ГУЛаг. Лагерите на смъртта

Глава 19 Войната започва

В колективната памет на Запада на 1 септември 1939 г – датата на германската инвазия в Западна Полша – започва Втората световна война. Но в руското историческо съзнание нито този ден, нито 15 септември 1939 г. – датата на съветската инвазия в Източна Полша – се смятат за начало на битката. Колкото и драматично да е, това съвместно нападение, подготвено предварително чрез преговорите, довели до пакта между Хитлер и Сталин, не засяга пряко повечето съветски граждани.

Но никой съветски гражданин не е забравил 22 юни 1941 г. – деня, когато Хитлер започва операция „Барбароса“, изненадващата атака срещу съветските си съюзници. Карло Стайнер, тогава затворник в Норилск, чува новината по радиото в лагера:

Свикнали с идеята, че всяко важно политическо събитие е лошо за тях, политическите затворници възприемат новината за нападението с особен ужас. И са прави: „враговете на народа“ – сега приемани като потенциална пета колона – в някои случаи незабавно стават обект на засилени репресии. Някои – засега броят им е неизвестен – са екзекутирани. Стайнер отбелязва, че още на втория ден от войната хранителните доставки намалели: „Елиминираха захарта и дори намалиха наполовина дажбата ни от супа“. На третия ден от войната се заели с всички затворници чужденци. Стайнер, австрийски гражданин (макар той да се смята за югославски комунист), пак е арестуван, преместен е от лагера и е хвърлен в затвора. Лагерните прокурори отново отварят следствието по делото му.

Същото се повтаря из цялата система от лагери. В Уствимлаг през първия ден от войната командването забранява всички писма, колети и вестници и прибира усилвателите на лагерното радио.³ Шефовете на Колима отнемат правото на политическите затворници да четат писма и вестници, както и достъпа им до радио. Навсякъде обиските стават по-чести, а сутрешните проверки – по-продължителни. Командирите на лагпунктове създават специални бараки с повишени мерки за сигурност за затворниците с немски произход. „Всички Бурги, Берки и Щайновци да минат наляво. Всички Хинденберговци и Дитгенщайновци и така нататък“, извикал пазачът, показвайки на Евгения Гинзбург, че трябва да се присъедини към тях. Тя успяла да изтича в Бюрото за регистрация и разпределяне и убедила инспектора да провери в документите ѝ националността и гражданството й: „Вероятно за първи път в историята на света еврейската принадлежност беше предимство“.⁴

Администрацията на Карлаг изтегля всички затворници с финландски и немски произход от дървообработвателната фабрика и ги изпраща да секат дървета. Един американец от финландски произход си спомня: „След пет дни фабриката спря производството си, защото финландците и германците бяха единствените специалисти, които разбираха от тази работа. […] Без разрешение от Москва ни върнаха обратно във фабриката“.⁵

Най-драматичната промяна – за засегнатите от нея – е заповедта, също издадена на 22 юни 1941 г., която забранява на всички затворници, осъдени за „предателство към родината, шпионаж, тероризъм, диверсия, троцкизъм, десен уклон и бандитизъм“ (с други думи – на всички политически), да напускат лагерите. Затворниците наричат този декрет „допълнителен срок“, макар в действителност да е административна заповед, а не нова присъда. Съгласно официалните документи 17 000 затворници са засегнати незабавно. Други ще се присъединят по-късно.⁶ Обикновено няма предупреждение: в деня, когато трябвало да бъдат освободени, попадащите под условията на заповедта просто получавали документ, който ги инструктирал да останат зад бодливата тел „до приключване на войната“.⁷ Според мнозина това означавало, че ще останат в затвора завинаги. „Едва тогава осъзнах цялата трагедия на положението си“, спомня си един.⁸

Трагедията е най-голяма за жените с деца. Една полска затворничка разказва за жена, която била принудена да остави бебето си в детска градина извън лагера. Всеки ден от затворничеството си мислела единствено как ще си вземе детето. А когато присъдата ѝ изтекла, научила, че няма да я освободят заради войната: „Тя захвърли работата си, рухна на масата и започна не да ридае, а да вие като диво животно“.⁹

Олга Адамова-Сльозберг също разказва за една жена, Надя Фьодорович, която трябвало да бъде освободена на 25 юни 1941 г. По онова време синът ѝ живеел в дома на далечни роднини, те искали да се отърват от него и той я чакал. Тя му пишела, казвала му да има търпение. Когато научила, че няма да я освободят, тя отново му писала. Той не отговорил:

Надя се опитала да се свърже с непознатия, но напразно: цензорите вече не пускали писмата на политическите затворници, особено онези, в които се споменавало за неопределеното удължаване на присъдите им. По-късно Надя чула, че синът ѝ се е включил в банда. През 1947 г. той също се появил в Колима с петгодишна присъда.¹⁰

За всички зад бодливата тел животът става по-суров с напредването на войната. Новите закони въвеждат по-дълги работни дни. Отказът да се работи вече не е само незаконен; той се превръща в акт на измяна. През януари 1941 г. Василий Чернишев, тогава командир на централната администрация на ГУЛаг, изпраща писмо до шефовете на всички лагери и колонии, описвайки съдбата на 26 затворници. Лагерният съд ги съдил, намерил ги за виновни в отказ да работят и осъдил петима на още десет години в лагер. Останалите 21 получили смъртна присъда. Чернишев рязко нарежда на подчинените си да „информират затворниците от всички лагери и изправително трудови колонии“ за тези присъди.¹¹

Посланието се разпространява много бързо. Всички затворници, пише Густав Херлинг, знаели много добре, че „сред най-сериозните нарушения в лагера след 22 юни 1941 г. беше разпространяването на пораженчески настроения и отказът да работиш, което според новите отбранителни разпореждания спадаше към категорията „саботаж на военните усилия““.¹²

Последствията от тази политика и от огромния недостиг на храна са драматични. Въпреки че масовите екзекуции не са толкова разпространени като през 1937 и 1938 г., смъртността сред затворниците за 1942 и 1943 г. пак е най-висока в историята на ГУЛаг. Според официалната статистика, която почти със сигурност е занижена, през 1942 г. са починали 352 560 затворници, или една четвърт. През 1943 г. умира един на всеки петима, общо 267 826.¹³ Макар официално да се изчислява на 22% за 1943 и на 18% за 1944 г., броят на болните затворници вероятно е много по-висок, тъй като в лагерите върлуват епидемии от тиф, дизентерия и други болести.¹⁴

Към януари 1943 г. положението вече е толкова драматично, че съветското правителство създава специален хранителен „фонд“ за ГУЛаг: затворниците може да са „врагове“, но все пак са необходими за военното производство. Ситуацията с храната наистина се подобрява, когато войната се обръща в полза на Съветския съюз, но дори и с тези допълнителни дажби хранителните норми в края на войната съдържат една трета по-малко калории от разпоредените в края на 30-те години.¹⁵ През годините на войната в лагерите и колониите на ГУЛаг умират общо доста над 2 млн. души, като не се броят починалите в изгнание и други форми на затворничество. Над 10 000 от тях са разстреляни – за измяна или саботаж – по заповед на лагерните прокурори.¹⁶

За да поставим тези цифри и промени в исторически контекст, трябва да кажем също, че по време на войната страда и свободното население на Съветския съюз, а по-строгите режими и по-затегнатите правила засягат не само работниците в лагерите, но и извън тях. Още през 1940 г., след съветската инвазия в Полша и прибалтийските държави, Върховният съвет постановява осемчасов работен ден и седемдневна работна седмица за всички фабрики и институции. И което е още по-драстично, режимът забранява на всички работници да сменят работата си. Това се превръща в престъпление, наказуемо с присъда в лагер. Производството на „нискокачествени стоки“ („саботаж“) също се смята за престъпление, а присъдите за други нарушения стават по-сурови. Работниците, обвинени в кражба на резервни части, инструменти, хартия или принадлежности за писане от работните си места, можели да бъдат осъдени на година или повече в лагер.¹⁷

Хората извън лагерите гладуват почти толкова, колкото и в лагерите. По време на немската блокада на Ленинград хлебните дажби падат до 100 грама дневно, което не е достатъчно за оцеляването, а липсата на газ за отопление превръща северната зима в мъчение. Хората ловят птички и плъхове, крадат храна от умиращи деца, ядат трупове и извършват убийства, за да се сдобият с продоволствени купони. „В апартаментите си хората се бореха за живота си като загиващи полярни изследователи“, спомня си един оцелял.¹⁸

И не само Ленинград гладува. Докладите на НКВД от април 1945 г. описват глад и масова гладна смърт из цяла Централна Азия, Узбекистан, Монголия и Татарската република. Семействата на войниците от фронта страдат най-много, лишени от човека, изкарващ прехраната. Гладът поразява и Украйна: чак до 1947 г. се докладват случаи на канибализъм.¹⁹ Съветският съюз твърди, че общо 20 млн. негови граждани са починали по време на войната. Между 1941 и 1945 г. ГУЛаг не е единственият източник на масови гробове в Съветския съюз.

Веднага след обявяването на войната се установяват не само по-строга дисциплина и по-сурови правила, но и хаос. Германците напредват с шокираща бързина. През първите четири седмици на „Барбароса“ почти всичките 319 съветски подразделения, участвали в битка, са унищожени.²⁰ До есента нацистите са окупирали Киев, обсадили са Ленинград и като че ли са пред завземането и на Москва.

Западните аванпостове на ГУЛаг се пренаселват още през първите дни на войната. През 1939 г. властите са затворили останалите на Соловецките острови бараки и са прехвърлили всички затворници в затвори на континента: лагерът бил твърде близо до границата с Финландия.²¹ (В хода на евакуацията и по-късната финландска окупация лагерният архив изчезва. Вероятно е унищожен съгласно стандартната процедура, но слухове, непотвърдени до този момент, твърдят, че всички документи били откраднати от финландската армия и все още се намират в строго секретно правителствено скривалище в Хелзинки.24) През юли 1941 г. властите инструктират и Белбалтлаг – лагера, поддържащ Беломорканал – да евакуира затворниците, но да остави конете и добитъка за Червената армия. Няма данни дали Червената армия е успяла да се възползва от тях, преди германците да стигнат дотам.²² На други места НКВД просто изпада в паника и това важи най-вече за неотдавна окупираните територии на Източна Полша и прибалтийските държави, където затворите преливат от политически затворници. НКВД не разполага с време за евакуирането им, но не може и да остави „антисъветски терористи“ в ръцете на германците. На 22 юни – деня на немската инвазия – НКВД започва да разстрелва обитателите на затворите в Лвов, полско-украински град близо до германо-съветската фронтова линия. Но докато провеждат операцията, водено от украинци въстание обхваща града и принуждава НКВД да изостави затворниците. Окуражени от липсата на пазачи и звуците на артилерийски огън наблизо, група обитатели на затвора „Бригидка“ в центъра на Лвов си пробива път навън. Други отказват да тръгнат от страх, че пазачите стоят зад портата в очакване на тъкмо такъв повод да ги убият.

Онези, които остават, плащат за грешката си. На 25 юни НКВД се завръща в „Бригидка“ с подкрепления от граничните войски, освобождава „обикновените“ криминални затворници и разстрелва останалите политически затворници в подземните им килии. Колите и камионите на улицата отгоре заглушават звука от стрелбата. Обитателите на другите градски затвори имат същата съдба. В Лвов НКВД убива общо 4000 затворници и ги хвърля в масови гробове, които едва има време да покрие с тънък слой пясък.²³

Подобни зверства се извършват във всички погранични райони. След съветското оттегляне НКВД оставя около 21 000 затворници и освобождава други 7000. Но в последен изблик на жестокост оттеглящите се части на НКВД и войниците от Червената армия избиват почти 10 000 затворници в десетки полски и балтийски градове и села – Вилно (Вилниус), Дрохобиц, Пинск.²⁴ Разстрелват ги в килиите им, в дворовете на затворите, в близките гори. При оттеглянето си НКВД също така подпалва сгради, застрелва цивилни и понякога убива собствениците на къщите, където са били разквартирувани собствените им части.²⁵

В по-отдалечените от границата райони, където има повече време за подготовка, ГУЛаг се опитва да организира добре евакуацията на затворниците. Три години по-късно в пространния си и помпозен доклад за военните усилия на ГУЛаг военновременният му шеф Виктор Наседкин описва тези евакуации като „дисциплинирани“. Плановете били „изготвени от ГУЛаг предвид преместването на индустрията“, заявява той, макар че „поради добре известните затруднения с транспорта, значителна част от затворниците са евакуирани пеша“.²⁶

Всъщност планове няма и евакуациите се извършват с безумна паника, често докато наоколо падат немски бомби. „Добре известните затруднения с транспорта“ означават, че хората се задушават до смърт в претъпкани товарни вагони или падащите бомби ги унищожават, преди да са стигнали до местоназначението си. Полският затворник Януш Пучински, арестуван и депортиран на 19 юни, успява да избяга от пълен със затворници горящ влак заедно с майка си, братята и сестрите си:

Бомби удрят и влак с колимски затворници, като убиват някои, но позволяват на близо 300 да избягат. Пазачите залавят 150 от тях, но по-късно отново ги освобождават. Както сами обясняват, нито имали с какво да ги хранят, нито къде да ги държат. Всички затвори в областта били евакуирани.²⁸

Но да бъдеш в затворнически влак по време на въздушно нападение се случва сравнително рядко – дори и само защото рядко евакуират затворниците с влакове. В потеглилия от един лагер влак семействата и багажът на лагерните пазачи и администратори заемат толкова място, че нищо не остава за самите затворници.²⁹ На други места производствените съоръжения се ползват с приоритет пред хората както по практични, така и по пропагандни причини. Победено на Запад, съветското ръководство обещава да се преустрои на изток от Урал.³⁰ В резултат онази „значителна част“ от затворниците – в действителност преобладаващото мнозинство – за която Наседкин казва, че била „евакуирана пеша“, извършва дълги принудителни преходи, чиито описания натрапчиво напомнят преходите, извършвани от затворниците в нацистките концентрационни лагери четири години по-късно: „Нямаме транспорт – заявил един пазач на ешелона от затворници, докато бомбите падали около тях. – Онези, които могат да ходят, ще ходят. С протести или без протести – всички ще вървят. Ако някой не може да върви – ще го разстреляме. Няма да оставим никого на германците […], сами избирайте съдбата си“.³¹

И те вървят – макар мнозина да не стигат далеч. Бързото напредване на германците изнервя хората от НКВД, а когато са изнервени, те започват да стрелят. На 2 юли 1941 затворници от затвора „Чортков“ в Западна Украйна поемат на изток. По пътя офицерът, който след това подава доклада, идентифицира 123 от тях като украински националисти и ги разстрелва за „опит за бунт и бягство“. След като вървят повече от две седмици, а германската армия е на 15 до 30 километра зад тях, той разстрелва всички, които са останали живи.³²

Но дори и когато не ги разстрелват, понякога съдбата на евакуираните не е по-добра. Наседкин пише: „Апаратът на ГУЛаг във фронтовите райони беше мобилизиран, за да осигури на евакуираните ешелони и транспорти със затворници медико-санитарни услуги и прехрана“.³³ Но ето как описва евакуацията си от затвора в Кировоград М. Щайнберг, политическа затворничка, арестувана за втори път през 1941 г.:

НКВД евакуира общо 750 000 затворници от 27 лагера и 210 трудови колонии.³⁵ Други 140 000 са евакуирани от 272 затвора и са изпратени в нови затвори на изток.³⁶ Значителна част от тях – макар още да не знаем истинския им брой – изобщо не пристигат.

Глава 20 „Чуждоземците“

От самото създаване на ГУЛаг в лагерите му винаги има значителен брой затворници чужденци. Повечето от тях са западни комунисти и членове на Коминтерна, макар че има и шепа англичанки и французойки, омъжени за съветски граждани, както и по някой експатриран бизнесмен. Възприемат ги като рядкост, като нещо любопитно, и все пак комунистическото им минало и предишният им опит в съветския живот, изглежда, им помагат да намерят мястото си сред останалите затворници. Както пише Лев Разгон:

Много по-различни са чужденците, които се появяват след 1939 г. Без всякакво предупреждение НКВД е изтръгнало тези новодошли – поляци, балти, украинци, белоруси и молдовани – от буржоазния им или селски свят след съветската инвазия в многонационалната Западна Полша, Бесарабия и балтийските държави и после ги е стоварило в огромни количества в ГУЛаг или в изгнаническите селища. За да ги отличава от „нашите“ чужденци, Разгон ги нарича „чуждоземци“. „Пометени от собствената си страна към Далечния север на Русия от чужда и враждебна историческа сила, неразбираема за тях“, те мигновено се отличават по качеството на вещите си: „Винаги разбирахме за пристигането им в Уствимлаг по появата на екзотични дрехи сред криминалните ни затворници: рошавите калпаци и цветните пояси от Молдова и бродираните кожени елечета и модните прилепнали сака с високи рамене от Буковина“.³

Арестите в новоокупираните територии започват веднага след съветската инвазия в Източна Полша от септември 1939 г. и продължават след последвалите нападения над Румъния и прибалтийските държави. Целта на хората от НКВД е както сигурността – те искат да предотвратят бунтове и възникване на пети колони – така и съветизацията и затова се насочват към онези, за които има най-голяма вероятност да окажат съпротива на съветския режим. Това са не само членове на бившата полска администрация, но и търговци, поети и писатели, заможни селяни и земеделци – всеки, чийто арест би допринесъл за психологическото рухване на жителите на Източна Полша.⁴ Те се насочват и към бежанци от окупираната от Германия Западна Полша, сред които хиляди бягащи от Хитлер евреи.

По-късно критериите за арест стават по-прецизни или поне толкова прецизни, колкото можели да бъдат съветските критерии за арест. Един документ от май 1941 г. относно експулсирането на „социално чужди“ елементи от прибалтийските държави, окупирана Румъния и окупирана Полша, изисква освен другите неща арестуването на „активни членове на контрареволюционни организации“ – което ще рече политически партии; бивши членове на полицията или служители в затворите; видни капиталисти и буржоа; бивши офицери от националните армии; членове на семействата на всички горепосочени; всички репатрирани от Германия; бежанци от „бивша Полша“; както и крадци и проститутки.⁵

Други инструкции на комисаря на новосъветизирана Литва от ноември 1940 г. гласят, че – освен горепосочените категории – към депортираните трябва да бъдат включени

Всеки, нарушил съветските закони, включително забраната върху „спекулата“ – всяка форма на търговия – можело да бъде арестуван, както и всеки, направил опит да премине съветската граница, за да избяга в Унгария или Румъния.

Поради мащаба на арестите съветските окупационни власти бързо изоставят всяка илюзия за законност. Много малко от хората, арестувани от НКВД в новите западни територии, наистина са съдени, хвърляни в затвора и осъждани. Вместо това войната отново възражда „депортирането по административен ред“ – създадената от царете и използвана срещу кулаците процедура. „Депортирането по административен ред“ е сложно название на проста процедура – частите на НКВД или конвойните пазачи просто отивали в дадена къща и казвали на хората да напуснат. Понякога им давали един ден да се приготвят, друг път – няколко минути. После пристигали камиони, откарвали ги на гарата и те потегляли. Нямало арест, нямало съдебен процес, нямало никаква формална процедура.

Броят на засегнатите е огромен. Историкът Александър Гурянов изчислява, че 108 000 души в териториите на Източна Полша са били арестувани и изпратени в лагерите на ГУЛаг, а 320 000 са били депортирани в изгнанически селища – някои от които основани от кулаци – в Далечния север и в Казахстан.⁷ Към тях трябва да се добавят 96 000 арестувани затворници и 160 000 депортирани от прибалтийските държави, както и 36 000 молдовци.⁸ Съвместното въздействие на депортациите и войната върху демографията на прибалтийските държави е шокиращо: между 1939 и 1945 г. естонското население намалява с 25%.⁹

Историята на тези депортации също като тази на кулашките е нещо различно от историята на ГУЛаг и както казах, не може да се разкаже всичко за мащабното изселване на цели семейства в контекста на настоящата книга. И все пак то не е съвсем отделно. Често е трудно да се разбере защо НКВД решава да депортира някои в изгнанически селища, а други арестува и ги изпраща в лагери, тъй като миналото на депортираните и арестуваните е взаимозаменимо. Случва се да изпратят мъжа в лагер, а съпругата и децата му да депортират. Или да арестуват сина, а да депортират родителите му. Някои арестувани излежават присъдата си в лагер и после отиват да живеят в изгнанически селища, понякога при депортираните си семейства.

Освен че изпълняват наказателна функция, депортациите чудесно обслужват грандиозния план на Сталин да насели северните райони на Русия. Също като ГУЛаг изгнаническите селища умишлено са разположени в отдалечени райони и изглеждат постоянни. Несъмнено офицерите от НКВД казват на много от изгнаниците, че никога няма да се върнат, и дори произнасят речи при качването им във влаковете, поздравявайки „новите граждани“ по случай постоянната им емиграция в Съветския съюз.¹⁰ В изгнаническите селища местните коменданти често напомнят на новопристигналите, че Полша, сега разделена между Германия и Съветския съюз, никога вече няма да съществува. Един руски учител казал на полска ученичка, че възраждането на Полша е толкова вероятно, „колкото по ръцете ти да порасне коса“.¹¹ Междувременно в напуснатите от депортираните градове и села нови съветски управници конфискуват и преразпределят собствеността на изгнаниците. Превръщат домовете им в обществени сгради – училища, болници, родилни домове – и изпращат вещите им (каквото не е откраднато от съседите или НКВД) в детски домове и ясли.¹²

Депортираните страдат не по-малко от своите изпратени в лагери сънародници, ако не и повече. Онези в лагерите поне имат осигурена дневна дажба хляб и място за спане. Изгнаниците често нямат нито едното, нито другото. Вместо това властите ги стоварват насред девствени гори или в малки селца – в Северна Русия, в Казахстан и в Централна Азия – и ги оставят да се оправят сами, понякога без необходимите средства за целта. При първата вълна на депортациите конвойните пазачи забраняват на мнозина да взимат със себе си каквото и да било – никакви кухненски принадлежности, никакви дрехи, никакви инструменти. Едва през ноември 1940 г. административното тяло на съветските конвойни пазачи се събира и променя решението си: даже съветските власти осъзнават, че липсата на вещи води до висока смъртност сред депортираните, и нарежда на пазачите да ги предупреждават, както вече отбелязахме, да си вземат достатъчно топли дрехи за три години напред.¹³

Но въпреки това много от депортираните са психически и физически неподготвени за живота на дървари и колхозници. Самият пейзаж изглежда чужд и ужасяващ. Една жена го описва в дневника си такъв, какъвто за първи път го видяла от влака: „Превозват ни през безкрайна шир, равна и огромна площ, из която само тук-там са пръснати човешки поселища. Виждаме единствено бедняшки, направени от кал колиби със сламени покриви и малко прозорци, мръсни и паянтови, без огради и без дървета“.¹⁴

След пристигането положението обикновено се влошава. Много от изселниците са адвокати, лекари, магазинери и търговци, свикнали да живеят в големи или малки градове с относителни удобства. Но в един архивен доклад от декември 1941 г. се казва, че изселниците от „новите“ западни територии живеели в пренаселени бараки: „Сградите са мръсни, в резултат на което заболеваемостта и смъртността е висока, особено сред децата […]; повечето изселници нямат топли дрехи и не са привикнали на студ“.¹⁵

През следващите месеци и години става още по-лошо, както свидетелства един необичаен архив. След войната тогавашното полско правителство в изгнание поръчва и запазва сбирка от детски „мемоари“ за депортациите. Те илюстрират по-добре от всеки разказ на възрастен както културния шок, така и физическите лишения, които депортираните понасят. Едно полско момче, на тринайсет години по време на „ареста“ си, разказва следното за месеците на изгнаничеството си:

Разказите на други деца отразяват травмата на родителите им. „Мама искаше да убие и себе си, и нас, за да не понасяме тези мъчения, но когато казах ѝ, че искам да видя татко и да се върна в Полша, духът ѝ отново се повдигна“, пише друго момче, осемгодишно по време на ареста си.¹⁷ Но не на всички жени духът се повдига отново. Друго дете, четиринайсетгодишно по време на депортирането си, описва опита за самоубийство на майка си:

Но и не всички майки оцеляват – както пише друго дете:

Коментирайки тези разкази – необичайни по броя и същността си – Бруно Бетелхайм се опитва да опише особеното отчаяние, което предават:

Не по-малко жестока е съдбата на друга група изселници, които се присъединяват към поляците и балтийците в хода на войната. Това са съветските малцинствени групи, които Сталин или още в началото на войната вижда като потенциална пета колона, или пък по-късно посочва като германски „колаборационисти“. „Петоколонниците“ са волжките германци – хора, чиито германски предци са били поканени да живеят в Русия от Екатерина Велика (друга руска владетелка, която горещо желаела да насели огромните празни територии на страната си) и финоговорещото малцинство, обитаващо Карелската съветска република. Въпреки че не всички волжки германци все още говорят немски, нито всички карелски финландци – фински, те продължават да живеят в обособени общности и имат различни обичаи от руските си съседи. В контекста на войната с Германия и Финландия това е достатъчно, за да ги превърне в обект на подозрение. С аргументация, която е неиздържана дори и според съветските стандарти, всички волжки германци са осъдени през септември 1941 г. по обвинение в „укриване на врагове“:

Съветските власти разполагат с „достоверна информация“ за наличието на хиляди шпиони, но въпреки това не е докладвано за шпиони. Следователно всички са виновни в укриване на врага.

„Колаборационистите“ включват няколко малобройни кавказки националности – карачи, балкари, калмики, чеченци и ингуши – както и кримските татари и някои други малки малцинствени групи: месхетинци, тюрки, кюрди и хемшилци, както и дори още по-малобройните гърци, българи и арменци.²² От тях само депортирането на чеченците и тартарите става публично достояние, докато Сталин е жив. Изселването им, макар и осъществено през 1944 г., е обявено във вестник „Известия“ като извършено през юни 1946 г.:

Всъщност няма доказателства за масов колаборационизъм на чеченци и татари, макар че германците наистина активно вербуват руснаци. Германските сили спират на запад от Грозни, столицата на Чечня, и не повече от няколкостотин чеченци преминават фронтовата линия.²⁴ Един доклад на НКВД от онова време говори само за 335 „бандити“ в републиката.²⁵ По същия начин, макар че германците окупират Крим, привличат татари в окупационния режим и ги включват във Вермахта – точно както французите и холандците – това не доказва, че татарите са им сътрудничели повече от хората в останалите окупирани райони на Съветския съюз (или на Европа) или че татарите са участвали в убийствата на кримските евреи. Всъщност един историк изтъква, че в Червената армия са се били повече татари, отколкото във Вермахта.²⁶

Всъщност целта на Сталин поне при депортирането на кавказците и татарите, вероятно не е отмъщение за колаборационизъм. Както изглежда, той по-скоро използва войната като прикритие, като извинение да осъществи отдавна планираните операции за етническо прочистване. Царете мечтаят за свободен от татари Крим още откакто Екатерина Велика присъединява Кримския полуостров към Руската империя. Чеченците също тормозят руските царе и създават дори още повече неприятности на Съветския съюз. В Чечня е осъществена поредица от антируски и антисъветски въстания, някои непосредствено след Революцията, други след колективизацията от 1929 г. Друго въстание избухва през 1940 г. По всичко изглежда, че Сталин просто е искал да се отърве от тези размирни, дълбоко антисъветски хора.²⁷

Също като депортациите от Полша тези на волжките германци, кавказците и кримляните са много мащабни. Към края на войната има 1,2 млн. депортирани съветски германци, 90 000 калмики, 70 000 карачи, 390 000 чеченци, 90 000 ингуши, 40 000 балкари, 180 000 кримски татари, както и 9000 финландци и др.²⁸

Като се имат предвид цифрите, забележителната скорост на тези депортации надминава дори тази на полските и балтийските изселвания. Вероятно това се дължи на опита, вече натрупан от НКВД към този момент: сега няма колебания относно разрешените за взимане неща, относно това кой трябва да бъде арестуван или каква да е процедурата. През май 1944 г. 31 000 офицери, войници и оперативни работници от НКВД осъществяват депортирането на 200 000 тартари за три дни, използвайки 100 джипа, 250 камиона и 67 влака. Специални, подготвени предварително заповеди ограничават багажа, който всяко семейство може да вземе. Тъй като разполагат само с петнайсет-двайсет минути, за да се приготвят, повечето не взимат дори и половината от разрешеното. Огромната част от татарите са натъпкани във влакове и са изпратени в Узбекистан – мъже, жени, деца и старци. Между 6000 и 8000 умират още преди да са пристигнали.²⁹

Чеченската операция е дори още по-жестока. Много очевидци си спомнят, че при депортирането на чеченците НКВД използвало американски открити товарни вагони „Студебейкър“25, придобити неотдавна чрез програмата Ленд-Лийз26 и докарани през границата с Иран. Мнозина са описвали как сваляли чеченците от вагоните „Студебейкър“ и ги вкарвали в запечатани влакове: за разлика от „обикновените“ затворници, ги лишавали не само от вода, но и от храна. Възможно е само по време на транспортирането да са починали до 78 000 чеченци.

След пристигането в мястото на изгнанието им – Казахстан, Централна Азия, Северна Русия – онези депортирани, които не са арестувани отделно и изпратени в ГУЛаг, са настанени в специални селища, подобно на поляците и балтийците, и им се казва, че опитът за бягство ще им донесе присъда от двайсет години в лагер. Преживяванията им също са подобни. Объркани, откъснати от племенните и селските си общности, мнозина не успяват да се приспособят. Обикновено презирани от местното население, често безработни, те бързо отпадат и се разболяват. Шокът от новия климат вероятно е дори още по-силен: „Когато пристигнахме в Казахстан – спомня си един чеченски изселник, – земята беше напълно замръзнала и си помислихме, че всички ще измрем“.³¹ Към 1949 г. стотици хиляди кавказци и между една трета и една втора от кримските татари са починали.³²

Но от гледна точка на Москва има една съществена разлика между военновременните вълни на арести и депортации и осъществените по-рано: избраната мишена е нова. За първи път Сталин решава да елиминира не отделни членове на конкретни, подозрителни националности, не определени категории политически „врагове“, а цели нации – мъже, жени, деца, баби и дядовци – и да ги изличи от картата.

Вероятно точният термин за тези депортации не е „геноцид“ тъй като те не са масови екзекуции. През следващите години Сталин ще търси колаборационисти и съюзници и измежду тези „вражески“ групи, така че омразата му не е чисто расова. „Културен геноцид“ обаче не звучи неподходящо. След изселването им имената на всички депортирани народи са заличени от официалните документи – дори и от „Голяма съветска енциклопедия“. Властите изтриват родните им земи от картата, изличавайки Чеченско-ингушката автономна република, Волжко-германската автономна република, Кабардино-Балкарската автономна република и Карачачската автономна област. Кримската автономна република също е ликвидирана, а Крим става просто още една съветска област. Местните власти унищожават гробища, преименуват градове и села и изваждат бившите обитатели от историческите книги.³³

В новите си домове мюсюлманските изселници – чеченци, ингуши, балкари, карачи и татари – са принудени да изпращат децата си в руски начални училища. Всички са насърчавани да не говорят на родния си език, да не практикуват религията си, да забравят миналото си. Без съмнение, чеченците, татарите, волжките германци, по-малобройните кавказки нации и – в течение на по-продължителен период – балтийците и поляците трябвало да изчезнат, да бъдат претопени в говорещия руски език съветски свят. Но в крайна сметка тези нации „отново се появяват“ след смъртта на Сталин, макар и бавно. Въпреки че през 1957 г. на чеченците е позволено да се завърнат по домовете си, татарите не могат да го сторят чак до времето на Горбачов. Те получават кримското си „гражданство“ – легалното право на жителство – едва през 1994 г.

Предвид духа на епохата, жестокостта на войната и наличието – на няколко хиляди километра на запад – на друг геноцид някои се чудят защо Сталин просто не е избил презираните от него етнически групи. Моето мнение е, че унищожаването на културите, но не и на народите, е отговаряло повече на целите му. Операцията освобождава СССР от – според него – „вражеските“ социални структури: буржоазни, религиозни и национални институции, които могат да му окажат съпротива; от образовани хора, които могат да му се противопоставят. Същевременно тя запазва „трудова ръка“ за бъдеща употреба.

Но историята на чужденците в лагерите не свършва с чеченците и поляците. Има и други начини външни хора да се озоват в съветските лагери – и най-голям брой попадат там като военнопленници.

Технически Червената армия създава първите съветски военнопленнически лагери през 1939 г. след окупацията на Източна Полша. Първият военновременен декрет за военнопленническите лагери е издаден на 19 септември същата година, четири дни, след като съветските танкове преминават границата.³⁴ До края на септември Червената армия е пленила 230 000 полски войници и офицери.³⁵ Мнозина са освободени, особено по-младите войници с по-низш ранг, макар че някои – сметнатите за потенциални партизани – впоследствие се озовават или в ГУЛаг, или в някой от приблизително стоте военнопленнически лагери във вътрешността на СССР. След германската инвазия тези лагери са евакуирани заедно с другите затвори в лагерите на изток.³⁶

За нещастие, не всички полски военнопленници стигат до тези източни лагери. През април 1940 г. НКВД тайно избива над 20 000 пленени полски офицери с куршум в тила по личната заповед на Сталин.³⁷ Той избива офицерите по същата причина, поради която е наредил арестуването на полските свещеници и учители – намерението му е да елиминира полския елит – и после прикрива деянието. Въпреки огромните си усилия полското правителство в изгнание не успява да установи какво се е случило с офицерите – докато германците не ги откриват. През пролетта на 1943 г. германският окупационен режим намира 4000 от телата в Катинската гора.³⁸ Въпреки че Съветският съюз отрича да носи отговорност за Катинското клане, както то става известно по-късно, а Съюзниците подкрепят тази интерпретация и дори цитират Катинското клане като германско престъпление в обвинителния акт на Нюрнбергския трибунал, поляците знаят от собствени източници, че отговорността е на НКВД. Събитието ще подкопае полско-съветското „съюзничество“ не само по време на войната, но и през следващите петдесет години. Руският президент Борис Елцин призна съветската отговорност за клането едва през 1991 г.³⁹

Въпреки че полски военнопленници продължават да се появяват в принудително трудовите батальони и в лагерите на ГУЛаг през цялата война, първите трудови лагери, изградени наистина мащабно, не са предназначени за поляците. Когато военният късмет на Съветския съюз се обръща, Червената армия съвсем внезапно и неочаквано започва да пленява голям брой германци и други бойци от Оста. Властите са напълно, трагично неподготвени. След германската капитулация при битката за Сталинград – често смятана за повратна точка във войната – Червената армия пленява 91 000 вражески войници, за които не са осигурени нито подслон, нито храна. След три или четири дни храната, която все пак пристига, изобщо не е достатъчна: „Един хляб за десет мъже, малко водниста супа с няколко зрънца просо и осолена риба“.⁴⁰

Условията през първите няколко седмици на пленничеството също не са по-добри и то не само за оцелелите от Сталинград. С напредването на Червената армия на запад пленените войници редовно са събирани направо в полята, където ги оставяли със съвсем малко храна и без медикаменти – в случай че не ги застрелвали направо. Тъй като нямали подслон, затворниците заспивали прегърнати в снега и се събуждали, за да открият, че държат трупове.⁴¹ През първите няколко месеца на 1943 г. смъртността сред военнопленниците достига почти 60% и около 570 000 официално са регистрирани като починали в плен – от глад, болести и нелекувани рани.⁴² Истинският брой може да е дори по-голям, тъй като сигурно много пленници са умирали още преди някой да успее да ги преброи. Подобна е смъртността и сред пленените от германците съветски войници: нацистко съветската война наистина е борба до смърт.

