ГУЛаг. Лагерите на смъртта

Епилог Паметта

В ранната есен на 1998 г. прекосих с кораб Бяло море от Архангелск до Соловецките острови. Това беше последният рейс за лятото: след средата на септември, когато арктическите нощи започват да растат, корабите престават да пътуват по този маршрут. Морето е твърде бурно, а водата – твърде студена за туристическа експедиция за една нощ.

Вероятно фактът, че е краят на сезона, допринасяше за веселостта на пътуването. Или пък пътниците просто се вълнуваха да бъдат в открито море. Каквато и да беше причината, трапезарията на кораба бе изпълнена с радостна глъчка. Имаше много тостове, много шеги и сърдечни аплодисменти за капитана на кораба. Сътрапезниците ми, две двойки на средна възраст от военноморската база надолу по крайбрежието, изглеждаха твърдо решени да си прекарат добре.

Отначало присъствието ми само допринесе за доброто им настроение. Не всеки ден човек среща истинска американка на паянтов ферибот в Бяло море и този странен факт явно ги забавляваше. Искаха да знаят как така говоря руски, какво мисля за Русия, по какво се различава от Съединените щати. Но когато им казах какво правя в Русия, вече не бяха толкова весели. Американка, тръгнала за развлечение към Соловецките острови, за да види природата и красивия стар манастир – това беше едно нещо. Американка, поела към Соловецките острови, за да види останките от концентрационния лагер – това беше съвсем друго.

Единият от мъжете стана враждебен. „Защо вие, чужденците, се интересувате само от грозните неща в нашата история? – искаше да разбере той. – Защо ще пишете за ГУЛаг. Защо не пишете за постиженията ни? Ние сме първата страна, изпратила човек в космоса!“. Под „ние“ той имаше предвид „ние, съветските хора“. Съветският съюз беше престанал да съществува преди седем години, но той продължаваше да се идентифицира като съветски гражданин, а не като руснак.

Съпругата му също ме нападна. „ГУЛаг вече не е важен – каза ми тя. – Имаме си други неприятности. Имаме безработица, имаме престъпления. Защо не пишете за истинските ни проблеми вместо за неща, които са се случили толкова отдавна?“.

Докато се водеше този неприятен разговор, другата двойка мълчеше и мъжът така и не изказа мнението си по въпроса за съветското минало. Но в един момент съпругата му изрази подкрепата си. „Разбирам защо искате да знаете за лагерите – каза меко тя. – Интересно е да се знае какво е станало. Бих искала да науча повече“.

В последващите си пътувания из Русия отново и отново се сблъсквах с тези четири нагласи към проекта ми. „Не е ваша работа“ и „не е важно“ бе често срещан отклик. Мълчанието – или липсата на мнение, изразявана с вдигане на раменете – вероятно беше най-разпространената реакция. Но имаше и хора, които разбираха защо е важно да се знае миналото и им се искаше да можеше по-лесно да се научи повече.

Всъщност днес в Русия с малко усилия човек може да научи много за миналото. Не всички руски архиви са затворени и не всички руски историци се занимават с други неща: сама по себе си настоящата книга е доказателство за изобилието на наличната нова информация. Историята на ГУЛаг се е превърнала и в част от обществения дебат в някои от бившите съветски републики и бившите съветски сателити. При някои нации – като правило онези, които помнят себе си като жертви, а не като извършители на терора – мемориалите и дебатите наистина са забележителни. Литовците са превърнали бившата главна квартира на КГБ във Вилнюс в музей на жертвите на геноцида. Латвийците са превърнали бивш съветски музей, някога посветен на латвийските „червени снайперисти“, в музей на латвийската окупация.

През февруари 2002 г. присъствах на откриването на нов унгарски музей, разположен в сграда, която между 1940 и 1945 г. е била главна квартира на унгарското фашистко движение, а между 1945 и 1956 г. – на унгарските комунистически тайни служби. В първата зала на експозицията телевизионните екрани на едната стена излъчват фашистка пропаганда. Телевизионните екрани на другата стена бълват комунистическа пропаганда. Въздействието е мигновено и емоционално, каквото е и намерението, и останалата част от музея продължава в същия дух. Чрез фотографии, звук, видео и много малко думи създателите на музея неоправдателно насочват експонатите си към хора, които са твърде млади, за да си спомнят който и да било от режимите.

