Град от кости

46.

Магистралата беше задръстена и Бош се бавеше. А го притискаше усещането за засилваща се неотложност. Преместванията обикновено се правеха след раздаването на заплати в края на месеца. Това му оставяше само три-четири дни за приключване на разследването. Не искаше да го остави на друг, дори само на Едгар. Искаше да го завърши сам.

Извади розовото листче от джоба си и набра написания там номер на мобилния си телефон.

— Оперативна служба, слуша лейтенант Боленбах.

Бош прекъсна връзката. Изпоти се. Боленбах сигурно имаше индикатор откъде идва позвъняването и отлагането на разговора беше пълна глупост, защото щяха да го прехвърлят независимо дали щеше да се обади да го чуе лично, или не.

Остави телефона и бележката настрани и се опита да се съсредоточи върху разследването. По-точно върху информацията за скейтборда, намерен в къщата на Николас Трент. След десет дни усилена работа случаят напълно излизаше от контрол. Човек, чиято непричастност се беше борил да защити, сега се оказваше единствен заподозрян, свързан от уликите с жертвата. Следващата мисъл, произтичаща напълно естествено от този извод, се съдържаше в думите на Ървинг. Може би му беше време да си ходи.

Телефонът зазвъня. Отначало смяташе да не отговаря, но после реши, че съдбата му е неизбежна. Беше Едгар.

— Хари, какво правиш?

— Казах ти. Трябва да сляза до „експертизи“. — Иска му се да не споменава за последното откритие на Джеси преди да го е видял с очите си.

— Можех да дойда с теб.

— Загуба на време.

— Слушай, Хари, Билетс те търси и такова… носи се слух, че ще те местят.

— Не ми е известно.

— Ще ми кажеш, ако научиш нещо, нали? От доста време сме заедно.

— Първо на теб, Джери.

В Паркър Сентър един от полицаите във фоайето му помогна да качи куклата на Джеспър, който я прибра в шкафа за съхранение, после отведе Бош в лабораторията. Скейтбордът беше поставен върху маса за изследване. Джеспър включи една настолна лампа и изгаси централното осветление. После нагласи увеличителното стъкло, та Бош да разгледа надписа.

— Изглежда като полиран — каза Джеспър, докато Бош го разглеждаше. — Мисля, че в някакъв момент някой е направил пълен ремонт. Нови колела и нов лак.

— Ще трябва да го взема — каза Бош и се изправи. — Може би ще го покажа на някои хора.

— Аз приключих с него. Твой е.

— Провери ли дали това е единственият надпис?

— Да. Няма друг.

— Да ти се намира кутия?

— Мислех, че ще го подкараш на излизане оттук, Хари.

Бош не се усмихна.

— Шегувах се де.

— Аха. Разбрах.

Джеспър излезе от лабораторията и се върна с кашонче, достатъчно голямо да побере дъската. Сложи я вътре, сложи и колелата и винтовете, събрани в найлоново пликче. Бош му благодари.

— Успях ли да ти помогна, Хари?

— Да. Поне така мисля, Антоан.

Джеспър посочи бузата му.

— От бръснене?

— Нещо подобно.

Обратният път към Холивуд беше още по-бавен. Бош мислеше за Николас Трент и за скейтборда, опитваше се да напасне обясненията си в рамката на уликите, с които разполагаха!. Не се получаваше. Липсваше елемент на уравнението. Беше сигурен, че ако разполага с достатъчно време, ще стигне до решението.

В четири и половина влезе в участъка през задната врата с кашончето и бързо тръгна по коридора към общата зала, Манкиевич се подаде от стаята на дежурните и подвикна:

— Хари!

Бош хвърли поглед през рамо, без да спира.

— Здрасти.

— Чух новината. Ще ни липсваш.

Бош хвана кашончето в дясната си ръка и с лявата направи жест, сякаш я движеше по невидима гладка повърхност. Жестът беше запазен за патрулните коли и означаваше: спокойно плаване, братко. После продължи по коридора.

Едгар беше поставил върху двете им бюра голяма бяла дъска. На нея беше нарисувано нещо като термометър — Уъндърланд Авеню, с колелото накрая. Отделните къщи бяха обозначени с линии, а имената на притежателите им бяха написани със зелен, син или черен маркер. Мястото на намиране на костите беше маркирано с червен „Х“.

— Трябваше да направим диаграмата в самото начало — каза Едгар.

— Каква е системата?

— Зелените имена са на обитатели, преместили се през осемдесета. Сините са дошли след осемдесета и също са се изнесли. Черните са на настоящи обитатели на улицата, които са били такива отдавна. Като Гайо например. — Черните имена бяха само две — на доктора и на някой си Ал Хътър, който живееше в отдалечения от мястото на огледа край.

— Хубаво — каза Бош, въпреки че не му беше ясна ползата от всичко това.

— Какво носиш? — попита Едгар.

— Скейтборда. Джеспър откри нещо. — Разказа на партньора си за изрязаните година и инициали и му ги показа. — Ще трябва да отделим още внимание на Трент. Да се върнем към твоята теория, че се е преместил в квартала, защото е закопал там детето.