Но от март 1944 г. НКВД се заема да „подобри“ положението и създава ново подразделение принудително трудови лагери, предназначени специално за военнопленниците. Макар да са под юрисдикцията на тайните служби, тези нови лагери технически не са част от ГУЛаг, а първо са зачислени към Администрацията за военнопленниците (УПВ) към НКВД, а след 1945 г. – към Главната администрация за военнопленниците и интернираните (ГУПВИ).⁴³

Новата бюрокрация невинаги носи промяна към по-добро. Японските власти например смятат, че зимата на 1945-1946 г. (след края на войната) е била най-тежка за японските затворници и един на всеки десет е умирал в съветски плен. Въпреки че военнопленниците едва ли са в състояние да предават полезна военна информация, суровите ограничения върху писмата до роднините им остават в сила: разрешено им е да пишат на близките си едва след 1946 г., и то на специални формуляри с клеймо „писмо на военнопленник“: създадени са специални цензорски служби, където работят владеещи чужди езици хора, които четат писмата им.⁴⁴

Пренаселеността също не намалява. През цялата последна година от войната и дори след това броят на хората в тези нови лагери продължава да расте и достига смайващи равнища. Според официалната статистика между 1941 и 1945 г. Съветският съюз е пленил 2 388 000 германци. Други 1 097 000 европейски войници, сражаващи се за Оста, също попадат в съветски ръце – предимно италианци, унгарци, румънци и австрийци, както и някои французи, холандци и белгийци – и около 600 000 японци, изумителен брой, като се има предвид, че Съветският съюз е във война с Япония относително кратко време. До сключването на примирието общият брой на пленените войници е надвишил 4 млн.⁴⁵

В тази цифра, колкото и да е голяма, не са включени всички чужденци, пометени към съветските лагери по време на марша на Червената армия през Европа. Следвайки армията по петите, НКВД търси и друг тип затворници: всеки, обвинен във военни престъпления, всеки, заподозрян в шпионаж (даже и в полза на съюзническо правителство), всеки, настроен срещу Съветския съюз по каквито и да било причини, всеки, когото тайните служби не харесват. Сферата им на действие е особено широка в онези централноевропейски страни, където възнамеряват да останат след края на войната. В Будапеща например те бързо прибират около 75 000 цивилни унгарци и ги изпращат първо във временни лагери в Унгария и после в ГУЛаг – при стотиците хиляди унгарски военнопленници, които вече са там.⁴⁶

Почти всеки е застрашен от арест. Сред прибраните в Будапеща унгарци например е шестнайсетгодишният Георг Биен. Арестували го заедно с баща му, защото имали радио.⁴⁷ В другия край на социалния спектър офицерите от НКВД арестуват шведския дипломат Раул Валенберг, спасил лично хиляди унгарски евреи от депортиране в нацистките концентрационни лагери. В хода на преговорите Валенберг общувал усилено както с фашистките власти, така и със западни лидери. Освен това той произхождал от видно и богато шведско семейство. За НКВД това били достатъчни основания за подозрение. Арестували го в Будапеща през януари 1945 г. заедно с шофьора му. И двамата мъже изчезнали в съветските затвори – там Валенберг бил регистриран като „военнопленник“ и за него не се чуло нищо повече. През 90-те години шведското правителство усилено търсеше данни за съдбата на Валенберг, но безрезултатно. Сега се предполага, че е починал по време на разпитите или е бил екзекутиран скоро след арестуването си.⁴⁸

В Полша НКВД насочва вниманието си към оцелелите лидери на Полската отечествена армия. Всъщност тази партизанска армия чак до 1944 г. се е сражавала редом със съветските войски срещу германците. Но веднага след като Червената армия преминава бившата полска граница, частите на НКВД пленяват и разоръжават партизанските групи на Отечествената армия, и арестуват водачите ѝ. Някои се скриват в полските гори и продължават да се сражават до средата на 40-те години. Други са екзекутирани. Останалите са депортирани. Така десетки хиляди полски граждани – както партизани, така и подозрителни цивилни – се озовават в ГУЛаг и в изгнаническите селища след войната.⁴⁹

Но никоя окупирана държава не остава незасегната. Балтийските държави и Украйна, както казах, са подложени на мащабни следвоенни репресии, както и Чехословакия, България, Румъния и най-вече Германия и Австрия. НКВД изпраща в Москва за разпит всички, които са открити в бункера на Хитлер при настъплението на Червената армия към Берлин. Те залавят няколко от далечните роднини на Хитлер и в Австрия. Сред тях са неговата братовчедка Мария Копенщайнер, на която Хитлер някога изпратил малко пари, както и съпругът ѝ, братята ѝ и неин племенник. Никой, дори Мария, не бил виждал Хитлер от 1906 г. Всички те щели да умрат в СССР.⁵⁰

В Дрезден НКВД арестува и американския гражданин Джон Ноубъл, който нямало как да напусне нацистка Германия по време на войната и бил държан под домашен арест заедно с баща си, роден в Германия натурализиран американец. Ноубъл се завръща в Съединените щати чак след девет години, по-голямата част от които прекарва във Воркута, където неговите съзатворници му дават прозвището „Американеца“.⁵¹

Огромната част от пометените по време на бъркотията накрая се озовават в лагерите – военнопленническите или тези на ГУЛаг. Разликата между двата вида никога не е особено ясна. Въпреки че технически са част от различни бюрократични структури, администрацията на военнопленническите лагери скоро заприличва на тази на принудително трудовите – до такава степен, че при проследяване историята на военнопленническите лагери и историята на ГУЛаг е трудно да ги отделиш. Понякога лагерите на ГУЛаг създават специални лагпунктове само за военнопленници и двата вида затворници работят рамо до рамо.⁵² Поради не особено ясни причини НКВД понякога изпраща военнопленниците направо в системата на ГУЛаг.⁵³

До края на войната хранителните дажби на военнопленниците и на криминалните затворници са почти еднакви, както и бараките, които обитават, и работата, която вършат. Също като зеките военнопленниците работят в строителството, в мините, в производството, строят пътища и железници.⁵⁴ Също като зеките някои от най-образованите военнопленници се озовават в шарашките, където конструират нови военни самолети за Червената армия.⁵⁵ И до ден-днешен жителите на някои московски райони говорят с гордост за жилищните си блокове, за които се предполага, че са построени качествено от педантичните германски военнопленници.

И накрая, отново като зеките военнопленниците са подложени на съветски тип „политическо обучение“. През 1943 г. НКВД започва да организира „антифашистки“ школи и курсове във военнопленническите лагери. Целта им е да убедят участниците да се борят за „демократични“ преобразувания в страните си и да изкоренят остатъците от фашизма след завръщането си в Германия, Румъния или Унгария – и разбира се, да подготвят пътя за съветското господство.⁵⁶ Много бивши германски военнопленници в крайна сметка наистина започват работа в новите милиционерски сили в Източна Германия.⁵⁷

Но дори и за демонстриращите лоялност завръщането у дома не става бързо. Въпреки че още през юни 1945 г. СССР репатрира 225 000 затворници, предимно болни или ранени редници, и въпреки че много други постоянно се завръщат вкъщи, за пълното репатриране на военнопленниците в Съветския съюз е необходимо повече от едно десетилетие: през 1953 г., когато умира Сталин, 20 000 все още са в СССР.⁵⁸ Сталин, убеден докрай в ефективността на каторжническия труд, възприема работата на затворниците като вид репарации и смята продължителното им пленничество за напълно оправдано. И през 40-те, и през 50-те години – а дори и след това, както илюстрира случаят с Валенберг – съветските власти продължават да покриват въпроса за пленените чужденци с неяснота, пропаганда и контрапропаганда, освобождават хората, когато им е удобно, и напълно отричат съществуването им, когато не им е. През октомври 1945 г. например Берия пише на Сталин с молба да разреши освобождаването на унгарските военнопленници заради подготовката на унгарските избори: американците и англичаните са освободили своите военнопленници, добавя той, подсказвайки, че Съветският съюз си създава лош имидж, понеже не го е сторил.⁵⁹

Неяснотата продължава с десетилетия. През първите няколко години след войната пратеници от цял свят не спират да притискат Москва със списъци на свои граждани, изчезнали по време на окупацията на Европа от Червената армия или попаднали по една или друга причина във военнопленническите лагери или в тези на ГУЛаг. Невинаги е лесно да получат отговор, тъй като и самото НКВД невинаги знае местонахождението на тези затворници. Накрая съветските власти създават специални комисии, за да установят колко чужденци все още са в плен в СССР и да разгледат въпроса за освобождаването им.⁶⁰

Решаването на сложните случаи понякога отнема години. Жак Роси, роден в Лион френски комунист, който е изпратен в лагерите, след като няколко години преподава в Москва, през 1958 г. продължава опитите си да се прибере у дома. След като отначало му отказват изходна виза за Франция, той се опитва да получи виза за Полша, където, както казва на властите, живеели брат му и сестра му. Отново получава отказ.⁶¹ От друга страна, властите понякога внезапно оттеглят всичките си възражения и позволяват на чужденците да се завърнат у дома. В един момент през 1947 г., в разгара на следвоенния глад, НКВД неочаквано освобождава няколко хиляди военнопленници. Няма политическо обяснение: просто съветското ръководство е решило, че няма достатъчно храна, за да ги запази живи.27

Репатриранията не са еднопосочни. Ако в края на войната много западноевропейци са се озовали в Русия, също толкова много руснаци са се озовали в Западна Европа. Към пролетта на 1945 г. над 5,5 млн. съветски граждани са извън границите на Съветския съюз. Някои от тях са войници, пленени и изпратени в нацистките военнопленнически лагери. Други са попаднали в трудови лагери в Германия и Австрия. Малък брой са сътрудничили по време на германската окупация на страната им и са се оттеглили заедно с германската армия. До 150 000 са „власовити“ – съветски войници, които са се сражавали или по-често са били принудени да се сражават срещу Червената армия под командването на генерал Андрей Власов, пленен руски офицер, който се обръща срещу Сталин и се бие за Хитлер, или в други прохитлеристки антисталинистки дивизии на Вермахта. Разпръснати из цяла Европа и най-вече в Югославия са и емигрантите антикомунисти: белогвардейци, загубили битката с болшевиките и установили се на Запад. Сталин ги иска обратно: на никого не бива да се позволява да избегне болшевишкото отмъщение.

Накрая той ги получава. Наред с множеството противоречиви решения, които взимат на конференцията в Ялта през февруари 1945 г., Рузвелт, Чърчил и Сталин се договарят всички съветски граждани независимо от личната им история, да бъдат върнати в Съветския съюз. Въпреки че подписаните в Ялта протоколи не задължават изрично Съюзниците да репатрират съветските граждани против волята им, всъщност точно това се случва.

Някои искат да се завърнат у дома. Леонид Ситко, червеноармейски войник, който прекарва известно време в нацистки лагер и после попада за по-дълго в съветски лагер, си спомня как взел решение да се завърне у дома. По-късно описва чувствата си в стихотворение:

Други се страхуват от последствията, но офицерите от НКВД, които обикалят разпръснатите из цяла Европа военнопленнически и изселнически лагери, все пак ги убеждават да се върнат. Офицерите оглеждат лагерите, търсят руснаци и им обещават светло бъдеще. Всичко можело да бъде простено, твърдят те: „Сега ви смятаме за истински съветски граждани, макар да сте били принудени да се присъедините към германската армия. […]“.⁶³

Разбира се, някои изобщо не желаят да се върнат – особено вече пострадалите от съветското правосъдие. „В Родината има достатъчно място за всички“, казал руският военен аташе на група руски войници в йоркширски военнопленнически лагер. „Знаем какво място има за нас“ отвърнал един от затворниците.⁶⁴ Но на съюзническите офицери е наредено да ги репатрират – и те го правят. Във Форт Дикс, Ню Джърси, 145 съветски затворници, пленени с германски униформи, се барикадират в бараките си, за да не ги върнат у дома. Когато американските войници хвърлят сълзотворен газ в сградата, онези, които още не са се самоубили, излизат от кухнята с кухненски ножове и палки и раняват някои от американците. По-късно казват, че искали да предизвикат американците да ги застрелят.⁶⁵

По-страшни са инцидентите, свързани с жени и деца. През май 1945 г. английските войски – според думите им – по прякото нареждане на Чърчил се заемат да репатрират над 20 000 казаци, тогава живеещи в Австрия. Сред тях има бивши антиболшевишки партизани, някои от които са се присъединили към Хитлер като начин да се борят срещу Сталин, други са напуснали СССР още след Революцията и повечето вече нямат съветски паспорти. След като дни наред им обещават добро отношение, англичаните накрая прибягват до измама. Те поканват казашките офицери на „конференция“, предават ги на съветските войски и на следващия ден прибират семействата им. При един особено грозен инцидент в лагер близо до Линц, Австрия, английските войници използвали щиковете и прикладите на пушките си, за да качат насила хиляди жени и деца във влаковете за СССР. Тъй като не искали да се върнат, жените хвърляли бебетата си от мостовете и после сами скачали. Един мъж убил съпругата и децата си, положил внимателно телата им върху тревата и после се самоубил. Казаците, разбира се, знаели какво ги чака след завръщането им в Съветския съюз: стрелкови роти – или ГУЛаг.⁶⁶

Понякога дори завърналите се у дома по собствено желание попадат под подозрение. Независимо дали са напуснали Съветския съюз доброволно, или принудително, независимо дали са сътрудничили, или са били пленени, независимо дали са се завърнали доброволно, или са били качени насила в товарни вагони, на границата всички трябва да попълнят формуляр и да отговорят дали са сътрудничили на германците. Онези, които признават (а някои го правят), или изглеждат подозрителни – включително много съветски военнопленници въпреки изтърпените мъчения в немските лагери – биват изпращани за допълнителни разпити във филтрационните лагери. Тези лагери, създадени още в началото на войната, изглеждат и наистина са подобни на лагерите в ГУЛаг. Заградени с бодлива тел, обитателите им са каторжници по всичко освен по име.

Всъщност НКВД съвсем умишлено разполага много от филтрационните лагери край индустриални центрове, така че „заподозрените“ да могат да допринасят със свободния си труд за Съветския съюз, докато властите разследват случаите им.⁶⁷ Между 27 декември 1941 и 1 октомври 1944 г. НКВД разследва 421 199 задържани във филтрационните лагери. През май 1945 г. над 160 000 задържани продължават да живеят в тях и да извършват принудителен труд. Над половината копаят въглища.⁶⁸ През януари 1946 г. НКВД премахва тези лагери и репатрира други 228 000 в СССР за по-нататъшно разследване.⁶⁹ Както се предполага, мнозина се озовават в ГУЛаг.

Но дори сред военнопленниците има особени случаи. Може би защото НКВД осъжда съветски граждани, които са били в чужди принудително трудови и военнопленнически лагери – хора, които всъщност не са извършили никакво престъпление – властите изобретяват нов вид присъда за действителните военнопрестъпници: онези, за които се предполага, че са извършили истински престъпления. Още през април 1943 г. Върховният съвет обявява, че докато освобождавала съветската територия, Червената армия разкрила „актове на нечувана свирепост и ужасяваща жестокост, извършвани от германски, италиански, румънски, унгарски и финландски фашистки чудовища, хитлеристки агенти, както и от шпиони и предатели измежду съветските граждани“.⁷⁰ В отговор НКВД заявява, че осъдените военнопрестъпници ще получават присъди от петнайсет, двайсет или дори двайсет и пет години, които ще излежават в специално създадени лагпунктове. И тези лагпунктове са надлежно построени в Норилск, Воркута и Колима – трите най-сурови северни лагера.⁷¹

С любопитна лингвистична претенциозност и иронично чувство за историческа приемственост, може би свидетелстващи за участието на самия Сталин, НКВД нарича тези лагпунктове с термин, взет от наказателната история на царска Русия: каторга. Изборът на думата не може да е случаен. Възраждането на термина, също като възраждането на царска терминология и в други сфери от съветския живот (кадетски училища за офицерски деца например), вероятно е трябвало да открои новото наказание за новия вид непоправими, опасни затворници. За разлика от обикновените криминални затворници, осъдени на обикновени изправително трудови лагери в ГУЛаг, каторжниците не можели да разчитат на преобразяване или изкупление дори и теоретично.

Възраждането на термина, изглежда, наистина предизвиква известен ужас. Болшевиките са се борили срещу каторгата, а сега я възстановяват – също като прасетата в книгата на Джордж Оруел „Ферма за животни“, които забранявали на животните да употребяват алкохол, а после сами пиели уиски. Освен това каторгата е възродена тъкмо когато светът започва да разкрива истината за нацистките концентрационни лагери. Употребата на думата зловещо подсказва, че съветските лагери приличат на „капиталистическите“ малко повече, отколкото съветските власти признават.

Вероятно поради тази причина генерал Наседкин, военновременният шеф на ГУЛаг, по това време поръчва история на царската каторга и я предава на Берия по негово искане. Наред с останалите „обяснителни бележки“ историята полага всички усилия да обясни разликата между болшевишката каторга, царската каторга и другите западни наказания:

Като чете инструкциите относно новия режим, човек се чуди дали някои от осъдените на каторга в крайна сметка не биха предпочели смъртната присъда. Каторжниците следвало да се отделят от останалите затворници с високи огради. Те получавали отличителни, раирани униформи с пришит към гърба номер. Нощем ги заключвали в бараките им, а на прозорците имало решетки. Работният им ден бил по-дълъг от този на обикновените затворници, почивните дни – по-малко и им се забранявало да изпълняват всякаква друга работа освен тежък труд поне през първите две години от затворничеството. Охранявали ги внимателно: към всяка група от десет затворници прикрепяли по двама пазачи, а във всеки лагер трябвало да се използват поне пет кучета. Каторжниците дори не можели да бъдат местени от един лагер в друг без изричното съгласие на администрацията на ГУЛаг в Москва.⁷³

Освен това каторжниците се превръщат в основа и на една съвсем нова съветска индустрия. През 1944 г. в списъка на икономическите си постижения НКВД твърди, че е произвел 100% от урана в Съветския съюз. „Не е трудно – пише историчката Галина Иванова – да се сетиш кой е копал и преработвал радиоактивната руда“.⁷⁴ След войната затворници и войници ще построят и първия съветски атомен реактор в Челябинск. „По онова време цялата строителна площадка беше нещо като лагер“, спомня си един работник. Край строежа ще бъдат построени и специални „финландски“ бунгала за германските специалисти, привлечени да работят по проекта.⁷⁵

Несъмнено сред каторжниците има и много действителни нацистки колаборационисти и военнопрестъпници, включително отговорните за избиването на стотици хиляди съветски евреи. Имайки предвид тези хора, Симеон Виленский, оцелял от Колима, веднъж ме предупреди да не бъда толкова убедена в невинността на всички, които са били в ГУЛаг: „Тези хора щяха да бъдат в затвора, би трябвало да бъдат в затвора, при всеки режим“. Като правило останалите затворници изолирали осъдените военнопрестъпници и се знае, че дори ги нападали и ги биели.⁷⁶

Въпреки това при доста голяма част от 60 000-те затворници, осъдени на каторга към 1947 г., причините за присъдите са далеч по-спорни.⁷⁷ Сред тях например има хиляди полски, балтийски и украински антисъветски партизани, много от които са се сражавали срещу нацистите, преди да започнат да се бият с Червената армия. Всички те са вярвали, че се борят за собственото си национално освобождение. Според един документ относно непълнолетните каторжници, изпратен на Берия през 1945 г., сред тези партизани е Андрей Левчук, обвинен в принадлежност към Организацията на украинските националисти (ОУН), едно от двете водещи антисъветски партизански обединения в Украйна. Докато служел там, той уж „взел участие в убийството на невинни граждани и разоръжаването на червеноармейски войници и апроприация на вещите им“. По време на арестуването му през 1945 г. Левчук е само на петнайсет години.

Ярослава Крутиголова е още една такава „военнопрестъпничка“. Също член на партизанското обединение ОУН – служела като медицинска сестра – тя е арестувана на шестнайсетгодишна възраст.⁷⁸ НКВД прибира и жена с немски произход, която работела като преводачка от немски при съветски партизани. Когато чул, че са я арестували за „подпомагане и съдействие на врага“, командирът на партизанската ѝ бригада предприел специално пътуване, далеч от фронтовата линия, за да свидетелства в нейна полза. Благодарение на него я осъдили на десет години каторга вместо на двайсет и пет.⁷⁹

И накрая, сред каторжниците е и Александър Клайн, червеноармейски офицер, който бил пленен от германците, но успял да избяга и да се върне в съветската дивизия. След завръщането му го разпитали, както разказва по-късно:

В резултат на този разпит първо осъждат Клайн на смърт. След това смекчават присъдата – и му дават двайсет и пет години каторга.⁸⁰

„В лагерите имаше всякакви хора, особено след войната – пише по-късно Хава Волович. – Но всички страдахме еднакво: добрите, лошите, виновните, невинните“.⁸¹

Ако по време на войната милиони чужденци се озовават в ГУЛаг против волята си, поне един чужденец пристига доброволно. Войната може да е провокирала у съветското ръководство нов пристъп на параноя срещу чужденците; но пак благодарение на войната един висш американски политик посещава ГУЛаг – за пръв и единствен път. Хенри Уолас, вицепрезидент на Съединените щати, пътува за Колима през май 1944 г. – и дори не знае, че посещава затвор.

Посещението на Уолас се осъществява във върховия момент на съветско-американската военновременна дружба, на топлото съюзничество, когато американската преса редовно описва Сталин като „Чичо Джо“ Вероятно поради тази причина Уолас гледа благосклонно на Съветския съюз още преди да пристигне. В Колима всичките му очаквания се потвърждават. Веднага след пристигането си той забелязва множеството прилики между Русия и Съединените щати: и двете са велики „нови“ държави, които не носят аристократичния багаж на европейското минало. Както казва на домакините си, той вярва, че „Съветска Азия“ всъщност е „Дивият Запад на Русия“. Според него нямало „други две държави, които да си приличат повече от Съветския съюз и Съединените щати“: „Огромните простори на вашата страна, девствените и гори, широките реки и големите езера, разнообразният климат – от тропически ло полярен – неизчерпаемите ѝ богатства ми напомнят за моята родина“.⁸²

Харесва му не само пейзажът, но и онова, което възприема като индустриална мощ на нацията. Никишов, прословуто корумпираният, живеещ нашироко шеф на Далстрой, придружава Уолас из Магадан, главния град на Колима. На свой ред Уолас възприема Никишов, висш офицер от НКВД, като недодялан еквивалент на американски капиталист: „Той управлява всичко тук. Разполагайки с ресурсите на Далстрой, той е милионер“. Уолас харесва компанията на новия си приятел „Иван“ и го гледа как „подскача“ из тайгата, „наслаждавайки се извънредно много на прекрасния въздух“. Освен това слуша внимателно разказа на „Иван“ за възникването на Далстрой: „Трябваше здраво да копаем, за да създадем това място. Преди дванайсет години пристигнаха първите заселници и издигнаха осем панелни сгради. Днес Магадан има 40 000 жители и всички разполагат с хубави жилища“.

Никишов, разбира се, пропуска да спомене, че „първите заселници“ са били затворници и че повечето от 40 000 жители са изселници, на които е забранено да напускат града. Уолас остава в същото неведение и относно статута на настоящите работници – почти изцяло затворници – и продължава да пише одобрително за трудолюбивите колимски миньори. Те били, спомня си той, „едри, яки млади мъже“, свободни работници, които се трудели много по-усърдно от политическите затворници, които вероятно населявали Далечния север в царски времена: „Хората от Сибир са издръжлива, енергична раса, но не защото са ги принудили да се подчинят“.⁸³

А шефовете на Далстрой желаят Уолас да си мисли тъкмо това. Съгласно доклада, който самият Никишов по-късно подава до Берия, Уолас поискал да види затворнически лагер, но не му позволили. Също така Никишов уверява началниците си, че Уолас се срещнал само със свободни работници, а не със затворници. Възможно е много от тях дори да са били членове на Комсомола, комунистическата младежка организация, на които са раздали миньорски дрехи и гумени ботуши минути преди пристигането на Уолас и които знаели как да отговарят на евентуални въпроси. „Разговарях с някои от тях – отбелязва Уолас по-късно. – Горяха от желание да спечелят войната“.⁸⁴

По-късно Уолас все пак вижда истински затворници, макар че не го знае: това са певците и музикантите, които изнасят за него представление в Магаданския театър. Много от тях са арестувани оперни изпълнители от Москва и Ленинград. Когато му казват, че това са членове на „непрофесионалния червеноармейски хор“, разположен в града, Уолас не може да се начуди как аматьори могат да постигнат подобни артистични висоти. Всъщност всички изпълнители били предупредени, че „само една дума или знак, че сме затворници, ще се смята за акт на измяна“.⁸⁵

Уолас вижда и ръкоделията на някои затворници, макар отново да не го знае. Никишов го завежда на изложба на бродерии и му казва, че изложените експонати са изработени от група „местни жени, които редовно се събират през суровата зима, за да изучават бродерия“. Разбира се, работата е свършена от затворнички като част от подготовката за посещението на Уолас. Когато Уолас спрял пред един от гоблените с нескрито възхищение, Никишов го свалил от стената и му го подал. За негова (приятна) изненада, съпругата на Никишов, вдъхващата страх Градасова, скромно дала да се разбере, че самата тя е майсторката. По-късно затворничката Вера Устиева научила, че нейният гоблен бил едното от двете неща, подарени на вицепрезидента като спомен от посещението му. „Началничката ни получи писмо от съпругата на вицепрезидента, която благодареше за подаръка и казваше, че го е окачила в коридора си“, пише тя по-късно.⁸⁶ В мемоарите си Уолас също описва подаръците: „Тези две творби сега предават на посетителите във вашингтонския ми дом богатите впечатления от красотата на руския селски пейзаж“.⁸⁷

Посещението на Уолас почти съвпада с пристигането на „американските подаръци“ в Колима. Американската програма Ленд-Лийз, която трябвало да изпраща оръжия и военни съоръжения, за да подпомогне съюзниците на САЩ в борбата им с Германия, доставя в Колима американски трактори, камиони, парни екскаватори и инструменти, не точно каквото е било намерението на американското правителство. Също така това донася глътка въздух от външния свят. Машинните части пристигат опаковани в стари вестници и от тях Томас Сговио научава за войната в Тихия океан. До този момент той също като повечето затворници си мислел, че съветската армия се сражава сама, а Америка осигурява единствено боеприпаси.⁸⁸ Самият Уолас забелязва, че колимските миньори (или преструващите се на миньори колимски комсомолци) са обути с американски ботуши, пак резултат от Ленд-Лийз. Когато пита за това – не се предвиждало даренията на Ленд-Лийз да се използват за добив на злато – домакините му отвърнали, че са закупили ботушите с пари в брой.⁸⁹

Огромната част от изпратеното от Съединените щати облекло се озовава на гърбовете на лагерните администратори и техните съпруги, макар че някои дрехи все пак се използват в лагерните театрални продукции, а част от консервираното свинско все пак достига до затворниците. Те го ядат с наслада: мнозина никога преди не са виждали консервирано месо. И което е още по-хубаво, използват празните консервни кутии, за да си правят чаши, газови лампи, тенджери, тигани, комини за печките и дори копчета – и едва ли могат да си представят изумлението, което подобна изобретателност би предизвикала в страната, от която са дошли консервите.⁹⁰

Преди Уолас да си замине, Никишов дава изискан банкет в негова чест. Сервират се екстравагантни ястия, чиито съставки са откъснати от затворническите дажби; вдигат се тостове за Рузвелт, Чърчил и Сталин. Самият Уолас произнася реч, включваща следните паметни думи:

Глава 21 Амнистията – и след това

Много от метафорите, използвани за описване на съветската репресивна система – „месомелачка“ „конвейер“ – я правят да изглежда безпощадна, неумолима; безкомпромисна. И същевременно системата не е статична: тя постоянно се променя., движи и поднася нови изненади. И макар да е вярно, че периодът между 1941 и 1943 г. донася смърт, болести и страдания на милиони съветски затворници, също толкова вярно е, че на милиони други войната донася свобода.

Амнистиите за здравите мъже в боеспособна възраст започват броени дни след избухването на войната. Още на 12 юли 1941 г. Върховният съвет нарежда на ГУЛаг да освободи определени категории затворници и да ги изпрати право в Червената армия: „Осъдените за неявяване на работа, за обикновени и незначителни административни и икономически престъпления“. Заповедта се повтаря още няколко пъти. През първите три години от войната НКВД освобождава общо 975 000 затворници заедно с няколкостотин хиляди бивши кулашки специални изселници. Амнистиите продължават до и по време на нападението над Берлин.² На 21 февруари 1945 г., три месеца преди края на войната, са издадени още заповеди за освобождаване на затворници: на ГУЛаг е наредено до 15 март да ги подготви за постъпване в армията.³

Мащабът на тези амнистии оказва огромно въздействие върху демографията на лагерите през войната и съответно върху живота на останалите в тях. В лагерите прииждат нови затворници, масовите амнистии освобождават други, милиони умират и всичко това прави статистиката за военните години крайно подвеждаща. Цифрите за 1943 г. показват видим спад в населението на затворите от 1,5 млн. на 1,2 млн. Но друга цифра за същата година показва, че през ГУЛаг са минали 2 421 000 затворници, някои са новоарестувани, други са новоосвободени, някои са местени от един лагер в друг и много са починали.⁴ Но въпреки стотиците хиляди нови затворници, които пристигат всеки месец, общият брой на обитателите на ГУЛаг намалява най-рязко между юни 1941 и юли 1944 г. Няколкото дърводобивни лагера, създадени набързо, за да приютят вълната от нови затворници през 1938 г., също толкова бързо са закрити.⁵ Работният ден на останалите в лагерите затворници става все по-дълъг и по-дълъг, но въпреки това недостигът на работна ръка е огромен. През войната дори от свободните работници в Колима се очаква след работа в свободното си време да помагат за промиването на злато.⁶

Разбира се, не на всички затворници е позволено да си тръгнат: заповедите за амнистиите изрично изключват „криминалните рецидивисти“ – т.е. професионалните престъпници, както и политическите затворници. Изключенията се броят на пръсти. Вероятно със съзнание за вредата, нанесена на Червената армия от арестите на видни офицери в края на 30-те години, след съветската инвазия в Полша няколко офицери с политически присъди тихомълком са освободени. Сред тях е генерал Александър Горбатов, който през зимата на 1940 г. е извикан в Москва от отдалечен колимски лагпункт. След като видял Горбатов, следователят, назначен да преразгледа делото му, отново погледнал направената преди ареста снимка и веднага започнал да задава въпроси. Опитвал се да установи дали скелетът пред него наистина е един от най-талантливите млади армейски офицери: „Подплатеният ми панталон беше закърпен, краката ми бяха увити с парцали, носех високи до глезена миньорски ботуши. Подплатеният ми кожен жакет блестеше от мръсотия. На главата ми имаше парцалива, мръсна ушанка“.⁷ Освобождават Горбатов през март 1941 г., непосредствено преди германската офанзива. През пролетта на 1945 г. той командва едно от нападенията над Берлин.

За обикновените войници амнистията не гарантира оцеляване. Мнозина предполагат – макар архивите още да не са го потвърдили – че постъпилите в Червената армия освободени от ГУЛаг затворници са били включвани в „наказателни батальони“ и са били изпращани на най-опасните места от фронта. Червената армия е известна с готовността си да жертва хора и не е трудно да си представим, че командирите са били още по-готови да жертват бивши затворници. Един бивш затворник, дисидентът Аврам Шифрин, твърди, че го включили в наказателен батальон, защото бил син на „враг на народа“. По думите му той и другарите му били изпратени право на фронта въпреки недостига на оръжие: 500 мъже получили 100 пушки. „Оръжията ви са в ръцете на нацистите – казали им офицерите. – Идете да ги вземете“. Шифрин оцелял, макар че два пъти го ранявали.⁸

Въпреки това присъединилите се към Червената армия съветски затворници често получават отличия. Може да е странно, но също така малцина отказват да се сражават за Сталин. Поне от разказа му излиза, че независимо от безпричинния си арест генерал Горбатов нито за миг не се поколебал да се завърне в съветската армия и да се сражава за комунистическата партия. След като чул за германската инвазия, първата му мисъл била какъв късмет е извадил с освобождаването си: можел да използва възстановените си сили за благото на родината. Освен това той с гордост пише за „съветските оръжия“, които войниците му използвали „благодарение на индустриализацията на страната“, без да коментира по какъв начин е била постигната тази индустриализация. Наистина, на няколко пъти той излива презрението си към червеноармейските „политически офицери“ – военната тайна полиция – които прекалено много се бъркали в работата на войниците и един или два пъти офицери от НКВД го обиждали, мрачно мърморейки, че „не е научил много в Колима“. Но няма никакво съмнение в искреността на патриотизма му.⁹

Изглежда, същото важи и за много други освободени затворници – поне така личи от събраните в архивите на НКВД данни. През май 1945 г. шефът на ГУЛаг Виктор Наседкин изготвя обстоен, почти екзалтиран доклад за патриотизма и бойния дух на постъпилите в Червената армия бивши затворници и цитира дълги извадки от писмата им до бившите им лагери. „Преди всичко искам да те информирам, че съм в харковската болница, ранен – пише един. – Отбранявах любимата си Родина, пренебрегвайки собствения си живот. И аз бях осъден за лоша работа, но нашата любима Партия ми даде възможност да изплатя дълга си към обществото чрез победа на фронта. Според собствените ми сметки убих 53 фашисти със стоманените си куршуми“.

Друг пише, за да изрази благодарността си:

Понякога офицерите също пишат до лагерните командири. „По време на щурма на Чернигов другарят Колесниченко командва рота – пише един капитан. – Бившият затворник се превърна в умел, верен и войнствен командир“.

С изключение на петте бивши зеки, удостоени с най-високото военно отличие в Червената армия – Герой на Съветския съюз – като че ли няма отделна статистика за това колко други бивши зеки са получили медали. Но архивът с писмата на над 1000 зеки до бившите им лагери е показателен: 85 са станали офицери, 34 са приети в Комунистическата партия и 261 са получили медали.¹⁰ Макар че вероятно това не е типична извадка за бившите затворници, няма и причина да смятаме, че е много необичайна. В целия Съветски съюз войната предизвиква прилив на патриотизъм и бившите затворници имат възможността да участват в нея.¹¹

Може би най-учудващото е, че затворниците, които продължават да излежават присъдите си в лагерите, понякога също се изпълват с патриотични чувства. Дори строгите нови правила и неритмичните хранителни доставки невинаги превръщат зеките в твърди противници на съветския режим. Напротив, мнозина по-късно пишат, че най-лошото на затворничеството в концентрационен лагер през юни 1941 г. била невъзможността да отидеш на фронта и да се биеш. Войната бушувала, другарите им се сражавали, а те били дълбоко в тила, изгарящи от патриотизъм. Веднага започнали презрително да наричат всички германски затворници „фашисти“, обиждали пазачите, задето не са на фронта, и постоянно си разменяли клюки и слухове за войната. Както си спомня Евгения Гинзбург: „Бяхме готови да простим и да забравим сега, когато цялата нация страдаше, готови да изличим извършената спрямо нас несправедливост“.¹²

В няколко случая затворниците от близките до фронтовата линия лагери имат възможността да покажат патриотизма си на практика. В доклад, който трябвало да допринесе за историята на Великата отечествена война, Покровски, бивш служител в Сороклаг – лагер в Карелската република – близо до границата с Финландия, описва един инцидент, възникнал по време на спешната евакуация на лагера:

Покровски описва също как група от над 600 освободени затворници, останали в лагера поради липсата на влакове, доброволно се включили в работата по изграждане отбраната на град Беломорск:

Лагерната пропаганда поощрява този патриотизъм и общо взето набира мощ по време на войната. Като навсякъде в Съветския съюз има плакати, военни филми и лекции. На затворниците казват: „Сега трябва да работим дори още по-усърдно, тъй като всеки изкопан от нас грам злато ще бъде удар срещу фашизма“.¹⁴ Разбира се, невъзможно е да се каже дали тази пропаганда е била резултатна, точно както е невъзможно да се каже дали някога някоя пропаганда е била резултатна. Но вероятно ГУЛаг възприема това послание по-сериозно, когато производственият му капацитет изведнъж става жизненоважен за военните усилия на Съветския съюз. В брошурата си за превъзпитанието „Възкресение“ офицерът от КВЧ Логинов пише, че лозунгът „Всичко за фронта, всичко за победата“ намерил „топъл отклик“ в сърцата на работещите в лагерите на ГУЛаг в тила: „Затворниците, временно изолирани от обществото, удвоиха и утроиха скоростта на работата си. Работейки самоотвержено във фабрики, на строежи, в горите и полетата, те влагаха целия си високо продуктивен труд за ускоряване поражението на врага на фронта“.¹⁵

ГУЛаг наистина има несъмнен индустриален принос за военните усилия. През първите осемнайсет месеца от войната трийсет и пет „колонии“ на ГУЛаг са преустроени за производство на амуниции. Много от дърводобивните лагери започват да произвеждат кутии за амуниции. Поне двайсет лагера шият червеноармейски униформи, а други произвеждат полеви телефони, над 1,7 млн. противогази и 24 000 минохвъргачки. Над 1 млн. затворници работят по строежа на железници, пътища и летища. Всеки път, когато се появи внезапна, спешна нужда от строителни работници – когато някой петролопровод се спука или се наложи да се построи нова железница – обикновено нареждат на ГУЛаг да свърши работата. Също като преди Далстрой произвежда буквално всичкото злато на Съветския съюз.¹⁶

Но също като в мирно време тези данни, както и ефективността, която, изглежда, предполагат, са измамни. „От първите дни на войната ГУЛаг организира производствата си така, че да посрещат нуждите на сражаващите се на фронта“, пише Наседкин. Дали тези нужди нямаше да бъдат посрещнати по-добре от свободни работници? На друго място той отбелязва, че производството на определени видове амуниции се учетворило.¹⁷ Колко ли повече амуниции щяха да бъдат произведени, ако бяха позволили на патриотично настроените затворници да работят в обикновени фабрики? Хиляди войници, които биха могли да са на фронта, са държани в тила, за да охраняват работещите затворници. Хиляди мъже от НКВД са използвани, за да арестуват и после да освобождават поляците. Те също биха могли да се използват по-добре. Ето така допринася ГУЛаг за военните усилия – а вероятно помага и за подкопаването им.

Наред с генерал Горбатов и още неколцина военни има и друго, далеч по-мащабно изключение от принципното правило против политическите амнистии. Въпреки онова, което НКВД им казва, изселването на поляците в далечните краища на СССР в крайна сметка не се оказва постоянно. На 30 юли 1941 г., месец след началото на операция „Барбароса“ генерал Сикорски, лидерът на полското правителство в изгнание в Лондон, и посланик Майски, съветския пратеник във Великобритания, подписват примирие. Пактът Сикорски-Майски, както е наричан договорът, възстановява полската държава – границите ѝ тепърва трябвало да се определят – и дава амнистия на „всички полски граждани, понастоящем лишени от свобода на територията на СССР“.

