ГУЛаг. Лагерите на смъртта

Глава 1 Раждането на болшевизма

През 1917 г. – Русия е разтърсена от две революционни вълни, които помитат имперското руско общество като къща от карти. След абдикирането на цар Николай II през февруари като че ли никой не е в състояние да спре или контролира събитията. Александър Керенски, лидерът на първото следреволюционно Временно правителство, по-късно пише, че в празнината след рухването на стария режим „всички съществуващи политически и тактически програми, колкото и смели и добре замислени да бяха, сякаш увисваха безцелно и безполезно в пространството“.³

Но въпреки че Временното правителство е слабо, въпреки че общественото недоволство е масово, въпреки че гневът към касапницата, предизвикана от Първата световна война е силен, малцина очакват властта да попадне в ръцете на болшевиките – една от няколкото радикални социалистически партии, които агитират за дори още по-бърза промяна. В чужбина болшевиките са почти неизвестни. Един апокрифен разказ много добре илюстрира международното отношение: през 1917 г., гласи историята, един бюрократ нахълтал в кабинета на австрийския министър на външните работи, крещейки: „Ваше Превъзходителство, в Русия е извършена революция!“. А министърът изсумтял: „Кой би могъл да извърши революция в Русия? Със сигурност не и безобидният хер Троцки, по-надолу в Café Central?“.

Ако природата на болшевиките е мистериозна, техният лидер, Владимир Илич Улянов – човекът, когото светът ще познава с революционния му псевдоним „Ленин“ – е дори още по-тайнствен. През дългите години, прекарани като революционер емигрант, Ленин получава признание за блестящия си ум, но същевременно не е харесван заради невъздържаността и фракционизма си. Той често влиза в конфликти с други социалистически лидери и е склонен да превръща дребни разногласия по видимо маловажни въпроси в огромни спорове.⁴

През първите месеци след Февруарската революция Ленин е много далеч от позицията на безспорен авторитет дори и в собствената си партия. Чак до средата на октомври 1917 г. няколко водещи болшевики продължават да се противопоставят на плана му за извършване на coup d'état4 срещу Временното правителство и изтъкват, че партията не е готова да вземе властта и че все още няма народната подкрепа. Но той спечелва спора и на 25 октомври превратът е извършен. Под влияние на Ленин тълпата разграбва Зимния дворец. Болшевиките арестуват министрите от Временното правителство. След броени часове Ленин се превръща в лидер на държавата, преименувана от него в Съветска Русия.

И все пак, макар че Ленин успява да вземе властта, критиките на опонентите му не са били напълно неоснователни. Болшевиките наистина са ужасно неподготвени. В резултат на това много от първите им решения, включително за създаването на еднопартийна държава, са взимани в зависимост от моментните потребности. Народната подкрепа наистина е слаба и почти веднага им се налага да водят кървава гражданска война просто за да запазят властта си. След 1918 г., когато Бялата армия на стария режим се прегрупира, за да воюва с новосъздадената Червена армия – предвождана от другаря на Ленин, хер Троцки от Café Central – по територията на Русия се разразяват някои от най-бруталните сражения в европейската история. Но жестокостта не се ограничава само до бойните полета. Болшевиките правят всичко по силите си, за да смажат интелектуалната и политическата опозиция във всяка нейна форма и атакуват не само представителите на стария режим, но и други социалисти: меншевиките, анархистите, социалреволюционерите. В новосъздадената Съветска държава няма да има относителен мир чак до 1921 г.⁵

На фона на импровизациите и жестокостта се раждат първите съветски трудови лагери. Също като много други болшевишки институции те са създадени ad hoc5, набързо, като спешна мярка в разгара на гражданската война. Което не означава, че идеята не е съществувала отпреди. Три седмици преди Октомврийската революция самият Ленин вече чертае смътни планове да наложи „задължителна трудова повинност“ за богатите капиталисти. Към януари 1918 г., разгневен от дълбочината на антиболшевишкия отпор, той е дори още по-рязък и пише, че приветства „арестуването на милионерите саботьори, пътуващи в купетата първа и втора класа. Предлагам да бъдат осъждани на половин година принудителен труд в някоя мина“.⁶

Представата на Ленин за трудовите лагери като специална форма на наказание за определен вид буржоазни „врагове“ е в тон с останалите му виждания за престъпленията и престъпниците. От една страна, първият съветски лидер е раздвоен по отношение на хвърлянето в затвора и наказването на традиционните престъпници – крадци, джебчии, убийци – които възприема като потенциални съюзници. Според него основната причина за „обществената ексцесия“ (което ще рече престъпление) е „експлоатацията на масите“. Премахването на причината, вярва той, „ще доведе до изчезването на ексцесиите“. Следователно не са необходими специални наказания за превъзпитаването на престъпниците: с времето самата Революция ще ги изкорени. Затова езикът на първия болшевишки наказателен кодекс би стоплил сърцата на най-радикалните, най-прогресивните криминални реформатори на Запад. Наред с другото кодексът провъзгласява, че „няма такова нещо като индивидуална вина“ и че наказанието „не бива да се възприема като възмездие“.⁷

От друга страна, Ленин – също като следващите примера му болшевишки законотворци – смята, че създаването на Съветската държава ще доведе до възникването на нов вид престъпник: „класовия враг“. Класовият враг се противопоставя на Революцията и работи открито или по-често тайно за унищожаването ѝ. Класовият враг е по-труден за установяване от обикновения престъпник и далеч по-труден за превъзпитаване. За разлика от обикновения престъпник, няма никаква вероятност класовият враг да започне да сътрудничи на съветския режим и затова трябва да му се налага по-сурово наказание, отколкото на обикновения убиец или крадец. И така през май 1918 г. първият болшевишки „декрет за подкупността“ гласи, че: „Ако индивидът, виновен във взимането или предлагането на подкуп, принадлежи към заможните класи и използва подкупа за запазването или придобиването на привилегии, свързани с права върху собствеността, той трябва да бъде осъден на най-суровия и най-неприятен принудителен труд и цялата му собственост трябва да бъде конфискувана“.⁸

С други думи, още от първите дни на новосъздадената Съветска държава хората е трябвало да бъдат съдени не заради деянията си, а заради същността си.

За съжаление, никой никога не дава ясна дефиниция какво точно би трябвало да представлява „класовият враг“ В резултат на това арестите от всякакъв вид се увеличават драстично непосредствено след болшевишкия преврат. От ноември 1917 г. революционните трибунали, съставени от съмнителни „поддръжници“ на Революцията, започват да осъждат също толкова съмнителни „врагове“ на Революцията. На затвор, принудителен труд и дори на смърт произволно са осъждани банкери, съпруги на търговци, „спекуланти“ (т.е. всеки, занимаващ се с независима икономическа дейност), тъмничари в царските затвори и всеки, който изглежда подозрителен.⁹

Дефиницията за това кой е и кой не е „враг“ варира и по места и понякога се припокрива с дефиницията на „военнопленник“. След окупирането на нов град Червената армия на Троцки често взимала буржоазни заложници, за да ги разстреля в случай на завръщане на Бялата армия, както често се случвало по променящата се фронтова линия. Междувременно понякога ги принуждавали да работят – обикновено да копаят окопи или да строят барикади.¹⁰ Разликата между политически затворници и обикновени престъпници е също толкова неясна. Необразованите членове на временните комисии и революционните трибунали можели например изведнъж да решат, че човекът, хванат да се вози в трамвая без билет, е навредил на обществото, и да го осъдят за политически престъпления.¹¹ И накрая, тези решения често са оставяни на милиционерите или войниците, извършващи ареста. Феликс Дзержински, основател на Чека – тайните служби на Ленин и предшественик на КГБ – лично си води малко черно тефтерче, в което надрасква имената и адресите на случайни „врагове“, с които се е сблъскал по време на работата си.¹²

Тези разлики ще останат мъгляви чак до рухването на самия Съветски съюз осемдесет години по-късно. Въпреки това съществуването на две категории затворници – „политически“ и „криминални“ – оказва дълбоко въздействие върху формирането на съветската наказателна система. През първото десетилетие на съветското управление съветските затвори дори се разделят на две категории – по една за всеки вид затворници. Разделението става спонтанно като реакция на хаоса в съществуващата система от затвори. В първите дни на Революцията всички затворници са под юрисдикцията на „традиционните“ юридически министерства (първо – Комисариата на правосъдието, а по-късно – Комисариата на вътрешните работи) и са изпращани в „обикновени“ затвори. Тоест – хвърлят ги в наследените от царската система мръсни и мрачни каменни затвори, които заемат централно място във всеки по-голям град. През революционните години от 1917 до 1920 в тези институции цари пълно безредие. Затворите са били нападани от тълпите, самоназначили се комисари са уволнили пазачите, затворниците са получавали вариращи в широки граници амнистии или просто са си тръгвали.¹³

Когато болшевиките взимат властта, няколкото действащи затвори са пренаселени и неадекватни. Броени седмици след Революцията самият Ленин изисква „драстични мерки за незабавното подобряване на хранителните доставки в петроградските затвори“.¹⁴ Няколко месеца по-късно член на московската Чека посещава Таганския градски затвор и докладва за „ужасен студ и мръсотия“ както и за тиф и глад. Повечето затворници не са в състояние да изпълняват принудителния труд, на който са осъдени, тъй като нямат дрехи. Един вестникарски репортаж твърди, че в московския затвор „Бутирка“, построен за 1000 затворници, вече има 2500. Друг вестник се оплаква, че червените пазачи „безсистемно арестуват стотици хора всеки ден и после не знаят какво да правят с тях“.¹⁵

Пренаселеността води до „творчески“ решения. Поради липсата на нещо по-добро новите управници държат затворниците в мазета, тавани, празни дворци и стари църкви. Един от оцелелите по-късно си спомня, че заедно с още петдесет души е бил затворен в мазето на празна къща в помещение без мебели и с малко храна: онези, които не получавали колети от семействата си, просто гладували.¹⁶ През декември 1917 г. комисия на Чека обсъжда съдбата на петдесет и шест затворници – „крадци, пияници и различни „политически““ – които били държани в приземието на Смолни, главната квартира на Ленин в Петроград.6

Но хаосът не засяга всички. Робърт Брус Локхарт, английски дипломат, обвинен в шпионаж (правилно, както се оказва), през 1918 г. е затворен в една стая в Кремъл. Той прекарвал времето си в редене на пасианси и четене на Тукидит и Карлайл. От време на време бивш императорски прислужник му носел горещ чай и вестници.¹⁸

Но дори и в запазените традиционни затвори режимите са непостоянни, а пазачите – неопитни. Един затворник в северния руски град Виборг открил, че в хаотичния следреволюционен свят бившият му шофьор е станал пазач в затвора. Човекът с радост помогнал на бившия си господар да се премести в по-хубава, по-суха килия и впоследствие да избяга.¹⁹ Един белогвардейски полковник си спомня как през декември 1917 г. в петроградския затвор затворниците идвали и си тръгвали своеволно, а нощем в килиите спели бездомни. Спомняйки си тази епоха, един съветски държавен чиновник казва: „Единствените, които не бягаха, бяха прекалено мързеливите“.²⁰

Безредието принуждава Чека да търси нови решения: болшевиките не биха могли да позволят на „истинските“ си врагове да влязат в обикновените затвори. Хаосът и мързеливите пазачи можело да са подходящи за джебчиите и малолетните престъпници, но за саботьорите, паразитите, спекулантите, белогвардейските офицери, свещениците, буржоазните капиталисти и останалите, добиващи застрашителни размери в болшевишкото въображение, бил необходим по-творчески подход.

Решението е намерено още на 4 юни 1918 г., когато Троцки нарежда група непокорни чешки военнопленници да бъдат усмирени, обезоръжени и поставени в концлагер: концентрационен лагер. Дванайсет дни по-късно в меморандум до съветското правителство Троцки отново говори за концентрационни лагери – затвори на открито, в които „градската и селската буржоазия […] ще бъде мобилизирана и организирана в батальони в тила, които ще вършат черната работа (почистване на казармите, лагерите, улиците, копаене на окопи и пр.). Отказващите ще бъдат глобявани и държани под арест до заплащането на глобата“.²¹

През август Ленин също използва този термин. В телеграма до комисарите на Пенза, място на антиболшевишки бунт, той призовава към „масов терор срещу кулаците [богати селяни], свещениците и белогвардейците“ и нарежда „ненадеждните“ да бъдат „затворени в концентрационен лагер извън града“.²² Съоръженията вече са налице. През лятото на 1918 г. – веднага след Брест-Литовския мирен договор, който слага край на участието на Русия в Първата световна война – режимът освобождава 2 млн. военнопленници. Празните лагери веднага са предоставени на Чека.7

Вероятно по онова време Чека е изглеждала като идеалната институция за осъществяването на задачата да затваря „враговете“ в „специални“ лагери. Чека е напълно нова организация, чието предназначение е да бъде „мечът и щитът“ на Комунистическата партия. Тя не е подчинена нито на официалното съветско правителство, нито на който и да било от отделите му, няма законови традиции, не е длъжна да спазва, да се консултира с милицията, съдилищата или с министъра на правосъдието. Самото ѝ име говори за специалния ѝ статут: Общоруска извънредна комисия за борба с контрареволюцията и саботажа – или ако използваме руското съкращение за „извънредна комисия“ – ЧК, или Чека. Тя е „извънредна“ именно защото съществува извън „обичайното“ законодателство.

Почти веднага след създаването си Чека получава специална задача. На 5 септември 1918 г. нареждат на Дзержински да проведе Лениновата политика на Червен терор. Задействана непосредствено след опита за покушение върху живота на Ленин, тази вълна на терор – арести, хвърляне в затвора, убийства – по-организиран от случайния терор от предишните месеци, всъщност е важен компонент на гражданската война, насочен срещу заподозрените, че работят за унищожаване на Революцията на „вътрешния фронт“. Той е кървав, той е безмилостен и жесток – какъвто го искат авторите му. „Красная газета“ органът на Червената армия, го описва така: „Без милост, без пощада, ние ще избиваме враговете си със стотици. Нека бъдат хиляди, нека се удавят в собствената си кръв. За кръвта на Ленин […] нека има потоп от буржоазна кръв – много кръв, колкото е възможно повече“.²³

Червеният терор играе важна роля в борбата на Ленин за власт. Концентрационните лагери, т.нар. специални лагери, са жизненоважни за Червения терор. Те се споменават още в първия декрет на Червения терор, който призовава не само за арестуването и затварянето на „видни представители на буржоазията, земевладелците, индустриалците, търговците, контрареволюционните свещеници, антисъветските офицери“, но също и за „изолирането им в концентрационни лагери“.²⁴ Въпреки че няма надеждни цифри за броя на затворниците, към края на 1919 г. в Русия са регистрирани 21 лагера. В края на 1920 г. те са 107, пет пъти повече.²⁵

Въпреки това на този етап предназначението на лагерите остава неясно. Затворниците трябва да работят – но с каква цел? Дали трудът трябва да ги превъзпита? Или пък да ги унизи? Различните съветски лидери и различните институции имат различни отговори. През февруари 1919 г. самият Дзержински произнася емоционална реч в защита на ролята на лагерите за идеологическото превъзпитаване на буржоазията. Новите лагери, казва той, щели

Но когато през пролетта на 1919 г. са публикувани първите официални декрети за специалните лагери, като че ли се дава предимство на малко по-различни приоритети.8 Декретите – учудващо пространен списък от правила и предписания – препоръчват всяка областна столица да създаде лагер за не по-малко от 300 души „в околността на града или в разположени в близост сгради, като манастири, имения, ферми и т.н.“. Те постановяват осемчасов работен ден, като извънредният и нощният труд се позволяват само „в съгласие с кодекса на труда“. Колетите с храна са забранени. Срещите с роднини са позволени, но само в неделя и на празници. Присъдите на направилите опит за бягство можели да се увеличават десетократно, а повторният опит за бягство да се наказва със смърт – изключително сурова мярка в сравнение със снизходителните царски закони за бягството, които болшевиките познавали доста добре. И което е по-важно, от декретите става ясно, че трудът на затворниците не е предназначен да ги превъзпита, а да плаща разноските по издръжката на лагера. Затворниците с недъзи трябвало да се изпращат другаде. Лагерът трябвало да се самоиздържа. Създателите на лагерите оптимистично вярвали, че те ще са в състояние сами да плащат разходите си.²⁷

Поради нередовността на държавното финансиране управниците на лагерите бързо проявяват интерес към идеята за самофинансирането или поне към извличането на практическа полза от затворниците. През септември 1919 г. авторът на секретен доклад, показан на Дзержински, се оплаква, че хигиената в един транзитен лагер е „под всякаква критика“ предимно защото принуждавали твърде много прекалено болни хора да работят: „При влажните есенни условия това няма да бъдат места за събирането на хора и използване на труда им, а по-скоро ще се превърнат в развъдник на епидемии и други болести“. Наред с всичко останало авторът предлага нетрудоспособните да бъдат изпращани другаде, така че лагерът да е по-ефективен – тактика, която по-късно многократно ще се използва от управата на ГУЛаг. Още на този етап болестите и гладът тревожат отговарящите за лагерите – предимно защото болните и гладни затворници не са полезни затворници. Достойнството и човешката им същност, още по-малко пък оцеляването им, не са важни за управляващите ги.²⁸

На практика не всички лагерни командири се интересуват от превъзпитанието или пък от самофинансирането. Те предпочитат да наказват бившите богаташи, като ги унижават и ги карат да усетят на свой гръб работническата участ. Доклад от украинския град Полтава, изготвен от инспектиращата белогвардейска комисия след временното повторно завземане на града, отбелязва, че буржоазните пленници, арестувани по време на болшевишката окупация, били принуждавани да работят неща, „замислени като гавра, като опит да бъдат унизени. Например принудили един арестант […] да почисти дебел слой мръсотия от пода с голи ръце. Другиго накарали да почисти тоалетната и за целта му дали покривка за маса“.²⁹

Всъщност тези неуловими различия в намеренията едва ли са били от особено значение за десетките хиляди затворници, за които самият факт на безпричинното арестуване е бил достатъчно унизителен. Те едва ли са се отразявали и върху битовите условия, които повсеместно са били ужасяващи. Един свещеник, изпратен в сибирски лагер, по-късно си спомня направена от вътрешности супа, неелектрифицирани бараки и буквално никакво отопление през зимата.³⁰ Видният царски политик Александър Изгоев бил изпратен в лагер на север от Петроград. По време на пътуването затворниците спрели в град Вологда. Вместо да получат обещаната топла храна и удобни квартири, те трябвало да обикалят от място на място в търсене на подслон. Нямало подготвен транзитен лагер. Накрая ги настанили в бивше училище, обзаведено с „голи стени и пейки“. Онези, които имали пари, накрая сами си купили храна в града.³¹

Но не само затворниците страдат от подобни злоупотреби. В решителни моменти от гражданската война належащите нужди на Червената армия и съветската държава взимат връх над всичко останало – от превъзпитаването до отмъщението и съображенията за справедливост. През октомври 1918 г. командирът на северния фронт изпраща до Петроградската военна комисия искане за 800 работници, спешно необходими за построяването на път и копаенето на окопи. В отговор „редица граждани от бившата търговска класа били приканени да се явят в съветската главна квартира уж за да бъдат регистрирани за възможна трудова повинност в неопределено бъдеще. Когато се явили за регистрация, въпросните граждани били арестувани и изпратени в Семьоновската казарма, за да чакат изпращането си на фронта“. Когато дори по този начин не били набрани достатъчно работници, местният съвет – местният управляващ орган – просто обградил част от булевард „Невски“ главната търговска улица на Петроград, арестувал всички хора без партийни книжки или документ, който доказвал, че работят за правителствена институция, и ги изпратил в близката казарма. По-късно освободили жените, но мъжете изпратили на север: „На нито един от странно мобилизираните по този начин мъже не било разрешено да уреди семейните си дела, да се сбогува с роднините си или да получи подходящи дрехи и обувки“.³²

Макар несъмнено да е бил шокиращ за арестуваните по този начин пешеходци, инцидентът не би се видял толкова странен на петроградските работници. Защото още на този ранен етап от съветската история границата между „принудителен“ и „задължителен“ труд е размита. Троцки открито говори за превръщането на цялата страна в „работническа армия“ по всички фронтове на Червената армия. Работниците още от самото начало са принуждавани да се регистрират в централни бюра по труда, откъдето можели да ги изпратят навсякъде в страната. Приети са специални декрети, които забраняват на определени категории работници – на миньорите например – да напускат работата си. А и свободните работници в този начален период на революционен хаос не се радват на много по-добри битови условия от тези на затворниците. Страничният наблюдател едва ли би отгатнал с лекота кое е работно място и кое – концентрационен лагер.³³

Но и тук виждаме зачатъците на бъдещото развитие: в дефинициите на „лагер“, „затвор“ и „принудителен труд“ ще цари неяснота и през по-голямата част от следващото десетилетие. Контролът върху наказателните институции ще бъде обект на постоянни промени. Управляващите ги институции постоянно ще бъдат преименувани и реорганизирани в резултат на опитите на различни бюрократи и комисари да получат контрол над системата.³⁴

Въпреки това е ясно, че към края на гражданската война моделът е налице. Съветският съюз вече е създал две отделни системи от затвори с различни правила, различни традиции, различни идеологии. Комисариатът на правосъдието и по-късно Комисариатът на вътрешните работи ръководи „нормалната“ система от затвори, която се занимава предимно с т.нар. от съветския режим криминални престъпници. Въпреки че на практика в тази система също цари хаос, затворниците са държани в традиционни затвори и целите, очертани от администраторите във вътрешния меморандум, биха били напълно разбираеми в „буржоазните“ държави: превъзпитаване на престъпниците чрез изправителен труд – „затворниците трябва да работят с цел да усвоят умения, които ще им бъдат от полза, за да водят честен живот“ – и предотвратяване извършването на нови престъпления.³⁵

Същевременно Чека – по-късно преименувана на ГПУ, ОГПУ, НКВД и накрая КГБ – контролира другата система от затвори, отначало известна като система от „специални лагери“ или „извънредни“ лагери. Въпреки че в тях Чека донякъде също използва реториката за „превъзпитаването“ и „реформирането“ всъщност предназначението на тези лагери не е да наподобяват обикновените наказателни институции. Те не попадат под юрисдикцията на останалите съветски органи и са извън общественото полезрение. Те имат специални правила, по-сурови наказания при опит за бягство, по-строги режими. Затворниците в тях невинаги са съдени в обикновени съдилища, ако изобщо са били осъждани от някакъв съд. Създадени като извънредна мярка, те неизбежно се разрастват и стават все по-могъщи, тъй като дефиницията за „враг“ се разширява и властта на Чека се увеличава. И когато накрая двете наказателни системи, обикновената и извънредната, се обединяват, те се обединяват по правилата на втората. Чека поглъща съперниците си.

От самото начало предназначението на „специалната“ система от затвори е да се занимава със „специални“ затворници: свещеници, бивши царски служители, буржоазни философи, врагове на новия ред. Това са членове на неболшевишки, революционни социалистически партии, главно анархисти, леви и десни социалреволюционери, меншевики и всеки друг, който се е сражавал за Революцията, но не е проявил далновидността да се присъедини към болшевишката фракция на Ленин и не е взел активно участие в преврата през октомври 1917 г. Като бивши съюзници в революционната борба срещу царския режим те заслужават специално отношение. Централният комитет на Комунистическата партия неведнъж ще обсъжда съдбата им чак до края на 30-те години, когато повечето от онези, които все още са живи, биват арестувани или разстреляни.³⁶

Тази особена категория затворници донякъде тревожи Ленин, защото като всички лидери на затворени секти той запазва най-силната си омраза за изменниците. При една типична кавга Ленин нарича един от критикуващите го социалисти „мошеник“, „сляпо пале“, „буржоазен подлизурко“ и „угодник на кръвопийците и измамниците“, годен само за „помийната яма на ренегатите“.³⁷

Всъщност много преди Революцията Ленин е знаел какво ще направи с онези от другарите си социалисти, които му се противопоставят. Един от революционните му съратници си спомня следния разговор по въпроса:

Но затворниците, които спадат към тази специална категория „политически“ са и много по-трудни за контролиране. Голяма част от тях са прекарали дълги години в царските затвори и имат опит в обявяването на гладни стачки, в оказването на натиск върху пазачите, в комуникирането между килиите, за да си разменят информация, и в организирането на съвместни протести. И което е още по-важно – те знаят как да осъществяват връзки с външния свят и с кого да се свържат. Повечето от неболшевишките руски социалистически партии все още имат емигрантски клонове, обикновено в Берлин или Париж, чиито членове могат много да навредят на международния имидж на болшевиките. На третата среща на Комунистическия интернационал през 1921 г. представителите на емигрантския клон на социалреволюционерите – партията, най-близка в идеологическо отношение до болшевиките (някои от членовете ѝ всъщност за кратко работят в коалиция с тях) – публично прочитат писмо от свои другари, хвърлени в руските затвори. Писмото предизвиква сензация на Конгреса предимно защото в него се твърди, че условията в затворите в революционна Русия са по-лоши, отколкото са били при царя. „Другарите ни едва не умират от глад – огласява то – много от тях от месеци са в затвора, без да им се позволява да се срещнат с роднините си, без писма, без разходки“.³⁹

Емигрантите социалисти могат и се застъпват за затворниците точно както са правили преди Революцията. Непосредствено след болшевишкия преврат няколко прочути революционери, сред които и Вера Фигнер, авторка на мемоари за живота в царските затвори, и Екатерина Пешкова, съпругата на писателя Максим Горки, помагат за възстановяването на политическия Червен кръст – организация за подпомагане на затворниците, работила нелегално преди Революцията. Пешкова добре познава Дзержински и води с него редовна и сърдечна кореспонденция. Благодарение на нейните контакти и авторитет политическият Червен кръст получава правото да посещава затворите, да разговаря с политическите затворници, да им изпраща колети и дори да отправя петиции за освобождаването на болните – привилегии, които запазва през по-голямата част от 20-те години.⁴⁰ Тези неща изглеждат толкова странни на писателя Лев Разгон, затворен през 1937 г., че той слуша разказите на втората си съпруга за политическия Червен кръст – баща ѝ е бил един от затворниците социалисти – сякаш са някаква „невероятна вълшебна приказка“.⁴¹

Лошата публичност, създавана от западните социалисти и политическия Червен кръст, доста тревожи болшевиките. Много от тях години наред са живели в изгнание и затова са чувствителни към мнението на някогашните си другари в чужбина. Мнозина продължават да вярват, че всеки момент Революцията може да се разпространи на Запад, и не желаят прогресът на комунизма да бъде забавян от лошия имидж. Към 1922 г. репортажите в западната преса са ги разтревожили достатъчно, за да предприемат първия от многото си опити да прикрият комунистическия терор чрез атакуване на „капиталистическия терор“. С тази цел те създават „алтернативна“ организация за подпомагане на затворниците – Международната организация за подпомагане жертвите на революцията (МОПР, съгласно руското съкращение) – която ще твърди, че подпомага „100 000 затворници на капитализма“.⁴²

Въпреки че берлинският клон на политическия Червен кръст веднага порицава МОПР за опитите да „заглуши стоновете на умиращите в руските затвори, концентрационни лагери и места за заточение“ други се поддават на заблудата. През 1924 г. МОПР твърди, че има 4 млн. членове и дори провежда първата си международна конференция с представители от целия свят.⁴³ Пропагандата оказва влияние. Когато молят френския писател Ромен Ролан да коментира публикувания сборник с писма от социалисти в руските затвори, той отвръща: „Почти същите неща се случват в полските затвори; има ги и в калифорнийските затвори, където изтезават работниците на ИРС9; има ги и в английските подземни затвори на Андаманските острови“.⁴⁴

Чека се опитва да смекчи лошите отзиви в пресата и като изпраща създаващите проблеми социалисти надалеч от хората, които им служат за контакт. Някои са изпратени по административен ред в далечно изгнание точно както някога по време на царския режим. Други са изпратени в отдалечени лагери край северния град Архангелск и особено в един, създаден в бившия Холмогорски манастир на стотици километри северно от Петроград, близо до Бяло море. Въпреки това изгнаниците дори и в най-отдалечените места намират начини за комуникация. От Нарим, отдалечена област на Сибир, малка група „политически“ в миниатюрен концентрационен лагер успява да изпрати писмо до емигрантски социалистически вестник с оплакване, че са „така откъснати от останалия свят, че единствено свързаните със здравето на роднините ни или със собственото ни здраве писма има вероятност да достигнат адресата си. Всички други послания […] не пристигат“. Сред тях, отбелязват те, била Олга Романова, осемдесетгодишна анархистка, изпратена в особено отдалечено място на региона, „където в продължение на три месеца я хранили с хляб и гореща вода“.⁴⁵

Но далечното изгнание не гарантира спокойствието на тъмничарите. Където и да ги изпратели, затворниците социалисти, свикнали с привилегированото отношение, което политическите затворници някога получавали в царските затвори, настоявали за вестници, книги, разходки, неограничено право на кореспонденция и най-вече – за правото да си изберат говорител за комуникиране с властите. Когато неориентираните местни служители на Чека им отказвали – те несъмнено не можели да направят разликата между анархист и подпалвач – социалистите протестирали, понякога яростно. Според едно описание на лагера в Холмогорни група затворници открили, че

В крайна сметка същата тази група затворници е преместена от Холмогори в Петроминск – отново превърнат в лагер манастир. Както пишат в изпратената по-късно до властите петиция, там ги посрещнали с „груби викове и заплахи“, заключили ги по шестима в миниатюрни бивши монашески килии, дали им „бъкащи от паразити койки“, забранили им всякакви разходки, книги или хартия за писане.⁴⁷ Командирът на Петроминск, другарят Бачулис, се опитал да сломи затворниците, като ги лишил от светлина и топлина – и от време на време нареждал да стрелят по прозорците им.⁴⁸ В отговор те започнали нова безкрайна поредица от гладни стачки и протестни писма. Накрая поискали да ги преместят от лагера, като твърдели, че в него има малария.⁴⁹

И други шефове на лагери се оплакват от подобни затворници. В писмо до Дзержински един от тях пише, че в неговия лагер „белогвардейците, които се смятат за политически затворници“, са се организирали в „храбра дружина“, което спъвало работата на пазачите: „те хулят администрацията, очернят я […], презират честното и благородно име на съветския труженик“.⁵⁰ Някои пазачи взимат нещата в свои ръце. През април 1921 г. група затворници в Петроминск отказва да работи и настоява за по-големи дажби. Вбесени от това неподчинение, местните власти в Архангелск издават смъртна присъда за всичките 540 души. Те са надлежно разстреляни.⁵¹

На други места властите се опитват да запазят мира, като поемат противоположния курс и удовлетворяват всички искания на социалистите. Социалреволюционерката Берта Бабина помни пристигането си в „социалистическото крило“ на затвора „Бутирка“ в Москва като радостно събиране с приятели, хора „от петербургското нелегално движение, от студентските ми години и от многото различни малки и големи градове, където бяхме живели по време на скиталчествата си“. На затворниците било позволено свободно движение из затвора. Те организирали сутрешни гимнастически занимания, създали оркестър и хор, основали „клуб“, снабден с чуждестранни списания и добра библиотека. Съгласно традицията от дореволюционните времена при освобождаването си всички затворници оставяли книгите си. Затворнически съвет разпределял килиите, някои от които били добре обзаведени и с килими – по пода и по стените. Друг затворник си спомня: „Разхождахме се по коридорите, сякаш бяха булеварди“.⁵² На Бабина животът в затвора ѝ изглеждал нереален: „Не могат ли дори да ни затворят сериозно?“.⁵³

Ръководството на Чека си задава същия въпрос. В доклад до Дзержински от януари 1921 г. един инспектор на затворите гневно се оплаква, че в затвора „Бутирка“ „мъжете и жените се разхождат заедно, по стените на килиите са окачени анархистки и контрареволюционни лозунги“.⁵⁴ Дзержински препоръчва по-строг режим – но при въвеждането на по-строгия режим затворниците отново протестират.