И обратно – в Беларус липсата на паметник се е превърнала в огромен политически въпрос: през лятото на 2002 г. президентът диктатор Александър Лукашенко продължаваше шумно да огласява намерението си да построи магистрала над мястото на масовото убийство, извършено край столицата Минск през 1937 г. Риториката му възпламени опозицията и предизвика по-мащабна дискусия за миналото.

Из самата Русия са разпръснати шепа неформални, полуофициални и частни паметници, издигнати от най-различни хора и организации. В главната квартира на дружество „Памет“ в Москва има архив от устни и писмени мемоари, както и малък музей, приютил наред с другите неща забележителна колекция от създадени от затворници произведения на изкуството. В Музея на Андрей Сахаров, пак в Москва, също има и експонати от епохата на Сталин. В околностите на много градове – Москва, Санкт Петербург, Томск, Киев, Петрозаводск – местни клонове на дружество „Памет“ и други организации са издигнали паметници, отбелязващи местонахождението на масови гробове от масовите убийства през 1937 и 1938 г.

Съществуват и по-мащабни усилия. Кръгът от каменовъглени мини край Воркута, всяка от които бивш лагпункт, е осеян с кръстове, паметници и други мемориали, издигнати от литовски, полски и германски жертви на лагерите в този район. Местният исторически музей в град Магадан е посветил няколко зали на историята на ГУЛаг, включително лагерна наблюдателница. На един гледащ към града хълм известен руски скулптор е построил паметник на колимските жертви със символите на различните изповядвани от тях религии. В една стая в Соловецкия манастир, сега също музей, са изложени затворнически писма, снимки и остатъци от архивите; на една алея отпред са засадени дървета в памет на соловецките мъртъвци. В центъра на Сиктивкар, столицата на Република Коми, местните лидери и местният клон на дружество „Памет“ са издигнали малък параклис. Вътре са изброени някои имена, умишлено подбрани така, че да илюстрират многонационалността на ГУЛаг: литовски, корейски, еврейски, китайски, грузински, испански.

Странни, учудващи, индивидуални паметници понякога могат да се видят и на доста необичайни места. На пуст хълм край град Ухта, някогашната главна квартира на Ухтпечлаг, е поставен железен кръст, отбелязващ мястото на масово убийство на затворници. За да го видя, трябваше да шофирам по почти непроходим кален път, да мина покрай строителна площадка и през железопътна линия. И пак бях твърде далеч, за да мога да прочета написаното. Но издигналите кръста местни активисти сияеха от гордост.

На няколко часа път северно от Петрозаводск край село Сандормох е издигнат друг специален мемориал. Или може би в този случай „мемориал“ не е точната дума. Въпреки че има паметна плоча, както и няколко каменни кръста, поставени от поляци, германци и други, село Сандормох – където през 1937 г. разстрелвали соловецките затворници, сред които и свещеника Павел Флоренски – е забележително с особено трогателните си ръчно направени кръстове и индивидуални паметници. Тъй като няма документи за това кой къде е бил погребан, всяко семейство избирало наслуки да увековечи дадена купчина кости. Роднини на жертвите са залепили снимки на своите отдавна починали близки върху дървени колове и някои са изгравирали епитафии отстрани. Панделки, пластмасови цветя и други погребални атрибути са разпръснати из цялата борова гора, израснала над мястото на убийствата. През слънчевия августовски ден, в който го посетих – беше годишнина от убийството и беше пристигнала делегация от Санкт Петербург – една възрастна жена се изправи да говори за родителите си, и двамата погребани там, и двамата разстреляни, когато тя била седемгодишна. Минал цял един живот, преди да може да посети гробовете им.