Както затворниците в ГУЛаг, така и депортираните изселници са официално освободени и им е разрешено да се включат в нова дивизия на полската армия, която ще се формира на съветска територия. В Москва генерал Владислав Андерс, полски офицер, прекарал предишните двайсет месеца в затвора „Лубянка“ на неочаквана среща със самия Берия научава, че е назначен за командир на новата армия. След срещата генерал Андерс напуска затвора в управлявана от шофьор кола на НКВД, облечен с риза и панталон, но без обувки.¹⁸

От полска страна мнозина протестират срещу използваната от Съветския съюз дума „амнистия“, за да се опише освобождаването на невинни хора, но моментът не е подходящ за игри на думи: отношенията между двамата нови „съюзници“ са крехки. Съветските власти отказват да поемат всякаква морална отговорност за „войниците“ от новата армия – всички в ужасно здравословно състояние – и не желаят да предоставят на генерал Андерс никаква храна и продоволствия. „Вие сте поляци – нека Полша ви храни“, казали на офицерите от армията.¹⁹ Някои лагерни командири дори изобщо отказват да освободят полските си затворници. Густав Херлинг, все още затворник през ноември 1941 г., осъзнал, че „няма да оцелее до пролетта“, ако не бъде освободен, и трябвало да започне гладна стачка, преди най-накрая да го пуснат.²⁰

Съветските власти усложняват нещата още повече, като заявяват няколко месеца след началото на амнистията, че тя не се отнася за всички бивши полски граждани, а само за етническите поляци: етническите украинци, белоруси и евреи трябвало да останат в СССР. В резултат възниква ужасно напрежение. Много от малцинствата се опитват да се представят за поляци само за да бъдат изобличени от истинските поляци, които се страхуват от повторно арестуване при разкриване идентичността на „фалшивите“ им другари. По-късно пътниците от един полски евакуационен влак за Иран се опитали да изгонят група евреи: страхували се, че властите няма да позволят на влака да напусне СССР с „неполски“ пътници.²¹

Други полски затворници са освободени от лагерите или изгнаническите селища, но не получават нито пари, нито напътствия къде да отидат. Един бивш затворник си спомня: „Съветските власти в Омск не искаха да ни помогнат, твърдяха, че не знаят нищо за никаква полска армия, и ни предложиха вместо това да си намерим работа край Омск“.²² Офицер от НКВД дал на Херлинг списък на местата, където можел да получи жителство, но отрекъл да знае нещо за някаква полска армия.²³ Разчитайки на слухове, освободените полски затворници пътуват на стоп и с влакове из Съветския съюз и търсят полската армия.

Семейството на Стефан Вайденфелд, изселено в Северна Русия, изобщо не било уведомено за съществуването на полска армия, нито получило някакво предложение за транспортиране: просто им казали, че могат да си вървят. За да се измъкнат от отдалеченото изгнаническо селище, те построили сал и се спуснали надолу по местната река към „цивилизацията“ – град, в който имало железопътна гара. Месеци по-късно най-сетне били спасени от скиталчествата си, когато – в едно кафене в град Чимкент, Южен Казахстан – Стефан разпознал съученичка от училището си в Полша. Тя най-накрая им казала къде да намерят полската армия.²⁴

Въпреки това бившите зеки и техните депортирани съпруги и деца бавно се стичат към Куйбишев, базовия лагер на полската армия, и към аванпостовете на армията из цялата страна. След пристигането си мнозина преливат от радост, че отново са открили „Полша“, както пише Казимиерж Зарод: „Навсякъде около нас във всички посоки полска реч, познати полски лица! Самият аз срещнах няколко стари познати и имаше сцени на ликуване и екзалтация, докато мъжете и жените се приветстваха с прегръдки и целувки“.²⁵ В деня на пристигането на генерал Андерс друг бивш зек, Януш Ведув, написва стихотворение, озаглавено „Добре дошъл на лидера“:

Но след няколко месеца оптимизмът е спаднал. На армията ѝ липсват храна, лекарства, екипировка – всичко. Повечето от войниците ѝ са болни, изтощени, полугладуващи мъже, които се нуждаят от професионална помощ и медицински грижи. Един офицер си спомня какъв ужас изпитал, когато осъзнал, че „огромен поток от хора напускаше местата, където ги бяха изселили или депортирали, […] и сега прииждаше към гладуващите райони на Узбекистан, за да се присъедини към армията, която също беше недохранена и поразена от болести“.²⁷

В допълнение, отношенията със съветските власти остават лоши. Работещите из страната служители на полското посолство продължават да бъдат обект на необясними арести. Страхувайки се, че положението може да се влоши, през март 1942 г. генерал Андерс променя плана си. Вместо да насочи армията си на запад, към фронтовата линия, той си издейства разрешение напълно да евакуира частите си от Съветския съюз. Операцията е мащабна: 74 000 полски войници и още 41 000 цивилни, включително деца, са качени на влакове и са изпратени в Иран.

Бързайки да си тръгне, генерал Андерс оставя след себе си хиляди поляци, както и бившите им еврейски, украински и белоруски съграждани. Някои впоследствие се присъединяват към дивизията на Кошчушко, полската дивизия в Червената армия. Други трябва да изчакат до приключването на войната, за да бъдат репатрирани. Трети никога не си тръгват. И до ден-днешен техни потомци продължават да живеят в полски етнически общности в Казахстан и Северна Русия.

Напусналите продължават борбата. След като се възстановява в Иран, армията на Андерс успява да се присъедини към Съюзническите сили в Европа. Пътувайки през Палестина – и в някои случаи през Южна Африка – полските войски по-късно се сражават за освобождението на Италия в битката при Монтеказино. Докато войната тече, цивилните поляци са разпратени в различни части на Великобритания. Полски деца се озовават в сиропиталища в Индия, Палестина и дори Източна Африка. Повечето никога няма да се завърнат в окупираната от Съветския съюз следвоенна Полша. Полските клубове, полските исторически дружества и полските ресторанти, които все още съществуват в Западен Лондон, свидетелстват за следвоенното им изгнание.²⁸

Напусналите СССР поляци оказват безценна услуга на своите не толкова честити бивши съзатворници. В Иран и Палестина армията и полското правителство в изгнание провеждат няколко проучвания между войниците и техните семейства, за да установят какво точно се е случило с депортираните в Съветския съюз поляци. Тъй като евакуираните с Андерс хора са единствената голяма група затворници, която някога получава разрешение да напусне СССР, материалът, събран чрез тези анкети и малко припрените исторически разследвания, в продължение на половин век остава единственото солидно доказателство за съществуването на ГУЛаг. И в известна степен той е изумително прецизен: въпреки че не разбират добре историята на ГУЛаг, полските затворници успяват да предадат смайващите размери на системата от лагери, географските ѝ мащаби – достатъчно е просто да посочат множеството места, на които са ги изпращали – и ужасяващите военновременни битови условия.

След войната описанията за преживелиците на поляците стават основа за изготвените от Библиотеката на Конгреса и от Американската федерация на труда доклади за съветските принудително трудови лагери. Прямите разкази на поляците за съветската принудително трудова система са шок за много американци, позабравили за лагерите след бойкота на съветската дървесина през 20-те години. На тези доклади се дава широка публичност и през 1949 г., в опит да убеди Обединените нации да разследват практиката на принудителен труд сред членките си, АФТ предоставя на ОН обилни доказателства за съществуването ѝ в Съветския съюз:

Започнала е Студената война.

Животът в системата от лагери често отразява и повтаря живота в Съветския съюз като цяло – и това никога не е било по-вярно, отколкото през последните години на Втората световна война. Когато Германия започва да търпи поражения, мисълта на Сталин се насочва към следвоенното устройство. Плановете му да привлече Централна Европа в съветската сфера на влияние се затвърждават. И неслучайно НКВД също навлиза в, така да се каже, собствената си експанзивна, „интернационалистична“ фаза. „Тази война не е като в миналото – отбелязва Сталин в разговор с Тито, записан от югославския комунист Милован Джилас. – Който окупира територия, ѝ налага собствената си обществена система. Всеки налага обществената си система дотам, докъдето стигне армията му“.³⁰ Концентрационните лагери са фундаментална част от съветската „обществена система“ и когато войната свършва, съветските тайни служби започват да изнасят методите и персонала си в окупираните от Съветския съюз части от Европа, преподавайки на новите си чуждестранни колеги лагерните режими и методи, вече усъвършенствани у дома.

От лагерите, създадени в бъдещия „съветски блок“ на Източна Европа, тези в Източна Германия вероятно са най-брутални. Докато Червената армия марширува из Германия през 1945 г., съветската военна администрация незабавно започва да ги строи и в крайна сметка изгражда общо единайсет такива „специални“ концентрационни лагера – спецлагеря. Два от тях – Сашенхаузен и Бухенвалд – са разположени на мястото на бивши нацистки концентрационни лагери. Всички са под прекия контрол на НКВД, което ги организира и ръководи по същия начин, по който ръководи лагерите на ГУЛаг у дома – с трудови норми, минимални дажби и пренаселени бараки. През гладните следвоенни години германските лагери като че ли са още по-смъртоносни от тези в Съветския съюз. През петте години на съществуването им през тях преминават почти 240 000 предимно политически затворници. Смята се, че 95 000 от тях – над една трета – са умрели. Ако животът на съветските затворници никога не е бил особено важен за съветските власти, то животът на германските „фашисти“ е още по-маловажен.

Повечето от обитателите на източногерманските лагери не са високопоставени нацисти или доказани военнопрестъпници. Този вид затворници обикновено са откарвани в Москва за разпит и са изпращани направо в съветските военнопленнически лагери или в ГУЛаг. По-скоро спецлагерите трябва да изпълняват същата функция като депортациите на поляци и балтийци: тяхната цел е да пречупят гръбнака на германската буржоазия. Затова обитателите им не са водещи нацисти или военнопрестъпници, а съдии, адвокати, предприемачи, бизнесмени, лекари и журналисти. Сред тях дори са малкото германски опоненти на Хитлер, от които Съветският съюз – колкото и да е парадоксално – също се страхува. В края на краищата, щом са се осмелили да се борят с Хитлер, значи можело да се осмелят да се борят и с Червената армия.³¹

НКВД интернира подобни хора и в унгарските и чехословашките затворнически лагери, създадени от местните тайни служби по съветска препоръка, след като Комунистическата партия консолидирала сили в Прага през 1948 г. и в Будапеща през 1949 г. Според разказите арестите представлявали нещо като „карикатура“ на съветската логика: един унгарски синоптик бил арестуван, след като в деня на пристигането на съветска дивизия в Унгария съобщил, че „от североизточна посока, откъм Съветския съюз, идва ледена въздушна вълна“; един чешки бизнесмен се озовал в лагер, защото съседът му го обвинил, че казал „онзи малоумник Сталин“.³²

Но самите лагери съвсем не са карикатура. В мемоарите си за Речк, най-известния унгарски лагер, унгарският поет Гьорг Фалуди нахвърля образ на система, почти точно копие на ГУЛаг чак до практиката на туфтата и гладуващите унгарски затворници, които събират в горите диви плодове и гъби.³³ Чешката система има и една отличителна черта: група от осемнайсет лагпункта, разположени около урановите мини в Яхимов. В ретроспекция е ясно, че политическите затворници с продължителни присъди – еквивалент на съветските каторжници – са били изпращани в тези миньорски лагери, за да умрат. Въпреки че извличат уран за новия съветски проект за атомна бомба, те не получават специално облекло, нито някаква друга форма на защита. Известно е, че смъртността е била висока – макар че все още не се знае точно колко.³⁴

В Полша ситуацията е по-сложна. Към края на войната значителна част от полското население живее в някакъв вид лагер, все едно дали разселнически (евреи, украинци, бивши нацистки затворници), арестантски (германци и волксдойчи – поляци, претендиращи за германски произход), или затворнически. Червената армия създава някои от военнопленническите си лагери в Полша и изпраща в тях не само германски затворници, но и членове на Полската отечествена армия, преди да ги депортира в Съветския съюз. През 1954 г. в Полша все още има 84 200 политически затворници.³⁵

Лагери има и в Румъния, в България и – въпреки „антисъветската“ му репутация – в ръководена от Тито Югославия. Също като централноевропейските лагери тези балкански лагери отначало наподобяват ГУЛаг, но с времето започват да се отличават. Повечето са създадени от местната милиция по съветска препоръка и ръководство. Румънските тайни служби Секуритате, изглежда, работят под прякото командване на съветските си колеги. Вероятно поради тази причина румънските лагери най-много приличат на ГУЛаг – до степен, че се заемат с абсурдни, свръхамбициозни проекти, каквито самият Сталин покровителства в Съветския съюз. Най-известният сред тях – каналът Дунав-Черно море – като че ли не е изпълнявал никакви икономически функции. И до ден-днешен той е също толкова пуст и изоставен като Беломорканал, който така зловещо наподобява. Един пропаганден лозунг гласял, че „Каналът Дунав-Черно море е гробът на румънската буржоазия!“. Като се има предвид, че вероятно до 200 000 души са умрели при изграждането му, може би тъкмо това е била истинската цел на канала.³⁶

Българските и югославските лагери имат различен характер. Изглежда, българската милиция се е интересувала не толкова от изпълнението на плана, колкото от наказването на затворниците. Една българска актриса, оцеляла от лагерите, по-късно описва как почти я пребили до смърт, след като припаднала от горещината:

Тя видяла също как от чисто садистичното удоволствие пребиват до смърт баща и син пред очите на другия. Оцелели от българските лагери описват как били измъчвани с горещина, студ, глад и физическо малтретиране.³⁸ Местоположението на тези по-южни лагери допринася за друг вид страдание: сред най-безславните югославски лагери е построеният на адриатическия остров Свети Григорий, където поради недостига на вода основното мъчение било жаждата.

За разлика от ГУЛаг, повечето от тези лагери не съществуват дълго и много са закрити още преди смъртта на Сталин. Всъщност източногерманските спецлагеря са разтурени през 1950 г. предимно защото допринасят за голямата непопулярност на източногерманската Комунистическа партия. За да подобрят имиджа на новия режим – и да предотвратят бягството на още германци на Запад, което тогава все още е възможно – източногерманските тайни служби възстановяват здравето на затворниците, преди да ги освободят, и им осигуряват нови дрехи. Но не всички са пуснати: онези, които са сметнати за по-сериозни политически опоненти на новия ред, също като арестуваните в тази епоха поляци са депортирани в Съветския съюз. Изглежда, членовете на погребалните батальони на спецлагерите също са депортирани. В противен случай биха могли да разкрият съществуването на масовите гробове в лагерите, които не са открити и ексхумирани чак до 90-те години.⁴⁰

Чешките лагери също не съществуват дълго: те достигат връхната си точка през 1949 г. и след това се свиват, преди напълно да изчезнат. Унгарският лидер Имре Наги ликвидира лагерите в страната си веднага след смъртта на Сталин, през юли 1953 г. Българските комунисти, от друга страна, запазват няколко трудови лагера чак до 70-те години, дълго след като масовата система на съветските лагери е разтурена. Ловеч, един от най-жестоките лагери в българската система, действа от 1959 до 1962 г.⁴¹

Може би най-неочаквано експортната политика на ГУЛаг оказва най-продължително въздействие извън Европа. В началото на 50-те години, във върховия момент на китайско-съветското сътрудничество, съветски „експерти“ помагат за създаването на няколко китайски лагера и организират принудително трудови бригади в каменовъглената мина край Фушун. Китайските лагери – лаогаи – все още съществуват, макар че почти по нищо не приличат на сталинските лагери, на които трябвало да подражават. Те все още са трудови лагери – и често след присъдата в тях следва период на изгнаничество точно като в системата на Сталин – но изглежда, лагерните командири не са толкова вманиачени по изпълнението на нормите и централните трудови планове. Вместо това те се съсредоточават върху строга форма на „превъзпитание“. Явно за властите изкуплението и ритуалното унижение на затворника пред Партията е също толкова важно, ако не и по-важно от произвежданите стоки.⁴²

И накрая, подробностите от всекидневния живот в лагерите на съветските сателитни държави и съюзници – за какво са се използвали, колко дълго са съществували, колко строги или дезорганизирани са станали, колко жестоки или либерални са останали – зависят от конкретната държава и конкретната ѝ култура. Оказва се, че другите нации сравнително лесно видоизменяли съветския модел, за да обслужва собствените им нужди. Или може би трябва да кажа сравнително лесно го видоизменят. Следният цитат от една сбирка, публикувана през 1998 г., описва дори още по-скорошно преживяване в концентрационен лагер в последната комунистическа държава в Евразия:

Писателят Чул Хван емигрира от Северна Корея през 1992 г. Преди това е прекарал десет години заедно с цялото си семейство в наказателния лагер Йодок. Една сеулска група за човешки права пресмята, че около 200 000 севернокорейци все още са държани в подобни затворнически лагери за „престъпления“ като четене на чуждестранен вестник, слушане на чуждестранна радиостанция, разговор с чужденец или някакво „накърняване на авторитета“ на севернокорейското ръководство. Смята се, че около 400 000 са умрели като затворници в подобни лагери.⁴⁴

Но севернокорейските лагери не се ограничават само до Северна Корея. През 2001 г. „Время Москвы“ огласи, че правителството на Северна Корея изплащало дълга си към Русия, като изпращало трудови бригади да работят в строго охранявани миньорски и дърводобивни лагери в изолирани части на Сибир. Лагерите – „държава в държавата“ – разполагали със свои вътрешни системи за разпределение на храната, собствени вътрешни затвори и собствени пазачи. Смята се, че са участвали около 6000 работници. Не е ясно дали им се е плащало, или не – но определено нямали право да си тръгнат.⁴⁵

С други думи, идеята за концентрационния лагер се оказва не само достатъчно обща, за да бъде експортирана, но и достатъчно трайна, за да просъществува и до ден-днешен.

Глава 22 Зенитът на лагерно-индустриалния комплекс

С края на войната идват парадите на победата, сърцераздирателните срещи с близките – и всеобщото убеждение, че животът ще стане, трябва да стане по-лесен. Милиони мъже и жени са понасяли ужасни лишения, за да бъде спечелена войната. Сега искат да живеят по-добре. В провинцията бързо се разпространяват слухове за премахването на колхозите. В градовете хората открито се оплакват от високите цени на отпусканата срещу купони храна. Освен това войната е изправила милиони съветски граждани – както войници, така и затворници в принудително трудови лагери – очи в очи с относителния лукс на западния живот и за разлика отпреди, съветският режим вече не може правдоподобно да твърди, че западният работник е много по-беден от съветския си събрат.³

Дори мнозина от властимащите сега смятат, че е време да преориентират съветското производство от въоръжаването към потребителските стоки, така отчайващо необходими на хората. В частен телефонен разговор, записан за потомството от тайните служби, един съветски генерал казва на друг: „Навсякъде съвсем открито се говори, че всички са недоволни от живота. Във влаковете, всъщност навсякъде, това казват всички“.⁴ Със сигурност, предполага генералът, Сталин също го знае и скоро ще трябва да вземе мерки.

До пролетта на 1945 г. надеждите сред затворниците също са големи. През януари същата година властите са обявили друга обща амнистия за жени, които са бременни или имат малки деца, и голям брой – 734 785 към юли, за да сме точни – са освободени.⁵ Военновременните ограничения са понамалени и на затворниците отново е позволено да получават храна и дрехи от близките си. В повечето случаи не състраданието мотивира тези нови правила. Амнистията за жените – от която политическите затворнички, разбира се, са изключени – не свидетелства за вътрешен прелом, а по-скоро е реакция на шокиращото увеличаване в броя на сираците и произтичащия от това проблем с бездомните деца, хулиганството и детските престъпни банди из целия СССР: неохотно властите признават, че майките са част от решението. Премахването на ограниченията върху колетите също не се дължи на милосърдие, а е опит да се смекчи въздействието на следвоенния глад: лагерите не могат да изхранват затворниците, така че защо да не се позволи на семействата им да помогнат. Една централна директива сериозно заявява, че „що се отнася до храната и облеклото на затворниците, колетите и паричните преводи трябва да се приемат като важно допълнение“.⁶ Въпреки това мнозина виждат надежда в тези декрети и ги тълкуват като предвестници на нова, по-либерална епоха.

Но няма да има нищо такова. От победата не е изминала и година и започва Студената война. Американските атомни бомби, хвърлени над Хирошима и Нагасаки, убеждават съветското ръководство, че съветската икономика трябва изцяло да се посвети на военното и индустриалното производство, а не на изработването на хладилници и детски обувки. Въпреки опустошенията, нанесени от продължилата пет години и половина война, съветските плановици се опитват по-усърдно от всякога да икономисват, да строят бързо – и да използват възможно най-добре принудителния труд.⁷

По една случайност появата на нова заплаха за Съветския съюз пасва на целите на Сталин: именно това извинение му е необходимо, за да затегне – отново – контрола над народа си, изложен на покваряващото влияние на външния свят. Затова нарежда на подчинените си да „нанесат силен удар“ на всякакви приказки за демокрация още преди тези приказки да станат широко разпространени.⁸ Освен това той укрепва и реорганизира НКВД и през март 1946 г. то е разделено на две институции. Министерството на вътрешните работи – или МВД – продължава да контролира ГУЛаг и изгнаническите селища и в действителност се превръща в министерство на принудителния труд. Другата, по-бляскава институция – МГБ, по-късно наречена КГБ – ще контролира контраразузнаването и разузнаването, граничните войски, а в крайна сметка и следенето на опонентите на режима.⁹

Накрая, вместо да отслаби репресиите след войната, съветското ръководство започва нова поредица от арести, като отново атакува армията, както и избрани етнически малцинства, включително съветските евреи. Тайните служби „разкриват“ един по един антисталинистки младежки заговори в почти всички градове на страната.¹⁰ През 1947 г. нови закони забраняват браковете – и по същество всякакви романтични връзки – между съветски граждани и чужденци. Съветски академици, споделящи научна информация с колеги в чужбина, също могат да станат обект на наказателно преследване. През 1948 г. властите прибират около 23 000 колхозници. Всички те са обвинени, че предходната година не са отработили задължителния брой трудодни, и са изселени в отдалечени области без съдебен процес или разследване.¹¹

Съществуват и устни сведения за някои по-необичайни арести, извършени в края на 40-те години. Според наскоро разсекретения разпит на германски военнопленник, възможно е двама американски летци също да са се озовали в следвоенен ГУЛаг. През 1954 г. бившият германски затворник казва на американски следователи, че през 1949 г. е срещнал двама членове на военновъздушните сили на САЩ в своя военнопленнически лагер в района на Коми, близо до Ухта. Те пилотирали самолет, който се разбил край Харков, в Украйна. Обвинили ги в шпионаж и ги изпратили, както изглежда от описанието на германеца, в каторжническа бригада. Единият вероятно умрял в лагера, убит от лагерните престъпници. Другият по-късно бил отведен някъде, навярно в Москва.¹²

По-несигурни и дори още по-зловещи слухове се носят и в района на Коми. Според една местна легенда група англичани или поне англоговорещи също била затворена в друг лагпункт – Седвож, пак край Ухта – през 40-те години. Както разказва един местен мъж, англичаните били шпиони, пуснати с парашут в Германия в края на войната. Червената армия ги пленила, разпитала ги и ги депортирала в ГУЛаг строго секретно, тъй като в крайна сметка Великобритания и СССР били съюзници през войната. Доказателствата за присъствието им са неубедителни: един лагпункт; наричан от местните жители „Английская колония“ („Английската колония“) и едно-единствено упоменаване в московския военен архив за „десет шотландци“, каквото и да означава това, във военнопленнически лагер в областта.¹³

Благодарение на целия този нов следвоенен наплив ГУЛаг не се свива. Напротив – разраства се и достига най-високото си равнище в началото на 50-те години. Според официалната статистика към 1 януари 1950 г. в лагерите и колониите на ГУЛаг има 2 561 351 затворници – с милион повече, отколкото са били пет години по-рано през 1945 г.¹⁴ Броят на специалните изселници също се увеличава поради мащабните депортации от прибалтийските държави, Молдова и Украйна, специално предназначени да довършат „съветизацията“ на тези населения. И горе-долу по същото време НКВД решава – веднъж завинаги – деликатния въпрос за бъдещето на изселниците, постановявайки, че всички депортирани са изселени „за вечни времена“ – заедно с децата си. Към 50-те години броят на изселниците е приблизително същият като броя на затворниците в лагерите.¹⁵

Втората половина на 1948 и първата половина на 1949 г. донасят още една неочаквана трагедия на бившите обитатели на ГУЛаг: поредица от арести или по-скоро повторни арести на бивши затворници, главно онези, които първоначално са арестувани през 1937 и 1938 г., получили са десетгодишни присъди и едва наскоро са били освободени. Повторните арести са систематични, щателни и учудващо безкръвни. Нови разследвания има рядко и повечето затворници са разпитвани само формално.¹⁶ Хората от изселническата общност в Магадан и долината на Колима си дават сметка, че става нещо, когато научават за арестите на бивши „политически“, чиито имена до едно започват с първите три букви от руската азбука: тайните служби, осъзнават те, арестуват повторно хората по азбучен ред.¹⁷ Никой не може да реши дали това е забавно, или трагично. Евгения Гинзбург пише, че докато „през 1937 г. злото имаше монументален трагичен облик […], през 1949 г. Грузинската змия в свободното си време със сита прозявка съставяше азбучен списък на онези, които трябваше да бъдат изтребени“.¹⁸

Огромната част от повторно арестуваните описват чувство на безразличие. Първият арест е шок, но също така и поучително преживяване: мнозина са принудени за първи път да се изправят пред истината за политическата система. Вторият арест не носи подобно познание: „Към 1949 г. вече знаех, че страданието пречиства човека само до определен момент. Когато продължи с десетилетия и се превърне в рутина, то вече не пречиства; просто притъпява всички усещания – пише Гинзбург. – След втория ми арест със сигурност щях да се превърна в дърво“.¹⁹

Вторият път, когато полицията дошла за нея, Олга Адамова-Сльозберг отишла до шкафа, за да си събере багажа, после спряла. „Защо да си правя труда да взимам каквото и да било? Нещата ми ще са по-полезни на децата ми, отколкото на мен – помислила си тя. – Очевидно този път няма да оцелея; как бих могла да издържа?“. Съпругата на Лев Разгон била арестувана повторно и той пожелал да му кажат защо. Когато му обяснили, че отново са я осъдили за същите престъпления като преди, той поискал още обяснения:

Мнозинството от повторно арестуваните не са изпращани обратно в лагерите, а в изгнание, обикновено в особено отдалечени и слабо заселени райони на страната: Колима, Красноярск, Новосибирск, Казахстан.²² Там животът на повечето от тях ще бъде безпощадно еднообразен. Изолирани от местните общности като „врагове“, те трудно намират подслон и работа. Никой не желае да се свързва с шпионин или саботьор.

За жертвите плановете на Сталин изглеждат достатъчно ясни: на никого, осъден за шпионаж, саботаж или друг вид политическа опозиция, нямало да бъде позволено да се завърне у дома. В случай че ги освободели, те щели да получат „вълчи паспорти“, които им забранявали да живеят в близост до голям град, и постоянно щели да са обект на последващи арести.²³ ГУЛаг и допълващата го система на изгнания вече не са временно наказание. За осъдените на тях те се превръщат в начин на живот.

И все пак войната оказва трайно въздействие върху системата от лагери, макар и да е трудно да се измери количествено. След победата лагерните правила и разпоредби не са либерализирани – но самите затворници са се променили, особено политическите.

Първо, те стават повече. В резултат на демографските катаклизми през военните години и на амнистиите, които подчертано изключват политическите затворници, процентът на политическите затворници в лагерите значително нараства. Към 1 юли 1946 г. над 35% от затворниците в цялата система са осъдени за „контрареволюционни“ престъпления. В някои лагери този процент е много по-висок и достига доста над 50.²⁴

Въпреки че общата цифра отново ще спадне, положението на политическите затворници също се е променило. Това е ново поколение политически затворници с различен жизнен опит. Арестуваните през 30-те години политически – и особено арестуваните през 1937 и 1938 г. – са интелектуалци, партийни членове и обикновени работници. Повечето са шокирани от арестите си, психологически неподготвени за затворническия живот, нито физически – за принудителния труд. През първите следвоенни години обаче сред политическите има бивши червеноармейски войници, офицери от Полската отечествена армия, украински и балтийски партизани, германски и японски военнопленници. Тези мъже и жени са воювали в окопите, провеждали са конспирации, командвали са военни части. Някои са оцелели от германските лагери; други са оглавявали партизански отряди. Мнозина са откровено антисъветски и антикомунистически настроени и изобщо не са изненадани да се озоват зад бодливата тел, както си спомня един затворник: „След като бяха гледали смъртта в очите, след като бяха минали през ада на войната, след като бяха преживели глад и трагедии, те бяха напълно различно поколение в сравнение със затворниците от довоенния период“.²⁵

Почти веднага след появата си в лагерите към края на войната този нов тип затворници започва да създават проблеми на властите. Към 1947 г. на професионалните престъпници вече не им е толкова лесно да властват над тях. Сред различните национални и криминални групи, контролиращи лагерния живот, се появява нов клан: красные шапочки, или „червените шапки“. Обикновено това са бивши войници и бивши партизани, които са се обединили, за да се борят срещу господството на крадците – и като продължение, срещу толериращата ги администрация. Подобни групи продължават да действат и през цялото следващо десетилетие въпреки усилията да бъдат разцепени. През зимата на 1954-1955 г. Виктор Булгаков, тогава затворник в Инта, миньорски лагер в района на Воркута в Далечния север, станал свидетел на административен опит за „сломяване“ на група политически чрез приемането на контингент от шейсет крадци в лагера. Крадците се въоръжили и се приготвили да започнат атака над политическите:

Подобен инцидент има и в Норилск, както си спомня един затворник:

Дори жените са се променили. След като ѝ омръзнало да я сплашват, една политическа затворничка казала на група крадли, че ако не върнат откраднатите пари, „ще ви изхвърлим заедно с нещата ви и тази нощ можете да спите навън“ Криминалните затворнички върнали парите.²⁸

Разбира се, крадците невинаги губят. При един инцидент във Вятлаг борбата между криминалните и политическите затворници завършва със смъртта на девет политически. Крадците поискали подкуп от 25 рубли от всеки затворник и просто убили онези, които отказали да платят.²⁹

Но властите си взимат поука. Щом политическите можели да се обединят в борба срещу крадците, значи можели да се обединят и в борба срещу лагерната администрация. През 1948 г., предчувствайки бунт, шефовете на ГУЛаг в Москва изпращат всички „най-опасни“ политически в нова група „специални лагери“ (особые лагеря). Специално създадени за „шпиони, диверсанти, терористи, троцкисти, десняци, меншевики, социалреволюционери, анархисти, националисти, белогвардейски емигранти и участници в антисъветски организации“, специалните лагери всъщност са придатък към каторжния режим и притежават много от чертите му: раираните униформи; номерата на челата, гърбовете и гърдите; решетките на прозорците; и заключването на бараките през нощта. Контактът на затворниците с външния свят е сведен до минимум – в някои случаи до едно или две писма годишно. Кореспонденцията с други освен с членове на семейството е строго забранена. Работният ден е десетчасов и на затворниците е забранено да работят друго освен физически труд. Медицинските услуги са минимални: в специалните лагерни комплекси не са създадени „лагери за инвалиди“.³⁰

Също като каторжническите лагпунктове, с които скоро се припокриват, специалните лагери са разположени изключително в най-суровите райони на страната – в Инта, Воркута, Норилск и Колима – все миньорски лагери близо или отвъд Арктическия кръг, както и в Казашката пустиня и в мрачните гори на Мордовия. По същество това са лагери в лагерите, тъй като повечето са разположени в рамките на вече съществуващи принудително трудови комплекси. Само едно нещо ги отличава. С изумителна поетичност властите на ГУЛаг дават на всички тях имена, свързани с пейзажа, като например: Минерал, Планина, Дъб, Степ, Морски бряг, Река, Езеро, Пясък и Ливада. Вероятно целта е секретността – да се скрие характерът на лагерите – тъй като в лагера Дъб нямало никакви дъбове и определено в лагера Морски бряг нямало морски бряг. Разбира се, много скоро имената са съкратени – по съветски маниер – на Минлаг, Горлаг, Дубравлаг, Степлаг и т.н. Към началото на 1953 г. в десетте специални лагера има 210 000 души.³¹

Но изолирането на „най-опасните“ политически затворници не ги прави по-хрисими. Напротив, специалните лагери избавят политическите от постоянните им конфликти с криминалните и от пораженческото влияние на останалите затворници. След като ги отделят, съпротивата им срещу системата само се засилва: това е 1948, а не 1937 г. Накрая те ще започнат продължителна, решителна и безпрецедентна битка с властите.

Когато репресивните механизми започват отново да се затягат, не само политическите затворници попадат в примката. Сега, когато печалбите са по-важни от всякога, шефовете на ГУЛаг преразглеждат отношението си към професионалните престъпници. Поквареността, мързелът и заплашителното им поведение към пазачите подкопават производителността на лагерите. И след като вече не са в състояние да контролират политическите затворници, те не носят и съответстващи ползи. Въпреки че криминалните затворници никога няма да предизвикват същата враждебност като политическите и никога няма да бъдат третирани от пазачите със същата омраза, следвоенното ръководство на ГУЛаг все пак решава да сложи край на господството на криминалните престъпници в лагерите – и да елиминира завинаги крадците-в-закона, които отказват да работят.

На практика войната на ГУЛаг с крадците приема както открити, така и прикрити форми. Първо, най-опасните и закоравели престъпници просто са отделяни от останалите затворници и получават по-дълги присъди – десет, петнайсет, двайсет и пет години.³² През зимата на 1948 г. ГУЛаг настоява и за създаването на група криминални лагпунктове със строг режим за рецидивистите. Според инструкциите на Москва в тях можело да работят само най-дисциплинираните и „физически най-здравите“ лагерни пазачи, а оградите трябвало да бъдат особено високи и подсилени. Спецификациите са изложени в отделни инструкции. ГУЛаг настоява за незабавното създаване на двайсет и седем такива лагера с капацитет за над 115 000 затворници.³³

За съжаление, много малко се знае за всекидневния живот в тези наказателни лагпунктове, както и дали всички са били създадени: дори да оцелявали, вероятността тези криминални да напишат мемоари била дори още по-малка, отколкото за криминалните в обикновените лагери. Но на практика повечето лагери разполагали с някаква форма за изолиране на сериозните престъпници и поради изключително лош късмет Евгения Гинзбург за кратко се озовала в един от тях: „Известковий“, наказателен лагпункт в Колима. Тя била единствената политическа затворничка сред група криминални.

По време на пребиваването си в „Известковий“ Гинзбург прекарвала дните си, работейки във варовикова кариера, където не можела да изпълни нормата и затова не получавала абсолютно никаква храна. През първите няколко вечери стояла „изправена като бастун“ в ъгъла на бараката, тъй като на наровете нямало място, и гледала как полуголите жени пият некачествен алкохол в прекалено отоплената сграда. Накрая една от жените, сифилитичка в последните фази на болестта, направила място на Гинзбург и ѝ позволила да легне, но това не ѝ донесло особено облекчение. „Непреодолимата воня на загниване“, която излизала от разпадащия се нос на жената, почти я задушавала. „В „Известковий“ като в истински ад не само нямаше ден и нощ, но и някаква средна температура, която да направи съществуването поносимо. Беше или леденият студ на варовиковата кариера, или адският котел на бараката“.

В този лагер едва не изнасилили Гинзбург. Една нощ лагерните пазачи, които били „много, много далеч от началниците си“, нахълтали в бараките и започнали да нападат жените. Друг път един от тях неочаквано ѝ подал самун хляб. Ръководството на лагера очаквало инспекция и се тревожело да не би тя да умре. „Покрай пълната изолация, лакомията, алкохола и постоянните схватки с момичетата нашите войници се бяха объркали напълно и изобщо не знаеха за какво могат да получат удар зад врата. Във всеки случай беше по-добре да няма смъртен акт, когато ръководството пристигнеше“.³⁴

Но тя успяла да се измъкне. С помощта на приятели Гинзбург уредила прехвърлянето си в друг лагер, най-малкото благодарение на влиянието на чистачката в дома на шефа на Севвостлаг. Други нямат този късмет.

Но по-строгите режими и по-дългите присъди не са единственото оръжие на администрацията срещу видните престъпници. Из цяла Централна Европа голямата сила на Съветския съюз като окупатор е способността му да корумпира местните елити, да ги превръща в свои сътрудници, охотно потискащи собствените си народи. Точно същата техника се използва и за контролиране на криминалния елит в лагерите. Методът е директен: привилегии и специално отношение се предлагат на онези професионални престъпници – крадци-в-закона – които са готови да изоставят своя „закон“ и да сътрудничат на властите. Приелите условията получават пълната свобода да малтретират бившите си другари, дори да ги измъчват и убиват, докато лагерните пазачи си затварят очите. Тези напълно корумпирани криминални сътрудници стават известни като суки, или „кучки“, а ожесточените битки между тях и останалите професионални престъпници – като „война между кучките и крадците“.

