ГУЛаг. Лагерите на смъртта

Приложение Колко?

Въпреки че в Съветския съюз е имало хиляди концентрационни лагери и въпреки че през тях са минали милиони хора, десетилетия наред никой освен шепа бюрократи не знаеше точната цифра. В резултат на това, докато Съветският съюз съществуваше, изчисляването на броя им беше въпрос на чисти догадки, а днес е въпрос на учени предположения.

В епохата на чистите догадки западният дебат за статистиката на репресиите – точно като по-общия западен дебат за съветската история – бе опетнен от 50-те години нататък от политиката на Студената война. Поради липсата на достъп до архивите историците разчитаха на затворнически мемоари, изявления на изменници, официални преброявания, икономическа статистика или дори на незначителни подробности, по някакъв начин станали известни в чужбина, като например броя на вестниците, раздавани на затворниците през 1931 г.¹ По-склонните да не харесват Съветския съюз обикновено избираха завишения брой на жертвите. По-склонните да не одобряват американската или западната роля в Студената война предпочитаха да го занижават. Самите цифри варираха в широки граници. В своята книга от 1968 г. „Големият терор“ – по онова време покъртителен разказ за чистките, историкът Робърт Конкуест пресмята, че НКВД е арестувало 7 млн. души през 1937 и 1938 г.² В своя „ревизионистки“ разказ от 1985 г. „Произходът на чистките“ историкът Дж. Арч Гети пише просто за „хиляди“ арести през същите две години.³

Както се оказа, отварянето на съветските архиви не подкрепи напълно нито едната от школите. Първата група цифри за затворниците в ГУЛаг като че ли отначало говореше за брой точно по средата на най-завишените и най-занижените изчисления. Според широко публикувани документи на НКВД това е броят на затворниците в лагерите и колониите на ГУЛаг от 1930 до 1953 г. към 1 януари на съответната година:

Тези цифри наистина отразяват факти, подкрепени и от други източници. Броят на затворниците започва да се увеличава в края на 30-те години със засилването на репресиите. Той леко спада по време на войната в резултат на множеството амнистии. Отново се покачва през 1948 г., когато Сталин пак затяга режима. Освен всичко това повечето учени, работили в архивите, сега са единодушни, че цифрите почиват върху действителни данни, подавани в НКВД от лагерите. Те съответстват и на данните от други части на съветската правителствена бюрокрация и се покриват например с използваните от Народния комисариат на финансите.⁵ Въпреки това те невинаги отразяват цялата истина.

Първо, цифрите за отделните години са подвеждащи, тъй като не отразяват изумително голямото текучество в системата от лагери. За 1943 г. например е отбелязано, че през системата на ГУЛаг са минали 2 421 000 затворници, въпреки че разликата между общия брой в началото и в края на тази година показва спад с 1,5 до 1,2 млн. Броят включва преместванията вътре в системата, но пък говори за огромно движение на затворници, което не е отразено в общите цифри.⁶ Освен това, почти 1 млн. затворници напускат лагерите по време на войната, за да се включат в Червената армия – факт, който почти не е отразен в общата статистика, тъй като през войната има и големи постъпления на нови затворници. Друг пример: през 1947 г. 1 490 959 затворници влизат в лагерите, а 1 021 967 са освободени – огромно текучество, което също не е отразено в таблицата.⁷

Затворниците излизат от системата, защото са починали, защото са избягали, защото са излежали присъдите си, защото са ги освободили, за да постъпят в Червената армия, или защото са ги издигнали на административни постове. Както писах, има и чести амнистии за възрастните, за болните и за бременните жени – неизменно следвани от нови вълни на арести. Масовото, постоянно движение на затворници означава, че в действителност цифрите са много по-високи, отколкото първоначално изглеждат: към 1940 г. през лагерите вече са минали 8 млн. затворници.⁸ Като се използва наличната статистика за постъпилите и напусналите и като се съгласуват различните източници, единственото пълно изчисление, което съм виждала, говори, че между 1929 и 1953 г. през лагерите и колониите са минали 18 млн. съветски граждани. Тази цифра се припокрива и с други цифри, изнесени от висши служители в руските тайни служби през 90-те години. Според един източник самият Хрушчов говорел за 17 млн., минали през трудовите лагери между 1937 и 1953 г.33

