Град от кости

32.

Преведоха Стоукс през централното помещение на участъка до стая за разпити номер З, където заключиха белезниците му към стоманен пръстен, завинтен в средата на масата.

— Сега седиш и чакаш — каза Бош.

— Не ме оставяйте тук — заподсмърча Стоукс. — Те ще влязат и…

— Никой няма да влиза освен мен — отвърна Бош. — Просто стой мирно.

Двамата с Едгар излязоха от стаята и я заключиха. Бош отиде до бюрата на детективите по убийства. Помещението беше празно. Така ставаше при всяко раняване на ченге — това пазеше всеобщата вяра в екипната система. Всеки искаше да се реагира по същия начин, ако с него се случи същото.

Бош имаше нужда от цигара, от време за мислене и от отговори. Главата му беше пълна само с мисли за Джулия.

Ясно му беше, че хората от ПУП съвсем скоро ще потърсят и него, и Стоукс, така че вдигна слушалката и набра дежурната стая. Обади се Манкиевич, вероятно единственото останало ченге в участъка.

— Някакви новини? — попита Бош. — Как е тя?

— Не знам. Чувам, че е зле. Ти къде си?

— В централното. Човекът е при мен.

— Хари, какви ги вършиш? ПУП са плъзнали навсякъде. Трябва да си на мястото на произшествието. И двамата трябва да сте там.

— Да речем, че съм се опасявал от влошаване на положението. Нали ще ми кажеш веднага щом научиш нещо за Джулия?

— Дадено.

— Твоят човек, Еджууд, за малко да изкара с ритник червата на задържания. Както си беше закопчан с белезници на земята. Сигурно му е строшил четири-пет ребра.

Манкиевич мълчеше.

— Ти избираш. Мога да карам по разпоредбите или мога да те оставя ти да се разправяш с него.

— Аз ще се погрижа.

— Добре. Не забравяй да ми кажеш, ако научиш нещо. — И затвори.

— Какво ще правим със Стоукс? — попита Едгар. — И какво, мамка му мръсна, стана в оня гараж?

— Не знам. Отивам да си поговоря с тоя тип за Артър Делакроа и да видя какво мога да измъкна преди да са го докопали ПУП. Гледай да ги задържиш, като се появят.

— Разбира се. За теб ще направя чудеса от героизъм.

— Знам.

Бош тръгна към трета стая, но се сети, че Брадли от вътрешни разследвания не му е върнала касетофона, а той искаше да запише разпита на Стоукс. Така че първо влезе в апаратната към трета стая и включи камерата и касетофона и чак после отиде при арестанта.

В очите на младия мъж не беше останала и искрица живот. Преди по-малко от час той лъскаше черното беемве и си докарваше пари. В момента перспективата пред него беше връщане в затвора, и то при най-добрия изход от ситуацията. Кръвта на ченге събираше всички акули. Застреляните при опит за бягство или обесилите се по стаи като тази бяха много. Или поне така се говореше.

— Стегни се и не прави глупости — каза Бош. — Не се тиквай в устата на вълка. Разбираш ли ме?

Стоукс кимна.

Бош видя пакет „Марлборо“ в джобчето на комбинезона на Стоукс и посегна да го вземе. Стоукс трепна уплашено.

— Спокойно.

Бош измъкна пакета и си запали цигара с кибрита, пъхнат под целофана. Взе един пепелник и пусна клечката в него.

— Ако исках да те убия, можех да го направя в гаража. Мерси за цигарата.

Глътна дима с наслада. Не беше пушил от два месеца.

— Може ли и аз да запаля? — попита Стоукс.

— Не заслужаваш. Нищо не заслужаваш. Но ще ти предложа малка сделка.

Стоукс го погледна.

— Предлагам ти танто за танто. Забравяш за ритника в ребрата и се държиш като мъж, а аз ще забравя, че ме пръсна с оная гадост в лицето.

— Ама ребрата ми са потрошени!

— И моите очи още парят. Това беше химикал за почистване. За такова нещо прокурорът ще ти лепне нападение срещу полицай при изпълнение на служебните му задължения преди да си успял да преброиш до пет. Значи споразумяваме ли се?

Стоукс кимна, но добави:

— Каква ще е разликата? Ще кажат, че аз съм я прострелял. А аз…

— Но аз знам, че не си ти.

В очите на Стоукс проблясна слаба надежда.

— И ще им кажа точно какво съм видял.

— Окей. — Гласът на Стоукс не беше повече от шепот.

— Така че да започнем от самото начало. Защо побягна?

— Аз така си правя. Бягам. Аз съм осъждан, а ти си законът. Аз съм от тия, дето бягат.