Идилията в „Бутирка“ свършва скоро след това. През април 1921 г. според писмо, което група социалреволюционери пише до властите, „между 3 и 4 ч. сутринта въоръжена група мъже влезе в килиите и започна атакува […], жените бяха издърпани от техните килии за ръцете, за краката и косите, други бяха пребити“. В по-късни доклади Чека описва „инцидента“ като излязъл извън контрол бунт – и решили никога повече да не позволят струпването на толкова много политически затворници в Москва.⁵⁵ Към февруари 1922 г. „социалистическото крило“ на затвора „Бутирка“ е разпуснато.

Репресиите не вършат работа. Отстъпките не вършат работа. Дори и в специалните си лагери Чека не съумява да контролира специалните си затворници. Нито пък успява да попречи новините за тях да достигат до външния свят. Очевидно е необходимо друго решение – и за тях, и за всички останали непокорни контрареволюционери, събрани в специалната затворническа система. До пролетта на 1923 г. решението е намерено: Соловецки.

Глава 2 „Първият лагер на ГУЛаг“

И днес, когато погледнеш надолу от върха на камбанарията в далечния ъгъл на стария Соловецки манастир, очертанията на соловецкия концентрационен лагер все още се виждат. Дебела каменна стена обгражда Соловецкия кремъл10 – централните сгради и църкви, построени през XV в., в които по-късно са главната администрация на лагера и централните ѝ бараки. Малко на запад са доковете, сега подслоняващи няколко рибарски лодки, а някога препълнени със затворниците, пристигащи тук всяка седмица по време на краткия плавателен сезон в Далечния север. Отвъд тях се простира безкрайния простор на Бяло море. Оттук корабът изминава разстоянието до Кем – континенталния транзитен лагер, от който затворниците са се впускали, в път – за няколко часа. Пътуването до Архангелск, областната столица и най-голямото пристанище на Бяло море, продължава цяла нощ.

Като погледнеш на север, можеш да видиш неясните очертания на Секирка, построената на върха на хълма църква, в чиито мазета някога са се помещавали, прословутите наказателни килии на Соловецки. На изток се възправя построената от затворниците електроцентрала, която и до днес енергично се използва. Точно зад нея е ивицата земя, където е била ботаническата градина. Там в ранните дни на лагера някои, от затворниците са отглеждали експериментални растения в опит да установят какво, ако изобщо имало такова нещо, би могло да дава реколта в Далечния север.

И накрая, зад ботаническата градина са останалите острови от Соловецката верига. Разпръснати из Бяло море са Болшая Муксалма, където затворниците някога отглеждали сребърни лисици заради козината им; Анзер – място на специални лагери за инвалиди, за жени с бебета и за бивши монаси; Заяцки остров – местонахождение на женския наказателен лагер.² Неслучайно Солженицин избира метафората на „архипелага“ за да опише съветската система от лагери. Соловецки, първият съветски лагер, планиран и построен с очакване за перманентност, се развива върху истински архипелаг, разраства се, заема остров след остров и завладява старите църкви и сгради на древна монашеска общност в хода на разширяването си.

Манастирският комплекс е служил за затвор и преди. Соловецките монаси, предани служители на царя, още от XVI в. са помагали за затварянето на политическите му опоненти – своенравни свещеници и по някой бунтовен аристократ.³ Усамотението, високите стени, студените ветрове и чайките, някога привличали особена порода самотни монаси, вълнуват и болшевишкото въображение. Още през май 1920 г. статия в архангелското издание на правителствения вестник „Известия“ описва островите като идеално място за трудов лагер: „Суровата обстановка, трудовият режим, борбата с природните сили ще бъдат добра школа за всички престъпни елементи“. Същото лято започват да пристигат първите затворници.⁴

Други, по-нагоре в йерархията на властта, също проявяват интерес към островите. Изглежда, самият Дзержински убеждава съветското правителство да повери конфискуваната манастирска собственост, заедно със собствеността на Петроминския и Холмогорския манастир, на Чека – по това време вече преименувано в ГПУ после в ОГПУ или Обединена държавна политическа администрация – на 13 октомври 1923 г. Събирателното им име е „лагери със специално предназначение“.⁵ По-късно ще станат известни като „северни лагери със специално предназначение“: Северные лагери особого назначения, или СЛОН. Това име става източник на шеги, ирония и страх.

Във фолклора на оцелелите Соловецки винаги ще се помни като „първия лагер на ГУЛаг“.⁶ Въпреки че учените неотдавна изтъкнаха, че по това време е съществувал и широк кръг от други лагери и затвори, очевидно Соловецки играе особена роля не само в спомените на оцелелите, но също така и в спомените на съветските тайни служби.⁷ Соловецки може да не е бил единственият затвор в Съветския съюз през 20-те години, но е бил техният затвор, затворът на ОГПУ където ОГПУ се научава как да използва принудителния труд за извличане на облаги. В една лекция през 1945 г. върху историята на системата от лагери другарят Наседкин, тогава главен администратор на системата, не само твърди, че системата от лагери е възникнала на Соловецки през 1920 г., но и че цялата съветска система на „принудителен труд като метод за превъзпитаване“ започва там през 1926 г.⁸

На пръв поглед това твърдение звучи странно, като се има предвид, че принудителният труд е разпространена форма на наказание в Съветския съюз още от 1918 г. Но няма да ни изглежда чак толкова странно, ако проследим развитието на идеята за принудителния труд на самия Соловецки. Защото, макар че всички на острова са работили, в началото затворниците не са били организирани в нищо дори и слабо наподобяващо „система“. Нито пък има данни трудът им да е бил полезен по някакъв начин.

Първо, на Соловецки едната от двете категории затворници отначало изобщо не работи. Това са близо 300 „политически“ затворници социалисти, които започват да пристигат на острова през юни 1923 г. Изпратени тук от лагера в Петроминск, от „Бутирка“ и други московски и петроградски затвори, веднага след пристигането си те биват отвеждани в по-малкия Саватиевски манастир – на няколко километра северно от главния манастирски комплекс. Там соловецките пазачи можели да ги изолират от останалите затворници, така че да не ги заразяват с ентусиазма си за гладни стачки и протести.

Първоначално социалистите получават отдавна исканите „привилегии“ на политически затворници: вестници, книги и – в рамките на огражденията от бодлива тел – свобода на придвижването и свобода от труд. Всяка от големите политически партии – левите социалреволюционери, десните социалреволюционери, анархистите, социалдемократите и по-късно социалистите ционисти – избира собствен лидер и заема стаи в собственото си крило на бившия манастир.

За Елеонора Олитска, млада лява социалреволюционерка, арестувана през 1924 г., отначало Саватиево „изобщо не прилича на затвор“ и е шок след месеците, прекарани в мрачния затвор на „Лубянка“ в Москва. Стаята ѝ, бивша монашеска килия, в превърнатото в женска част крило на социалреволюционерите, е

Докато се възхищавала на обстановката, на сервирания в чайници чай и на захарта в захарниците, съкилийничките ѝ обяснили, че затворниците създали приятната атмосфера нарочно: „Ние искаме да живеем като човешки същества“.¹⁰ Олитска скоро научила, че макар да страдали от туберкулоза и от други болести и рядко да имали достатъчно храна, политическите затворници на Соловецки били особено добре организирани, като „старшият“ във всяка партийна килия отговарял за съхранението, приготвянето и разпределението на храната. Тъй като все още имали специален „политически“ статут, позволявало им се да получават колети – както от роднини, така и от политическия Червен кръст. Въпреки че политическият Червен кръст започва да има затруднения – през 1922 г. офисите му са нападнати и собствеността му е конфискувана – на Екатерина Пешкова, неговата лидерка с много връзки, все още ѝ е позволено да изпраща помощи на политическите затворници. През 1923 г. тя изпраща цял вагон с храна на политическите затворници в Саватиево. Пратката с дрехи поема на север през октомври същата година.¹¹

Тогава това е решението на създадения от политическите затворници проблем с публичността: дай им горе-долу каквото искат, но ги изпрати възможно най-далеч от всички останали. Това решение няма да бъде трайно: съветската система няма дълго да търпи изключения. Междувременно илюзията лесно рухва – защото на Соловецки има и друга, далеч по-голяма група затворници. „След стъпването си на Соловецка земя всички ние усещахме, че навлизаме в нова и непозната фаза от живота си – пише един политически. – От разговорите с криминалните научихме за шокиращия режим, който администрацията прилагаше спрямо тях…“.¹²

С далеч по-малка помпозност и церемонии централните бараки на Соловецкия кремъл бързо се напълват със затворници, чийто статут не е толкова гарантиран. От няколкостотин през 1923 броят им нараства до 6000 през 1925 г.¹³ Сред тях има офицери и симпатизанти на Бялата армия, „спекуланти“, бивши аристократи, моряци, които са се сражавали в Кронщатското въстание, и истински обикновени престъпници. На тези обитатели им е много по-трудно да получат чай в чайници и захар в захарници. Или по-скоро за някои е по-трудно, за други – по-лесно; защото онова, което най-вече характеризира живота в „криминалните“ бараки на Соловецкия специален лагер в онези първи години, е ирационалността и непредсказуемостта, започваща още от момента на пристигането. През първата си нощ в лагера, пише мемоаристът и бивш затворник Борис Ширяев, той и останалите новопристигнали били поздравени от другаря А. П. Ногтев, първия командир на Соловецкия лагер. „Поздравявам ви с добре дошли“, казал им той с – по думите на Ширяев – ирония: „Както знаете, тук няма съветска власт, само Соловецка власт. Можете да забравите правата, които сте имали преди. Тук си имаме собствени закони“. Фразата „няма съветска власт, има Соловецка власт“ ще се повтаря отново и отново, както свидетелстват много мемоаристи.¹⁴

През следващите няколко дни и седмици повечето затворници ще усетят „Соловецката власт“ като съчетание от престъпно нехайство и необоснована жестокост. Условията в преобразените църкви и монашески килии са примитивни и за подобряването им не се полагат почти никакви грижи. През първата си нощ в соловецката барака писателят Олег Волков получава място върху сплошные нары – койки, които всъщност представляват широки дъски (за които ще чуем повече по-нататък), на които няколко мъже спят в редица. Когато легнал, върху него започнали да падат дървеници „като мравки, една след друга. Не можех да спя“. Той излязъл навън, където мигновено бил обгърнат от „рояк комари. […] Гледах завистливо онези, които спяха дълбоко, покрити с паразити“.¹⁵

Извън централния кремълски лагер нещата едва ли биха могли да се нарекат по-добри. Официално СЛОН поддържа девет отделни лагера върху архипелага, всеки от които се подразделял на батальони. Но някои затворници са държани в дори още по-примитивни условия в горите, близо до местоработата си в дърводобива.¹⁶ Дмитрий Лихачов, който по-късно ще стане един от най-прочутите руски литературни критици, се смятал за привилегирован, тъй като не бил изпратен в някой от многото безименни лагери в гората. Той посетил един от тях и казва: „Разболях се от ужас само при вида му: хората спяха в рововете, които бяха изкопали през деня, понякога с голи ръце“.¹⁷

Централната лагерна администрация упражнява дори още по-слаб контрол върху поведението на пазачите и шефовете в лагерите по околните острови. В мемоарите си затворникът Кисельов описва лагер на Анзер – един от по-малките острови. Командван от чекиста Ванка Потапов, лагерът се състоял от три бараки и главна квартира на пазачите, разположена в стара църква. Работата на затворниците била да режат дърва без почивки, без отдих и с малко храна. Копнеейки за няколко дни почивка, те режели ръцете и стъпалата си. По думите на Кисельов Потапов пазел тези „бисери“ на голяма купчина, показвал ги на посетителите и също така се хвалел, че лично е убил повече от 400 души със собствените си ръце. „Никой не се връщаше оттам“, пише за Анзер Кисельов. Дори и разказът му да е преувеличен, той разкрива истинския ужас, който външните лагери са предизвиквали у затворниците.¹⁸

Естествено, невъзможните хигиенни условия, преумората и лошата храна на всички острови водят до болести и най-вече до тиф. Около една четвърт от 6000 затворници на СЛОН през 1925 г. умират през зимата на 1925-1926 г. вследствие на особено тежка епидемия. Според някои изчисления смъртността е дори още по-висока: възможно е от една четвърт до половината от затворниците да са умирали от тиф, гладна смърт и други епидемии всяка година. Един документ посочва 25 552 случая на тиф през зимата на 1929-1930 г. в (към този момент много по-многобройните) лагери на СЛОН.¹⁹

Но за някои затворници Соловецки означава нещо много по-лошо от неудобства и болест. На островите затворниците са подлагани на садистични и безсмислени мъчения, каквито по-рядко се срещат в ГУЛаг през по-късните години, когато – по думите на Солженицин – „експлоатирането на робите се е превърнало в утвърдена система“.²⁰ Въпреки че тези деяния са описани в много мемоари, най-подробният им каталог откриваме в доклада на изпратената от Москва инспекторска комисия в края на десетилетието. В хода на разследванията си ужасените московски държавни служители открили, че през зимата соловецките пазачи редовно оставяли в старите, неотоплени катедрални камбанарии голи затворници, чиито длани и стъпала завързвали зад гърбовете им с въже. Освен това те наказвали затворници „на пейката“, което ще рече, че ги принуждавали да седят върху стълбове до осемнайсет часа, без да помръдват, а понякога и с прикачени към краката им тежести и без стъпалата им да докосват пода – поза, гарантираща осакатяването им. Понякога през леденостудената зима карали затворниците да вървят голи до отстоящите на два километра бани. Или умишлено им давали развалено месо. Или им отказвали медицинска помощ. Друг път поставяли на затворниците безсмислени, ненужни задачи: да пренесат огромни количества сняг от едно място на друго например или да скачат от моста в реката, щом пазачът викнел „Делфин!“.11

Друго специфично за островите мъчение, споменавано и в архивите, и в мемоарите, е „изпращането при комарите“ – Клингер, офицер от Бялата армия, който по-късно осъществява едно от малкото успешни бягства от Соловецки, пише, че веднъж видял да налагат това мъчение на затворник, защото се оплакал, че изпратеният му от дома колет е бил реквизиран. В отговор разгневените пазачи му свалили всичките дрехи, включително бельото, и го завързали към един стълб в гората, която в северното лято гъмжала от комари. „След половин час цялото му нещастно тяло беше покрито с подутини от ухапванията“, пише Клингер. Накрая мъжът припаднал от болка и загуба на кръв.²¹

Масовите екзекуции като че ли се извършвали по прищявка и много затворници си спомнят изпитвания ужас от перспективата за произволна смърт. По думите на Лихачов той се отървал на косъм от екзекуцията при едно масово убийство в края на октомври 1929 г. Архивните документи наистина потвърждават, че около 50 души (не 300, както пише той) са били екзекутирани по това време по обвинение в опит за организиране на бунт.²²

Изпращането в Секирка – църквата, чиито мазета били превърнати в карцер на Соловецки – било почти равносилно на директната екзекуция. Но въпреки че за случвалото се в мазетата на църквата се разправят много истории, от Секирка са се връщали толкова малко хора, че е трудно да бъдем сигурни какви са били условията в действителност. Един очевидец все пак описва изпращането на бригадите на работа: „колона от ужасени хора с нечовешки вид, някои облечени в чували, всички боси, заобиколени от силна охрана“.²³

Според соловецката легенда дългата стълба с 365 дървени стъпала, която води надолу по стръмния хълм от църквата Секирка, също играела роля в груповите убийства. Когато лагерните власти забранили на пазачите да разстрелват затворниците в Секирка, те започнали да инсценират „злополуки“ – и ги хвърляли надолу по стъпалата.²⁴ Неотдавна потомци на затворниците в Соловецки издигнаха в подножието на стълбата дървен кръст, за да отбележат предполагаемото място на смъртта им. Сега там е спокойно и доста красиво – толкова красиво, че в края на 90-те години Соловецкият местен исторически музей отпечата коледна картичка със Секирка, стъпалата и кръста.

Макар че царуващата в лагерите на СЛОН в началото на 20-те години ирационалност и непредсказуемост води до смъртта на хиляди, същата ирационалност и непредсказуемост помага на други не само да оцелеят, но и в буквалния смисъл да пеят и да танцуват. През 1923 г. шепа затворници вече са се заели със създаването на първия лагерен театър. Отначало „актьорите“ (много от които прекарвали по десет часа на ден в рязане на дървета в горите, преди да отидат на репетиция) не разполагат със сценарии и затова играят класически творби по памет. Театърът значително се подобрява през 1924 г., когато пристига цяла група бивши професионални актьори (всички осъдени като членове на „контрареволюционно движение“). През същата година те поставят „Чичо Ваня“ на Чехов и „Деца на слънцето“ от Горки.²⁵

По-късно в соловецкия театър се изпълняват опери, оперети, акробатични спектакли и се прожектират филми. Една музикална вечер включвала изпълнение на оркестър, квинтет, хор и арии от руска опера.²⁶ Репертоарът за март 1924 г. включвал пиеса от писателя Леонид Андреев, чийто син Данил, също писател, по-късно щял да бъде затворник в ГУЛаг, пиеса от Гогол и вечер в памет на Сара Бернар.²⁷

Но театърът не е единствената достъпна културна дейност. Соловецки разполага и с библиотека, в която накрая има 30 000 книги, както и с ботаническа градина, в която затворниците експериментират с арктически растения. Соловецките затворници, сред които много бивши учени от Санкт Петербург, създават и музей на местната флора, фауна, изкуство и история.²⁸ Някои от по-елитните затворници имат достъп до „клуб“, който – поне на снимките – определено има буржоазен вид. Вижда се пиано, покрит с паркет под и портрети на Маркс, Ленин и Луначарски – първия съветски министър на културата. Всичко изглежда много уютно.²⁹

Използвайки старата литографска техника на монасите, соловецките затворници издават и ежемесечни списания и вестници с карикатури, изключително носталгична поезия и изумително откровена белетристика. В декемврийския брой от 1925 г. на „Соловецкие острова“ един къс разказ описва бивша актриса, която пристигнала на Соловецки, била принудена да работи като перачка и не успяла да свикне с новия си живот. Разказът завършва с изречението: „Соловецки е прокълнат“.

В друг къс разказ бивш аристократ, който някога прекарвал „интимни вечери в Зимния дворец“ намира утеха в новото си положение само като посещава друг аристократ и разговаря за миналите времена.³⁰ Очевидно клишетата на социалистическия реализъм все още не са задължителни. Не всички разкази имат щастливия край, който по-късно става задължителен, и не всички герои щастливо се адаптират към съветската действителност.

Соловецките списания отпечатват и по-научни статии, вариращи от анализите, които Лихачов прави на престъпническия комарджийски етикет, до разработки за изкуството и архитектурата на порутените соловецки църкви. Между 1926 и 1929 г. печатницата на СЛОН дори успява да отпечата двайсет и девет издания на книгата на Соловецкото дружество за местно познание. Дружеството изследва островната флора и фауна, като се съсредоточава върху определени видове – северния елен, местните растения – и публикува статии върху производството на тухли, въздушните течения, полезните минерали и отглеждането на животни заради кожите им. Някои затворници проявяват такъв интерес към последното, че през 1927 г., когато икономическата активност на острова е в своя разцвет, група от тях внасят породисти сребристочерни лисици от Финландия, за да подобрят качеството на местните стада. Освен това Дружеството за местно познание провежда геологическо проучване, което директорът на местния исторически музей на острова използва и до днес.³¹

Също така тези по-привилегировани затворници участват и в новите съветски ритуали и тържества – събития, от които следващите поколения обитатели на лагерите ще бъдат умишлено изключвани. Статия в септемврийския брой от 1925 г. на „Соловецкие острова“ описва тържеството на острова по случай 1 май. Уви, времето било лошо:

Още по-учудващи – от гледна точка на следващите години – са просъществувалите дълго време на островите религиозни ритуали. Един бивш затворник, В. А. Казачков, си спомня „грандиозния“ Великден на 1926 г.:

Даже майският брой от 1924 г. на „Соловецкие лагеря“, друго затворническо списание, се изказва предпазливо, но положително по въпроса за Великден, „древен празник, отбелязващ настъпването на пролетта“, който „може да продължава да се чества под червено знаме“.³⁴

Наред с религиозните празници и някои от монасите оцеляват чак до втората половина на десетилетието – за изумление на много затворници. Те изпълняват функцията на „монаси инструктори“, които уж преподавали на затворниците необходимите умения за обработването на по-рано преуспяващите си земеделски и рибовъдни стопанства – соловецката херинга някога неизменно присъствала на царската трапеза, както и тайните на системата от канали в комплекса, която те в продължение на векове използвали за връзка между църквите на острова. През годините към монасите се присъединяват десетки съветски свещеници и членове на църковната йерархия (както православни, така и католици), които са се противопоставили на конфискуването на църковното имущество или са нарушили „декрета за разделение между църква и държава“. На духовенството, също като на политическите затворници социалисти, разрешавали да живее отделно в определена кремълска барака, както и да провежда служби в малкия параклис на бившето гробище чак до 1930-1931 г. – лукс, забранен на останалите затворници освен в специални случаи.

Изглежда, тези „привилегии“ предизвикват известно негодувание и на моменти между духовенството и обикновените затворници възниква напрежение. Една затворничка, която след раждането преместили в колонията за майки на остров Анзер, си спомня следното за монахините на острова: „Те страняха от нас, невярващите. […] бяха гневни, не харесваха децата и ни мразеха“. Други духовници, както свидетелстват много мемоари, възприемат тъкмо противоположното отношение и се посвещават на активни проповеди и социална работа както сред криминалните, така и сред политическите.³⁵

Парите също можели да купят на онези, които ги имали, почивка от работата в горите и застраховка срещу мъчения и смърт. На Соловецки имало ресторант, който (незаконно) обслужвал затворници. Способните да си позволят необходимите подкупи можели да си внасят и собствена храна.³⁶ В един момент лагерната администрация дори отваря на острова „магазини“, където затворниците можели да си купят дрехи на цени, два пъти по-високи от тези в обикновените съветски магазини.³⁷ Един от онези, за които се твърди, че се е откупил от страданията, е „граф Виоларо“ – авантюристична фигура, чието име се появява (с множество произношения) в няколко мемоара. Графът, обикновено описван като „мексиканския посланик в Египет“, направил грешката да посети семейството на съпругата си в съветска Грузия непосредствено след Революцията. И той, и съпругата му били арестувани и депортирани на север. Въпреки че отначало ги хвърлили в затвора и графинята била принудена да работи като перачка, лагерната легенда гласи, че срещу сумата от 5000 рубли графът откупил правото двамата да живеят в отделна къща с кон и прислужник.³⁸ Други си спомнят присъствието на богат индийски търговец от Бомбай, който по-късно си тръгнал с помощта на британското консулство в Москва. По-късно мемоарите му са публикувани в емигрантската преса.³⁹

Тези и други примери за заможни затворници, които живеели добре – и си тръгвали бързо – са толкова поразителни, че през 1926 г. група по-малко привилегировани затворници пише писмо до Президиума на Централния комитет на Комунистическата партия, в което порицава „хаоса и жестокостта, царящи в соловецкия концентрационен лагер“. Използвайки фрази, предназначени да се харесат на комунистическото ръководство, те се оплакват, че „разполагащите с пари могат да се уредят, като прехвърлят всички трудности върху раменете на работниците и селяните, които нямат пари“. Докато богатите си купуват по-лесна работа, пишат те, „бедните работят по 14-16 часа на ден“.⁴⁰ Както се оказва, те не са единствените недоволни от своеволието на комендантите в соловецкия лагер.

Ако произволното насилие и несправедливото отношение тревожи затворниците, то онези по-нависоко в съветската йерархия са притеснени от малко по-различни въпроси. Към средата на десетилетието става ясно, че лагерите на СЛОН, също като останалите „обикновени“ затвори, не успяват да постигнат най-важната от първоначалните си цели: да се самоиздържат.⁴¹ Всъщност съветските концентрационни лагери, както „специални“ така и „обикновени“ не само не носят печалба, но и командирите им постоянно искат още пари.

В това отношение Соловецки прилича на останалите съветски затвори от онова време. Вероятно на острова крайностите на жестокостта и спокойствието са по-изразени, отколкото на другите места, но същите нередности характеризира и останалите лагери и затвори из целия Съветски съюз по това време. На теория системата на обикновените затвори също се състои от трудови „колонии“, свързани със земеделски стопанства, работилници и фабрики, и икономическата им дейност също е зле организирана и нерезултатна.⁴² Докладът на един инспектор от 1928 г. за един такъв лагер в селска Карелия – петдесет и девет затворници плюс седем коня, две прасета и двайсет и една крави – се оплаква, че само половината от затворниците имали одеяла; че конете били в лошо състояние (и единият бил продаден на циганин без официално разрешение); че останалите коне редовно се използвали за изпълняване на поръчки на пазачите; че когато освободили ковача затворник, той си тръгнал с всичките инструменти; че никоя от сградите в лагера нямала отопление или дори изолация с изключение на резиденцията на главния администратор. И нещо още по-лошо – същият този главен администратор прекарвал три или четири дни седмично извън лагера; често освобождавал затворници преждевременно без разрешение; „упорито отказвал“ да обучава затворниците на агрономство; и открито заявявал убедеността си в „безполезността“ на превъзпитаването им. Някои от съпругите на затворниците живеели в лагера; други идвали на продължителни посещения и изчезвали в гората със съпрузите си. Пазачите се отдавали на „дребнави разправии и пиянство“.⁴³ Нищо чудно, че през 1929 г. висшите власти порицават местното правителство на Карелия за „неспособността да разбере важността на принудителния труд като мярка за социална защита, както и ползата от него за държавата и обществото“.⁴⁴

Очевидно тези лагери са недоходоносни и са били такива от самото начало, както показват докладите. Още през юли 1919 г. лидерите на Чека в Гомел, Белорусия, изпращат на Дзержински писмо с искане за спешна субсидия от 500 000 рубли: изграждането на местния лагер спряло на половината поради липса на средства.⁴⁵ През следващото десетилетие различните министерства и институции, които си съперничат за правото да контролират затворническите лагери, продължават да се карат както за финансирането, така и за властта. За облекчаването на системата от затвори периодично се обявяват амнистии, чиято кулминация е масовата амнистия през есента на 1927 г. по случай десетата годишнина от Октомврийската революция. От обикновените затвори са освободени 50 000 души предимно поради нуждата да се реши проблемът с пренаселеността и да се спестят пари.⁴⁶

На 10 ноември 1925 г. необходимостта „затворниците да бъдат използват по-ефикасно“ е призната на най-високо равнище. По това време Г. Л. Пятаков, болшевик, който ще заема редица влиятелни икономически постове, пише на Дзержински. „Стигнах до извода – обяснява писмото му, – че за да изградим най-елементарните условия на трудовата култура, в определени региони трябва да бъдат създадени поселища за задължителен труд. Тези поселища могат да облекчат пренаселеността в затворите. На ГПУ трябва да се нареди да проучи тези въпроси“. След това той изброява четири региона, които се нуждаят от спешно развитие, и всички те – остров Сахалин в Далечния изток, земята в устието на река Енисей в Далечния север, Казашката степ и областта около сибирския град Нерчинск – по-късно се превръщат в лагери. Дзержински одобрява паметната записка и я препраща на двама други колеги, за да я доразвият.⁴⁷

Отначало не се случва нищо може би защото самият Дзержински умира малко след това. Все пак паметната записка се оказва предвестник на промяната. До малко след средата на 20-те години съветското ръководство не е наясно дали първостепенната задача на затворите и лагерите му е да превъзпитава затворниците, да ги наказва, или да извлича печалба за режима. Сега множеството институции с участие в съдбата на концентрационните лагери бавно стигат до консенсус: затворите трябва да се самоиздържат. Към края на десетилетието обърканият свят на следреволюционните съветски затвори ще се трансформира и от хаоса ще възникне нова система. Соловецки ще се превърне не само в организиран икономически концерн, но също и в образец за лагер – пример, който ще се възпроизвежда хиляди пъти по цялата територия на СССР.