Също като борбата на политическите затворници за оцеляване войната на крадците е една от отличителните черти на следвоенния живот в лагерите. Макар че и по-рано е имало конфликти между престъпни групи, никой не е бил нито толкова жесток, нито толкова явно и открито провокиран: през 1948 г. отделните битки избухват едновременно из цялата система от лагери, което не оставя никакво съмнение относно ролята на властите.³⁵ Много, много мемоаристи са описвали аспекти на тази борба, въпреки че, нека повторим, повечето от писалите за нея не са преки участници. Вместо това те гледат отстрани – ужасени наблюдатели и понякога жертви. „Крадците и кучките се биеха до смърт“, пише Анатолий Жигулин:

Един крадец казал на друг затворник, че всички кучки „вече са мъртви, осъдени са от нас и при първа възможност някой блатной [крадец-в-закона] ще ги убие“.³⁷ Друг наблюдава последствията от една от битките им:

Леонид Ситко наблюдава началото на една особено свирепа схватка:

Понякога некриминалните затворници също взимат участие в битките, особено когато лагерните командири дават голяма власт на кучките. Въпреки че „не си струва да обвиваме с романтика крадците и законите, което всъщност те правят в живота и фолклора си“, Жигулин продължава:

И все пак това е следвоенната епоха и политическите затворници вече не са беззащитни пред подобни издевателства. В лагера на Жигулин група бивши червеноармейски войници първо пребили свитата на омразния главатар на кучките в лагпункта, а после убили и самия него, като го сложили на една от машините за рязане на дървесина. Когато останалите кучки се заключили в бараките, политическите им изпратили послание: обезглавете заместника му, покажете ни главата му през прозореца и тогава няма да избием останалите. Те го направили. „Очевидно собственият им живот беше по-важен за тях от главата на предводителя им“.⁴⁰

Откритата война става толкова противна, че накрая дори на властите им омръзва. През 1954 г. МВД предлага лагерните командири да определят „отделни лагери за затваряне на определени видове рецидивисти“ и да осигурят „изолирането на затворници“, чийто живот е застрашен. „Изолирането на враждуващите групи една от друга“ е единственият начин да се избегнат масовите кръвопролития. Войната е започнала, защото властите са искали да получат контрол над крадците – и ѝ се слага край, защото властите са загубили контрол над войната.⁴¹

Към началото на 50-те години господарите на ГУЛаг се изправят пред парадоксална ситуация. Те са искали да пречупят рецидивистите, за да увеличат производството и да осигурят плавното функциониране на лагерните предприятия. Те са искали да изолират контрареволюционерите, за да им попречат да заразят други затворници с опасните си възгледи. Но затягайки репресивната си примка, те са усложнили задачата си. Непокорството на политическите и войните на криминалните затворници ускоряват настъпването на още по-дълбока криза: накрая на властите им става ясно, че лагерите са безполезни, корумпиращи и най-вече – недоходоносни.

Или по-скоро това става ясно за всички освен за Сталин. Манията на Сталин към репресии и любовта му към икономиката на принудителния труд отново се припокриват дотолкова, че на съвременните наблюдатели им е трудно да кажат дали той увеличава броя на арестите, за да строи още лагери, или строи още лагери, за да настани арестантите.⁴² В хода на 40-те години Сталин не спира да настоява МВД да получи още по-голяма икономическа власт – дотолкова, че през 1952 г., годината преди смъртта на Сталин, МВД контролира 9% от капиталните инвестиции в Русия, повече от всички останали министерства. Петгодишният план за 1951-1955 г. настоява за поне двукратно увеличение на тези инвестиции.⁴³

Сталин отново лансира поредица от грандиозни, зрелищни строителни проекти на ГУЛаг, напомнящи за онези, които е подкрепял през 30-те години. По лично негово настояване МВД построява нови заводи за азбест – проект, който изисква висока степен на технологична специализация – точно онова, което ГУЛаг не е в състояние да осигури. Сталин лично се застъпва и за строежа на друга железопътна линия през арктическата тундра от Салехард до Игарка – проект, станал известен като „Пътя на смъртта“.⁴⁴ Краят на 40-те години е и епохата на каналите Волга-Дон, Волга-Балтийско море и Великия туркменски канал, както и на водноелектрическите централи в Сталинград и Куйбишев, последната – най-голяма в света. През 1950 г. МВД започва и строежа на тунел и железопътна линия до остров Сахалин – проект, за който ще са необходими десетки хиляди затворници.⁴⁵

Този път няма Горки, който да сипе похвали за новите сталински строежи. Напротив, новите проекти масово се смятат за разточителни и грандиозни. Макар че, докато Сталин е жив, няма открити възражения срещу тях, някои, включително „Пътя на смъртта“ и тунелът до Сахалин, са изоставени дни след смъртта му. Явната безсмисленост на тези постижения на грубата човешка сила е добре разбирана, както доказват архивите на самия ГУЛаг. Една проверка от 1951 г. показва, че цели 84 километра от железопътна линия в Далечния север, построена с огромни разходи и с цената на много животи, не са използвани в продължение на три години. Други 370 километра от също толкова скъпа магистрала не били използвани в продължение на осемнайсет месеца.⁴⁶

През 1953 г. друга проверка, извършена по заповед на Централния комитет, показва, че издръжката на лагерите далеч надхвърля всички доходи от затворническия труд. Всъщност през 1952 г. държавата е субсидирала ГУЛаг с 2,3 млрд. рубли, над 16% от целия държавен бюджетен разход.⁴⁷ Един руски историк отбелязва, че паметните записки на МВД до Сталин относно разрастването на лагерите често започвали с фразата: „В съгласие с Вашите желания“, сякаш за да подчертаят неизказаните възражения на автора.⁴⁸

Шефовете на ГУЛаг в Москва си дават и ясна сметка за широко разпространеното недоволство и смут в лагерите. Към 1951 г. масовите откази да се работи, провеждани както от криминални, така и от политически затворници, са достигнали кризисно равнище: през същата година МВД изчислява, че е загубило над милион трудодни поради стачки и протести. През 1952 г. броят им се удвоява. Според статистиката на самия ГУЛаг през 1952 г. 32% от затворниците не са изпълнили трудовите си норми.⁴⁹ Списъкът на големите стачки и протестни действия за периода 1950 – 1952 г., направен от самите власти, е изумително дълъг. Освен другите неща през зимата на 1949-1950 г. в Колима избухва въоръжено въстание; през март 1951 г. в Краслаг има въоръжено бягство; през 1951 г. – масови гладни стачки в Ухтижемлаг и Екибастузлаг, Караганда; и през 1952 г. – стачка в Озерлаг.⁵⁰

Положението става толкова лошо, че през януари 1952 г. командирът на Норилск изпраща писмо до генерал Иван Долгих, тогава командир на ГУЛаг, в което изброява предприетите стъпки за предотвратяването на бунт. Той предлага да се изоставят големите производствени зони, където затворниците не можели да бъдат добре надзиравани, да се удвои охраната (но допуска, че това ще е трудно) и отделните затворнически фракции да бъдат изолирани една от друга. Това също щяло да бъде трудно, пише той: „Като се има предвид големият брой затворници, които принадлежат към една или друга от враждуващите фракции, ще имаме късмет, ако успеем просто да изолираме лидерите“. Освен това той предлага на работните обекти свободните работници да се изолират от затворниците – и накрая добавя, че би било много полезно 15 000 затворници да бъдат освободени веднага, тъй като щели да бъдат по-продуктивни като свободни работници. Излишно е да казвам, че това предложение поставя под съмнение цялата логика на принудителния труд.⁵¹

Други – по-нагоре в съветската йерархия – се съгласяват. „Сега ни е необходима първокласна технология“, казва Круглов, тогава шеф на МВД: явно третокласната технология в ГУЛаг вече не се смята за достатъчна. Централният комитет дори посвещава заседанието си от 25 август 1949 г. на обсъждането на писмо от образован затворник на име Жданов. „Най-важният недостатък на лагерната система е, че разчита на принудителния труд – пише Жданов. – Истинската производителност на затворническия труд е изключително ниска. При различни работни условия наполовина по-малко хора могат да свършат двойно повече работа от тази, която свършват затворниците сега“.⁵²

В отговор на това писмо Круглов обещава да повиши производителността на затворниците главно като отново въведе заплати за затворниците, които работят добре, и възстанови политиката на предсрочно освобождаване за добра работа. Изглежда, всички пропускат да посочат, че и двете форми на „стимулиране“ са били отменени в края на 30-те години – втората от самия Сталин – тъкмо защото намалявали доходоносността на лагерите.

Но това едва ли има някакво значение, тъй като промените нямат почти никакъв ефект. Много малко от парите на затворниците наистина стигат до джобовете им: разследване, проведено след смъртта на Сталин, показва, че ГУЛаг и други институции незаконно са конфискували 126 млн. рубли от затворнически лични сметки.⁵³ Но дори и малкото пари, които все пак стигат до затворниците, вероятно са по-скоро пагубни, отколкото полезни. В много лагери главатарите на престъпниците създават системи за рекетиране и принуждават затворниците по-надолу в йерархията да плащат за привилегията да не бъдат пребити или убити. Парите правят възможно „купуването“ на по-лека, нагаждаческа служба.⁵⁴ В политическите лагери затворниците използват надниците си, за да подкупват пазачите. Парите докарват в лагерите и водка, а по-късно и наркотици.⁵⁵

Може би обещанието за предсрочно освобождаване при по-усърдна работа спомага малко повече за увеличаването на трудовия ентусиазъм. Естествено, МВД горещо подкрепя тази политика и през 1952 г. дори предлага освобождаването на големи групи затворници от трите най-големи северни предприятия – каменовъглената мина във Воркута, каменовъглената мина в Инта и нефтената рафинерия в Ухтински – които да бъдат наети като свободни работници. Изглежда, дори производствените ръководители на МВД просто предпочитат да контактуват със свободни хора, а не със затворници.⁵⁶

Тревогите за икономиката на лагерите са толкова големи, че през есента на 1950 г. Берия нарежда на Круглов да проучи ГУЛаг и да разкрие истината. В изготвения от Круглов доклад се твърди, че „служещите“ в ГУЛаг затворници не са по-малко продуктивни от обикновените работници. Но той все пак допуска, че разходите по издръжката им – цената на храната, облеклото, бараките и най-вече пазачите, сега необходими в по-голям брой от всякога – далеч надхвърлят разходите за заплати на обикновените свободни работници.⁵⁷

С други думи, лагерите са недоходоносни и сега много хора го знаят. И все пак никой, дори Берия, не смее да предприеме някакви действия, докато Сталин е жив, което едва ли е учудващо. За всеки от близкото обкръжение на Сталин годините между 1950 и 1952 г. трябва да са изглеждали особено опасно време, за да се каже на диктатора, че любимите му проекти са икономически провал. Макар болен и умиращ, Сталин не омеква с възрастта. Напротив, става дори още по-параноичен и сега е склонен да вижда конспиратори и заговорници навсякъде около себе си. През юни 1951 г. той неочаквано нарежда арестуването на Абакумов, шефа на съветското контраразузнаване. През есента на същата година без предварителни консултации той лично диктува резолюция на Централния комитет, описваща „мингрелийска националистическа конспирация“. Мингрелийците са етническа група в Грузия, чийто най-виден представител е не друг, а самият Берия. През цялата 1952 г. вълна от арести, разстрели и екзекуции преминава през грузинския комунистически елит, засягайки някои от най-близките съратници и протежета на Берия. Почти сигурно е, че Сталин е възнамерявал самият Берия да бъде крайната мишена на чистката.⁵⁸

Но той не би бил единствената жертва на финалната лудост на Сталин. През 1952 г. Сталин проявява интерес към гоненията на още една етническа група. През ноември 1952 г. Чешката комунистическа партия, сега на власт в Чехословакия, дава на съд четиринайсет от лидерите си – сред които единайсет евреи – и ги обявява за „ционистки авантюристи“. Месец по-късно Сталин казва на партийно събрание, че „всеки евреин е националист и агент на американското разузнаване“. После, на 13 януари 1953 г., „Правда“ – вестникът на Комунистическата партия – разкрива съществуването на Лекарски заговор: твърди се, че „терористична група от лекари си е поставила за цел да съкрати живота на активни обществени фигури в Съветския съюз чрез саботиране на медицинското им лечение“. Шестима от деветте „лекари терористи“ са евреи. Всички са охулени заради предполагаемите си връзки с Еврейския антифашистки комитет, чието военновременно ръководство – видни еврейски интелектуалци и писатели – е осъдено няколко месеца преди това за поощряване на „космополитизма“.⁵⁹

Лекарският заговор представлява ужасна и трагична ирония. Само преди десет години в западната част на страната Хитлер е избил стотици хиляди съветски евреи. Стотици хиляди други доброволно са емигрирали от Полша в Съветския съюз, търсейки убежище от нацистите. Въпреки това Сталин прекарва последните години преди смъртта си в планиране на нова поредица от процеси, нова вълна на масови екзекуции и нова вълна на депортации. Възможно е дори в крайна сметка да е възнамерявал да депортира всички евреи от големите градове на Съветския съюз в Централна Азия и Сибир.⁶⁰

Страната отново е обзета от страх и параноя. Ужасени еврейски интелектуалци подписват петиция, заклеймяваща лекарите. Арестувани са още стотици лекари евреи. Други евреи остават без работа, когато вълна на горчив антисемитизъм залива страната. В далечното си изгнание в Караганда Олга Адамова-Сльозберг чува местните жени да клюкарстват за колети, изпратени до пощата, от хора с еврейски имена. В тях уж имало топки памук, пълни с разнасящи тиф въшки.⁶¹ В своя лагер северно от Архангелск – Каргополлаг – Исак Филщински също чува слуховете, че затворниците евреи трябвало да бъдат изпратени в специални лагери в Далечния север.⁶²

Тогава, точно когато изглежда, че Лекарският заговор ще изпрати десетки хиляди нови затворници в лагерите и в изгнание, точно когато примката около Берия и поддръжниците му се затяга и точно когато ГУЛаг навлиза в явно непреодолима икономическа криза – Сталин умира.

Глава 23 Смъртта на Сталин

Ако през 30-те години много съветски затворници вярват, че ГУЛаг е огромна грешка, голямо недомислие, по някакъв начин скрито от благия поглед на другаря Сталин, към 50-те години малцина хранят подобни илюзии. Отношението, спомня си един лагерен лекар, било откровено: „Огромното мнозинство знаеше и разбираше какво представлява този човек. Разбираха, че той е тиранин, че държи под чехъл велика страна и че съдбата на всеки затворник по някакъв начин е свързана със съдбата на Сталин“.²

През последните години от живота му политическите затворници се надяват и молят за кончината на Сталин, постоянно обсъждат смъртта му, макар и прикрито, така че да не привлекат вниманието на информаторите. Хората въздишали и казвали: „Ох, грузинците са дълголетници“, което предавало желанието за смъртта му без действително извършване на измяна. Дори и когато той се разболява, те все още са предпазливи. Мая Уляновска чула новината за смъртоносната му болест от жена, за която знаела, че е информаторка. Отговорила сдържано: „И? Всеки може да се разболее. Лекарите му са добри, ще го излекуват“.³

Когато накрая оповестяват смъртта му на 5 март 1953 г., някои продължават да бъдат предпазливи, В Мордовия политическите затворници прилежно скриват радостта си от страх да не им донесе повторна присъда.⁴ В Колима жените „прилежно оплакват починалия“.⁵ В един лагпункт във Воркута Павел Негретов чул как прочитат съобщението на глас в столовата на лагера. Нито командирът, който прочел съобщението за смъртта, нито някой от затворниците казал дума. „Новината беше посрещната с гробно мълчание. Никой не каза нищо“.⁶

В лагпункт в Норилск затворниците се събрали в двора и тържествено изслушали новината за смъртта на „великия водач на съветския народ и свободните хора навсякъде по света“. Последвала дълга пауза. После един затворник вдигнал ръка: „Гражданино Командир, моята съпруга ми изпрати малко пари, в сметката ми са. Те не ми трябват тук, така че бих искал да ги похарча за букет за любимия ни водач. Мога ли да го направя?“.

Но други открито се радват. В Степлаг има диви викове и крясъци на тържество. Във Вятлаг затворниците хвърлят шапките си във въздуха и викат „Ура!“.⁸ На улица в Магадан един затворник поздравил друг: „Желая ти много радост в този ден на възкресение!“.⁹ И той не бил единственият, обхванат от религиозни чувства: „Беше мразовито и много, много тихо. Скоро небето щеше да стане синьо. Юрий Николаевич вдигна ръце и рече със страст: „Нека петлите пропеят за Светата Русия! Скоро в Светата Русия ще бъде ден!““.¹⁰

Но каквото и да изпитват и независимо дали смеят да покажат чувствата си, или не, повечето затворници и изселници са убедени, че нещата ще се променят. В изгнанието си в Караганда Олга Адамова-Сльозберг чула новината, разтреперила се и покрила лицето си с ръце, за да скрие радостта си от подозрителните си колежки. „Сега или никога. Всичко трябва да се промени. Сега или никога“.¹¹

В друг лагпункт на Воркута Бернард Рьодер чул съобщението по лагерното радио, докато обличал миньорските си дрехи:

Объркването сред лагерните администратори е огромно. Олга Василиевна, по онова време служителка в главната квартира на ГУЛаг в Москва, си спомня как открито ридаела: „Аз плаках и почти всички плакаха, жени, а също и мъже, открито плачеха“.¹³ Също като милиони свои сънародници служителите на ГУЛаг плачат не само за мъртвия си водач, но и от страх за себе си и за кариерите си. Самият Хрушчов по-късно пише: „Не плачех само за Сталин. Ужасно се притеснявах за бъдещето на страната. Вече усещах, че Берия ще започне да командва всички и че това можеше да е началото на края“.¹⁴

Под „края“ разбира се, той има предвид края за самия него: със сигурност смъртта на Сталин щяла да предизвика нови кръвопролития. Боейки се от същото, много от шефовете на ГУЛаг – както твърдят слуховете – получават инфаркти, пристъпи на високо кръвно налягане и тежки настинки или грип. Стресът и пълното емоционално объркване наистина ги разболява. Те са буквално болни от страх.¹⁵

Ако пазачите в затворите са объркани, то новите обитатели на Кремъл също не са по-наясно какво крие бъдещето. Както се бои Хрушчов, Берия, който едва успява да прикрие злорадството си при вида на трупа на Сталин, наистина взима властта и с изумителна бързина започва да прави промени. На 6 март, още преди Сталин да е погребан, Берия обявява реорганизация на тайните служби. Той нарежда на шефа им да предаде отговорността за ГУЛаг на Министерството на правосъдието и да остави само специалните лагери за политически затворници под юрисдикцията на МВД. Много от предприятията на ГУЛаг, все едно дали лесодобивни, миньорски или производствени, са прехвърлени към други министерства.¹⁶ Освен това на 12 март Берия спира някои от флагманските проекти на ГУЛаг под претекст, че не „отговарят на нуждите на националната икономика“. Работата по Великия туркменски канал е прекратена, както и по канала Волга-Урал, канала Волга-Балтийско море, язовира в долната част на река Дон, пристанището в Донецк и тунела до Сахалин. „Пътят на смъртта“ – железопътната линия Салехард-Игарка – също е изоставен и никога не е довършен.¹⁷

Две седмици по-късно Берия пише паметна записка до Президиума на Централния комитет, очертавайки състоянието на трудовите лагери с изумителна яснота. Той информира, че в тях има 2 526 402 затворници, от които само 221 435 наистина са „опасни държавни престъпници“, и се застъпва за освобождаването на останалите:

На базата на тези хуманни аргументи Берия иска амнистия за всички затворници с присъди от пет и по-малко години, за всички бременни жени, за всички жени с малки деца и за всички под осемнайсетгодишна възраст – общо 1 млн. души. Амнистията е обявена на 27 март. Освобождаванията започват незабавно.¹⁹

Една седмица по-късно, на 4 април, Берия иска и разследване на Лекарския заговор. Това е първата промяна, видима за обикновеното население. Съобщението отново се появява в „Правда“: „Личностите, обвинени в неправилно водене на разследването, бяха арестувани и подведени под наказателна отговорност“.²⁰

Подтекстът е ясен: сталинското правосъдие не е било на висота. Берия тайно прави и други промени. Той забранява на всички служители в тайните служби да използват физическа сила срещу арестантите – с което слага край на мъченията.²¹ Опитва се да либерализира политиката спрямо Западна Украйна, прибалтийските държави, дори Източна Германия, променяйки политиката на съветизация и русификация, която в случая с Украйна е въведена от самия Никита Хрушчов.²² Що се отнася до ГУЛаг, на 16 юни той слага всичките си карти на масата и открито обявава намерението си да „ликвидира системата на принудителния труд поради икономическа неефективност и липса на перспектива“.²³

И до ден-днешен мотивите на Берия за тези бързи промени остават загадка. Някои са се опитвали да го описват като прикрит либерал, който се задушавал в системата на Сталин и копнеел за реформи. Съпартийците му подозират, че се е опитвал да осигури по-голяма власт на тайните служби за сметка на самата Комунистическа партия: освобождаването на МВД от тежкото, скъпо струващо бреме на лагерите просто било начин да укрепи институцията. Освен това е възможно Берия да е искал да си спечели популярност сред населението, както и сред многото бивши служители на тайните служби, които сега щели да се завърнат от далечните лагери. В края на 40-те години той редовно е пренаемал такива бивши затворници – буквално гарантирайки си лоялността им. Но най-правдоподобното обяснение за поведението на Берия е неговата информираност: вероятно Берия е знаел по-добре от всеки друг в СССР колко неикономични са наистина лагерите и колко невинни са повечето затворници. В края на краищата именно той е ръководил първите и е арестувал вторите през по-голямата част от предшестващото десетилетие.²⁴

Но каквито и да са били мотивите му, Берия действа прекалено бързо. Реформите му смущават и тревожат колегите му. Хрушчов – когото Берия силно подценява – е най-разтърсен, вероятно защото е помагал за организирането на разследването на Лекарския заговор, може би заради силните си чувства към Украйна. А може би Хрушчов също така се е страхувал, че рано или късно ще се появи в новия списък с враговете на Берия. Затова бавно, чрез интензивна, провеждана шепнешком кампания, той настройва останалите партийни лидери срещу Берия. До края на юни ги е спечелил до един. По време на едно партийно събрание той обгражда сградата с лоялни войски. Изненадата успява. Шокиран, пелтечещ и заекващ, човекът, който е втори по власт в СССР, е арестуван и изпратен в затвора.

Берия ще прекара там няколкото месеца, оставащи до края на живота му. Също като Ягода и Ежов преди него той запълва времето си с писане на писма и молби за милост. Процесът срещу него е през декември. Не е известно дали са го екзекутирали тогава, или по-рано – но в края на 1953 г. той е мъртъв.²⁵

Лидерите на Съветския съюз изоставят някои от политиките на Берия също толкова бързо, колкото са били възприети. Но нито Хрушчов, нито някой друг някога възстановява големите строителни проекти на ГУЛаг. Нито отменят амнистията на Берия. Освобождаванията продължават – доказателство, че съмненията относно ефективността на ГУЛаг не са се ограничавали само до опозорения Берия. Новото съветско ръководство много добре знае, че лагерите са спънка за икономиката точно както знае, че милиони от затворниците в тях са невинни. Часовникът вече тиктака: епохата на ГУЛаг отива към края си.

Вероятно водейки се от идващите от Москва слухове, администраторите и пазачите в ГУЛаг също се адаптират към новата ситуация. След като преодоляват страховете и болестите си, много пазачи променят поведението си за една нощ и смекчават правилата още преди да им е наредено да го направят. Един от командирите в колимския лагпункт на Александър Долгун започнал да се здрависва със затворниците и да се обръща към тях с „другарю“ още щом се разчуло за болестта на Сталин и преди официално да бъде съобщено за смъртта на диктатора.²⁶ „Лагерният режим стана по-лек, по-човешки“, спомня си един затворник.²⁷ Друг се изразява малко по-различно: „Пазачите не демонстрираха същия патриотизъм, както докато Сталин беше жив“.²⁸ Вече не наказвали затворниците, които отказвали да изпълняват особено изнурителни, неприятни или несправедливи задачи.²⁹ Избухвали спонтанни протести и протестиращите също не били наказвани, както си спомня Барбара Армонас:

Промяната засяга и затворите. През месеците след смъртта на Сталин Сузана Печора била в единична килия и я разследвали повторно: като еврейска „контрареволюционерка“ тя била извикана в Москва от лагера във връзка с Лекарския заговор. После съвсем неочаквано разследването спряло. Следователят я извикал на среща. „Нали разбираш, не съм виновен в несправедливост към теб. Не съм те бил, не съм те наранявал“, казал ѝ той. Изпратил я в друга килия и там тя за първи път чула една от жените да говори за смъртта на Сталин. „Какво е станало?“ попитала тя. Съкилийничките ѝ замълчали: тъй като всички знаели за кончината на Сталин, те предположили, че тя сигурно е информаторка, която се опитва да чуе мненията им. Отнело ѝ цял ден да ги убеди в искреното си неведение. След това, спомня си Печора, положението започнало драматично да се променя.

Не всичко се променя. През март 1953 г. Леонид Трус също е подследствен. Макар че смъртта на Сталин вероятно го е спасила от екзекуция, той все пак получава двайсет и пет годишна присъда. Един от съкилийниците му получил десетгодишна присъда, защото казал нещо нетактично за смъртта на Сталин.³² И не всички са освободени. В края на краищата амнистията се ограничава до много младите, много възрастните, жените с деца и осъдените на пет години или по-малко. Огромната част от затворниците с кратки присъди са криминални или политически с необичайно леки дела. Обитателите на ГУЛаг пак са доста над милион, включително стотици хиляди политически затворници с дълги присъди.

В някои лагери обсипвали подлежащите на освобождаване с подаръци, с внимание и с писма, които трябвало да занесат на приятели и близки.³³ Както често става, между онези, които щели да бъдат освободени, и останалите избухвали ужасни конфликти. Четиресет години по-късно един затворник, който не бил освободен при първоначалната амнистия, още си я спомня с горчивина като „амнистия за джебчиите“, свобода за дребните крадци: „Криминалните бяха щастливи, всички те бяха освободени“.³⁴ В един лагер група жени с дълги присъди набили от яд някаква жена с кратка присъда. Подлежащите на освобождаване предизвиквали гняв и защото се държали настрана и гледали отвисоко останалите „престъпници“, които щели да останат.³⁵

Жестокостта приема и други форми. Някои затворници с дълги присъди отивали при лагерните лекари и настоявали да получат така желания документ за инвалидност, който щял да осигури незабавното им освобождаване. Лекарите, които отказвали, били заплашвани или пребивани. В Печорлаг имало шест такива случая: лекарите били „системно тероризирани“, бити, дори наръгвани с нож. В Южкузбаслаг четирима затворници заплашили лагерния доктор със смърт. В други лагери броят на освободените по „инвалидност“ затворници надвишавал броя на регистрираните преди това като инвалиди.³⁶

Но една конкретна група затворници в една конкретна група лагери изпитва съвсем различни чувства. Затворниците от „специалните лагери“ наистина са специален случай: огромната част от обитателите им има десет-, петнайсет- или двайсет и пет годишни присъди и никаква надежда за освобождаване при амнистията на Берия. През първите няколко месеца след смъртта на Сталин в режима им са направени само минимални промени. Сега на затворниците се позволявало да получават колети например, но само по един годишно. Администрацията неохотно позволила на лагерните футболни отбори да играят един срещу друг. Но те продължавали да носят униформи с номера, по прозорците на бараките им пак имало решетки и бараките оставали заключени през нощта. Всички контакти с външния свят били сведени до минимум.³⁷

Това се оказва рецепта за бунт. Към 1953 г. обитателите на специалните лагери вече над пет години – от 1948 – са държани отделно от криминалните и „обикновените“ затворници. Оставени сами, те създават системи на вътрешна организация и съпротива, които нямат паралел в ранните години на ГУЛаг. От години са на ръба на организирано въстание, заговорничат и планират, задържани само от надеждата, че смъртта на Сталин ще донесе освобождението им. Когато смъртта на Сталин не променя нищо, надеждата изчезва – и бива заменена от гнева.

Глава 24 Революцията на зеките

След смъртта на Сталин също като останалата част от страната специалните лагери гъмжат от слухове. Берия ще поеме властта; Берия е мъртъв. Маршал Жуков и адмирал Кузнецов са влезли в Москва и атакуват Кремъл с танкове; Хрушчов и Молотов са убити. Всички затворници ще бъдат освободени; всички затворници ще бъдат екзекутирани; лагерите са обградени от въоръжени части на МВД, готови да потушат всеки опит за бунт. Затворниците повтарят тези истории с шепот и викове, с надежди и предположения.²

Същевременно националните организации в специалните лагери укрепват, връзките помежду им стават по-стабилни. Типични за тази епоха са преживяванията на Виктор Булгаков, арестуван през пролетта на 1953 г. – всъщност в нощта на Сталиновата смърт – и обвинен в принадлежност към антисталинистки студентски политически кръг. Скоро след това той пристига в Минлаг, специалния лагер в каменовъгления миньорски комплекс в Инта, северно от Арктическия кръг.

Описаната от Булгаков атмосфера в Минлаг рязко контрастира с мемоарите на затворниците от предишните епохи. Арестуван в юношеска възраст, той влязъл в добре организирана, антисталинистка, антисъветска общност. Стачки и протести имало „редовно“. Затворниците се били разпределили в няколко ясно обособени национални групировки всяка със свой собствен характер. Балтийците имали „стегната организация, но без ясна йерархия“. Украинците, предимно бивши партизани, били „изключително добре организирани, тъй като лидерите им били партизански командири преди пленяването си, всички се познавали и структурата им възникнала почти автоматично“.

В лагера имало и затворници, които вярвали в комунизма, макар че те се подразделяли на две групи: такива, които просто следвали линията на Партията; и такива, които се смятали за комунисти по убеждение – и вярвали в реформата на Съветския съюз. Най-сетне станало възможно да бъдеш антисъветски марксист, нещо немислимо през предишните години. Самият Булгаков принадлежал към Народния трудов съюз – Народно-трудовой союз, или НТС – антисталинистко опозиционно движение, което ще се сдобие с доста лоша слава десетилетие или две по-късно, когато параноичните власти ще започнат да виждат навсякъде признаци на влиянието му.

Заниманията на Булгаков в лагера също биха изумили предишното поколение затворници. В Минлаг затворниците успели да създадат таен нелегален вестник, който се пишел на ръка и се разпространявал из лагерите. Те заплашвали притурките, които в резултат започнали „да се страхуват от затворниците“. Те упражнявали контрол и над лагерните информатори – както и над останалите затворници в специалните лагери. Дмитрий Панин също описва все по-смъртоносната война срещу информаторите:

Един историк на лагерите пише, че убийствата на информатори станали „толкова често явление, че никой не се учудвал или интересувал“, и отбелязва, че информаторите „измирали бързо“.⁴ Животът в лагерите отново е интензифицирано отражение на живота извън тях. Антисъветските партизански организации в Западна Украйна също усилено се опитвали да унищожат информаторите и водачите им пренесли тази фиксидея със себе си в лагерите.⁵ Вероятно имайки предвид това, властите в лагера на Панин отделили украинските затворници от останалите, тъй като се смятало, че украинците са отговорни за смъртта на информаторите. Това само засилило солидарността и гнева им.⁶

Освен това към 1953 г. другарите на Булгаков в Минлаг се опитвали системно да следят собствения си брой и битови условия и да предават тази информация на Запад чрез съдействието на пазачи и други техники, които – както ще видим – ще бъдат усъвършенствани в дисидентските лагери от 70-те и 80-те години. Самият Булгаков отговарял за укриването на тези документи, както и на копия от затворнически песни и стихотворения. Леонид Ситко върши същата работа в Степлаг като използва за целта едно мазе, направено от лагерните работници за укриване на документи. Сред тях имало „кратки индивидуални биографии, писма на починали затворници, подписан от лекарката Галина Мишкина кратък документ за нечовешките условия в лагерите (включващ статистика на смъртността, равнищата на гладуване и т.н.), разказ за организацията и разрастването на лагерите в Казахстан, по-подробен разказ за историята на Степлаг и стихотворения“.⁷

Както Ситко, така и Булгаков просто вярвали, че някой ден лагерите ще бъдат затворени, бараките – изгорени, а така информацията ще може да бъде възстановена. Двайсет години по-рано никой не смеел дори да си помисли подобно нещо, да не говорим да прави нещо по въпроса.

Много бързо тактиката и стратегията на конспирацията се разпространява из цялата система от специални лагери благодарение на самата администрация на ГУЛаг. В миналото просто изолирали заподозрените в заговорничене затворници. Централните власти ги местели от лагер в лагер, унищожавайки въстаническите мрежи още в зародиш. Но в по-особената атмосфера на специалните лагери тази тактика дава обратен резултат. Честото местене на затворниците се превръща в идеално средство за разпространяване на бунтовния дух.⁸

На север от Арктическия кръг летата са много кратки и много горещи. Към края на май ледът по реките започва да се пропуква. Дните стават все по-дълги, докато нощите напълно изчезнат. В даден момент от юни – през някои години чак през юли – слънцето внезапно започва да пече наистина свирепо, понякога в продължение на месец, друг път – два. За броени дни арктическите диви цветя изведнъж разцъфтяват и за няколко кратки седмици тундрата прелива от цветове. За хората, принудени да стоят на закрито в продължение на девет месеца, лятото донася непреодолимо желание да излязат навън, да бъдат свободни. През няколкото горещи летни дни, които прекарах във Воркута, обитателите на града сякаш прекарваха целите си дни и целите бели нощи навън, разхождаха се по улиците, седяха в парковете, разговаряха от праговете на къщите си. Неслучайно пролетта е сезонът, през който затворниците правят опити за бягство. Нито е случайно, че и трите най-важни, най-опасни и най-прочути въстания в ГУЛаг избухват в северните лагери през пролетта.

В Горлаг, специалния лагер в комплекса на Норилск, през пролетта на 1953 г. настроението е особено гневно. Предишната есен голяма група затворници, общо около 1200, са преместени в Горлаг от Караганда, където, изглежда, мнозина са участвали във въоръжени опити за бягство и в протестите, осъществени там няколко месеца по-рано. Всички попаднали в затвора заради „революционна дейност в Западна Украйна и прибалтийските държави“. Според архивите на МВД те започнали да организират „революционен комитет“ още докато били в норилския транзитен лагер.

Според разказите на затворниците няколко дни след пристигането си те също така убили и четирима лагерни информатори – с кирки.⁹ Към пролетта на 1953 г., дълбоко разгневени от подминалата ги амнистия, членовете на тази група създали в лагера – според описанието на МВД – „антисъветска организация“, което вероятно означава, че са подсилили вече съществуващата национална организация.

Размириците продължават през целия май. На 25 май конвойните пазачи застрелват затворник на път за работа. На следващата сутрин две от лагерните дивизии започват стачка в знак на протест. Няколко дни по-късно пазачите откриват огън по затворници, които хвърлят послания през стената, отделяща мъжкия и женския лагер. Някои са ранени. Тогава, на 4 юни, група затворници разрушават дървената бариера, разделяща наказателната барака на лагера им от останалата част на зоната и освобождават двайсет и четирима затворници. Те пленяват и член на лагерната администрация, отвеждат в зоната като заложник. Пазачите откриват огън, убиват петима затворници и раняват още четиринайсет. Нови четири лагерни дивизии се присъединяват към протеста. Към 5 юни стачкуват 16 379 затворници. Лагерът е обграден от войници и всички изходи са блокирани.¹⁰

Горе-долу по същото време подобни събития има и в Речлаг, специалния лагер в каменовъгления миньорски комплекс на Воркута. Още през 1951 г. затворниците в Речлаг са правили опити за организиране на масови стачки и по-късно администрацията ще твърди, че през 1951 и 1952 г. е разкрила най-малко пет „революционни организации“ в лагера.¹¹ Когато Сталин умира, затворниците в Речлаг също са особено добре подготвени да следват световните събития. Те не само са организирани в национални групи както в Минлаг и на други места, но също така са поръчали на определени затворници да следят западните радиопредавания на откраднати или взети назаем радиоапарати и да пишат новините, придружени с коментар, под формата на бюлетини, които грижливо разпространяват сред затворниците. Така научават не само за смъртта на Сталин и за арестуването на Берия, но също и за масовите стачки в Източен Берлин, осъществени на 17 юни 1953 г. и потушени от съветските танкове.¹²

Изглежда, тази новина галванизира затворниците: щом берлинчаните можели да стачкуват, значи и те можели. Джон Ноубъл, арестуваният в Дрезден непосредствено след войната американец, си спомня: „Духът им ни вдъхнови и дни наред не обсъждахме нищо друго. […] През следващия месец бяхме наперени роби. Продължителното лятно слънце беше стопило снега и топлината му обновяваше енергията и куража ни. Обсъждахме възможността да стачкуваме за свободата си, но никой не знаеше какво да прави“.¹³

Към 30 юни обитателите на Капиталная мина разпространяват листовки, призоваващи затворниците да „спрат да доставят въглища“. Същият ден някой написва лозунг на стените на мина №40: „Никакви доставки на въглища, докато не ни дадат амнистия“. Камионите остават празни: затворниците са спрели да копаят въглища.¹⁴ На 17 юли властите в Капиталная мина имат дори още по-сериозни основания за тревога: същия ден група затворници пребиват един от надзирателите под претекст, че им казал да „прекратят саботажа“. Когато дошло време за втората смяна, следващият надзирател отказал да слезе в шахтата на мината.