И все пак в по-дълбок смисъл тази цифра също е подвеждаща. Както читателите вероятно вече са си дали сметка, не всеки човек, осъден на принудителен труд в Съветския съюз, наистина е излежавал присъдата си в концентрационен лагер, ръководен от администрацията на ГУЛаг. Първо, горепосочените цифри изключват стотиците хиляди, осъдени на „принудителен труд без затвор“ за нарушения на трудовата дисциплина. Но което е по-важно, има поне още три значителни категории затворници, осъдени на принудителен труд: военнопленници, следвоенни обитатели на филтрационните лагери и най-вече „специалните изгнаници“, сред които депортираните по време на колективизацията кулаци, депортираните след 1939 г. поляци, балтийци и други, както и депортираните по време на самата война кавказци, татари, волжки германци и други.

Първите две групи са сравнително лесни за преброяване: от няколко надеждни източника знаем, че броят на военнопленниците е надвишавал 4 млн.⁹ Знаем също че между 27 декември 1941 и 1 октомври 1944 г. НКВД разследва 421 199 задържани във филтрационните лагери и че на 10 май 1945 г. над 160 000 задържани все още живеят в тях, извършвайки принудителен труд. През януари 1946 г. НКВД премахва лагерите и репатрира други 228 000 в СССР за по-нататъшно разследване.¹⁰ Затова общо 700 000 изглежда уместно предположение.

Специалните изгнаници са малко по-трудни за преброяване, дори и само заради наличието на толкова много различни изгнанически групи, изпратени на толкова много различни места поради толкова много различни причини. През 20-те години много от ранните опоненти на болшевиките – меншевики, социалреволюционери и други подобни – са прогонени с административен декрет, което означава, че технически не са били част от ГУЛаг, но със сигурност са били наказани. В началото на 30-те години 2,1 млн. кулаци са изселени, въпреки че неизвестен брой, със сигурност стотици хиляди, са изпратени не в Казахстан или Сибир, а в други части на родната им провинция или в неплодородни земи в края на колхозите им: тъй като много от тях са избягали, не е много ясно дали трябва да ги броим или не. Много по-ясно е положението на националните групи, изселени по време на войната и след нея в „специалните изгнанически“ селища. Също толкова ясни, но по-лесни за забравяне, са случайните групи като 17 000 „бивши хора“, изселени от Ленинград след убийството на Киров. Има и съветски германци, които не са физически депортирани, но чиито села в Сибир и Централна Азия са превърнати в „специални селища“, всъщност – ГУЛаг отива при тях, както и родените в изгнание бебета, които, разбира се, също се броят за изгнаници.

В резултат всеки, който се е опитвал да съпоставя множеството статистики, публикувани за различните групи, получава малко по-различна бройка. В „Не по своя воля“, издадено от дружество „Памет“ през 2001 г., историкът Павел Полян е събрал бройките на специалните изгнаници и е получил цифрата 6 015 000.¹¹ Проучвайки архивни публикации, Ото Пол, от друга страна, преброява малко над 7 млн. специални изгнаници от 1930 до 1948 г.¹² Той дава следните следвоенните цифри за живеещите в „специални селища“:

Все пак, ръководейки се от принципа, че занижената преценка ще удовлетвори по-придирчивите, аз реших да избера бройката на Полян: 6 млн. изгнаници. Като събереш двете числа, общият брой на изпълняващите принудителен труд в СССР възлиза на 28,7 млн.

Разбира се, давам си сметка, че това число няма да задоволи всеки. Някои ще възразят, че не всички арестувани или депортирани се броят за „жертви“, тъй като сред тях има престъпници и дори военнопрестъпници. И все пак, макар да е вярно, че милиони от тези затворници са с криминални присъди, аз не вярвам, че мнозинството от тях наистина са били „престъпници“ в нормалния смисъл на думата. Жена, прибрала няколко зърна пшеница от вече ожъната нива, не е престъпница, нито пък мъжът, закъснял три пъти за работа, като бащата на руския генерал Александър Лебед, осъден на лагер тъкмо за такова провинение. Освен това военнопленник, държан умишлено в трудов лагер години след края на войната, също не е законен затворник. Според всички разкази броят на истинските професионални престъпници във всички лагери е бил малък – поради което предпочитам да оставя бройките в този им вид.

Но други няма да са доволни от цифрите поради различни причини. Естествено, докато пишех тази книга, отново и отново ми задаваха един и същ въпрос: Колко от тези 28,7 млн. затворници са умрели?

Този отговор също е сложен. До днес все още не се е появила напълно удовлетворителна статистика на смъртността както в ГУЛаг, така и в системата на изгнанията.¹⁴ Възможно е в близките години да бъдат дадени по-надеждни цифри: един бивш офицер от МВД лично се е заел да прегледа методично архивите, лагер по лагер и година по година в опит да събере автентични данни. С малко по-различни мотиви дружество „Памет“, което вече създаде първото надеждно ръководство за броя на самите лагери, също си е поставило задачата да преброи жертвите на репресиите.

Но докато не се появят тези изчисления, трябва да разчитаме на онова, с което разполагаме: годишните статистики на смъртността в ГУЛаг, почиващи върху архивите на Отдела за регистриране на затворници. Тази статистика, изглежда, не включва починалите в затвора и по време на транспортиране. Тя е съставена на базата на общите доклади на НКВД, а не на архивите на отделните лагери. Въпреки това неохотно я давам тук:

Също като официалната статистика на затворниците горепосочената таблица показва някои тенденции, които съвпадат с други данни. Внезапният бум на смъртността през 1933 г. например със сигурност отразява въздействието на глада, убил и 6 до 7 млн. „свободни“ съветски граждани. Лекото покачване през 1938 г. вероятно отразява масовите екзекуции в лагерите през тази година. Рязкото покачване на смъртността през войната – почти една четвърт от затворниците през 1942 г. – също съвпада с мемоарите и спомените на хора, живели в лагерите през тази година и отразява недостига на храна в целия СССР.

Но дори и тези цифри да станат по-точни, пак няма да може лесно да се отговори на въпроса „Колко са умрели?“. Всъщност никоя изготвена от властите на ГУЛаг статистика на смъртността не бива да се смята за напълно надеждна. Наред с другите неща културата на инспекциите и порицанията означава, че лагерните командири са имали интерес да лъжат за броя на починалите затворници: както архивите, така и мемоарите говорят, че в много лагери освобождаването на умиращи затворници е било обичайна практика, намаляваща изкуствено смъртността в лагера.¹⁶ Въпреки че изгнаниците са местени по-рядко и не са освобождавани полумъртви, природата на изселническата система – затворниците живеели в изолирани селища далеч от местните власти – означава, че и статистиката на смъртността при изгнаниците не може да се смята за напълно надеждна.

Но по-важното тук е уточняването на самия въпрос. „Колко са умрели?“ всъщност е неточен въпрос в случая със Съветския съюз и задаващите го първо трябва да помислят какво наистина искат да узнаят. Дали например просто желаят да научат колко хора са умрели в лагерите на ГУЛаг и в изгнаническите селища в епохата на Сталин – от 1929 до 1953 г.? Ако е така, почиващият върху архивни източници брой е известен, макар че дори и установилият го историк изтъква, че е непълен и не покрива всички категории затворници за всяка година. Отново ще го цитирам неохотно: 2 749 163.¹⁷

Но дори и да беше пълна, тази цифра пак нямаше да включва всички жертви на сталинската юридическа система. Както отбелязах във Въведението, съветските тайни служби обикновено не използват лагерите си, за да убиват хората. Когато са искали да убиват, те са извършвали масови екзекуции в горите: това със сигурност също са жертви на съветското правосъдие и те не са били малко. На базата на архивите един изследователски екип посочва цифрата от 786 098 политически екзекуции от 1934 до 1953 г.¹⁸ Повечето историци я смятат за повече или по-малко достоверна, но бързината и хаосът, съпътстващи масовите екзекуции, спокойно могат да означават, че никога няма да научим истината. Но дори и тази цифра – която по мое мнение всъщност е твърде точна, за да бъде надеждна – пак не включва починалите във влаковете на път за лагерите; починалите по време на следствието; онези, чиито екзекуции от техническа гледна точка не са „политически“ но пак са извършвани неправомерно; над 20 000 полски офицери, загинали в Катинското клане; и най-вече – починалите броени дни след освобождаването си. Ако това е цифрата, която наистина искаме, тя ще е по-висока – вероятно далеч по-висока. – въпреки че изчисленията отново силно ще варират.

Но както установих, дори тези цифри невинаги осигуряват отговора на онова, което хората наистина искат да узнаят. В повечето случаи, когато ми задават въпроса „Колко са умрели?“, питащите всъщност искат да научат колко хора са умрели безпричинно в резултат на Болшевишката революция. Тоест колко хора са умрели по време на Червения терор и Гражданската война, в резултат на глада след бруталната политика на колективизацията, при масовите депортации, при масовите екзекуции, в лагерите от 20-те години, в лагерите от 60-те до 80-те години – както и в лагерите и масовите убийства по времето на Сталин. В този случай броят е не само далеч по-голям, но всъщност е и въпрос на чисти предположения. Френските автори на „Черната книга на комунизма“ говорят за смъртта на 20 млн. Други посочват около 10 до 12 млн.¹⁹

Някоя кръгла цифра на починалите би била напълно удовлетворяваща, особено след като ще ни позволи да сравним Сталин с Хитлер или с Мао. И все пак, дори и да успеем да открием такава, не съм сигурна, че тя наистина ще разкаже пълната история на страданието. Никакви официални цифри например не могат да отразят смъртността при съпругите, децата и възрастните родители, останали у дома тъй като смъртта им не е документирана отделно. През войната старците умират от глад поради липсата на купони за храна: ако осъденият им син не копаеше въглища във Воркута, може би те щяха да оцелеят. Малките деца лесно стават жертви на епидемии от тиф и морбили в студените, неуредени сиропиталища: ако майките им не шиеха униформи в Кенгир, може би те също щяха да оцелеят.

Никакви цифри не могат да отразят и събирателното въздействие на сталинските репресии върху живота и здравето на цели семейства. Мъжът е съден и разстрелян като „враг на народа“; съпругата му е изпратена в лагер като „член на вражеско семейство“; децата му израстват в сиропиталища и се включват в престъпнически банди; майка му умира от стреса и мъката; братовчедите, лелите и чичовците му прекратяват контактите помежду си, за да не бъдат опетнени и те. Семействата се разбиват, приятелствата рухват, страхът тегне над останалите у дома дори и когато не умират.

И накрая, статистиката никога не може да опише напълно случилото се. Нито пък архивните документи, върху които голяма част от настоящата книга почива. Всички, които са писали по темата за ГУЛаг, са съзнавали тази истина – затова бих искала да дам на един от тях последната дума по въпроса за „статистиката“, „архивите“ и „досиетата“.

През 1990 г. писателят Лев Разгон получава разрешение да види собственото си досие – тънка папка с документи, описващи неговия арест, този на първата му съпруга, Оксана, както и на няколко роднини. Той го изчита и по-късно пише есе върху съдържанието му. Разгон размишлява върху съдържанието на досието си; върху оскъдността на доказателствата; върху нелепата природа на обвиненията; върху трагедията, сполетяла майката на съпругата му; върху неясните мотиви на тъста му, чекиста Глеб Боки; върху странната липса на разкаяние от страна на хората, унищожили всички тях. Но най-силно впечатление ми направи описанието на раздвоеността му, след като приключил с четенето на архивните документи: