за телевизията. Всъщност точно тази седмица работя по един полицейски сериал.

Едгар отпи от чая, понамръщи се и огледа етикета на пакетчето.

— Плодов е — каза Делакроа. — Ягода и дарджилинг. Нали е чудесен?

Едгар остави чашата на масичката.

— Става.

— Госпожице Делакроа, след като сте в развлекателния бизнес, познавате ли случайно господин Николас Трент?

— Моля ви, наричайте ме Шийла. Името ми звучи познато, но не мога да го свържа с определен човек. Актьор ли е, или е в моя бизнес?

— Нито едно от двете. Това е мъжът от Уъндърланд. Декораторът.

— О, този по телевизията, самоубиецът. Ясно защо името ми прозвуча познато.

— Значи не сте го чували покрай работата?

— Не.

— Всъщност не трябваше да започна с въпроси за него. Разкажете ни за брат си. Имате ли негова снимка, която бихме могли да видим?

— Да. — Тя стана и отиде зад гърба на Бош до един шкаф, върху който бяха подредени фотографии, също както на камината на Джулия Брашър. — Ето го. — Подаде една снимка в рамка на Бош.

На снимката момче и момиче седяха на стълби — същите, които детективите бяха изкачили на идване към жилището й. Момчето беше доста по-дребно от момичето. И двете деца се усмихваха, както очевидно ги бяха инструктирали преди да ги щракнат — с показване на всичките зъби. Бош | подаде снимката на Едгар и пак се обърна към Делакроа.

— Тук ли е правена?

— Това е домът, в който израснахме.

— Артър оттук ли изчезна?

— Да.

— Нещата му все още тук ли са?

Жената се усмихна тъжно и поклати глава:

— Дадох ги за благотворителни разпродажби в църквата, много отдавна.

— Коя църква?

— Уилширската Църква на Природата.

— Те ли са, които не ви разрешават кафе? — попита Едгар, като остави снимката до чашата си.

— Нищо, съдържащо кофеин.

— Имате ли други негови снимки?

— Разбира се. Цяла кутия.

— Може ли да ги разгледаме? Така, докато си говорим.

Делакроа като че ли се обърка.

— Шийла — каза Бош, — намерихме и дрехи заедно с останките. Искаме да видим снимки, за да потърсим съвпадения. Ще ни е от помощ.

— Разбирам. Ей сега ще я извадя от килера.

Докато я чакаха да се върне, Едгар се наведе към Бош и прошепна:

— Тоя църковен чай има вкус на пикня.

— Откъде ти е познат вкусът? — прошепна му Бош в отговор.

Преди Едгар да измисли какво да каже, Шийла Делакроа се появи със стара кутия за обувки. Беше пълна със снимки.

— Не са подредени, но той е на повечето от тях.

Бош направи знак на партньора си да се заеме с разглеждането на снимките, докато той задава въпросите.

— Защо не ми разкажете за брат си и изчезването му?

— Четвърти май, хиляда деветстотин и осемдесета. Не се прибра от училище. Това е всичко. Помислихме, че е избягал от къщи. Споменахте, че сте намерили и дрехи при останките. Баща ми прегледа чекмеджетата му и каза, че е взел дрехи. Това ни накара да мислим, че е избягал.

Бош си записваше в тефтера.

— Споменахте, че няколко месеца преди това се е наранил, докато карал скейтборд.

— Удари си главата и се наложи операция.

— Когато изчезна, взе ли дъската?

— Много отдавна беше… всичко, което помня, е, че беше влюбен в тази дъска. Така че най-вероятно я е взел. Но си спомням със сигурност само за дрехите.

— Обадихте ли се в полицията?

— Баща ми се обади, сигурна съм.

— Не можах да намеря никакъв документ, удостоверяващ, че е имало такова обаждане. Напълно сигурна ли сте в това?

— Аз закарах баща си до полицията тогава.

— В Уилшир?

— Мисля, че да. Не си спомням точно.

— Шийла, къде е баща ви? Жив ли е?

— Живее във Вали. Но напоследък не е добре.

— Къде във Вали?

— Ван Найс. Паркингът за каравани „Манчестър“.

Мястото не беше от приятните за живеене.