Бош осъзна, че в цялата бъркотия не се беше сетил да претърси Стоукс. Каза му да стане, което при неговото положение означаваше да се наведе над масата, застана зад него и започна да бърка в джобовете му.

— Носиш ли игли?

— Не, никакви игли.

— Това е добре, защото не искам да се набода. Ако се набода, всякакви уговорки отпадат.

Докато претърсваше, цигарата остана между устните му. Пушекът щипеше бездруго възпалените му очи. Бош извади портфейл, ключове и навити на руло банкноти — общо 27 долара, в банкноти по 1 долар. Бакшишите на Стоукс за деня. Нищо друго. Дори да бе имал наркотици за продажба или лична употреба, ги беше изхвърлил по време на бягството си.

— Ще претърсват с кучета — каза Бош. — Ако си хвърлил някъде трева, ще я намерят и дотам си.

— Нещо не съм хвърлял. Ако намерят нещо, те са си го поставили.

— Разбира се, няма друг начин.

Бош седна на мястото си.

— Какво ти казах в самото начало? Казах: „Искам да поговорим“. Което беше самата истина. Всичко това можеше да бъде избегнато, ако си беше отварял ушите.

— Ченгетата никога не идват за едното говорене. Винаги искат още нещо. — Осъжданите познаваха добре законите на улицата, не можеше да се отрече.

— Разкажи ми за Артър Делакроа.

Стоукс го изгледа объркано.

— Какво? Кой?

— Артър Делакроа. Приятелчето ти, с което сте карали скейтборд. Като деца. Помниш ли?

— Господи, това беше толкова…

— Много отдавна. Знам. Затова питам.

— Какво да разказвам? Той отдавна изчезна.

— Разкажи ми за него. Разкажи ми за изчезването му.

Стоукс сведе поглед към ръцете си и бавно поклати глава.

— Беше много отдавна. Не мога да си спомня.

— Опитай. Защо изчезна?

— Не знам. Просто не можеше повече да издържа тая отврат и избяга.

— Каза ли ти, че ще бяга?

— Не, просто избяга. Един ден просто го нямаше. И никога вече не го видях.

— Каква отврат?

— Какво имаш предвид?

— Каза, че не можел повече да понася тая отврат и избягал. За какво говориш?

— Аа, за всичките гадости в живота му.

— Неприятности вкъщи?

Стоукс се разсмя и повтори, имитирайки Бош:

— Неприятности вкъщи? Че кой ги няма?

— Имам предвид дали е бил тормозен — физически малтретиран — в къщи.

Стоукс пак се разсмя.

— Моят старец навремето по-скоро би стрелял по мен, вместо да поговорим. Когато бях на дванайсет, веднъж метна по мен пълна кутия бира. Само защото му изядох манджата, дето искаше да я изплюска. Тогава ме взеха от него.

— Много неприятно наистина, но сега говорим за Артър Делакроа. Казвал ли ти е някога, че баща му го е удрял?

— Нямаше нужда да ми казва, нали виждах синините.

Момчето ходеше непрестанно с италиански грим.

— Било е от скейтборда. Много е падал.

— Ами! Арти беше най-добрият. Само с това се занимаваше. Страхотно добър беше.

Бош чу, че на етажа се качват хора, пресегна се и заключи вратата.

— Спомняш ли си, когато Артър е бил в болница? Бил си е ударил главата. Каза ли ти, че е от скейтборд?

Стоукс смръщи вежди и сведе поглед.

— Спомням си, че главата му беше обръсната, а шевовете му можеха да стигнат за цял цип. Но не мога да си спомня какво…

Някой се опита да отвори вратата, последва силно тропа-не и се чу глас:

— Детектив Бош, аз съм лейтенант Гилмор, ПУП. Отворете.

Стоукс рязко се дръпна назад и в очите му блесна паника.

— Не! Не им давайте да…

— Млъкни! — Бош го сграбчи за яката и го дръпна към себе си. — Слушай ме, това е важно.

Тропането по вратата се поднови.

— Значи казваш, че Артър никога не е споделял баща му да го е удрял?

— Виж, отърви ме и ще кажа каквото искаш. Дадено. Баща му беше мръсник. Искаш да кажа, че Арти ми е казал, че баща му го е бил с дръжката на метлата? Ще го кажа. Искаш да е с бейзболна бухалка? Добре, ще кажа, че…

— Не искам да казваш нищо, освен истината, дяволите те взели! Казвал ли ти го е някога, или не?

Вратата се отвори. Бяха използвали ключа от пропуска. Влязоха двама мъже в костюми. Бош познаваше Гилмор. Вторият беше непознат.

— Стига толкова — заяви Гилмор. — Бош, какво правиш, по дяволите?

— Казвал ли ти е? — повтори Бош. Вторият от мъж извади от джоба си ключове и започна да сваля белезниците на Стоукс.

— Нищо не съм направил — започна да протестира Стоукс. — Не съм…

— Казвал ли ти е? — изкрещя Бош.

— Изкарай го оттук — изръмжа Гилмор на колегата си. — Сложи го в друга стая.

Вторият костюмиран избута Стоукс от стаята. Белезниците на Бош останаха върху масата. Той се беше втренчил в тях безсмислено. Стоукс не беше добавил нищо към разследването. Джулия беше простреляна за нищо.

— И какво по дяволите правеше тук, Бош? — попита Гилмор.

Гилмор потрепваше с гумичката на молива по масата. Бош никога не беше имал доверие на следовател, който си води бележките с молив. Обаче работата на ПУП се състоеше в това да нагласят фактите към картинката, която управлението желаеше да представи на широката публика. Екип на пишещи само с моливи, защото мастилото и написаното на машина не се трие.

— Значи да повторим още веднъж — каза Гилмор. — Разкажи ми пак какво направи полицай Брашър.

Бош погледна покрай него към непрозрачното стъкло, зад което със сигурност се намираха поне петима души, най-вероятно и Ървинг сред тях. Питаше се дали някой е забелязал, че видеото е включено. Ако бяха забелязали, веднага щяха да го изключат.

— Някак си се простреля.

— И ти го видя.

— Не съвсем. Видях го изотзад. Тя стоеше с гръб към мен.

— Тогава откъде знаеш, че се е простреляла?

— Защото освен нея, мен и Стоукс, нямаше никого. Аз нея прострелях и Стоукс не го направи. Значи се е простреляла сама.

— По време на боричкането си със Стоукс?

— Нямаше боричкане по време на изстрела. Не знам какво е станало преди пристигането ми, но когато се чу изстрелът, двете ръце на Стоукс бяха на стената, а той беше с гръб към Брашър. Полицай Брашър беше поставила едната си ръка на гърба му, за да му попречи да се движи. Видях я да прави крачка назад и да отпуска ръката си. Не видях оръжието, но чух изстрела и видях пламъка да излиза от някъде пред нея. После тя падна.

Гилмор усили потропването по масата.

— Това вероятно пречи на залиса — отбеляза Бош. — Всъщност да, забравих, че вие никога нищо не записвате на касета.

— Не се разсейвай. Какво се случи по-нататък?

— Хукнах към тях. Стоукс започна да се обръща, за да види какво се е случило. Както лежеше, полицай Брашър вдигна дясната си ръка и се прицели в него.

— Но не стреля, нали?

— Не. Аз извиках на Стоукс: „Не мърдай!“, тя не стреля и той не помръдна. Приближих се до Стоукс, накарах го да легне и му сложих белезници. Обадих се по радиостанцията за помощ и се опитах да окажа първа помощ на полицай Брашър, доколкото ми беше възможно.

Гилмор дъвчеше дъвка и мляскаше, което много дразнеше Бош.

— Това, което не схващам, е защо тя ще се прострелва? — попита Гилмор след няколко примлясквания.

— Ще трябва да питаш нея. Казвам само това, което съм видял.

— Да, но сега питам теб. Бил си там. Какво мислиш?

Бош замълча. Всичко бе станало толкова бързо… Пък и докато се занимаваше със Стоукс, беше изключил за гаража. Сега образите се превъртаха в главата му. Накрая сви рамене.

— Не знам.

— Да допуснем, че си прав. Да допуснем, че е прибирала пистолета си в кобура. Против правилата е, но да го допуснем, теоретично. Прибира пистолета, за да сложи белезници на задържания. Кобурът е на дясното й бедро, а раната — на лявото рамо. Как си го представяш?

Бош си спомни как Джулия го разпитваше за белега на лявото му рамо преди няколко дни. За това как е бил прострелян и какво е усещането. Стори му се, че таванът на стаята се спуска все по-ниско и го задушава. Започна да се поти.

— Не знам — отговори той.

— Не може да се каже, че знаеш много, а, Бош?

— Знам само каквото видях. Казах ти какво видях.

Прищя му се да не бяха взели цигарите на Стоукс.

— Какви бяха взаимотношенията ви с полицай Брашър?

— Какво искаш да кажеш?

— Чувам, че си я чукал. Това искам да кажа.

— И какво е общото със случая?

— Не знам. Може би ти ще ми кажеш.

Бош не отговори. Мъчеше се да не избухне.

— Първо на първо, отношенията ви са нарушение на вътрешните правила на управлението — продължи Гилмор. — И ти го знаеш. Тя е към патрулните. Аз съм детектив.

— Мислиш, че има значение? Няма никакво значение. Ти си Д-3. Това е надзираващо ниво. Тя е новобранец. Ако бяхме в армията, щяха да те разжалват, като за начало. Можеше и в ареста да те вкарат.

— Само че тук е полицейското управление на Лос Анжелис. Какво трябва да очаквам при това положение, повишение?

За първи път от началото на разговора Бош си показваше зъбите. Предупреждение към Гилмор да внимава. Имаше няколко добре известни прецедента на топли отношения между старши и по-редови служители. Добре известна беше готовността на полицейския съюз, представляващ интересите на служителите до нивото на сержант, да оспори с необходимите доказателства всяка дисциплинарна мярка, предприета по така наречените правила за защита от сексуален тормоз.

— Не ми трябват остроумните ти забележки — каза Гилмор. — В момента се опитвам да провеждам разследване. — Той погледна нахвърляното в бележника си. Тактиката беше очевидна: вървеше се по обратния път — от готовото заключение към събирането само на факти, които биха могли да го подкрепят. — Как са ти очите?

— Като пържени яйца. Едното ме боли ужасно.

— Каза, че Стоукс те е пръснал с очистващ разтвор?

— Точно така.

— Което за момент те е ослепило?

— Точно така.

Гилмор стана и се заразхожда в тясното пространство зад стола си.

— Колко време мина между пръскането и слизането ти в гаража, където според теб си видял Брашър да се прострелва?

Бош се замисли за кратко.

— Изплаквах си очите и се включих в преследването. Бих казал, не повече от пет минути. Но не много по-малко.

— Значи за пет минути от сляп като къртица си станал човек с орлов поглед?

— Без да употребявам същите сравнения, времевата рамка е точна.

— Е, благодаря ти, поне едно нещо разбрах.

— Няма защо, лейтенант.

— Значи казваш, че не си видял борба за контрол над оръжието на полицай Брашър преди изстрела. Правилно ли разбирам?

Играта на думи беше прозрачна. Бош се наведе над масата.

— Нямаше борба. Не видях борба, защото нямаше такава, и няма какво да го увърташ. Ако имаше борба, щях да съм я видял. Достатъчно ясно ли се изразих?

Гилмор продължи да се разхожда, без да отговори.

— Защо просто не направите тест за барутни отлагания на Стоукс? На ръцете и облеклото му? Нищо няма да намериш и цялото ти разследване ще приключи доста бързо.

Гилмор поклати глава.

— С удоволствие бих го направил. В нормална ситуация започваме точно с това. Конкретният проблем е, че ти си нарушил правилата тотално. Извел си Стоукс от мястото на престъплението и си го довел тук. Прекъснал си доказателствената верига, нали ти е ясно? Той е имал възможност да се измие, да се преоблече и бог знае още какво, защото ти лично си му я дал, като си го извел.

— Реших, че е налице елемент на заплаха за неговата сигурност. Партньорът ми е на същото мнение, Стоукс също. Освен това не съм го изпускал и за момент от поглед, докато вие не нахлухте като хуни.

— Това не променя факта, че ти очевидно смяташ собственото си разследване за по-важно от събирането на фактите относно прострелването на полицай, не е ли така?

Бош нямаше готов отговор. Но изводът, към който се стремеше Гилмор, ставаше съвсем прозрачен. Целта беше да се заключи убедително, че Брашър е била простреляна в резултат на схватка за оръжието й. Така изглеждаше героично. А ползата за репутацията на управлението беше несравнима: нямаше нищо по-привлекателно за положителната реакция на обществеността от раняването на едно добро ченге, още повече жена, и то наскоро постъпила, по време на изпълнение на служебния й дълг. Така се напомняше колко опасно е все пак да си в тази професия и се подчертаваше колко добри и благородни са въпреки всичко хората, които се занимават с нея.

Алтернативата — че Брашър се е простреляла сама, щеше да ги направи за смях. И то съвсем не за първи път.

На пътя за изковаване на такъв извод — какъвто желаеха Гилмор, Ървинг и подобните им — стояха Бош и Стоукс. Вторият не представляваше сериозна пречка. Осъден, който можеше отново да се озове в затвора за стрелба по полицай, не беше в състояние да придаде тежест на думите си. Съвсем друго обаче беше очевидец с полицейска значка. На Гилмор щеше да се наложи да нагласява казаното от Бош съответно на желания резултат или да замазва. Първото естествено слабо място на показанията му беше физическото му състояние. Следващото щеше да е атака по професионализма му. Би ли отишъл Бош дотам, че за да запази Стоукс като свидетел по разследване за убийство, да излъже, че не го е видял да стреля по полицай?

За Бош подобна тактика изглеждаше гротескна, но през годините беше виждал да се допускат не по-малко гротескни нередности, само и само на хората да се представи един предварително изготвен образ на управлението.

— Чакай малко. — Бош едва се сдържа да не го наругае. — Ако се опитваш да ми кажеш, че лъжа за Стоукс и Джулия — искам да кажа полицай Брашър, — за да отмъкна свидетел за разследването си, тогава, с цялото дължимо уважение, ще ти кажа, че си се побъркал.

— Детектив Бош, просто разсъждавам над всички възможности. Такава ми е работата.

— Можеш да си я вършиш и без мен. — Бош се изправи и отиде до вратата.

— Къде отиваш?

— Приключих тук.

Бош погледна към непрозрачното стъкло на стената, после погледна към Гилмор.

— Имам една новина за теб, лейтенант. Теорията ни нищо не струва. Стоукс няма абсолютно никакво значение за моето разследване. Нула. Джулия беше простреляна за нищо.

— Но не го знаеше преди да го доведеш тук, нали?

Бош бавно поклати глава.

— Приятен ден, лейтенант.

И тръгна да излиза — и едва не връхлетя върху Ървинг, който бе в коридора пред вратата на стаята.

— Влезте за минута, детектив — каза Ървинг спокойно. — Ако обичате.

Бош се върна в стаята, последван от Ървинг.

— Лейтенант, оставете ни сами — каза заместник-шефът. — Искам и всички, които са в наблюдателната зала, да излязат оттам.

— Да, сър — каза Гилмор и излезе.

— Сядай — нареди Ървинг на Бош.

Бош се върна на стола си срещу огледалната стена, а Ървинг остана прав. След малко започна да се разхожда пред стъклото и Бош трябваше да следи два образа едновременно.

— Ще обявим случая като неволно прострелване — продължи Ървинг, без да гледа Бош. — Полицай Брашър е заловила заподозрения и е произвела неволен изстрел, прибирайки оръжието си в кобура.

— Това ли каза тя?

— Доколкото ми е известно, тя е говорила само с теб, а ти твърдиш, че не е ставало дума конкретно за стрелбата.

Бош кимна.

— Значи толкова?

— Не виждам причина да се продължава повече.

— Ако не можем да бъдем честни със себе си, как бихме могли някога да кажем истината на хората от улицата?

— Не възнамерявам да водя философски спор с теб. Решението е взето.

— От вас.

— Да, от мен.

— Ами Стоукс?

— В ръцете на прокурора е. Може да бъде обвинен за извършване на убийство, при условията на рецидив. Стрелбата е следствие изключително на опита му за бягство. Легалната формулировка ще се доуточни. Ако се установи, че вече е бил заловен, когато е бил произведен фаталният изстрел, вероятно би могъл да…

— Чакайте! — Бош скочи от стола. — Убийство? Фатален изстрел ли казахте?

Ървинг се обърна към него.

— Лейтенант Гилмор не ти ли каза?

Бош се строполи в стола, опря лакти на масата и закри лицето си с ръце.

— Куршумът е ударил раменната кост и очевидно е рикоширал вътре в тялото й. Излязъл е през гръдната кост, засягайки сърцето. Починала е преди да стигне до болницата.

Бош наведе глава. Почувства, че му се вие свят. Опита се да диша дълбоко, докато пристъпът отмине. Гласът на Ървинг доплува отнякъде, прониквайки в мрачната бездна на съзнанието му:

— Детектив, в това управление има няколко души, наричани „магнити за лайна“. Сигурен съм, че сте чували тези думи. Изразът не е точно по моя вкус, но смисълът е верен — неприятности се случват главно на този определен кръг хора. Многократно. И винаги на тях.

Бош зачака последния удар.

— За съжаление, детектив Бош, вие сте един от тези хора.

Бош несъзнателно кимна. Мислеше за момента, когато санитарят бе поставил кислородната маска на лицето на Джулия.

Не им позволявай…

Какво искаше да каже? Не им позволявай какво? В главата му се зараждаше идея какво е недоизказаното. Гласът на Ървинг още веднъж се намеси в мислите му:

— Проявявах огромно търпение към вас години наред. Но стигнах предела на търпението си. Както и цялото управление. Искам да започнете да мислите за пенсиониране. Скоро, детектив. Скоро.

Бош не отвърна нищо. Главата му остана наведена. След секунди чу отварянето и затварянето на вратата.