Друг по-голям проект се е оформил край град Перм. На мястото на Перм-36, някогашен лагпункт от времето на Сталин и по-късно един от най-суровите политически лагери от 70-те и 80-те години, група местни историци са построили истински музей – единственият разположен в бараките на бивш лагер. Със свои собствени средства те възстановили лагера, бараките, стените, оградите от бодлива тел и всичко останало. Историците дори започнали да развиват малък дърводобивен бизнес, използвайки ръждясалите и изоставени машини на лагера, за да платят за проекта си. Въпреки че не получили особена подкрепа от местното правителство, те привлекли западноевропейско и американско финансиране. Сега хранят амбициозната надежда да възстановят двайсет и пет сгради и да използват четири от тях за голям Музей на репресиите.

И все пак в Русия – държава, свикнала с грандиозни военни мемориали и големи, тържествени държавни погребения – тези местни усилия и частни инициативи изглеждат нищожни, хаотични и непълни. Повечето руснаци вероятно изобщо не ги забелязват. И нищо чудно: десет години след рухването на Съветския съюз Русия – страната, която наследи дипломатическата и външната политика на Съветския съюз, неговите посолства, неговите дългове и мястото му в Обединените нации – продължава да се държи така, сякаш не е наследила историята му. В Русия няма национален музей, посветен на репресиите. Няма и национално място на траур – паметник, който официално да признава страданието на жертвите и техните семейства. През 80-те години непрекъснато се обявяват конкурси за проектирането на такъв паметник, но те не довеждат до нищо. Дружество „Памет“ успява единствено да докара камък от Соловецките острови – откъдето започва ГУЛаг – и да го постави в центъра на площад „Дзержински“ срещу „Лубянка“.²

Но още по-забележителна от липсата на паметници е липсата на обществено съзнание. Понякога изглежда, сякаш огромните емоции и страсти, предизвикани от мащабните дискусии през епохата на Горбачов, просто са изчезнали заедно със самия Съветски съюз. Горчивите призиви за правосъдие за жертвите секват също толкова внезапно. Въпреки че в края на 80-те години много се говори за това, руското правителство никога не разследва или съди виновниците за мъченията или масовите убийства, дори и онези, чиято самоличност може да се установи. В началото на 90-те години един от мъжете, участвали в Катинското клане на полски офицери, все още е жив. Преди да почине, КГБ го вика на разговор и иска от него да обясни – от техническа гледна точка – как са се провеждали убийствата. Като жест на добра воля записът от разговора е предаден на полския културен аташе в Москва. Никой не предлага мъжът да бъде съден – в Москва, Варшава или някъде другаде.

Разбира се, съдебните процеси невинаги са най-добрият начин за помиряване с миналото. В годините след Втората световна война Западна Германия съди 85 000 нацисти и издава по-малко от 7000 присъди. Трибуналите са прочути с корумпираността си и лесно се влияят от лични пристрастия и конфликти. Самият Нюрнбергски процес е пример за „правосъдието на победителя“, опетнен от съмнителна законност и странности, най-малкото присъствието на съветски съдии, които много добре са знаели, че собствената им страна също е виновна за масови убийства.

Но освен съдебните процеси съществуват и други начини за въздаване на публично правосъдие за престъпленията от миналото. Има например комисии за установяване на истината, като използваните в Южна Африка, които дават възможност на жертвите да разкажат историите си на официално, публично място и да превърнат престъпленията от миналото в част от обществения дебат. Има официални разследвания, като следствието на Британския парламент от 2002 г. на „Кървавата неделя“ в Северна Ирландия трийсет години по-рано. Има правителствени разследвания, правителствени комисии, публични извинения – и все пак руското правителство никога не обмисля никоя от тези възможности. Освен краткия, неубедителен „процес“ срещу комунистическата партия всъщност в Русия не е имало публични разкрития на истината, никакви парламентарни изслушвания, нито каквито и да било официални разследвания на убийствата, масовите кланета и лагерите в СССР.

Резултатът: половин век след края на войната германците продължават редовно да провеждат публични дискусии за компенсирането на жертвите, за мемориалите, за новите интерпретации на нацистката история, дори за това дали по-младото поколение германци трябва да продължи да носи бремето на вината за нацистките престъпления. Половин век след смъртта на Сталин в Русия не се водят подобни дебати, защото споменът за миналото не е жива част от обществения дискурс.

Все пак процесът на реабилитиране продължава тихомълком и през 90-те години. До края на 2001 г. в Русия са реабилитирани около 4,5 млн. политически затворници и – според собствените ѝ изчисления – на националната реабилитационна комисия ѝ остават за разглеждане още половин милион случая. Онези жертви – стотици хиляди, може би милиони – които никога не са били съдени, ще останат, разбира се, извън този процес.³ Но макар самата комисия да е сериозна и добронамерена и макар да е съставена от оцелели от лагерите, както и от бюрократи, никой от участващите в нея не смята, че създалите я политици са били мотивирани от искрено желание за „истина и помирение“ според думите на английската историчка Катрин Меридейл. По-скоро целта е била да се прекрати дискусията за миналото, да се успокоят жертвите, като им се хвърлят няколко допълнителни рубли и безплатни автобусни билети, и да се избегне по-задълбоченото разследване на причините за сталинизма и неговото наследство.

Има няколко приемливи или поне извинителни обяснения за това обществено мълчание. Повечето руснаци наистина са изцяло заети да свикват с пълното преобразяване на икономиката и обществото. Епохата на Сталин е далеч в миналото и след края ѝ са се случили доста неща. Посткомунистическа Русия не е следвоенна Германия, където спомените за най-ужасните зверства още са пресни в умовете на хората. В началото на XXI в. събитията от средата на XX в. изглеждат много далечни за голяма част от населението.

Или много руснаци по-скоро смятат, че вече са провели дискусията за миналото и тя не е дала особени резултати. Поне когато човек попита по-възрастните руснаци защо сега темата за ГУЛаг се споменава толкова рядко, те махват с ръка: „През 1990 г. само за това говорехме, няма защо да го обсъждаме повече“. Нещата се усложняват още повече от факта, че в представите на мнозина разговорите за ГУЛаг и сталинските репресии са се объркали с „демократичните реформатори“, поставили началото на дебатите за съветското минало. Тъй като сега се смята, че това поколение политически лидери се е провалило – управлението им се помни с корупцията и хаоса – всички разговори за ГУЛаг някак си са опетнени по асоциация.

Въпросът за паметта или увековечаването на политическите репресии се усложнява – както вече отбелязах във Въведението на настоящата книга – и от наличието на толкова много други жертви на толкова много други съветски трагедии. „Нещата стават още по-сложни – пише Картин Меридейл, – защото страшно много хора са страдали постоянно – те с еднакъв успех могат да опишат себе си като ветерани от войната, жертви на репресиите, деца на репресирани и дори като оцелели от глада“.⁴ Изглежда някои руснаци смятат, че има много мемориали на загиналите през войната: това не е ли достатъчно?

Но за пълното мълчание съществуват и други причини – не толкова извинителни. За много руснаци рухването на Съветския съюз е огромен удар по собствената им гордост. Може би старата система наистина е била лоша, мислят си те, но поне бяхме могъщи. А сега, когато вече не сме могъщи, изобщо не желаем да чуваме, че е била лоша. Твърде болезнено е – като да говориш лошо за мъртвец.

