Град от кости

51.

Телефонът му иззвъня. Беше Едгар.

— Хари, опитвам да се свържа с теб сумати време. Къде си?

— Тъкмо излизам от планините. Остава ми по-малко от час път. Какво става?

— Открили са Стоукс. Намъкнал се е в „Ашър“.

Бош се замисли. „Ашър“ беше хотел от трийсетте години на една пряка от булевард „Холивуд“. Десетилетия наред това беше действащ бардак, докато постепенното разширяване на булеварда не бе стигнало до него и отново не го бе превърнало в ценна собственост. Беше продаден, затворен и подготвен за основен ремонт, целящ да го превърне в красавица на новия Холивуд. Само че проектът се бавеше от градските архитекти, които не даваха окончателно разрешение. А това забавяне беше манна небесна за нощните птици.

Докато хотел „Ашър“ очакваше прераждането си, стаите на тринадесетте му етажа се превръщаха в дом за скитници, успели да се промъкнат през оградите и шперплатовите бариери. За последните два месеца на Бош два пъти му се бе налагало да посещава „Ашър“ в търсене на заподозрени. Нямаше електричество, нямаше и вода, но това не пречеше на случайно настанилите се да използват тоалетните и цялата сграда смърдеше. Нямаше мебели, нямаше даже врати и беше истински кошмар да се опитваш да провеждаш претърсване там — човек ставаше потенциална мишена, докато минаваше покрай всеки отвор за врата.

Бош включи сигналните светлини на колата и настъпи газта.

— Откъде знаем, че е там?

— От предишния път, когато го търсихме. Едни момчета от отдела за борба с наркотици вършели тяхна си работа вътре и го мернали да се катери чак до тринадесетия етаж. Трябва бая да си наплашен, за да се катериш до покрива на място, където асансьорите не работят.

— Какъв е планът?

— Ще направим масовка — четири екипа от патрулните, аз и хората от отдела за наркотици. Започваме от партера и претърсваме всичко до горе.

— Кога влизате?

— След малко правим инструктаж и тръгваме. Не можем да те чакаме, Хари. Трябва да го хванем преди да се е изпарил.

За момент на Бош му мина мисълта, че Едгар си връща за това, че на няколко пъти бе останал в ролята на страничен наблюдател на развитието на разследването.

— Ясно — каза Бош. — Ще носите ли радиостанции?

— Да, на втора линия сме.

— Добре, ще се видим там. Сложи си жилетката.

Последната реплика беше не заради притеснения от въоръжена съпротива от самия Стоукс, а защото присъствието на голяма група ченгета из тъмните хотелски коридори неминуемо водеше до непредвидими последици.

Бош настъпи газта още по-здраво. Скоро пресече северните краища на града в долината Сан Фернандо. Съботният трафик не беше тежък. Половин час след разговора си с Едгар видя хотел „Ашър“ да се извисява през няколко пресечки.

Нямаше радиостанция, а беше забравил да пита Едгар къде ще се разположи командният пост на претърсването. Не искаше просто да се изтърси пред хотела с полицейската си бричка и да рискува да разкрие операцията, така че звънна на дежурния. Пак беше Манкиевич.

— Манк, има ли изобщо дни, в които почиваш?

— Не и през януари. Децата ми празнуват и Коледа, и Ханука и парите за извънредна работа ми трябват. Какво има?

— Можеш ли да ми кажеш къде е командният пост за оная работа в „Ашър“?

— Да. На паркинга на Холивудската презвитерианска църква.

— Разбрах. Благодаря.

След две минути Бош паркира пред църквата. Там вече се бяха подредили пет патрулни коли, една детективска и колата на хората от отдела за наркотици. Всичките бяха прилепени възможно най-близо до сградата на църквата, за да не се забелязват от хотела, издигащ се от другата й страна.

В една от патрулните коли седяха двама полицаи. Бош отиде до нея. Колата чакаше със запален двигател, та щом заловят издирвания, да отиде да го прибере.

— Къде са те?

— На дванайсетия етаж — отговори шофьорът. — Засега нищо.

— Дай ми за малко станцията си.

Ченгето му я подаде през прозореца и Бош натисна втори канал.

— Хари, тук ли си? — чу се гласът на Едгар.

— Качвам се.

— Почти приключихме.

— Все пак ще се кача.

Върна радиостанцията на шофьора и тръгна към северния край на оградата — знаеше, че там има дупка, през която се вмъкват „гостите“ на хотела. Беше отчасти скрита зад голяма табела, обявяваща скорошното откриване на невероятни по лукса си хотелски апартаменти. Повдигна табелата и се пъхна под нея.

Главните стълбища бяха в двата края на сградата. Бош предположи, че на всяко от тях ще е разположен по един полицейски екип, в случай че Стоукс някак си успее да се изплъзне на хората по етажите и се опита да избяга. Извади значката си и я показа при влизането си през вратата от източната страна. На стълбите бяха застанали две ченгета с приготвени за стрелба оръжия. Кимнаха му и Бош продължи нагоре.

Опита се да си наложи бързо темпо. Чакаха го дванайсет етажа и двайсет и четири площадки. Миризмата от препълнените тоалетни почти го задушаваше. Етажните врати липсваха, а с тях и номерата на етажите. На по-ниските някой се беше постарал да изписва номерата с боя, но по-нагоре и тази маркировка изчезваше, така че скоро Бош загуби ориентация на кой етаж се намира.

На деветия или десетия етаж спря да си поеме въздух. Седна на едно що-годе чисто стъпало и изчака дишането му да се успокои. Вонята тук беше по-слаба — сигурно по-малко скитници се наемаха да катерят толкова етажи.

Ослуша се, но не долови никакъв звук. Колегите му вече трябваше да са на най-горния етаж. Дали пък сигналът за Стоукс не беше фалшив, или издирваният беше успял да се измъкне?

Бош стана и продължи изкачването. Оказа се, че броенето му е било грешно, но в негова полза. На следващата площадка го очакваше отворената врата на подпокривния апартамент. Намираше се на тринадесетия етаж.

Почти се усмихна на мисълта, че няма да му се наложи да катери още стълби — и в същия миг проехтяха викове:

— Ето го! Там!

— Стоукс! Полиция! Не мър…

Гласовете бяха заглушени от два изстрела, които проехтяха оглушително по целия етаж. Бош извади пистолета си и бързо се приближи до вратата. Преди да успее да се промъкне през нея, прозвучаха още два изстрела и той се скри зад стената.

Ехото му попречи да определи източника на гърмежите. Той се наведе и надникна в коридора. Мракът се прорязваше от светли ивици, излизащи през вратите на стаите от западното крило. На петнайсетина метра от себе си видя Едгар, приклекнал в стойка за стрелба зад гърбовете на две униформени ченгета. Оръжията им бяха насочени към една от стаите.

— Чисто е! — изкрещя нечий глас. — Влизаме!

Мъжете свалиха едновременно оръжията си и се насочиха към зеещата врата.

Бош им се обади и тръгна след тях.

На вратата се размина с униформен полицай, който говореше в радиостанцията си:

— Централа, трябва ни медицински екип на „Хайланд“ четиридесет и едно, тринадесети етаж. Заподозреният е тежко ранен, две прострелни рани.

Полицаят беше Еджууд. Погледите им се засякоха за секунда, после Еджууд потъна в мрака на коридора.

Бош огледа стаята. Стоукс седеше в нещо като килер, облегнат на една от стените. Ръцете му бяха в скута, в едната все още стискаше малък пистолет двайсет и пети калибър. Беше облечен в черни дънки и тениска без ръкави, покрита със собствената му кръв. На гърдите и точно под лявото му око имаше отверстия от простреляйте рани. Очите му бяха отворени, но в тях нямаше и следа от живот.

Едгар беше клекнал пред тялото на Стоукс, но не правеше и опит да го докосва, за да търси пулс, защото очевидно беше безсмислено.

Прекалено много хора се бяха натъпкали в тясното пространство на стаята. Трима униформени, Едгар и още един цивилен, вероятно от отдела за наркотици. Две от ченгетата разучаваха две дупки от куршуми в мазилката. Единият вдигна пръст с явното намерение да пипне една от дупките.

— Не докосвай нищо — изкомандва рязко Бош. — Искам всички да излязат оттук и да изчакаме идването на хората от ПУП. Кой стреля?

— Едж — отговори цивилният. — Тоя ни дебнеше в килера и ние…

— Извинявай, как се казваш?

— Филипс.

— Окей, Филипс, нямам желание да слушам разказа ти. Спести си го за хората от ПУП. Взимай Еджууд и слизайте долу да чакате. Когато дойдат санитарите, кажете им да си ходят. Спестете им катеренето на тринайсет етажа.

Ченгетата с нежелание се изнизаха от стаята, като оставиха само двамата детективи. Едгар се изправи и отиде до прозореца. Бош зае мястото му пред трупа и заразглежда пистолета в ръката на Стоукс. С голяма доза сигурност можеше да се предположи, че следователите от ПУП щяха да установят изтриване на серийния му номер с киселина.

Бош се замисли за изстрелите, които беше чул от дъното на коридора. Два и после още два. Трудно беше да се прецени от позицията му тогава, но му се струваше, че първите два изстрела бяха по-гръмки и отчетливи от следващите. Това означаваше, че Стоукс беше стрелял с играчката си след като Еджууд беше пуснал в действие служебното си оръжие. Тоест че преди да стреля Стоукс е бил улучен смъртоносно в лицето и гърдите.

— За какво мислиш? — попита Едгар.

— Няма значение какво мисля аз — отговори Бош. — Мъртъв е. Случаят минава в ръцете на ПУП.

— Случаят се закрива, партньор. Май няма нужда вече да се притесняваме дали прокуратурата ще открие дело, или не.

Бош кимна. Оставаше още бумащина за довършване, но по принцип случаят беше приключен. Щеше да бъде класифициран в раздел „други обстоятелства за закриване“. Без дело и без присъда, но пак в графата на успешно разрешените.

— Така е.

Едгар го потупа по рамото.

— Последният ни случай заедно, Хари. Справихме се.

— Аха. Кажи ми нещо: спомена ли за прокуратурата и за това, че делото касае малолетен, по време на инструктажа сутринта?

След дълга пауза Едгар отговори:

— Може и да съм споменал нещо такова.

— Спомена ли, както го каза на мен, че преливаме от пусто в празно? Че най-вероятно прокуратурата няма да си даде труда да открива дело срещу Стоукс?

— И това може да съм споменал. Защо?

Бош не каза нищо. Изправи се и отиде до прозореца. Виждаше се сградата на „Кепитъл Рекърдс“, а по-нататък и знакът на Холивуд на хълма. Няколко пресечки по-нататък на стената на един блок беше нарисувана реклама против пушенето, изобразяваща каубой, с провиснала от устата му цигара, придружена от надпис, че цигарите причиняват импотентност.

Той се обърна към Едгар.

— Ще изчакаш ли хората от ПУП?

— Да, разбира се. Нервичките ще им се скъсат от изкачването на тринайсет етажа.

Бош тръгна към вратата.

— Хари, къде отиваш?

Бош излезе, без да отговори. Тръгна да слиза по стълбите в другия край на етажа — не искаше да среща никого.