Точно когато затворниците в Речлаг осмислят новините за тези събития, пристига голям контингент затворници – отново от Караганда. На всички били обещани по-добри битови условия и преразглеждане на делата им. Но когато пристигнали на работа в мина №7 на Воркута, те заварили не по-добри, а най-тежките условия в цялата система от лагери. На следващия ден – 19 юли – 350 от тях започнали стачка.¹⁵

Следват още стачки – отчасти благодарение на географията на самата Воркута. Воркутлаг бил разположен в центъра на голям каменовъглен басейн – един от най-големите в света. За добиването на въглищата в широк кръг около басейна били построени група каменовъглени мини. Между мините имало и други предприятия – електростанции, тухларски и циментови фабрики – и към всяко от тях бил прикрепен лагер, както и град Воркута, и по-малкото селище Юр-Шор. Всички тези места били свързани с железопътна линия. Като всичко друго във Воркута, влаковете се управлявали от затворници – и тъкмо по този начин се разпространява въстанието: заедно с въглищата и другите продоволствия, които превозват от един лагпункт в следващия, работещите в локомотивите затворници предават новината за стачката в лагер №7. Докато влаковете обикалят големия кръг, хиляди нови затворници чуват предавания шепнешком разказ, хиляди виждат написаните отстрани на влаковете лозунги: „По дяволите въглищата ви. Искаме свобода“.¹⁶ Един след друг лагерите се присъединяват към стачката, докато към 29 юли 1953 г. шест от седемнайсетте подразделения на Речлаг – общо 15 604 души – са в стачка.¹⁷

В повечето стачкуващи лагпунктове на Воркута и Норилск стачни комитети ръководят несъмнено опасната ситуация. Ужасените администратори са напуснали лагерите и има голяма вероятност да настане анархия. В някои случаи на комитетите се налага да се грижат за храната на затворниците. В други те се опитват да убеждават затворниците да не изливат агресията си върху сега напълно беззащитните информатори. В случаите с Речлаг и Горлаг мемоарите и архивите са единодушни, че ръководителите (доколкото някой ръководел нещо) почти винаги били украинци, поляци и балтийци. По-късно МВД посочва един украинец на име Херман Степанюк като лидер в Норилск и поляка Кендзерски – „бивш капитан от полската армия“ – като един от лидерите във Воркута. В разказа си за въстанието Едуард Бука, друг поляк, също твърди, че е предвождал стачката в мина №29. Макар несъмнено да е бил в този лагер по това време, има причини да се съмняваме в разказа му най-малкото защото много от истинските водачи на стачката по-късно са разстреляни.28

Години след това украинските националисти ще твърдят, че всички големи стачки в ГУЛаг са били планирани и провеждани от техните тайни организации, които се криели зад многонационални стачни комитети: „Средно статистическият затворник, а тук имаме предвид основно затворниците от Запада и руските затворници, не беше в състояние нито да участва във взимането на решения, нито да проумее механизма на движението“. Като доказателство те цитират двата „етапа от Караганда“ – контингентите от украинци, пристигнали и в двата лагера непосредствено преди стачките.¹⁸

Същите доказателства довеждат други до извода, че стачките са били провокирани от елементи в самото МВД. Може би членове на тайните служби са се страхували, че Хрушчов напълно ще закрие лагерите – и ще уволни всички лагерни администратори. В резултат предизвикали въстания, за да ги потушат и така да докажат колко необходими са все още. Симеон Виленски, бивш зек и издател, който по-късно организира две конференции по темата за опозицията в лагерите, го изразява най-добре: „Кой управляваше лагерите? Хиляди хора, които нямаха цивилна професия, хора, свикнали с пълно беззаконие, свикнали да притежават затворниците, да правят с тях каквото си искат. Това бяха хора, които – в сравнение с останалите работещи граждани – получаваха доста добро заплащане“.

Виленски е убеден, че през 1953 г. е станал свидетел на провокация в своя специален лагер в Колима. Неочаквано, казва той, в лагера пристигнала нова група затворници. Един от тях открито започнал да организира по-младите обитатели на лагера във въстанически отряд. Говорели за стачки, пишели листовки, привличали други затворници. Дори използвали лагерната металообработваща работилница, за да си направят ножове. Поведението им било толкова явно и толкова провокиращо, че на Виленски му се сторило подозрително: лагерната администрация едва ли търпяла подобна дейност случайно. Той предвождал съпротивата срещу новодошлите, докато накрая не го преместили в друг лагер.¹⁹

По принцип това са съвместими тези. Възможно е елементи от МВД да са изпратили бунтовните украинци в лагерите, за да предизвикат някакви размирици. Възможно е също украинските предводители на стачките да са вярвали, че действат по своя собствена воля. Но както от официалните документи, така и от разказите на очевидци изглежда по-вероятно стачките да са набирали инерция единствено благодарение на сътрудничеството между различните национални групи. Там, където националните групи се конкурирали по-явно или не били в топли отношения – както в Минлаг – било много по-трудно да се организират стачки.²⁰

Извън лагерите стачките не получават подкрепа, която да си струва да се отбележи. Стачниците от Горлаг, чиито лагери са съвсем близо до град Норилск, се опитват да привлекат внимание към каузата си с плакат: „Другари, граждани на Норилск! Помогнете ни в борбата ни“.²¹ Но тъй като повечето обитатели на Норилск са бивши затворници, те почти със сигурност са били твърде уплашени, за да се отзоват. Въпреки бюрократичния си език докладите на МВД, подадени няколко седмици след събитията, предават много добре ужаса, който стачките предизвикват както сред затворниците, така и сред свободните работници. Един от счетоводителите на Горлаг се заклел пред МВД, че „ако стачниците излязат от зоната, ще се сражаваме с тях, както бихме се сражавали с врагове“.

Друг свободен работник разказва на МВД за случайната си среща със стачниците: „Останах след края на смяната, за да довърша пробиването на въглищния фронт. Към мен се приближи група затворници. Хванаха електрическата ми бормашина и ми наредиха да спра да работя, като ме заплашиха с наказание. Изплаших се и спрях работа“. За негово щастие, затворниците насочили към лицето му фенер, разпознали го като свободен работник и го оставили на мира.²² Сам, в мрака на мината, заобиколен от враждебни, гневни, изпоцапани с въглища стачници, той наистина трябва да е бил много изплашен.

Местните лагерни шефове също са уплашени. Усещайки това, стачниците от Горлаг и Речлаг искат среща с представители на съветското правителство и на Комунистическата партия – от Москва. Те твърдят, че местните командири така или иначе не могат да решат нищо без съгласието на Москва, което е съвсем вярно.

И Москва идва. Тоест в няколко случая представители на „московски комисии“ се срещат със затворнически комитети в Горлаг и Речлаг, за да изслушат и обсъдят исканията им. Бих могла да опиша тези срещи като прецедент, но това едва ли предава новостта им в достатъчна степен. Никога преди исканията на затворниците не са били посрещани с друго освен с груба сила. Но в тази нова, постсталинистка епоха Хрушчов изглежда готов да се опита да спечели затворниците с истински отстъпки.

Той или по-скоро неговите представители претърпяват провал. Четири дни след началото на стачката московска комисия, оглавявана от старшия офицер генерал И. И. Масленников, представя на затворниците нов списък с привилегии: деветчасов работен ден, премахване на номерата от униформите, позволение за срещи с роднини, разрешение да получават писма и пари от къщи. Но както се изразява докладът, много от стачните ръководители посрещат тази новина с „враждебност“ и продължават стачката. Подобно предложение предизвиква същата реакция в Горлаг. Изглежда, затворниците искат амнистия, а не само подобряване на битовите условия.

Макар че това не е 1938 г., не е и 1989. Сталин е мъртъв, но наследството му продължава да живее. Първата стъпка са преговорите, но втората е бруталната сила.

В Норилск властите отначало обещават да „разгледат исканията на затворниците“. Вместо това, както обяснява докладът на МВД, „комисията на МВД в СССР решава да ликвидира стачките“. Това решение, почти със сигурност взето от самия Хрушчов, има незабавни, драматични последствия по места. Войници обграждат стачкуващите лагери. Лагпункт след лагпункт те изпразват лагерите, арестуват стачните лидери и транспортират останалите затворници другаде.

В няколко случая това „ликвидиране“ минава относително гладко. Когато пристигат в първото лагерно подразделение, войските изненадват затворниците. По лагерната радиоуредба главният прокурор на Норилск Бабилов казва на затворниците да напуснат зоната и ги уверява, че онези, които излязат мирно, няма да бъдат наказани за участието си в „саботажа“. Според официалния доклад повечето затворници наистина излизат. Когато виждат, че са изолирани, подбудителите също напускат. В тайгата войниците и лагерните шефове разпределят затворниците на групи. Камионите чакат, за да отведат заподозрените като подбудители на стачката, а на „невинните“ е позволено да се върнат в лагера.

Някои от следващите „ликвидации“ не минават толкова гладко. Когато на следващия ден властите повтарят същата процедура в друг лагпункт, предводителите на стачката първо заплашват искащите да напуснат – и после се заключват в една от бараките и се налага да бъдат измъкнати оттам със сила. В женския лагер затворничките се събират в кръг и окачват в центъра черно знаме – символ на несправедливо убитите другари – след което започват да крещят и да викат лозунги. На петия час пазачите започват да ги пръскат с мощни маркучи. Едва тогава кръгът се разкъсва достатъчно, за да могат пазачите да ги извлекат от лагера.

В лагпункт №5 цели 1400 затворници, главно украинци и балтийци, отказват да напуснат зоната. Вместо това те окачват черни знамена на бараките си и по думите на един бюрократ от МВД се държат „изключително агресивно“. После, когато лагерните пазачи, подкрепени от 40 войници, се опитват да обградят бараките и да опазят хранителните продоволствия в лагера, 500 затворници ги нападат. Те крещят ругатни, викат „Ура!“, хвърлят камъни, удрят войниците с палки и мотики, опитват се да измъкнат оръжията от ръцете им. Официалният доклад описва случилото се след това: „В най-критичния момент от нападението срещу пазачите войниците откриха огън по затворниците. След прекратяването на стрелбата затворниците бяха принудени да легнат на земята. После затворниците започнаха да изпълняват всички заповеди на пазачите и лагерната администрация“.²³

Според същия доклад този ден загиват 23-ма затворници. Според очевидците за няколко дни при поредица от подобни инциденти в Норилск са загинали няколкостотин затворници.

Властите потушават стачката във Воркута по същия начин. Лагпункт след лагпункт войниците и милицията изкарват затворниците от лагерите, разпределят ги в групи от по 100 и ги подлагат на „филтриране“, отделяйки предполагаемите предводители на стачката от останалите затворници. За да ги накара да излязат с мир, московската комисия на всеослушание обещава на всички затворници, че делата им ще бъдат преразгледани и че водачите на стачката няма да бъдат разстреляни. Измамата успява – благодарение на „бащинското“ поведение на генерал Масленников. „Ние му повярвахме“ обяснява по-късно един от участниците.²⁴

Но в един лагер – лагпунктът край мина №29 – затворниците не вярват на генерала и когато Масленников им казва да се върнат на работа, те отказват. Пристигат войници заедно с пожарна кола, възнамерявайки да използват водни маркучи за разпръскването на тълпата:

И отново изчисленията на загиналите в мина №29 силно се разминават. Официалните документи посочват 42 убити и 135 ранени. Очевидците пак говорят за „стотици“ жертви.²⁵

Стачките приключват. Но никой лагер вече не е истински мирен. През останалата част от 1953 и през цялата 1954 г. спорадично избухват протести във Воркута и Норилск, в другите специални лагери, както и в обикновените лагери. „Победоносният дух, поддържан от увеличението на надницата, което си бяхме извоювали, беше наследството от стачката“, пише Ноубъл. Когато го преместили в мина №29, сцена на клането, оцелелите затворници гордо му показвали белезите от този ден.²⁶

След като смелостта на затворниците нараства, буквално не остава незасегнат лагер. През ноември 1953 г. например 530 затворници във Вятлаг отказват да работят. Те настояват за по-добро заплащане и прекратяване на „аномалиите“ в раздаването на дрехите и битовите условия. Лагерната администрация се съгласява да изпълни исканията им, но на следващия ден затворниците отново започват стачка. Този път те настояват да бъдат включени в амнистията на Берия. Стачката приключва с арестуването на организаторите и хвърлянето им в затвора.²⁷ През март 1954 г. група „бандити“ завземат един лагпункт в Каргополлаг и заплашват с бунт, ако не получат по-добра храна – и водка.²⁸ През юли 1954 г. 900 затворници в Минлаг провеждат едноседмична гладна стачка като протест срещу смъртта на затворник, който изгорял жив, когато в наказателния блок избухнал пожар. Затворниците разпространяват листовки в лагера и в близкото село, в които обясняват причините за стачката, и я прекратяват едва когато пристига московска комисия и удовлетворява исканията им за по-добро отношение. На други места в Минлаг стачките стават постоянна част от живота – понякога провеждани от отделни бригади, понякога – от целите мини.²⁹

Планират се и нови бунтове и властите го знаят. През юни 1954 г. МВД изпраща доклада на един информатор направо на Крутлов, вътрешния министър. Докладът преразказва разговор между група украински затворници, които информаторът срещнал в транзитния затвор в Свердловск. Затворниците били от Горлаг, участници в тамошната стачка. Сега ги местели другаде – но те се подготвяли за следващия път:

Макар че е възможно подалият доклада информатор да е чул някакъв подобен разговор, той си и доизмисля: по-нататък в доклада си той обвинява украинците в организиране на твърде невероятен заговор за убийството на Хрушчов. И все пак фактът, че подобна съмнителна информация се е изпращала направо на Круглов, сам по себе си говори колко сериозно властите вече приемали заплахата от нови бунтове. И двете комисии, изпратени да разследват ситуациите в Речлаг и в Горчал, стигат до заключението, че се налага увеличаване на броя на пазачите, затягане на режима и най-вече увеличаване на броя на информаторите.³¹

Както се оказва, те имат право да се безпокоят. Най-опасното въстание тепърва предстои.

Също като предишните две въстанието, което Солженицин кръщава „Четиресетте дни на Кенгир“, не е нито внезапно, нито неочаквано.³² През пролетта на 1954 г. то бавно набира скорост от поредица инциденти в специалния лагер Степлаг, разположен край село Кенгир в Казахстан.

Също като колегите си от Речлаг и Горлаг след смъртта на Сталин командирите на Степлаг не са способни да се справят със затворниците. Един от историците на стачката, проучил лагерните архиви от 1953 г., стига до извода, че администрацията „напълно е загубила контрол“. В подготвителния период на стачката командирите на Степлаг периодично изпращат в Москва доклади, описващи нелегалните организации в лагера, случаите на непокорство и „кризата“ в системата от информатори, вече почти напълно извадена от строя. Москва отговаря със заповед украинците и балтийците да бъдат изолирани от останалите затворници. Но администрацията или не желае, или не може да го направи. По това време почти половината от 20 000-те затворници в лагера са украинци, а една четвърт са балтийци и поляци; вероятно не съществуват условия за изолирането им. В резултат затворниците продължават да нарушават правилата и да организират стачки и протести.³³

Неспособни да сплашат затворниците със заплахи за наказания, пазачите прибягват до действителна жестокост. Някои – включително Солженицин – вярват, че тези инциденти също са били провокации, целящи да предизвикат последвалия бунт. Независимо дали това е било, вярно или не – а засега няма доказателства нито за едното, нито за другото – през зимата на 1953 и през пролетта на 1954 г. лагерните пазачи наистина на няколко пъти стрелят по непокорни затворници и убиват неколцина.

Тогава, вероятно в отчаян опит да възстанови контрола си, лагерната администрация докарва в лагера група криминални затворници и открито ги инструктира да провокират битки с политическите в лагпункт №3 – най-бунтовния от лагпунктовете в Степлаг. Планът дава обратен резултат. „И тук – пише Солженицин – виждаме колко непредвидим е ходът на човешките емоции и на обществените движения! Инжектирайки в Кенгир №3 гигантска доза изпробван птомаин, шефовете постигнаха не омиротворен лагер, а най-големия бунт в историята на архипелаг ГУЛаг“.³⁴ Вместо да се борят, двете групи решават да си сътрудничат.

Също като в другите лагери затворниците в Степлаг са организирани според националната си принадлежност. Но изглежда, организацията на украинците в Степлаг е малко по-напред в конспирацията. Вместо открито да избират лидерите си, украинците създават конспираторски „център“ – тайна група, чиито членове никога не стават публично известни и вероятно включват представители на всички национални групи в лагера. Когато крадците пристигат в лагера, центърът вече е започнал производството на оръжия – самоделни ножове, палки и кирки – в работилниците на лагера и е установил връзка със затворниците от двата съседни лагпункта, №1 – зона за жени – и №2. Вероятно тези твърди политически затворници са впечатлили криминалните с изделията си или пък са ги уплашили. Във всеки случай, всички са единодушни, че по време на среднощна среща представители на двете групи, криминални и политически, си стиснали ръцете и решили да се обединят.

На 16 май това сътрудничество дава първия си плод. Същия следобед голяма група затворници от лагпункт №3 започват да рушат каменната стена, която отделя лагера им от двата съседни и от стопанския двор, където са лагерните работилници и складовете. В предишна епоха целта им би била изнасилване. Сега, когато от двете страни на стената мъжете и жените са украински партизани националисти, мъжете смятат, че се притичват на помощ на жените – техни роднини, приятелки или дори съпруги.

Разрушаването на стената продължава цяла нощ. В отговор лагерните пазачи откриват огън, убиват 13 затворници, раняват 43 и пребиват други, включително жени. На следващия ден, вбесени от убийствата, затворниците от лагпункт №3 правят масов протест и пишат антисъветски лозунги по стените на столовата си. Същата нощ група затворници влиза с взлом в наказателния изолатор – буквално разрушавайки го на парчета с голи ръце – и освобождава заключените вътре 252 затворници. Те установяват пълен контрол над лагерните складове, кухнята и пекарната, както и над работилниците, които незабавно започват да използват за производство на ножове и палки. Към сутринта на 19 май повечето затворници са в стачка.

Като че ли нито Москва, нито лагерното ръководство знае какво да прави сега. Командирът на лагера своевременно информира за случилото се Крутлов, шефа на МВД. Също толкова бързо Крутлов нарежда на Губин, началника на казахстанското МВД, да разследва случая. На свой ред Губин се измъква и моли ГУЛаг да изпрати комисия от Москва. Комисията пристига. Започват преговори и комисията, печелейки време, обещава на затворниците да проучи незаконните стрелби, да не възстановява стените между лагерите и дори да ускори процеса по преразглеждане делата на затворниците.

Затворниците ѝ се доверяват. На 23 май те се връщат на работа. Но след прибирането си в зоната дневната смяна вижда, че поне едно от обещанията е било нарушено: стените между лагпунктовете са възстановени. Към 25 май шефът на Кенгир, В. М. Бочков, отново отчаяно изпраща телеграми с молба да му разрешат да наложи на затворниците „строг режим“: никакви писма, никакви срещи, никакви парични преводи, никакво преразглеждане на делата. Освен това той премества от лагера около 420 криминални затворници и ги изпраща в друг лагпункт, където те продължават да стачкуват.

Резултатът: в рамките на четиресет и осем часа затворниците прогонват от зоната всички представители на лагерните власти, заплашвайки ги с новопроизведените си оръжия. Макар че имат пушки, представителите на властта са по-малобройни. В трите лагерни подразделения живеят над 5000 затворници и повечето от тях се включват във въстанието. Неучастващите са твърде уплашени, за да протестират. Неутралните скоро са повлияни от духа на четиресетдневното въстание. Първата сутрин от стачката, спомня си с учудване един затворник, „не бяхме събудени от пазачите, не ни поздравиха с викове и крясъци“.

Изглежда, отначало лагерните власти са очаквали стачката да секне от само себе си. Рано или късно, предполагали те, крадците и политическите щели да се скарат. Затворниците щели да потънат в анархия и поквара, жените щели да бъдат изнасилени, храната – открадната. Но макар че поведението на затворниците по време на стачката не бива да се идеализира, истината е, че се случва почти точно обратното: лагерът е управляван учудващо хармонично.

Затворниците много бързо избират стачен комитет и го натоварват със задачата да води преговорите и да организира всекидневния живот в лагера. Разказите за възникването на този комитет силно се разминават. Официалният доклад за събитията твърди, че властите преговаряли със затворниците, когато изведнъж се появила група хора, която се представила като стачен комитет и отрекла правото на всички останали да говорят. Но редица очевидци са казвали, че именно властите предложили на затворниците да създадат стачен комитет, който впоследствие бил избран с демократично гласуване.

Истинската връзка на стачния комитет с „реалните“ ръководители на въстанието също остава неясна, каквато вероятно е била и навремето. Дори и да не я е планирал стъпка по стъпка, очевидно ръководеният от украинците център е бил мотивиращата сила зад стачката и е играл решаваща роля в „демократичния“ избор на стачния комитет. Явно украинците са настоявали за многонационален комитет: те не са искали стачката да изглежда твърде антируска или антисъветска и са държали лидерът на стачката да бъде руснак.

Този руснак е полковник Капитон Кузнецов, който се откроява дори и в мрачния разказ за Кенгир като особено нееднозначна фигура. Бивш червеноармейски офицер, по време на войната Кузнецов бил пленен от нацистите и изпратен във военнопленнически лагер. През 1948 г. е арестуван по обвинение, че е сътрудничил на нацистката администрация във военнопленническия лагер и дори че е участвал в битката срещу съветските партизани. Ако тези обвинения са верни, те обясняват поведението му по време на стачката. След като веднъж вече е бил ренегат, той не се свенял отново да играе двойна роля.

Очевидно украинците избират Кузнецов с надеждата да придаде „съветско“ лице на въстанието, лишавайки властите от извинение да смажат затворниците. И той определено го прави – като вероятно стига до крайности. Подтиквани от Кузнецов, стачкуващите затворници окачват из целия лагер лозунги като „Да живее съветската конституция!“, „Да живее съветският режим!“, „Долу убийците бериявисти!“. Той се обръща към затворниците с твърдението, че трябва да прекратят писането на листовки, че „контрареволюционната агитация“ само ще навреди на каузата им. Също така Кузнецов усърдно ухажва „съветските“ затворници, запазили вярата си в Партията, и ги убеждава да му съдействат за запазването на реда.

И макар че украинците са помогнали за избирането им, Кузнецов определено не им се отплаща за доверието. В пространните, изключително подробни писмени самопризнания, които прави, след като стачката завършва с неизбежния кървав край, Кузнецов твърди, че винаги е смятал центъра за незаконен и се е борил срещу тайните му заповеди по време на цялата стачка. Но пък и украинците никога не са се доверявали истински на Кузнецов. През цялата стачка двама въоръжени украински пазачи го следвали навсякъде. Привидно това било за негова защита. Всъщност вероятно са искали да бъдат сигурни, че няма да се измъкне от лагера през нощта и да предаде каузата.

Може би украинците са имали право да се боят да не би Кузнецов да избяга, защото друг член на стачния комитет, Алексей Макеев, в крайна сметка напуска лагера, измъквайки се няколко седмици след началото на стачката. По-късно Макеев чете речи по лагерната радиоуредба, приканвайки затворниците да се върнат на работа. Вероятно той бързо е разбрал, че стачката е обречена на провал – или пък още от самото начало е бил инструмент на администрацията.

Но предаността не на всички в стачния комитет е съмнителна. Самият Кузнецов по-късно ще твърди, че поне трима членове на комитета – „Глеб“ Слученков, Герш Келлер и Юрий Кнопмус – всъщност били представители на тайния център. Лагерните власти също по-късно описват един от тях, Герш Келлер, като член на тайната украинска конспирация и биографията му като че ли наистина отговаря на тази картина. Отбелязан в лагерните архиви като евреин, Келлер всъщност е етнически украинец – истинското му презиме е Пендрак – който успява да скрие етническата си принадлежност от МВД по време на арестуването си. Келлер поема ръководството на стачния „военен“ отдел и отговаря за отбраната на затворниците в случай на нападение от страна на пазачите. Именно той е поставил началото на масовото производство на оръжия – ножове, дъги от бъчви, кирки, палки – в лагерните работилници и е създал „лаборатория“ за самоделни гранати, коктейли „Молотов“ и други „горещи“ оръжия. Келлер надзирава и изграждането на барикади и се погрижва до вратата на всяка барака да има варел с натрошено стъкло – което да бъде хвърляно в очите на войниците, ако и когато пристигнат.

Ако Келлер е представлявал украинците, то Глеб Слученков по-скоро е свързан с криминалните затворници в лагера. Самият Кузнецов го нарича „представител на престъпния свят“, а украинските националисти го описват като главатар на крадците. По време на въстанието Слученков ръководи „контраразузнавателната“ операция на стачния комитет. Той си има своя собствена „полиция“, която патрулира из лагера, пази мира и хвърля в затвора потенциалните изменници и информатори. Слученков организира всички лагери в дивизии и определя „командир“ за всяка от тях. По-късно Кузнецов ще се оплаква, че имената на тези командири се пазели в тайна и били известни само на Слученков и на Келлер.

Кузнецов е по-малко злостен спрямо Кнопмус, етнически германец, роден в Санкт Петербург, който отговарял за въстаническия „пропаганден“ отдел. И все пак в ретроспекция дейността на Кнопмус по време на въстанието е най-революционна и най-антисъветска от всички. „Пропагандата“ на Кнопмус включвала изработване на листовки, разпространявани след местното население извън лагера, отпечатването на лагерен „стенвестник“ за стачкуващите затворници и най-забележителното – изработването на самоделна радиостанция.

Като се има предвид, че властите спират тока още през първите дни на стачката, радиостанцията е не само предизвикателство, но и голямо техническо постижение. Първо, зеките направили „водноелектрическа“ станция – като използвали за целта чешма. Един мотор бил превърнат в генератор и така се произвеждало достатъчно електричество за захранването на телефонната система в лагера, както и на радиото. На свой ред радиото било сглобено с помощта на части от преносимите прожекционни апарати в лагера.

След броени дни лагерът имал новинари и редовни новинарски програми, предназначени за затворниците и за местното население извън лагера, включително за пазачите и войниците. Лагерните стенографи са записали текста на едно от радиообръщенията, направено месец след началото на стачката, когато хранителните продоволствия започнали да се изчерпват. Насочена към войниците, които сега стояли на пост пред лагера, стенограмата попада в архивите на МВД:

Междувременно Кузнецов организира разпределянето на храната, която жените от лагера приготвят. Всички затворници получават еднаква дажба – няма допълнителни порции за придурките – която постепенно намаляват с напредването на времето и опразването на складовете. Доброволци почистват бараките, перат дрехите и стоят на пост. Един затворник си спомня, че „ред и чистота“ царели в столовата, която в миналото често била мръсна и безредна. Лагерните бани работят както обикновено, също и болницата, въпреки че лагерните власти отказват да осигурят необходимите лекарства и консумативи.

Затворниците си организират и „забавления“. Според едни мемоари полски аристократ на име граф Бобрински отворил в лагера „кафене“, в което сервирал „кафе“: „Хвърляше нещо във водата, сваряваше го и в горещите дни затворниците с наслада отпиваха тази напитка и се смееха“. Самият граф седял в ъгъла на кафенето, свирел на китарата си и пеел стари романси.³⁶ Други затворници организирали поредици от лекции, както и концерти. Група самодейни драматични актьори подготвили и изпълнили пиеса. Една от религиозните секти, чиито членове от мъжки и женски пол отново се събрали благодарение на разрушените стени, предавала предсказанието на своя пророк, че сега всички те щели да отидат в Рая – живи. В продължение на няколко дни те седели по дюшеците си насред главния площад, в центъра на зоната, и чакали да отидат в Рая. Уви, нищо не станало.

Появили се и новобрачни двойки, благословени от многото свещеници затворници, арестувани заедно със своите балтийски или украински паства. Някои от тях били от онези, които се женели, стоейки от двете страни на лагерната стена, и сега за първи път се срещали лице в лице. Но макар че жените и мъжете общували свободно, всички описали стачката са единодушни, че жените не били обект на задявки и определено никой не ги нападал или изнасилвал, както често ставало в обикновените лагери.

Разбира се, пишели се и песни. Някой създал украински химн, който на моменти всичките 13 500 стачкуващи затворници пеели заедно. Припевът звучал така:

Друг стих говорел за:

„Беше прекрасно време – спомня си Ирена Аргинска четиресет и пет години по-късно. – Никога преди и никога след това не съм изпитвала подобно чувство за свобода както тогава“. Други имат повече лоши предчувствия. Люба Бершадска си спомня: „Правехме всичко спонтанно: никой от нас не знаеше и дори не мислеше какво ни чака“.

Преговорите с властите продължават. Към 27 май комисията на МВД, изпратена да се справи със стачката, е провела първата си среща със затворниците. Сред така наречените от Солженицин персонажи със златни еполети в комисията са Сергей Егоров, заместник-началник на МВД; Иван Долгих, тогава командир на системата на ГУЛаг; и Вавилов, заместник-държавен прокурор, отговарящ за надзора над ГУЛаг. Те са посрещнати от група от 2000 затворници, предвождани от Кузнецов, който им представя списък с искания.

В разгара на стачката тези искания ще включват и налагането на криминални присъди на пазачи, които са застрелвали затворници – което затворниците са искали от самото начало – както и по-откровено политически искания. Сред тях са намаляването на всички двайсет и пет годишни присъди; преразглеждането на делата на всички политически затворници; ликвидирането на наказателните килии и наказателните бараки; по-голяма свобода на комуникацията с роднини; отменяне на изискването за принудително вечно изгнание за освободените затворници; и перманентно обединяване на мъжките и женските лагери.

Затворниците настояват и за среща с член на Централния комитет на Комунистическата партия. Те продължават да поставят това искане до самия край, защото – по думите им – не можели да вярват нито на властите на Степлаг, нито на МВД, че ще спазят дадените обещания. „И кой ли е събудил у вас такава омраза към МВД?“, твърди се, че попитал в отговор заместник-началникът Егоров.

Естествено, ако стачката беше избухнала няколко години по-рано, изобщо не би имало преговори. Но към 1954 г. преразглеждането на политическите дела всъщност е започнало, макар и бавно. В хода на стачката дори се случва отделни затворници да бъдат призовавани да напуснат лагера, за да присъстват на заседания на трибунала, преразглеждащ делата им. Тъй като знаел, че много затворници вече са умрели, и очевидно желаел мирното и бързо приключване на събитията, Долгих почти незабавно започнал да отстъпва пред някои от по-маловажните искания на затворниците и призовал за премахване на решетките от прозорците, за въвеждане на осемчасов работен ден и дори за преместването на някои особено омразни пазачи и служители от Кенгир. По пряката заповед на Москва Долгих отначало се въздържал от употребата на сила. Но все пак се опитвал да сломи съпротивата на затворниците, като активно ги призовавал да напуснат лагера и забранявал всякакви доставки на храна и медикаменти.

С напредване на времето обаче Москва загубва търпение. В изпратена на 15 юни телеграма Крутлов порицава заместника си Егоров, че пълни докладите си с безполезна статистика – като например колко гълъби са пуснати от лагера с листовки – и го информира, че военен ешелон, съпровождан от пет танка Т-34, е на път към него.

Последните десет дни от стачката наистина са много напрегнати. Комисията на МВД прави строги предупреждения по лагерната радиоуредба. В отговор затворниците излъчват съобщения по самоделната си радиостанция, обявявайки пред света, че умират от глад. Кузнецов произнася реч и говори за съдбата на семейството си, което арестуването му унищожило. „Много от нас също бяха загубили роднини и като го слушахме, смелостта ни нарасна и решихме да устоим до края“, спомня си един затворник.

Непосредствено преди разсъмване, в 3:30 ч. сутринта на 26 юни, МВД напада. Предишната вечер Круглов е изпратил на Егоров телеграма, съветвайки го да използва „всички възможни средства“, и той се подчинява: не по-малко от 1700 войници, 98 кучета и 5 танка Т-34 обграждат лагера. Отначало войниците изпращат ракети в небето над бараките и не стрелят на месо. По лагерната радиоуредба звучат настоятелни предупреждения: „В лагерите влизат войници. Молим желаещите да сътрудничат затворници да напуснат мирно лагера. Съпротивляващите се затворници ще бъдат разстреляни“.

Докато обърканите затворници тичат из лагера, танковете влизат през портата. След тях вървят въоръжени войски в пълно бойно снаряжение. Според някои разкази както управляващите танковете войници, така и пехотинците били пияни. Макар че това може да е легенда, възникнала след нападението, истината е, че и Червената армия, и тайните служби по традиция давали водка на войниците, от които се искало да свършат някоя мръсна работа: в масовите гробове почти винаги откриват празни бутилки.

Пияни или не, танкистите не изпитват угризения да карат право към тръгналите към тях затворници. „Стоях по средата – спомня си Любов Бершадска – и навсякъде около мен танковете газеха живи хора“. Те прегазват група жени, които стоят прегърнати на пътя им и не вярват, че танковете ще посмеят да ги убият. Прегазват и младоженци, които – силно прегърнати – умишлено се хвърлят под тях. Унищожават бараки със спящи в тях хора. Устояват на самоделните гранати, камъните, кирките и другите метални предмети, които затворниците хвърлят срещу тях. Учудващо бързо – в рамките на час и половина според подадения по-късно доклад – войниците омиротворяват лагера, извеждат затворниците, които се съгласяват да излязат мирно, и слагат белезници на останалите.

Според официалните документи този ден 37 затворници умрели веднага. Девет починали по-късно от раните си. Други 106 били ранени, както и 40 войници. Тези цифри отново са много по-малки от посочваните от самите затворници. Бершадска, която помагала на лагерния лекар Юлиян Фустер да се погрижи за ранените, пише за 500 умрели:

След битката всички оживели, които не се намират в болницата, са изведени от лагера в тайгата. Войници с автомати ги принуждават часове наред да лежат по лице на земята с разперени встрани ръце – сякаш разпънати на кръст. Ръководейки се от направените по време на публичните срещи снимки и от малкото информаторски доклади, с които разполагат, лагерните власти пресяват затворниците и арестуват 436 души, сред които са всички членове на стачния комитет. Шестима от тях ще бъдат екзекутирани, включително Келлер, Слученков и Кнопмус. Кузнецов, който в рамките на четиресет и осем часа след арестуването си представя на властите пространни, подробни писмени самопризнания, е осъден на смърт – и след това е помилван. Преместен е в Карлаг и е освободен през 1960 г. Други 1000 затворници – 500 мъже и 500 жени – са обвинени в подкрепяне на въстанието и са преместени в други лагери, в Озерлаг и Колима. Изглежда, повечето от тях също са освободени в края на десетилетието.

Явно по време на въстанието властите не са имали никаква представа, че в лагера е имало и друга организираща сила освен официалния стачен комитет. След това започват да сглобяват парчетата на цялата история, може би благодарение на подробния разказ на Кузнецов. Установяват самоличността на петима представители на центъра – литовеца Кондратас, украинците Келлер, Суничук и Вахаев; и крадеца, известен с нелегалния си псевдоним „Мустак“. Те дори изготвят схема, показваща как линиите на командване излизат от центъра, минават през стачния комитет и отиват към отделите по пропаганда, отбрана и контраразузнаване. Знаят за бригадите, които са създадени за отбраната на всяка барака, за радиостанцията и за самоделния генератор.

Но никога не успяват да идентифицират всички членове на центъра, истинските организатори на въстанието. Според един разказ много от „истинските активисти“ останали в лагера и кротко излежавали присъдите си в очакване на амнистия. Имената им са неизвестни – и вероятно ще останат такива.

Глава 25 Затоплянето – и освобождаване

Въпреки че загубват битката, кенгирските стачници печелят войната. След въстанието в Степлаг ръководството на Съветския съюз наистина загубва апетит към принудително трудовите лагери – и то с изумителна бързина.

Към лятото на 1954 г. недоходността на лагерите е широко призната. Друго проучване на финансите на ГУЛаг, направено през юни 1954 г, отново е показало, че те получават сериозни субсидии и че издръжката на пазачите ги прави особено неизгодни.² На проведено скоро след Кенгир заседание на лагерните командири и висшите кадри в ГУЛаг много администратори открито се оплакват от лошата организация на хранителните доставки за лагерите, от неконтролируемата бюрокрация – към този момент има седемнайсет различни хранителни норми – и от лошата организация на лагерите. Някои лагери продължават да съществуват, но в тях има съвсем малко затворници. Стачките и недоволството продължават. През 1955 г. затворниците организират нова обща стачка във Воркута.³ Желанието за промяна сега е всеобщо – и промяната идва.

На 10 юли 1954 г. Централният комитет издава резолюция, която връща осемчасовия работен ден, либерализира лагерните режими и дава на затворниците възможност по-лесно да си спечелват предсрочно освобождаване за усърден труд. Специалните лагери са закрити. На осъдените се разрешава да пишат писма и да получават колети, често без ограничения. В някои лагери им позволяват да се женят и дори да живеят с партньорите си. Лаещите кучета и конвойните пазачи остават в миналото. Затворниците вече могат да си купуват нови стоки: дрехи – каквито по-рано не е имало – и портокали.⁴ В Озерлаг дори им позволяват да садят цветя.⁵

По това време висшите ешелони на съветския елит вече са поставили началото и на по-широки дебати за сталинското правосъдие. В началото на 1954 г. Хрушчов е поръчал и е получил доклад за броя на обвинените в контрареволюционни престъпления след 1921 г. и за това колко от тях все още излежават присъдите си. Естествено, цифрите са непълни, тъй като не включват милионите, изпратени в изгнание, несправедливо обвинените в – технически – неполитически престъпления, осъдените в обикновени съдилища и онези, които изобщо не са съдени. И все пак цифрите са шокиращо високи, като се има предвид, че посочват броя на убитите или изпратени в затвора без всякаква причина. Според собствените изчисления на МВД 3 777 380 души са намерени за „виновни“ в подбуждане на контрареволюция от колегиуми на ОГПУ тройки на НКВД, специални комисии и всичките военни колегиуми и трибунали, масово раздаващи присъди през трите предходни десетилетия. От тях 2 369 220 са били изпратени в лагерите, 765 180 – в изгнание и 642 980 са екзекутирани.⁶

Няколко дни след това Централният комитет се заема да преразгледа всички тези дела, както и делата на „повтарачите“ – затворниците, съдени повторно през 1948 г. и изпратени в изгнание. Хрушчов създава национален комитет, оглавяван от главния прокурор на Съветския съюз, който надзирава работата. Освен това във всички републики и области на страната са създадени местни комитети, за да преразгледат присъдите на затворниците. Някои политически затворници са освободени по това време, въпреки че първоначалните им присъди все още не са анулирани: истинското реабилитиране – признанието на държавата, че е била направена грешка – ще дойде по-късно.⁷

Освобождаванията започват, макар че през следващата година и половина ще напредват мъчително бавно. Излежалите две трети от присъдите си понякога са освобождавани без обяснения или реабилитация. Други остават в лагерите без всякаква причина. Въпреки всичко, което знаят за недоходността на лагерите, ръководителите на ГУЛаг не желаят да ги закрият. Явно им е необходим допълнителен тласък отгоре.

През февруари 1956 г. този тласък идва, когато Хрушчов произнася своята „тайна реч“, както ще стане известна, пред закрито заседание на Двайсетия конгрес на комунистическата партия. За първи път той открито напада Сталин и „култа към личността“ му:

До голяма част речта е тенденциозна. Изреждайки престъпленията на Сталин, Хрушчов се съсредоточава почти изключително върху жертвите на 1937 и 1938 г., посочва деветдесет и осемте члена на Централния комитет, които са били разстреляни, както и няколко стари болшевики. „През 1939 г. вълната на масовите арести започна да стихва“ заявява той – което изобщо не е вярно, тъй като през 40-те години броят на затворниците всъщност се увеличава. Все пак той споменава чеченските и балканските депортации може би защото не е участвал в тях. Но не споменава колективизацията, нито украинския глад, както и масовите репресии в Западна Украйна и в прибалтийските държави вероятно защото лично е участвал в тези операции. Говори за 7679 реабилитации и макар че присъстващите в залата му ръкопляскат, всъщност това е съвсем малък процент от милионите, за чиито несправедливи арести Хрушчов знае.⁹

Колкото и несъвършена да е, речта – скоро разпратена до всички партийни организации из цялата страна – разтърсва Съветския съюз из основи. Никога преди съветското ръководство не е признавало никакви престъпления, още по-малко пък в такъв огромен мащаб. Дори Хрушчов не е сигурен каква ще бъде реакцията. „Тъкмо се съвземахме от шока – ще пише той по-късно. – Хората все още бяха в затворите и в лагерите и не знаехме как да им обясним какво се е случило, нито какво да правим с тях, след като ги освободим“.¹⁰

Речта галванизира МВД, КГБ и лагерните администратори. За броени седмици атмосферата в лагерите става още по-либерална и процесът на освобождаване и реабилитиране най-сетне започва да се ускорява. Ако през трите години преди речта са реабилитирани 7000 случайно избрани хора, през десетте месеца след нея са реабилитирани 617 000. За по-нататъшното ускоряване на процеса се създават нови механизми. По някаква ирония много от затворниците, които са били осъдени от тройки, сега са освобождавани от тройки. Тричленни комисии – прокурор, член на Централния комитет и реабилитиран партиен член, често бивш затворник – обикалят лагерите и изгнаническите селища в цялата страна. Те са оторизирани да провеждат бързи разследвания на делата, да разговарят със затворниците и да ги освобождават веднага.¹¹

В месеците след тайната реч МВД се подготвя да направи и много по-дълбоки промени в структурата на самите лагери. През април новият министър на вътрешните работи, Н. П. Дудоров, изпраща до Централния комитет предложение за реорганизацията на лагерите. Положението в лагерите и колониите, пише той, „вече от много години е окаяно“. Той настоява за закриването им, предлага най-опасните престъпници да бъдат изпратени в специални, изолирани затвори в отдалечени райони на страната и изрично споменава строежа на недовършената железопътна линия Салехард-Игарка като една от възможностите. По-дребните престъпници, от друга страна, трябвало да останат в родните си райони и да излежават присъдите си в затворнически „колонии“, работейки в леката промишленост или в колхозите. От тях не бивало да се иска да работят като дървари, миньори или строители, нито да извършват какъвто и да било неквалифициран, тежък труд.¹²

Тук изборът на думите е по-важен от конкретните предложения на Дудоров. Той предлага създаването не само на по-малка, но и на качествено различна система от лагери – завръщане към „нормалната“ затворническа система или поне към затворническа система, която да се възприема като такава в останалите европейски страни. За новите затворнически колонии вече нямало да се твърди, че се самоиздържат. Затворниците щели да работят, за да усвоят полезни умения, а не за да носят приходи на държавата. Целта на затворническия труд щяла да бъде реабилитацията, а не печалбата.¹³

Предложенията му предизвикват изумително гневни възражения. Въпреки че представителите на икономическите министерства огласяват подкрепата си, И. А. Серов, шеф на КГБ, се нахвърля върху предложенията на вътрешния министър и ги нарича „неправилни“, „неприемливи“ и още повече – скъпи. Той се възпротивява на създаването на нови затворнически колонии под претекст, че подобна политика щяла да „създаде впечатлението за наличието на огромен брой затвори в СССР“. Противопоставя се и на ликвидирането на лагерите и не може да разбере защо зеките да не работят като дървари или миньори. В крайна сметка тежкият труд щял да помогне за „превъзпитаването им в духа на честния трудов живот в съветското общество“.¹⁴

Резултатите от сблъсъка между двата клона на тайните служби е една много смесена реформа. От една страна, самият ГУЛаг – Главное управление лагерей, Главно управление на лагерите – е закрит. През 1957 г. Далстрой и Норилск – двата най-големи и най-могъщи лагерни комплекса – са ликвидирани. С други лагери се случва същото. Съответните министерства – на минната промишленост, на машиностроенето, на горите или на строителството – поемат големи части от бившия лагерно-индустриален комплекс.¹⁵ Принудителният труд вече никога няма да бъде важна част от икономиката на Съветския съюз.

Но същевременно правосъдната система остава нереформирана. Съдиите са все така политизирани, все така предубедени, все така несправедливи. Системата на затворите също остава буквално недокосната. Същите тъмничари продължават да налагат същите режими в същите небоядисани, непроменени килии. Когато с времето системата от затвори започва отново да се разраства, дори реабилитационните и превъзпитателни програми – средоточие на такива грижи и интерес – ще останат все така повърхностни и фиктивни, каквито са били в миналото.

Изумително острият дебат между шефа на МВД Дудоров и шефа на КГБ Серов е предвестник на други, по-мащабни дебати. Поемайки, както смятат, по стъпките на Хрушчов, либералите желаят да извършат бързи промени почти във всички сфери на съветския живот. Същевременно защитниците на старата система искат да спрат, обърнат или изменят тези промени, особено когато засягат прехраната на могъщи групи хора. Резултатът от този сблъсък е предвидим: не само непроменени затворнически килии, но също и половинчати реформи, нови привилегии, които бързо са отменени, и публични дискусии, които незабавно са заглушени. Епохата, която ще стане известна като „Затоплянето“, наистина е епоха на промяна, но промяна от конкретен вид: реформите правят две крачки напред и после една крачка – или понякога три крачки – назад.

Освобождаването, независимо дали през 1926, или през 1956 г., винаги е предизвиквало у затворниците смесени чувства. Генадий Андреев-Хомяков, затворник, освободен през 30-те години, е изненадан от собствената си реакция:

След смъртта на Сталин и речта на Хрушчов освобождаванията стават по-бързо и реакциите са дори още по-объркани. Затворници, които са очаквали да прекарат още едно десетилетие зад бодливата тел, са освобождавани с еднодневно предизвестие. Група изселници били извикани в канцеларията на мината през работно време и просто им казали да си вървят у дома. Един от тях си спомня, че спецкомендантът лейтенант Исаев „отвори един сейф, извади документите ни и ни ги раздаде […]“.¹⁷ Затворници, които са изпращали петиция след петиция за преразглеждането на делата си, изведнъж установяват, че не са необходими повече писма – просто могат да си вървят.

Затворници, чиято единствена мисъл е била свободата, изпитват странна неохота да я почувстват: „Въпреки че направо не можех да повярвам, ридаех на път към свободата. […] Чувствах се така, сякаш се разделях с най-скъпото и най-ценното за сърцето ми – с другарите си по нещастие. Портата се затвори – и всичко свърши“.¹⁸

Мнозина просто не са готови. През 1954 г. Юрий Зорин се качил в претъпкан затворнически влак, потеглящ от Котлас на юг, но останал в него само три спирки. „Защо отивам в Москва?“, запитал се той – и после слязъл и се върнал в бившия си лагер, където бившият му командир му помогнал да си намери работа като свободен работник. Останал там още шестнайсет години.¹⁹ Една позната на Евгения Гинзбург просто не желаела да напусне бараките: „Работата е там, че аз – аз не мога да си представя да живея навън. Искам да остана в лагера“, казала тя на приятелките си.²⁰ Друга пише в дневника си: „Всъщност не искам свободата. Какво ме тегли към свободата? Струва ми се, че там навън […] има лъжи, лицемерие, коравосърдечие. Всичко там е фантастично нереално, а тук всичко е реално“.²¹ Мнозина не вярват на Хрушчов, очакват положението отново да се влоши и си намират работа като свободни работници във Воркута или Норилск. Те предпочитат да си спестят емоциите и несгодите на завръщането, след като така или иначе в крайна сметка пак щели да ги арестуват.

Но дори онези, които искат да се върнат у дома, често не могат да го направят. Те не разполагат с пари и имат съвсем малко храна. При освобождаването си затворниците получават по 500 грама хляб за всеки ден от предполагаемото си пътуване – оскъдна дажба.²² Но дори това е недостатъчно, тъй като често пътуването отнема по-дълго от очакваното, а да се сдобиеш с билет за малкото самолети и влакове, водещи на юг, се оказва почти невъзможно. Когато пристигнала на гарата в Красноярск, Ариадна Ефрон заварила „такава тълпа, че беше невъзможно да заминеш, просто невъзможно. Там се бяха струпали хората от всички лагери, от целия Норилск“. Накрая съвсем неочаквано получила билет от „ангел“ – жена, която случайно имала два. В противен случай можело да чака с месеци.²³

Изправена пред също толкова претъпкан влак, Галина Усакова решила проблема като много други – пътувала до вкъщи върху рафта за багаж.²⁴ Други изобщо не успяват да достигнат до дома: нерядко затворниците умират по време на трудното си пътуване към дома или броени седмици или месеци след пристигането си. Омаломощени от годините тежък труд, изтощени от уморителното пътуване, емоциите около завръщането им ги смазват и предизвикват инфаркти и инсулти. „Колко ли хора са умрели от тази свобода?“, чуди се един затворник.

Някои отново се озовават в затвора. Самото МВД изготвя доклад, който разкрива, че освободените затворници от Воркута, Печора и Инта не можели да си купят дрехи, обувки и спално бельо, тъй като „в градовете зад Арктическия кръг няма пазари“. В отчаянието си някои извършвали дребни престъпления, за да ги арестуват отново. В затвора поне щели да имат гарантирана дажба хляб.²⁶ Не че ръководителите на лагерите са против: изправена пред криза с работната ръка, администрацията на Воркута не се подчинява на заповедите отгоре и всъщност се опитва да попречи на определени категории затворници да напуснат мините.²⁷

Често животът на бившите затворници, които все пак успяват да се завърнат в Москва, в Ленинград или в родното си село, не е по-лесен. Оказва се, че самото освобождаване не е достатъчно, за да възстанови „нормалното“ съществуване. Без документи за действителна реабилитация – документи, анулиращи първоначалната присъда – подозрението продължава да тегне над бившите политически затворници.

Наистина, няколко години по-рано те биха получили предизвикващите ужас „вълчи паспорти“ забраняващи на бившите политически затворници да живеят в или около големите градове на Съветския съюз. Други щяха да бъдат изпратени направо в изгнание. Сега „вълчите паспорти“ са отменени, но на бившите зеки пак им е трудно да си намерят жилища, работа и – в Москва – да получат жителство. При завръщането си те откриват, че домовете им отдавна са конфискувани, а вещите им – продадени. Много от роднините им, по асоциация също „врагове“, са мъртви или разорени: дълго след освобождаването им семействата на „враговете“ остават заклеймени, обект на официална дискриминация, и им се забранява да работят определени неща. Местните власти продължават да се отнасят с подозрение към бившите затворници. Томас Сговио цяла година се „молил и разправял“, докато му разрешили да стане законен обитател на майчиния си апартамент.²⁸ Други затворници не успяват да си осигурят прилична пенсия.²⁹

Тези затруднения наред с нараненото им чувство за справедливост убеждават мнозина да търсят пълна реабилитация – но този процес също не е нито прост, нито достатъчно ясен. За някои дори не съществува такава възможност. МВД категорично отказва например да преразглежда делата на осъдените преди 1935 г.³⁰ Получилите допълнителна присъда в лагерите, все едно дали за неподчинение, дисидентство, или кражба, също никога не получават така желаните документи за реабилитация.³¹ Делата на високопоставените болшевики – Бухарин, Каменев, Зиновиев – остават табу и осъдените при разследванията на тези лидери не получават реабилитация чак до 80-те години.

За онези, които все пак могат да опитат, процесът е дълъг. Молбите за реабилитация се подават от затворниците или техните семейства и често се налага да се пишат две, три или много повече писма, преди молбата да бъде удовлетворена. Но дори и в случай на успех трудният процес често се обръща: Антон Антонов-Овсеенко получил посмъртна реабилитация за баща си, която през 1963 г. била анулирана.³² От друга страна, много от бившите затворници се страхуват да подават молби. Получилите призовка да се явят на заседание на реабилитационната комисия – обикновено провеждано в сградата на МВД или Министерството на правосъдието – често се появяват навлечени с дрехи, стиснали пакети с храна и съпровождани от ридаещи роднини, убедени, че отново ще ги изпратят надалеч.³³

На най-високо равнище мнозина се страхуват да не би процесът на реабилитация да се осъществи твърде бързо или да отиде твърде далеч. „Бяхме уплашени, истински уплашени – пише по-късно Хрушчов. – Бояхме се, че Затоплянето може да предизвика потоп, който да не сме в състояние да контролираме и който може да ни удави“.³⁴ Един бивш старши следовател от КГБ, Анатолий Спраговски, по-късно си спомня, че между 1955 и 1960 г. пътувал из целия район на Томск, разпитвал свидетели и посещавал предполагаеми местопрестъпления. Наред с другите неща той научил, че бившите затворници са били обвинявани в заговори за взривяване на несъществуващи фабрики или мостове. Но когато писал на Хрушчов с предложение процесът на реабилитиране да се опрости и ускори, Спраговски получил рязък отказ: изглежда, висшите държавни служители в Москва не желаели грешките на Сталин да изглеждат твърде мащабни или твърде абсурдни и не искали разследванията на стари дела да вървят твърде бързо. Членът на Сталиновото политбюро Анастас Микоян, оцелял до епохата на Хрушчов, в един момент обяснява защо прекалено бързата реабилитация на хората била невъзможна. Ако всички бъдели обявени за невинни едновременно, казва той, „щеше да стане ясно, че държавата се е управлявала не от законно правителство, а от група гангстери“.³⁵

Комунистическата партия също се въздържа от признаването на твърде много грешки. Въпреки че са разгледани над 70 000 молби от бивши членове за възстановяване на партийното им членство, по-малко от половината са удовлетворени.³⁶ Затова рядко има пълна обществена реабилитация – с цялостно възстановяване на работата, жилището и пенсията.

Далеч по-често явление са половинчатите резултати и смесените чувства на Олга Адамова-Сльозберг, която през 1954 г. подала молба за своята реабилитация и тази на съпруга си. Тя чакала две години. После, след тайната реч на Хрушчов през 1956 г., получила документа. В него се казвало, че делото ѝ е било преразгледано и закрито поради липса на доказателства. „Арестуваха ме на 27 април 1936 г. Платих за тази грешка с двайсет години и четиресет и един дена от живота си“. Като компенсация, заявявал документът, Адамова-Сльозберг можела да получи двумесечни заплати за себе си и за мъртвия си съпруг и още 11 рубли и 50 копейки – парите, които били намерени у съпруга ѝ по времето на смъртта му. Това било всичко.

Докато стояла в чакалнята пред един кабинет в сградата на Върховния съд в Москва и се опитвала да осмисли тази новина, тя си дала сметка, че някой крещи. Виковете идвали откъм възрастна украинка, която току-що била получила подобна новина.

Въпреки че често се пренебрегва в догматичните истории на Съветския съюз, завръщането на милиони хора от лагерите и от принудително изгнание трябва да е подействало объркващо на милионите други съветски граждани, които срещали след пристигането си. Тайната реч на Хрушчов наистина предизвиква шок, но тя е нещо далечно, насочено към партийната йерархия. Затова пък появата на хора, които отдавна са смятани за мъртви, предава посланието на речта много по-директно и на много по-широк кръг от хора. Епохата на Сталин е била епоха на тайни мъчения и прикрита жестокост. Внезапно ветераните от лагерите се появяват като живо доказателство за случилото се.

Те се появяват и за да донесат новини, добри или лоши, за изчезналите. През 50-те години става нещо обичайно освободените затворници да посещават домовете на своите починали или живи другари, да предават устни съобщения или да повтарят последните им думи. На път за Харков М. С. Ротфорт минал през Чита и Иркутск, за да се види със семействата на своите приятели.³⁸ Густав Херлинг направил смущаващо посещение на семейството на своя лагерен приятел генерал Круглов, чиято съпруга го помолила да не казва на дъщеря им за новата присъда на баща ѝ, постоянно гледала часовника си и го умолявала да си тръгва бързо.³⁹

Завръщащите се затворници предизвикват и ужас – за своите началници, колеги и най-вече за изпратилите ги в затвора хора. Анна Андреевна си спомня, че през лятото на 1956 г. всички влакове за Москва от Караганда и Потма били пълни с бивши затворници. „Имаше щастие, но и тъкмо обратното, защото хората срещаха онези, които ги бяха осъдили, които бяха осъдили други. Беше радостно и трагично и скоро цяла Москва щеше да се изпълни с това“.⁴⁰ В романа си „Раково отделение“ Солженицин си представя реакцията на болен от рак партиен шеф след съобщението на съпругата му, че бивш приятел – човек, срещу когото лично направил донесение, за да вземе апартамента му – ще бъде реабилитиран:

Понякога чувството за вина е непоносимо. След тайната реч на Хрушчов Александър Фадеев, убеден сталинист и предизвикващ страх литературен бюрократ, се впуска в алкохолен гуляй. Докато е пиян, той признава пред приятел, че като председател на Съюза на писателите е санкционирал арестите на много писатели, за които знаел, че са невинни. На следващия ден Фадеев се самоубива. Твърди се, че оставил състоящо се от едно изречение предсмъртно писмо, адресирано до Централния комитет: „Изстреляният куршум беше предназначен за политиката на Сталин, за естетиката на Жданов и за генетиката на Лисенко“.⁴²

Други полудяват. Комсомолската служителка Олга Мишакова някога направила донесение срещу лидера на младежката организация Косарев. След 1956 г. реабилитирали Косарев и Централният комитет на Комсомола изключил Мишакова. Въпреки това в продължение на година тя ходела в сградата на Комсомола, седяла цял ден в празния си кабинет и дори излизала в обедна почивка. След като Комсомолът конфискувал пропуска ѝ, тя продължила да идва и стояла пред входа, докато не свършело работното време. Когато прехвърлили съпруга ѝ на работа в Рязан, всяка сутрин в 4 ч. тя се качвала на влака за Москва, прекарвала деня пред бившата си месторабота и се връщала вечерта. Накрая я настанили в психиатрична болница.⁴³

Но дори и когато не водят до лудост или самоубийство, неловките срещи, които смущават обществения живот в Москва пред 1956 г., могат да бъдат мъчителни. „Две Русии са изправени очи в очи – пише Анна Ахматова, – онези, които бяха в затвора, и онези, които ги изпратиха там“.⁴⁴ Много от държавните лидери, включително Хрушчов, познават лично мнозина от завърналите се. Според Антонов – Овсеенко един такъв „стар приятел“ се появил на прага на Хрушчов през 1956 г. и го убедил да ускори процеса на реабилитация.⁴⁵ По-лоши са срещите между бивши затворници и техните тъмничари или следователи. Мемоари, публикувани под псевдоним в нелегалното списание на Рой Медведев през 1964 г., описват срещата на един мъж с бившия му следовател, който просел пари за алкохол: „Дадох му всичко, което ми беше останало от пътуването, а то беше доста. Дадох му парите, за да се махне по-бързо. Страхувах се, че няма да се сдържа. Изпитвах непреодолимо желание да излея омразата си, насъбирана толкова дълго, към него и подобните нему“.⁴⁶

Срещата с бивши приятели, сега благоденстващи съветски граждани, също е крайно неловка. През 1968 г., повече от десетилетие след завръщането си, Лев Разгон се видял с близък приятел: „Той ме посрещна […], сякаш се бяхме разделили предишната вечер. Разбира се, изказа ми съболезнованията си за смъртта на Оксана и попита за Елена. Но всичко бе изречено бързо и делово […] и това беше всичко“.⁴⁷ Юрий Домбровски изразява чувствата си относно твърде закъснелите съболезнования на приятел в стихотворението, озаглавено „На един прочут поет“:

Лев Копелев пише, че след завръщането си не можел да понася компанията на преуспели хора и предпочитал неудачниците.⁴⁹

Да говорят за лагерите – и колко да кажат – пред приятелите и близките си е още един източник на мъчение за бившите затворници. Мнозина се опитват да предпазят децата си от истината. Дъщерята на ракетния конструктор Сергей Корольов научила, че баща ѝ е бил в затвора, едва в края на юношеството си, когато трябвало да попълни формуляр, в който се питало дали някой от роднините ѝ някога е бил арестуван.⁵⁰ При освобождаването си много затворници трябвало да подпишат документи, които им забранявали да казват каквото и да било за лагерите. Това успява да уплаши мнозина и ги кара да мълчат, но други не се страхуват. При напускането на лагера Сузана Печора директно отказала да подпише тези документи и както казва тя, „оттогава не спира да говори за него“.⁵¹

Други установяват, че приятелите и близките им, макар и не точно безразлични, не желаят да знаят в подробности нито къде са били, нито какво им се е случило. Те се страхуват прекалено много – не само от вездесъщите тайни служби, но и от онова, което можели да научат за любимите си хора. В своята трилогия „Поколенията на зимата“ писателят Василий Аксьонов, син на Евгения Гинзбург, описва трагична, но и ужасно правдопободна среща между съпруг и съпруга – и двамата прекарали години в концентрационни лагери. Той веднага забелязал, че тя има твърде здрав вид: „Първо ми кажи как така не погрозня […] дори не си отслабнала!“, казва той, прекрасно знаейки всички начини, по които жените можели да оцелеят в ГУЛаг. Същата нощ те лежали в леглото далеч един от друг, неспособни да разговарят: „Меланхолията и мъката ги бяха опожарили“.⁵²

Народният поет и писател Булат Окуджава също е написал разказ за срещата на един мъж с майка му, която прекарала десет години в лагер. Мъжът с радост очаквал завръщането на майка си, мислел си как ще я вземе от гарата, как ще я отведе да вечерят вкъщи след сълзлива, но радостна среща, как ще ѝ разкаже за живота си и може би дори ще отидат на кино. Вместо това се изправил пред жена със сухи очи и отчуждено изражение: „Тя ме гледаше, но не ме виждаше, лицето ѝ беше сурово, ледено“. Той очаквал тя да е физически изнемощяла, но бил напълно неподготвен за емоционалните щети – преживяване, вероятно споделено от милиони.⁵³

Истинските истории понякога са не по-малко мрачни. Надежда Капралова била отделена от майка си на осемгодишна възраст и описва срещата си с нея сред тринайсетгодишна раздяла: „Бяхме възможно най-близките хора, майка и дъщеря, и все пак бяхме чужди, говорехме за дреболии и главно плачехме и мълчахме“.⁵⁴ Друг затворник, Евгений Гаген, се събрал със съпругата си след четиринайсет години, но установил, че вече нямат нищо общо. Той усещал, че е „израснал“ през тези години, а тя си била останала същата.⁵⁵ Олга Адамова-Сльозберг трябвало да подхожда внимателно, когато се събрала със сина си през 1948 г.: „Боях се да му кажа онова, което бях научила „от другата страна“. Несъмнено можех да го убедя, че много неща не са наред в страната ни, че Сталин, неговият идол, всъщност далеч не е съвършен, но синът ми беше едва на седемнайсет години. Страхувах се да бъда напълно откровена с него“.⁵⁶

Но не всички се чувстват чужди на съветското общество. Колкото и да е странно, мнозина от завърналите се горят от нетърпение да възстановят членството си в Комунистическата партия не само заради привилегиите и статута, но и за да се почувстват отново пълноценна част от комунистическия проект, така да се каже: „Верността към дадена идеология може да има дълбоки, ирационални корени“ – така историчката Нанси Адлер се опитва да обясни чувствата на един затворник след възстановяването му в Партията:

Историчката Катрин Меридейл отива по-нататък, твърдейки, че Партията и колективната идеология на Съветския съюз наистина помагали на хората да се възстановяват от всяка преживяна травма: „Руснаците като че ли наистина са живели със своите истории за неизразими загуби, работейки, пеейки и развявайки червени знамена. Някои сега се смеят, но почти всички изпитват носталгия по колективизма и общата цел, които вече ги няма. В известна степен тоталитаризмът действал“.⁵⁸

Макар на определено равнище да знаят, че тази борба е фалшива; макар да знаят, че нацията не е толкова славна, колкото твърдят лидерите й; макар да знаят, че цели съветски градове са построени върху костите на несправедливо осъдени на принудителен труд хора – някои жертви на лагерите пак се чувстват по-добре като част от колективните усилия, отколкото когато са изключени от тях.

Така или иначе огромното напрежение между онези, които са били „там“ и онези, които са останали у дома, няма как да остане завинаги затворено в спалните и заключено зад вратите. Отговорните за случилото се все още са живи. Накрая, на Двайсет и втория партиен конгрес през октомври 1961 г., Хрушчов, който сега се бори за влияние в Партията, започва да ги посочва поименно. Той обявява, че Молотов, Каганович, Ворошилов и Маленков са „виновни за незаконните масови репресии срещу много партийни, съветски, военни и комсомолски служители и носят пряката отговорност за физическото им унищожаване“. Още по-злокобно той намеква за „документите, с които разполагаме“, за доказването на тази вина.

И все пак Хрушчов в крайна сметка не публикува никакви подобни документи в хода на борбата си срещу сталинистите, които се противопоставят на реформите му. Вероятно не е бил достатъчно могъщ, за да го направи – или пък тези документи биха разкрили и собствената му роля в сталинските репресии. Вместо това Хрушчов прибягва до нова тактика: той разширява още повече обществената дискусия за сталинизма и я изнася извън закритите партийни дебати към литературния свят. Въпреки че Хрушчов едва ли се е интересувал особено от съветските поети и писатели като такива, в началото на 60-те години той е започнал да разбира, че те могат да изиграят определена роля в борбата му за власт. В романите започват да се появяват герои, до този момент немислими в съветската художествена литература – алчни бюрократи, завърнали се от лагерите затворници.⁶⁰

Хрушчов си дава сметка, че тези публикации биха могли да провеждат собствената му политика: писателите биха могли да дискредитират враговете му, обременявайки ги с престъпленията от миналото. Във всеки случай, изглежда, това е причината за решението му да позволи публикуването на романа на Александър Солженицин „Един ден от живота на Иван Денисович“, най-прочутия от всички романи за ГУЛаг.

Заради литературното си значение, както и заради ролята, която изиграва, за да разбере Западът за съществуването на ГУЛаг, Александър Солженицин несъмнено заслужава специално упоменаване във всяка история на съветската система от лагери. Но за кратката му кариера на прочут, широко публикуван, „официален“ съветски автор също си струва да се разкаже, защото тя бележи важен преход. При публикуването на „Иван Денисович“ през 1962 г. Затоплянето е във връхната си точка, политическите затворници са малко и ГУЛаг сякаш е останал в миналото. Към лятото на 1965 г., когато едно партийно списание описва „Иван Денисович“ като „несъмнено противоречива творба както в идеологическо, така и в художествено отношение“, Хрушчов е изместен, ответният удар е нанесен и броят на политическите затворници се увеличава със злокобна скорост. През 1974 г., когато издава на английски „Архипелаг ГУЛАГ“ – своята обемна, тритомна история на системата от лагери – Солженицин е изгонен от страната и книгата му може да се публикува само в чужбина. Институцията на съветския затворнически лагер е възстановена и дисидентското движение е в разгара си.⁶¹

Затворническата кариера на Солженицин започва по начин, типичен за зеките от неговото поколение. След постъпването си в офицерска школа през 1941 г. той се сражава на западния фронт през есента и зимата на 1943 г., през 1945 г. изразява зле прикрита критика към Сталин в писмо до свой приятел – и скоро след това е арестуван. До този момент повече или по-малко истински комунист, младият офицер е поразен от бруталното и сурово отношение към него. По-късно ще бъде дори още по-шокиран от суровото отношение към червеноармейските войници, пленени от нацистите. Според него тези хора трябвало да се завърнат у дома като герои.

Последващата му лагерна кариера вероятно не е чак толкова типична само защото – благодарение на студентските си познания по математика и физика – излежава част от присъдата си в шарашка, преживяване, което по-късно описва в романа си „Първият кръг“. С изключение на това, спокойно бихме могли да кажем, че е бил в поредица от незабележителни лагпунктове, включително един в Москва и един в специален лагерен комплекс в Караганда. Също така той е и незабележителен затворник. Флиртува с властите, служи като информатор, преди да види светлината, и работи като зидар. По-късно той превръща в зидар и героя на първия си роман – обикновения зек Иван Денисович. След освобождаването си отива да преподава в едно рязанско училище и започва да описва преживяванията си. Това също не е необичайно: стотиците мемоари за ГУЛаг, публикувани след 80-те години, са достатъчно доказателство за красноречието и таланта на бившите съветски затворници, много от които пишат тайно години наред. В крайна сметка онова, което прави Солженицин уникален, е фактът, че творбата му е отпечатана в Съветския съюз, докато Хрушчов още е на власт.

Публикуването на „Един ден от живота на Иван Денисович“ е заобиколено от много легенди – толкова много, че според биографа на Солженицин Майкъл Скемъл историята била „така доукрасена с течение на времето, та понякога било трудно да отделиш истината от измислицата“. Пътят на книгата към литературната слава е бавен. Преди да стане известен, ръкописът на „Иван Денисович“ минава през ръцете на Лев Копелев – московска литературна фигура и един от лагерните другари на Солженицин – и една редакторка в „Новий мир“. Развълнувана от откритието си, редакторката го дава на Александър Твардовски, главния редактор на „Новий мир“.

Твардовски, гласи историята, започнал да чете „Иван Денисович“ в леглото. Но след няколко страници бил толкова впечатлен от ръкописа, че станал, облякъл се и го дочел, седейки. Чел го цяла нощ и рано-рано връхлетял в кабинета си, подвиквайки на машинописките да направят още копия, за да може да раздаде книгата на приятели, като през цялото време приветствал раждането на нов литературен гений. Независимо дали всичко това наистина се е случило, или не, Твардовски казвал, че е било така. По-късно Солженицин му писал колко щастлив се почувствал, като научил, че според него „Иван Денисович“ „си струвал безсънната нощ“.⁶²

Самият роман е достатъчно прост: той описва един-единствен ден от живота на обикновен затворник. Всъщност, когато го четат днес, на съвременните читатели – дори на съвременните читатели в Русия – може да им е трудно да проумеят защо романът е предизвикал такъв фурор в съветския литературен свят. Но за читателите през 1962 г. романът е нещо като откровение. Вместо да говори неопределено за „завърнали се“ и „репресии“ – като някои други книги от онова време – „Иван Денисович“ описва самия живот в лагерите – тема, която до този момент не е обсъждана публично.

Същевременно стилът на Солженицин – особено употребата на лагерния жаргон – и описанията на еднообразието и несгодите на затворническия живот са в рязък контраст с обичайно публикуваните по това време безсъдържателни, безстойностни книги. Официалното съветско литературно кредо от онова време – „социалистическият реализъм“ – изобщо не е реализъм, а по-скоро литературен вариант на сталинската политическа доктрина. Затворническата литература като такава не се е променяла от времето на Горки. Ако в някой съветски роман имало крадец, той „проглеждал“ и се връщал към истинската съветска вяра. Героят можел да страда, но накрая Партията му показвала светлината. Героинята можела да пролива сълзи, но щом осъзнаела ценността на Труда, откривала истинската си роля в обществото.

Напротив – „Иван Денисович“ е истински реалистичен роман: той не е нито оптимистичен, нито морализаторски. Страданията на героите са безсмислени. Работата им е изтощителна и изнурителна и те се опитват да клинчат от нея. Накрая Партията не триумфира и комунизмът не се оказва победител. Именно на тази правдивост, така необичайна за съветския писател, се възхищава Твардовски: той казва на Копелев – приятеля на Солженицин, че в историята „няма нито капка фалш“. И тъкмо това ще смути много читатели, особено участващите в съветската власт. Дори един от редакторите на „Новий мир“ смята прямотата на романа за смущаваща. В коментарите си към творбата той пише, че тя „показва живота твърде едностранчиво, неволно изкривявайки и обърквайки пропорциите“. За хората, свикнали с опростенчески изводи, романът изглежда ужасяващо недовършен и неморален.

Твардовски иска да публикува книгата, но знае, че ако просто я набере и я изпрати на цензорите, те веднага ще я забранят. Вместо това той предлага „Иван Денисович“ на Хрушчов като оръжие срещу враговете му. Според Майкъл Скемъл Твардовски написал предговор, който представял полезността на историята тъкмо в тази светлина, и после започнал да я раздава на определени хора с надеждата да я дадат на самия Хрушчов.⁶³

След множество криволичения, дебати и няколко промени в ръкописа (убеждават Солженицин да добави поне един „положителен герой“ и да включи символично заклеймяване на украинския национализъм) романът най-накрая стига до Хрушчов. Той го одобрява и дори похвалва книгата като написана „в духа на Двайсет и втория партиен конгрес“ което би трябвало да означава, че според него щяла да подразни враговете му. Най-сетне тя е отпечатана в ноемврийския брой на „Новий мир“ от 1962 г. „Птичката излетя! Птичката излетя!“ – твърди се, че извикал Твардовский, държейки първата коректура в ръцете си.

Отначало похвалите на критиката са прекомерни най-малкото защото историята съвпада с официалната линия в момента. Литературният критик на „Правда“ изразява надеждите си, че от сега нататък „борбата срещу култа към личността“ ще „продължи да спомага за появата на художествени творби, които се отличават с нарастващата си художествена стойност“. Литературният критик на „Известия“ казва, че Солженицин се е „проявил като истински помощник на Партията в една свещена и жизненоважна кауза – борбата срещу култа към личността и неговите последствия“.⁶⁴

Но не точно такива са реакциите на обикновените читатели. През месеците след публикацията в „Новий мир“ те заливат Солженицин с писма. Близостта на разказа с новата партийна линия не впечатлява бившите обитатели на лагерите, които му пишат от цялата страна. Вместо това те са щастливи да прочетат нещо толкова близко до собствените им чувства и преживявания. Хората, които са се страхували да продумат за преживяванията си дори пред най-добрите си приятели, сега изпитват чувство на облекчение. Една жена му пише за реакцията си: „Цялото ми лице беше в сълзи. Не ги триех, защото всичко това, събрано в малкото страници от списанието, беше мое, изцяло мое, за всеки ден от петнайсетте години, които прекарах в лагерите“.

Друг се обръща към Солженицин със „Скъпи приятелю, другарю и братко“ преди да продължи: „Като четях историята ти, си спомних Сивая маска и Воркута […], студа и виелиците, обидите и униженията. […] Плачех, докато четях – всички герои ми бяха познати сякаш от собствената ми бригада. […] Благодаря ти още веднъж! Моля те, продължавай в същия дух – пиши, пиши“.⁶⁵

Най-силни са реакциите на онези, които все още са в затвора. Леонид Ситко, по това време излежаващ втората си присъда, чул за публикацията в далечния Дубравлаг. Когато броят на „Новий мир“ пристигнал в лагерната библиотека, лагерните командири го задържали при себе си цели два месеца. Накрая зеките се сдобили с един брой и прочели романа колективно. Ситко си спомня, че затворниците слушали „със затаен дъх“:

Защо наистина? Изглежда, и самите партийни лидери започват да си задават този въпрос. Явно направеното от Солженицин правдиво описание на лагерния живот им идва в повече: то представлява твърде важна промяна, появата му е твърде прибързана за вкуса на хора, които се боят да не би собствените им глави да са следващите, които ще паднат. Или пък вече са се уморили от Хрушчов, страхуват се, че е стигнал твърде далеч и използват романа на Солженицин като извинение. И наистина, Хрушчов е свален от власт скоро след това, през октомври 1964 г. Наследникът му Леонид Брежнев е лидер на реакционно настроените, противопоставящи на промените и на Затоплянето неосталинисти в Партията.