Дори и навремето никой да не си е давал сметка, значението на Соловецки ще стане достатъчно ясно в ретроспекция. По-късно, разказвайки за Партийно събрание на Соловецки през 1930 г., местният командир, другарят Успенски, ще заяви, че „опитът от работата на соловецкия лагер убеди партията и правителството, че системата от затвори в Съветския съюз трябва да бъде заменена със система от трудовоизправителни лагери“.⁴⁸

Някои от тези промени са предвиждани от самото начало и на най-високо равнище, както показва паметната записка на Дзержински. Въпреки това техниките на новата система – методите за управление на лагерите, за организиране на затворниците и техния трудов режим – се създават на самия остров. В средата на 20-те години на Соловецки може да е царял хаос, но от хаоса се е родила бъдещата система на ГУЛаг.

Всъщност Солженицин вероятно наистина отдава твърде голямо значение на Френкел: затворниците в ранните, досоловецки болшевишки лагери също споменават, че са им давали допълнителна храна за допълнителната работа и във всеки случай идеята в известен смисъл е очевидна и не е задължително да е измислена от определен човек.⁵⁰ Въпреки това разсекретените неотдавна архиви и особено регионалните архиви на Карелия – съветската република, към която по онова време принадлежи Соловецки – наистина изясняват важността му. Дори и да не е автор на всички аспекти от системата, Френкел все пак е намерил начин да превърне затворническия лагер в очевидно печеливша икономическа институция и го е направил на място и по начин, който като нищо може да е привлякъл вниманието на Сталин към идеята.

Но в объркването също няма нищо чудно. Името на Френкел се появява в много от мемоарите за ранните дни на системата от лагери и от тях става ясно, че дори приживе самоличността му е била митологизирана. Официалните снимки показват преднамерено зловещ на вид мъж с кожена шапка и грижливо подрязани мустаци; един мемоарист си го спомня „облечен като денди“.⁵¹ Негов колега от ОГПУ който много му се възхищава, се изумява от съвършената му памет и способността му да смята наум: „Той никога не записваше нищо“.⁵² По-късно съветската пропаганда също многословничи за „забележителните способности на паметта му“ и говори за „превъзходното познаване на лесовъдната и дърводобивната работа като цяло“, за вещината му в земеделието и инженерството и за широката му обща култура:

Други го мразят и се страхуват от него. В поредица от специални срещи на соловецката партийна организация през 1928 г. колегите на Френкел го обвиняват в организиране на собствена шпионска мрежа, „така че да научава всичко за всички преди останалите“.⁵⁴ Още през 1927 г. разказите за него са стигнали чак до Париж. В една от първите книги за Соловецки френски антикомунист пише за Френкел, че „благодарение на ужасяващо безчувствените му инициативи милиони нещастни хора изнемогват от непосилен труд, от ужасно страдание“.⁵⁵

Съвременниците му не са наясно и относно произхода му. Солженицин го нарича „турски евреин, роден в Константинопол“.⁵⁶ Друг го описва като „унгарски фабрикант“.⁵⁷ Ширяев твърди, че е от Одеса, а според други е от Австрия или от Палестина, или пък е работил в заводите на Форд в Америка.⁵⁸ Историята донякъде се изяснява от регистрационната му затворническа карта, която недвусмислено показва, че е роден през 1883 г. в Хаифа – по времето, когато Палестина е част от Отоманската империя. Оттам той достига (може би през Одеса, може би през Австро-Унгария) до Съветския съюз, където се представя като „търговец“.⁵⁹ През 1923 г. властите го арестуват за „нелегално преминаване на границите“, което може да означава, че е бил търговец, занимаващ се с контрабанда, или просто че е бил твърде преуспяващ търговец, за да бъде търпян в Съветския съюз. Осъждат го на десет години тежък труд на Соловецки.⁶⁰

Как точно Нафталий Френкел осъществява метаморфозата от затворник в командир на лагер също остава мистерия. Според легендата след пристигането си в лагера той останал толкова шокиран от лошата организация, от чистото прахосване на пари и труд, че седнал и написал много конкретно писмо, в което описвал точно какво не е наред във всяко едно от лагерните производства, сред които дърводобивът, земеделието и тухларството. После пуснал писмото в затворническата „кутия за оплаквания“, където то привлякло вниманието на някакъв администратор и той го изпратил като любопитен факт на Хенрих Ягода – чекиста, който тогава бързо се издигал в бюрокрацията на тайните служби, за да стане накрая неин лидер. Твърди се, че Ягода незабавно поискал да се срещне с автора на писмото. Според един съвременник (както и според Солженицин, който не назовава източник) самият Френкел твърдял, че в един момент го отвели в Москва, където обсъдил идеите си със Сталин и Каганович, един от привържениците на Сталин.⁶¹ Ето къде легендата става по-мъглява: макар документите да показват, че Френкел наистина се е срещнал със Сталин през 30-те години и макар Сталин да го закриля в годините на партийната чистка, все още не са открити документи за посещение през 20-те години. Това не означава, че такова не е имало: възможно е документите просто да не са оцелели.⁶²

Някои случайни сведения подкрепят тези разкази. Нафталий Френкел например се издига от затворник в пазач за изумително кратко време, дори и според хаотичните стандарти на СЛОН. Към ноември 1924 г., когато Френкел е обитавал лагера по-малко от година, администрацията на СЛОН вече е подала искане за преждевременното му освобождаване. Искането накрая е удовлетворено през 1927 г. Междувременно лагерната администрация редовно внася в ОГПУ доклади с бляскави отзиви за Френкел: „В лагера той се проявява като такъв изключително талантлив работник, че спечели доверието на администрацията на СЛОН, към него се отнасят с уважение […], той е един от малкото отговорни работници“.⁶³

Знаем също, че Френкел създава и след това управлява Экономическая комерческая часть, Икономико-търговския отдел на СЛОН, и в това си качество се опитва да направи соловецките лагери не просто самоиздържащи се, както изискват декретите за концентрационните лагери, но и наистина печеливши – до степен да започнат да отнемат поръчки от други предприятия. Въпреки че това са държавни, а не частни предприятия, през 20-те години в съветската икономика все още има елементи на конкуренция и Френкел се възползва от тях. През септември 1925 г. с Френкел начело на икономическия си отдел СЛОН получава правото да изсече 130 000 куб.м дървесина в Карелия, измествайки едно цивилно дърводобивно предприятие. СЛОН става акционер и в Карелската комунална банка и се домогва до правото да построи път от Кем до град Ухта в Далечния север.⁶⁴

От самото начало карелските власти са изнервени от цялата тази дейност, особено след като по принцип са били против строежа на лагер.⁶⁵ По-късно оплакванията им стават още по-шумни. На среща, свикана за обсъждане разрастването на СЛОН, местните власти се оплакват, че лагерът има несправедлив достъп до евтин труд и така ще остави обикновените дърводобивни предприятия без работа. Още по-нататък настроението на срещите се променя и присъстващите издигат по-сериозни възражения. На среща на карелския Съвет на народните комисари – правителството на Карелската република – през февруари 1926 г. няколко местни лидери атакуват СЛОН за това, че взима прекалено скъпо и иска твърде много пари за строежа на пътя от Кем до Ухта. „Стана ясно – сърдито обобщава другарят Юзнев, – че СЛОН е комерсант, търговец с огромни, ненаситни ръце и основната му цел е да трупа печалби“.⁶⁶

Карелското търговско предприятие (държавна компания) също разгорещено възразява срещу решението на СЛОН да отвори собствен магазин в Кем. Държавното предприятие не е в състояние да си позволи да започне подобен бизнес, но СЛОН, който може да налага на затворниците по-продължителен работен ден и да им плаща далеч по-малко или на практика – нищо, успява да го направи.⁶⁷ И нещо още по-лошо – властите се оплакват, че специалните връзки на СЛОН с ОГПУ му позволяват да не се съобразява с местните закони и да не внася пари в местния бюджет.⁶⁸

Спорът за доходността, ефикасността и справедливостта на затворническия труд ще продължи през следващия четвърт век (и ще бъде разгледан по-подробно по-нататък в настоящата книга). Но в средата на 20-те години карелските местни власти не го спечелват. В докладите си от 1925 г. за икономическите условия в соловецкия лагер другарят Фьодор Айхманс – в този момент заместник на Ногтев, въпреки че по-късно ще управлява лагера – се хвали с икономическите постижения на СЛОН и твърди, че тухларската му фабрика, по-рано в „окаяно състояние“, сега процъфтявала, дърводобивните предприятия преизпълнявали годишния си план, електроцентралата била завършена и рибната продукция се удвоила.⁶⁹ Варианти на тези доклади по-късно се появяват както в соловецките списания, така и на други места в Съветския съюз за масова консумация.⁷⁰ Те съдържат прецизни изчисления: един доклад изчислява средните дневни дажби на 29 копейки, годишната цена на облеклото на 34 рубли и 57 копейки. Твърди се, че общите разходи за един затворник, включително медицинското обслужване и транспортът, възлизали на 211 рубли и 67 копейки годишно.⁷¹ Макар чак до 1929 г. лагерът всъщност да има дефицит от 1,6 млн. рубли⁷² – напълно възможно, тъй като ОГПУ краде от касата – предполагаемият икономически успех на Соловецки се разтръбява надлъж и нашир.

Този успех скоро се превръща в основен аргумент за преструктурирането на цялата съветска система от затвори. Дори ако това трябвало да стане за сметка на по-малките дажби и по-лошите битови условия за затворниците, никой не се вълнувал особено.⁷³ Дори ако трябвало да стане с цената на лошите отношения с местните власти, пак никой не се тревожел.

Вътре в самия лагер почти никой не се съмнява кой е отговорен за този предполагаем успех. Всички твърдо идентифицират Френкел с комерсиализацията на лагера и мнозина също толкова твърдо го ненавиждат заради това. На едно бурно събрание на соловецката комунистическа партия през 1928 г. – толкова бурно, че част от протоколите са обявени за твърде секретни, за да се пазят в архива, и са недостъпни – един лагерен командир, другарят Яшенко, се оплаква, че Икономико-търговският отдел на СЛОН се е сдобил с твърде голямо влияние: „Всичко е в неговата компетенция“. Той атакува и Френкел – „бивш затворник, освободен след три години работа, защото по онова време нямаше достатъчно хора [пазачи], които да работят в лагера“. Френкел станал толкова важен, оплаква се Яшенко (чийто език съдържа силен привкус на антисемитизъм), че „когато плъзна слух за евентуалното му напускане, хората казваха не можем да работим без него“.

Яшенко си признава, че мрази Френкел толкова силно, че дори му минавало през ум да го убие. Други питат защо бившият затворник Френкел е обслужван с предимство и на по-ниски цени в магазините на СЛОН – сякаш той е собственикът. Трети пък казват, че СЛОН така се е комерсиализирал, че е забравил останалите си задачи: цялата превъзпитателна дейност в лагера била преустановена и затворниците били подлагани на несправедливи трудови стандарти. Когато работниците се самоосакатявали, за да се спасят от трудовите норми, случаите им не се разследвали.⁷⁴

Но точно както СЛОН ще спечели спора с карелските власти, така и Френкел ще спечели спора вътре в СЛОН – може би благодарение на връзките си в Москва – за това какъв лагер трябва да бъде Соловецки, как работниците трябва да работят в него и как трябва да бъдат третирани.

Както вече споменах, вероятно не Френкел е създал прословутата система „ще-ядеш-според-изработеното“, според която работниците получават дажби в зависимост от свършената работа. Въпреки това той наистина оглавява развитието и процъфтяването на тази система, която прераства от неясна уговорка, при която понякога работата се „заплаща“ с храна, в много точен, урегулиран метод за разпределяне на храната и организиране на затворниците.

Всъщност системата на Френкел е доста проста. Той разделя затворниците в СЛОН на три групи в зависимост от физическото им състояние: способни на тежък труд, способни на лек труд и инвалиди. Всяка група получава различни задачи и трудови норми. След това ги хранят в съгласие с тях – и разликите в дажбите им са доста драстични. Една таблица, разработена между 1928 и 1932 г., определя 800 грама хляб и 80 грама месо на първата група; 500 грама хляб и 40 грама месо на втората група; и 400 грама хляб и 40 грама месо на третата група. С други думи, най-ниската категория работници получава двойно по-малко храна от най-високата.⁷⁵

На практика системата много бързо разделя затворниците на такива, които ще оцелеят, и такива, които няма да оцелеят. Хранени сравнително добре, силните затворници стават още по-силни. Лишавани от храна, слабите затворници стават още по-слаби и накрая се разболяват или умират. Процесът става още по-бърз и още по-краен, тъй като често нормите са твърде високи – непосилно високи за някои затворници, особено за градските хора, които никога не са копали торф и не са секли дървета. През 1928 г. централната власт наказва група пазачи за това, че са принудили 128 души да работят цяла нощ в гората през зимата, за да изпълнят нормата си. Месец по-късно 75% от затворниците все още са сериозно болни с висока степен на измръзване.⁷⁶

Под ръководството на Френкел характерът на работата в СЛОН също се променя: той не се интересува от дреболии като отглеждането на животни заради кожите им, нито от култивирането на екзотични арктически растения. Вместо това той изпраща затворниците да строят пътища и да секат дървета, като се възползва от безплатната, неквалифицирана работна ръка, която СЛОН притежава в изобилие.⁷⁷ Характерът на работата бързо променя характера на лагера или по-скоро на лагерите, тъй като сега СЛОН започва да се разраства доста отвъд Соловецкия архипелаг. Френкел вече не се интересува особено дали затворниците ще бъдат държани в затворническа обстановка, в затворнически сгради, зад бодлива тел. Той изпраща бригади от осъдени труженици по цялата територия на Карелската република и Архангелската област на Русия, на хиляди километри от Соловецки – там, където са най-необходими.⁷⁸

Подобно на консултант по мениджмънт, поел ръководството на западаща компания, Френкел „рационализира“ и други страни от живота в лагера и постепенно отхвърля всичко, което не допринася за икономическата продуктивност. Всякакви преструвки за превъзпитаване бързо са изоставени. Както се оплакват хулителите на Френкел, той е закрил списанията и вестниците и е прекратил събиранията на Соловецкото дружество за местно познание. Соловецкият музей и театър продължават да съществуват, но с единствената цел да впечатляват посещаващите лагера важни клечки.

Същевременно произволната жестокост става по-рядко явление. През 1930 г. на острова пристига Шанинската комисия, специална делегация на ОГПУ за да разследва слуховете за лошо отношение към затворниците. Докладите им потвърждават разказите за жестоки побои и мъчения на острова. В изумителен разрез с предишната политика комисията осъжда и екзекутира деветнайсет нарушители от ОГПУ.⁷⁹ Сега подобно поведение се смята за неуместно в институция, която цени трудоспособността повече от всичко.

И накрая, под ръководството на Френкел идеята за „политически затворник“ се променя завинаги. През есента на 1925 г. изкуствените граници, прокарани между осъдените за криминални престъпления и осъдените за контрареволюционна дейност, са заличени, тъй като и двете групи са изпратени заедно на континента да работят в мащабните дърводобивни проекти и дървообработващи заводи на Карелия. СЛОН вече не зачита привилегировани затворници, а по-скоро гледа на всички затворници като на потенциални труженици.⁸⁰

Обитателите социалисти на Саватиевските бараки създават по-сериозен проблем. Очевидно политическите затворници социалисти не отговарят на ничия представа за икономическа продуктивност, тъй като отказват по принцип да изпълняват каквато и да било форма на принудителен труд. Отказват дори да секат собствените си дърва за отопление. „Изпратени сме в заточение административно – оплаква се един от тях – и администрацията е длъжна да ни осигури всичко необходимо“.⁸¹ Нищо чудно, че тази позиция започва да буди негодувание у лагерната администрация. Въпреки че лично е преговарял с политическите в Петроминск през пролетта на 1923 г. и лично им е обещал по-свободен режим на Соловецки, ако се съгласят да отидат там мирно, командирът Ногтев, изглежда, изпитва силно негодувание от постоянните им искания. Той спори с политическите за тяхната свобода на придвижване, за достъпа им до лекари и за правото им на кореспонденция с външния свят. Накрая, на 19 декември 1923 г. в разгара на особено горчив спор за затворническия вечерен час войниците, охраняващи Саватиевските бараки, откриват огън срещу група политически и убиват шестима от тях.

Инцидентът предизвиква брожение в чужбина. Политическият Червен кръст прекарва доклади за стрелбата през границата. В западната преса се появяват статии по въпроса още преди такива да са се появили в Русия. Между острова и ръководството на Комунистическата партия прехвърчат телеграми. Отначало лагерните власти оправдават стрелбата като твърдят, че затворниците са нарушили вечерния час и че войниците са ги предупредили три пъти, преди да стрелят.

По-късно, през април 1924 г., макар да не признава открито, че войниците са стреляли без всякакво предупреждение – с което затворниците са съгласни – лагерната администрация прави по-изтънчен анализ на случилото се. Политическите и охраняващите ги войници, се обяснява в доклада, били „с различна класова принадлежност“. Затворниците прекарвали времето си в четене на книги и вестници; войниците нямали книги и вестници. Затворниците ядели бял хлаб, масло и мляко; войниците нямали никое от тези неща. Ситуацията била „ненормална“. Натрупало се естествено негодувание – негодувание на работещите срещу неработещите – и когато затворниците нарушили вечерния час, неизбежно се проляла кръв.⁸² За да подкрепят заключенията си, лагерните администратори прочели пред заседание на Централния комитет на Комунистическата партия в Москва писма от затворници: „Чувствам се добре, храня се добре […], вече не е необходимо да ми изпращаш дрехи и храна“. Други писма описвали красивите гледки.⁸³ Когато по-късно някои от тези писма се появили в съветската преса, затворниците заявили, че целта на идиличните описания на живота на острова била да успокоят страховете на близките им.⁸⁴

Възмутен, Централният комитет взима мерки. Комисия, оглавявана от Глеб Боки, шефа на отговарящото за концентрационните лагери ОГПУ посещава соловецките лагери и транзитния затвор в Кем. Следва поредица от статии в „Известия“ през октомври 1924 г. „Онези, които вярват, че Соловецки е потискащ, мрачен затвор, където хората седят и си губят времето в претъпкани килии, дълбоко грешат – пише Н. Красиков. – Целият лагер е една огромна икономическа организация от 3 000 труженици, работещи в най-различни производства“. След като възхвалява индустрията и земеделието на Соловецки, Красиков продължава с описание на живота в социалистическите саватиевски бараки:

В друго списание съветските власти твърдят, че затворниците социалисти получавали по-добри дажби от тези на Червената армия. На тези затворници били позволени и свиждания с роднини – как иначе щели да успяват да предават информация? Те имали и много лекари – повече, отколкото в обикновените работнически селища. Също така статията презрително отбелязва, че въпросните затворници настоявали за „редки и скъпи маркови препарати“ както и за поставянето на златни коронки и мостове на зъбите им.⁸⁶

Това е началото на края. След поредица от дискусии, по време на които членовете на Централния комитет обмислят и отхвърлят идеята за прогонването на политическите в чужбина (те се тревожат от въздействието им върху западните социалисти и по някаква причина особено върху британската лейбъристка партия), решението е взето.⁸⁷ Призори на 17 юни 1925 г. войниците обграждат Саватиевския манастир и дават на затворниците два часа, за да си съберат багажа. След това ги отвеждат до пристанището, натикват ги в лодки и ги изпращат в отдалечените затвори в Централна Русия – Тоболск в Западен Сибир и Верхнеуралск в Урал – където условията са много по-лоши, отколкото в Саватиево.⁸⁸ Един затворник пише за

Макар да продължават да се борят за правата си и да изпращат писма в чужбина, макар да продължават да комуникират помежду си през стените с послания на морзовата азбука и да организират гладни стачки, болшевишката пропаганда заглушава протестите на социалистите. В Берлин, Париж и Ню Йорк старите дружества за подпомагане на затворниците изпитват затруднения в събирането на пари.⁹⁰ „След събитията от 19 декември – пише един затворник на свой приятел извън Русия, имайки предвид разстрела на шестимата затворници през 1923 г. – на нас ни се струваше, че „светът ще бъде разтърсен“ – нашият социалистически свят. Но като че ли той не забеляза соловецките събития и после в трагедията се вмъкна нотка на ирония“.⁹¹

В края на 20-те години политическите затворници социалисти вече не се радват на особен статут. Те делят килиите си с болшевики, троцкисти и обикновени престъпници. През следващото десетилетие политическите – или по-скоро „контрареволюционерите“ – ще бъдат възприемани не като привилегировани затворници, а като по-низши и стоящи по-надолу в лагерната йерархия от криминалните затворници. Лишени от дълго отстояваните права, политическите ще интересуват пазачите си само доколкото са способни да работят. И само доколкото са способни да работят, те ще бъдат хранени достатъчно, за да останат живи.

Глава 3 1929 г.: Великата повратна точка

На 20 юни 1929 г. корабът „Глеб Боки“ акостира на малкото пристанище под Соловецкия кремъл. Високо горе, затворниците наблюдават сцената с голям интерес. Вместо смълчаните, изтощени, затворници, които обикновено слизат от палубите на „Глеб Боки“ група здрави и енергични мъже – и една жена – разговарят и жестикулират по пътя към брега. На направените същия ден снимки повечето са облечени с униформи: сред тях са няколко водещи чекисти, включително самият Глеб Боки. Един от тях, по-висок от останалите и с гъсти мустаци, е облечен по-просто – с плоско работническо кепе и невзрачно палто. Това е писателят Максим Горки.

Сред наблюдаващите през прозорците затворници е Дмитрий Лихачов, който си спомня някои от останалите пътници: „Виждаше се могилата, върху която Горки стоя дълго време заедно със странна на вид личност, облечена с кожено яке, кожени бричове, високи ботуши и кожен каскет. Това беше снахата на Горки, съпругата на сина му Максим. Очевидно тя смяташе, че е облечена като истинска чекистка. След това групата се качва в манастирска каруца, теглена от „взет Бог знае откъде“ кон и се впуска да обикаля острова“.²

Лихачов добре разбира, че Горки не бил обикновен посетител. В този момент от живота си той е възхваляваният и дълбоко почитан блуден син на болшевиките. Ревностен социалист и близък съратник на Ленин, Горки все пак се противопоставя на преврата през 1917 г. В последвалите статии и речи той с истински плам порицава преврата и последвалия терор и говори за „лудата политика“ на Ленин и за „помийната яма“ в която се е превърнал Петроград. В крайна сметка през 1921 г. Горки емигрира от Русия в Соренто, откъдето в началото продължава да засипва приятелите си в родината с обвинителни ноти и гневни писма.

С времето тонът му се променя дотолкова, че през 1928 г. решава да се завърне по немного ясни причини. Солженицин доста злорадо твърди, че се е върнал, защото на Запад не е станал толкова известен, колкото е очаквал, и просто е останал без пари. Орландо Фигес отбелязва, че Горки бил крайно нещастен в изгнание и не можел да понася компанията на останалите руски емигранти, повечето от които били далеч по-фанатични антикомунисти от самия него.³ Каквито и да са били мотивите му, след като взима решението да се върне, той, изглежда, е твърдо решен да помага максимално на съветския режим. Почти незабавно се отправя в поредица триумфални пътувания из Съветския съюз, като умишлено включва Соловецки в маршрута си. Отдавнашният му интерес към затворите датира от собствения му опит като малолетен нарушител.

Редица мемоаристи си спомнят посещението на Горки в Соловецки и всички са единодушни, че преди това имало специални приготовления. Някои си спомнят, че специално за случая лагерните правила били променени и че на съпрузите разрешили да се видят със съпругите си – вероятно за да изглеждат всички по-весели.⁴ Лихачов пише, че около трудовата колония засадили напълно израснали дървета, за да не изглежда толкова гола, и че преместили някои затворници от бараките, за да не изглеждат толкова претъпкани. Но мемоаристите са на различни мнения за това какво точно е правил Горки след пристигането си. Според Лихачов писателят прозрял всички опити да го измамят. Докато му показвали болничното крило, в което целият персонал бил облечен с нови престилки, Горки изсумтял презрително: „Не обичам парадите“ и си тръгнал. Прекарал само десет минути в трудовата колония – пак според Лихачов – и после се уединил с един четиринайсетгодишен затворник, за да чуе „истината“. След четиресет минути излязъл разплакан.⁵

От друга страна, Олег Волков, който също е на Соловецки по това време, твърди, че писателят гледал „само накъдето му кажат“.⁶ И макар историята за четиринайсетгодишното момче да се появява и на други места – според една версия го разстреляли веднага след заминаването на Горки – някои твърдят, че опитите на затворниците да заговорят писателя били отклонявани.⁷ По всичко личи, че всички писма на затворниците до Горки са били спирани и – според един източник – поне един от авторите им впоследствие е бил екзекутиран.⁸ В. Е. Канен, изпаднал в немилост агент на ОГПУ който става затворник, дори твърди, че Горки посетил наказателните килии в Секирка и се подписал в журнала на затвора. Един от шефовете на московското ОГПУ който придружавал Горки, написал следното: „След като посетих Секирка, установих, че всичко е наред, точно каквото трябваше да бъде“. Под него според Канен Горки добавил следния коментар: „Бих казал – превъзходно е“.⁹

Но макар че няма как да сме сигурни какво точно е правил и видял на острова, можем да прочетем написаното след това есе под формата на пътепис. Горки възхвалява красотата на островите и описва живописните сгради и техните живописни обитатели. Докато плавал към острова, той дори се запознал с някои от старите соловецки монаси. „И как се отнася администрацията с монасите?“ попитал ги той. „Администрацията иска всички да работят. Ние работим“ отвърнали те.¹⁰

Горки пише възторжено и за битовите условия, очевидно желаейки читателите му да разберат, че съветският трудов лагер изобщо не прилича на капиталистическия трудов лагер (или на царските трудови лагери), а е напълно нова институция. В някои от стаите, пише той, видял „четири или шест легла, всяко украсено с лични вещи […], на первазите има цветя. Нищо не подсказва, че животът е ограничен по някакъв начин. Не, нищо не напомня за затвор, по-скоро стаите сякаш се обитават от пътници, спасени от потънал кораб“.

На работните площадки той вижда „здрави момци“ в ленени ризи и солидни ботуши. Среща малко политически затворници и когато това става, ги отхвърля като „контрареволюционери, емоционални типове, монархисти“. Когато те му казват, че са ги арестували несправедливо, той предполага, че лъжат. В един момент като че ли намеква за легендарната среща с четиринайсетгодишното момче. По време на посещението си при група малолетни нарушители, пише той, един от тях му връчил протестна нота. В отговор се разнесли „силни викове“ и децата нарекли младежа „доносник“.

Но – по думите на Горки – не само битовите условия превръщали Соловецки в нов тип лагер. Неговите обитатели, „спасените пътници“, били не само щастливи и здрави, но също така играели важна роля в един грандиозен експеримент: превръщането на криминални и асоциални индивиди в полезни съветски граждани. Горки възражда идеята на Дзержински, че лагерите трябва да бъдат не просто изправителни домове, а и „трудови школи“ специално предназначени да създават работника, необходим на новата съветска система. Според него крайната цел на експеримента била да осигури „премахването на затворите“ – и той бил успешен. „Ако някое така наречено културно европейско общество посмее да проведе експеримент като в тази колония – заключава Горки – и ако този експеримент даде плодове като нашите, тази държава ще тръби и ще се хвали с постиженията си“. Само „скромността“ на съветските лидери, смята той, им пречела да го направят.