— Пие… Откакто Артър…

Едгар подаде на Бош пожълтяла снимка на малко момче върху дъска за скейтборд, с ръце, вдигнати в усилието да пази равновесие, докато се пързаля по тротоара. На самата дъска не се различаваше почти нищо.

— Не се вижда много — каза Бош и понечи да му я върне.

— Дрехите. Блузата.

Бош се вгледа в снимката. Сива тениска с надпис „Солид Сърф“. Бош я показа на Шийла.

— Това е брат ви, така ли?

— Да.

— Спомняте ли си дали тениската, която носи на тази снимка, е била сред дрехите, които е взел?

— Не. Беше толкова… Помня само, че много си харесваше тази тениска.

Не ставаше за солидно доказателство, но все пак думите на Шийла бяха крачка в определена посока. Бош чувстваше как постепенно се приближават към идентифициране. Едгар добави снимката към купчина други, които щяха да поискат да им бъдат дадени временно.

Бош погледна часовника си.

— Ами майка ви?

— Нея… нея вече я нямаше.

— Имате предвид, че е починала?

— Напусна ни. Артър беше трудно дете, от самото начало. Изискваше много грижи и целият товар падна върху майка ми. Не можа да се справи. Една вечер уж отиде до аптеката и просто не се прибра. Намерихме бележки от нея под възглавниците си.

— На колко години бяхте тогава? А брат ви?

— Аз на шест, а Арти на две.

— Запазихте ли бележката от майка си?

— Не. Не исках да ми напомня колко много ни е обичала, но все пак е предпочела да не е с нас.

— А Артър запази ли своята?

— Баща ми му я запази. Даде му я, когато поотрасна. Може и да я е запазил. Той не я познаваше истински и затова му беше интересно да знае повече за нея. Задавал ми е много въпроси. Не можех да му покажа нейни снимки, защото баща ми ги изхвърли, след като тя ни напусна — не искаше да му напомнят за нея.

— Знаете ли какво й се е случило? Дали е жива?

— Нямам представа. И не ме интересува.

— Как се казва?

— Кристин Дорсет Делакроа. Второто име е моминското й.

— Дата на раждане или номер на социална осигуровка?

Шийла поклати глава.

— Вашето свидетелство за раждане у вас ли е?

— Мога да го потърся.

— Оставете, ще го потърсите накрая. Баща ви ожени ли се пак, след като майка ви избяга?

— Не. И досега живее сам.

— Да е имал някога приятелка или някой, който да живее с него?

Тя го погледна с почти безжизнени очи.

— Не, никога.

Бош реши да смени темата с нещо по-малко болезнено.

— В кое училище ходеше брат ви?

— Последното беше „Братята“.

Бош си записа името и подчерта дебело буквата „Б“ — мислеше за отпечатъка на раницата на момчето. Шийла продължи:

— Частно училище за момчета с психически проблеми.

Баща ми го изпрати там. Намира се на Кресънт Хайтс, близо до Пико.

— Имал е психически проблеми?

— Не точно. Изхвърляха го от другите училища, най-вече за участие в побои.

Едгар погледна снимката най-отгоре на купчината.

— Момчето е като вейка. Той ли започваше боевете?

— Повечето пъти. Не се разбираше с другарчетата си. Скейтбордът беше единственото, което го интересуваше. Може би днес биха казали, че има проблеми с концентрирането на вниманието. Предпочиташе да е сам.

— Получавал ли е наранявания, когато се е бил?

— Понякога. Предимно синини.

— Счупвания?

— Не. Просто училищни свади.

Информацията не ги водеше натам, накъдето Бош се беше надявал в началото на разговора.

— Помните ли в какво брат ви е сложил дрехите си? В куфар, в сак?

— Мисля, че училищната си чанта. Не си беше взел учебниците.

— Помните ли как изглеждаше чантата?

— Обикновена раница. Всички имаха еднакви в „Братята“. И досега виждам хлапета да се разхождат по Пико с раници, на които е изписано „Б“.

— Да се върнем към скейтборда. Сигурна ли сте, че го е взел?

— Абсолютно.

Бош реши да привърши с този първи разговор, за да се съсредоточи върху идентифицирането. Ако се потвърдеше, че костите са на Артър Делакроа, можеха да се върнат при сестра му.