— Господи, Хари, аз го казах почти на майтап.

— Вече не е майтап. Ще трябва да се върнем в биографията на Трент поне до хиляда деветстотин и осемдесета.

— И междувременно ще ни връчат следващия случай. Чудничко.

— По радиото казаха, че в събота и неделя очакват да вали. Ако сме късметлии, хората ще си стоят по къщите и ще кротуват.

— Хари, повечето убийства стават по къщите.

Бош забеляза лейтенант Билетс — правеше му знаци да отиде в кабинета й. Беше забравил, че Едгар го беше предупредил, че тя го търси. Той посочи двамата с пръст в ням въпрос и в отговор Билетс посочи само него.

— Отивам на разговор.

— Късмет, партньоре — пожела му Едгар.

— Ако все още сме партньори.

Мина през залата и влезе в кабинета на лейтенанта. Тя заговори, без да го гледа:

— Хари, получил си известие от 0–3. Трябва да се свържеш с лейтенант Боленбах. Това е заповед.

— Попита ли къде ме местят?

— Не, Хари. Достатъчно съм ядосана от преместването ти. Страхувах се, че може да се хванем за гушите, а той няма нищо общо — просто съобщава новината.

— Ядосана си. — Бош се усмихна.

— Не искам да те загубя. Особено заради скапаната сръдня на някой си от голямото добрутро.

— Благодаря, лейтенант. Защо не му звъннеш сега, на говорител? Да приключим по-бързо.

Сега тя вече го погледна.

— Сигурен ли си? Мога да отида да си взема кафе и да те оставя сам.

— Няма проблем. Давай, обаждай се.

Тя включи телефона на говорител и набра номера на Боленбах. Той отговори веднага.

— Лейтенант, обажда се лейтенант Билето. При мен е детектив Бош.

— Благодаря, лейтенант. Момент да намеря заповедта. — Чу се шумолене на хартия. — Детектив Хай… Хероним… как се…

— Йероним — каза Бош. — Римува се с „аноним“.

— Така да е. Детектив Йероним Бош, заповядано е да се явите в отдел „кражби и убийства“ в нула осем нула нула часа на петнадесети януари. Това е всичко. Заповедта ясна ли ви е?

Бош беше удивен. ОКУ означаваше повишение. Преместването от ОКУ в Холивуд преди повече от десет години беше наказание. На лицето на Билетс също бяха изписани изненада и подозрение.

— ОКУ ли казахте?

— Да, детектив. Отдел „Кражби и убийства“. Ясна ли е заповедта?

— Какво е назначението ми?

— Току-що ви го прочетох. Явявате се на…

— Имам предвид, какво ще правя в ОКУ? Какъв е постът ми?

— Ще го научите от старшия си офицер на петнадесети сутринта. Това е всичко, което имам за вас, детектив Бош. Знаете вече заповедта. Приятни събота и неделя. — Той затвори и от говорителя се чу звукът на централата.

Бош погледна Билетс.

— Какво мислиш? Да не е шега?

— И да е, е добра. Честито.

— Но преди три дни Ървинг ми каза да напускам. В следващия момент се обръща на сто и осемдесет градуса и ме праща в центъра.

— Сигурно иска да те наблюдава по-отблизо. Не напразно наричат Паркър Сентър „Стъклената къща“. Бъди внимателен. От друга страна, и двамата знаем, че мястото ти е там. Изобщо не трябваше да те махат. Може би кръгът просто се затваря. Каквото и да е, ще ни липсваш. Ще ми липсваш. Вършиш добра работа.

Бош кимна в знак на благодарност, после се усмихна.

— Няма да повярваш, особено в светлината на току-що случилото се, но ние се връщаме към Трент. Дъската за скейтборд. В „експертизи“ намериха връзка с момчето.

Билетс отметна глава назад и се засмя.

— Когато Ървинг научи, определено ще замени ОКУ с управлението в Саутист. — Ставаше дума за района с най-много организирана престъпност на глава от населението в града, в най-отдалечената му част. Чиста проба форма на патрулна терапия.

— Не се съмнявам — каза Бош.

Билетс го попита как смята да процедира по-нататък по разследването и внимателно изслуша плана за практическото възстановяване на пълния жизнен път на Трент.

— Виж — каза тя накрая. — Ще ви махна от смените. Няма смисъл да ви се дава нов случай, след като ви разделят. Давам ви разрешение и за извънредна работа през уикенда. Хващайте се здраво с Трент и ми докладвайте. Имаш на разположение четири дни, Хари. Не оставяй нищо недовършено, когато си тръгнеш.

Бош кимна и излезе от кабинета. Мина мълчаливо залата, под погледите на всички, и седна на мястото си.

— Е? — прошепна Едгар след малко. — Какво те сполетя?

— ОКУ.

— „Кражби и убийства“?! — Изкрещя го така, че нямаше нужда да се пускат никакви слухове. Бош усети, че се изчервява. — Господи, първо Киз, а сега и ти! Аз какво съм бе, недоносче ли?