Град от кости

44.

От един помощник на Шийла Делакроа Бош и Едгар научиха, че тя е във временно наето студио в Уестсайд, където набира актьори за пилотния епизод на нов телевизионен сериал със заглавие „Най-добрите в професията“.

Паркираха на запазен терен, натъпкан с ягуари и беемвета, и влязоха в тухлена постройка, разделена на две нива за офиси. По стените бяха налепени листове с надпис „кастинг“ и със стрелки, указващи правилната посока. Минаха по дълъг коридор и се изкачиха по някакво задно стълбище.

Стълбището излизаше в друг дълъг коридор, в момента пълен с мъже с тъмни костюми — омачкани и отдавна излезли от мода. Някои от кандидатите носеха шлифери и меки шапки. Някои се разхождаха, жестикулираха и тихичко си приказваха сами.

Стрелките отведоха Бош и Едгар до голямо помещение, където имаше много столове и още мъже с евтини костюми. Всички загледаха двамата новодошли, които тръгнаха към бюрото в дъното на залата — там една млада жена подчертаваше имена в някакъв списък. На бюрото бяха натрупани купчини снимки паспортен формат и изписани листове. През затворена врата зад гърба на жената се чуваха приглушени напрегнати гласове.

— Трябва да се видим с Шийла Делакроа — каза Бош.

— Как се казвате?

— Детективи Бош и Едгар.

Тя се усмихна и Бош й показа значката си.

— Добри сте, момчета — каза жената. — Дадоха ли ви вече спомагателните?

— Моля?

— Спомагателните роли. И къде са ви снимките?

— Не сме актьори. Истински ченгета сме. Бихте ли й предали, че трябва да я видим веднага?

Жената се усмихна още по-широко.

— Шевът на бузата ти истински ли е? Изглежда ми истински.

Бош направи знак на Едгар и двамата едновременно заобиколиха бюрото от двете страни и тръгнаха към вратата.

— Хей! Тя прави прослушване! Не можете да…

Бош отвори вратата — Шийла Делакроа седеше зад едно бюро и гледаше един мъж, седнал в средата на стаята на сгъваем стол. Мъжът четеше от текст пред себе си. В единия ъгъл, зад триножник с видеокамера, беше застанала млада жена. От другия ъгъл двама мъже също наблюдаваха четеца — седяха на същите сгъваеми столове като неговия.

Четящият не прекъсна работата си с влизането на детективите:

— Доказателството си самият ти, тъпако! ДНК-то ти е пръснато навсякъде. Сега ставай и се изправяй до…

— Добре, добре — каза Делакроа. — Спри, Франк. — Тя погледна Бош и Едгар. — Какво искате?

Секретарката се вмъкна в стаята, изблъска Бош и възкликна:

— Съжалявам, Шийла, обаче тия двамата се намъкнаха, като че ли са истински ченгета!

— Трябва да говорим с теб, Шийла — каза Бош. — Веднага.

— Имам прослушване. Не виждате ли, че…

— Ние пък водим разследване на убийство. Или го забрави?

Тя хвърли химикалката, която държеше, на бюрото и прокара ръце през косата си. После се обърна към жената зад камерата, която сега следеше новодошлите.

— Дженифър, изключи я. Дайте ми няколко минути. Франк, извинявай. Чудесно се справяш. Ще почакаш ли малко? Обещавам веднага след като приключа да чуя първо теб.

Франк стана от стола и се ухили ослепително.

— Няма проблем. Ще чакам отвън.

Всички бързо се изнизаха и Шийла и детективите останаха сами.

— Е — започна тя, след като вратата се затвори, — с подобно влизане наистина трябва да се пробвате като актьори. — Опита неуспешно да се усмихне. Бош се приближи до бюрото, а Едгар се облегна на вратата. — Шоуто, за което набирам хора, е за двама детективи, известни като „най-добрите в професията“, защото съумяват винаги да приключат със случаи, с които никой друг не се справя. Май в истинския живот няма такова нещо, а?

— Никой не е идеален — каза Бош.

— Кое е толкова важното, че трябваше да нахлуете тук и да ме поставите в толкова неловко положение?

— Няколко неща. Първо, реших, че може да те заинтересува, че намерих онова, което търсеше снощи, и…

— Казах ви, не съм…

— И че баща ти беше освободен преди около час.

— Как така освободен? Снощи казахте, че не може да плати гаранцията си.

— Така е. Но срещу него няма повдигнато обвинение.

— Но той призна. Нали казахте, че…

— Оттегли признанията си тази сутрин. След като му съобщихме, че ще му направим тест с детектор на лъжата и че сме идентифицирали брат ти като жертвата по твоето обаждане.

— Не разбирам.