Голихър беше споменал, че раните по костите са резултат от системно малтретиране. Можеха ли пък да са резултат от училищни схватки и каране на скейтборд? Не беше подходящ момент за отваряне на темата за физическо насилие вкъщи — дъщерята можеше да се отприщи и да разкаже грозни истории за баща си. Бош смяташе да спре дотук и да се върне по-късно, с по-ясна представа за случая и по-прецизен план за по-нататъшното разследване.

— Скоро свършваме, Шийла. Само още няколко бързи въпроса. Имаше ли Артър приятели? Най-близък приятел, на когото би могъл да се доверява?

— Не бих казала. Беше единак.

Бош кимна и се приготви да затвори тефтера си, но тя продължи:

— Имаше едно момче, с което ходеха заедно да карат скейтборд. Джони Стоукс. Живееше някъде около Пико.

Беше по-голям от Артър, но бяха в един и същи клас. Баща ми беше сигурен, че пуши трева. Затова не ни харесваше, че са приятели.

— „Ни“? Имате предвид и себе си?

— Баща ми беше силно притеснен.

— Някой от вас разговарял ли е с Джони Стоукс след изчезването на Артър?

— Същата вечер баща ми му се обади, но той каза, че не бил виждал Арти. На следващия ден, когато отиде до училището да пита за него, каза, че пак бил говорил с Джони Стоукс.

— И?

— Казал му същото, както и по телефона.

Бош си записа името и го подчерта.

— Друг приятел, за когото да се сещате?

— Не.

— Как се казва баща ви?

— Самюъл. Ще разговаряте ли с него?

— Най-вероятно.

Тя наведе поглед към стиснатите ръце в скута си.

— Има ли проблем, ако разговаряме с него? — попита Бош.

— Не. Просто не е добре. Ако се окаже, че онези кости са на Артър… По-добре е да не разбере.

— Ще го имаме предвид. Но няма да го притесняваме, ако няма положително идентифициране.

— Но ако говорите с него, той ще се досети.

— Може и да се окаже неизбежно, Шийла.

Едгар подаде на Бош друга снимка, на която Артър беше застанал до висок рус мъж. Мъжът изглеждаше някак познат на Бош. Той показа снимката на Шийла и попита:

— Това баща ви ли е?

— Да.

— Изглежда ми познат. Бил ли е някога…

— Актьор е. Беше всъщност. Участвал е в телевизионни сериали през шейсетте и в малки роли в киното по-късно.

— Недостатъчно, за да изкарва приличен доход?

— Винаги се налагаше да работи и друго. За да може да ни издържа.

Бош понечи да върне снимката в купчината, но Шийла посегна и я взе.

— Не ми вземайте тази. Нямам много снимки на баща ми.

— Разбира се. Бихте ли потърсили свидетелството си за раждане?

— Да. Един момент.

Когато тя излезе, Едгар показа някои от другите отделени снимки.

— Това е той, Хари — прошепна Едгар. — Без съмнение.

Показа му снимка на Артър Делакроа, очевидно правена за училище. Косата му беше грижливо сресана и беше облечен в син блейзер и вратовръзка. Очите му напомниха на Бош за снимката на Трент от Косово. Погледът, вперен някъде в хоризонта.

— Намерих го.

Шийла Делакроа донесе един плик, от който извади сгънат пожълтял документ. Бош преписа имената, рождените Дати и номерата на социалните осигуровки на родителите.

— Благодаря. Вие с Артър сте от едни и същи родители, нали?

— Разбира се.

— Добре, Шийла. Благодаря още веднъж. Ще тръгваме. Ще ви се обадим веднага след като разберем нещо със сигурност.

Двамата с Едгар се изправиха.

— Може ли да вземем тези снимки за малко? — попита Едгар. — Обещавам лично да се погрижа да ви бъдат върнати.

— Щом имате нужда от тях…

Тя им отвори входната врата. Докато стояха на прага, Бош й зададе последен въпрос:

— Шийла, винаги ли сте живеели тук?

— Цял живот. Останах, в случай че той се върне, разбирате ли? В случай че не знае откъде да започне и накъде да тръгне, и дойде тук.

Тя се усмихна, но в усмивката й нямаше капчица веселие.