Град от кости

40.

Телефонът иззвъня точно когато Бош завърши гледането на първата половина от самопризнанието на Самюъл Делакроа. Той изключи звука и вдигна слушалката. Беше Билетс.

— Обеща да ми се обадиш.

Бош отпи от бирата си и остави бутилката на масата до стола си.

— Извинявай, забравих.

— Все още ли имаш същото вътрешно усещане?

— По-силно.

— За какво става дума, Хари? Никога не съм виждала по-притеснен от направено самопризнание човек.

— Не са едно и две. Нещо става.

— По-точно?

— Започвам да мисля, че не го е направил той. Че може би ни заблуждава, а не знам как и защо.

— Какво мисли Джери?

— Не знам какво мисли. Ще се радва случаят да му се разкара от главата.

— С всички ни е така, Хари. Но не и ако Делакроа не е убиецът. Разполагаш ли с нещо по-конкретно в подкрепа на съмненията си?

Бош внимателно докосна раната си. Подутината беше спаднала, но не и дразненето при допир. Не можеше да се удържи да не я пипа непрекъснато.

— Тази нощ ходих на мястото на огледа. С трийсеткилорамова кукла от „експертизи“. Качих я догоре, поизпотих.

— Значи си доказал, че е възможно. Къде е?

— Аз качих кукла. Човекът е влачел сина си. Аз бях трезвен, а Делакроа казва. Аз съм се качвал и по-рано, той не. Не е могъл да се справи. Поне не сам.

— Мислиш, че са му помагали? Може би дъщерята?

— Може да са му помогнали, а може и никога да не е бил там. Днес говорихме с дъщерята и тя не ще да каже и дума против баща си. Нито дума. Можеш да се усъмниш, че са го направили заедно. Но не — ако тя имаше пръст, защо ще ни се обажда и ще ни помага да идентифицираме костите? Не се връзва.

Билетс не коментира. Бош погледна часовника си и видя, че е единайсет. Искаше да гледа новините. Превключи от видео на емисията на Канал 4.

— Гледаш ли новините? — попита Бош.

— Да. По Канал Четири.

Беше водещата новина — баща убива сина си и после заравя тялото, за да бъде арестуван двайсет години по-късно заради едно куче. Истинска лосанжелиска проза. И двамата гледаха мълчаливо. Коментарът на Джуди Съртейн не съдържаше неточности, което изненада Бош.

— Не е лошо — каза той след края. — Най-сетне напипаха верния тон. — После, преди началото на следващата история от емисията, пак изключи звука. Ставаше дума за човешките кости, намерени в ямите при Ла Бреа. Показваха Голихър по време на пресконференция, застанал през рояк микрофони.

— Хари, кажи какво още не ти дава мира — обади се Билетс. — Не може да е само усещането ти, че не го е направил той. А що се отнася до дъщерята, обаждането й не ме притеснява. Видяла е първите новини по телевизията и е решила да лепне всичко на Трент. След двайсет години притеснения е намерила начин да се отърве от тях.

— Не знам. Не ми звучи реалистично.

— И какво ще правиш?

— Ще мина през всичко от началото. Стъпка по стъпка.

— Кога е първото заседание, утре ли?

— Аха.

— Нямаш достатъчно време, Хари.

— Знам. Но ще го направя. Вече напипах противоречие, което не бях забелязал.

— Какво?

— Делакроа каза, че е убил момчето сутринта, след като открил, че не е отишло на училище. При първия разговор с дъщерята тя ни каза, че Артър не се е прибрал от училище.

Билетс се изкиска пренебрежително.

— Хари, това е дреболия. Става дума за действия на пияница отпреди двайсет години. Ще провериш училищните дневници, така ли?

— Утре.

— Чак тогава догадката ти може да се потвърди. Но как може сестрата да знае със сигурност дали е отишъл на училище, или не? Тя знае само, че по-късно не е бил вкъщи.

Изобщо не си убедителен.

— Знам. Не се и опитвам. Предавам ти само наблюденията си.

— Намерихте ли нещо като претърсихте караваната?

— Не сме претърсвали още. Той започна да говори почти с влизането ни. Отиваме утре след заседанието.

— Какъв е периодът на валидност на заповедта?

— Четиридесет и осем часа. Имаме време. — Темата за караваната го подсети за котката на Делакроа. Беше я забравил. — По дяволите!

— Какво има?

— Забравих за котката му. Делакроа има котка. Обещах му да намеря съсед, който да се грижи за нея.

— Трябваше да се обадиш на „ветеринарен контрол“.

— Той не позволи. Всъщност ти нали имаш котки?

— Да, но няма да взема още една.

— Нямам това предвид. Искам да разбера колко време могат да издържат без храна и вода.

— Не си оставил никаква храна?

— Оставих, но най-вероятно досега е изядена.

— Ако днес е хранена, ще издържи до утре. Но няма да е много доволна. Може да поразпердушини едно-друго.

— Вече го е правила. Виж, трябва да свършваме. Искам да видя остатъка от касетата.

— Добре, Хари. И не режи клона, на който седиш.

Затвориха и Бош отново пусна касетата със самопризнанието. Но почти веднага я спря. Мисълта за котката не го оставяше на мира. Досега вече трябваше да се е погрижил за това. Реши да отиде веднага.