По-късно Горки уж казал, че нито едно изречение от есето му за Соловецки не останало „недокоснато от писалката на цензорите“. Всъщност ние не знаем дали е написал всичко това поради наивност, умишлено желание да заблуждава, или защото цензорите са го принудили.¹¹ Каквито и да са били мотивите му, есето на Горки за Соловецки от 1929 г. ще се превърне във важна основа за формирането на общественото и официалното отношение към новата и далеч по-мащабна система от лагери, чието начало е поставено през същата година. Предишната болшевишка пропаганда представя революционното насилие като необходимо, макар и временно зло, като преходна пречистваща сила. Горки, от друга страна, превръща институционализираното насилие в соловецките лагери в логична и естествена част от новия ред и помага за примиряването на обществеността с нарастващата, тоталитарна власт на държавата.¹²

Както се оказва, 1929 г. ще бъде запомнена и с много други неща, освен с есето на Горки. По това време Революцията вече е съзряла. Изминало е почти десетилетие от края на гражданската война. Ленин отдавна е мъртъв. Различните икономически експерименти – новата икономическа политика, военният комунизъм – са изпробвани и изоставени. Точно както дезорганизираният концентрационен лагер на Соловецките острови се е превърнал в мрежа от лагери, известна като СЛОН, така и произволният терор от първите години на Съветския съюз е стихнал, отстъпвайки място на по-систематично преследване на предполагаемите опоненти на режима.

Към 1929 г. Революцията вече се е сдобила и с доста различен тип лидер. В хода на 20-те години Йосиф Сталин побеждава или отстранява първо враговете на болшевизма, а после и собствените си врагове – отчасти като поема контрола над кадровите решения на Партията и отчасти като свободно използва секретната информация, събирана за него от тайните служби, към които той проявява особен личен интерес. Сталин лансира поредица от партийни чистки, които първоначално се свеждат до изключване от Партията, и урежда огласяването им на емоционални, изпълнени с взаимни обвинения общи събрания. През 1937 и 1938 г. тези чистки стават смъртоносни: след изключването от Партията често идва изпращане в лагер – или смърт.

Със забележителен финес Сталин довършва и най-важния си съперник за властта – Леон Троцки. Първо го дискредитира, после го депортира на един остров край брега на Турция, а след това го използва, за да създаде прецедент. Когато Яков Блюмкин – агент на ОГПУ и ревностен поддръжник на Троцки – посещава своя герой в заточението му край Турция и донася послание до привържениците му, Сталин се погрижва след завръщането си Блюмкин да бъде осъден и екзекутиран. По този начин той показва готовността на държавата да използва цялата мощ на репресивните си органи не само срещу членовете на други социалистически партии и привържениците на стария режим, но и срещу дисиденти вътре в самата болшевишка партия.¹³

Но през 1929 г. Сталин все още не е диктаторът, в който ще се превърне до края на следващото десетилетие. Ще е по-точно, ако кажем, че през тази година Сталин създава политиката, която в крайна сметка ще съхрани собствената му власт и същевременно ще преобрази до неузнаваемост съветската икономика и съветското общество. Понякога западните историци определят тази политика като „революция отгоре“ или „Сталинска революция“. Самият Сталин я нарича „Великата повратна точка“.

В сърцевината на Сталиновата революция е новата програма за изключително – почти истерично – бърза индустриализация. По това време Съветската революция все още не е донесла реално материално подобрение в живота на повечето хора. Напротив, годините на Революцията, гражданската война и икономическите експерименти са предизвикали още по-голямо обедняване. Сега Сталин, вероятно усещайки нарастващото обществено недоволство от Революцията, се заема да промени бита на обикновените хора – радикално.

С тази цел през 1929 г. съветското правителство одобрява нов „петгодишен план“ – икономическа програма, която изисква двайсетпроцентов годишен ръст в индустриалното производство. Купонната система за храните се връща. За известно време седемдневната седмица – пет дни работа, два дни почивка – е изоставена. Вместо това работниците почиват на смени, така че никоя фабрика да не спира работа. При проектите от първостепенно значение трийсетчасовите смени не са нещо непознато и някои работници се трудят средно по 300 часа месечно.¹⁴ Наложеният отгоре, но ентусиазирано възприет и отдолу дух на епохата е форма на чувство за превъзходство, в което управители на фабрики и бюрократи, работници и чиновници, се съревновават за изпълнението на плана, за преизпълнението на плана или поне в предлагането на по-нови и по-бързи начини за преизпълнение на плана. Същевременно на никого не е позволено да се съмнява в мъдростта на плана. Това важи и за най-високите равнища: партийните лидери, които се съмняват в смисъла на ускорената индустриализация, не запазват дълго постовете си. Същото важи и за най-ниските равнища. Един съвременник на тази епоха си спомня как марширувал из стаята в детската градина, носел малък лозунг и повтарял:

Уви, значението на тази фраза – че петгодишният план трябвало да се изпълни за четири години – напълно му убягвало.¹⁵

Както ще бъде и с всички останали важни съветски инициативи, началото на масовата индустриализация създава цели нови категории престъпници. През 1926 г. съветският наказателен кодекс е променен, за да включи освен всичко останало разширена дефиниция на член 58, който се отнасял до „контрареволюционните“ престъпления. Докато по-рано е включвал само една-две алинеи, сега член 58 има осемнайсет точки – и ОГПУ използва всички до една, особено за арестуването на технически специалисти.¹⁶ Както може да се очаква, високото темпо на промяната е неосъществимо. Примитивната технология, прилагана твърде бързо, води до грешки. Някой трябва да понесе вината. Оттук и арестите на „вредителите“ и „саботьорите“ чиято злонамереност пречела на съветската икономика да оправдае пропагандата. Някои от първите показни процеси – Шахтинският процес от 1928 г., Индустриалният партиен процес от 1930 г. – всъщност са процеси срещу инженери и представители на техническата интелигенция. Такъв е и процесът Метро-Викерс от 1933 г., който привлича голямо международно внимание, защото е насочен не само срещу руски, но и срещу британски граждани, всички обвинени в „шпионаж и саботаж“ в полза на Великобритания.¹⁷

Но ще има и други начини за набиране на затворници. Защото през 1929 г. съветският режим ускорява и процеса на принудителна колективизация в провинцията – огромен катаклизъм, който в известен смисъл е по-дълбок и от самата Руска революция. В рамките на невероятно кратък период от време селските комисари принуждават милиони селяни да се откажат от малкото си земя и да се присъединят към колхозите, като често ги прогонват от земя, която семействата им са обработвали в продължение на векове. Преобразованието трайно отслабва съветското земеделие и създава условия за ужасен, опустошителен глад в Украйна и Северна Русия през 1932 и 1934 г. – глад, причинил смъртта на между 6 и 7 млн. души.¹⁸ Колективизацията унищожава – завинаги – и усещането на селска Русия за приемственост с миналото.

Милиони се съпротивляват на колективизацията, крият житото си в мазетата или отказват да сътрудничат на властите. Тези хора са наричани кулаци (богати селяни) – термин, който (подобно на дефиницията за „вредител“) е толкова неясен, че би могъл да квалифицира почти всекиго. Притежаването на една крава повече или на една стая повече от иначе очевидно бедни селяни е достатъчно основание за това, както и обвинението от страна на завистлив съсед. За да сломи съпротивата на кулаците, режимът всъщност възражда старата царска традиция на депортиране по административен ред. Един ден в селото просто пристигат камиони и вагони и откарват цели семейства. Някои кулаци са разстрелвани, други са арестувани и осъждани на лагери. Но в крайна сметка режимът депортира повечето от тях. Между 1930 и 1933 г. над 2 млн. кулаци са заточени в Сибир, Казахстан и други слабо заселени райони на Съветския съюз, където прекарват остатъка от живота си като „специални заточеници“ на които е забранено да напускат селото. Арестувани са още 100 000 и са изпратени в ГУЛаг.¹⁹

С настъпването на глада, за който допринасят и слабите валежи, следват нови арести. Всичкото налично жито е иззето от селата и умишлено е отказвано на кулаците. Хванатите да крадат миниатюрни количества дори и за да изхранват децата си, също завършват в затвора. Един закон от 7 август 1932 г. постановява смъртно наказание или продължителна присъда в лагер за всички подобни „престъпления срещу държавната собственост“. Скоро след това в лагерите се появяват „хората, събиращи баберки“: селянки, вдигнали недосъбрано жито, за да оцелеят. Към тях се присъединяват други, като например гладуващи хора, получили десетгодишна присъда, загдето са откраднали няколко картофа или шепа ябълки.²⁰ Тези закони обясняват защо през 30-те години селяните са най-многочислените затворници в съветските лагери и защо ще останат значителна част от населението на затворите чак до смъртта на Сталин.

Отражението на тези масови арести върху лагерите е огромно. Почти веднага след влизането на новите закони в сила лагерните администратори започват да апелират за бърза и радикална ревизия на цялата система. „Обикновената“ система от затвори, все още управлявана от Комисариата на вътрешните работи (и все още далеч по-голяма от Соловецки, който се управлява от ОГПУ), е пренаселена, дезорганизирана и с бюджетен преразход през цялото предходно десетилетие. В национален мащаб положението е толкова лошо, че в даден момент Комисариатът на вътрешните работи се опитва да намали броя на затворниците, като осъжда повече хора на „принудителен труд без лишаване от свобода“ – отрежда им работни места, но не ги затваря – и по този начин облекчава натиска върху лагерите.²¹

Но когато ходът на колективизацията и силата на репресията нарастват – когато милиони кулаци са прогонени от домовете си – подобни решения започват да изглеждат политически несвоевременни. Властите отново решават, че за подобни опасни престъпници – врагове на силното желание на Сталин за колективизация – е необходима по-сигурна форма на изолиране и ОГПУ се приготвя да я създаде.

Тъй като знае, че системата от затвори запада паралелно с нарастващия брой на затворниците, през 1928 г. Политбюрото на Комунистическата партия назначава комисия за решаването на проблема. Комисията уж е неутрална и включва представители на комисариатите на вътрешните работи и на правосъдието, както и на ОГПУ. Оглавява я другарят Янсон, комисар на правосъдието. Нейната задача е да създаде „система от концентрационни лагери, организирани по подобие на лагерите на ОГПУ“ и дебатите ѝ се осъществяват в рамките на ясно определени граници. Въпреки лиричните отстъпления на Максим Горки за значението на труда в превъзпитанието на престъпниците, всички участници говорят на пламенен икономически език. Всички изразяват една и съща загриженост за „доходността“ и често-често споменават „рационалното използване на труда“.²²

Все пак протоколът от заседанието на комисията от 15 май 1929 г. регистрира няколко практически възражения срещу създаването на масова система от лагери: построяването на лагерите ще е твърде трудно, липсват пътища до Далечния север и т.н. Според комисаря на труда е погрешно дребни престъпници да получават същото наказание като рецидивистите. Комисарят на вътрешните работи Толмачев изтъква, че системата няма да се приеме добре в чужбина: „белогвардейските емигранти“ и буржоазната преса ще твърдят, че „вместо да създадем наказателна система, предназначена да превъзпита затворниците чрез изправителен труд, ние сме издигнали чекистки крепости“.²³

И все пак той иска да каже, че системата няма да се приеме добре, а не че не е добра. Никой от присъстващите не възразява въз основа на аргумента, че лагерите „от соловецки тип“ са жестоки или смъртоносни. Нито пък споменават алтернативните теории за наказателна справедливост, които Ленин така обича – идеята, че престъпността ще изчезне заедно с капитализма. И определено никой не говори за превъзпитаването на затворниците, за „трансформирането на човешката природа“ което Горки възхвалява в есето си за Соловецки и което ще играе такава важна роля в огласяването на първата група лагери. Вместо това Хенрих Ягода, представителят на ОГПУ в комисията, съвсем ясно очертава истинските интереси на режима:

След това Ягода обяснява, че преселването ще бъде перманентно. След освобождаването си затворниците ще останат там: „Чрез различни мерки, както административни, така и икономически, можем да принудим освободените затворници да останат в Севера и по този начин да заселят най-крайните ни области“.²⁴

Идеята, че затворниците трябва да станат колонисти – така подобна на царския модел – не е случайна. Докато комисията на Янсон провежда дебатите си, друга комисия на съветското правителство също се е заела с разглеждането на трудовата криза в Далечния север и предлага там да се изпратят безработни хора или китайски имигранти, за да се реши проблемът.²⁵ И двете комисии търсят решението на един и същ проблем по едно и също време и в това няма нищо чудно. За да изпълни петгодишния план на Сталин, Съветският съюз се нуждае от огромни количества въглища, петрол и дървесина, а такива има в изобилие в Сибир, Казахстан и Далечния север. На страната ѝ е необходимо и злато, за да купи от чужбина нови машини, а геолозите неотдавна са открили златни залежи в далечния североизточен регион на Колима. Въпреки изключително ниските температури, примитивните битови условия и недостъпността тези ресурси трябвало да бъдат експлоатирани с главоломна скорост.

В съгласие с ожесточения дух на конкуренция между министерствата по онова време Янсон първоначално предлага собственият му комисариат да оглавява системата и да създаде поредица от разположени в горите лагери, за да увеличи съветския експорт на дървесина – основен източник на чужда валута. Този проект е отклонен вероятно защото не всички искат другарят Янсон и неговите бюрократи да контролират нещата. Наистина, когато проектът изведнъж е възроден през пролетта на 1929 г., заключенията на комисията на Янсон са малко по-различни. На 13 април 1929 г. комисията предлага създаването на нова, унифицирана система, елиминираща разграничението между „обикновени“ и „специални“ лагери. И, което е по-важно, комисията предава управлението на новата унифицирана система в ръцете на ОГПУ.²⁶

ОГПУ поема контрола над съветските затворници с изумителна бързина. През декември 1927 г. специалният отдел на ОГПУ е контролирал 30 000 затворници – около 10% от обитателите на затворите, главно в соловецките лагери. В него работят не повече от 1000 души и бюджетът му не надхвърля 0,05% от държавните разходи. За сравнение, в системата от затвори на Комисариата на вътрешните работи има 150 000 затворници и за него отиват 0,25% от държавния бюджет. Между 1928 и 1930 г. обаче положението се обръща. Докато останалите правителствени институции бавно отстъпват своите затворници, своите затвори, своите лагери и прикрепените към тях индустриални предприятия, броят на затворниците под юрисдикцията на ОГПУ набъбва от 30 000 на 300 000.²⁷ През 1931 г. тайните служби получават контрол и над милионите „специални заточеници“ – предимно депортирани кулаци – които успешно са накарани да извършват принудителен труд, тъй като им е забранено да напускат отредените им поселища и работни места под заплахата от смърт или арест.²⁸ До средата на десетилетието ОГПУ ще контролира цялата огромна затворническа работна ръка в Съветския съюз.

За да се справи с новите си отговорности, ОГПУ реорганизира своя специален отдел за лагерите и го преименува в Главно управление на изправителните трудови лагери и трудовите селища. Накрая това неудобно наименование ще бъде съкратено до Главно управление на лагерите, или на руски – Главное управление лагерей. Оттук и акронимът, с който ще стане известен отделът, а в крайна сметка и самата система: ГУЛаг.²⁹

Още от момента на мащабното разрастване на съветските концентрационни лагери техните обитатели и техните хроникьори спорят за мотивите зад създаването им. Дали са възникнали случайно, като страничен продукт на колективизацията, индустриализацията и останалите осъществяващи се в страната процеси? Или Сталин грижливо е замислял разрастването на ГУЛаг и е планирал предварително арестуването на милиони хора?

В миналото някои учени твърдяха, че зад създаването на лагерите нямало особен замисъл. Историкът Джеймс Харис изтъква, че не московските бюрократи, а местните лидери са водили кампанията за построяването на нови лагери в района на Урал. Принудени, от една страна, да се съобразяват с непосилните изисквания на Петгодишния план, и от друга, изправени пред критичния недостиг на работна ръка, уралските власти ускоряват хода и жестокостта на колективизацията, за да направят невъзможното: всеки път, когато прогонват някой кулак от земята му, те създават още един робски труженик.³⁰ Друг историк, Михаил Якобсон, в същия дух твърди, че произходът на масовата съветска система от затвори е „банален“: „Бюрократите преследват непостижими цели, като самоиздръжката на затворите и превъзпитанието на обитателите им. Чиновниците търсят работна ръка и средства, разширяват бюрократизма и се опитват да осъществят нереалистични цели. Администраторите и пазачите прилежно изпълняват правила и разпоредби. Теоретиците рационализират и оправдават. Накрая всичко е преобърнато, променено или изоставено“.³¹

Всъщност, ако ГУЛаг наистина е възникнал случайно, в това не би имало нищо учудващо. В началото на 30-те години съветското ръководство като цяло и Сталин в частност постоянно променят курса, лансират политики и после ги отменят и правят публични изявления, специално предназначени да скрият реалността. Когато четеш историята на тази епоха, не е лесно да откриеш зъл грандиозен план, създаден от Сталин или от някой друг.³² Самият Сталин например дава тласък на колективизацията само за да промени мнението си през март 1930 г., когато атакува прекалено усърдните селски чиновници, които са се „главозамаяли от успеха“. Каквото и да е имал предвид с това изказване, то не оказва никакво влияние и унищожаването на кулаците продължава с неотслабваща сила години наред.

Бюрократите от ОГПУ и тайните служби, които планират разрастването на ГУЛаг, изглежда – първоначално – също не са по-наясно относно крайните цели. Самата комисия на Янсон взима решения и после ги отменя. ОГПУ също провежда политики, които изглеждат противоречиви. В хода на 30-те години например ОГПУ често обявява амнистии, целящи да намалят пренаселеността в затворите и лагерите. След тези амнистии неизменно следват нови вълни на репресии и се строят нови лагери, сякаш Сталин и поддръжниците му никога не са съвсем сигурни дали искат разрастването на системата, или не – или сякаш различни хора дават различни нареждания в различни моменти.

По същия начин системата от лагери ще премине през много цикли: в един момент по-репресивни, в друг – по-либерални, после отново по-репресивни. Дори след 1929 г., когато лагерите твърдо поемат по пътя на икономическата ефективност, в системата остават няколко аномалии. Чак до 1937 г. например някои политически затворници остават в затворите, където изрично им е забранено да работят – практика, която несъмнено противоречи на масовата кампания за ефективност.³³ Много от бюрократичните промени също не са особено смислени. Въпреки че през 30-те години разделението между лагери под юрисдикцията на тайните служби и лагери под юрисдикцията на други институции наистина отпада, остава остатъчно разделение между „лагери“ предназначени за уж по-опасните и политическите престъпници, и „колонии“ – за по-дребни престъпници с по-кратки присъди. На практика организацията на работата, храната и всекидневния живот в лагерите и колониите е доста сходна.

И все пак сега се стига до нарастващ консенсус, че самият Сталин е имал ако не грижливо обмислен план, то поне твърда убеденост в огромната полза от затворническия труд, която запазва до края на живота си. Защо?

Някои, като Иван Чухин, бивш служител в тайните служби и историк на ранната система от лагери, предполага, че Сталин е поощрил свръхамбициозната ранна строителна дейност на ГУЛаг, за да издигне престижа си. По това време той едва започва да се утвърждава като лидер на страната след дълга и горчива борба за власт. Може би е смятал, че новите индустриални успехи, постигнати с помощта на затворническия труд, ще му помогнат да затвърди властта си.³⁴

Възможно е Сталин да се е вдъхновил и от един по-стар исторически прецедент. Наред с други, Робърт Тъкър щедро илюстрира маниакалния интерес на Сталин към Петър Велики – друг руски владетел, който мащабно използва крепостнически и затворнически труд, за да постигне огромни успехи в машиностроенето и строителството. В реч пред пленума на Централния комитет, произнесена непосредствено преди да лансира своята индустриална програма през 1928 г., Сталин с възхищение отбелязва:

Курсивът е мой – той подчертава връзката между Сталиновата „Велика повратна точка“ и политиката на предшественика му от XVIII в. В руската историческа традиция Петър се помни като велик, но и жесток водач и това не се възприема като противоречие. В крайна сметка никой не помни точно колко крепостници са умрели при строежа на Санкт Петербург, но всички се възхищават от красотата на града. Нищо чудно Сталин да е взел примера му присърце.

Но пък изобщо не е задължително интересът на Сталин към концентрационните лагери да е имал рационален източник: възможно е маниакалният му интерес към мащабните строителни проекти и изнурителния принудителен труд да са свързани по някакъв начин със специфичната му мегаломанска лудост. Веднъж Мусолини казва за Ленин, че той е „художник, който работел с хора, както други са работили с мрамор или метал“.³⁶ Това описание е по-подходящо за Сталин, който в буквалния смисъл се наслаждава на гледката на множество човешки тела, маршируващи или танцуващи в пълен синхрон.³⁷ Той е запленен по балета, от гимнастическите спектакли и по парадите, оформящи гигантски пирамиди, изградени от анонимни, извити човешки тела.³⁸ Също като Хитлер Сталин е очарован и от киното, особено от холивудските мюзикъли с техните синхронизирани изпълнения на множество певци и танцьори. Възможно е да е извличал различна, но подобна форма на удоволствие и от многобройните затворнически бригади, копаещи канали и строящи железопътни линии по негова заповед.

Каквото и да е било вдъхновението му – политическо, историческо или физиологично – едно е ясно: още от първите дни на ГУЛаг Сталин проявява дълбок личен интерес към лагерите и оказва огромно въздействие върху развитието им. Важното решение за прехвърлянето на всички съветски лагери и затвори от обикновената юридическа система към ОГПУ например почти със сигурност е взето по заповед на Сталин. Към 1929 г. Сталин е проявил огромен личен интерес към тази институция. Той се интересува от кариерите на висшите кадри в тайните служби и надзирава строежа на удобни домове за тях и семействата им.³⁹ От друга страна, администрацията на затворите в Комисариата на вътрешните работи далеч не се радва на благоразположението му: нейните лидери са подкрепяли опонентите на Сталин в горчивата, вътрешнопартийна фракционерска борба от онова време.⁴⁰

Всички участници в комисията на Янсон сигурно много добре са знаели тези подробности, което вероятно е било достатъчно, за да ги убеди да предадат затворите в ръцете на ОГПУ. Но Сталин се намесва и пряко в дебатите на Янсоновата комисия. В един момент от заплетените разисквания Политбюро всъщност отменя първоначалното си решение, огласявайки намерението си отново да отнеме системата от затвори от тайните служби и да я върне в ръцете на Комисариата на вътрешните работи. В писмо от 1930 г. до своя близък сътрудник Вячеслав Молотов Сталин нарича тази идея „интрига“, аранжирана от комисаря на вътрешните работи, който бил „покварен до мозъка на костите си“. Той нарежда на Политбюро да изпълни първоначалното си решение и изобщо да закрие Комисариата на вътрешните работи.⁴¹ Решението на Сталин да даде лагерите на ОГПУ предопределя бъдещия им характер. То ги изважда от обичайното правораздаване и твърдо ги поставя в ръцете на бюрокрацията на тайните служби, които водят началото си от мистериозния, извън законов свят на Чека.

Макар да няма твърди доказателства в подкрепа на тази теория, възможно е постоянният акцент върху нуждата да се строят „лагери от типа на Соловецки“ също да е идвал от Сталин. Както вече споменахме, соловецките лагери никога не са били печеливши – нито през 1929 г., нито когато и да било. Между юни 1928 и юни 1929 г. СЛОН отново получава от държавния бюджет субсидия от 1,6 млн. рубли.⁴² Въпреки че СЛОН може да е изглеждал по-преуспяващ от останалите местни предприятия, всеки, който разбира от икономика, би разбрал, че това не е била честна конкуренция. Използващите затворнически труд дърводобивни лагери например винаги биха изглеждали по-продуктивни от обикновените дърводобивни предприятия, просто защото наетите в тях селяни работели само през зимата, когато не можели да се занимават със земеделие.⁴³

И все пак соловецките лагери се възприемат като доходоносни – или поне Сталин ги възприема като такива. Освен това той вярва, че са доходоносни именно благодарение на „рационалните“ методи на Френкел – разпределянето на храната в зависимост от свършената работа и елиминирането на излишните „екстри“. Доказателство, че системата на Френкел е спечелила одобрение на най-високо равнище, са резултатите: системата не само много бързо се копира из цялата страна, но самият Френкел е назначен за шеф на строежа на Беломорканал, първия мащабен проект на ГУЛаг от епохата на Сталин – изключително висок пост за един бивш затворник.⁴⁴ По-късно, както ще видим, той е спасен от арест и вероятна екзекуция чрез намеса на най-високо равнище.

Доказателство, че Сталин е предпочитал затворническия труд пред обикновения, можем да намерим и в неспирния му интерес към интимните подробности на лагерната администрация. През целия си живот той изисква редовна информация за нивото на „продуктивността“ в лагерите, често чрез конкретна статистика: колко въглища и нефт са добити, какъв е броят на работещите затворници, колко медали са получили шефовете им.⁴⁵ Той проявява особен интерес към златните мини в Далстрой – комплекса от лагери в далечния североизточен регион на Колима – и изисква редовна и точна информация за геологията на Колима, за минната технология на Далстрой и за точното качество на добитото злато, както и за количеството му. За да се увери, че декретите му се изпълняват и в най-отдалечените лагери, той изпраща инспектори и често привиква в Москва шефовете на лагерите.⁴⁶

Когато даден проект привличал вниманието му, Сталин понякога взимал нещата още по-присърце. Каналите например владеели въображението му и на моменти като че ли искал да ги строи почти безразборно. Веднъж Ягода се принудил да му пише и внимателно да възрази срещу нереалистичното му желание да построи чрез затворнически труд канал в Москва.⁴⁷ След като получава по-голям контрол над органите на властта, Сталин принуждава и колегите си да съсредоточат вниманието си върху лагерите. През 1940 г. Политбюро почти всяка седмица ще обсъжда един или друг от проектите на ГУЛаг.⁴⁸

И все пак интересът на Сталин не е чисто теоретичен. Той проявява пряк интерес и към хората, свързани с работата в лагерите: кой е бил арестуван, къде ще излежава присъдата си, каква е съдбата му. Лично чете и понякога коментира петициите за освобождаване, изпратени до него от затворниците или от съпругите им, и често отговаря с дума или две („да остане на работа“ или „освободете го“).⁴⁹ По-късно той редовно изисква информация за интересуващи го затворници или групи затворници, като например западноукраинските националисти.⁵⁰

Има и данни, че интересът на Сталин към определени затворници невинаги е чисто политически и не се ограничава само до личните му врагове. Още през 1931 г., преди да консолидира властта си, Сталин прокарва през Политбюро резолюция, която му дава огромно влияние върху арестите на определени категории технически специалисти.⁵¹ И – неслучайно – арестуването на инженери и специалисти в тази ранна епоха наистина говори за планиране на високо равнище. Вероятно не е чиста случайност, че в първата група затворници, изпратени в новите лагери в златните полета на Колима, има седем известни минни инженери, двама експерти по организация на труда и един опитен хидравличен инженер.⁵² Нито пък – както ще видим – е случайно, че ОГПУ арестува един от водещите съветски геолози в навечерието на планирана експедиция за строежа на лагер край нефтените залежи в Република Коми.⁵³ Подобни съвпадения не може да са били планирани от местните партийни шефове, реагиращи под натиска на момента.

И накрая, съществуват косвени, но въпреки това интересни данни, които говорят, че масовите арести от края на 30-те и 40-те години също може до известна степен да са били извършвани, за да се утоли желанието на Сталин за принудителен труд, а не – както повечето хора винаги са смятали – за да бъдат наказани въображаемите му или потенциални врагове. Авторите на най-влиятелната руска история на лагерите към днешния момент изтъкват „пряката връзка между успешната икономическа дейност на лагерите и броя на изпратените в тях затворници“. Със сигурност не е случайност, заявяват те, че присъдите за дребни престъпления изведнъж стават много по-сурови точно когато лагерите се разрастват и точно когато спешно са необходими повече работещи затворници.⁵⁴

Няколко разпръснати архивни документи намекват за същото. През 1934 г. например Ягода пише писмо до подчинените си в Украйна с искане за 15 000 до 20 000 затворници, всички „трудоспособни“: те са необходими спешно за завършването на канала Москва-Волга. Писмото е с дата 17 март и в него Ягода настоява местните шефове на ОГПУ „да вземат допълнителни мерки“, за да осигурят пристигането на затворниците до 1 април. Но не става ясно откъде трябва да дойдат тези 15 000 до 20 000 затворници. Дали са ги арестували, за да бъдат изпълнени исканията на Ягода?⁵⁵ Или пък – както смята историкът Тери Мартин – Ягода просто се е опитвал да подсигури хубав, постоянен приток на работна ръка в своята система от лагери – цел, която всъщност никога не постига?

Ако целта на арестите е била населването на лагерите, тогава те са я осъществявали с почти смехотворна нерезултатност. Мартин и други изтъкват също, че всяка вълна на масови арести неизменно заварвала командирите на лагерите напълно неподготвени и им пречела да постигнат дори и бледо подобие на икономическа ефективност. Извършващите арестите също никога не подбират жертвите си логично: вместо да се ограничат до здравите, млади мъже, от които биха станали най-добри работници в Далечния север, те арестуват и голям брой жени, деца и възрастни хора.⁵⁶ Нелогичността на масовите арести като че ли сама по себе си говори срещу тезата за внимателното планиране на принудителния труд и това кара мнозина да заключат, че арестите са се извършвали главно за да бъдат елиминирани враговете на Сталин и едва второстепенната им цел е била напълването на лагерите.

Но в крайна сметка нито едно от тези обяснения за разрастването на лагерите не изключва напълно останалите. Съвсем възможно е чрез арестите Сталин да е искал да елиминира враговете си и да създаде каторжници. Може да е бил мотивиран както от собствената си параноя, така и от нуждата на местните лидери от работна ръка. Вероятно формулата е проста: Сталин предлага на своите тайни служби „соловецкия модел“ на концентрационни лагери, Сталин избира жертвите – и подчинените му използват възможността да му угодят.

Глава 4 Беломорканал

В крайна сметка само едно от възраженията, направени на заседанията на Янсоновата комисия, все пак предизвиква някакви притеснения. Макар да са сигурни, че великата съветска нация ще превъзмогне липсата на пътища, макар да нямат почти никакви угризения, че използват затворниците като роби, Сталин и поддръжниците му остават изключително докачливи по отношение на езика, с който чужденците описват лагерите им.

Всъщност – противно на всеобщото убеждение – през тази епоха в чужбина доста често се пише за съветските лагери. В края на 20-те години на Запад се знаят много неща за съветските концентрационни лагери, може би повече, отколкото в края на 40-те години. Обширни статии се появяват в немската, френската, британската и американската преса, особено в лявата, която поддържа контакти с руските затворници социалисти.² През 1927 г. френският писател Раймонд Дугет публикува изумително точна книга за Соловецки, Un Bagne еп Russie Rouge („Един затвор в Червена Русия“), в която се описва всичко – от личността на Нафталий Френкел до ужасното мъчение с комарите. С. А. Малсагов, грузински белогвардейски офицер, успял да избяга от Соловецки и да премине границата, през 1926 г. публикува в Лондон „Острови Ад“ – още един разказ за Соловецки, В резултат на широко разпространените слухове за злоупотреби със затворническия труд в Съветския съюз Британското дружество за борба с робството дори започва разследване по въпроса и изготвя доклад, където изнася данните за скорбут и малтретиране.³ Един френски сенатор пише черно цитирана статия, почиваща върху разказите на руски бежанци, и сравнява положението в Съветския съюз със заключенията на разследването, проведено от Лигата на нациите, за наличието на робство в Либерия.⁴

Но след експанзията на лагерите през 1929 и 1930 г. чуждестранният интерес към лагерите се променя, измества се от съдбата на затворниците социалисти и се насочва към икономическата заплаха, която лагерите сякаш представляват за западните бизнес интереси. Застрашените компании и застрашените профсъюзи започват да се организират. Засилва се натискът, особено във Великобритания и Съединените щати, за бойкот на по-евтините съветски стоки, за които се твърди, че са произведени, с принудителен труд. Парадоксалното е, че инициативата за бойкот отклонява вниманието на западната Левица, която продължава да подкрепя Руската революция, особено в Европа, макар и много от лидерите ѝ да се притесняват за съдбата на своите социалистически събратя. Британската лейбъристка партия например се противопоставя на ветото върху съветските стоки, тъй като изпитва подозрения относно мотивите на предложилите го компании.⁵

Но в Съединените щати профсъюзите и най-вече Американската федерация на труда подкрепят бойкота. За кратко те имат успех. В Америка Митническият акт от 1930 г. повелява: „Всички стоки […], добити, произведени или получени […] чрез затворнически или/и принудителен труд […], не могат да влизат през никое пристанище на Съединените щати“.⁶ На тази основа Държавната хазна на САЩ забранява вноса на съветска дървесинна каша и кибрит.

Въпреки че Държавният департамент на САЩ не подкрепя ветото, което продължава само една седмица, обсъждането на въпроса продължава.⁷ През януари 1931 г. Комисията по методите и средствата за производство към Конгреса на САЩ се събира, за да обсъди законопроект, „свързан със забраната на стоки, произведени чрез затворнически труд в Русия“.⁸ На 18,19 и 20 май 1931 г. лондонският „Таймс“ публикува поредица от учудващо подробни статии за принудителния труд в Съветския съюз, която завършва с уводна статия, заклеймяваща неотдавнашното решение на британското правителство да възстанови дипломатически отношения със Съветския съюз. Като дава на Русия заеми, изтъкват авторите на уводната статия, британското правителство само „засилва властта на онези, които открито работят за свалянето му от власт и за унищожаването на Британската империя“.

Съветският режим приема заплахата от бойкот много сериозно и взима редица мерки, за да предотврати прекратяването на притока на твърда валута в държавата. Някои от тези мерки са повърхностни: комисията на Янсон например най-сетне изоставя термина концлагер, или „концентрационен лагер“, във всичките си публични изявления. След 7 април 1930 г. всички официални документи описват съветските концентрационни лагери като исправительно-трудовые лагеря (ИТЛ), или „изправително трудови лагери“. В бъдеще няма да се използва друг термин.⁹

Лагерните власти правят още повърхностни промени по места, особено в дърводобивната индустрия. В един момент ОГПУ променя договора си с „Карелис“, карелския дърводобивен концерн, за да изглежда сякаш вече не се използва затворнически труд. По това време 12 090 затворници технически са „извадени“ от лагерите на ОГПУ. Всъщност те продължават да работят, но присъствието им е прикрито чрез бюрократичен трик.¹⁰ За пореден път основната грижа на съветското ръководство е не реалността, а привидностите.

На други места затворниците, работещи в дървосекачески лагери, са заменени със свободни работници – или по-често с депортирани „заселници“ – кулаци, които нямат по-голям избор по въпроса от затворниците.¹¹ Според мемоаристите понякога тази промяна се извършвала за една нощ. Георг Китчин, финландски бизнесмен, прекарал четири години в лагерите на ОГПУ преди да бъде освободен с помощта на финландското правителство, пише, че непосредствено преди посещението на чуждестранна делегация

Китчин и още няколко хиляди затворници били изведени от гората. Според него при тази и други провеждани за една нощ евакуации са умрели над 1300 затворници.¹²

Към март 1931 г. Молотов, тогава председател на Съвета на народните комисари, е сигурен, че в съветската дърводобивна индустрия вече не работят затворници – или поне не явни затворници – и кани всички интересуващи се чужденци да дойдат и да се уверят сами.¹³ Някои вече са го направили: архивите на Карелската комунистическа партия свидетелстват за посещението на двама американски журналисти през 1929 г., „другаря Дюрант и другаря Уулф“ – американски сътрудници на ТАСС, съветската телеграфна агенция, както и на „радикални вестници“. Двамата били посрещнати с изпълнение на „Интернационала“, химна на работниците, и другарят Уулф обещал да „разкаже на американските работници как съветските работници живеят и градят нов живот“. Това няма да е последното режисирано събитие от този род.¹⁴

Но макар че към 1931 г. натискът за бойкот вече е стихнал, западната кампания срещу съветския принудителен труд не е била напълно безрезултатна: Съветският съюз е и ще остане много чувствителен към имиджа си в чужбина дори и по времето на Сталин. Някои, сред които и историкът Михаил Якобсон, днес предполагат, че заплахата от бойкот може да е изиграла важна роля за друга, по-значима промяна в политиката. Дърводобивната промишленост, в която имало голяма нужда от неквалифициран труд, била идеалното приложение на затворниците. Но за Съветския съюз износът на дървесина бил един от основните източници на твърда валута, поради което не можел да се поема риска от нов бойкот. Затворниците трябвало да бъдат изпратени другаде – за предпочитане там, където присъствието им щяло да бъде приветствано, а не прикривано. Възможности не липсвали, но една от тях особено се харесала на Сталин: строежът на голям канал – от Бяло до Балтийско море през терен, съставен главно от чист гранит.

В контекста на онова време Беломорканал – или накратко Беломор – не е уникален. Към момента на започване на строежа Съветският съюз вече се е заел с изпълнението на няколко също толкова мащабни, също толкова трудоемки проекти, включително най-големия в света стоманолеярен завод в Магнитогорск, огромни нови заводи за трактори и автомобили и огромни нови „социалистически градове“, разположени насред блата. Но Беломорканал изпъква дори и на фона на останалите рожби на гигантоманията, характерна за 30-те години.

Първо, както много руснаци знаят, каналът осъществява една много стара мечта. Първите планове за построяването на такъв канал датират от XVIII в., когато царските търговци търсели начин да прекарат носещите дървесина и минерали кораби от студените води на Бяло море до търговските пристанища на Балтийско море, без да изминават 600 километра през Арктическия океан покрай дългото крайбрежие на Норвегия.¹⁵

Но също така проектът е изключително, дори безразсъдно амбициозен и вероятно това е причината до този момент никой да не се заеме с него. За създаването на канал трябвало да се изкопаят 225 километра, 5 язовира и 19 шлюза. Съветските инженери възнамерявали да го построят чрез най-примитивната технология в един неразвит в индустриално отношение регион в Далечния север, който никога не е бил добре изследван и по думите на Горки бил „terra incognita в хидрологично отношение“.¹⁶ Но е възможно всичко това само да е засилвало привлекателността на проекта в очите на Сталин. Той желаел технологичен триумф – какъвто старият режим никога не бил постигнал – и го искал възможно най-бързо. Сталин не само нарежда каналът да бъде построен, но и това да стане в рамките на двайсет месеца. След завършването си щял да носи неговото име.

Сталин е основният вдъхновител за строежа на Беломорканал – и пак Сталин изрично настоява каналът да бъде построен от затворници. Преди построяването му той яростно заклеймява онези, които поставят под въпрос дали – като се има предвид ненатоварения трафик в Бяло море – такъв скъп проект наистина е необходим. „Казват ми – пише той на Молотов, – че Риков и Квиринг желаят да спрат проекта за северния канал, противно на решенията на Политбюро. Те трябва да бъдат поставени на мястото им и ударени през ръцете“. На заседание на Политбюро, където се обсъжда каналът, Сталин отново пише гневна, набързо надраскана бележка, която показва вярата му в затворническия труд: „Що се отнася до северната част на канала, мисля да разчитаме на ГПУ [затворнически труд]. Същевременно трябва да възложим на някого отново да изчисли разходите за построяването на тази първа част […] Твърде много“.¹⁷

Предпочитанията на Сталин не са тайна. След завършването на канала неговият главен администратор хвали Сталин както за „смелостта“ да се заеме със строежа на този „хидротехнически гигант“, така и за „прекрасния факт, че тази работа не беше извършена от обикновени работници“.¹⁸ Влиянието на Сталин личи и в бързината, с която започва строежът. Решението да се строи е взето през февруари 1931 г. и работата започва през септември – само след седем месеца инженерна дейност и предварителни проучвания.

В административно, физическо и дори в психологическо отношение първите затворнически лагери, свързани с Беломорканал, са рожба на СЛОН. Те са организирани по модела на СЛОН, използват оборудване на СЛОН и са запълнени с кадри на СЛОН. Веднага след започването на работата шефовете на канала пренасочват към новия проект много от обитателите на континенталните лагери на СЛОН и на Соловецките острови. Дори е възможно известно време бюрократичният апарат на СЛОН и на новия Беломорканал да са се състезавали за контрол над проекта – но каналът печели. В крайна сметка СЛОН губи независимостта си. Соловецкия кремъл е превърнат в затвор със засилени мерки за сигурност и Соловецкият архипелаг става просто едно от подразделенията на Беломорско-балтийския изправителен трудов лагер, известен като Белбалтлаг. Редица пазачи и видни администратори в ОГПУ също се преместват от СЛОН на канала. Сред тях, както отбелязахме, е Нафталий Френкел, който ръководи работата по канала от ноември 1931 г. до завършването му.¹⁹

Хаосът, който съпътства строежа на канала, придобива почти митологично измерение в мемоарите на оцелелите. Натискът да се пестят пари принуждава затворниците да използват дървесина, пясък и камъни вместо метал и цимент. Ъглите се изрязват, където падне. След дълги обсъждания каналът е изкопан на дълбочина едва 12 фута12, което едва ли е достатъчно за плавателни съдове. Тъй като модерната технология е или твърде скъпа, или недостъпна, архитектите на канала разчитат на огромни количества неквалифицирана работна ръка. Приблизително 170 000 затворници и „специални изгнаници“, които работят по проекта през продължилия двайсет и един месеца строеж, използват дървени лопати, примитивни триони, кирки и ръчни колички, за да изкопаят канала и да построят огромните язовири и шлюзове.²⁰

На направените по онова време снимки тези инструменти определено изглеждат примитивни, но само по-внимателното вглеждане разкрива точно колко са примитивни. Някои от тях все още са изложени в град Медвежегорск, някога врата към канала и „столица“ на Белбалтлаг. Днес затънтено карелско село, Медвежегорск е известен само с огромния си, празен, пълен с хлебарки хотел и с малкия си местен исторически музей. Изложените там кирки всъщност са парчета едва наточен метал, прикрепени към дървените дръжки с кожени ремъци или въжета. Трионите представляват плоски листове метал с грубо изрязани зъбци. Вместо с динамит затворниците раздробявали големите камъни с помощта на „чукове“ (големи парчета метал, завинтени в дървени дръжки), с които забивали железните пръти в камъка.

Всичко – от ръчните колички до скелите – било ръчно направено. Един затворник си спомня: „Нямаше никаква техника. Дори обикновените автомобили бяха рядкост. Всичко се правеше на ръка, понякога с помощта на коне. Копаехме земята ръчно и я изнасяхме с ръчни колички, изкопавахме на ръка и тунелите в хълмовете и изнасяхме камъните“.²¹ Дори съветската пропаганда се хвали, че камъните се извозвали от канала с „беломорски фордове […], тежка платформа на четири малки, солидни колела, изработени от пънове“.²²

Битовите условия са не по-малко импровизирани въпреки усилията на шефа на ОГПУ Хенрих Ягода, който носи политическата отговорност за проекта. Изглежда, той искрено е вярвал, че на затворниците трябва да се осигурят прилични битови условия, за да завършат канала навреме, и често инструктирал командирите на лагерите да се държат по-добре със затворниците, да „полагат максимални грижи затворниците да са добре нахранени, облечени и обути“. Командирите следват примера му, както прави и шефът на Соловецката дивизия, работеща на канала през 1933 г. Наред с другите неща, той нарежда на подчинените си да се справят с вечерните опашки за храна, да овладеят краденето от кухните и да ограничат вечерната проверка до един час. Като цяло официалните дажби са по-големи, отколкото ще бъдат няколко години по-късно, и сред препоръчителните продукти са включени наденица и чай. На теория затворниците всяка година трябвало да получават нов комплект работно облекло.²³

Въпреки това прекомерното бързане и липсата на планиране неминуемо пораждат големи страдания. С напредването на работата се налага да се изграждат нови лагери по протежение на канала. На всяко от тези места затворниците и изгнаниците пристигат – и не намират нищо. Преди да се захванат с работата, те трябва да построят собствените си дървени бараки и да организират снабдяването с храна. Междувременно понякога леденият студ на карелската зима ги убива, преди да изпълнят задачите си. Според някои изчисления са умрели над 25 000 затворници, макар че в тази цифра не са включени освободените поради болест или злополука, които умират скоро след като ги пускат.²⁴ Един затворник, А. Ф. Лосев, пише на съпругата си, че направо мечтаел да се върне в дълбините на затвора „Бутирка“, защото тук му се налагало да спи на толкова претъпкани нарове, че „ако през нощта се завъртиш от едната страна на другата, поне още четири или пет души трябва да направят същото“. Още по-отчаяно звучи писмото на едно младо момче, син на прокудени кулаци, което било депортирано заедно с цялото си семейство в едно от току-що построените покрай канала поселища:

Освен това момчето си спомня, че баща му, чиято работа била да строи нови къщи за заселниците, получавал 600 грама хляб. Сестра му получавала 400 грама. Това трябвало да стига за всичките девет члена на семейството.²⁵

Тогава, както е и по-късно, някои от проблемите са отразени в официалните доклади. На събрание на партийната организация на Комунистическата партия в Белбалтлаг през август 1932 г. има оплаквания от лошата организация по разпределението на храната, мръсните кухни и увеличаващите се случаи на скорбут. Партийният секретар песимистично пише: „Нямам съмнения, че каналът няма да бъде построен навреме“.²⁶

Но за мнозинството няма място за съмнения. Наистина, докато каналът се строи, в писмата и докладите на администраторите му се долавя съкрушителна паника. Сталин е наредил каналът да бъде построен за двайсет месеца и строителите добре разбират, че прехраната, а може би и животът им зависят от завършването му в срок. За да ускорят работата, командирите започват да прилагат методи, които вече се използват в „свободния“ работнически свят, включително „социалистически съревнования“ между трудовите бригади (коя бригада първа ще изпълни нормата или ще премести камъните, или ще изкопае дупката), както и продължаващи по цяла нощ „щурмове“, при които затворниците „доброволно“ работели по двайсет и четири или четиресет и осем часа без прекъсване. Един затворник си спомня как покрай работната площадка били окачени електрически крушки, за да може работата да продължава по двайсет и четири часа на денонощие.²⁷ Друг затворник получил 10 килограма бяло брашно и 5 килограма захар като награда за добра работа. Той дал брашното на лагерните пекари. Те му изпекли няколко самуна бял хляб, които той изял наведнъж – сам.²⁸

Наред със съревнованията, властите използват и култа към ударника. По-късно ударниците са прекръстени в „стахановци“ в чест на Алексей Стаханов, изключително свръхпродуктивен миньор. Ударници и стахановци са затворниците, които преизпълняват нормата и съответно получават допълнителна храна и специални привилегии, включително правото (немислимо през следващите години) на нов костюм всяка година в добавка към новия комплект облекло на всеки шест месеца.²⁹ Най-добрите получават и значително по-хубава храна. В столовите те се хранят на отделни маси под плакати, на които пише: „За най-добрите работници – най-хубавата храна“. По-незаслужилите от тях седят под плакати от рода на: „Тук получават по-лоша храна: кръшкачи, безделници, мързеливци“.³⁰

И накрая, най-добрите работници са освобождавани предсрочно: за всеки три дни работа със стопроцентово изпълнение на нормата присъдата на всеки затворник била намалявана с един ден. Когато каналът най-сетне е завършен – в срок – през август 1933 г., 12 484 затворници са освободени. Много други получават медали и награди.³¹ Един затворник отпразнувал предсрочното си освобождаване на тържество с традиционното за руснаците поднасяне на хляб и сол, докато наблюдаващите викали: „Ура за строителите на канала!“. Поради приповдигнатото настроение той започнал да целува непозната жена. Те прекарали нощта заедно на брега на канала.³²

Строежът на Беломорканал е забележителен в много отношения: с невероятния си хаос, с изключителната си бързина и със значимостта си за Сталин. Но реториката, с която го описват, е наистина уникална: Беломорканал е първият, последният и единственият проект на ГУЛаг, показан в пълната светлина на съветската пропаганда – както у дома, така и в чужбина. И избраният да обясни, похвали и оправдае канала пред Съветския съюз и пред света е не друг, а Максим Горки.

И никак не е чудно, че изборът пада върху него. По това време Горки вече е неразделна и истинска част от сталинската йерархия. След като през август 1933 г. Сталин триумфалното минава с параход по завършения канал, Горки се отправя в подобно пътешествие заедно със 120 съветски писатели. Те били толкова развълнувани от това преживяване (или поне така твърдели), че едва държали тетрадките си: пръстите им „треперели от изумление“.³³ Онези от тях, които решават да напишат книга за строежа на канала, получават и доста материални стимули, включително „превъзходен обяд в ресторанта на „Астория““, грандиозен ленинградски хотел от царско време, за да отпразнуват участието си в проекта.

Дори и според ниските стандарти на социалистическия реализъм появилата се в резултат на усилията им книга – Канал имени Сталина („Каналът, носещ името на Сталин“) – е забележително доказателство за корумпирането на писателите и интелектуалците в тоталитарните общества. Също като посещението на Горки на Соловецки, Канал имени Сталина оправдава нещо, което не може да бъде оправдавано, и претендира не само че документира духовната трансформация на затворниците в бляскави представители на homo sovieticus, но и че създава нов тип литература. Въпреки че предговорът и заключението са написани от Горки, останалата част от книгата е дело не на един автор, а на колектив от трийсет и шест писатели. Чрез словоизлияния, хиперболи и внимателно изопачаване на фактите те съвместно се опитват да уловят духа на новата епоха. Една от снимките в книгата обобщава темата й: на нея се вижда облечена в затворнически дрехи жена, решително хванала в ръце бормашина. Под снимката пише: „Променяйки природата, човек променя себе си“. Контрастът с използвания от комисията на Янсон хладнокръвен език и с икономическата програма на ОГПУ едва ли може да бъде по-поразителен.

Някои аспекти на написаната в духа на социалистическия реализъм книга може да се сторят малко странни на незапознатите с жанра. Първо, няма никакви опити да се скрие истината – авторите описват проблемите, предизвикани от липсата на техника и опитни специалисти. На едно място в книгата цитират Матвей Берман, по онова време командир на ГУЛаг:

С тези думи Берман изпраща агента от ОГПУ да си върши работата. „Откачена работа“ отбелязва авторът на „Канала“. Но след „месец или два“ човекът от ОГПУ и колегите му се хвалят един на друг какви успехи са постигнали със своята сбирщина от затворници. „Имам един полковник, който е най-добрият дървар в целия лагер“, тържествува един; „Аз пък имам минен инженер – бъркал е в касата“, казва друг.³⁵

Посланието е ясно: материалните условия са трудни, човешкият материал е необработен – но всезнаещата, непобедима съветска политическа милиция въпреки всичко успява да ги превърне в добри съветски граждани. Така действителните факти – примитивната техника, липсата на компетентни специалисти – се използват, за да придадат правдоподобност на иначе нереалистичното изображение на живота в лагерите.

Всъщност голяма част от книгата е запълнена със задушевни, почти религиозни истории на затворници, които работата на канала е „преобразила“. Много от „преродилите се“ са криминални престъпници, но не всички. За разлика от есето на Горки за Соловецки, което отрича или омаловажава съществуването на политически затворници, „Каналът“ описва няколко забележителни политически превъплъщения. Скован от „кастови предразсъдъци, инженер Маслов, бивш „вредител““, се опитва да „прикрие онези тъмни и дълбоки процеси на трансформация на съзнанието, които постоянно бушуват в него“. Инженер Зубрик, бивш работник саботьор, „честно си спечелва правото да се върне при цвета на работническата класа, в която е роден“.³⁶

Но Канал имени Сталина в никакъв случай не е единствената литературна творба от онова време, която възславя трансформиращата сила на лагерите. Пиесата на Николай Погодин „Аристократи“ – комедия за Беломорканал – е друг забележителен пример най-малкото защото продължава една по-ранна болшевишка тема: „обичливостта“ на крадците. Изпълнена за първи път през декември 1934 г., пиесата на Погодин (по-късно превърната във филм със заглавието „Затворници“) игнорира кулаците и политическите, които съставляват по-голямата част от работещите на канала, и вместо това описва веселите шеги на лагерните бандити („аристократите“ от заглавието), използвайки омекотена форма на престъпническия жаргон. Да, в пиесата наистина има няколко зловещи нотки. В даден момент един престъпник „спечелва“ на карти девойка, което означава, че опонентът му трябва да я хване и да я принуди да му се подчини. В пиесата девойката избягва; в истинския живот едва ли би имала този късмет.

Но накрая всички признават предишните си престъпления, виждат светлината и започват да работят с ентусиазъм. Изпълнява се следната песен:

По онова време подобни творби са приветствани като нова и радикална форма на театър. Полският социалист Иржи Гликсман, който през 1935 г. гледа представление на „Аристократи“ в Москва, описва преживяването:

Извън лагерите тази литература има двойна функция. От една страна, тя играе роля в неспирната кампания за оправдаване бързото разрастване на затворническите лагери пред скептичната чуждестранна общественост. От друга – вероятно служи и за успокояване на съветските граждани, разтревожени от жестокостта на колективизацията и индустриализацията, като им обещава щастлив край: дори жертвите на Сталиновата революция получават шанс отново да изградят живота си в трудовите лагери.

Пропагандата свършва работа. След като гледа „Аристократи“, Гликсман пожелава да посети истински трудов лагер. За известно негово учудване, скоро го завеждат в „показния“ лагер в Болшово, недалеч от Москва. По-късно той си спомня „хубави бели легла и завивки, приятни умивални. Всичко – безупречно чисто“ и срещата с група по-млади затворници, които разказват същите приповдигнати лични истории, които Погодин и Горки описват. Запознава се с крадец, който сега учи за инженер. Запознава се с хулиган, който е осъзнал грешките си и сега отговаря за склада на лагера. „Колко хубав може да бъде светът!“ – прошепва в ухото на Гликсман френски филмов режисьор. Уви, Гликсман само след пет години се озовава на пода на претъпкан вагон, поел към лагер, който няма да има нищо общо с образцовия лагер в Болшово, в компанията на затворници, много различни от онези в пиесата на Погодин.³⁹

Тази пропаганда има своята роля и вътре в лагерите. Лагерните издания и „стенвестници“ – окачени върху табла листа, които затворниците четат – съдържат същите истории и стихотворения, разказвани на външните хора, но с малко по-различен акцент. Вестникът „Перековка“ („Трансформиране“), списван и издаван от работещите на канала Москва-Волга – проект, започнат веднага след „успеха“ на Беломорканал – е типичен пример в това отношение. Изпълнен с хвалебствия за ударниците и описания на техните привилегии („Те не трябва да се редят на опашка, храната им се сервира на масата от сервитьорка!“), „Перековка“ отделя по-малко време от авторите на Канал имени Сталина, за да възпява ползите от духовната трансформация, и обръща по-голямо внимание на конкретните привилегии, които затворниците биха могли да получат, ако работят по-усърдно.

Няма и толкова преструвки относно висшата справедливост на Съветската система. Броят от 18 януари 1933 г. препечатва реч на Лазар Коган, един от шефовете на лагера: „Ние не можем да съдим дали някой е бил осъден справедливо, или несправедливо. Това е работа на прокурора. […] Ти си длъжен да създаваш нещо полезно за държавата с труда си и ние сме длъжни да направим от теб човек, който да е ценен за държавата“.⁴⁰

В „Перековка“ има и забележителна с откровеността и изключителната си прямота рубрика за жалби. В нея затворниците се оплакват от „разправиите и ругатните“ в женските бараки, от една страна, и „пеенето на химни“, от друга; от неизпълнимите норми; от недостига на обувки и чисто бельо; от безсмисления побой над конете; от черноборсаджийския пазар в центъра на Дмитров – главната квартира на лагера; и от неправилното използване на машините („няма лоши машини, само лоши работници“).

Когато днес се разхожда по бреговете на Беломорканал, човек трудно може да си представи онази почти истерична атмосфера. Посетих мястото през един ленив августовски ден на 1999 г. в компанията на няколко местни историци. Отбихме се в Повенец да разгледаме малък паметник на жертвите на канала. На него имаше кратък надпис: „На невинните, загинали при строежа на Беломорканал, 1931-1933“. Докато стояхме там, един от спътниците ми настоя да изпушим ритуално по цигара „Беломор“. Той обясни, че цигарата с марка „Беломор“, някога една от най-популярните в Съветския съюз, десетилетия наред била единственият паметник на строителите на канала.

Наблизо имаше стар трудпоселок, или „изгнаническо селище“, сега буквално празно. Големите, някога солидни дървени къщи, построени в карелски стил, бяха заковани с дъски. Няколко се рушаха. Един местен човек, някога пристигнал от Белорусия (дори говореше малко полски), ни каза, че преди няколко години се опитал да купи една от къщите, но местното правителство не пожелало да му я продаде. „Сега цялата се разпада“, рече той. В малка градинка зад къщата той отглеждаше тикви, краставици и дребни плодове. Предложи ни домашен алкохол. С градината си и пенсията от 550 рубли – по онова време около 22 долара месечно – имал достатъчно, каза той, за да преживява. Разбира се, на канала не можеше да се намери работа.

И нищо чудно: покрай самия канал се къпеха момчета и хвърляха камъчета. Крави газеха в тъмната, плитка вода и от процепите в цимента се подаваха бурени. По протежение на един от шлюзовете, в малка будка с розови перденца и оригиналните сталински колони отвън, самотната жена, контролираща повишаването и понижаването в нивото на водата, ни каза, че на ден преминавали най-много седем кораба, а много често – само три или четири. Това е повече, отколкото е видял Солженицин през 1966 г., когато прекарал цял ден край канала и видял само два шлепа – и двата натоварени с дърва за огрев. И тогава както в наши дни повечето товари пътували по железницата – и както му казал работник на канала, водният път бил толкова плитък, че „дори подводници не могат да минат по него на собствен ход; трябва да ги натоварят на шлепове“.⁴²

В крайна сметка плавателният път от Балтийско до Бяло море, изглежда, не е бил чак толкова жизнено необходим.

Глава 5 Лагерите се разрастват

От политическа гледна точка Беломорканал е най-важният проект на ГУЛаг за онази епоха. Благодарение на личната намеса на Сталин за построяването му не са пестени никакви налични ресурси. Разточителната пропаганда също се погрижва успешното му завършване да бъде разтръбено надлъж и нашир. И все пак каналът не е типичен за новите проекти на ГУЛаг и не е нито първият нито най-мащабният.

Всъщност още преди строежът на канала да започне, ОГПУ вече тихомълком използва затворнически труд из цялата страна с далеч по-малка врява и пропаганда. Към средата на 30-те години в системата на ГУЛаг вече има 300 000 затворници, разпределени в около дузина лагерни комплекса и няколко по-малки поселища. 15 000 души са изпратени на работа в Даллаг – нов лагер в Далечния изток. Повече от 20 000 души строят и работят в химическите заводи във Вишлаг – лагер, създаден върху основата на вишерското подразделение на СЛОН, от западната страна на Урал. В Сиблаг, в Западен Сибир, затворниците строят северните железници, правят тухли и режат дървета, докато 40 000 затворници на СЛОН са заети със строеж на пътища, рязане на дървета за износ и опаковане на 40% от уловената в Бяло море риба.²

За разлика от Беломорканал, тези нови лагери не са за показ. Макар със сигурност да имат огромно икономическо значение за Съветския съюз, никакви писатели не са изпращани да ги описват. Съществуването им не е напълно тайно – не още – но и никой не ги рекламира: „истинските“ постижения на ГУЛаг не са за чуждестранна или дори за домашна консумация.

С разрастването на лагерите се променя и природата на ОГПУ. Както и преди тайните служби продължават да шпионират враговете на режима, да разпитват заподозрени дисиденти и да разкриват „заговори“ и „конспирации“. От 1929 г. нататък тайните служби поемат и част от отговорността за икономическото развитие на Съветския съюз. През следващото десетилетие те ще станат дори своего рода пионери, като организират изследването и експлоатацията на съветските природни ресурси. Те планират и екипират геологически експедиции, които търсят каменни въглища, нефт, злато, никел и други метали под замръзналата тундра на арктическия и субарктическия регион на съветския Далечен север. Те решават кой от огромните дървесни масиви ще бъде изсечен за така важния износ на необработена дървесина. За да транспортират тези ресурси до големите градове и индустриални центрове на Съветския съюз, те създават огромна мрежа от пътища и железопътни връзки, създавайки елементарна транспортна мрежа през хиляди километри ненаселена пустош. Понякога лично участват в тези рисковани начинания, кръстосват тундрата, облечени в тежки кожуси и дебели ботуши, и телеграфират за откритията си в Москва.

Затворниците получават нови роли паралелно с надзирателите си. Макар някои да продължават да се трудят зад бодливата тел и да копаят въглища или ровове, през цялата първа половина на 30-те години затворниците карат и канута по реките северно от Арктическия кръг, носят екипировката за геологическите проучвания и копаят земята за нови мини и нефтени кладенци. Те строят бараките, развиват бодливата тел и поставят наблюдателниците за новите лагери. Те строят рафинериите, необходими за обработването на ресурсите, поставят основите на железниците и изливат цимента за пътищата. И накрая, пак те се установяват в новите територии, заселвайки девствената пустиня.

По-късно съветските историци лирично ще нарекат този епизод от съветската история „отваряне на Далечния север“ и това в действителност е истинско скъсване с миналото. Дори и през последните десетилетия на царското управление, когато закъснялата индустриална революция най-сетне избухва в цяла Русия, никой не се опитва интензивно да изследва и населва далечно северните райони на страната. Климатът е твърде суров, потенциалното човешко страдание – твърде голямо, руската техника – твърде примитивна. Но съветският режим не е толкова податлив на подобни тревоги. Въпреки че техниката му не е много по-добра, той не цени особено живота на хората, които изпраща да осъществят „отварянето“. А ако някои от тях умрат – е, ще се намерят други.

Трагедиите са многобройни, особено в началото на новата епоха. Неотдавна достоверността на един особено ужасяващ инцидент – отдавнашна част от фолклора на оцелелите от лагерите – беше потвърдена от документ, открит в архивите на Новосибирск. Подписан от инструктора на партийния комитет в Нарим, Западен Сибир, и изпратен лично до Сталин през май 1933 г., той подробно описва пристигането на група депортирани селяни – характеризирани като „назадничави елементи“ – на остров Назино в река Об. Селяните били изгнаници и трябвало да се заселят на острова, като от тях се очаквало да обработват земята:

Към 20 август, три месеца по-късно, продължава партийният функционер в писмото, почти 4000 от първоначалните 6114 „заселници“ били мъртви. Останалите оцелели, защото се хранели с телата на починалите. Според друг затворник, който се срещнал с някои от тези оцелели в затвора на Томск, те приличали на „ходещи трупове“ и до един били арестувани по обвинение в канибализъм.³

Дори и когато смъртта не е чак толкова ужасна, битовите условия в много от най-известните ранни проекти на ГУЛаг вероятно са също толкова непоносими. Бамлаг – лагер, създаден покрай строежа на железопътната линия от Байкал до Амур в руския Далечен изток, част от Транссибирската експресна железопътна система – е забележителен пример за това колко лоши могат да станат нещата поради липсата на всякакво планиране. Също като Беломорканал строежът на железопътната линия се извършва с голямо бързане и без каквато и да било предварителна подготовка. Лагерните инженери изследват терена, проектират железопътната линия и я строят едновременно; строенето започва, преди проучванията да са приключили. И дори землемерите са принудени да изготвят доклада си за 2000-километровото трасе за по-малко от четири месеца – без подходящи обувки, облекло и инструменти. Съществуващите карти са лоши, което води до скъпи грешки. Според един оцелял „две работнически бригади [всяка изследваща отделна част от трасето] открили, че не могат да се съберат и да завършат работата, защото двете реки, по чието протежение вървели, се събирали само на картите, а всъщност били доста отдалечени“.⁴

Веднага след започване на работата в главната квартира на лагера в град Свободни започват постоянно да пристигат конвои. Между януари 1933 и януари 1936 г. броят на затворниците нараства от няколко хиляди до над 180 000. Мнозина още при пристигането си са немощни, боси и зле облечени, болни от скорбут, сифилис, дизентерия, сред тях има и оцелели от гладовете, измъчвали Съветския съюз в началото на 30-те години. Лагерът е напълно неподготвен. След пристигането си един конвой е разквартируван в студени, тъмни бараки и получава покрит с мръсотия хляб. Шефовете на Бамлаг не са в състояние да се справят с хаоса, както признават в докладите си до Москва, и са особено неподготвени, за да се оправят с болни затворници. В резултат на това онези, които са твърде болни, за да работят, са поставени на дисциплинарни дажби и са оставени да гладуват. Един конвой от двайсет и девет души умира в рамките на трийсет и седем дни след пристигането си.⁵ Напълно възможно е до завършването на железопътната линия да са умрели десетки хиляди затворници.

Подобни истории се повтарят из цялата страна. На ръководения от ГУЛаг железопътен строеж в Севлаг, североизточно от Архангелск, през 1929 г. инженерите изчисляват, че броят на отпуснатите им за проекта затворници ще трябва да се увеличи шесткратно. Между април и октомври същата година надлежно започват да пристигат конвои със затворници, за да заварят – нищо. Един затворник си спомня: „Нямаше нито бараки, нито село. Отстрани имаше палатки за пазачите и техниката. Нямаше много хора, може би хиляда и петстотин. Повечето бяха селяни на средна възраст, бивши кулаци. И престъпници. Не личеше да има интелигенция“.⁶

И все пак, макар че повечето създадени в началото на 30-те години лагерни комплекси са дезорганизирани – и никой от тях не е готов да приеме изтощените затворници, които пристигат в тях от гладуващите райони – не всички допускат безразборната смъртност. При наличието на подходящи обстоятелства – относително плодородна почва и солидна подкрепа от Москва – някои успяват да се разраснат. С учудваща бързина създават по-стабилни бюрократични структури, строят по-издръжливи сгради, дори излъчват местен елит на НКВД. Няколко от лагерите в крайна сметка окупират обширни територии и превръщат цели райони от страната в огромни затвори. Два от създадените по това време лагери – Ухтинската експедиция и Далстрой – накрая придобиват размера и статута на индустриални империи. Тяхното възникване заслужава да бъде разгледано по-подробно.

За ненаблюдателния пътник пътуването с автомобил по изронената циментова магистрала, която води от град Сиктивкар – административната столица на Република Коми – до град Ухта, един от основните индустриални центрове на Коми, не би предложило нищо интересно. Двестакилометровият път, на няколко места по-износен, преминава през безкрайни борови гори и през блатисти полета. Въпреки че пътят пресича няколко реки, гледката иначе не е нищо особено: това е тайгата – изключително монотонният субарктически пейзаж, с който е известна Република Коми (както всъщност и цяла Северна Русия).

Но макар гледките да не са ефектни, по-внимателното вглеждане разкрива някои странности. Ако знаеш къде да търсиш, на определени места непосредствено покрай пътя ще забележиш вдлъбнатини в земята. Това са единствените оцелели свидетелства за лагера, който някога се е простирал по цялата дължина на шосето, и за затворническите бригади, които са го построили. Тъй като строителните площадки били временни, тук затворниците често били настанявани не в бараки, а в землянки: оттук и следите в земята.

В друга част от пътя лежат останките на по-солиден лагер, някога прикрепен към малко нефтено находище. Днес бурени и шубраци покриват мястото, но те могат лесно да бъдат отстранени, за да разкрият гниещи дъски – вероятно запазени от нефта, който се е стичал от обувките на затворниците – и парченца бодлива тел. Тук няма паметник, но пък в Бограждино има – транзитен лагер за около 25 000 души по-нататък по пътя. От Бограждино не е останала нито следа. На друго място по пътя – зад модерна газостанция, собственост на руската компания „Лукойл“ – има стара дървена наблюдателница, заобиколена от метални отломки и парченца ръждясала тел.

Ако продължиш към Ухта в компанията на някой, който добре познава града, тайната му история бързо ще се разкрие пред теб. Всички водещи към града пътища някога са били построени от затворници, както и всички административни и жилищни сгради в центъра на Ухта. В самия център на града има парк, планиран и изграден от архитекти затворници; театър, в който са играли актьори затворници; и солидни дървени къщи, където някога са живели ръководителите на лагера. Днес мениджърите на „Газпром“ друга нова съветска компания, обитават модерни сгради на същата пълна с дървета улица.

Но в Република Коми Ухта не е изключение. Макар че отначало трудно се забелязват, следи от ГУЛаг могат да се видят навсякъде в републиката – този обширен регион от тайга и тундра, разположен североизточно от Санкт Петербург и на запад от Урал. Затворниците проектират и построяват всички големи градове в Коми – не само Ухта, но и Сиктивкар, Печора, Воркута и Инта. Затворниците построяват железниците и пътищата, както и първоначалната им индустриална инфраструктура. За затворниците, изпратени там през 40-те и 50-те години, Република Коми наподобява нещо като огромен лагер – какъвто е всъщност. Много от селата и днес са наричани с имената от Сталиновата епоха: „Чайнатаун“ например където държали група затворници китайци; или „Берлин“, някога обитаван от немски военнопленници.

Възникването на тази огромна република от затвори се дължи на една от най-ранните експедиции на ОГПУ – Ухтинската експедиция, която през 1929 г. се впуска да проучи по онова време празната пустош. Според съветските стандарти експедицията е сравнително добре подготвена. В нея са включени голям брой специалисти, повечето от които вече са затворници в соловецката система: само през 1928 г. шейсет и осем минни инженери са изпратени в СЛОН – жертви на тогавашната кампания срещу „вредителите“ и „саботьорите“, които уж забавяли индустриализацията на Съветския съюз.⁷

През ноември 1928 г., учудващо навреме, ОГПУ арестува и Н. Тихонович, известен геолог. Но хвърлянето му в московския затвор „Бутирка“ не е последвано от обикновен разпит. Вместо това го отвеждат на заседание за планиране. Без да губят време в предварителни обяснения, спомня си по-късно Тихонович, осемте присъстващи – не му съобщили кои са – го попитали решително как да подготвят експедиция в Коми. Ако трябвало да отиде, какви дрехи щял да вземе? Колко провизии? Какви уреди? Какъв транспорт? Тихонович, който за първи път посещава района през 1900 г., предлага два маршрута. Геолозите можели да отидат по земя, влачейки се пеша или на кон през калта и горите на необитаемата тайга до село Сиктивкар, тогава най-голямото в района. Или пък можели да изберат водния маршрут: от пристанище Архангелск на Бяло море покрай северния бряг до река Печора и после да продължат навътре по притоците на Печора. Тихонович препоръчва втория маршрут с аргумента, че корабите могат да носят по-тежко оборудване. По негова препоръка експедицията поема по море. Тихонович, все още затворник, е назначен за неин главен геолог.

Нито се губи време, нито се пестят средства, тъй като експедицията е важен приоритет за съветското ръководство. През май администрацията на ГУЛаг в Москва избира двама висши служители от тайните служби, които да оглавяват групата: Е. П. Ская – бивш шеф на сигурността в „Смолни“, първата главна квартира на Ленин по време на Революцията, и по-късно шеф на сигурността в самия Кремъл – и С. Ф. Сидоров, главен икономически плановик на ОГПУ. Горе-долу по същото време шефовете на експедицията избират своите „служители“ – 139 от най-силните, най-здрави затворници в транзитния лагер на СЛОН в Кем, сред които политически, кулаци и криминални. След още два месеца подготовки те са готови. На 5 юли 1929 г. в 7 ч. сутринта затворниците започват да товарят екипировката на парахода на СЛОН „Глеб Боки“. След по-малко от двайсет и четири часа отплават.

Никак не е чудно, че плавателната експедиция се сблъсква с много трудности. Явно някои от пазачите са изплашени и един от тях дори избягва, когато спират в Архангелск. Малки групи затворници също успяват да избягат на различни места по пътя. Когато експедицията накрая стига до устието на река Печора, не е лесно да се намерят местни пазачи. Жителите на Коми не желаят да имат нищо общо със затворници или с тайните служби дори и срещу заплащане и отказват да помогнат на кораба да поеме нагоре по течението. Въпреки всичко след няколко седмици корабът най-сетне стига до крайната си дестинация. На 21 август експедицията построява базовия си лагер в село Чибю – по-късно прекръстено на Ухта.

След уморителното пътуване общото настроение сигурно е било доста мрачно. Пропътували са голямо разстояние – и къде са пристигнали? Чибю не предлага почти никакви утехи. Един от затворниците специалисти, географ на име Кулевски, си спомня първото си впечатление от мястото: „Сърцето ми се сви при вида на дивия, пуст пейзаж: абсурдно голямата, черна, самотна наблюдателница, двете бедни колиби, тайгата и калта“.⁸

Едва ли е имал време за по-нататъшни размишления. В края на август въздухът вече миришел на есен. Нямало време за губене. Веднага след пристигането си затворниците започват да работят по дванайсет часа на ден, за да построят лагера и работните си площадки. Геолозите се отправят да търсят най-подходящите места, за да сондират за нефт. По-късно през есента пристигат още специалисти. Започват да идват и нови конвои със затворници, отначало всеки месец, а после всяка седмица, през целия „сезон“ на 1930 г. До края на първата година броят на затворниците в експедицията е нараснал почти до хиляда.

Въпреки предварителното планиране условията в тези първи дни – както за затворниците, така и за изгнаниците – са ужасяващи, каквито са навсякъде. Повечето трябва да живеят в палатки, тъй като няма бараки. Няма и достатъчно зимни дрехи и ботуши, храната не достига. Брашното и месото пристигат в по-малки количества от поръчаните, както и лекарствата. Броят на болните и изнемощели затворници нараства, както признават ръководителите на експедицията в подаден по-късно доклад. Изолацията е не по-лесно поносима. Тези нови лагери са толкова отдалечени от цивилизацията – толкова отдалечени дори от пътищата, да не говорим за железницата, че в Коми не се използва бодлива тел чак до 1937 г. Бягството се счита за безсмислено.

Въпреки всичко пристигат още затворници – и допълнителните експедиции продължават да се впускат в път от базовия лагер в Ухта. При успех всяка от тези експедиции на свой ред основава нов базов лагер – лагпункт – понякога на невъзможно отдалечени места, на няколко дни или седмици път от Ухта. Те на свой ред създават още подлагери, за да строят пътища или колхози, обслужващи нуждите на затворниците. По този начин лагерите се разпространяват като бързорастящи бурени из пустите гори на Коми.

Някои от експедициите се оказват временни. Такава е съдбата на една от първите, която тръгва от Ухта през лятото на 1930 г. за остров Вайгач в Северния ледовит океан. Предишни геологически експедиции вече са открили на острова залежи от олово и цинк, макар че Вайгачката експедиция, както ще започнат да я наричат, е добре подсигурена и с геолози затворници. Някои от тези геолози се представят по такъв образцов начин, че ОГПУ ги награждава: позволява им се да извикат при себе си на острова съпругите и децата си. Местоположението на лагера е толкова отдалечено, че ръководителите на лагера явно не се боят от бягства и позволяват на затворниците да ходят където искат в компанията на други затворници или на свободни работници без специално разрешение или пропуски. За да насърчи „ударната дейност в Арктическия регион“, Матвей Берман, тогава шеф на ГУЛаг, намалява присъдите на затворниците на остров Вайгач с по два дни за всеки такъв ден ударен труд.⁹ Но през 1934 г. мината се напълва с вода и през следващата година ОГПУ изтегля затворниците и екипировката от острова.¹⁰

Други експедиции се оказват по-постоянни. През 1931 г. група от трийсет и трима души се отправя с кораб на север от Ухта към вътрешността с намерението да започне експлоатацията на огромни залежи от каменни въглища във Воркутския каменовъглищен басейн, открит предишната година в арктическата тундра в северната част на Коми. Както при всички подобни експедиции начело са геолозите, затворниците попълват екипажа на корабите, а малък контингент от ОГПУ командва операцията и те гребат и крачат сред рояците насекоми в тундрата през летните месеци. Прекарват първите нощи на открито, после някак си построяват лагер, оцеляват през зимата и изграждат примитивна мина през следващата пролет: Рудник №1. С помощта на кирки, лопати и дървени колички и без всякакви механизирани машини затворниците започват да копаят въглища. Само за шест месеца Рудник №1 ще прерасне в град Воркута и главна квартира на Воркутлаг – един от най-големите и важни лагери в цялата система на ГУЛаг. Към 1938 г. Воркутлаг наброява 15 000 затворници и е произвел 188 206 тона въглища.¹¹

От техническа гледна точка не всички обитатели на Коми са затворници. От 1929 г. нататък властите започват да изпращат в района и „специални изгнаници“. Отначало това са изключително само кулаци. Те пристигат с жените и децата си и от тях се очаква да започнат да си изкарват прехраната там. Самият Ягода е заявил, че на изгнаниците трябва да се даде „свободно време“, през което да садят градини, да отглеждат прасета, да ловят риба и да построят собствени домове: „Първо ще им се дават лагерни дажби, после ще се издържат сами“.¹² Макар всичко това да звучи доста розово, всъщност през 1930 г. пристигат почти 5000 такива изгнанически семейства – над 16 000 души – и както обикновено не заварват почти нищо. През ноември същата година са построени 268 бараки, макар да са необходими поне 700. В една стая живеят по три или четири семейства. Няма достатъчно храна, дрехи и зимни ботуши. В изгнаническите селища липсват бани, пътища, пощенски станции и телеграфи.¹³

Въпреки че някои умират и мнозина се опитват да избягат – до края на юли има 344 опита за бягство – изгнаниците в Коми се превръщат в постоянен придатък към лагерната система на Коми. Следващите вълни на репресии довеждат в района още изгнаници, особено поляци и немци. Оттук и местните названия на някои от селата в Коми, като например „Берлин“. Изгнаниците не живеят зад бодлива тел, но вършат същата работа като затворниците, понякога на същите места. През 1940 г. един дървосекачески лагер е превърнат в изселническо селище – доказателство, че в известен смисъл групите са взаимно заменими. Много изгнаници се издигат до постовете на пазачи или администратори в лагерите.¹⁴

С времето това географско разрастване е отразено в лагерната номенклатура. През 1931 г. Ухтинската експедиция е преименувана в Ухто-Печорски изправително трудов лагер или Ухтпечлаг. През следващите две десетилетия самият Ухтпечлаг ще бъде преименуван още много пъти – както и реорганизиран и разделян – за да отрази своята променяща се география, разрастващата се империя и нарастващата бюрокрация. Всъщност до края на десетилетието Ухтпечлаг вече изобщо няма да представлява един-единствен лагер, а цяла мрежа от лагери, общо две дузини, включително: Ухтпечлаг и Ухтижемлаг (нефт и въглища); Уствимлаг (дърводобив); Воркута и Инта (въгледобив); и Севжелдорлаг (железница).

В хода на следващите няколко години Ухтпечлаг и произлезлите от него лагери ще станат и по-многолюдни и ще се сдобиват с нови институции и нови сгради в съгласие със своите постоянно нарастващи потребности. Тъй като имат нужда от болници, администраторите на лагерите ги построяват и въвеждат системи за обучение на фармацевти и медицински сестри от контингента на затворниците. Тъй като имат нужда от храна, те създават свои собствени колхози, собствени складове и собствени дистрибуторски системи. Тъй като имат нужда от електричество, те строят електроцентрали. Тъй като имат нужда от строителни материали, те строят тухларски фабрики.

И тъй като имат нужда от квалифицирани работници, те обучават онези, с които разполагат. Голяма част от кулаците се оказват неграмотни или полунеграмотни, което създава огромни проблеми при работа с относително сложни в техническо отношение проекти. Затова лагерната администрация открива технически училища, което на свой ред изисква още нови сгради и нови кадри: учители по математика и физика, както и надзираващи работата им „политически инструктори“.¹⁶ До 40-те години Воркута – град, построен върху вечно замръзнала почва, където пътищата трябва да се преасфалтират, а тръбите да се поправят всяка година – се е сдобил с геологически институт и университет, театри, куклени театри, плувни басейни и детски градини.

Но макар разрастването на Ухтпечлаг да не се разгласява много, то не е случайно. Без съмнение местните ръководители на лагера са искали проектът им да расте, а заедно с него и престижът им. Спешната нужда, а не централното планиране щяло да доведе до създаването на много нови подразделения на лагера. И все пак налице е добра симбиоза между нуждите на съветското правителство (място, където да стовари враговете си) и нуждите на региона (още хора, които да режат дърва). Когато през 30-те години Москва предлага да им изпрати изгнаници, местните лидери са във възторг.¹⁷ Съдбата на лагера се обсъжда и на най-високо равнище. Красноречив факт е, че през ноември 1932 г. Политбюро – в присъствието на Сталин – посвещава почти цяло заседание на обсъждането на настоящото състояние и бъдещите планове на Ухтпечлаг и разисква перспективите и доставките учудващо подробно. От протоколите на заседанието изглежда, сякаш Политбюро взима всички решения или поне одобрява всичко, което е от значение: кои мини трябва да развива лагерът; кои железници да построи; от колко трактора, коли и кораба има нужда; колко изгнанически семейства може да поеме. Политбюро отпуска и пари за построяването на лагера: над 26 млн. рубли.¹⁸

Едва ли е случайно, че през трите години след това решение броят на затворниците почти се учетворява – от 4797 в средата на 1932 г. до 17 852 в средата на 1933 г.¹⁹ На най-високите равнища на съветската йерархия някой много е искал Ухтпечлаг да се разраства. Като се имат предвид властта и престижът му – това може да е бил единствено самият Сталин.

Точно както в паметта на човечеството Аушвиц се е превърнал в лагера, символизиращ всички останали нацистки лагери, така и думата „Колима“ е започнала да се асоциира с най-големите трудности на ГУЛаг. „Колима – пише един историк – е река, планинска верига, регион и метафора“.²⁰ Богат на минерали – и най-вече богат на злато – огромният регион Колима в далечния североизточен ъгъл на Сибир, на Тихоокеанския бряг, може би е най-негостоприемната част на Русия. Колима е по-студен от Коми (температурите през зимата там редовно падат до под -49°С) и дори още по-отдалечен.²¹ За да стигнат до лагерите в Колима, затворниците пътуват с влак през целия СССР – пътуване, което понякога продължава три месеца – до Владивосток. После продължават с кораб на север покрай Япония през Охотско море до пристанище Магадан – вход към долината на река Колима.

Първият командир на Колима е една от най-колоритните фигури в историята на ГУЛаг. Едуард Берзин, стар болшевик, е бил командир на Първа латвийска стрелкова дивизия, охранявала Кремъл през 1918 г. По-късно той помага за сломяването на социалреволюционерите, социалистите опоненти на Ленин, и за разкриването на „британския заговор“ на Брус Локхарт.²² През 1926 г. Сталин поставя на Берзин задачата да организира Вишлаг, един от най-първите големи лагери. Той се заема с работата с огромен ентусиазъм и вдъхновява един от историците на Вишлаг да говори за това управление като за връх на „романтичния период“ в ГУЛаг.²³

ОГПУ строи Вишлаг едновременно с Беломорканал и изглежда, Берзин горещо е одобрявал (или поне се е изказвал ентусиазирано за) идеите на Горки за превъзпитаването на затворниците. Преливайки от бащинска добронамереност, Берзин осигурява на затворниците си кинотеатри и дискусионни клубове, библиотеки и „подобни на ресторанти“ столови. Сади градини с фонтани и малък зоопарк. Освен това редовно плаща на затворниците заплати и прилага същата политика на „предсрочно освобождаване за добра работа“ като ръководителите на Беломорканал. Но не всички се облагодетелстват от тези придобивки: когато затворниците не работели добре или просто нямали късмет, можело да ги изпратят в някой от множеството малки дърводобивни лагпунктове на Вишлаг в тайгата, където условията били лоши, смъртността – по-висока, а затворниците били измъчвани и дори убивани тихомълком.²⁴

Все пак Берзин поне има доброто намерение лагерът му да прилича на почтена институция. Всичко това го прави на пръв поглед неподходящ кандидат за първи шеф на Строителната администрация на Далечния север – Далстрой – „тръстът“ или псевдокорпорацията, която ще развие региона на Колима. Защото в създаването на Далстрой няма нищо особено романтично или идеалистично. Интересът на Сталин към региона датира от 1926 г., когато той изпраща в Съединените щати инженер, за да учи минни технологии.²⁵ По-късно, между 20 август 1931 и 16 март 1932 г., Политбюро обсъжда геологията и географията на Колима цели единайсет пъти – като самият Сталин често взима участие в дискусиите. Също като при дебатите на Янсоновата комисията за създаването на ГУЛаг Политбюро води тези разговори, по думите на историка Давид Нордландер „не с идеалистическата реторика на социалистическото строителство, а по-скоро на конкретния език на инвестиционните приоритети и финансовата възвръщаемост“. Сталин посвещава последващата си кореспонденция с Берзин на въпроси, свързани с производителността, квотите и добивите на затворниците, като изобщо не засяга идеята за превъзпитаването им.²⁶

От друга страна, талантът на Берзин да създава розов публичен имидж може би е бил тъкмо онова, което съветското ръководство е искало. Защото, макар че по-късно Далстрой ще бъде погълнат от администрацията на ГУЛаг, в началото за тръста винаги се говори – публично – като за независима институция, нещо като бизнес конгломерат, който няма нищо общо с ГУЛаг. Властите тихомълком създават Севвостлаг – лагер на ГУЛаг, който осигурява затворници на Далстрой. На практика двете институции никога не се конкурират. Шефът на Далстрой е шеф и на Севвостлаг и никой няма никакво съмнение по въпроса. Но на хартия те са разделени и се представят пред обществеността като отделни единици.²⁷

В това има известна логика. Първо, Далстрой се нуждае от доброволци, особено от инженери и неомъжени жени (в Колима винаги има недостиг и на двете), и Берзин провежда много кампании в опит да убеди „свободните работници“ да се преселят в региона, като дори открива офиси в Москва, Ленинград, Одеса, Ростов и Новосибирск.²⁸ Дори и само поради тази причина Сталин и Берзин вероятно са искали да избегнат твърде тесните асоциации между Колима и ГУЛаг от страх, че връзката може да уплаши потенциалните работници. Макар да няма преки доказателства, тези машинации може да са били насочени и към външния свят. Също като съветската дървесина златото на Колима щяло да се продава директно на Запада в замяна за отчайващо необходимите технологии и машини. Може би това обяснява защо съветското ръководство е искало златните полета на Колима максимално да приличат на „нормално“ икономическо предприятие. Бойкотът на съветското злато би бил много по-пагубен от бойкота на съветската дървесина.

Във всеки случай личната ангажираност на Сталин с Колима е изключително силна още от самото начало. Всъщност през 1932 г. той изисква всекидневни доклади за добива на злато и както вече отбелязахме, се интересува от подробностите на проучвателните проекти на Далстрой и изпълняването на квотите. Той изпраща в лагерите инспектори и често привиква ръководителите на Далстрой в Москва. Когато Политбюро отпуска на Далстрой пари, то дава и точни инструкции как да бъдат похарчени парите, също както процедира и с Ухтпечлаг.²⁹

Но пък „независимостта“ на Далстрой не е съвсем фиктивна. Макар да се подчинява на Сталин, Берзин успява да остави отпечатъка си върху Колима – до такава степен, че „епохата на Берзин“ по-късно се помни с известна носталгия. Изглежда Берзин възприема задачата си доста присърце: работата му е да накара затворниците да извадят възможно най-много злато. Той няма желание да ги подлага на гладуване, да ги убива или да ги наказва – значение имат само производствените цифри. Затова по време на първия шеф на Далстрой условията изобщо не са толкова сурови, колкото стават по-късно, и затворниците далеч не са толкова гладни. Отчасти като резултат от това добивът на злато в Колима се увеличава осем пъти през първите две години от работата на Далстрой.³⁰

Наистина, първите години са изпълнени със същия хаос и дезорганизация като навсякъде. Към 1932 г. в региона работят почти 10 000 затворници – сред тях група инженери и специалисти, чиято квалификация идеално отговаря на поставената им задача – заедно с повече от 3000 доброволни „свободни работници“ – хора, които работят в лагера, но не са затворници.³¹ Високите цифри са съпроводени с висока смъртност. От 16 000 затворници, които тръгват за Колима през първата година на Берзин, само 9928 стигат до Магадан живи.³² Останалите са хвърлени в зимните бури без подходящо облекло и защита: оцелелите от тази първа година по-късно ще твърдят, че само половината от всички са оживели.³³

И все пак, след като първоначалният хаос преминава, положението постепенно се нормализира. Берзин работи усърдно за подобряване на условията, очевидно вярвайки, не неоснователно, че затворниците трябва да бъдат стоплени и нахранени, за да могат да добиват големи количества злато. В резултат Томас Сговио, оцелял от Колима американец, пише, че „отдавнашните обитатели“ на лагера говорели за управлението на Берзин с топлота; „Когато температурите падали под минус шейсет, не ги изпращали на работа. Давали им три почивни дни месечно. Храната била подходяща и пълноценна. Зеките [затворниците] получавали топли дрехи – кожени шапки и филцови ботуши“.³⁴ Варлам Шаламов, друг оцелял от Колима, чийто сборник с разкази „Колимски разкази“ е сред най-горчивите в целия лагерен жанр – също пише за периода на Берзин като за време на

Освен че битовите условия са по-добри, отколкото ще бъдат по-късно, ръководството на лагера се отнася към затворниците и с повече човещина. По това време разделителната линия между доброволните свободни работници и затворниците е размита. Двете групи общуват нормално; понякога позволяват на затворниците да се преместят от бараките си в работническите селища, случва се дори да се издигнат до въоръжени пазачи или пък до геолози и инженери.³⁶ На Мария Йоффе, изгнаничка в Колима в средата на 30-те години, разрешили да държи при себе си книги и документи и тя си спомня, че повечето изгнанически семейства можели да останат заедно.³⁷

Освен това на затворниците се позволява – до един момент – да участват в политическите събития на своето време. Също като при Беломорканал измежду затворниците на Колима има ударници и стахановци. Един от тях дори става „инструктор по стахановските методи на работа“ в Далстрой, а представилите се добре затворници понякога получавали малка значка, която ги обявявала за „колимски ударници“.³⁸

Също като в Ухтпечлаг инфраструктурата на Колима бързо се развива. През 30-те години затворниците строят не само мините, но също така и доковете и вълноломите на пристанище Магадан, както и единственото важно шосе в региона – Колимската магистрала, която води на север от Магадан. Повечето от лагпунктовете на Севвостлаг са разположени покрай това шосе и всъщност често са кръщавани според отдалечеността си от Магадан („Лагер Четиресет и седми километър“ например). Освен това затворниците построяват и самия град Магадан, който към 1936 г. вече наброява 15 000 души и ще продължава да се разраства. През 1947 г. Евгения Гинзбург се връща в града, след като е прекарала седем години в по-отдалечени лагери и казва: „Едва не припаднах от изумление и възхищение“ от бързото разрастване на Магадан. „Чак след няколко седмици забелязах, че големите сгради се брояха на пръсти. Но по онова време за мен това беше огромен метрополис“.³⁹

Всъщност Гинзбург е сред малкото затворници, които забелязват един парадокс. Странно е, но е факт: в Колима, както и в Коми, ГУЛаг бавно „цивилизова“ – ако можем да се изразим така – далечната пустош. Там, където е имало само гора, се строят пътища; в блатата се появяват къщи. Местните жители са изтласквани, за да направят място за градове, фабрики и железници. Години по-късно една жена – дъщеря на лагерен готвач в отдалечен преден пост на Локчимлаг, един от дърводобивните лагери в Коми – ми разказа какъв е бил животът, когато лагерът все още съществувал: „О-о-х, имаше цял склад зеленчуци, пълни с тикви полета – не всичко беше безплодно като сега“. Тя махна с отвращение към миниатюрното селце, което днес заемаше мястото на някогашния лагерен карцер и все още беше населено. „Имаше и истински електрически крушки, а шефовете всеки ден пристигаха и си тръгваха с колите си“.

Гинзбург описва същото наблюдение, но по-художествено:

До 1934 г. разрастването на ГУЛаг в Колима, в Коми, в Сибир, в Казахстан и навсякъде в СССР е следвало модела на Соловецки. В началото немарливостта, хаосът и безредието са ставали причина за много ненужни смърти. Дори и без откровен садизъм непредумишлената жестокост на пазачите, които третират затворниците като домашни животни, причинява големи страдания.

Въпреки това с течение на времето системата постепенно започва да се намества. Смъртността спада от връхната си точка през 1933 г., след като гладът в цялата страна намалява и организацията в лагерите се подобрява. Според официалната статистика през 1934 г. тя е около 4%.⁴¹ Ухтпечлаг произвежда нефт, Колима добива злато, лагерите в региона на Архангелск доставят дървен материал. В цял Сибир се строят пътища. Има много грешки и злополуки, но същото важи и за целия СССР. Скоростта на индустриализацията, липсата на планиране и недостигът на квалифицирани специалисти правят злополуките и преразходите неизбежни, както със сигурност са знаели шефовете на големите проекти.

Въпреки неуспехите ОГПУ бързо се превръща в един от най-важните икономически играчи в страната. През 1934 г. Дмитлаг, лагерът, построил канала Москва-Волга, използва почти 200 000 затворници – повече, отколкото са били използвани за Беломорканал.⁴² Сиблаг също се е разраснал и през 1934 г. може да се похвали с 63 000 затворници, докато Даллаг е нараснал почти тройно през четирите години след създаването си и наброява 50 000 души. Други лагери са основани из целия Съветски съюз: Сазлаг в Узбекистан, където затворниците работят в колхози; Свирлаг край Ленинград, чиито затворници секат дърва и изготвят дърводелски изделия за града; и Карлаг в Казахстан, който използва затворниците като земеделци, фабрични работници и дори рибари.⁴³

Пак през 1934 г. ОГПУ отново е реорганизирано и преименувано отчасти за да бъде отразен новият му статут и по-големите отговорности. През тази година тайните служби официално се превръщат в Народен комисариат на вътрешните работи – и стават известни с нов акроним: НКВД. Под новото си име НКВД сега контролира съдбата на над милион затворници.⁴⁴ Но относителното спокойствие няма да продължи дълго. Внезапно системата се озовава пред прага на истински катаклизъм – революция, която ще бъде еднакво пагубна за господари и за роби.

Глава 6 Големият терор и неговите последици

Обективно погледнато, 1937 и 1938 – запомнени като години на Големия терор – не са най-смъртоносните в историята на лагерите. Нито пък са свързани с най-голямото им разрастване: броят на затворниците е далеч по-голям през следващото десетилетие и достига връхната си точка през 1952 г. – много по-късно, отколкото обикновено се смята. Макар наличната статистика да е непълна, все пак е ясно, че смъртността в лагерите е по-висока както в разгара на селския глад през 1932 и 1933 г., така и през най-тежкия период на Втората световна война – 1942 и 1943 г., когато общият брой на изпратените в принудително трудови лагери, затвори и военнопленнически лагери е някъде около 4 млн.²

Като фокус на исторически интерес важността на 1937 и 1.938 г. също може да се нарече преувеличена. Дори Солженицин недоволства, че заклеймяващите злоупотребите на Сталинизма „продължават да се вкопчват в онези години, които са ни заседнали в гърлото – 1937 и 1938“ – и в известен смисъл той е прав.³ В крайна сметка Големият терор настъпва след две десетилетия репресии. От 1918 г. нататък редовно се извършват масови арести и масови депортации – първо на опозиционни политици в началото на 20-те години, после на „саботьори“ в края на 20-те години и след това на кулаци в началото на 30-те години. И всички тези периоди на масови арести неизменно се съпровождат с хвърлянето в затвора на виновниците за „обществените безредици“.

Големият терор на свой ред е последван от още повече арести и депортации – на поляци, украинци и балтийци от завзетите през 1939 г. територии; на пленени от врага червеноармейски „предатели“; на обикновени хора, озовали се от неправилната страна на фронта след нацисткото нападение през 1941 г. По-късно, през 1947 г., ще се извършват повторни арести на бивши затворници от лагерите, а след това, непосредствено преди смъртта на Сталин, ще има и масови арести на евреи. И макар че жертвите на 1937 и 1938 г. вероятно са по-добре известни от останалите и вече никога няма да има нещо толкова грандиозно като публичните „показни процеси“ от онези години, най-точно би било да квалифицираме арестите от времето на Големия терор не като зенит на репресиите, а по-скоро като една от най-необичайните вълни на репресии, преминала през страната при управлението на Сталин: тя засяга повече хора от елита – стари болшевики, видни представители на армията и Партията – и като цяло обхваща най-широк кръг хора и води до необичайно висок брой екзекуции.

Но в историята на ГУЛаг 1937 г. наистина бележи прелом. Защото именно тогава съветските лагери временно се трансформират от безразлично управлявани затвори, в които хората умират случайно, в буквално смъртоносни лагери, където затворниците съзнателно са принуждавани да работят до смърт или директно са избивани в много по-големи мащаби отпреди. Но макар трансформацията далеч да не е последователна, а преднамерената смъртоносност на лагерите отново да намалява през 1939 г. (впоследствие смъртността ще се покачва и ще спада в зависимост от войната и идеологията чак до смъртта на Сталин през 1953 г.), Големият терор оставя отпечатъка си върху манталитета както на пазачите, така и на затворниците.⁴

Също като останалите граждани на страната и обитателите на ГУЛаг трябва да са забелязали първите предупредителни знаци за последвалия терор. След неизясненото и до днес убийство на популярния ленинградски партиен лидер Сергей Киров през декември 1934 г. Сталин прокарва поредица от декрети, даващи на НКВД далеч по-голяма власт да арестува, съди и екзекутира „врагове на народа“. Само след броени седмици двама водещи болшевики, Каменев и Зиновиев – и двамата бивши опоненти на Сталин – вече са станали жертва на декретите и са арестувани заедно с хиляди свои истински и мними поддръжници, много от които от Ленинград. Следват масови изключвания от Комунистическата партия, макар че като начало те не са много по-мащабни от изключванията по-рано през същото десетилетие.

Постепенно чистката става все по-кървава. През пролетта и лятото на 1936 г. Сталиновите следователи работят неуморно върху Каменев и Зиновиев, както и върху група бивши поддръжници на Леон Троцки, и подготвят „самопризнанията“ им на голям публичен показен процес, който надлежно се осъществява през август. След това всички са екзекутирани заедно с много от роднините си. В подходящото време следват нови процеси срещу видни болшевики, сред които и харизматичния Николай Бухарин. Техните семейства също пострадват.

Манията за арести и екзекуции се разпространява надолу в партийната йерархия и в цялото общество. Сталин я налага отгоре и я използва, за да елиминира враговете си, да създаде нова класа от лоялни лидери, да тероризира съветското население – и да напълни концентрационните си лагери. От 1937 г. нататък той подписва заповеди до регионалните шефове на НКВД с квоти за броя на хората, които трябва да бъдат арестувани (не е посочена причина) в съответните региони. За някои се предвижда „първа категория“ наказание, а именно – смърт, за други „втора категория“ – изпращане в концентрационен лагер за срок от осем до десет години. Най-прегрешилите от втория вид трябвало да бъдат тикнати в специални политически затвори уж за да им се попречи да заразят останалите обитатели на лагерите. Някои учени предполагат, че НКВД е определяло квотите за различните части от страната според вижданията си за това в кои региони концентрацията на „врагове“ е най-голяма. От друга страна, може и да няма никаква взаимовръзка.⁵

Тези заповеди силно напомнят заповедите на бюрократ, изготвящ последния вариант на Петгодишния план. Ето например една от 30 юли 1937 г.:

Очевидно чистката далеч не е спонтанна (дори предварително са подготвени нови лагери за новите затворници) и не среща особен отпор. Администрацията на НКВД в Москва очаква от провинциалните си подчинени да демонстрират ентусиазъм и те с готовност откликват. „Искаме разрешение да разстреляме още 700 души от дашнакските отряди и други антисъветски елементи“ пише през септември 1937 г. в молба до Москва арменското НКВД. Сталин лично разписва подобно искане, точно както той или Молотов подписват много други: „Вдигам броя на първата категория затворници в района на Красноярск на 6600“. На заседание на Политбюро през февруари 1938 г. украинското НКВД получава разрешение да арестува още 30 000 „кулаци и други антисъветски елементи“.⁷

Част от съветската общественост одобрява новите арести: внезапните разкрития за съществуването на огромен брой „врагове“ много от които сред най-висшите партийни ешелони, определено обясняват защо – въпреки Сталиновата Голяма повратна точка, въпреки колективизацията, въпреки Петгодишния план – Съветският съюз все още е толкова беден и изостанал. Но повечето хора са твърде ужасени и объркани от самопризнанията на прочути революционери и изчезналите през нощта съседи, за да изразяват каквото и да било мнение за случващото се.

В ГУЛаг чистката оставя отпечатъка си първо върху лагерните командири – като елиминира много от тях. Ако в останалата част от страната 1937 се помни като годината, през която Революцията изяжда децата си, в системата от лагери това е годината, през която ГУЛаг поглъща създателите си, започвайки от самия връх: шефът на тайните служби Хенрих Ягода, допринесъл най-много за разрастването на системата от лагери, е осъден и разстрелян през 1938 г., след като моли за живота си в писмо до Върховния съвет. „Трудно е да умреш – пише човекът, изпратил на смърт толкова хора. – Падам на колене пред народа и Партията и ги моля да ми простят, да пощадят живота ми“.⁸

Наследникът на Ягода, приличащият на джудже Николай Ежов (висок е само 1,53 м), веднага започва да се отървава от приятелите и подчинените на Ягода в НКВД. Той атакува и семейството на Ягода – както ще стори и със семействата на други – и арестува съпругата му, родителите му, сестрите му, племенниците и племенничките. Една от тях си спомня реакцията на баба си, майката на Ягода, в деня, когато тя и цялото семейство били изпратени в изгнание:

Много от шефовете и администраторите на лагерите, глезени и толерирани от Ягода, споделят съдбата му. Наред със стотици хиляди други съветски граждани те са обвинявани в мащабни конспирации, арестувани и разпитвани в общи дела, понякога включващи стотици хора. Сред най-известните е делото около Матвей Берман, шеф на ГУЛаг от 1932 до 1937 г. Годините вярна служба на Партията – той влиза в нея през 1917 г. – изобщо не му помагат. През декември 1938 г. НКВД обвинява Берман, че е оглавявал „дясно троцкистка терористична и саботьорска организация“ която създала „привилегировани условия“ за затворниците в лагерите, умишлено подронила „военната и политическата готовност“ на пазачите (оттук и големият брой бягства) и саботирала строителните проекти на ГУЛаг (оттук и бавният напредък).

Но Берман не пада сам. Из целия Съветски съюз командири и главни администратори на лагерите са обвинявани в принадлежност към същата „дясно троцкистка организация“ и са осъждани със замах. Протоколите от делата им имат сюрреалистичен оттенък: като че ли всички главоболия от предишните години – неизпълнените норми, немарливо изградените пътища, построените от затворници фабрики, които едва функционират – са стигнали до някаква анормална кулминация.

Заместник-командирът на Ухтпечлаг Александър Израилев например получава присъда за „спъване развитието на въгледобивната промишленост“. Полковник Александър Полисонов, работил в дивизията на въоръжените пазачи в ГУЛаг, е обвинен в създаването на „непоносими условия“ за тях. Михаил Госкин, шеф на поделението за строеж на железници в ГУЛаг, е „създал нереални планове“ за железопътната линия Волочаевка-Комсомолец. На Исаак Гинзбург, шеф на медицинската дивизия в Гулак, е потърсена отговорност за високата смъртност сред затворниците. Обвиняват го също, че е създал специални условия за други затворници контрареволюционери, като им е помагал да бъдат освободени предсрочно поради болест. Повечето от тези мъже са осъдени на смърт, макар че наказанията на неколцина са намалени на затвор или лагер, а някои дори доживяват реабилитирането си през 1955 г.¹⁰

Изумителен брой от най-първите администратори на ГУЛаг имат същата съдба. Фьодор Айхманс, бивш шеф на СЛОН, по-късно шеф на Специалния отдел на ОГПУ, е разстрелян през 1938 г. Лазар Коган, вторият шеф на ГУЛаг, е разстрелян през 1939 г. Наследникът на Берман като шеф на ГУЛаг, Израил Плинер, остава на поста само година и също е разстрелян през 1939 г.¹¹ Сякаш системата е имала нужда да обясни защо работи толкова зле – сякаш е имала нужда да обвини някого. А може би „системата“ е подвеждащ израз: може би самият Сталин е имал нужда да обясни защо чудесно замислените му, използващи затворнически труд проекти са напредвали толкова бавно и с такива нееднозначни резултати.

В това всеобщо унищожение има и някои любопитни изключения – тъй като Сталин контролира не само кой да бъде арестуван, но понякога решава и кой да не бъде арестуван. Любопитен факт е, че въпреки смъртта на почти всичките му бивши колеги Нафталий Френкел успява да избегне смъртоносния куршум. През 1937 г. той е шеф на Бамлаг, Байкало-Амурската железопътна линия, един от най-зле организираните и смъртоносни лагери в Далечния изток. И все пак, когато през 1938 г. в Бамлаг са арестувани четиресет и осем „троцкисти“, той някак си не се оказва между тях.

Липсата му в списъка на арестантите е още по-странна поради факта че лагерният вестник го атакува с открити обвинения в саботаж. Въпреки това делото му е мистериозно задържано в Москва. Местният прокурор на Бамлаг, който разследва Френкел, не може да си обясни забавянето. „Не разбирам защо това разследване е сложено под „специален декрет“ и от кого идва този „специален декрет“ – пише той на Андрей Вишински, главен прокурор на Съветския съюз – Щом не арестуваме троцкистките диверсионни шпиони, тогава кого да арестуваме?“. Както изглежда, Сталин все още е напълно способен да закриля приятелите си.¹²

Вероятно най-драматичната сага на лагерен командир от 1937 г. се разиграва към края на годината в Магадан и започва с ареста на Едуард Берзин, шеф на Далстрой. Като пряко подчинен на Ягода Берзин вероятно е подозирал, че кариерата му скоро ще приключи. Освен това, няма как да не е заподозрял нещо, когато през декември му изпратили цяла нова група „заместници“ от НКВД, сред които майор Павлов – офицер от НКВД с по-висок ранг от самия Берзин. Въпреки че Сталин има навика да запознава по този начин служители, които скоро ще изпаднат в немилост, с техните приемници, Берзин изобщо не проявява признаци на подозрителност. Когато параходът, носещ зловещото име „Николай Ежов“, акостира в Нагаевския залив, Берзин посреща новия си екип с духов оркестър. След това отделя няколко дни, за да запознае новите си „служители“ с положението – въпреки че те подчертано го игнорират – преди сам да се качи на парахода „Николай Ежов“.

След като стига във Владивосток, той – съвсем естествено – се качва на транссибирския експрес за Москва. Но макар да напуска Владивосток като пътник в първа класа, Берзин пристига като затворник. Само на 70 километра от Москва, в град Александров, влакът внезапно спира. Посред нощ на 19 декември 1937 г. Берзин е арестуван на перона – извън столицата, така че да не предизвиква суматоха в централна Москва – и е откаран в московския централен затвор на Лубянка за разпит. Бързо го обвиняват в „контрареволюционна саботажна дейност“. НКВД го обвинява в създаването на „шпионско-диверсантска троцкистка организация в Колима“, която уж изпращала с кораби злато на японското правителство и заговорничела за завладяване на руския Далечен изток от Япония. Обвиняват го също в шпионаж в полза на Англия и Германия. Очевидно шефът на Далстрой е бил много зает човек. Разстрелян е през август 1938 г. в подземието на затвора „Лубянка“.

Абсурдността на обвиненията не забавя хода на делото. До края на декември експедитивният Павлов е арестувал повечето от подчинените на Берзин. Шефът на Севвостлаг И. Г. Филипов прави изтръгнати с мъчения подробни самопризнания, които въвличат буквално всички тях. Той признава, че е „вербувал“ Берзин през 1934 г., и заявява, че тяхната „антисъветска организация“ е планирала да свали съветското правителство чрез „подготвянето на въоръжено въстание срещу съветската власт в Колима […], подготвяне и извършване на терористични актове срещу лидерите на Комунистическата партия и съветското правителство […], подстрекаване на местното население […] и насърчаване на масови саботажи“ наред с другите неща. Първият заместник на Берзин, Лев Епщайн, впоследствие признава, че събирал тайни сведения за Франция и Япония, докато „организирал саботажи, диверсия и вредителство“. Главният лекар в магаданската поликлиника е обвинен във „връзки с вражески елементи и двойни агенти“ Преди делото да приключи, стотици свързани с Берзин хора – от геолози до бюрократи и инженери – са или мъртви, или сами са се превърнали в затворници.¹³

В контекста на времето колимският елит не е единствената могъща мрежа, елиминирана през 1937 и 1938 г. До края на същата година Сталин е прочистил Червената армия от цял рояк величия, включително заместник-народния комисар на отбраната маршал Тухачевски, армейския командир Йон Якир, армейския командир Уборевич и други, заедно с жените и децата им, като повечето са разстреляни, но някои са изпратени в лагери.¹⁴ Комунистическата партия има същата съдба. Чистката обхваща не само потенциалните врагове на Сталин в партийното ръководство, но и провинциалния партиен елит, първите секретари на Партията, шефовете на местните и регионалните съвети и ръководителите на важни заводи и индустрии.

На определени места и сред определена социална класа вълната на арестите е толкова мащабна, че както по-късно пише Елена Сидоркина – самата тя арестувана през ноември 1937 г.: „Никой не знаеше какво ще донесе утрешният ден. Хората се страхуваха да разговарят и да се срещат, особено семействата, в които бащата или майката вече бяха „изолирани“. Редките храбреци, които се застъпваха за арестуваните, автоматично биваха номинирани за „изолиране““.¹⁵

Но не всички умират и не всички лагери са прочистени. Всъщност по-неизвестните шефове на лагери дори живеят малко по-добре от средно статистическия офицер от НКВД, както личи от случая с В. А. Барабанов, протеже на Ягода. През 1935 г., когато е заместник-командир на Дмитлаг, Барабанов е арестуван заедно с негов колега за явяване в лагера „в нетрезво състояние“. В резултат на това той загубва работата си, получава лека присъда и през 1938 г. работи в отдалечен лагер в Далечния север, когато се извършват масовите арести на поддръжниците на Ягода. В хаоса забравят за съществуването му. До 1954 г. любовта му към алкохола вече е простена и той отново се е издигнал, за да стане заместник-командир на цялата система на ГУЛаг.¹⁶

Но в народната памет за лагерите 1937 г. се помни не само като годината на Големия терор; това е и годината, когато пропагандата за славното превъзпитаване на затворниците най-сетне секва наред с всякакви словоизлияния за този идеал. Възможно е това отчасти да се дължи на смъртта и арестуването на най-тясно свързаните с кампанията хора. Ягода, когото общественото съзнание продължава да свързва с Беломорканал, вече го няма. Максим Горки е починал внезапно през юни 1936 г. И. Л. Авербах, сътрудник на Горки в Канал имени Сталина и автор на книгата „От престъпление към труд“ посветена на канала Москва-Волга, е обявен за троцкист и е арестуван през април 1937 г. Същото се случва и с много от другите писатели, участвали в колектива на Горки за Беломорканал.¹⁷

Но за промяната има и по-дълбока причина. Когато политическата реторика се радикализира, когато преследването на политически престъпници става по-интензивно, статутът на обитаваните от тези опасни политически престъпници лагери също се променя. В обхванатата от параноя и шпионска мания държава самото съществуване на лагери за „врагове“ и „вредители“ се превръща ако не точно в тайна (през 40-те години строящите пътища и жилищни блокове затворници ще бъдат честа гледка в много от големите градове), то поне в тема, която никога не се обсъжда публично. През 1937 г. пиесата на Николай Погодин „Аристократи“ е забранена, за да бъде отново разрешена, макар и за кратко, през 1956 г., доста след смъртта на Сталин.¹⁸ Канал имени Сталина на Горки също попада в списъка на забранените книги по причини, които остават неясни. Може би новите шефове на НКВД вече не са можели да понасят празните похвали на опозорения Ягода. Или пък бляскавите описания за успешното превъзпитание на „враговете“ вече са звучали безсмислено в епоха, когато постоянно се появяват нови врагове и стотици хиляди от тях биват екзекутирани, вместо да бъдат превъзпитавани. Разказите за спокойните, всезнаещи чекисти някак си трудно се връзват с масовите чистки на НКВД.

Тъй като не желаят да изглеждат немарливи в изолирането на враговете на режима, шефовете на ГУЛаг в Москва издават нови правилници за вътрешна сигурност, изискващи огромни нови разходи. Сега цялата кореспонденция се изпраща по специални куриери. Само през 1940 г. куриерите на НКВД пренасят 25 млн. секретни пратки. Писмата до лагерите вече се адресират до специални пощенски кутии, тъй като местонахожденията на лагерите сега са тайна. Самите лагери са заличени от картите. Дори във вътрешната кореспонденция на НКВД те евфемистично са наричани „специални обекти“ (спецобьекты) или „подразделения“, за да се прикрие истинската им дейност.¹⁹

За по-специфични упоменавания на лагерите и дейността на обитателите им НКВД разработва сложен код, който да може да се използва в открити телеграми. Един документ от 1940 г. изброява тези кодови названия, някои от които са доста странни. Бременните жени трябвало да бъдат наричани „книги“, а жените с деца „рецепти“. Мъжете, от друга страна, били „сметки“. Изгнаниците били „боклук“, а подследствените затворници – „пликове“. Лагерът бил „тръст“, а лагерното подразделение – „фабрика“. Кодовото название на един от лагерите било „Свободен“.²⁰

Езикът, който се използва в лагерите, също се променя. До есента на 1937 г. официалните документи и писмата често наричат обитателите на лагерите според професията им – например „дървари“. Към 1940 г. отделният затворник вече не е дървар, а просто затворник: заключонный или з/к в повечето документи, което се произнася зек.²¹ Групата затворници става контингент – бюрократичен, деперсонализиран термин. Освен това затворниците вече не могат да получават желаното звание „стахановец“: един лагерен администратор изпраща до подчинените си възмутено писмо и им нарежда да наричат трудолюбивите затворници „затворници, работещи като ударници“ или „затворници, работещи по стахановските методи на труд“.