Други пък се боят от онова, което биха могли да научат за миналото, ако се задълбаят прекалено много. През 1998 г. американската журналистка от руски произход Маша Гесен описа чувствата, предизвикани от откритието, че една от бабите ѝ, приятна възрастна еврейска дама, е цензурирала репортажите на чуждите кореспонденти в Москва. Освен това тя открила, че другата ѝ баба, пак приятна възрастна еврейска дама, някога е кандидатствала за работа в тайните служби. Сега, пише тя, разбирала защо нейното поколение се въздържало да съди твърде сурово поколението на бабите и дядовците си: „Не ги изобличавахме, не ги съдехме, не ги заклеймявахме […], като задава подобни въпроси, всеки от нас рискува да предаде някого, когото обича“.⁵

Александър Яковлев, председател на руската реабилитационна комисия, се изрази малко по-рязко. „Обществото е безразлично към престъпленията от миналото – каза ми той, – защото в тях са участвали прекалено много хора“.⁶ Съветската система въвлича милиони и милиони свои граждани в различни форми на сътрудничество и компромиси. Въпреки че мнозина участват доброволно, някои иначе почтени хора също са принудени да вършат ужасни неща. Те, техните деца и техните внуци невинаги искат да си спомнят за това сега.

Но най-важното обяснение за липсата на публичен дебат не е свързано със страха на по-младото поколение, нито с комплекса за малоценност и остатъчната вина на техните родители. По-скоро то е свързано с властта и престижа на онези, които сега управляват не само Русия, но също и повечето от другите бивши съветски републики и сателити. През декември 2001 г., на десетата годишнина от разпадането на Съветския съюз, тринайсет от петнайсетте бивши републики се ръководеха от бивши комунисти също като много от бившите сателитни държави, включително Полша – държавата, осигурила стотици хиляди затворници за съветските лагери и изгнанически селища. Но дори и в държавите, които не се управляват от преки наследници на Комунистическата партия, бившите комунисти и техните деца или симпатизанти продължават да бъдат част от интелектуалните, медийните и бизнес елитите. Президентът на Русия Владимир Путин е бивш агент на КГБ, който с гордост се идентифицира като „чекист“. По-рано, когато беше руски министър-председател, Путин сметна за необходимо да посети главната квартира на КГБ на „Лубянка“ в годишнината от основаването на Чека и откри плоча в памет на Юрий Андропов.⁷

Господството на бившите комунисти и недостатъчното обсъждане на миналото в посткомунистическия свят не е чисто съвпадение. Казано направо, бившите комунисти имат явен интерес да крият миналото: то ги опетнява, подкопава авторитета им и им пречи да твърдят, че провеждат „реформи“ дори и когато не са свързани лично с миналите престъпления. В Унгария бившата комунистическа партия, преименувана в социалистическа, се бореше ожесточено срещу откриването на музей, посветен на жертвите на терора. Когато през 2001 г. бившата комунистическа партия, преименувана в социалдемократическа, спечели изборите в Полша, тя веднага намали бюджета на полския Институт на националната памет, учреден от десноцентристките ѝ предшественици. Предлагали са се много, много обяснения за пропуска на Русия да построи национален паметник на милионите си жертви, но отново Александър Яковлев се изрази най-сбито. „Ще издигнат паметника – каза той, – когато всички ние от по-старото поколение умрем“.

Всичко това не е без значение: липсата на признание, покаяние или дискусия за историята на комунистическото минало тегне като камък върху много от нациите от посткомунистическа Европа. Разпространяваните шепнешком слухове за съдържанието на „тайните досиета“ продължават да подкопават съвременната политика и успяват да дестабилизират поне един полски и един унгарски министър-председател. Сключени в миналото сделки между братски комунистически партии имат последици и до днес. На много места апаратът на тайните служби – кадрите, инвентарът, офисите – остават буквално непроменени. Случайното откриване на нов масов гроб може внезапно да предизвика противоречия и гняв.32

Товарът на миналото е най-осезаем в Русия. Тя наследи символиката на съветската власт – както и огромния енергиен комплекс на Съветския съюз, военната му структура и имперските му цели. Затова в Русия политическите последствия от липсата на памет са далеч по-пагубни, отколкото в останалите бивши комунистически страни. В името на съветската родина Сталин депортира чеченската нация в пустошта на Казахстан, където половината от хората умират, а останалите трябва да изчезнат заедно с езика и културата си. Петдесет години по-късно в повторно представление Руската федерация заличи чеченската столица Грозни и уби десетки хиляди цивилни чеченски граждани в хода на две войни. Ако руският народ и руският елит помнеха – ако вътрешно, емоционално помнеха – причиненото на чеченците от Сталин, те не биха нахлули в Чечня през 90-те години, не веднъж и не два пъти. Тази постъпка е морален еквивалент на това следвоенна Германия да нахлуе в Западна Полша. Малцина руснаци виждат нещата по този начин – което само по себе си доказва колко малко знаят за собствената си история.

Последици има и за формирането на руското гражданско общество, както и за развитието на законността. Казано направо, щом мошениците от стария режим са останали ненаказани, то по нищо не е проличало, че доброто тържествува над злото. Това може да звучи апокалиптично, но не е политически маловажно. За да бъде спазван общественият ред от повечето хора, не е необходимо полицията да залавя всички престъпници във всеки един момент, но трябва да залавя значителен процент. Нищо не насърчава беззаконието повече от гледката на престъпници, които се отървават безнаказано, живеят от плячката си и се смеят в лицето на обществеността. Хората от тайните служби запазват апартаментите си, дачите си и големите си пенсии. Жертвите им живеят в бедност и несигурност. За повечето руснаци сега изглежда, че колкото повече си сътрудничил в миналото, толкова по-мъдро си постъпвал. И – по аналогия – колкото повече мамиш и лъжеш в настоящето, толкова по-мъдро постъпваш.

В един много дълбок смисъл идеологията на ГУЛаг донякъде оцелява и в нагласите и мирогледа на новия руски елит. Веднъж ми се случи да слушам класически, среднощен разговор край кухненската маса в дома на мои московски приятели. В един момент много късно вечерта двама от участниците – преуспели предприемачи – започнаха да спорят: точно колко глупави и точно колко лековерни са руснаците? И точно колко по-интелигентни сме ние? Някогашното сталинско разделение между различните категории на човечеството, между всемогъщия елит и незначимите „врагове“ и днес продължава да живее в арогантното презрение на новия руски елит към съгражданите му. Ако този елит скоро не осъзнае стойността и важността на всички руски граждани и не започне да зачита както гражданските им, така и човешките им права, Русия в крайна сметка е обречена да се превърне в днешния Северен Заир – земя, населена от разорени селяни и политици милиардери, които държат авоарите си в швейцарски банки, а личните им реактивни самолети са на пистите със запалени двигатели.

Трагичното е, че липсата на интерес към миналото е лишила руснаците от герои, както и от жертви. Имената на онези, които тайно са се противопоставяли на Сталин, та макар и безрезултатно – студенти като Сузана Печора, Виктор Булгаков и Анатолий Жигулин; предводителите на въстанията и бунтовете в ГУЛаг; дисидентите, от Сахаров до Буковски и Орлов – в Русия трябва да са толкова известни, колкото са в Германия имената на участниците в заговора за убийството на Хитлер. Изключително богатата литература на оцелелите – разказите на хора, чиято човешка природа е възтържествувала над ужасяващите условия в съветските концентрационни лагери – трябва да се чете повече, да се познава по-добре, да се цитира по-често. Ако учениците знаеха за тези герои и познаваха по-добре историите им, те биха открили поводи за гордост дори и в съветското минало на Русия освен имперските и военни триумфи.

Но липсата на памет има и по-земни, практически последици. Може да се твърди например че нежеланието на Русия да разрови докрай миналото обяснява и нечувствителността към определени видове цензура и към продължаващото, сериозно присъствие на тайните служби, сега преименувани във Федералъная служба безопасности, или ФСБ. Повечето руснаци не се тревожат особено от способността на ФСБ да отваря писма, да подслушва телефони и да влиза в частни жилища без съдебна заповед. Нито пък се интересуват особено от продължителното преследване, на което ФСБ подложи Александър Никитин – еколог, писал за вредите, нанасяни на Балтийско море от Северната руска флота.⁸

Нечувствителността към миналото обяснява и липсата на реформа в съдебната система и затворите. През 1998 г. посетих централния затвор в Архангелск. Някога един от главните градове на ГУЛаг, Архангелск се намира на пътя за Соловецки, за Котлас, за Каргополлаг и за други северни лагерни комплекси. Градският затвор, който датира още отпреди времето на Сталин, изглежда, почти не се е променил оттогава. Влязох в него в компанията на Галина Дудина – жена, която е истинска постсъветска рядкост, защитничка на правата на затворниците. Докато вървяхме по коридорите на каменната сграда, съпровождани от мълчалив тъмничар, сякаш се бяхме върнали в миналото.

Коридорите бяха тесни и мрачни, с влажни, мръсни стени. Когато тъмничарят отвори вратата на една мъжка килия, зърнах излегнали се по наровете голи тела, покрити с татуировки. Като видя, че мъжете не са облечени, той бързо затвори вратата и ги остави да се съвземат. След като отново я отвори, влязох и видях около двайсет мъже да стоят в редица, не особено доволни от безпокойството. Те отговаряха неясно и едносрично на задаваните им от Галина въпроси и предимно гледаха решително циментовия под на килията си. Изглежда, бяха играли карти; тъмничарят бързо ни отведе.

Прекарахме повече време в женската килия. В ъгъла имаше тоалетна. С изключение на това, сцената спокойно би могла да послужи като илюстрация на мемоари от 30-те години. Бельото на жените висеше по опънато над главите ни въже; въздухът беше спарен и задушен, много горещ и натежал от миризмата на пот, лоша храна, влага и човешки екскременти. Жените, също полуоблечени, седяха по нарове из стаята, сипеха обиди върху тъмничаря и викаха исканията и оплакванията си. Сякаш се бях озовала в килията, в която Олга Адамова-Сльозберг влиза през 1938 г. Ще повторя описанието й:

В съседната килия – на малолетните – затворниците бяха по-малко, но с по-тъжни лица. Галина подаде кърпичка на хлипащо петнайсетгодишно момиче, обвинено в кражба на рублевия еквивалент на 10 долара. „Ето – каза тя, – продължавай да работиш върху алгебрата и скоро ще излезеш оттук“. Или поне тя така се надяваше: Галина срещала много хора, които оставали затворени месеци наред без съдебен процес, а това момиче беше в затвора едва от седмица.

След това разговаряхме с директора на затвора и той вдигна рамене, когато го попитахме за момичето в килията за малолетни, за затворника, който от години беше сред осъдените на смърт, но продължаваше да твърди, че е невинен, за неприятния въздух в затвора и за липсата на канализация. Всичко се свеждало до пари, каза той. Просто не стигали. Заплащането на тъмничарите не било добро. Сметките за електричество се увеличавали, което обясняваше тъмните коридори. Нямало пари за ремонти, никакви пари не се харчели за прокурори, съдии и съдебни процеси. Затворниците просто трябвало да чакат реда си, каза той, докато не дойдели пари.

Не успя да ме убеди. Парите са проблем, но това не е цялата история. Ако руските затвори приличат на сцена от мемоарите на Адамова-Сльозберг, ако руските съдилища и съдебни разследвания са фарс, това отчасти се дължи на факта, че съветското наследство не виси като лоша съвест на гърба на онези, които ръководят руската правораздавателна система. Миналото не преследва руските тайни служби, руските съдии, руските политици и руския бизнес елит.

Но пък в съвременна Русия малцина възприемат миналото като бреме или като дълг. То е лош сън, който трябва да бъде забравен, или разпространяван шепнешком слух, който трябва да се игнорира. Като огромна, неотворена кутия на Пандора, миналото стои в очакване на следващото поколение.

Естествено, на Запад липсата на разбиране за мащаба на случилото се в Съветския съюз и в Централна Европа няма същите дълбоки последствия за начина ни на живот, каквито има за техния. Толерантността към някой „отричащ ГУЛаг“ в нашите университети няма да унищожи моралната тъкан на обществото ни. В крайна сметка Студената война приключи и в комунистическите партии на Запад не е останала реална интелектуална или политическа мощ.

Въпреки това ако не положим по-големи усилия да запомним, последствия ще има и за нас. Първо, възприятията ни за случващото се в бившия Съветски съюз ще продължат да бъдат изкривявани от неправилното ни разбиране на историята. Повтарям, ако наистина знаехме какво е сторил Сталин на чеченците и ако смятахме, че това е ужасно престъпление срещу чеченската нация, не само Владимир Путин нямаше да е в състояние да им стори същото сега, но и ние нямаше да можем да седим и да наблюдаваме хладнокръвно. Рухването на Съветския съюз също не предизвика онази мобилизация на западните сили, каквато има след края на Втората световна война. Когато нацистка Германия най-сетне пада, останалата част от Запада създава НАТО и Европейската общност – отчасти, за да попречи на Германия отново да се откъсне от цивилизованата „нормалност“. И напротив – едва след 11 септември 2001 г. западните нации започнаха сериозно да преосмислят отбранителната политика след Студената война и зад това отново стоят по-силни мотиви от необходимостта Русия да бъде върната към цивилизацията на Запада.

Но в края на краищата последствията от външната политика не са най-важното. Защото, ако забравим ГУЛаг, рано или късно ще ни е трудно да проумеем собствената си история. В крайна сметка – защо сме водили Студената война? Дали защото налудничави десни политици в заговор с военноиндустриалния комплекс и ЦРУ са си измислили цялата работа и са принудили две поколения американци и западноевропейци да се съгласят? Или се е случвало нещо по-важно? Объркването вече е достатъчно голямо. През 2002 г. статия в консервативното английско списание „Спектейтър“ изрази мнението, че Студената война била „един от най-ненужните конфликти на всички времена“.¹⁰ Американският писател Гор Видал също описва битките на Студената война като „четиресет години безсмислени войни, които създадоха дълг от 5 трилиона долара“.¹¹

Вече започваме да забравяме кое ни мобилизираше, кое ни вдъхновяваше, кое сплотяваше западната цивилизация толкова време: забравяме срещу какво се борехме. Ако не положим усилия да запомним историята на другата половина от европейския континент, историята на другия тоталитарен режим от XX в., накрая ние, на Запад, няма да разбираме миналото си, ние няма да знаем как нашият свят е станал такъв, какъвто е.

И не само нашето конкретно минало. Защото ако продължим да забравяме половината от европейската история, някои от нещата, които знаем за самото човечество, ще се изкривят. Всяка една от масовите трагедии на XX в. е уникална: ГУЛаг, Холокостът, арменското клане, нанкинското клане, Културната революция, камбоджанската революция, войните в Босна, както и много други. Всяко от тези събития има различни исторически, философски и културни корени, всяко възниква при конкретни местни обстоятелства, които никога няма да се повторят. Единствено способността ни да унижаваме, унищожаваме и дехуманизираме ближните си се е повтаряла – и ще се повтаря – отново и отново: превръщането на съседите ни във „врагове“, принизяването на опонентите ни до гниди, паразити или отровни плевели, определянето на жертвите ни като по-долни, по-низши или зли създания, заслужаващи единствено затвор, прогонване или смърт.

Колкото по-добре разберем как различните общества са превръщали съседите и съгражданите си от хора в предмети, колкото повече знаем за специфичните обстоятелства, довели до всеки епизод на масови мъчения и масови убийства, толкова по-добре ще разбираме тъмната страна на собствената си човешка природа. Тази книга не е написана, „за да не се случва това никога вече“, както гласи клишето. Тя е написана, защото е почти сигурно, че това ще се случи отново. Тоталитарните философии са привличали и ще продължат да привличат милиони хора. Унищожаването на „обективния враг“, както веднъж се изразява Хана Аренд, продължава да бъде фундаментален обект на много диктатури. Ние трябва да знаем защо – и всеки разказ, всяка биография, всеки документ в историята на ГУЛаг е парченце от пъзела, част от обяснението. Без тях някой ден ще се събудим и ще осъзнаем, че не знаем кои сме.