Във всеки случай е ясно, че след публикуването на романа консерваторите се сплотяват, и то с изумителна бързина. „Иван Денисович“ излиза през ноември. През декември – няколко дни, след като Хрушчов се среща със Солженицин и лично го поздравява – Леонид Илич, председател на новата идеологическа комисия към Централния комитет, изнася лекция пред 400 писатели и художници, събрани в Съюза на писателите. Съветското общество, казва им той, не бива да бъде „разколебавано и омаломощавано под претекст за борба с култа към личността […]“.⁶⁷

Бързината на тази промяна отразява двойственото отношение на Съветския съюз към собствената му история – двойственост, която никога не е преодоляна, дори и днес. Ако съветският елит приемел, че портретът на Иван Денисович е автентичен, това означавало да признае, че невинни хора са понасяли безсмислено страдание. Ако лагерите наистина били безполезно и трагично недомислие, то значи и Съветският съюз е бил безполезно и трагично недомислие. За всеки съветски гражданин – все едно дали член на елита, или прост селянин – не било и нямало да стане лесно да приеме, че животът им се е ръководил от лъжи.

След известен период на колебливост – няколко аргумента за и няколко аргумента против – атаките срещу Солженицин започват с пълна сила. В предишните глави вече описах гневните реакции на затворници и пазачи срещу опитите на Иван Денисович да изклинчи от тежкия труд. Но има и по-високопарни критики. Лидия Фоменко, критичка в „Литературная Россия“, обвинява Солженицин, че не е успял да „разкрие цялостната диалектика на времето“. С други думи, Солженицин заклеймил култа към личността, но нито посочвал пътя към оптимистичното бъдеще, нито бил включил „положителни“ комунистически герои, които да тържествуват накрая. Други повтарят тези критики, а някои дори се опитват да поправят грешките на Солженицин в литературна форма. Книгата на Борис Дяков „История на оцеляването“ – „лоялният“ роман за лагерите, публикуван през 1964 г. – тенденциозно описва трудолюбиви и лоялни съветски затворници.⁶⁸

Когато започва да се обсъжда дали романът на Солженицин да получи Ленинова награда – най-високата литературна награда в Съветския съюз – нападките стават по-злостни. Накрая – чрез тактика, която ще се повтаря и през следващите години – върхушката прибягва до лични нападки. На заседание на Комисията по лениновите награди председателят на Комсомола, Сергей Павлов, се изправя и обвинява Солженицин, че се е предал на германците през войната и че след това е бил осъден за криминални престъпления. Твардовски вика Солженицин, за да покаже документа за реабилитацията си, но вече е твърде късно. Лениновата награда е присъдена на „Овчи хлопатар“ – книга, която отдавна е забравена – и официалната литературна кариера на Солженицин приключва.

Той продължава да пише, но никой от следващите му романи не е отпечатан в Съветския съюз – или поне не легално – чак до 1989 г. През 1974 г. го прогонват от Съветския съюз и в крайна сметка той се заселва във Върмонт. До епохата на Горбачов малцина съветски граждани – само имащите достъп до нелегални издания или до внесени тайно чуждестранни копия – са чели „Архипелаг ГУЛАГ“, историята на системата от лагери.

Но Солженицин не е единствената жертва на ответния консерваторски удар. Защото тъкмо когато дебатите около „Иван Денисович“ стават все по-злостни, се разиграва друга литературна драма: на 18 февруари 1964 г. младият поет Йосиф Бродски е съден за „паразитизъм“. Епохата на дисидентите е на път да започне.

Глава 26 Епохата на дисидентите

Смъртта на Сталин наистина бележи края на масовия принудителен труд в Съветския съюз. И въпреки че през следващите четиресет години някои от репресивните съветски политики ще приемат доста сурови форми, повече никой не предлага мащабно възстановяване на концентрационните лагери. Повече никой не се опитва да ги превърне в централна част от икономиката или да ги използва за затварянето на милиони хора. Тайните служби никога вече не контролират такъв голям дял от националното производство, а лагерните командири никога вече не се превръщат в шефове на огромни индустриални комплекси. Дори сградата на „Лубянка“, следвоенна главна квартира на КГБ, престава да бъде затвор: Гари Пауърс, американският пилот на U-2, чийто шпионски самолет е свален над СССР през 1960 г., е последният, когото хвърлят зад решетките.²

И все пак лагерите не изчезват напълно. Нито пък съветските затвори стават част от „обикновена“ наказателна система, създадена само за криминалните престъпници. Вместо това те еволюират.

Първо, еволюират самите политически затворници. В епохата на Сталин репресивната система е наподобявала голяма игра на рулетка: всеки можел да бъде арестуван по всякаква причина и по всяко време – селяни, работници и партийни бюрократи. След ерата на Хрушчов тайните служби от време на време пак арестуват хората „за нищо“, както някога се изразява Анна Ахматова. Но в повечето случаи брежневското КГБ арестува хората за нещо – ако не заради истинско криминално деяние, то заради литературното им, религиозното или политическото противопоставяне на съветската система. Обикновено наричани „дисиденти“ или понякога „затворници по съвест“, политическите затворници от това ново поколение знаят защо са арестувани, идентифицират се като политически затворници и са третирани като такива. Държат ги отделно от криминалните затворници, дават им различни униформи и им налагат различни режими. Освен това те са заклеймявани като дисиденти до края на живота си, подлагани са на дискриминация в работата си и са обект на недоверие от страна на роднините и съседите си.

Също така политическите затворници са много по-малко, отколкото по времето на Сталин. В средата на 70-те години „Амнести Интернешънъл“ изчислява, че от възлизащите на 1 млн. затворници в Съветския съюз не повече от 10 000 са с политически присъди и повечето от тях са затворени в двата „политически“ лагерни комплекса – единият в Мордовия, южно от Москва, а другия в Перм, в западния край на Урал.³ Вероятно годишно има не повече от няколко хиляди открито политически ареста. Макар че във всяка друга държава този брой би се смятал за голям, той определено е малък за стандартите на сталинския Съветски съюз.

Според разказите на бивши зеки този нов вид затворници започнал да се появява в лагерите още през 1957 г. – непосредствено след Унгарската революция от октомври 1956 г. и арестите на съветски войници и граждани, симпатизирали на въстанието.⁴ Горе-долу по същото време в съветските затвори има и малък прилив на „отказници“ – евреи, на които е отказано правото да емигрират в Израел. През 1958 г. полският евреин Бим Гиндлер, останал на съветска територия след войната, получава отказ за репатриране в Полша под претекст, че ще се възползва от възможността да емигрира в Израел.⁵

В края на 50-те години са арестувани и първите съветски баптисти, които бързо ще се превърнат в най-голямата дисидентска група зад бодливата тел, както и други членове на религиозни секти. През 1960 г. в една наказателна килия на политическия лагер в Потма дисидентът Аврам Шифлин срещал дори група староверци – последователи на по-стара православна традиция. Общността им емигрирала в девствените гори на Северен Урал през 1919 г. и членовете ѝ живеели там в пълна тайна, докато един хеликоптер на КГБ не ги открил петдесет години по-късно. По времето, когато ги срещнал Шифрин, те вече били постоянни обитатели на наказателните килии в лагера, тъй като категорично отказвали да работят за съветския Антихрист.⁶

Самият Шифрин също е представител на нова категория затворници: синове и дъщери на „враговете на народа“ на които в края на 50-те години им е трудно да се приспособят към съветския начин на живот. През следващите години изумително много от членовете на дисидентското поколение и особено от активистите на движението за човешки права ще се окажат деца или роднини на сталински жертви. Сред най-известните от тях са братята близнаци Медведеви, Жорес и Рой. Историкът Рой става един от водещите нелегални публицисти в Съветския съюз; Жорес е учен дисидент, който в резултат ще бъде затворен в психиатрична болница. И двамата са синове на „враг на народа“: баща им бил арестуван в детството им.⁷

Има и други. През 1967 г. 43 деца на репресирани от Сталин комунисти изпращат отворено писмо до Централния комитет, предупреждавайки за заплахата от неосталинизъм. Под писмото – едно от първите от многото открити протестни писма до властите – стоят и имената на няколко нелегални издатели и дисидентски лидери, много от които скоро сами ще се озоват в затвора: Пьотър Якир, сина на генерал Якир; Антон Антонов-Овсеенко, син на болшевишки революционер; и Лариса Богораз, чийто баща е арестуван за троцкистка дейност през 1936 г. Изглежда, досегът на семейството с лагерите бил достатъчен, за да радикализира по-младите му членове.⁸

Но ако затворниците са се променили, същото може да се каже и за някои аспекти на правораздаването. През 1960 г., обикновено смятана за връхна точка на Затоплянето, е приет нов, несъмнено по-либерален наказателен кодекс. Той изрично забранява нощните разпити, ограничава властта на КГБ (в чиято юрисдикция са политическите следствия) и на МВД (в чиято юрисдикция е системата от затвори), осигурява по-голяма независимост на прокурорите и най-вече отменя омразния член 58.⁹

Някои от тези промени с право са наричани чист камуфлаж – те са езикови, но не и реални. „Грешите“, пише няколко години по-късно романистът Юлий Даниел в писмо до свой приятел, изнесено тайно от затвора: „Грешите, ако си мислите, че лежа в затвора. „Държат ме в следствен изолатор“, откъдето не ме хвърлиха в карцера, а ме „настаниха в наказателен изолатор“. И това бе сторено не от тъмничари, а от „контрольори“, и аз не изпращам това писмо от концентрационен лагер, а от „институция““.¹⁰

Даниел е прав и в друг смисъл: когато държавните власти желаели да арестуват някого за инакомислие, те пак можели да го сторят. Вместо член 58, кодексът създава член 70 за „антисъветска агитация и пропаганда“ и член 72 за „организиране на особено опасни престъпления срещу държавата, както и за участие в антисъветски организации“. С други думи, ако КГБ искало да арестува някого заради религията му, можело да го направи.¹¹

И все пак не всичко е същото. В постсталинската епоха властите – прокурори, служители в затвора, лагерни пазачи, тъмничари – много повече държат на привидностите и наистина се опитват привидно да спазват законността. Когато например езикът на член 70 се оказал твърде неконкретен за осъждането на всеки, когото властите смятали за необходимо да сложат зад решетките, те добавили към наказателния кодекс член 190-I, който забранявал „устното разпространяване на умишлени измислици, дискредитиращи съветската политическа и обществена система“. Юридическата система трябвало да прилича на такава, дори и всички да знаели, че е фалш.¹²

Отново като пряка реакция на някогашната система от тричленки и специални комисии новият закон изисква арестантите да бъдат съдени от съд. Както се оказва, това ще създаде на съветските власти повече неудобства, отколкото са очаквали.

Въпреки че Йосиф Бродски не е съден по никой от новите, антидисидентски закони, процесът срещу него в много отношения е предвестник за настъпването на нова епоха. Самото му провеждане е новост: в миналото, ако изобщо съди неудобните, държавата не го прави публично освен на предварително нагласени, показни процеси. И което е по-важно, поведението на Бродски на процеса е достатъчно доказателство за принадлежността му към поколение, различно от това на Солженицин и на политическите затворници от близкото минало.

Веднъж Бродски пише, че на неговото поколение била „спестена“ политическата школовка, която по-възрастните само с няколко години трябвало да понасят. „Ние се появихме от следвоенните отломки, когато държавата беше твърде заета да ближе собствените си рани и не можеше да се погрижи за нас както трябва. Тръгнахме на училище и въпреки всички високопарни глупости, на които ни учеха там, страданието и бедността бяха видими навсякъде около нас. Няма как да покриеш руините със страница от „Правда““.¹³

Ако са руснаци, хората от поколението на Бродски обикновено стигат до критичността към съветското статукво чрез литературните си и художествени вкусове, които не могат да бъдат изразени в брежневския Съветски съюз. Ако са балтийци, кавказци или украинци, по-вероятно е да са стигнали до нея чрез националистичните чувства, наследени от родителите им. Бродски е класически ленинградски дисидент. Той отрано отхвърля съветската пропаганда и напуска училище на петнайсетгодишна възраст. Сменя различни професии и започва да пише поезия. В началото на двайсетте си години вече е добре известен в ленинградския литературен свят. Остаряващата Ахматова го взима под крилото си. Стихотворенията му се разпространяват сред приятели – друга нова черта на тази епоха.

Както може да се очаква, с цялата тази неофициална дейност Бродски привлича вниманието на тайните служби. Първо започват да го тормозят, после го арестуват. Обвинението е „паразитизъм“: тъй като Бродски не е член на Съюза на писателите, го обявяват за безделник. На процеса му през февруари 1964 г. държавата осигурява свидетели, повечето непознати за Бродски, които твърдят, че той е „неморален, стихоплетец и автор на антисъветски стихотворения“. Известни поети и писатели, сред които и Ахматова, пишат писма и правят изявления в негова защита. На всичко това свидетелите на обвинението отговарят гневно:

Явно процесът е насочен не само срещу Бродски, но и срещу останалите независими интелектуалци с техните връзки, тяхната предполагаема опозиция на съветската власт и тяхното презрение към „труда“. И в известен смисъл организаторите на процеса избират подходяща мишена: Бродски наистина се противопоставя на съветската власт; той наистина презира безсмисления, безполезен труд; и наистина е представител на отчуждена класа – група хора, които са дълбоко разочаровани от затягането на режима след Затоплянето. Тъй като прекрасно го знае, Бродски не е изумен или учуден от арестуването си, нито е объркан от процеса. Вместо това той спори със съдията:

По-късно, когато го питат дали има някакви молби към съда, Бродски казва: „Бих искал да знам защо съм арестуван“. Съдията отвръща: „Това е въпрос, а не молба“. Бродски отговаря: „В такъв случай нямам молби“.¹⁵

Технически погледнато, Бродски губи спора: съдията го осъжда на пет години тежък труд в затворническа колония край Архангелск въз основа на това, че „системно не е изпълнявал задълженията си на съветски гражданин, не е създавал никакви материални блага, не е осигурявал прехраната си, както личи от честата смяна на местоработата му“. Цитирайки изявления на „Комисията за работа с младите поети“ съдията също така заявява, че Бродски – който по-късно ще спечели Нобеловата награда за литература – „не е поет“.¹⁶

Но в друг смисъл Бродски „печели“ по начин, невъзможен за предишните поколения руски затворници. Той не само публично предизвиква логиката на съветското правораздаване, но и предизвикателството му е записано за потомството. По време на процеса един журналист тайно си води записки, които в крайна сметка стигат на Запад. Благодарение на това Бродски веднага се прочува – както в Русия, така и в чужбина. Поведението му на процеса не само става образец за подражание от други, но също така вдъхновява руски и чуждестранни писатели да отправят петиция до правителството за освобождаването му. След две години той е освободен и впоследствие е прогонен от СССР.

Нищо подобно не се е случвало по времето на Сталин. „Както винаги, хвърлят хората зад решетките и както винаги ги изпращат на изток – пише малко по-късно украинският дисидент и историк Валентин Мороз. – Но този път те не потъват в неизвестността“.¹⁷ И в крайна сметка тъкмо това е най-голямата разлика между затворниците от времето на Сталин и затворниците в епохата на Брежнев и Андропов: външният свят знае за тях, интересува се от тях и най-вече – може да влияе върху съдбата им. Въпреки това съветският режим не става по-либерален – и събитията набират скорост след процеса срещу Бродски.

Точно както 1937 г. се откроява като специална година на гонения за интелигенцията от епохата на Сталин, така и 1966 г. се откроява като специална за поколението на Затоплянето. Към 1966 г. вече е ясно, че неосталинистите са възтържествували. Репутацията на Сталин като несъвършен, но все пак заслужаващ възхищение лидер е официално възстановена. Йосиф Бродски е в трудов лагер. Солженицин е забранен автор. Хрушчов е отстранен и заменен с Леонид Брежнев, който открито прави изявления, целящи да възстановят репутацията на Сталин.¹⁸ Преди да е изминала и година, Юрий Андропов, новоназначеният председател на КГБ, ще произнесе реч в чест на петдесетата годишнина от основаването на Чека. Наред с другите неща той ще похвали съветските тайни служби за „непримиримата им борба срещу държавните врагове“.¹⁹

През февруари 1966 г. Андрей Синявски и Юлий Даниел също са дадени на съд. И двамата са известни писатели, и двамата са публикувани в чужбина, и двамата са намерени за виновни по член 70 за „антисъветска агитация и пропаганда“. Синявски е осъден на седем години тежък труд, Даниел – на пет.²⁰ Сега за първи път съдят някого не просто за безделничество, а заради съдържанието на литературните му творби. Месец по-късно при значително по-голяма секретност над двайсет украински интелектуалци са дадени на съд в Киев. Наред с другите неща единият е обвинен за притежаване на копие от стихотворение на украинския поет от XIX в. Тарас Шевченко, на когото са кръстени улици в Москва и в Киев. Тъй като стихотворението било отпечатано без името на автора, съветските „експерти“ го класифицирали като „антисъветска“ творба от неизвестен автор.²¹

Следвайки модел, който скоро ще стане добре познат, тези съдебни процеси водят до нови съдебни процеси, когато разгневени интелектуалци започват да критикуват съветското правораздаване и съветската милиция на езика на съветската юридическа система и съветската конституция. Делото срещу Синявски и Даниел например прави силно впечатление на друг млад московчанин, Александър Гинзбург, вече активен член на „неофициални“ културни кръгове. Той прави препис на протоколите от процеса срещу Синявски-Даниел – „Бялата книга“ – и го разпространява из Москва. Скоро след това е арестуван заедно с тримата си предполагаеми съучастници.²²

Горе-долу по същото време киевските съдебни процеси правят силно впечатление на младия украински адвокат Вячеслав Хорновил. Той анализира украинската юридическа система, посочва вътрешните ѝ противоречия и обосновава незаконността и абсурдността на украинските арести.²³ След това бързо е арестуван.²⁴ Така интелектуалното и културно движение, чието начало е поставено от писатели и поети, се превръща в движение за човешки права.

За да поставим съветското движение за човешки права в съответния контекст, е важно да отбележим, че – за разлика от полските си колеги – съветските дисиденти никога не създават масова организация и свалянето на съветския режим не е само тяхна заслуга: не по-малка е заслугата на надпреварата във въоръжаването, войната в Афганистан и икономическата катастрофа, предизвикана от съветското централно планиране. Също така те никога не успяват да направят нещо повече от няколко публични демонстрации. В една от най-известните, организирана на 25 август 1968 г. в знак на протест срещу съветската инвазия в Чехословакия, участват само седем души. По пладне седмината се събрали пред църквата „Св. Василий“ на Червения площад и развели чешки знамена и лозунги като: „Да живее свободна и независима Чехословакия“, „Долу ръцете от Чехословакия, за вашата и за нашата свобода“. След броени минути се чула свирка и цивилни служители на КГБ се втурнали към демонстрантите, които явно очаквали, с викове: „Всички те са евреи!“ и „Бийте антисъветистите!“. Те скъсали лозунгите, набили демонстрантите и прибрали всички, с изключение на една жена – тя била с тримесечния си син – право в затвора.²⁵

Но макар и незначителни, тези усилия създават големи неприятности на съветското ръководство, особено като се има предвид неуморната му всеотдайност към разпространяването на световната революция и също толкова маниакалната му загриженост за международния имидж на СССР. В епохата на Сталин мащабните репресии можели да се скрият дори и от пристигналия на посещение американски вицепрезидент. През 60-те и 70-те години новината за всеки арест е в състояние да обиколи света за една нощ.

Отчасти това се дължи на усъвършенстването на масовите комуникации, на „Гласът на Америка“, радио „Свобода“ и телевизията. От друга страна, съветските граждани също откриват нови начини за разпространяване на новините. Защото 1966 г. бележи и друг вододел: раждането на термина „самиздат“. Акроним, който умишлено наподобява термина Госиздат, или „Държавно издателство“ самиздат буквално означава „самоиздателска къща“ и се отнася до нелегалната преса. Идеята не е нова. В Русия самиздатът е почти толкова стар, колкото писаното слово. През 20-те години на XIX в. даже Пушкин е разпространявал лично ръкописите на по-политизираната си поезия. Дори и по времето на Сталин циркулирането на разкази и стихотворения сред приятели не е напълно непознато.

Но след 1966 г. самиздатът се превръща в национално хоби. Затоплянето е възпитало у много съветски граждани вкус към по-свободната литература и отначало самиздатът е предимно литературен феномен.²⁶ Много скоро обаче той придобива по-политически характер. Един доклад на КГБ, който циркулира сред членовете на Централния комитет през януари 1971 г., анализира промените през изминалите пет години и отбелязва, че са открити

Докладът стига до извода, че КГБ ще трябва да работи за „неутрализирането и изобличаването на антисъветските тенденции, представени в самиздат“. Но вече е твърде късно духът отново да бъде затворен в бутилката и самиздат продължава да се разраства под много форми: стихотворения, предавани от приятел на приятел и препечатвани при всяка възможност; ръкописни бюлетини; записи от предаванията на „Гласът на Америка“; и много по-късно – книги и списания, професионално отпечатани на нелегални словослагателни машини, най-често в Полша. Стихотворенията и песните на руските бардове – Александър Галич, Булат Окуджава, Владимир Висоцки – също се разпространяват бързо благодарение на тогава новото техническо изобретение – касетофона.

И през 60-те, и през 70-те, и през 80-те години една от най-важните теми на самиздат е историята на сталинизма – включително историята на ГУЛаг. Мрежите на самиздат продължават да отпечатват и разпространяват копия от творбите на Солженицин, които в този момент са забранени в СССР. Стихотворенията и разказите на Варлам Шаламов също започват да циркулират нелегално, както и мемоарите на Евгения Гинзбург. И двамата писатели привличат големи групи почитатели. Около Гинзбург се събират оцелели от ГУЛаг и московски литературни фигури.

Другата важна тема на самиздат са гоненията срещу дисидентите. Всъщност именно благодарение на самиздат – и особено на разпространението му в чужбина – през 70-те години защитниците на човешките права ще си спечелят много по-широк международен форум. Дисидентите се научават да използват самиздат не само за да подчертават несъответствията между юридическата система на СССР и използваните от КГБ методи, но също така и да изтъкват пропастта между подписаните от СССР споразумения за човешки права и действителната съветска практика. Предпочитаните от тях текстове са Декларацията за човешките права на ООН и Хелзинкския заключителен протокол. Първата е подписана от СССР през 1948 г. и съдържа наред с другите неща клауза, известна като член 19:

Вторият е крайният резултат от общоевропейски преговори, които уреждат редица политически въпроси, неразрешени след края на Втората световна война. Въпреки че остават почти незабелязани по времето на подписването през 1976 г., Хелзинкското споразумение съдържа и някои спогодби относно човешките права – част от т.нар. Трета кошница от преговорите – подписани от всички страни участнички. Наред с другите неща споразумението признава „свобода на мисълта, съзнанието и убеждението“:

Както в СССР, така и извън него по-голямата част от информацията за усилията на дисидентите да разпространяват духа на тези споразумения идва от вътрешния бюлетин на съветската самиздатска мрежа: „Хроника на текущите събития“. Този бюлетин, посветен на неутралното отразяване на непубликувани другаде новини – нарушения на човешките права, арести, съдебни процеси, демонстрации, нови публикации на самиздат – е създаден от малка група московчани, включително Синявски, Даниел, Гинзбург и двама дисиденти, които ще се прочуят по-късно – Павел Литвинов и Владимир Буковски. Историята на по-нататъшната еволюция на „Хрониката“ заслужава отделна книга с обема на настоящата. През 70-те години тайните служби водят истинска война с „Хрониката“, като организират едновременни обиски в домовете на всички, за които има подозрения, че са свързани с бюлетина: при един паметен случай редактор пъхнал купчина листове в тенджера с вряща супа, докато КГБ претърсвало апартамента му. Но „Хрониката“ оцелява и след арестуването на редакторите си и пак успява да достига до Запада. По-късно „Амнести Интернешънъл“ редовно ще я отпечатва в превод.²⁸

„Хрониката“ играе специална роля и в историята на системата от лагери. Много бързо тя се превръща в основен източник на информация за живота в постсталинските съветски лагери. В нея има постоянна рубрика „В затворите и лагерите“ а по-късно и „В наказателните килии“ където се отпечатват новини от лагерите и интервюта със затворници. Тези изумително точни репортажи за събитията в лагерите – заболяванията на различни дисиденти, промените в режима, организираните протести – подлудяват властите: те не могат да разберат как информацията изтича навън. Години по-късно един от редакторите обяснява:

Има и методи на укриване. Бивш затворник описва един от тях:

Но независимо от използваните методи – укриване, подкупи или ласкателства – информацията, която „Хрониката“ успява да измъкне от лагерите, остава значима и днес. Докато се пишеше настоящата книга, постсталинските архиви на МВД и КГБ оставаха почти недостъпни за изследователите. Но благодарение на „Хрониката“, самиздат и движението за човешки права, както и на многото мемоари за лагерите от 60-те, 70-те и 80-те години, все пак сме в състояние да реконструираме картината на живота в съветските лагери в годините след Сталин.

Така започват мемоарите на Анатолий Марченко за годините на затворничеството му. Когато в края на 60-те години този документ започва да циркулира в Москва, той дълбоко разтърсва градската интелигенция, която е смятала, че съветските трудови лагери са били затворени веднъж завинаги. Марченко е син на неграмотни родители от работническата класа и първата му присъда е за хулиганство. Вторият път е осъден за измяна: опитал се да избяга от Съветския съюз през границата с Иран. Трябвало да излежи политическата си присъда в Дубравлаг, Мордовия, един от двата прословути политически лагера със строг режим.

Много елементи от затворническия опит на Марченко биха прозвучали познато на хората, свикнали с историите за сталинските лагери. Също като предшествениците си Марченко пътувал за Мордовия в столипински вагон. Също като предшествениците си за цялото пътуване получил самун хляб, 40 грама захар и осолена херинга. И също като предшествениците си установил, че достъпът до вода зависел от това кой войник е дежурен: „Ако е добър човек, ще донесе два или три чайника, но ако не желае да се разкарва и да се товари заради теб, може да си седиш и да умираш от жажда“.³¹

След пристигането си в лагера Марченко заварил същия всеобщ глад, ако не и гладуване, като в миналото. Дневната му хранителна норма съдържала 2400 калории: 800 грама хляб, 500 грама обикновено изгнили зеленчуци, 85 грама обикновено развалена моруна, 60 грама месо. От своя страна охраняващите затворниците кучета получавали по 500 грама месо. И пак като в миналото не цялата дажба на Марченко наистина се озовавала в храната му, нямало и много екстри. „През шестте години в лагера и затвора ядох хляб с масло само два пъти – когато имах посещения. Също така изядох две краставици – една през 1964 г. и още една през 1966 г. Нито веднъж не съм ял домат или ябълка“.³²

Работата продължавала да играе някаква роля, макар че характерът ѝ бил друг. Марченко работел като товарач и като дърводелец. Леонид Ситко, който бил в Дубравлаг по същото време, правел мебели.³³ Затворничките в мордовските женски лагери работели във фабрики, често като шивачки.³⁴ Затворниците в другата група политически лагери – край град Перм в подножието на Урал – също работели в дървообработването. Затворените в изолационни килии, какъвто е случаят с мнозина през 80-те години, шиели ръкавици или униформи.³⁵

С времето Марченко установил също, че условията бавно се влошавали. Към средата на 60-те години имало поне три категории затворници: привилегировани, обикновени и такива на строг режим. Много скоро затворниците на строг режим – сред които са всички „най-сериозни“ политически дисиденти – отново трябвало да носят черните памучни униформи вместо собствените си дрехи. Въпреки че им разрешавали да получават неограничен брой писма, както и официални печатни издания, те можели да изпращат само по две писма месечно. Затворниците на строг режим нямали право да получават храна и цигари.

Марченко е излежавал присъда и като обикновен престъпник, и като политически затворник и неговото описание на престъпния свят звучи познато. Ако не друго, то след смъртта на Сталин криминалната култура е деградирала още повече и е станала още по-примитивна. След войната на крадците от края на 40-те години професионалните престъпници са се разделили на още повече фракции. Бившият затворник Женя Фьодоров, арестуван през 1967 г. за кражба, описва няколко групи – не само „кучки“ и крадци, но и свояки, които според обясненията му били крадци чираци, както и „червени шапки“ – крадци, спазващи свой собствен закон, вероятно интелектуални потомци на „червените шапки“, появили се в лагерите след войната. Останалите затворници също се групирали в „семейства“ – както за самозащита, така и за други цели: „Когато някой трябваше да бъде убит, „семействата“ решаваха кой да свърши работата“, казва Фьодоров.³⁶

Жестоката култура на хомосексуалното доминиране и изнасилвания – видна и по-рано в някои описания на условията в затворите за малолетни – сега също играе далеч по-голяма роля в криминалния живот. Неписани правила разделяли криминалните затворници на две групи: изпълняващи „женската“ роля и изпълняващи „мъжката“ роля. „Първите бяха презирани от всички, докато вторите се разхождаха като герои и се хвалеха с мъжествеността и със „завоеванията“ си не само един пред друг, но и пред пазачите“, пише Марченко.³⁷ Според Фьодоров властите участвали в играта, като държали „нечистите“ затворници в отделни килии. Всеки можел да се озове там: „Ако някой загубеше на карти, можеха да го принудят да „го направи“ като жена“.³⁸ В женските лагери лесбийството е също толкова разпространено и понякога не по-малко жестоко. Една политическа затворничка по-късно разказва за жена, която отказала да се срещне със съпруга и малкото си дете – толкова се страхувала от отмъщението на любовницата си в затвора.³⁹

В руските затвори 60-те години бележат началото на взрива от туберкулоза – бич, който продължава и днес. Фьодоров описва ситуацията така: „Ако в една барака живееха осемдесет души, петдесет бяха с туберкулоза. Никой не се опитваше да ги лекува, имаше едно-единствено хапче – против главоболие. Лекарите бяха като есесовци, не разговаряха с теб, не те поглеждаха, ти беше никой“.⁴⁰

Положението се влошавало и от факта, че сега много от крадците били пристрастени към чифир – изключително силен екстракт от чай, предизвикващ наркотична еуфория. Други полагали неимоверни усилия, за да се снабдят с алкохол. Работещите навън, а такива имало, създали специален метод за внасянето му през пазачите:

Практиката на самоосакатяването също е широко разпространена, само че сега формите ѝ са още по-крайни. Веднъж в една килия Марченко наблюдавал как двама крадци глътнали първо дръжките на лъжиците си и, след като били стъпили върху тях, за да ги сплескат, също и загребващите им части. После счупили прозорец и започнали да гълтат парчета стъкло, докато тъмничарите не ги извлекли навън.⁴¹ Едуард Кузнецов, осъден за участие в безславен опит за отвличане на самолет от ленинградското летище Смолни, описва десетки методи за самоосакатяване:

Кузнецов пише, че затворниците си причинявали тези неща не в знак на протест, а без особена причина или просто „за да се озоват в болницата, където сестрите поклащат бедра, където ти дават болнична дажба, не си принуден да работиш, получаваш лекарства, специални диети, пощенски картички“. Също така много от самоосакатяващите се били мазохисти – „в постоянна депресия от едното кръвопускане до следващото“.⁴²

Несъмнено взаимоотношенията между криминалните и политическите затворници също са се променили много от времето на Сталин. Въпреки това криминалните понякога измъчват и бият политическите затворници: украинският дисидент Валентин Мороз попаднал в една килия с криминални, които не го оставяли да спи нощем, а накрая го нападнали и го наръгали в корема със заострена лъжица.⁴³ Но някои криминални затворници уважавали политическите – дори и само заради съпротивата им срещу властите, както пише Владимир Буковски: „Питаха ни за какво сме в затвора и какво искаме […], само не можеха да повярват, че правим всичко това за нищо, а не за пари“.⁴⁴

А някои криминални дори се стремели да влязат в редиците им. Тъй като смятали, че политическите затвори са „по-леки“ професионалните крадци понякога се опитвали да получат политически присъди. Те написвали нещо нецензурно срещу Хрушчов или срещу Партията или правели от парцали „американски знамена“ и ги развявали от прозорците. Към края на 70-те години често можели да се видят криминални затворници с татуирани на челата лозунги: „Комунистите смучат кръвта на народа“, „Роб на Комунистическата партия“, „Болшевиките ми дават хляб“.⁴⁵

Промяната в отношенията между новото поколение политически затворници и властите е дори още по-дълбока. В постсталинската епоха политическите затворници знаят защо са в затвора, те са очаквали да се озоват там и вече са решили как ще действат: с организирано неподчинение. Още през февруари 1968 г. група затворници в Потма – сред които Юлий Даниел – започват гладна стачка. Те искат облекчаване на затворническия режим; прекратяване на принудителния труд; премахване на ограниченията върху кореспонденцията; и – като ехо от началото на 20-те години – признаване на специалния им статут на политически затворници.⁴⁶

Властите правят отстъпки – и после бавно ги отменят. Въпреки това искането на политическите да бъдат отделени от криминалните затворници накрая ще бъде изпълнено най-малкото защото лагерните администратори предпочитат да държат това ново поколение политически затворници с техните постоянни искания и вкуса им към гладни стачки възможно най-далеч от обикновените престъпници.

Тези стачки са чести и широко разпространени – дотолкова, че от 1969 г. нататък в „Хрониката“ почти постоянно има информация за протести. През същата година например затворниците стачкуват, за да поискат възстановяването на направените предишната година отстъпки; за да протестират срещу изпращането на един от тях в наказателна килия; за да възразят, когато властите забраняват на друг да получи колета от роднините си; за да изразят несъгласието си с преместването на други от лагера в затвора; и дори за да отбележат Международния ден на човешките права на 10 декември.⁴⁷ Но 1969 г. не е необичайна. През следващото десетилетие гладните стачки, работните стачки и другите протести се превръщат в неизменна част от живота в Мордовия и Перм.

Гладните стачки, приемащи формата на кратки, еднодневни протести или на мъчителни, продължителни схватки с властите, дори създават нещо като рутинен модел, както пише Марченко:

В средата на 70-те години някои от „най-лошите“ политически са преместени от Мордовия и Перм и са изпратени в специални затвори с повишени мерки за сигурност – най-вече Владимир, затвор в Централна Русия от царско време – където посвещават почти цялото си време на борба с властите. Играта е опасна и правилата ѝ са изключително сложни. Целта на затворниците е да облекчат режима и да спечелят точки, които могат – чрез мрежата на самиздат – да бъдат огласени на Запад. Целта на властите е да сломят затворниците: да ги накарат да информират, да сътрудничат и най-вече да се отрекат публично от убежденията си, което би могло да бъде отразено в съветската преса и повторено в чужбина. Въпреки че използваните за целта методи донякъде приличат на мъченията в сталинските килии за разпити, обикновено те са свързани с психологически натиск, а не с физическа болка. Натан Шарански, един от най-активно протестиращите затворници в края на 70-те и началото на 80-те години – сега израелски политик – описва процедурата:

Също като в миналото властите могат да дават или отнемат привилегии и да налагат наказания – обикновено изпращане в наказателна килия. Те могат да регулират битовите условия на затворника чрез дребни, но важни промени във всекидневния му живот, като го прехвърлят от обикновен на строг режим – разбира се, винаги в пълно съответствие с разпоредбите. Както пише Марченко, „разликите между тези режими може да изглеждат незначителни за някого, който не ги е изпитал на гърба си, но за затворника са огромни. При обикновения режим има радио, при строгия – не. При обикновения режим разходката е едночасова, при строгия – половинчасова, а в неделя изобщо я няма“.⁵⁰

Към края на 70-те години хранителните норми са се увеличили от няколко до цели осемнайсет – от 1А до 9Б, всяка с определен брой калории (от 2200 до 900) и свой набор от храни. Зачислявали затворниците към една или друга от тях в зависимост от дребни различия в поведението им. Най-ниската хранителна норма, 9Б, включвала парче хляб, лъжица каша и супа, в която теоретично трябвало да има 200 грама картофи и 200 грама зеле, но често не било така.⁵¹

Освен това властите можели да изпратят затворника в наказателна килия – „карцер“ – идеално наказание от тяхна гледна точка. То било напълно законно и технически не можело да се опише като мъчение. Въздействието му се проявявало бавно и постепенно, но тъй като никой не бързал заникъде, това не притеснявало властите. Тези килии много приличали на използваните от сталинското НКВД. Един документ от 1976 г., публикуван от Московския хелзинкски комитет, описва с големи подробности наказателните килии в затвора „Владимир“ – петдесет на брой. Стените били покрити с циментова „замазка“, издатини и остри ръбове. Подовете били мръсни и влажни. В една от килиите прозорецът бил счупен и заместен с вестници, а в други прозорците били зазидани с тухли. Единственото място за сядане било циментов цилиндър, около 25 сантиметра в диаметър, обграден с метал. Нощем внасяли дървен нар, но без чаршафи и възглавници. Затворникът трябвало да лежи върху голи дъски и железа. Килиите били толкова студени, че затворниците не можели дори да лежат, камо ли да спят. „Вентилацията“ в някои килии докарвала въздух от канализацията.⁵²

Но за свикналите на активен живот хора най-страшна била скуката, описана от Юлий Даниел:

Властите можели да държат затворника в наказателна килия неопределено време. Официално разрешеният срок бил петнайсет дни, но те заобикаляли тази разпоредба, като го вкарвали вътре, пускали го за един ден и после отново го затваряли. Веднъж Марченко останал в такава килия в продължение на четиресет и осем дни. Всеки път, когато достигал петнайсетдневната граница, пазачите го пускали за няколко минути – колкото да му прочетат поредната заповед, която го осъждала на карцер.⁵⁴ В лагера Перм-35 един затворник прекарал в наказателната килия близо два месеца, преди да го откарат в болница, а друг – четиресет и пет дни, след като отказал да работи друго освен по специалността си, която била металообработване.⁵⁵

Нерядко изпращали затворниците в карцера за далеч по-незначителни престъпления: когато властите наистина искали да пречупят някого, те умишлено налагали сурови наказания за съвсем дребни нарушения. През 1973 и 1974 г. в пермските лагери двама затворници били лишени от посещения на роднини, защото „седели на леглата си през деня“. Друг получил наказание, защото се установило, че изпратеният му с колет мармалад съдържал алкохолна есенция. Други затворници били наказвани или порицавани, защото вървели твърде бавно или пък били без чорапи.⁵⁶

Понякога продължителният натиск дава резултат. Алексей Доброволски, един от другите обвиняеми по делото срещу Александър Гинзбург, се „пречупил“ много бързо и подал писмена молба да му позволят да свидетелства по радиото и да разкаже всичко за „престъпната“ си дисидентска дейност, за да предупреди младите хора да не тръгват по същия опасен път.⁵⁷ Пьотър Якир също рухнал по време на следствието и си „признал“, че написаното от него било измислено.⁵⁸

Други умират. Юрий Галансков, още един от обвиняемите по делото срещу Гинзбург, починал през 1972 г. В затвора получил язви, те не били лекувани и накрая го убили.⁵⁹ Марченко също починал – през 1986 г. – вероятно от лекарствата, които му давали по време на гладната му стачка.⁶⁰ Няколко други затворници също умират – един се самоубива – по време на едномесечна гладна стачка в Перм-35 през 1974 г.⁶¹ По-късно, през 1985 г., в Перм умира и Васил Стус, украински поет и активист на движението за човешки права.⁶²

Но затворниците оказват и съпротива. През 1977 г. политическите затворници в Перм-35 описват своята форма на неподчинение:

Благодарение на техните усилия Западът научава все повече и повече за дисидентското движение – и протестите стават все по-шумни. В резултат на това отношението към някои затворници се променя.