Терминът „политически затворник“, разбира се, отдавна е излязъл от употреба. Привилегиите на политическите затворници социалисти са изчезнали заедно с преместването им от Соловецки през 1925 г. Но сега терминът „политически затворник“ претърпява пълна трансформация. Той обединява осъдените по позорния член 58 от наказателния кодекс, който включва всички „контрареволюционни“ престъпления и има абсолютно негативно значение. Политическите – понякога наричани „КРи“ (контрареволюционери), контри или контрики – все по-често и по-често са наричани враги народа: „врагове на народа“.²²

Този термин – якобински епитет, за първи път използван от Ленин през 1917 г. – е възроден от Сталин през 1927 г., за да бъдат охарактеризирани Троцки и последователите му. Значението му се разширява през 1936 г., след като Централният комитет разпраща тайно писмо – „чийто автор е Сталин“ според Дмитрий Волкогонов, руския биограф на Сталин – до партийните организации в регионите и републиките. В писмото се обяснява, че макар врагът на народа да „изглежда кротък и безобиден“, той прави всичко възможно „подмолно да се устрои в социализма“, макар и „тайно да не го приема“. С други думи, враговете вече не могат да бъдат разпознати по открито декларираните си възгледи. Един следващ шеф на НКВД, Лаврентий Берия, също често ще цитира Сталин, отбелязвайки, че „враг на народа е не само онзи, който извършва саботаж, но и онзи, който се съмнява в правотата на партийната линия“. Тоест „враг“ може да означава всеки, който се противопоставя на управлението на Сталин поради каквато и да било причина, дори и да не го признава открито.²³

В лагерите „враг на народа“ сега става официален термин, който се използва в официални документи. Жените биват арестувани като „съпруги на врагове на народа“, след като един декрет на НКВД от 1937 г. позволява подобни арести, а същото важи и за децата. Официално ги осъждат като „ЧСВР“: „Член на семейството на враг на революцията“.²⁴ Много от „съпругите“ са затворени в лагера Темниковски, известен също като Темлаг, в Република Мордовия, Централна Русия. Анна Дарина, съпругата на опозорения съветски лидер Бухарин, си спомня: „Там станахме равни в нещастието си“ – семействата на Тухачевски и Якир, Бухарин и Радек, Уборевич и Гамарник. „Споделеното нещастие е половин нещастие!“.²⁵

Друга оцеляла от Темлаг, Галина Левинсон, си спомня, че режимът в лагера бил относително либерален може би защото „нямахме присъди, бяхме просто „съпруги““. По думите ѝ повечето от обитателките на лагера до този момент били „напълно съветски хора“ и продължавали да вярват, че арестите им са резултат от машинациите на някаква тайна фашистка организация вътре в Партията. Някои от тях запълвали времето си с всекидневно писане на писма до Сталин и Централния комитет и гневно се оплаквали от заговора срещу тях.²⁶

Освен официалните си употреби към 1937 г. „враг на народа“ се е превърнал и в обиден термин. Още от времето на Соловецки създателите и архитектите на лагерите организират системата около идеята, че затворниците не са човешки същества, а „трудови единици“: дори и при строежа на Беломорканал Максим Горки описва кулаците като „полуживотни“.²⁷ Но сега пропагандата обрисува „враговете“ като нещо още по-долно и от двукрак добитък. От края на 30-те години Сталин започва публично да нарича „враговете на народа“ „паразити“, „мръсотия“ и „отпадък“ или понякога просто „бурени“, които трябва да бъдат изкоренени.²⁸

Посланието е ясно: зеките вече не са смятани за пълноправни граждани на Съветския съюз, ако изобщо можели да бъдат възприемани като хора. Един затворник отбелязва, че ги подлагали на „нещо като отлъчване от политическия живот без право на участие в неговите литургии и свещени ритуали“.²⁹ След 1937 г. никой пазач не използвал обръщението товарищ („другарю“) спрямо затворниците, а те можели да бъдат набити, ако го използвали спрямо пазачите, към които трябвало да се обръщат с гражданин („гражданино“). Снимки на Сталин и другите лидери никога не се появявали по стените на лагерите и затворите. Превозващият затворници влак, украсен с портрети на Сталин и с плакати, обявяващи пътниците за стахановци – сравнително обичайна гледка в средата на 30-те години – става нещо немислимо след 1937 г. Същото важи и за честванията 1 май, празника на труда, някога провеждани в соловецкия кремъл.³⁰

Много чужденци са изненадани от огромното въздействие на това „отлъчване“ от съветското общество върху съветските затворници. Затворникът французин Жак Роси, автор на „Наръчник за ГУЛаг“ – енциклопедично ръководство за лагерния живот – пише, че думата „другарю“ била в състояние да наелектризира затворниците, които не я били чували дълго време; „Бригада, която току-що беше приключила единайсетчасова смяна, се съгласи да остане и да работи още една смяна само защото главният инженер […] каза на затворниците: „Моля ви да го направите, другари““.³¹

От дехуманизацията на „политическите“ произтича ясно забележима и на места драстична промяна в битовите им условия. През 30-те години ГУЛаг като цяло е дезорганизиран, често жесток и понякога смъртоносен. Но все пак на някои места и в определени моменти дори политическите затворници получават реална възможност за изкупление. Работниците от Беломорканал могат да четат вестник „Перековка“, чието име означава „преобразяване“. Финалът на „Аристократи“ на Погодин показва „преобразяването“ на един бивш саботьор. Флора Лайпман – дъщеря на шотландка, която се омъжила за руснак, преместила се в Санкт Петербург и бързо била арестувана като шпионка – през 1934 г. посетила майка си в отдалечен дърводобивен лагер и открила следното: „Между пазачите и затворниците все още съществуваше някаква човечност, тъй като КГБ не беше толкова усъвършенствано и психологически ориентирано, колкото щеше да стане няколко години по-късно“.³² Лайпман много добре знае за какво говори, тъй като „няколко години по-късно“ самата тя става затворничка. След 1937 г. отношението наистина се променя, особено спрямо арестуваните по член 58 от наказателния кодекс за „контрареволюционни престъпления“.

В лагерите отстраняват политическите затворници от длъжностите на плановици или инженери и те са принудени да се върнат към „общата работа“, т.е. – към неквалифицирания физически труд в мините или в гората: вече не може да се позволява на „враговете“ да заемат важни постове поради страх от саботаж. Новият шеф на Далстрой, Павлов, лично подписва заповедта, която нарежда затворникът геолог И. С. Давиденко да бъде „използван като обикновен работник и в никакъв случай да не му се позволява да работи самостоятелно. Работата на Давиденко трябва да бъде внимателно наблюдавана и подлагана на всекидневен контрол“.³³ В доклад, подаден през февруари 1939 г., командирът на Белбалтлаг също твърди, че е „прогонил всички работници, незаслужаващи политическо доверие“ и особено „всички бивши затворници, осъдени за контрареволюционни престъпления“. От този момент нататък, обещава той, административните и техническите постове ще се пазят за „Комунисти, комсомолци [членове на младежката комунистическа организация] и доверени специалисти“.³⁴ Явно икономическата производителност вече не е най-важният приоритет на лагерите.

Режимите в цялата система от лагери стават по-сурови не само за политическите, но и за обикновените криминални затворници. В началото на 30-те години хлебната дажба за „общ физически труд“ понякога достига до 1 килограм на ден дори и за онези, които не изпълнявали нормата стопроцентово, и до 2 килограма за стахановците. В основните лагпунктове на Беломорканал месо се сервира дванайсет дни месечно.³⁵ Към края на десетилетието гарантираната дажба е спаднала повече от наполовина и стига до 400-450 грама хляб, а изпълнилите нормата стопроцентово получават допълнителни 200 грама. Наказателната дажба е 300 грама.³⁶ Говорейки за тази епоха в Колима, Варлам Шаламов пише:

Също така условията се влошават, защото броят на затворниците нараства – на някои места с изумителна бързина. Наистина Политбюро се опитва да се подготви за този прилив и през 1937 г. инструктира ГУЛаг да започне строежа на пет нови дърводобивни лагера в региона на Коми, както и на други в „отдалечените области на Казахстан“ За да се ускори строителството, ГУЛаг дори получава „аванс от 10 млн. рубли“ за организирането на тези нови лагери. Освен това на народните комисариати на отбраната, здравеопазването и горите е наредено да осигурят 240 командващи офицери и политически работници, 150 лекари, 400 фелдшери, 10 видни лесотехнически специалисти и „50 випускници на Ленинградската лесотехническа академия“, за да работят в ГУЛаг – незабавно.³⁸

Въпреки това съществуващите лагери пак се пълнят с новодошли и пренаселеността от началото на 30-те години се повтаря. По изчисленията на един оцелял в построен за 250 до 300 души лагпункт на Сиблаг – Сибирския дърводобивен лагер – действителният брой на затворниците през 1937 г. превишавал 17 000. Даже ако истинският им брой е бил една четвърт от този, преувеличението показва колко пренаселено трябва да е изглеждало. Тъй като нямало бараки, затворниците строели землянки – дупки в земята – но дори и те били толкова претъпкани, че било „невъзможно да се движиш, без да стъпиш на нечия ръка“. Затворниците отказвали да излязат от страх да не загубят мястото си на пода. Нямало купички, нито лъжици, а опашките за храна били огромни. Избухнала епидемия от дизентерия и затворниците бързо измирали.

На една по-късна партийна среща дори администрацията на Сиблаг тържествено си припомня „ужасните уроци на 1938 г.“ най-малкото заради „загубените трудодни“ в кризата.³⁹ В цялата система от лагери броят на смъртните случаи се удвоява от 1937 до 1938 г. Не навсякъде има статистика, но се предполага, че смъртността е била много по-висока в лагерите в Далечния север – Колима, Воркута, Норилск – където изпращали голям брой политически затворници.⁴⁰

Но затворниците не умират единствено от глад и преумора. В новите условия хвърлянето на враговете в затвора започва да изглежда недостатъчно: по-добре изобщо да не съществуват. И така на 30 юли 1937 г. НКВД издава заповед за репресирането на „бивши кулаци, крадци и други антисъветски елементи“ – заповед, която съдържа екзекуционни квоти за затворниците в ГУЛаг, както и за други.⁴¹ На 25 август 1937 г. Ежов подписва друга заповед за екзекутирането на затворници в политическите затвори с повишени мерки за сигурност. НКВД, казва той, „трябва в рамките на два месеца да довърши операцията по репресирането на най-активните контрареволюционни елементи […] – осъдените за шпионаж, диверсия, тероризъм, революционна дейност и бандитизъм, както и осъдените за членство в антисъветски партии“.14

Към политическите затворници той добавя и „бандитските и криминални елементи“ в лагера на Соловецките острови, който към този момент също е превърнат в политически затвор с повишени мерки за сигурност. Квотата за Соловецки е следната: 1200 от намиращите се там затворници трябвало да бъдат разстреляни. Един очевидец си спомня деня, в който извикали имената на някои от тях:

Явно някои са носели и ножове, с които нападнали стрелящите по тях близо до село Сандормох в Северна Карелия и сериозно ги наранили. След този инцидент НКВД започва да съблича всички затворници по бельо преди разстрела. По-късно ръководилият операцията служител от НКВД е награден за доблестта при изпълнението на задачата с нещо, което в архивите е описано само като „ценен подарък“. Няколко месеца след това той също е разстрелян.⁴³

Както изглежда, в Соловецки изборът на затворници за екзекуция е произволен. Но в някои лагери администрацията се възползва от възможността да се отърве от особено неудобни затворници. Вероятно такъв е случаят във Воркута, където много от избраните затворници са бивши троцкисти – истински последователи на Троцки – т.е. участници в лагерните стачки и в други размирици. Един очевидец си спомня, че до началото на зимата на 1937-1938 г. администрацията на Воркута интернирала около 1200 затворници, предимно троцкисти, както и други политически и неколцина криминални, в изоставена тухларска фабрика и редица големи, претъпкани („преливащи“) палатки. Изобщо не им давали топла храна: „Дневната дажба се състоеше само от 400 грама полусух хляб“.⁴⁴ Те останали там до края на март, когато от Москва пристигнала нова група офицери от НКВД. Те съставили „специална комисия“ и викали затворниците на групи от по четиресет. Казвали им, че ще ги местят. На всекиго давали по парче хляб. Затворниците от палатките ги чували как потеглят и „после – звук от стрелба“.

Атмосферата в палатките станала непоносима. Един селянин, осъден за „спекулантство“ (продал на пазара собственото си прасенце), лежал на нара с отворени очи и не реагирал на нищо. „Какво общо имам аз с вас, политическите? – простенвал периодично той. – Вие се борите за власт, за постове, а аз просто искам да живея“. Друг според очевидеца извършил самоубийство. Двама полудели. Накрая, когато останали около 100 души, стрелбата секнала също толкова внезапно, колкото била започнала. Шефовете от НКВД били отпътували за Москва. Оцелелите затворници се върнали в мините. В лагера били убити около 2000 затворници.

Сталин и Ежов невинаги изпращат хора от Москва за изпълнението на тези задачи. За да ускори процеса в цялата страна, НКВД сформира и тройки, които действат както вътре, така и извън лагера. Тройката е точно каквото изглежда: трима мъже, обикновено регионалният шеф на НКВД, главният партиен секретар на съответния регион и представител на прокуратурата или на местното правителство. Съвместно те имали правото да осъдят затворника in absentia15, без съдия, съдебни заседатели, адвокати или съдебен процес.⁴⁵

Веднъж създадени, тройките наистина действат бързо. На 20 септември 1937 г., един съвсем обикновен ден, тройката на Карелската република осъжда 231 затворници от лагера на Беломорканал, Белбалтлаг. Ако предположим десетчасов работен ден без почивки, за решаване съдбата на всеки от затворниците са се отделяли по-малко от три минути. Много от осъдените са получили първоначалните си присъди много по-рано, в началото на 30-те години. Сега ги обвинявали в нови престъпления, обикновено свързани с лошо поведение или лошо отношение към живота в лагерите. Сред тях има бивши политически – меншевики, анархисти, социалдемократи – и една бивша монахиня, която „отказвала да работи за съветските власти“, както и кулак, който работел като готвач в лагера. Той бил обвинен в предизвикване на недоволство сред стахановците. Готвачът, твърдели властите, умишлено „ги карал да се редят на дълги опашки, като давал с предимство храна на обикновените затворници“.⁴⁶

Истерията не продължава дълго. През ноември 1938 г. масовите разстрели изведнъж секват както в лагерите, така и в останалата част от страната. Може би чистката е отишла твърде далеч дори и за вкуса на Сталин. Или просто е постигнала онова, което е трябвало да постигне. Или пък е причинила твърде голяма вреда на все още твърде крехката икономика. Каквато и да е причината, през март 1939 г. Сталин заявява пред конгреса на Комунистическата партия, че чистката е била съпроводена с „повече грешки от очакваното“.⁴⁷

Никой не се извинява или покайва и почти никой не е наказан. Само след няколко месеца Сталин изпраща до всички шефове на НКВД циркулярно писмо и ги поздравява за „постигането на решителна победа над тайните шпиони на чуждите разузнавателни служби“ и за „изчистването на страната от подмолни, бунтовни и шпионски кадри“. Едва после изтъква някои от „недостатъците“ на операцията, като „опростените процедури на разследване“, липсата на свидетели и убедителни доказателства.⁴⁸

Но и в самото НКВД чистката не спира напълно. През ноември 1938 г. Сталин отстранява Николай Ежов – предполагаемия виновник за тези „грешки“ – от поста му и го осъжда на смърт. Екзекуцията е изпълнена през 1940 г., след като Ежов моли за живота си също както Ягода преди него: „Кажете на Сталин, че ще умра с неговото име на уста“.⁴⁹

Протежетата на Ежов падат заедно с него също както близките приятели на Ягода няколко години по-рано. В своята килия Евгения Гинзбург един ден забелязала, че са махнали залепения на стената правилник на затвора. Когато го сложили отново, в горния ляв ъгъл върху думите „Одобрено. Ежов, генерален комисар на държавната сигурност“ била залепена бяла хартия. Но промените не спирали дотук: „Първо името Вайнсток [комендант на затвора] беше зачертано и заменено с Антонов; после Антонов си отиде и на неговото място пишеше: „Главна администрация на затвора“. „Това ще им спести новата замяна“, смеехме се ние“.⁵⁰

Производителността на системата от лагери продължава да спада. В резултат на масовите разстрели, на увеличилия се брой болни и немощни затворници и на загубата на специалисти затворници през 1937 г. производителността в Ухтпечлаг спада стремглаво в сравнение с 1936. През юли 1938 г. е свикана специална комисия на ГУЛаг, за да обсъди огромния му дефицит.⁵¹ Производителността на колимските златни мини също спада. Дори и големият прилив на нови затворници не успява да увеличи количеството на добитото злато до нива, сравними с онези от миналото. Преди да го свалят, самият Ежов призовава да се похарчат още пари за осъвременяването на остарялата техника на Далстрой – сякаш това е истинският проблем.⁵²

Междувременно командирът на Белбалтлаг – онзи, който така гордо се е хвалил с успеха си в прочистването на лагерната администрация от политически затворници – се оплаква от „острата нужда от административен и технически персонал“. Чистката наистина направила техническия персонал на лагера политически „по-здрав“, изтъква добросъвестно той, но увеличила и „дефицита“ му. В четиринайсетото подразделение на лагера му например имало 12 500 затворници – от тях само 657 не били политически. Повечето от последните били с много сериозни криминални присъди, което също не им позволявало да работят като специалисти и администратори, а 184 били неграмотни, така че оставали само 70, които можели да се използват като чиновници или инженери.⁵³

Като цяло, според официалната статистика оборотът на лагерите на НКВД спада от 3,5 млрд. рубли през 1936 г. до 2 млрд. рубли през 1937. Стойността на брутната индустриална продукция на лагерите също спада – от 1,1 млрд. рубли на 945 млн. рубли.⁵⁴

Недоходността и огромната дезорганизираност в повечето лагери, както и увеличаващият се брой на болните и умиращи затворници не остават незабелязани в Москва, където на заседанията на партийната организация на централната администрация на ГУЛаг се водят изключително откровени дискусии за икономиката в лагерите. На заседание през април 1938 г. един бюрократ се оплаква от „хаоса и безредието“ в лагерите в Коми. Освен това той обвинява командирите на лагера в Норилск, че са построили „зле проектирана“ фабрика за никел, което довело до прахосването на много пари. Като се имат предвид средствата, похарчени за създаването на нови дърводобивни лагери, изсумтява друг администратор, „можехме да очакваме повече. В лагерите ни няма никаква организация. Важни сгради са строени в калта и сега трябва да ги местим“.

Към април 1939 г. оплакванията се засилват. В северните лагери имало „особено трудна ситуация с хранителните припаси“, което довело до „огромен процент изнемощели работници, огромен процент напълно нетрудоспособни затворници и висока смъртност и заболеваемост“.⁵⁵ През същата тази година Съветът на народните комисари признава, че до 60% от затворниците страдат от пелагра или други предизвикани от недохранване заболявания.⁵⁶

Разбира се, не Големият терор е отговорен за всички тези проблеми. Както вече отбелязахме, дори дърводобивните лагери на Френкел, на които Сталин толкова се възхищава, всъщност никога не са били печеливши.⁵⁷ Затворническият труд винаги е бил – и винаги ще бъде – далеч по-непродуктивен от този на свободните хора. Но този урок още не е научен. Когато Ежов е свален от власт през ноември 1938 г., неговият наследник като шеф на НКВД Лаврентий Берия почти незабавно се заема да променя режима и правилата в лагерите, да рационализира процедурите – всичко това, за да върне лагерите там, където ги иска Сталин: в сърцевината на съветската икономика.

Берия не е стигнал до извода – все още – че самата система на лагерите е непродуктивна и безполезна по самата си същност. Вместо това той, изглежда, вярва, че просто е била ръководена некомпетентно, и сега е решен да превърне лагерите в истински печеливша част от съветската икономика – този път наистина.

Берия не освобождава от лагерите – нито тогава, нито по-късно – значителен брой несправедливо обвинени затворници (въпреки че НКВД пуска някои от затворите). Лагерите не стават – нито тогава, нито по-късно – по-човечни. Дехуманизирането на „враговете“ продължава да характеризира езика на пазачите и на лагерната администрация чак до смъртта на Сталин. Злоупотребите с политическите затворници, всъщност с всички затворници, не спират: през 1939 г. под внимателното наблюдение на Берия в урановите мини на Колима започват да работят първите затворници – без абсолютно никаква защита срещу радиацията.⁵⁸ Берия променя само един аспект от системата: той нарежда на командирите да запазят живота на максимален брой затворници и добре да ги използват.

Въпреки че политиката никога не е съвсем ясна, на практика Берия отменя и забраната да се „наемат“ политически затворници с инженерни, научни или технически умения на технически постове в лагерите. Лагерните командири по места все още се страхуват да използват политическите затворници като „специалисти“ и това ще продължи до разпадането на ГУЛаг в средата на 50-те години. Чак до 1948 г. различни подразделения на службите за сигурност ще спорят дали на политическите затворници трябва да се забранява да работят като специалисти, или не и някои ще твърдят, че това е твърде опасно в политическо отношение, а други ще изтъкват, че ръководенето на лагерите би било твърде трудно без тях.⁵⁹ Въпреки че никога не разрешава тази дилема напълно, Берия е твърде амбициран да превърне НКВД в продуктивна част от съветската икономика, за да позволи всички важни учени и инженери в ГУЛаг да загубят крайниците си поради измръзване в Далечния север. През септември 1938 г. той започва да създава за учените измежду затворниците специални работилници и лаборатории, известни като шарашки, Солженицин, който работи в една такава шарашка, я описва – „строго секретно изследователско учреждение, официално упоменавано само с кодов номер“ – в своя роман „Първият кръг“:

Първоначално наричат шарашките „специални строителни бюра“. По-късно са обединени под названието „четвърти специален отдел“ на НКВД и в крайна сметка в тях ще работят около 1000 души. В някои случаи Берия лично издирва талантливи учени и нарежда докарването им в Москва. Агентите от НКВД им осигуряват баня, подстригване, избръсване и продължителна почивка – и ги изпращат да работят в затворническите лаборатории. Сред най-важните „открития“ на Берия е авиоинженерът Туполев, който пристига в своята шарашка, носейки торба с комат хляб и няколко бучки захар (отказва да ги даде дори и след като му казват, че храната ще е по-добра).

На свой ред Туполев дава на Берия списък с други учени, сред които Валентин Глушко, водещият конструктор на ракетни двигатели в Съветския съюз, и Сергей Корольов, който по-късно става баща на „Спутник“ първия съветски сателит или по-скоро баща на цялата съветска космическа програма. Корольов се връща в Лубянка след седемнайсет месеца в Колима, загубил повечето си зъби вследствие на скорбут и с „прегладнял и изтощен“ вид по думите на съзатворниците му.⁶¹ Въпреки това в доклад от август 1944 г. Берия ще посочи двайсет важни военнотехнически изобретения, направени в неговите шарашки, и подробно ще се разпростре върху огромната полза от тях за отбранителната индустрия по време на Втората световна война.⁶²

Вероятно в някои отношения управлението на Берия трябва да е изглеждало по-добро и за обикновените зеки. Като цяло положението с храната наистина временно се подобрява. Както самият Берия изтъква през април 1938 г., хранителната норма от 2000 калории дневно е била предназначена за онези в затворите, а не за извършващите физически труд затворници. А тъй като кражбите, измамите и наказанията за лоша работа намалявали дори и това малко количество храна с до 70%, много затворници гладували. Това предизвиква неодобрението му, но не защото им съчувства, а защото по-високата смъртност и заболеваемост пречат на НКВД да изпълни производствения си план за 1939 г. Берия нарежда да се изготвят нови хранителни норми, така че „физическите способности на работната ръка в лагерите да се използват максимално във всички индустрии“.⁶³

Въпреки че хранителните норми са вдигнати, режимът на Берия едва ли възвестява преоткриване на човешката същност на затворниците. Напротив, трансформирането им от човешки същества в работни единици отива още няколко крачки по-нататък. Затворниците пак можели да бъдат осъдени да умрат в лагерите, но не просто заради контрареволюционни наклонности. Вместо това отказващите да работят или активно спъващите работата са наказвани с „по-строг лагерен режим, с карцера, с по-лоша храна и битови условия и с други дисциплинарни мерки“. „Кръшкачите“ получават допълнителни присъди, включително смъртна.⁶⁴

Местните прокурори незабавно започват да разследват клинченето. През август 1939 г. например един затворник е разстрелян не само заради отказа си да работи, но и защото подстрекавал и други да не работят. През октомври три затворнички, явно източноправославни монахини, са обвинени както в отказ да работят, така и в пеене на контрареволюционни химни в лагера: две от тях са разстреляни, а присъдата на третата е удължена.⁶⁵

Годините на Големия терор са оставили отпечатъка си и в още едно отношение. ГУЛаг никога вече няма да третира затворниците си като напълно заслужаващи изкупление. Системата на „предсрочното освобождаване“ за добро поведение е изоставена. В единствената си известна публична намеса във всекидневните дела на лагерите самият Сталин слага край на предсрочните освобождавания, защото вредяли на икономическата дейност в лагерите. В обръщение към заседанието на Президиума на Върховния съвет през 1938 г. той пита:

За тази цел през юни 1939 г. е издаден декрет. Няколко месеца по-късно друг декрет отменя „условното предсрочно освобождаване“ и за инвалидите. В резултат броят на болните затворници ще нарасне. Сега основният стимул за трудолюбивите затворници ще бъде подобряването на „продоволствията и храната“ – както и медалите, които според Сталин щели да бъдат толкова привлекателни. През 1940 г. започват да ги присъждат дори в Далстрой.⁶⁷

Някои от тези инициативи противоречат на законите от онова време и наистина срещат съпротива. Както главният прокурор Вишински, така и народният комисар на правосъдието Ричков са против отменянето на предсрочното освобождаване и налагането на смъртно наказание за „дезорганизиране на лагерния живот“. Но Берия също като Ягода преди него очевидно има подкрепата на Сталин и печели всички тези битки. След 1 януари 1940 г. дори му е разрешено да си вземе обратно близо 130 000 затворници, „дадени назаем“ на други министерства. Берия е решен да направи ГУЛаг истински печеливш.⁶⁸

С учудваща бързина промените на Берия наистина дават резултат. През месеците непосредствено преди Втората световна война икономическата дейност на НКВД отново започва да се разраства. През 1939 г. оборотът на НКВД е 4,2 млрд. рубли. Когато през военните години към лагерите започват да прииждат още затворници, тези цифри ще се покачват дори още по-бързо.⁶⁹ Според официалните статистики броят на смъртните случаи в лагерите също намалява наполовина от 1938 до 1939 г., от 5 на 3%, дори и при положение че броят на затворниците се увеличава.⁷⁰

Освен това сега има далеч повече лагери отпреди и те са много по-големи, отколкото в началото на десетилетието. Броят на затворниците почти се е удвоил между 1 януари 1935 и 1 януари 1938 г. – от 950 000 до 1,8 млн. – като около още 1 млн. души са осъдени на принудително изселване.⁷¹ Лагери, където е имало само няколко колиби и малко бодлива тел, са се превърнали в истински индустриални гиганти. Севвостлаг, главният лагер на Далстрой, през 1940 г. наброява почти 200 000 затворници.⁷² Воркутлаг, миньорският лагер, възникнал от Рудник №1 на Ухтпечлаг, през 1938 г. наброява 15 000 затворници; към 1950 г. ще наброява над 70 000.

Но има и нови лагери. Може би най-мрачният от новото поколение е Нориллаг, известен като Норилск. Също като Воркута и Колима, разположен на север от Арктическия кръг, Норилск се намира върху огромно никелово находище, вероятно най-голямото в света. Затворниците от Норилск не само копаят никела, но построяват край мините завод за обработването му и електростанция. След това изграждат града – Норилск – за да подслони хората от НКВД, които управляват мините и фабриките. Също като предшествениците си Норилск бързо се разраства. През 1935 г. в лагера има 1200 затворници; към 1940 г. те са вече 19 500. Максимумът е достигнат през 1952 г., когато там са затворени 68 849 души.⁷³

През 1937 г. НКВД основава и Каргополлаг в региона на Архангелск, последван през 1938 г. от Вятлаг, в Централна Русия, и Краслаг, в района на Красноярск в Северен Сибир. Всички те са по същество дърводобивни лагери, които развиват и странични дейности – тухларски фабрики, дървообработващи заводи, мебелни работилници. През 40-те години всички те ще удвоят и утроят размерите си и във всеки от тях ще има по около 30 000 затворници.⁷⁴

Има и други лагери, които са отваряни и закривани, и реорганизирани толкова често, че е трудно да се посочат точни цифри за определена година. Някои са съвсем малки, създадени, за да обслужват нуждите на определена фабрика, индустрия или строителен проект. Други са временни, изградени покрай строителството на път или железница и след това изоставяни. За да се справя с огромния им брой и сложните проблеми, администрацията на ГУЛаг накрая създава подразделения: Главна администрация на индустриалните лагери, Главна администрация на пътното строителство, Главна администрация на горите и т.н.

Но не само размерите им са се променили. От края на 30-те години всички нови лагери имат чисто индустриален характер, без фонтаните и „градините“ на Вишлаг, без идеалистичната пропаганда, съпътстваща строителството на Колима, без затворници специалисти на всички равнища от лагерния живот. Олга Василиевна, администраторка, работила като инженер и инспектор в ГУЛаг и други строителни обекти в края на 30-те и през 40-те години, си спомня, че в ранната епоха имало „по-малко пазачи, по-малко администратори, по-малко работници. […] През 30-те години затворниците бяха привличани на всякаква работа – като чиновници, бръснари, пазачи“. Но тя си спомня и че през 40-те години всичко това приключило: „Всичко започна да придобива масов характер […], нещата станаха по-сурови […], с разрастването на лагерите режимът стана по-жесток“.⁷⁵

Всъщност може да се каже, че към края на десетилетието съветските лагери са придобили постоянната си форма. Към този момент вече са проникнали във всички региони на Съветския съюз, във всичките му дванайсет часови зони и в повечето от републиките му. От Актюбинск до Якутск няма нито едно по-голямо селище, в което да няма местен лагер или колония. Затворническият труд се използва за създаването на всичко – от детски играчки до военни самолети. През 40-те години на много места в Съветския съюз е трудно да си вършиш всекидневната работа и да не се натъкнеш на затворници.

Нещо повече – лагерите са еволюирали. Те вече не са група идиосинкратично управлявани работни обекти, а по-скоро пълнокръвен „лагерно-индустриален комплекс“ с вътрешни правила и обичайни практики, специални дистрибуторски системи и йерархии.⁷⁶ Огромна бюрокрация – също със своя собствена характерна култура – ръководи отдалечената от Москва империя на ГУЛаг. Центърът редовно изпраща заповеди в местните лагери, управлявайки всичко – от генералната политика до дребните детайли. Въпреки че местните лагери невинаги спазват (или могат да спазват) буквата на закона, стихийната природа на ГУЛаг от първите му дни никога не се завръща.

Съдбата на затворниците ще продължи да се променя заедно със съветската политика, икономика и най-вече с хода на Втората световна война. Но епохата на опитите и експериментите е приключила. Сега системата е установена. Съвкупността от процедури, наричана от затворниците „месомелачката“ – методите на арестуване, разпитване, транспортиране, хранене и работа – в началото на 40-те години вече е бетонирана и по същество ще се променя много малко до смъртта на Сталин.