— Разбираш, Шийла. Баща ти мислеше, че ти си убила Артър. Ти си го удряла и наранявала непрекъснато, ти си го завела в болница след удар по главата с бухалката. Когато е изчезнал, баща ти е помислил, че най-накрая си го убила и си скрила тялото. Дори се е отървал от бухалката на Артър, в случай че евентуално пак си я била използвала.

Шийла скри лице в ръцете си.

— Затова се разприказва в момента, в който влязохме в караваната. Искал е да поеме удара вместо теб, за да изкупи причиненото ти от него преди години. Заради това. — Бош извади плика от джоба на якето си и го хвърли на бюрото. Тя бавно отпусна ръце и го взе. Ней беше нужно да го отваря и да гледа какво има в него. — Как ти се харесва нашият прочит, Шийла?

— Вие… такава ли ви е работата? Да нахлувате по този начин в живота на хората? Да си пъхате носовете във всичките им тайни?

— Ние сме от „най-добрите в професията“, Шийла. Понякога и това се изисква от нас.

На пода, до стола на Шийла, имаше каса с бутилки минерална вода. Бош отвори една и й я подаде. Хвърли поглед към Едгар, който поклати глава отрицателно. Отвори една и за себе си и се настани на стола на Франк пред бюрото.

— Чуй ме, Шийла. Ти също си била жертва. Дете. Баща ти е бил силният и е държал нещата в ръцете си. Няма защо да се срамуваш, че си била жертва.

Тя не реагира.

— Каквото и да носиш в себе си, време е да се отървеш от него. Да ни разкажеш какво се е случило. Всичко. Върнах ме се до отправната точка и се нуждаем от помощта ти. Става дума за брат ти. — Той отпи продължително от бутилката. Чак сега забеляза колко топло е в стаята.

— Сега разбирам… — каза Шийла сякаш на себе си.

— Какво?

— Баща ми не ме докосна и с пръст, след като Артър изчезна. Аз никога… Мислех, че е защото съм престанала да бъда обект на желание за него. Бях дебела, грозна. Сега си мисля, че може би… се е страхувал от мисълта какво съм направила или какво съм способна да направя.

— Шийла, има ли нещо, което ни си ни казала за тогава, за този последен ден? Нещо, което би могло да ни помогне?

Тя кимна и пак скри лице зад свитите си юмруци.

— Знаех, че се кани да бяга. И не направих нищо да го спра.

— Защо, Шийла? — Бош вложи нотка на загриженост.

— Когато се върнах от училище, той си беше в стаята — каза тя след дълга пауза.

— Значи се е върнал вкъщи?

— Да. За кратко. Вратата на стаята му беше открехната и аз надникнах. Той не ме видя. Пъхаше дрехи и разни други неща в раницата си. Готвеше се да бяга. Аз просто… отидох и се затворих в моята стая. Исках да се махне. Може би съм го мразила. Но исках да се махне. За мен той беше причината за всичко. Останах си в стаята, докато не чух как входната врата хлопна. — Очите й бяха мокри от сълзи, но в тях се виждаше силата, раждаща се от пречистването чрез истината. — Можех да го спра, но не го направих. Ето с какво трябваше да живея. А сега знам и какво е станало с него…

— Благодаря ти, Ший ла — меко каза Бош. — Има ли друго?

Тя само тръсна глава.

— Добре, оставяме те.

Бош стана, взе плика със снимките от бюрото и се обърна да излезе.

— Какво ще стане с него? — попита Шийла.

— Нищо — отговори Бош. — Всякаква давност за причиненото на теб отдавна е изтекла. Той ще се върне в караваната си. Шийла, може някога той да е бил носител на разрушаваща сила. Но животът се движи неспирно. Взима от един и го дава на друг. Сега баща ти е безсилният. Повярвай ми, той не може повече да те нарани.

— Какво ще правите със снимките?

— Трябва да бъдат приложени към делото. Никой няма да ги види.

— Искам да ги изгоря.

— Изгори спомените си. — Бош отново понечи да си тръгне, но чу смеха й и се обърна. — Какво има?

— Нищо. Цял ден седя и слушам хора, които се опитват да говорят като вас. Сега знам, че никой от тях няма да успее да се доближи до вярното звучене.

— Твоето е просто шоу-бизнес — каза Бош.

Докато вървяха към стълбището, минаха за втори път покрай всички актьори. Франк стоеше на площадката до стълбите и рецитираше репликите си на висок глас. Усмихна се на детективите и попита:

— Хей, момчета, вие сте от истинските, нали? Как мислите, че се справях вътре?

— Страхотен беше, Франк — отговори му Едгар. — Ти си направо професионалист, носиш си го в душата.