Макар да отбелязах, че малко архивни документи от 70-те и 80-те години са станали публично достояние, всъщност има и някои изключения. През 1991 г. Владимир Буковски получил покана да се върне в Русия от Англия, където живеел, откакто петнайсет години преди това го прогонили от страната (разменили го за хвърлен в затвора чилийски комунист). Назначили Буковски за „съдебен експерт“ в „процеса“ срещу Комунистическата партия, проведен след като Партията се противопоставя на опита на президента Елцин да я забрани. Той пристигнал в сградата на Конституционния съд в Москва с лаптоп с ръчен скенер. Убеден, че никой в Русия не е виждал подобна техника, той спокойно седнал и започнал да прави копия на документите, донесени като доказателства. Едва когато приключил работата си, околните изведнъж осъзнали какво прави. Някой извикал: „Той ще ги публикува там!“. В залата настъпила тишина. В този момент – „като на филм“ казва Буковски по-късно – той просто затворил компютъра си, отишъл до изхода, насочил се право към летището и отлетял от Русия.⁶⁴

Благодарение на усилията на Буковски сега освен другите неща знаем и какво се е случило на заседанието на Политбюро през 1967 г. непосредствено преди собствения му арест. Буковски останал особено поразен от това колко много от присъстващите били на мнение, че криминалните обвинения срещу него щели да „предизвикат определена реакция в страната и в чужбина“. Щяло да бъде грешка, решили те, просто да арестуват Буковски – така че предложили вместо това да го изпратят в психиатрична болница.⁶⁵ Така започва епохата на психушката – „специалната психиатрична болница“.

Използването на психиатрични болници за затварянето на дисиденти има предистория. След завръщането си от Западна Европа в Санкт Петербург през 1836 г. руският философ Пьотър Чадаев написал критично есе за режима на цар Николай I: „Противно на всички закони на човешката общност – заявил той в разгара на руския имперски режим, – Русия върви само в посока на собственото си заробване и заробването на съседните народи“. В отговор Николай I наложил на Чадаев домашен арест. По собствените му думи царят бил убеден, че щом научели за „умопомрачението и психическото разстройство“ на съотечественика си, руснаците щели да му простят.⁶⁶

След Затоплянето властите отново започват да използват психиатричните болници за затварянето на дисиденти – политика, която има много предимства за КГБ. Най-вече тя помага за дискредитирането на дисидентите – както на Запад, така и в СССР – и отклонява вниманието от тях. Щом това не били сериозни политически опоненти на режима, а просто луди хора, кой можел да протестира срещу хоспитализирането им?

Съветските психиатрични институции участват във фарса с голям ентусиазъм. За да обяснят феномена на дисидентството, те измислят дефиницията „бавна шизофрения“ или „пълзяща шизофрения“. Според тях това била форма на шизофрения, която не се отразявала върху интелекта или външното поведение, но можела да включва почти всякакви прояви, окачествявани като асоциални или анормални. „Най-често идеи за „борба за истина и правда“ се формират у индивиди с параноидна структура“, пишат двама съветски професори – и двамата от Сербския институт:

И – според тази дефиниция – почти всички дисиденти се квалифицират като луди. На писателя и учен Жорес Медведев е поставена диагнозата „бавна шизофрения“ и „параноидна самозаблуда за реформиране на обществото“ Симптомите му включват „раздвоение на личността“ – което означава, че работел и като учен, и като писател. Диагнозата на Наталия Горбаневска, първата редакторка на „Хрониката“, е „бавна шизофрения без ясни симптоми“, която обаче водела до „анормални промени в емоциите, желанията и мислите“. При червеноармейския генерал и дисидент Пьотър Григоренко е диагностицирано психиатрично състояние, „характеризиращо се с наличие на реформаторски идеи, в частност за реорганизиране на държавния апарат; и това е свързано с идеи за надценяване на собствената му личност, достигащи месиански пропорции“.⁶⁸ В доклад до Централния комитет един местен шеф на КГБ се оплаква, че се натъкнал на група граждани с много особена форма на психично заболяване: те „се опитват да основават нови „партии“, организации и съвети, подготвят и разпространяват планове за нови закони и програми“.⁶⁹

В зависимост от обстоятелствата на ареста – или липсата на такъв – затворниците, квалифицирани като психично болни, можели да бъдат изпратени в най-различни институции. Някои били преглеждани от затворнически лекари, други – в клиники. Уникален по рода си е Сербският институт, чийто специален диагностичен отдел, оглавяван през 60-те и 70-те години от доктор Данил Лунц, отговаря за преглеждането на политическите нарушители. Д-р Лунц лично преглежда Синявски, Буковски, Горбаневска, Григоренко и Виктор Некипелов, както и други, и несъмнено има висок статут.⁷⁰ Некипелов разказва, че Лунц носел синя униформа с две звезди – „отличителни знаци на генерал в частите на МВД“.⁷¹ Някои емигрирали съветски психиатри по-късно твърдят, че Лунц и останалите в института искрено вярвали, че пациентите им са психично болни. Но повечето политически затворници, които са се срещали с него, го характеризират като опортюнист, вършещ работата на шефовете от МВД, „не по-добър от лекарите престъпници, извършвали нечовешки експерименти със затворници в нацистките концентрационни лагери“.⁷²

При диагностициране на душевно заболяване пациентите са изпращани в болница – за няколко месеца или за много години. Късметлиите попадат в една от няколкостотинте обикновени съветски психиатрични болници. Те са нехигиенични и пренаселени и персоналът им често се състои от пияници и садисти. Но все пак тези пияници и садисти са цивилни и в повечето случаи обикновените болници не са толкова секретни, колкото затворите и лагерите. Пациентите имат по-голяма свобода да пишат писма и могат да бъдат посещавани не само от роднини.

Преценените като „особено опасни“, от друга страна, попадат в някоя от „специалните психиатрични болници“, които се броят на пръсти. Те се управляват пряко от МВД. Също като Лунц лекарите в тях са офицери от МВД. Тези болници приличат на затвори и са обградени с наблюдателници, бодлива тел, пазачи и кучета. На направената през 70-те години снимка на специалната психиатрична болница в Орьол се вижда как пациентите се разхождат във вътрешен двор, който по нищо не се отличава от двора за разходки в затворите.⁷³

И в обикновените, и в специалните болници целта на лекарите също е публичното отричане.⁷⁴ Ако пациентът се съгласял да се отрече от убежденията си и признаел, че психичното заболяване го е накарало да критикува съветската система, можели да го обявят за здрав и да го освободят. Онези, които отказвали, продължавали да бъдат смятани за болни и ги подлагали на „лечение“. Тъй като съветските психиатри не приемат психоанализата, това лечение обикновено се състои от медикаменти, електрошокове и различни форми на обуздаване. Лекарства, изоставени на Запад още през 30-те години, се прилагат рутинно, повишават телесната температура на пациентите до над 40 градуса и предизвикват болка и дискомфорт. Лекарите в затворите предписват и успокоителни с множество странични действия, включително физическа ригидност, забавени реакции, неконтролируеми тикове и движения, да не говорим за апатията и безразличието.⁷⁵

Сред останалите терапии са побоят, инжектирането на инсулин (предизвикващо хипогликемичен шок при хора, които не са диабетици) и наказанието, наричано „навиване“, което Буковски описва в едно интервю през 1976 г.: „Използваха мокри платнища – дълги ивици, в които увиваха пациента от главата до петите толкова стегнато, че му беше трудно да диша, а когато платнищата започваха да изсъхват, те ставаха все по-стегнати и по-стегнати и пациентът се чувстваше още по-зле“.⁷⁶ Друго лечение, на което Некипелов става свидетел в Сербский институт, е „лумбалната пункция“ – вкарване на игла в гръбнака на пациента. След подлагането на лумбална пункция слагали пациентите да легнат настрани и те лежали неподвижни с омазани в йод гърбове в продължение на няколко дни.⁷⁷

Броят на засегнатите е огромен. През 1977 г., когато Питър Редъуей и Сидни Блох публикуват мащабното си проучване на съветските психиатрични злоупотреби, става известно, че поне 365 здрави хора са били лекувани от политически формулирана лудост, а със сигурност е имало още стотици.⁷⁸

Въпреки това затварянето на дисидентите в болници в крайна сметка не постига очакваните от съветския режим резултати. Най-вече то не отклонява вниманието на Запада. Първо на първо, ужасите на психиатричните злоупотреби вероятно възбуждат западното въображение далеч повече от по-познатите разкази за лагерите и затворите. Всеки, който е гледал филма „Полет над кукувиче гнездо“, може много добре да си представи съветска психиатрична болница. Но по-важното е, че въпросът за психиатричните злоупотреби пряко привлича вниманието на определена група с професионален интерес към темата: западните психиатри. След 1971 г., когато Буковски тайно изнася над 150 страници, документиращи тези злоупотреби в СССР, въпросът се превръща в постоянна тема на институции като Световната психиатрична асоциация, Кралския колеж на психиатрите във Великобритания и други национални и международни психиатрични организации. По-смелите правят изявления. Други се въздържат, но след това са заклеймявани заради страхливостта си, което още повече уврежда имиджа на СССР.⁷⁹

Накрая въпросът галванизира учените в Съветския съюз. Когато затварят Жорес Медведев в психиатрична болница, много от тях пишат протестни писма до Съветската академия на науките. Атомният физик Андрей Сахаров, който към края на 60-те години се оформя като морален лидер на дисидентското движение, прави публично изявление в полза на Медведев на международен симпозиум в Института по генетика. Солженицин, който вече е на Запад, пише отворено писмо до съветските власти, протестирайки срещу затварянето на Медведев. „В края на краищата – заявява той – време е да си дадем ясна сметка: затварянето на свободомислещи здрави хора е ДУХОВНО УБИЙСТВО“.⁸⁰

Вероятно международното внимание изиграва своята роля и убеждава властите да освободят редица затворници, както и Медведев, който след това е прогонен от страната. Но някои във висшите ешелони на съветския елит смятат, че тази реакция не е правилна. През 1976 г. Юрий Андропов, тогава шеф на КГБ, пише тайна паметна записка и доста точно описва (като се игнорира злонамерения тон и антисемитизма) международните корени на „антисъветската кампания“:

Андропов грижливо описва опитите на Световната психиатрична асоциация да изобличи СССР и се оказва доста добре осведомен за това кои международни семинари са заклеймили съветската психиатрия. В отговор на паметната му записка съветското Министерство на здравеопазването предлага лансирането на мащабна пропагандна кампания преди предстоящия конгрес на Световната психиатрична асоциация. Също така те предлагат да се подготвят научни документи, опровергаващи обвиненията, и да се открият „прогресивни“ западни психиатри, които да ги подкрепят. За отплата „прогресивните“ щели да бъдат поканени в СССР, където щели да ги разведат из определени психиатрични болници. Дори се посочват имената на няколко подходящи кандидати.⁸²

С други думи, Андропов предлага, вместо да изоставят политическата злоупотреба с психиатрията, да не се срамуват от нея. Не е в стила му да признава каквито и да било грешки в съветската политика.

Глава 27 80-те години: рушенето на статуи

Още преди Юрий Андропов да заеме поста „генерален секретар на Съветската комунистическа партия“ през 1982 г., неговите „енергични мерки“ срещу асоциалните елементи в Съветския съюз всъщност отдавна са в ход. За разлика от някои свои предшественици, Андропов винаги е вярвал, че въпреки малобройността си дисидентите трябва да се приемат като сериозна заплаха за съветската власт. Тъй като е бил съветски посланик в Будапеща през 1956 г., той е видял колко бързо интелектуалното движение може да прерасне в народна революция. Освен това той вярва, че цялото многообразие от проблеми на Съветския съюз – политически, икономически, социални – могат да бъдат решени чрез по-добра дисциплина: по-строги лагери и затвори, по-добър надзор и повече месене в живота на хората.²

Тези методи Андропов е защитавал като шеф на КГБ от 1979 г. нататък и именно тях ще продължи да използва по време на краткото си управление като съветски лидер. Благодарение на Андропов първата половина на 80-те години се помни като епоха на най-големи репресии в съветската история след Сталин. Сякаш напрежението в системата е трябвало да достигне точката на кипене, преди самата система да рухне напълно.

Разбира се, от края на 70-те години нататък Андроповото КГБ извършва голям брой арести и повторни арести: под негово напътствие непокорните активисти често получават нови присъди веднага след изтичането на предишните точно както е ставало и по времето на Сталин. Членството в някоя от Хелзинкските групи – дисидентски организации, които се опитват да следят за спазването на Хелзинкското споразумение в Съветския съюз – се превръща в сигурен път към затвора. Двайсет и трима членове на московската група са арестувани между 1977 и 1979 г., а седем са прогонени в чужбина. Юрий Орлов, лидер на Московската хелзинкска група, остава в затвора през първата половина на 80-те години.³

Но арестите не са единственото оръжие на Андропов. Тъй като целта му преди всичко е да сплаши хората, за да не участват в дисидентските движения, обхватът на репресиите става много по-широк. Заподозрените дори в симпатизиране на движенията за човешки права, религиозни или национални свободи са застрашени да загубят всичко. Те и техните съпруги или съпрузи рискували да останат не само без работа, но и да бъдат лишени от професионалния си статут и ценз. Властите можели да отнемат на децата им правото да учат в университет, да изключат телефоните им, да анулират жителството им и да ограничат правото им на пътуване.⁴

Към края на 70-те години многопластовите „дисциплинарни мерки“ на Андропов успяват да разцепят както дисидентското движение, така и чуждестранните му поддръжници на малки, затворени и понякога взаимоподозиращи се групи по интереси. Има активисти на движението за човешки права, чиято съдба внимателно се наблюдава от групи като „Амнести Интернешънъл“. Има дисиденти баптисти, чиято кауза се подкрепя от международната баптистка църква. Има дисиденти националисти – украинци, литовци, латвийци, грузинци – които са подкрепяни от съотечествениците си в изгнание. Има месхетинци и кримски татари, депортирани по времето на Сталин, които искат да получат правото да се върнат у дома.

Вероятно най-познатата на Запад група дисиденти са отказчиците – съветските евреи, на които е било отказано правото да емигрират в Израел. Добили известност благодарение на поправката Джаксън-Ваник на Конгреса от 1975 г., свързваща търговията между САЩ и СССР с емиграционния въпрос, отказчиците остават централна грижа на Вашингтон чак до рухването на Съветския съюз. През есента на 1986 г. на срещата си с Горбачов в Рейкявик президентът Рейгън лично представя на съветския лидер списък на 1200 съветски евреи, които искат да емигрират.⁵

Сега строго изолирани от криминалните затворници, всички тези групи са добре представени в съветските лагери и затвори, където се организират според общите си каузи също като политическите от предишните епохи.⁶ Би могло дори да се каже, че по това време лагерите служат като организационно средство – нещо като школа по сектантство – където политическите затворници могат да се срещнат с други хора с подобни идеи. Понякога те празнуват съвместно националните си празници – литовски и латвийски, грузински и арменски – и спорят коя страна първа ще се освободи от Съветския съюз.⁷ Създават се и контакти между поколенията: балтийците и украинците имат възможността да се срещнат с предишно поколение националисти – антисъветските партизани, които са получили двайсет и пет годишни присъди и никога не са били освободени. За тях Буковски пише, че понеже „животът им спрял, когато били на двайсет години“, лагерите някак си ги съхранили. „През летните недели те излизаха на слънце с акордеоните си и свиреха мелодии, отдавна забравени по родните им места. Наистина пребиваването в лагерите беше като да се озовеш в нетленна земя“.⁸

По-старото поколение често не може да разбере по-младите си съотечественици. Мъжете и жените, които са се сражавали с пушки в горите, не могат да разберат дисидентите, които се борят с писалки.⁹ Но старите все още са в състояние да вдъхновяват младите с примера си. Тези срещи помагат за формирането на личностите, които по-нататък през същото десетилетие ще организират националистични движения, в крайна сметка спомогнали за рухването на самия Съветски съюз. Връщайки се назад в миналото, грузинският активист Давид Бердзенишвили ми каза, че се радвал, задето през 80-те години прекарал две години в трудов лагер вместо две години в съветската армия.

Но са укрепнали не само отделните организации, а и връзките им с външния свят. Едно издание на „Хрониката“ от 1979 г. идеално илюстрира този факт, тъй като съдържа наред с другите неща разказ за живота в наказателните килии на Перм-36 ден по ден:

И така нататък.

Изглежда, властите са безсилни да спрат изтичането на подобна информация – или да попречат моментално да бъде съобщена по западните радиостанции, излъчващи в СССР. Арестуването на Бердзенишвили през 1983 г. е огласено по Би Би Си само два часа по-късно.¹⁰ Ратушинска и съзатворничките ѝ в женския лагер в Мордовия изпращат на Рейгън поздравление, след като той спечелва изборите в САЩ. След два дни той го получава. Хората от КГБ, пише тя със задоволство, „излязоха от кожата си“.¹¹

За повечето здравомислещи външни наблюдатели, надничащи през огледалото в странния свят на Съветския съюз, подобни хитроумия изглеждат нецелесъобразни. По всичко личи, че Андропов е спечелил играта. В резултат на продължаващите цяло десетилетие тормоз, хвърляния в затвора и принудителни изселвания дисидентското движение е малобройно и слабо.¹² Повечето от най-известните дисиденти са принудени да млъкнат: в средата на 80-те години Солженицин е в изгнание в чужбина, а Сахаров е във вътрешно изгнание в град Горки. Хората на КГБ стоят пред вратата на Рой Медведев и следят всичките му ходове. Като че ли никой в СССР не забелязва борбата им. Питър Редъуей, вероятно най-добре запознатият със съветската опозиция западен академичен специалист по това време, през 1983 г. пише, че дисидентските групи „не са постигнали почти никакъв напредък сред масата обикновени хора в руската страна“.¹³

Главорезите и тъмничарите, продажните лекари и служителите на тайните служби изглеждат непоклатими в избраните от тях професии. Но земята под краката им се движи. Както се оказва, твърдата нетърпимост на Андропов към дисидентите няма да продължи дълго. Когато през 1984 г. той умира, тази политика умира заедно с него.

Когато през март 1985 г. назначават Михаил Горбачов за генерален секретар на Съветската комунистическа партия, отначало характерът на съветския лидер изглежда мистериозен както за чужденците, така и за съотечествениците му. Той изглежда също толкова повърхностен и лицемерен като останалите съветски бюрократи – и все пак има намек за нещо различно. През лятото след назначаването му се срещнах с група ленинградски отказчици, които се присмиваха на наивността на Запада: как сме можели да вярваме, че предполагаемите предпочитания на Горбачов към уискито вместо към водката и възхищението на съпругата му от западните дрехи, означават, че е по-либерален от предшествениците си?

Те грешаха: той беше различен. По онова време малцина знаеха, че Горбачов произхожда от семейство на „врагове“. Единият му дядо, селянин, през 1933 г. бил арестуван и изпратен в трудов лагер. Другият му дядо бил арестуван през 1938 г. и измъчван в затвора от следовател, който счупил и двете му ръце. Въздействието върху младия Михаил било огромно, както по-късно пише в мемоарите си: „Съседите ни започнаха да отбягват дома ни, сякаш в него имаше чума. Само нощем някои близки роднини се осмеляваха да се отбият. Дори момчетата от квартала ме отбягваха. […] Всичко това беше голям шок за мен и остава запечатано в паметта ми“.¹⁴

Въпреки това подозренията на отказчиците имаха известно основание, тъй като първите месеци от епохата на Горбачов бяха разочароващи. Той се хвърли в кампания срещу алкохола, която разгневи хората, унищожи древните лозя в Грузия и Молдова и може дори да е провокирала икономическата катастрофа, последвала няколко години по-късно: някои вярват, че катастрофата в продажбите на водка е унищожила крехкия финансов баланс на страната завинаги. Едва през април 1986 г., след експлозията в атомния комплекс в Чернобил, Украйна, Горбачов бе готов да направи истински промени. Убеден, че Съветският съюз трябва открито да говори за проблемите си, той предложи нова реформа: гласността.

Отначало гласността също като кампанията срещу алкохола е по същество икономическа политика. Очевидно Горбачов се е надявал, че откровеното обсъждане на съвсем реалната икономическа, екологична и социална криза в Съветския съюз ще доведе до бързи решения, до преструктурирането – перестройката – за което започва да говори в речите си. Но много скоро гласността се насочва към съветската история.

Всъщност, когато описва случилото се с публичния дебат в Съветския съюз в края на 80-те години, човек винаги се изкушава да го сравни с наводнение: сякаш е рухнал бент, дига или тръбата на главен водопровод не е издържала. През януари 1987 г. Горбачов казва пред заинтригувана група журналисти, че „празните места“ в историята на Съветския съюз ще трябва да бъдат запълнени. Към ноември нещата така са се променили, че Горбачов се превръща във втория партиен лидер в съветската история, който открито говори за „празните места“ в реч:

Всъщност Горбачов не притежава красноречието на Хрушчов – но въздействието му върху широката съветска общественост вероятно е по-голямо. В края на краищата Хрушчов произнася речта си на закрито заседание. Горбачов говори по националната телевизия.

Освен това Горбачов поддържа казаното в речта си с далеч по-голям ентусиазъм, отколкото Хрушчов някога е показвал. След нея в съветската преса всяка седмица започват да се появяват нови „откровения“. Най-сетне съветската общественост има възможността да прочете Осип Манделщам и Йосиф Бродски, „Реквием“ на Анна Ахматова, „Доктор Живаго“ на Борис Пастернак, дори „Лолита“ на Владимир Набоков. След известна борба „Новий мир“, вече с друг редакторски състав, започва да публикува на части „Архипелаг ГУЛАГ“ на Солженицин.¹⁶ „Един ден от живота на Иван Денисович“ скоро ще се продава в милиони бройки, а автори, чиито творби преди това са циркулирали само в самиздат, ако изобщо са били печатани, продават стотици хиляди екземпляри от мемоарите си за ГУЛаг. Някои от тях се превръщат в известни имена: Евгения Гинзбург, Лев Разгон, Анатолий Жигулин, Варлам Шаламов, Дмитрий Лихачов и Анна Ларина.

Процесът на реабилитиране също е възобновен. Между 1964 и 1987 г. са реабилитирани само двайсет и четири души. Сега – отчасти в отговор на спонтанните откровения на пресата – процесът започва отново. Този път са включени и пропуснатите в миналото: пръв сред тях е Бухарин заедно с още деветнайсет болшевишки лидери, осъдени по време на чистката през 1938 г. „Фактите са били фалшифицирани“, обявява тържествено говорител на правителството.¹⁷ Сега истината ще бъде казана.

Новата литература се съпътства с нови откровения от съветските архиви. Те идват както от страна на съветски историци, които (твърдят те) прогледнали, така и от страна на дружество „Памет“. Това дружество е основано от група млади историци, някои от които години наред събирали устните разкази на оцелели от лагерите хора. Сред тях е Арсений Рогински, основател на списание „Памят“ („Памет“), което още през 70-те години се появява първо в самиздат и после в чужбина. Групата около Рогински вече е започнала да трупа данни за репресираните. По-късно дружество „Памет“ ще се бори за идентифицирането на телата, погребани в масовите гробове край Москва и Ленинград, и за построяването на паметници и мемориали на сталинската епоха. След кратък и неуспешен опит да се превърне в политическо движение, дружество „Памет“ накрая ще се утвърди – през 90-те години – като най-важен център за изучаване на съветската история, както и за защита на човешките права в Руската федерация. Рогински остава негов лидер и един от видните историци. Историческите публикации на дружеството скоро стават известни на съветските учени по целия свят с прецизността си, с придържането си към фактите и с грижливото, здравомислещо проучване на архивите.¹⁸

Но макар че промяната в мащабите на публичния дебат е постигната с изумителна бързина, ситуацията все пак не е толкова проста, колкото изглежда на онези отвън. Дори докато прави промените, които скоро ще доведат до краха на Съветския съюз, дори докато „Горбиманията“ завладява Германия и Съединените щати, Горбачов също като Хрушчов продължава дълбоко да вярва в съветския режим. Той никога не е възнамерявал да оспорва основните принципи на съветския марксизъм или постиженията на Ленин. Намерението му винаги е било да реформира и модернизира Съветския съюз, а не да го унищожава. Може би заради личния си семеен опит той е повярвал, че е важно да се каже истината за миналото. Но сякаш отначало не е виждал връзката между миналото и настоящето.

Поради тази причина множеството публикации за сталинските лагери, затвори и масови убийства от миналото не са незабавно съпроводени с масово освобождаване на дисидентите, които все още са в затворите. В края на 1986 г. – въпреки че Горбачов се подготвя да говори за „празните места“, въпреки че дружество „Памет“ е започнало открито да агитира за построяването на паметник на репресиите, въпреки че останалата част от света започва с вълнение да говори за новото ръководство на СССР – „Амнести Интернешънъл“ знае имената на 600 затворници по съвест, които все още са в съветските лагери, и подозира за съществуването на още много.¹⁹

Един от тях е Анатолий Марченко, който умира по време на гладна стачка в Христополския затвор през декември същата година.²⁰ Съпругата му Лариса Богорас пристигнала в затвора и заварила трима войници да стоят на пост до тялото му, което било нарязано при аутопсия. Не ѝ позволили да се срещне с никого от затвора – с никакви лекари, с никакви затворници, с никакви администратори – освен с политическия офицер Чурбанов, който се държал грубо с нея. Той отказал да ѝ каже как е починал Марченко и не желаел да ѝ даде смъртен акт, документ за погребване, история на заболяването и дори писмата и дневниците на Марченко. Заедно с група приятели и тричленния „ескорт“ от затвора тя погребала Марченко в градското гробище:

Въпреки че властите обградили смъртта на Марченко с тайнственост, казва по-късно Богорас, те не можели да скрият, че „Анатолий Марченко е умрял в битка. Битката му беше продължила двайсет и пет години и той никога не развя бялото знаме на капитулацията“.²²

Но трагичната смърт на Марченко не е напълно напразна. Вероятно подтикнат от лошата публичност около неговата смърт – изявленията на Богорас се излъчват по целия свят – Горбачов накрая решава, в края на 1986 г., да даде колективна прошка на всички съветски политически затворници.

В амнистията, затворила завинаги политическите затвори в Съветския съюз, има много странни неща. Но нищо не е по-странно от слабото внимание, което тя привлича. В крайна сметка това е краят на ГУЛаг, краят на системата от лагери, някога обитавана от милиони хора. Това е триумфът на движението за човешки права – фокус на такова голямо дипломатическо внимание през последните две десетилетия. Това е истински момент на историческа трансформация – и все пак почти никой не го забелязва.

Московски журналисти от време на време написват по някоя статия, но с едно-две изключения, малцина от онези, които пишат книги за епохата на Горбачов и Елцин и споменават последните дни на концентрационните лагери. Дори най-добрите от множеството талантливи писатели и журналисти, живеещи в Москва в края на 80-те години, са твърде заети с останалите събития от онова време: несръчните опити за икономическа реформа, първите свободни избори, промяната на външната политика, края на съветското господство в Източна Европа, края на самия Съветски съюз.30

Отвлечени от същите тези въпроси, руснаците също не забелязват. Дисидентите, чиито имена са били известни в нелегалното движение, се завръщат – и установяват, че вече никой не ги помни. Повечето от тях са възрастни и сега не са в крак с времето. По думите на един западен журналист, който по това време е в Русия, те „правели кариерите си в самота, пишели петиции на стари пишещи машини в дачите си и предизвиквали властите, докато отпивали абсурдно сладък чай, облечени в халати. Те не били създадени за парламентарни или телевизионни битки и изглеждали напълно объркани от драматичната промяна, настъпила в страната им по време на тяхното отсъствие“.²³

Повечето от бившите дисиденти, които остават в общественото полезрение, вече не се съсредоточават единствено върху съдбата на все още съществуващите в Съветския съюз концентрационни лагери. Андрей Сахаров, освободен от вътрешно изгнание през декември 1986 г. и избран за депутат в Думата през 1989 г., бързо започва да агитира за реформа на собствеността.²⁴ Две години след освобождаването си арменският затворник Левон Тер-Петросян става президент на страната си. От лагерите на Перм и Мордовия множество украинци и балтийци се хвърлят право в политическата лудница на съответната си страна и шумно агитират за независимост.²⁵

Разбира се, хората от КГБ забелязват затварянето на политическите си затвори – но като че ли дори и те не са в състояние да проумеят значението на този факт. Като чете малкото налични официални документи от втората половина на 80-те години, човек се изумява колко малко се е променил езикът на тайните служби дори и относително късно в играта. През февруари 1986 г. Виктор Чебриков, тогава шеф на КГБ, гордо заявява пред Партиен конгрес, че КГБ е провел важна контраразузнавателна операция. Тя била необходима, казва той, защото „Западът разпространява лъжи за нарушения на човешките права, за да подклажда антисъветски настроения сред подобни ренегати“.²⁶

По-късно през същата година Чебриков изпраща доклад до Централния комитет, в който описва постоянната борба на организацията си срещу „дейности на империалистически шпионски агенции и свързани с тях съветски вражески елементи“. Той също така се хвали, че КГБ ефикасно е „парализирал“ дейностите на различни групи, сред които Хелзинкски комитети и в периода от 1982 до 1986 г. дори е принудил „над 100 души да се откажат да провеждат нелегална дейност и да се върнат към пътя на законността“. Някои от тях – той назовава деветима – дори направили „публични изявления по телевизията и в пресата, разобличавайки западните шпиони и онези, които мислят като тях“.

Въпреки това няколко изречения по-нататък Чебриков признава, че нещата може да са се променили. Човек трябва да чете внимателно, за да разбере колко драматична е всъщност промяната: „Настоящите условия на демократизация на всички аспекти от обществото и укрепването на партийното и обществено единство правят възможно преразглеждането на въпроса за амнистията“.²⁷

Всъщност той има предвид, че дисидентите са толкова слаби, та вече не могат да навредят особено – а и във всеки случай щели да бъдат наблюдавани, както вече е казал на предишно заседание на Политбюро, „за да сме сигурни, че няма да продължават вражеската си дейност“.²⁸ В отделно изявление добавя почти между другото, че според изчисленията на КГБ 96 души са държани без необходимост в специални психиатрични болници. Той предлага онези от тях, които „не представляват опасност за обществото“, също да бъдат освободени.²⁹ Централният комитет се съгласява и през февруари 1987 г. помилва 200 затворници, осъдени по член 70 или член 190-1. Няколко месеца по-късно от лагерите са освободени и други, за да се отбележи Хилядолетието на руското християнство. Над 2000 (доста над деветдесет и шестте) ще бъдат освободени от психиатрични болници през следващите две години.³⁰

Но дори и тогава – може би по навик, а може би защото вижда как собствената му власт намалява заедно с населението на затворите – КГБ изпитва странно нежелание да освободи политическите затворници. Тъй като формално те са помилвани, а не са получили амнистия, от освободените през 1986 и 1987 г. политически първо се иска да подпишат документ, чрез който се отказват от антисъветската си дейност. На повечето е позволено да измислят своя собствена формула и да избегнат извинението: „Поради влошеното си здравословно състояние повече няма да участвам в антисъветска дейност“ или „Никога не съм бил срещу Съветския съюз, а само срещу комунизма, а няма закони, които да забраняват антикомунизма“. Един дисидент, Лев Тимофеев, пише: „Моля да бъда освободен. Не възнамерявам да вредя на съветската държава, не че някога преди съм имал подобно намерение“.³¹

Но от други отново изискват да се отрекат от убежденията си или им нареждат да емигрират.³² Един украински затворник бил освободен, но веднага го изпратили в изгнание, където го карали да спазва полицейски час и да се явява в милицията веднъж седмично.³³ Грузински дисидент останал в трудовия си лагер още шест месеца просто защото не желаел да подпише никоя измислена от КГБ формула.³⁴ Друг отказал да иска официално помилването си „с аргумента, че не е извършил престъпление“.³⁵

Симптоматично за времето е лошото положение на Богдан Климчак, техник от Украйна, арестуван за опит да напусне СССР. През 1978 г., боейки се от обвинения в украински национализъм, той преминал съветската граница с Иран и помолил за политическо убежище. Иранците го върнали обратно. През април 1990 г. продължавали да го държат в политическия затвор в Перм. Група американски конгресмени успели да го посетят там и установили, че условията в Перм оставали буквално непроменени. Затворниците все така се оплаквали от нетърпимия студ и пак попадали в наказателните килии за престъпления като отказа да закопчаят най-горните копчета на униформите си.³⁶

Въпреки това макар и бавно, макар и неохотно, репресивният режим все пак върви към края си – както и цялата система. Наистина, когато през февруари 1992 г. политическите лагери в Перм най-сетне са затворени завинаги, самият Съветски съюз вече не съществува. Всички бивши съветски републики са станали независими държави. Някои от тях – Армения, Украйна, Литва – се ръководят от бивши затворници. Лидерите на други са бивши комунисти, чиито убеждения са рухнали през 80-те години, когато за първи път видели доказателства за терора в миналото.³⁷ КГБ и МВД, макар и не напълно разформировани, са заменени с други, различни организации. Агентите на тайните служби са започнали да си търсят друга работа в частния сектор. Тъмничарите са прогледнали и дискретно са минали под местно управление. През ноември 1991 г. руската Дума приема „Декларация за правата и свободите на индивида“, гарантираща, наред с другите неща, свобода на пътуванията, свобода на вероизповеданието и право на несъгласие с правителството.³⁸ Тъжното е, че на нова Русия не ѝ е писано да се превърне в парадигма на етническата, религиозната и политическата търпимост, но това е друга, различна история.

Промените се извършват с объркваща скорост – и като че ли най-объркан от тях е именно човекът, положил началото на разпадането на Съветския съюз. Защото тъкмо това е най-големият пропуск на Горбачов: Хрушчов го знае, Брежнев го знае, но Горбачов – внук на „врагове“ и автор на гласността – не си дава сметка, че цялостната и открита дискусия на съветското минало в крайна сметка ще подкопае законността на съветското управление. „Сега виждаме целта си по-ясно“, казва той в навечерието на Новата 1989 г. „Това е един хуманен и демократичен социализъм, общество на свобода и социална справедливост“.³⁹ Той не е в състояние, дори тогава, да проумее, че „социализмът“ в неговата съветска форма е на път напълно да изчезне.

Нито ще разбере, години по-късно, връзката между разкритията на пресата от епохата на гласността и краха на съветския комунизъм. Горбачов просто не осъзнава, че след разкриването на истината за сталинското минало митът за величието на Съветския съюз вече няма да издържи. Имало е твърде много жестокост, твърде много кръвопролития и твърде много лъжи и за двете.

Но ако Горбачов не е разбирал собствената си държава, много други са я разбирали. Двайсет години по-рано издателят на Солженицин Александър Твардовски е усетил силата на скриваното минало и е разбрал какво могат да причинят на съветската система извадените от забвение мемоари. Той описва чувствата си в стихотворение: