ГУЛаг. Лагерите на смъртта

Глава 7 Арестът

Анна Ахматова – поетесата, цитирана по-горе от вдовицата на друг поет – е права и не е права. От една страна, след средата на 20-те години – когато машината на съветската репресивна система вече е добре смазана – съветското правителство престава да събира хора от улиците и да ги тика в затвора, без да посочва причини и да дава обяснения: има арести, следствия, процеси и присъди. От друга страна, „престъпленията“ за които арестуват, съдят и осъждат хората, са нелепи, а следствените и съдебните процедури са абсурдни, дори сюрреалистични.

Погледнато в ретроспекция, това е една от уникалните черти на съветската система от лагери: обитателите им пристигат в тях по законов път, макар и невинаги да минават през обикновената юридическа система. В окупираната от нацистите Европа никой не си прави труда да съди и да осъжда евреите, но огромното мнозинство от обитателите на съветските лагери са били разследвани (макар и по странен начин), съдени (макар и по нелеп начин) и намерени за виновни (дори и това да е отнемало само минута). Без съмнение убедеността, че действат съгласно закона, е била част от мотивацията на работещите в службите за сигурност, както и на пазачите и администраторите, които след това контролират живота на затворниците в лагерите.

Но нека повторя: фактът, че репресивната система е била законна, не означава, че е била логична. Напротив, през 1947 г. е не по-лесно да се предскаже кой ще бъде арестуван, отколкото е през 1917 г. Да, вече може да се предположи за кого има вероятност да бъде арестуван. Особено по време на вълните от терор режимът като че ли донякъде избира жертвите си, защото по някаква причина са привлекли вниманието на тайните служби (някой съсед ги чул да правят неуместна шега, шефът ги видял да се държат „подозрително“) и в по-голяма степен заради принадлежността им към онази категория от населението, която в дадения момент е под подозрение.

Някои от тези категории са относително конкретни – инженерите и специалистите в края на 20-те години, кулаците през 1931 г., поляците и балтийците в окупираните територии по време на Втората световна война, а други са наистина много неясни. Както през 30-те, така и през 40-те години например „чужденците“ винаги са под подозрение. Като казвам „чужденци“, всъщност имам предвид хора, които са граждани на други държави; хора, които биха могли да имат контакти в чужбина; и хора, които биха могли да имат някаква връзка, въображаема или реална, с чужда държава. Независимо с какво се занимават, те винаги са кандидати за арест, а при открояващите се по някакъв начин или по някаква причина чужденци вероятността наистина е много голяма. Робърт Робинсън, един от няколкото чернокожи американски комунисти, който се премества в Москва през 30-те години, по-късно пише: „Всички чернокожи, които познавах в началото на 30-те години и които станаха съветски граждани, изчезнаха от Москва в рамките на седем години“.²

Дипломатите не правят изключение. Александър Долгун например американски гражданин и младши сътрудник в Американското посолство в Москва, в мемоарите си описва как през 1948 г. го прибрали от улицата и го обвинили – несправедливо – в шпионаж. Подозрението паднало върху него отчасти поради младежката му страст да се изплъзва от „опашките“, които тайните служби му слагали, и понеже умеел да убеждава шофьорите на посолството да му дават коли, от което съветските тайни служби заподозрели, че вероятно е по-важен, отколкото показва рангът му. Той прекарва осем години в лагерите и се връща в Съединените щати едва през 1971 г.

Комунистите чужденци често също са мишени. През 1937 г. Сталин зловещо заявява на Георги Димитров, генерален секретар на Комунистическия интернационал (Коминтерна) – организацията, посветена на подбуждането на световна революция: „Всички вие там, в Коминтерна, работите за врага“. От 394 членове на Изпълнителната комисия на Комунистическия интернационал през януари 1936 г. през април 1938 г. остават само 171. Останалите са разстреляни или изпратени в лагери, сред тях хора от различни националности: немци, австрийци, югославяни, италианци, българи, финландци, балтийци, дори англичани и французи. А евреите като че ли пострадват в най-голяма степен. В крайна сметка се оказва, че Сталин е убил повече членове на Политбюрото на Германската комунистическа партия отпреди 1933 г. от Хитлер: от шейсет и осемте немски комунистически лидери, които емигрират в Съветския съюз, след като нацистите завземат властта, четиресет и един умират – чрез екзекуция или в лагерите. Полската комунистическа партия може би е още по-щателно прочистена. Според едно изчисление през пролетта и лятото на 1937 г. са екзекутирани 5000 полски комунисти.³

Но не е задължително да си член на чужда комунистическа партия: Сталин се прицелва и в чуждестранните симпатизанти, от които може би най-много бройни са „американските финландци“ – 25 000. Това са финоговорещи финландци, някои от които са емигрирали в Америка, а други са родени там. Те пристигат в Съветския съюз през 30-те години – времето на Голямата депресия в Съединените щати. Повечето са фабрични работници и са били безработни в Съединените щати. Привлечени от съветската пропаганда, описваща прекрасните битови условия и възможности за работа в СССР, те се струпват в говорещата финландски Карелска република и почти незабавно създават проблеми на властите. Оказва се, че Карелия изобщо не прилича на Америка, и много от тях шумно го изтъкват пред всеки, готов да ги слуша, и после се опитват да се върнат в САЩ, но вместо това в края на 30-те години се оказват в ГУЛаг.

Съветските граждани с връзки в чужбина са не по-малко подозрителни. Най-отпред на опашката са „диаспорните националности“ – поляци, немци и карелски финландци, които имат роднини и контакти зад граница, както и балтийците, гърците, иранците, корейците, афганистанците, китайците и румънците, разпръснати из целия Съветски съюз. Според собствените му архиви между юли 1937 и ноември 1938 г. при тези „национални“ операции НКВД осъжда 335 513 души.⁵ Както ще видим, подобни операции се повтарят както по време на войната, така и след нея.

Но не е необходимо дори да говориш чужд език, за да попаднеш под подозрение. Всеки с контакти в чужбина е подозиран в шпионаж: колекционери на марки, есперантисти, онези, които си пишат с чужденци или имат роднини в чужбина. НКВД арестува и всички съветски граждани, които са работили на Източната китайска железница – железопътна линия през Манджурия, чието строителство започва още по времето на царя – и ги обвинява в шпионаж в полза на Япония. В лагерите ги наричат „харбинци“ по името на град Харбин, където много от тях са живели.⁶ Робърт Конкуест описва арестуването на една оперна певица, която танцувала с японския посланик на официален бал и на един ветеринарен лекар, който се грижел за кучета на чужденци.⁷

Към края на 30-те години повечето обикновени съветски граждани вече са наясно с нещата и не желаят никакви контакти с чужбина. Карло Стайнер, хърватски комунист, чиято съпруга е рускиня, си спомня: „Руснаците много рядко се осмеляваха да имат вземане-даване с чужденци. […] С роднините на жена ми останахме буквално непознати. Никой от тях не смееше да ни посети. Когато близките ѝ научиха за намерението ни да се оженим, всички предупреждаваха Соня […]“.⁸ Чак до средата на 80-те години, когато за първи път посетих Съветския съюз, много руснаци продължаваха да странят от чужденците, игнорираха ги или отказваха да ги погледнат на улицата.

И все пак милицията не прибира всички чужденци и не всички обвинени за връзки с чужбина наистина имат такива. Понякога прибират хората поради много по-идиосинкратични причини.⁹ Затова въпросът „За какво?“ – въпросът, който толкова не харесва на Анна Ахматова – предизвиква наистина изумително разнообразие от правдоподобни обяснения.

Например съпругът на Надежда Манделщам, Осип Манделщам, е арестуван заради поетичната си атака срещу Сталин:

Въпреки че официално са посочени други причини, Татяна Окуневска, една от най-обичаните съветски филмови актриси, е арестувана според самата нея, защото отказала да спи с Виктор Абакумов, военновременния шеф на съветското контраразузнаване. За да е сигурно, че е разбрала истинската причина, ѝ показали (твърди тя) заповед за арестуването ѝ с неговия подпис.¹¹ Четиримата братя Старостини, всички до един талантливи футболисти, са арестувани през 1942 г. Според тях причината била, че техният отбор „Спартак“ имал нещастието да победи твърде съкрушително любимия отбор на Лаврентий Берия – „Динамо“.¹²

Но дори не е необходимо да си забележителен. Людмила Хачатрян била арестувана, защото се омъжила за чужденец – югославски войник. Лев Разгон разказва историята на селянина Серьогин. След като му казали, че някой е убил Киров, Серьогин отвърнал: „Да пукна, ако ме интересува“. Той никога не бил чувал за Киров и предположил, че става дума за някой, убит при свада в съседното село. Заради тази грешка получил десетгодишна присъда.¹³ Към 1939 г. да разкажеш или да изслушаш виц за Сталин; да закъснееш за работа; да имаш нещастието някой изплашен до смърт приятел или завистлив съсед да те посочи като „конспиратор“ в несъществуващ заговор; да притежаваш четири крави в село, където повечето хора имат по една; да откраднеш чифт обувки; да си братовчед на съпругата на Сталин; да откраднеш писалка и малко хартия от службата си, за да ги дадеш на нуждаещ се от тях ученик – всяко от тези неща при подходящите обстоятелства би могло да доведе до изпращане в съветски концентрационен лагер. Според един закон от 1940 г. роднините на хора, опитали да преминат незаконно съветската граница, подлежали на арест независимо дали знаели, или не за опита за бягство.¹⁴ Както ще видим, военновременните закони, свързани със закъсненията за работа и забраняващи смяната на работното място, също ще увеличат броя на „престъпниците“ в лагерите.

И ако причините за арестите са много и най-разнообразни, такива са и методите. Някои затворници получавали множество предупреждения. В продължение на няколко седмици преди арестуването му в средата на 30-те години един агент на ОГПУ постоянно викал Александър Вайсберг за разпит и отново и отново го питал как е станал „шпионин“: „Кой те вербува?“, „Ти кого вербува?“, „За кои чужди организации работиш?“. „Той отново и отново задаваше все същите въпроси и аз му давах все същите отговори“.¹⁵

Горе-долу по същото време Галина Серебрякова, автор на „Младият Маркс“ и съпруга на виден функционер, също е „канена“ всяка вечер в „Лубянка“. Принуждавали я да чака до два или три часа през нощта, разпитвали я, освобождавали я в пет сутринта и я връщали в апартамента ѝ. При всяко излизане тя виждала агенти около сградата, а една черна кола я следяла. Серебрякова била толкова убедена в предстоящото си арестуване, че се опитала да се самоубие. Въпреки това няколко месеца я тормозили по този начин, преди наистина да я арестуват.¹⁶

По време на вълните от масови арести – на кулаците през 1929 и 1930 г., на партийните активисти през 1937 и 1938 г. и на бившите затворници през 1947 г. – мнозина знаели, че техният ред идва просто защото арестували всички около тях. Холандската комунистка Елинор Липпер пристигнала в Москва през 30-те години и през 1937 г. живеела в хотел „Лукс“ – специален хотел за революционери чужденци. Тя казва: „Всяка нощ още няколко души изчезваха от хотела […], на сутринта вратите на още няколко стаи бяха запечатани с големи червени печати“.¹⁷

В моментите на истински терор самото арестуване понякога предизвиква нещо като облекчение. В продължение на няколко седмици агенти следели Николай Старостин – един от злощастните футболни звезди – и накрая той толкова се ядосал, че се приближил към единия и му поискал обяснение: „Ако желаете нещо от мен, повикайте ме в кабинета си“. Затова в момента на ареста не изпитал „шок или страх“, а „любопитство“.¹⁸

За други изненадата е пълна. Полският писател Александър Ват, който по онова време живеел в окупирания Лвов, бил поканен заедно с група други писатели на празненство в ресторант и попитал домакина какъв е поводът. „Ще видиш“, отвърнал му той. Инсценирали шумна разправия и Ват бил арестуван.¹⁹ На улицата някакъв човек, който се оказал таен агент, извикал по име Александър Долгун – служителя в американското посолство. Долгун си спомня, че когато мъжът го извикал, бил „напълно озадачен. Помислих си дали не е някакъв луд“.²⁰ В момента на ареста актрисата Окуневска била на легло с тежък грип и казала на милиционерите да дойдат друг път. Те ѝ показали заповедта за арестуването ѝ (онази с подписа на Абакумов) и я повлекли надолу по стълбите.²¹ Солженицин описва вероятно апокрифната история на жена, заведена в Болшой театър от приятеля си, професионален следовател, който след представлението я отвел право на „Лубянка“.²² Мемоаристката Нина Гаген-Торн, оцеляла от лагерите, разказва как една жена била арестувана, докато прибирала чаршафите от простора в ленинградски двор, облечена в халат. Жената била оставила бебето си само в апартамента, тъй като предполагала, че ще се върне след няколко минути. Тя умолявала да ѝ позволят да го вземе, но без резултат.²³

Всъщност властите като че ли нарочно променят тактиката си и прибират някои хора от домовете им, други – от работните им места, трети – на улицата, а четвърти – във влака. Паметната записка от Виктор Абакумов до Сталин с дата от 17 юли 1947 г. потвърждава това подозрение. В нея се отбелязва, че милицията редовно „изненадва“ затворниците, за да бъдат предотвратени бягствата и оказването на съпротива и да се попречи на заподозрения да предупреди останалите членове на контрареволюционната „конспирация“. В някои случаи, продължава документът, „се извършва таен арест на улицата“.²⁴

Но най-често арестуването се осъществява през нощта в дома на човека. В моментите на масови арести страхът от среднощното „почукване на вратата“ е широко разпространен. Една много стара съветска шега разказва какво ужасно безпокойство обзело Иван и съпругата му Маша, когато наистина се почукало на вратата, и какво неимоверно облекчение изпитали после – просто съседът идвал да им каже, че сградата гори. Една съветска поговорка пък гласи, че „крадците, проститутките и НКВД работят главно нощем“.²⁵ Обикновено тези нощни арести били съпровождани с обиск, макар че тактиката на обиските с времето също се променя. Осип Манделщам е арестуван два пъти, веднъж през 1934 г. и после отново през 1938 г., и жена му е описала разликите между двете процедури:

При предишния набег хората от тайните служби очевидно знаели какво търсят, внимателно преглеждали всички документи на Манделщам, изхвърляли старите ръкописи и търсели нова поезия. Освен това по онова време те осигурявали и присъствието на цивилни „свидетели“, а в конкретния случай „приятел“ на заплата в полицията – познат на семейство Манделщам литературен критик. Предполага се, че са му наредили да бъде там, за да не би Манделщамови да започнат тайно да горят документи, щом чуят потропването на вратата.²⁶ По-късно не си губят времето с подобни подробности.

Масовите арести на хора от определени националности, като извършените в бивша Източна Полша и в прибалтийските държави – териториите, окупирани от Червената армия от 1939 до 1941 г., обикновено имат дори още по-произволен характер. Януш Бардах, еврейски юноша от полския град Влоджимеш-Волински, бил принуден да изпълнява ролята на цивилен „свидетел“ по време на един такъв масов арест. Вечерта на 5 декември 1939 г. той придружавал група пияни бабаити от НКВД. Те вървели от къща на къща и прибирали хора, които трябвало да бъдат арестувани или депортирани. Понякога атакували по списък по-заможните или изтъкнати граждани; друг път просто прибирали „бежанците“ – обикновено евреи, избягали в окупираната от Съветския съюз Източна Полша от окупираната от нацистите Западна Полша, без изобщо да си правят труда да записват имената им. В една къща група бежанци се опитали да се защитят, като изтъкнали, че са били членове на Бунд – еврейското социалистическо движение. Но когато чул, че са дошли от Люблин, по онова време от другата страна на границата, Генадий, шефът на патрула на НКВД, започнал да крещи:

По-късно мъжете унищожили дома на приятелите на Бардах от детството:

След като не успели да открият семейство Шехтер, мъжете изнасилили и убили съпругата на градинаря.

Често подобни операции се провеждат не от самото НКВД, а от конвоите – служещи в депортационните влакове войници, които са много по-неопитни от тайните служби, провеждащи „нормални“ арести на „нормални“ престъпници. Вероятно жестокостите не са били официално разрешени, но тъй като това били съветски войници, арестуващи „капиталисти“ в по-богатия „Запад“, изглежда, пиянството, безредието и дори изнасилванията са били прощавани, както става и по-късно при преминаването на Червената армия през Полша и Германия.²⁷

Въпреки това определени аспекти от поведението им се диктуват отгоре. През ноември 1940 г. например главната администрация на конвоите в Москва нарежда на извършващите арестите конвойни пазачи да казват на арестантите да си вземат достатъчно топли дрехи и лични вещи за три години, тъй като в този момент в Съветския съюз има недостиг на подобни неща. Те се надяват, че арестуваните ще продадат вещите си.²⁸ Преди това войниците обикновено са инструктирани да не казват на затворниците нито къде ще ги водят, нито за колко време. Общоприетата формула звучи по следния начин: „Не си прави труда. Няма нужда да взимаш каквото и да било. Отвеждаме те само за кратък разговор“. Понякога обяснявали на депортираните, че просто ги местят в друг район, по-далеч от границата, „в името на собствената им безопасност“.²⁹ Целта била да не се изплашат, съпротивляват или да се опитат да избягат. В резултат лишавали хората от елементарни инструменти, които щели да им бъдат необходими за живота в суровия и непознат климат.

Ако наивната вяра на полските селяни, сблъскващи се за първи път със съветския режим, в подобни лъжи може да бъде извинена, то същите формули действали също толкова добре и при московските и ленинградските интелектуалци и партийни апаратчици, обикновено обладани от увереността в собствената си невинност. При ареста казали на Евгения Гинзбург, по онова време партиен работник в Казан, че ще отсъства „четиресет минути, може би час“. Затова та не се възползвала от възможността да се сбогува с децата си.³⁰ След арестуването си Елена Сидоркина, партиен член, вървяла, по улицата към затвора и „спокойно бъбрела“ с арестувалия я офицера уверена, че скоро ще се прибере у дома.³¹

Когато дошли, да я отведат, хората от НКВД убедили Софя Александровна, бившата съпруга на чекиста Глеб Боки, да не си взима лятна връхна дреха („тази вечер е топло и ще се върнем най-много след час“), което кара зет ѝ, писателя Лев Разгон, да размишлява върху странната жестокост на системата: „Какъв беше смисълът да изпратят в затвора една жена на средна възраст в немного добро здравословно състояние без дори торбичка с бельо и хигиенни принадлежности, каквито винаги се е позволявало на арестантите да взимат още от времето на фараоните?“.³²

Поне съпругата на актьора Георгий Женов проявява достатъчно здрав разум да му приготви резервни дрехи. Когато ѝ казали, че той скоро ще се прибере, та се сопнала: „Онези, които попадат в ръцете ви, не се връщат бързо“.³³ И не била далеч от истината. Обикновено, след като арестантът прекрачел прага на тежките железни порти на съветския затвор, минавали много години, преди отново да види дома си.

Но ако на моменти съветските методи на арестуване изглеждат почти фантастични, следващите ги ритуали към 40-те години са буквално бетонирани. По какъвто и начин затворникът да се е озовал зад вратите на местния затвор, след това събитията следват напълно предсказуем курс – като правило го регистрират, фотографират и му снемат пръстови отпечатъци доста преди да му съобщят причината за ареста или очакващата го съдба. През първите няколко часа или – понякога – дни затворниците не срещат по-висшестоящи от обикновените пазачи в затвора, които са напълно безразлични към съдбата им, нямат никаква представа за характера на предполагаемите им престъпления и отговарят на всички въпроси с безразлично повдигане на раменете.

Според много бивши затворници целта на първите няколко часа в затвора е била умишленото им сплашване, за да не са в състояние да мислят разумно. Инна Шихеева-Гайстер, арестувана като дъщеря на враг на народа, усетила това да се случва с нея само след няколко часа в Московския централен затвор на Лубянка:

Ако ги отвеждали в някой от главните градски затвори за разпит (вместо направо да ги качат на влака като принудителните изселници), затворниците били старателно претърсвани на няколко етапа. Един документ от 1937 г. изрично инструктира пазачите да не забравят, че „врагът не прекратява борбата си след арестуването“ и може да извърши самоубийство, за да скрие престъпната си дейност. В резултат на това от затворниците се изземват копчетата, коланите, тирантите, връзките на обувките, жартиерите, ластикът на бельото – всичко, което би могло да послужи за самоубийство.³⁵ Мнозина намират това за унизително. От Надежда Йоффе, дъщеря на виден болшевик, иззели колана, жартиерите, връзките на обувките и фибите:

Последващото претърсването на тялото е още по-неприятно. В своя роман „Първият кръг“ Александър Солженицин описва ареста на съветския дипломат Инокентий. Няколко часа след пристигането му в „Лубянка“ един пазач изследвал всеки негов телесен отвор:

Вероятно този обиск е бил по-шокиращ за жените. Извършващият го пазач, казва една от тях, „свали сутиените ни, коланите на жартиерите и някои други части от бельото, много важни за жените. Последва бърз, отвратителен гинекологичен преглед. Мълчах, но се чувствах напълно лишена от цялото си човешко достойнство“.³⁸

По време на дванайсетмесечния си престой в Александровския централен затвор през 1941 г. мемоаристката Т. П. Милютина била обискирана многократно. Отвеждали жените от килията на неотоплено стълбище по пет наведнъж. След това им нареждали да се съблекат изцяло, да оставят дрехите си на пода и да вдигнат ръце. „Ровеха в косите ни, в ушите ни, под езиците ни; както и между краката ни“, казва тя, както в изправено, така и в седнало положение. След първия подобен обиск, пише Милютина, „много от жените избухваха в сълзи, други изпадаха в истерия […]“.³⁹

След обиска изолирали някои затворници. „Първите часове на затворничеството – продължава Солженицин – целят да сломят новопостъпилия чрез изолирането му от другите арестанти, за да не може никой да повдига духа му, така че целият разклонен, многохиляден апарат да притиска него и само него“.⁴⁰ В килията на съветския дипломат и син на революционери Евгений Гнедин имало само малка, забита в пода маса и две табуретки, също забити в земята. Разгъваемото легло, на което затворниците спели нощем, било прикрепено към стената с болт. Всичко, включително стените, табуретките, леглото и таванът, било боядисано в светлосиньо. „Човек имаше усещането, че е в някаква странна корабна каюта“, пише Гнедин в мемоарите си.⁴¹

Много често, както се случва с Александър Долгун, затворникът прекарвал първите часове след арестуването си в бокс – килия „около 1,20 на 2,70 метра. Празна кутийка с пейка“ – и оставал там няколко часа или дори няколко дни.⁴² Посред зима тикнали полския хирург Исаак Вогелфангер в килия с отворени прозорци.⁴³ Други, като оцелялата от лагерите Любов Бершадска, която по-късно помага за организирането на затворническа стачка във Воркута, оставали изолирани през целия период на следствието. Бершадска прекарва девет месеца в самота и пише, че всъщност чакала с нетърпение разпитите само и само да има с кого да разговаря.⁴⁴

Но пък за новодошлия претъпканата затворническа килия понякога е още по-ужасяваща от единичната. Описанието на първата килия на Олга Адамова-Сльозберг напомня картина на Йеронимус Бош:

Друг мемоарист също се опитва да предаде преживения шок: „Беше ужасна гледка – мъже с дълги коси, небръснати, миризмата на пот и никакво място дори да седнеш или да починеш. Необходимо е въображение, за да можеш да си представиш място като това, в което бях“.⁴⁶

Айно Куусинен, финландската съпруга на Ото Куусинен, лидера на Коминтерна, смята, че през първата нощ нарочно я сложили на място, откъдето да може да чува разпитваните затворници:

Но където и да се озовават през първата си арестантска нощ, все едно дали в стар затвор от царско време, в килията на някоя гара, в преустроена църква, или манастир, всички затворници се изправят пред една спешна, неотложна задача: да се възстановят от шока, да се приспособят към специфичните правила на живота в затвора и да се справят с разпита. Бързината, с която успяват да го сторят, предопределя колко добре или зле ще излязат от системата и в крайна сметка как ще живеят в лагерите.

Вероятно от всички етапи, през които затворниците преминават по пътя си към ГУЛаг, разпитите са най-познати за западния човек. Те са описани не само в историческите книги, но и в западната литература – например в класическата творба на Артур Кьостлер „Мрак по пладне“, във филми за войната и в други форми на елитарната и масовата култура. Гестаповските разпити имат лоша слава, както и тези на испанската инквизиция. И в двата случая тактиката им се е превърнала в популярна легенда. И до днес, когато играят на война, децата използват фразата: „Имаме си начини да те принудим да говориш“.

Разбира се, и в демократичните, съблюдаващи закона общества разпитват затворниците – понякога съгласно закона, понякога не. Едва ли използването на психологически натиск и мъчения по време на разпит е нещо уникално само за СССР. Техниката „добро ченге, лошо ченге“ – редуването на добрия, любезен човек, който задава въпроси, с гневния инквизитор – не само е преминала като идиом в другите езици, но е включена и като препоръчителна тактика в американските полицейски ръководства (днес остарели). През много векове, ако не и през всичките, затворниците са били подлагани на натиск в един или друг момент от разпита. Всъщност тъкмо данните за подобен натиск принуждават Върховния съд на САЩ да постанови – по време на делото „Миранда срещу Аризона“ от 1966 г. – заподозрените да бъдат информирани освен за другите неща и за правото си да мълчат и да се свържат с адвокат.⁴⁸

И все пак провежданите от съветските тайни служби „следствия“ са неповторими ако не с методите си, то поне с масовия си характер. В някои епохи „делата“ редовно включват стотици хора, арестувани из целия Съветски съюз. Типичен за времето си е докладът на Оренбургския регионален отдел на НКВД относно „Оперативните мерки за ликвидирането на нелегалните групи от последователи на Троцки и Бухарин, както и други контрареволюционни групи, проведени от 1 април до 18 септември 1937 г.“. Според този доклад оренбургският НКВД арестувал 420 членове на „троцкистка“ конспирация и 120 „десняци“, както и над 2000 членове на „дясна военна японска казашка организация“, над 1500 царски офицери и държавни служители, изселени от Санкт Петербург през 1935 г., около 250 поляци, свързани с делото срещу „полските шпиони“, 95 души, работили на Харбинската железница в Китай и смятани за японски шпиони, 3290 бивши кулаци и 1399 „престъпни елементи“.

За пет месеца оренбургският НКВД е арестувал общо над 7500 души, което не оставя много време за внимателно проучване на доказателствата. Но това едва ли има значение, тъй като разследването на всяка една от тези контрареволюционни конспирации е започнато в Москва. Местният НКВД просто изпълнявал задълженията си по попълването на спуснатите отгоре квоти.⁴⁹

Мащабният характер на арестите налага създаването на специални процедури. Те невинаги са свързани с по-голяма жестокост. Напротив, поради големия брой затворници НКВД често свежда разпитите до минимум. Набързо разпитват обвиняемия и после също толкова бързо го осъждат – понякога на изключително кратко съдебно заседание. Генерал Горбатов си спомня, че в неговия случай заседанието отнело „четири до пет минути“ и се свеждало до потвърждаване на личните му данни и един въпрос: „Защо не си признахте престъпленията по време на разпитите?“. След което му дали петнайсетгодишна присъда.⁵⁰

При други пък изобщо няма съдебен процес: осъждани са задочно – не от съд, а от особое совещание („специална комисия“) или от тройка, съставена от трима държавни служители. Такъв е случаят с Томас Сговио, чието следствие било съвсем повърхностно. Роден в Бъфало, Ню Йорк, Сговио пристига в Съветския съюз през 1935 г. като политически емигрант. Той е син на американски комунист от италиански произход и насилствено е депортиран от Съединените щати в Съветския съюз заради политическата си дейност. По време на тригодишния си престой в Москва Сговио постепенно се разочарова и решава да поиска обратно американския си паспорт, от който се е отказал при влизането си в СССР, за да се завърне у дома. На 12 март 1938 г. е арестуван на излизане от Американското посолство.

Протоколът от последвалия разпит на Сговио (който той ксерокопира десетилетия по-късно в един московски архив и подарява на института „Хувър“) е кратък в съгласие със собствените му спомени за събитията. Доказателствата срещу него включват списък на откритото при първоначалния обиск: профсъюзната му членска книжка, тефтерчето с телефони и адреси, картата му за библиотеката, лист хартия („с нещо, написано на чужд език“), седем снимки, ножче, както и плик с чуждестранни пощенски марки. Има и заявление от капитана от държавната сигурност – другаря Сорокин – че обвиняемият е влязъл в Американското посолство на 12 март 1938 г. Приложени са и показания на свидетел, че обвиняемият е напуснал Американското посолство в 13:15 ч. Досието включва и протоколите от първоначалното следствие и двата кратки разпита, като всяка страница е подписана както от Сговио, така и от водещия разпита. Първоначалното изявление на Сговио гласи следното: „Исках да възстановя американското си гражданство. Преди три месеца отидох в Американското посолство за първи път и подадох молба за възстановяване на гражданството ми. Днес се върнах […], служителят на рецепцията ми каза, че отговарящият за моя случай американски чиновник е излязъл да обядва и да мина отново след час-два“.⁵¹

През по-голямата част от последвалия разпит карали Сговио да повтаря отново и отново подробностите от посещението си в посолството. Само веднъж му казвали: „Разкажете ни всичко за шпионската си дейност!“. Когато той отвърнал: „Знаете, че не съм шпионин“, те като че не настоявали повече, макар че следователят някак заплашително си играел с гумен маркуч, с какъвто обикновено биели затворниците.⁵²

Въпреки че НКВД не се интересува особено от случая, няма никакви колебания относно изхода му. Няколко години по-късно Сговио иска преразглеждане на делото, прокуратурата надлежно го извършва и обобщава фактите, както следва: „Сговио не отрича, че е подал молба в Американското посолство. Затова не виждам причина делото му да се преразглежда“. Обречен от факта, че е признал влизането в посолството – както и желанието си да напусне СССР – Сговио е осъден от „специална комисия“ на пет години принудителен труд и е заклеймен като „обществено опасен елемент“. Делото му е третирано като рутинно. В потопа от арести от онова време следователите просто са свършили необходимия минимум.⁵³

Други са осъждани с дори още по-малко доказателства и след дори още по-повърхностни следствия. Тъй като самото попадане под подозрение се е смятало за признак на вина, затворниците рядко биват освобождавани, без да излежат поне част от присъдата си. Руският евреин Лев Финкелщайн, арестуван в края на 40-те години, останал с впечатлението, че макар никой да не успял да измисли някакво правдоподобно обвинение срещу него, все пак го осъдили на кратък престой в лагер просто за да докажат, че арестуващите органи никога не допускат грешки.⁵⁴ Друга бивша затворничка, С. Г. Дурасова, дори твърди, че един от следователите изрично ѝ казал: „Ние никога не арестуваме някой, който не е виновен. А дори и да не си виновна, не можем да те освободим, защото тогава хората ще кажат, че задържаме невинни хора“.⁵⁵

От друга страна, когато НКВД проявява по-голям интерес – или както изглежда, когато Сталин проявява по-голям интерес – отношението на следователите към задържаните през периодите на масови арести може бързо да се промени от безразлично в злокобно. При определени обстоятелства НКВД дори изисква от следователите масово да фабрикуват доказателства, както става например при разследването от 1937 г. на – по думите на Николай Ежов – „най-могъщата и вероятно най-важна диверсионно шпионска мрежа на полското разузнаване в СССР“.⁵⁶ Ако следствието на Сговио е пример за едната крайност – тази на безразличието – то масовата операция срещу предполагаемия полски шпионски кръг е пример за другата: заподозрените са разпитвани с единствената цел да им бъдат изтръгнати самопризнания.

Операцията започва със Заповед 00485 на НКВД – заповед, която създава модела за следващите масови арести. Оперативна заповед 00485 ясно посочва какъв тип хора трябва да бъдат арестувани: всички бивши полски военнопленници от Полско-болшевишката война от 1920-1921 г.; всички полски бежанци и емигранти в Съветския съюз; всички, които са членували в полска политическа партия; и всички „антисъветски активисти“ от полскоговорещите райони на Съветския съюз.⁵⁷ На практика под подозрение са всички хора с полски произход, живеещи на територията на Съветския съюз, а те са много, особено в пограничните райони на Украйна и Белорусия. Операцията е толкова мащабна, че Полското консулство в Киев изготвя секретен доклад, в който описва случващото се и отбелязва, че в някои села са арестувани „всички жители с полски произход и дори със звучащи на полски имена“, независимо дали са ръководители на фабрики, или обикновени селяни.⁵⁸

Но арестите са само началото. Тъй като сама по себе си полската фамилия не е престъпление, Заповед 00485 насърчава шефовете на НКВД по места да „започнат следствията паралелно с арестите. Основната задача на следствието трябва да бъде пълното изобличаване на организаторите и лидерите на диверсионната група с цел да се разкрие диверсионната организация“.⁵⁹

На практика това означава – както ще бъде и в много други случаи – да принудят самите заподозрени да осигурят доказателствата за делото срещу тях. Системата е проста. Първо разпитват полските арестанти за членството им в шпионския кръг. После, когато те заявяват, че не знаят нищо по въпроса, ги бият или измъчват, докато си „припомнят“. Тъй като проявява личен интерес към успеха на този конкретен случай, Ежов дори присъства на някои от мъченията. В случай на официална жалба, подадена от затворниците за отношението към тях, той нарежда на хората си да не ѝ обръщат внимание и да „продължават в същия дух“. След изтръгването на самопризнания арестантите са принуждавани да посочат своите „съконспиратори“. И тогава цикълът започва отново, в резултат на което „шпионската мрежа“ расте и расте.

В рамките на две години след началото си т.нар. полска линия на разследване довежда до арестуването на над 140 000 души – по някои изчисления почти 10% от репресираните по време на Големия терор. Но Полската операция се сдобива с такава печална слава заради безразборното използване на мъчения и фалшиви самопризнания, че през 1939 г., по време на краткотрайното осъждане на масовите арести, самият НКВД започва разследване на допуснатите при провеждането ѝ „грешки“. Един от участвалите в нея офицери си спомня: „Нямаше нужда да бъдеш внимателен – не беше необходимо специално разрешение, за да удряш хората в лицето, да биеш без ограничения“. Когато някой изпитвал угризения, а такива очевидно имало, изрично му се казвало, че решението „поляците да бъдат бити с все сила“ е на Сталин и на Политбюро.⁶⁰

Всъщност макар по-късно Сталин да порицава „опростенческите следствени процедури“ на НКВД, някои данни говорят, че лично той е одобрявал тези методи. В писмото си до Сталин от 1947 г. например Виктор Абакумов изрично отбелязва, че първостепенната задача на следователя е да се опита да получи от арестанта „истински и открити самопризнания с цел не само да се установи виновността на арестувания, но и да се разкрият онези, с които е свързан, както и ръководещите престъпната му дейност и вражеските им планове“.⁶¹ Абакумов заобикаля въпроса за физическите мъчения и побоите, но пише, че на следователите е наредено да „изпитат характера на арестанта“ и на тази база да преценят дали да го осъдят на лек, или на строг затворнически режим и как най-добре да използват „религиозните му убеждения, семейните и личните му връзки, самоуважението, суетата и прочее. […] Понякога, за да надхитри арестанта и да създаде впечатлението, че органите на МГБ знаят всичко за него, следователят припомня на арестувания някои интимни подробности от личния му живот, грижливо пазени от околните тайни и прочее“.

Причината, поради която съветските тайни служби толкова държат на самопризнанията, остава предмет на дебати и в миналото са предлагани най-различни обяснения. Според някои тази политика е била спусната отгоре. Роман Брекман, автор на „Тайното досие на Йосиф Сталин“ – негова неортодоксална биография – смята, че съветският лидер е имал невротичната мания да принуждава другите да признават престъпления, каквито самият той е извършвал. Тъй като преди Революцията е бил агент на царската тайна полиция, Сталин изпитвал особена потребност да вижда как хората се признават за предатели. Робърт Конкуест също е на мнение, че Сталин е искал поне онези, които лично познавал, да направят самопризнания. „Сталин цели не само да убие бившите си опоненти, но и да ги унищожи морално и политически“, макар че това, разбира се, се отнася само за малцина от милионите арестувани.

Но самопризнанията трябва са били важни и за провеждащите разпитите агенти на НКВД. Вероятно това им е помагало да вярват в законността на действията си: така лудостта на масовите, произволни арести изглеждала по-човечна или поне по-законна. А както е в случая с „полските шпиони“, самопризнанията осигурявали и необходимите доказателства за арестуването на други хора. Освен това съветската политическа и икономическа система е вманиачена и на тема резултати – изпълнение на плана, изпълнение на нормата – а самопризнанието е конкретно „доказателство“ за успешното следствие. Както пише Конкуест, „властвал принципът, че самопризнанията са най-добрият възможен резултат. На онези, които успявали да го постигнат, се гледало като на успешни оперативни работници, а в НКВД лошият оперативен работник не можел да се надява да оцелее дълго“.⁶²

Но каквато и да е причината за вманиачеността на НКВД по самопризнанията, следователите обикновено се стремят да ги изтръгнат – не с абсолютната целеустременост, проявявана в случая с „полските шпиони“, но и без безразличието към Томас Сговио. Вместо това затворниците обикновено са подлагани на нещо средно. От една страна, НКВД ги притиска да си признаят и да обвинят себе си и други, а същевременно като че ли проявява пълна липса на интерес към резултата.

Тази малко сюрреалистична система е налице още през 20-те години – преди Големия терор – и продължава да съществува дълго след като Големият терор е отминал. През 1931 г. офицерът, който разследва случая на Владимир Чернавин – учен, обвинен във „вредителство“ и саботаж – го заплашва със смърт, ако не си признае. В друг момент му казва, че ще получи „по-снизходителна“ присъда, ако направи самопризнания. Накрая направо го моли да направи фалшиви самопризнания. „И ние, офицерите от следствието, често сме принудени да лъжем, и ние казваме неща, които не могат да бъдат протоколирани и под които не бихме се подписали“, споделя той умолително.⁶³

Когато резултатът е от по-голямо значение, следователите прибягват до мъчения. Както изглежда, преди 1937 г. физическото малтретиране е било забранено. Един бивш служител на ГУЛаг потвърждава, че през първата половина на 30-те години побоят определено е бил незаконен.⁶⁴ Но когато натискът за изтръгване на самопризнания от видни партийни членове нараства, започват да се използват физически мъчения, вероятно през 1937 г., макар че на това отново се слага край през 1939 г. Съветският лидер Никита Хрушчов публично го признава през 1956 г.: „Как е възможно човек да признае престъпления, които не е извършил? Само по един начин – чрез използването на физически методи за натиск, чрез мъчения, чрез довеждането му до състояние на безсъзнание, до неспособност да разсъждава, чрез лишаването му от човешко достойнство. Така са били получавани „самопризнанията““.⁶⁵

През този период използването на мъчения е толкова разпространено – и толкова често критикувано – че в началото на 1939 г. самият Сталин изпраща паметна записка до регионалните шефове на НКВД, в която потвърждава, че от 1937 г. нататък в практиката на НКВД физическият натиск [върху затворници] е разрешен от Централния комитет. Той пояснява, че е разрешен

Наистина, продължава Сталин, по негово мнение това бил „напълно правилен и хуманен метод“, макар и може би понякога да го прилагали спрямо „случайно арестувани честни хора“. Тази зловеща паметна записка всъщност изяснява, че самият Сталин добре е знаел какви методи са се използвали по време на разпитите и лично ги е одобрявал.⁶⁶

В действителност огромен брой затворници от този период разказват как са ги били и ритали, как са размазвали лицата им и са разкъсвали органите им. Евгений Гнедин описва как двама мъже едновременно го удряли по главата – единият отляво, другият – отдясно, а после го били с гумена палка. Това станало в личния кабинет на Берия – и в негово присъствие – в затвора „Сухановка“.⁶⁷ НКВД прилага и методи на мъчение, използвани от други тайни служби в други епохи, като удряне по корема с напълнени с пясък торбички, чупене на дланите и стъпалата или завързване на ръцете и краката на жертвите зад гърба и окачването им във въздуха.⁶⁸ Едно от най-отвратителните физически мъчения е описано от театралния режисьор Всеволод Мейерхолд, чието официално оплакване е запазено в досието му:

Въпреки че след 1939 г. подобни побои са технически забранени, промяната в политиката невинаги прави следствения процес по-хуманен. През 20-те, 30-те и 40-те години стотици хиляди затворници са измъчвани не чрез действителен побой или физическа разправа, а чрез психологическия тормоз, за който говори Абакумов в писмото си до Сталин. Можело например постепенно да лишават упорстващите и отказващите да направят самопризнания от човешките утехи – първо от разходките, после от колетите и книгите и накрая – от храната. Понякога ги слагали в особено неприятни наказателни килии – много горещи или много студени, както се случва с мемоаристката Хава Волович, която следователят лишил и от сън: „Никога няма да забравя първия досег със студа в затвора. Не мога да го опиша; не съм способна. От една страна, ми се спеше, от друга – студът не ми позволяваше да заспя. Скачах и започвах да тичам из килията, заспивах права, после отново се срутвах върху леглото, откъдето студът скоро отново ме прогонваше“.⁷⁰

Други са изправяни очи в очи със „свидетели“, като Евгения Гинзбург, която слушала как приятелката ѝ от детството Наля „рецитира като папагал“ и я обвинява в принадлежност към нелегална троцкистка организация.⁷¹ Трети са заплашвани, че семействата им ще пострадат, или пък след дълъг период на изолация са изпращани в килията на информатор, пред когото охотно разкривали сърцата си. Жените са изнасилвани или заплашвани с изнасилване. Една полска мемоаристка разказва следната история:

Някои форми на физическо мъчение, не толкова сурови като побоя, редовно се използват от 20-те години нататък. Още в самото начало подложили Чернавин на „стоящ тест“ – карали затворника да застане с лице към стената и да не мърда – макар и за кратко. Някои от съкилийниците му страдали повече:

Но най-често просто лишавали подследствените от сън: тази измамно елементарна форма на мъчение (за която като че ли не било необходимо специално предварително разрешение), известна сред затворниците като поставяне на „конвейер“, можела да продължи дни, дори седмици наред. Методът бил прост: разпитвали затворниците цяла нощ и после им забранявали да спят през деня. Пазачите постоянно ги будели и ги заплашвали с карцер или с нещо още по-лошо, ако не останат будни. Едно от най-добрите описания на конвейера и физическото му въздействие принадлежи на американския затворник в ГУЛаг Александър Долгун. През първия му месец в „Лефортово“ го лишили буквално от всякакъв сън, оставяли го да спи по около час на ден или дори по-малко: „Като се върна назад, ми се струва, че час е твърде много, може да са били само по няколко минути през някои от нощите“. В резултат мозъкът му започнал да му изневерява:

Долгун не прави самопризнания месеци наред – нещо, което го изпълва с гордост през цялото му затворничество. И все пак, когато след много месеци го викат в Москва от лагера в Джезказган и отново го бият, той подписва самопризнанията и си мисли: „Какво пък толкова? И без това съм в ръцете им. Защо не го направих още отдавна, за да избегна всички тези страдания?“.⁷⁴

Защо не, наистина? Много други са си задавали същия въпрос с различни отговори. Някои – особено висок процент от мемоаристите, както изглежда – са упорствали заради принципа или поради погрешната убеденост, че така ще избегнат присъдата. „По-скоро ще умря, отколкото да се опозоря“, казва на следователя генерал Горбатов дори и когато го подлагат на мъчения (не уточнява какви). Според мнозина – както изтъкват Солженицин, Горбатов и други – абсурдно пространните самопризнания биха изглеждали толкова нелепи, че дори и НКВД нямало как да не го забележи. Горбатов пише с ужас за другарите си от затвора:

Но не всички са съгласни, че тези хора трябва да бъдат обвинявани. В собствените си мемоари Лев Разгон отговаря на Горбатов, когото нарича „арогантен и неморален“:

В ретроспекция са изказвани и най-различни мнения относно смисъла на мълчанието. Връщайки се назад, Сузана Печора, която в началото на 50-те години била разпитвана повече от година (тя членувала в малка младежка група, основана – донкихотовски – за да даде отпор на Сталин), заявява, че не си заслужавало „да мълчиш“. Според нея отказът да направиш самопризнания просто удължавал следствието. В крайна сметка повечето хора така или иначе получавали присъди.⁷⁷

Въпреки това съдържанието на досието на Сговио ясно показва, че последващите решения – относно предсрочното освобождаване, амнистията и т.н. – наистина са били взимани въз основа на съдържащото се в досието на затворника, включително и самопризнанията. С други думи, ако човекът успеел да запази мълчание, имало много, много малък шанс присъдата му да бъде отменена. Чак до края на 50-те години всички тези юридически процедури, колкото и сюрреалистични да са, са приемани на сериозно.

Но най-важното в разпитите е психологическият им отпечатък върху затворниците. Още преди да се впуснат в дългото пътуване на изток, още преди да пристигнат в първите си лагери, на определено равнище те вече са „подготвени“ за принудителния труд в новия си живот. Вече са наясно, че нямат обичайните човешки права, че нямат право на справедлив съдебен процес или дори на справедливо разглеждане на делото. Вече знаят, че властта на НКВД е абсолютна и че държавата може да разполага с тях, както реши. Ако са признали престъпление, което не са извършили, вече имат по-ниско самомнение. Но дори и да не са го направили, не таят никаква надежда, нямат никаква вяра, че грешката на арестуването им скоро ще бъде поправена.

Глава 8 Затворът

Арестът и разпитите изтощават затворниците, преживеният шок. ги кара да се подчинят, обърква ги и ги дезориентира. Но самите съветски затвори, където държат затворниците преди, по време и често пъти дълги години след разпитите, също оказват огромно въздействие върху мисленето им.

Погледнати в международен контекст, в съветските затвори или в съветския затворнически режим не е имало нищо необичайно жестоко. Съветските затвори наистина са били по-сурови от повечето западни затвори, както и от затворите по времето на царя. Но пък затворите в Китай или в други държави от Третия свят в средата на XX в. също са изключително неприятни. Въпреки това някои елементи от съветския затворнически живот са присъщи единствено на Съветския съюз. Дадени аспекти от затворническото всекидневие, като например самият процес на разпитване, сякаш дори са били съзнателно предназначени, да подготвят затворниците за новия им живот в ГУЛаг.

Разбира се, официалното отношение към затворите отразява промените в приоритетите на хората, ръководещи лагерите. През август 1935 г. например, точно когато арестите на политически затворници започват да набират скорост, Хенрих Ягода издава заповед, която изяснява, че най-важната „цел“ на ареста (ако може да се каже, че тези арести са имали „цел“ в нормалния смисъл на думата) е удовлетворяването на все по-неистовата потребност от самопризнания. Заповедта на Ягода поставя не само „привилегиите“ но и най-елементарните жизнени потребности на затворниците право в ръцете на офицерите от НКВД, разследващи делата им. Ако затворникът сътрудничел – което обикновено означавало да се признае за виновен – му се позволявали писма, колети с храна, вестници и книги, ежемесечни срещи с роднините и всекидневна едночасова разходка. В противен случай можело да го лишат от всички тези неща, включително и от храна.¹

Но през 1942 г. – след като на власт е дошъл Лаврентий Берия, твърдо решен да превърне ГУЛаг в ефективна икономическа машина – приоритетите на Москва се променят. Лагерите стават важен фактор във военното производство и командирите им започват да се оплакват от големия брой затворници, които пристигат напълно негодни за работа. Изнемощели от глад, мръсни и лишавани от физически упражнения, те просто не са в състояние да копаят въглища или да секат дървета с необходимата бързина. Затова през май същата година Берия издава нови разпореждания относно разпитите, в които изисква от лагерните началници да съблюдават „елементарните здравни изисквания“, и ограничава контрола на следователите върху всекидневния живот на затворниците.

Съгласно новата заповед на Берия на затворниците се полагала „поне едночасова“ всекидневна разходка (с изключение на очакващите изпълнението на смъртното си наказание, чието здравословно състояние не било от значение за производствените цифри на НКВД). Освен това администраторите на затворите се задължавали да осигурят за целта специален двор: „Нито един затворник не бива да остава в килията си по време на тези разходки […], на немощните и твърде възрастни затворници трябва да помагат съкилийниците им“. Тъмничарите били длъжни да осигурят на затворниците (освен на разпитваните в момента) осемчасов сън, да се погрижат страдащите от диария да получават допълнителни витамини и по-добра храна, а парашите – кофите, служещи за тоалетни – да се поправят в случай на теч. Последното се смятало за толкова важно, че в заповедта дори е посочен идеалният размер на парашата. В мъжките килии тя трябвало да бъде висока 55 до 60 сантиметра, а в женските – 30 до 35 сантиметра, и да се предвиди 0,75 литра дълбочина за всеки човек в килията.²

Но въпреки тези нелепо конкретни разпоредби затворите продължават да бъдат силно разнородни. Отчасти те се различават в зависимост от местоположението си. Като правило провинциалните затвори са по-мръсни и по-либерални, а московските са по-чисти и по-сурови. Но дори и трите основни московски затвори се различават по характер. Печално известният „Лубянка“, който и до днес се издига на един площад в центъра на Москва (и продължава да служи за главна квартира на ФСБ, наследника на НКВД и КГБ), е предназначен за приемане и разпитване на най-сериозните политически престъпници. Килиите са сравнително малобройни – един документ от 1956 г. говори за 118, 94 от които – много малки, за един до четири затворници.³ Някога офиси на застрахователна компания, някои от килиите в сградата на „Лубянка“ са с паркет, който затворниците трябвало да мият всеки ден. Анархистката А. М. Гарасева, която по-късно работи като секретарка на Солженицин, през 1926 г. била затворена в „Лубянка“ и си спомня, че храната все още сервирали облечени в униформи сервитьорки.⁴

За сравнение, Лефортово – където също се провеждат разпити – е военен затвор от XIX в. Килиите му не са планирани за голям брой затворници и са по-тъмни, по-мръсни и по-пренаселени. Лефортово има формата на буквата К и в центъра му, спомня си мемоаристът Дмитрий Панин, „служител с флаг насочва потока от връщащи се и отиващи на разпит затворници“.⁵ В края на 30-те години затворът в Лефортово е толкова пренаселен, че НКВД открива негов „клон“ в Сухановския манастир край Москва. Официално наречен „Обект 110“ и известен сред затворниците като „Сухановка“, клонът си спечелва ужасяваща репутация заради мъченията: „Нямаше правила за вътрешния ред, нито пък определени правила за провеждане на разпитите“.⁶ Самият Берия имал кабинет в „Сухановка“ и лично надзиравал измъчването на затворниците.⁷

Затворът „Бутирка“, най-старият от трите, е построен през XVIII в. и е трябвало да бъде дворец, но бързо го превърнали в затвор. Сред знаменитите му затворници от XIX в. са Феликс Дзержински, както и други полски и руски революционери.⁸ Обикновено използван за затворници, които вече били разпитани и очаквали транспортирането си, Бутирка също е пренаселен и мръсен, но не толкова строг. По думите на Гарасева пазачите в „Лубянка“ карали затворниците да се „разхождат“ в плътен кръг, а „в Бутирка човек можеше да прави, каквото поиска“. И тя, и други споменават също превъзходната библиотеката на затвора, чиято сбирка била натрупана от поколенията затворници, всеки от които оставял книгите си при прехвърлянето си на друго място.

Затворите се различават и през различните епохи. В началото на 30-те години много затворници са осъждани на месеци и дори години изолация. През шестнайсетте месеца на изолация руският затворник Борис Четвериков запазил разума си, като перял дрехите си, миел пода и стените – и пеел всички оперни арии и песни, които знаел.¹⁰ Александър Долгун също бил държан в изолация по време на разпитите и успял да запази ума си като се разхождал: той броял стъпките в килиите си, изчислявал колко са равни на километър и започнал да се „разхожда“ – първо през Москва до Американското посолство – „вдишвах чистия, студен, въображаем въздух и се загръщах с палтото си“ – после из Европа и накрая през Атлантическия океан, обратно у дома в Съединените щати.16

Евгения Гинзбург прекарала почти две години в изолатор в Ярославъл във вътрешността на Централна Русия – през повечето време напълно сама: „И до ден-днешен, ако затворя очи, мога да видя всяка издатина и драскотина в онези стени, боядисани до средата в любимите цветове на затворите – кафеникавочервено и мръсно бяло отгоре“. Но накрая дори и този „специален“ затвор започнал да се препълва и ѝ изпратили съкилийничка. В крайна сметка повечето от тюрзеките – „затворниците в затворите“ – са преместени в лагери. Както пише Гинзбург, „просто не беше практично да държат такива огромни множества в затвор десет или двайсет години: противоречеше на темпа на епохата и нейната икономика“.¹¹

През 40-те години, когато мащабът на арестите нараства, изолирането става далеч по-трудно – дори и за новите затворници, дори и за няколко часа. През 1947 г. Лев Финкелщайн първоначално е хвърлен във вокзала (буквално „железопътната гара“) на затвора – „огромна, обща килия без всякакви удобства, където първоначално хвърлят всички арестанти. След това постепенно ги сортират, изпращат ги в баните и след това в килиите“.¹² Всъщност отчайващата пренаселеност е далеч по-разпространена от изолацията. Ако трябва да посочим няколко примера, главният градски затвор в Архангелск с капацитет за 740 затворници през 1941 г. приютява между 1661 и 2380. Изпратените в затвора в Котлас, Северна Русия, с капацитет 300, наброяват 460.¹³

В по-отдалечените места затворите понякога са още по-лоши. През 1940 г. затворът в Станиславов, в новоокупирана Източна Полша, наброява 1709 души, далеч над капацитета си за 472, и разполага само със 150 комплекта чаршафи.¹⁴ През февруари 1941 г. затворите в Република Татарстан с капацитет за 2710 затворници приютяват 6353. През май 1942 г. затворниците в затворите в централноазиатската Република Ташкент с капацитет за 960 наброяват 2754.¹⁵

Тази пренаселеност има особено неприятно въздействие върху подследствените, чийто живот по цели нощи е подлаган на настойчиво, враждебно изследване и които въпреки това трябва да прекарват дните си в компанията на други затворници. Един затворник описва ефекта:

Маргарет Бубер-Нюман също пише, че пренаселеността настройвала затворничките една срещу друга. Когато ги събуждали в четири и половина сутринта,

Вероятно давайки си сметка за пренаселеността, властите в затвора полагат големи усилия, за да предотвратят всякаква затворническа солидарност. Още в заповедта на Ягода от 1935 г. на затворниците се забранява да разговарят, да викат, да пеят, да пишат по стените на килиите, да оставят знаци или следи из затвора, да стоят до прозорците на килията и да се опитват да общуват по какъвто и да било начин с онези в другите килии. Нарушаващите тези правила можели да бъдат наказани с лишаване от разходка или писма или дори чрез поставяне в специално създаден карцер.¹⁸ Затворниците от 30-те години често споменават принудителното мълчание: „Никой не говореше високо, а някои общуваха със знаци“, пише Бубер-Нюман за „Бутирка“, където „полуголите тела на повечето жени имаха особен сивкавосин оттенък от продължителното затворничество без светлина и въздух“.¹⁹

В някои затвори правилото да се мълчи важи в пълна сила и през цялото следващо десетилетие, в други не е точно така: един бивш затворник пише за „пълното мълчание“ в „Лубянка“ през 1949 г., в сравнение с което „килия номер 106 в „Бутирка“ беше като да отидеш на пазара, след като си бил в малък магазин“.²⁰ Друг в затвор в централносъветската Република Казан си спомня, че когато затворниците почвали да шепнат, „капакът на отвора за подаване на храна се отваряше с трясък и някой изсъскваше: „Шшшт!““.²¹

Много мемоаристи описват също, че когато местели затворниците от една килия в друга или ги отвеждали за разпит, пазачите подрънквали с ключовете си, щракали с пръсти или издавали някакъв друг шум, за да предупредят онези надолу по коридора. При среща бързо насочвали единия от затворниците към друг коридор или го вкарвали в специално помещение. В. К. Ясний, преди това преводач на испанска литература, веднъж останал в едно помещение 0,5 на 0,5 метра в „Лубянка“ в продължение на два часа.²² Изглежда, подобни помещения широко са се използвали: в мазето на бившата главна квартира на НКВД в Будапеща, днес музей, има едно такова. Идеята била да се попречи на затворниците да се сблъскат с някой, свързан с тяхното „дело“, както и да се предотвратят срещи с братя или сестри, или други арестувани роднини.

В резултат на принудителното мълчание дори отиването на разпит е изнервящо. Александър Долгун си спомня как крачел по покритите с килим коридори на „Лубянка“: „Докато вървяхме, единственият звук идваше от пазача, който цъкаше с език […], всички метални врати бяха сиви, военно сиви и мрачността, тишината и еднообразните сиви врати надолу по коридора, които накрая се сливаха със сенките, имаха потискащо и обезкуражаващо въздействие“.²³

За да попречат на затворниците от една килия да научат имената на тези от друга, ги викали – за разпит или преместване – не по име, а с буква от азбуката. Например пазачът извиквал „Г“ и всички затворници, чиито фамилии започвали с „Г“, ставали и казвали собственото и бащиното си име.²⁴

Редът се поддържал – точно както се поддържа редът в повечето затвори – чрез стриктен правилник за всекидневния живот. В мемоарите си Заяра Весьолая, дъщерята на прочут руски писател и „враг“ описва типичния ден в „Лубянка“. Той започвал с оправка – ходене до тоалетните. „Пригответе се за тоалетната!“ виквал пазачът и жените мълчаливо се подреждали по двойки. След като стигнели в тоалетните, имали на разположение десет минути – не само да се изходят, но и да се измият и да почистят дрехите си. След оправката следвала закуска: гореща вода, понякога смесена с нещо, напомнящо чай или кафе, плюс дневната дажба хляб и две или три бучки захар. После идвал пазач, който приемал молби за посещение при лекар, и след това „основната дейност за деня“ – двайсетминутна разходка „в колона по един в кръгове покрай стената на малък затворен двор“. Редът бил нарушен само веднъж. Въпреки че никога не ѝ обяснили защо, една вечер отвели Весьолая на покрива на „Лубянка“, след като вече били казали на затворниците да заспиват. Тъй като „Лубянка“ се намира в центъра на Москва, тя можела да види ако не града, то поне светлините му – които със същия успех можели да са от друг свят.²⁵

Но обикновено остатъкът от деня протичал по един и същ начин: обяд – затворническа супа, направена от вътрешности, от някаква зърнена култура или от развалено зеле – и после същата супа за вечеря. Вечер отново ходели до тоалетните. Междувременно затворниците си шепнели, седели на наровете и понякога четели книги. Весьолая си спомня, че ѝ давали по една книга на седмица, но правилата в различните затвори са различни, както и качеството на библиотеките им, които, както вече споменах, понякога са превъзходни. На обитателите на някои затвори позволявали да си купуват храна от „магазина“, ако получавали пари от роднините си.

Но освен скуката и лошата храна има и други мъчения. Не само на подследствените, но и на всички останали затворници се забранявало да спят през деня. Пазачите бдели постоянно и надничали през шпионките, за да се уверят, че правилото се спазва. Любов Бершадска си спомня: „Макар да ни будеха в шест, не ни позволяваха дори да седнем на леглото до единайсет часа вечерта. Трябваше да се разхождаме, да седим на табуретка и да не се облягаме на стената“.²⁶

Нощите не са по-приятни. Силните лампи, които никога не се гасели, правели заспиването трудно, ако не и невъзможно, а правилникът забранявал на затворниците да спят с ръце под завивките. Весьолая се опитвала да спазва разпоредбата: „Беше неудобно и дискомфортно и затрудняваше заспиването […], но щом задремех, инстинктивно притеглях одеялото до брадичката си. Ключът изскърцваше в ключалката и пазачът разтърсваше леглото ми: „Ръцете!““.²⁷ Бубер-Нюман пише: „Преди да свикнеш, нощите бяха по-лоши от дните. Опитай се нощем да спиш под силна електрическа светлина – на затворниците не се позволява да покриват лицата си – на гола дъска без дори сламеник или възглавница, а понякога даже и без одеяло, притиснат от двете страни от съкилийнички“.

Но вероятно онова, което най-много пречи на затворниците да се почувстват твърде комфортно в обстановката, е присъствието на информатори – каквито има и във всички останали сфери на съветския живот. Те ще играят важна роля и в лагерите, но там на затворниците ще им е по-лесно да ги избягват. В затвора не било толкова лесно да се отървеш от тях и това карало хората много да внимават какво говорят. Бубер-Нюман си спомня, че – с едно изключение – „през цялото време, което прекарах в „Бутирка“, не чух критична дума за съветския режим от руски затворник“.²⁸ Затворниците знаели, че във всяка килия има поне по един информатор. Когато в килията имало двама души, всеки подозирал другия. Обитателите на по-големите килии често разпознавали информатора и го изолирали. Когато Олга Адамова-Сльозберг пристигнала в „Бутирка“, забелязала свободно място за спане до прозореца. Казали ѝ, че може да спи там, но нямало „да има най-приятната съседка“. Както се оказало, жената, която спяла без съседка, била информаторка и прекарвала цялото си време „в писане на донесения срещу всички в килията, така че никой не разговарял с нея“.

Но не всички информатори са толкова лесни за разпознаване и параноята е толкова силна, че всяко необичайно поведение предизвиква враждебност. Самата Адамова-Сльозберг помислила една от съзатворничките си за шпионка, след като видяла „вносната на вид гъба за къпане и дантеленото ѝ бельо“. По-късно се сприятелила с въпросната жена.²⁹ Писателят Варлам Шаламов също пише, че преместването от една килия на затвора в друга „не е много приятно преживяване. Това винаги кара новите ти съкилийници да застанат нащрек и да подозират, че преместеният затворник е информатор“.³⁰

Без съмнение, системата е сурова, непреклонна и нехуманна. И все пак, когато могат, затворниците оказват съпротива – на скуката, на постоянните дребни унижения, на опитите да ги разделят и противопоставят. Не един бивш затворник пише, че в действителност затворническата солидарност е била по-силна в затворите, отколкото щяла да бъде по-късно в лагерите. След изпращането им в лагерите на властите им е по-лесно да ги разделят и управляват. За да ги отчуждят един от друг, те изкушават затворниците с обещания за по-високо място в лагерната йерархия, по-хубава храна или по-лека работа.

В затворите, напротив, всички са горе-долу равни. Макар че пак има стимули за сътрудничене, те са по-малко. За много затворници прекараните в затвора дни или месеци преди депортирането са дори нещо като въведение в елементарните техники на оцеляване и – въпреки всичките усилия на властите – първият им опит в обединяването срещу тях.

Някои затворници усвояват от съкилийниците си елементарните начини за поддържане на хигиената и достойнството си. В своята килия Инна Шихеева-Гайстер се научила как да прави копчета от парченца сдъвкан хляб, за да не падат дрехите ѝ, как да си направи игла от рибена кост и да използва конци от слама, за да зашие раздраните си по време на обиска дрехи, както и най-различни други неща, които щели да ѝ бъдат от полза в лагерите.³¹ Дмитрий Бистролетов – бивш съветски шпионин на Запад – също се научил да прави „конци“ от стари чорапи: късаш чорапа, после заостряш краищата на конците с парченце сапун. По-късно в лагера разменял тези конци, както и иглите, които се научил да прави от кибритени клечки, за храна.³² Сузана Печора, младата антисталинистка, се научила „да спи, без да я забележат, да шие с кибритени клечки и да върви без колан“.³³

Освен това затворниците упражняват известен контрол върху живота си чрез институцията на старостата – „старшия“ на килията. От една страна, в затворите, във вагоните и в лагерните бараки старостата е официално призната фигура, чиито функции са описани в официалните документи. От друга, множеството задължения на старостата – вариращи от поддържане чистотата на килията до осигуряване на реда при посещенията в тоалетните – изисквали авторитетът му да се приема от всички.³⁴ Затова информаторите и другите фаворити на пазачите не били най-подходящите кандидати. Александър Вайзберг пише, че в по-големите килии, където понякога имало 200 или повече затворници, „нормалният живот беше невъзможен без старши, който да организира разпределянето на храната, разходките и така нататък“. Но тъй като тайните служби отказвали да признаят всякаква форма на затворническа организация („логиката им беше проста: организацията на контрареволюционерите е контрареволюционна организация“) било намерено класическо съветско решение, пише Вайзберг: затворниците избирали старостата „незаконно“. Управителят на затвора научавал за това от шпионите си и после официално назначавал избрания от затворниците човек.³⁵

В най-пренаселените килии основната задача на старостата е да посреща новите затворници и да осигури на всички място за спане. Почти неизменно новите затворници спят до парашата – използваната за тоалетна кофа – и добивайки старшинство, постепенно се отдалечават от нея по посока на прозореца. „Никакви изключения – пише Елинор Липпер – не се правят поради болест или напреднала възраст“.³⁶ Старостата решава и конфликтите и като цяло поддържа реда в килията – далеч нелесна задача. Полският арестант Казимиерж Зарод си спомня, че докато бил староста, „пазачите постоянно ме заплашваха с наказание, ако не държа под контрол непокорните, особено след 9 ч. вечерта, когато правилото гласеше „никакви разговори“, след като „лампите се загасят““. В крайна сметка го изпратили в карцера, защото не успял да упражни контрол.³⁷ Но както личи от други разкази, обикновено решенията на старостата се спазвали.

Несъмнено затворниците проявяват най-голяма изобретателност при заобикалянето на най-строгото правило: суровата забрана за общуване – както между килиите, така и с външния свят. Въпреки сериозната заплаха от наказание затворниците оставят бележки за други затворници в тоалетните или хвърлят послания през стените. Лев Финкелщайн се опитал да хвърли парченце месо, домат и късче хляб в друга килия: „Когато ни отвеждаха в тоалетната, се опитах да отворя прозореца и да бутна храната през него“. Заловили го и го хвърлили в карцера.³⁸ Затворниците подкупвали пазачите да предават послания, макар че понякога те го правели и доброволно. Един пазач в затвора „Ставропол“ от време на време предавал устни послания от Лев Разгон на съпругата му.³⁹

Един бивш затворник, прекарал четиринайсет месеца в затвора на Вилнюс след съветската окупация на града (преди това под полска власт), през 1939 г. описва в показания пред полското правителство в изгнание как елементите на предишния полски затворнически режим бавно отпадали. Затворниците губели „привилегиите“ си една по една – правото да четат и да пишат писма, да използват библиотеката на затвора, да разполагат с хартия и моливи, да получават колети. Били въведени нови правилници като тези в повечето съветски затвори: лампите в килиите светели по цяла нощ, а прозорците били закрити с ламарина. Последното неочаквано осигурило възможност за общуване между килиите: „Отворих прозореца и притискайки лице към решетките, разговарях със съседите си. Дори и да чуваше разговора, часовоят в двора не можеше да разбере откъде идва гласът, тъй като благодарение на ламарината беше невъзможно да се види кой прозорец е отворен“.⁴⁰

Но може би най-изкусната форма на забранено общуване е затворническата морзова азбука чрез почукване по стените на килията или по тръбите. Азбуката била измислена по времето на царя – Варлам Шаламов я приписва на един от декабристите.⁴¹ Елинор Олицкая я научила от своите колеги социалреволюционери дълго преди да я затворят през 1924 г.⁴² Всъщност руската революционерка Вера Фигнер описала азбуката в мемоарите си, където Евгения Гинзбург прочела за нея. Докато я разследвали, тя си спомнила достатъчно от азбуката, за да може да общува със съседната килия.⁴³ Кодът е сравнително прост: буквите от руската азбука се разполагат в пет реда от по шест букви:

След това всяка буква се обозначава с две почуквания, първото за реда, а второто – за позицията в реда:

Дори онези, които не знаели кода или не го били научили от други, понякога го разбирали, тъй като съществували стандартни методи за преподаването му. Онези, които го знаели, понякога изчуквали азбуката отново и отново заедно с един-два прости въпроса с надеждата, че невидимият човек от другата страна на стената ще схване. Именно така Александър Долгун научил кода в „Лефортово“ и го запомнил с помощта на кибритени клечки. Когато накрая бил в състояние да „разговаря“ с мъжа в съседната килия и разбрал, че той го пита: „Кой си ти?“ изпитал „прилив на чиста любов към човека, който от три месеца ме питаше кой съм“.⁴⁴

Кодът невинаги се е използвал широко. През 1949 г. Заяра Весьолая не могла да открие в „Бутирка“ „никой, който да знае затворническата азбука, и отначало си помислила, че традицията сигурно е отмряла. Но както разбрала, не било така – други ѝ казали, че са я използвали по онова време, а веднъж пазачът нахлул в килията ѝ, когато чул почукването, и пожелал да знае откъде идва.⁴⁵ Имало и други разновидности. Руският писател и поет Анатолий Жигулин твърди, че създал код, също почиващ върху азбуката, който той и група негови приятели (всички били арестувани едновременно) използвали, за да общуват по време на разследването на делото им.⁴⁶ На дадени места и в дадени моменти методите за самоорганизиране на затворниците приемат по-усъвършенствани форми. Варлам Шаламов описва една от тях в късия си разказ „Комитет за бедните“. Други също споменават за нея.⁴⁷ Причината за възникването ѝ е едно несправедливо правило: в един момент през 30-те години властите изведнъж решават, че подследствените затворници не могат да получават никакви колети от роднините си, защото „две франзели, пет ябълки и чифт стари панталони са достатъчни, за да се предаде в затвора всякакъв текст“. Можели да изпращат само пари, и то кръгли суми, така че цифрите да не бъдат използвани за предаването на „съобщения“. Но не всички семейства на затворници са в състояние да изпращат пари. Някои са твърде бедни, други живеят твърде далеч, а трети понякога лично участват в очернянето на роднините си. Затова част от затворниците веднъж седмично имали достъп до магазина на затвора, а съответно и до масло, сирене, наденица, тютюн, бял хляб, цигари, а други трябвало да карат на бедната затворническа диета и което е по-важно, се чувствали „не на място по време на всеобщия празник“ – „деня за посещение в магазина““.

За да решат този проблем, затворниците в „Бутирка“ възродили една фраза от ранните дни на Революцията и организирали „Комитет за бедните“. Всеки затворник дарявал на комитета 10% от парите си. На свой ред комитетът купувал хранителни продукти за затворниците, които не разполагали с никакви средства. Тази система просъществувала няколко години, докато властите не решили да елиминират комитетите, обещавайки на някои затворници различни „награди“, ако откажат да участват. Но килиите се съпротивлявали и отлъчвали изменниците. А кой, пита Шаламов, „би рискувал да се противопостави на цялата група, на хората, които са с теб по двайсет и четири часа на ден и от чиито враждебни погледи може да те спаси само сънят?“.

Странното е, че този кратък разказ е един от малкото в широкия репертоар на Шаламов, който завършва с положителна нотка: „За разлика от „свободния“ свят „отвън“ и от лагерите, общността в затворите винаги е единна. Чрез комитетите тази общност намери начин да утвърди правото на всеки човек да живее собствения си живот“.⁴⁸

Този най-песимистично настроен сред писателите намира в организираната форма на затворническа солидарност зрънце надежда. Травмата от транспортирането и ужасът от първите объркващи дни в лагерите скоро я помитат.

Глава 9 Транспортиране, пристигане, подбор

През 1827 Г. княгиня Мария Волконска, съпругата на декабриста бунтовник Сергей Волконски, изоставя семейството си, детето си и сигурния си живот в Санкт Петербург, за да се присъедини към заточения си в Сибир съпруг. Нейният биограф описва пътуването ѝ, което по онова времето се е смятало за почти непоносимо изпитание:

Повече от век по-късно съкилийничка на Евгения Гинзбург чете подобно описание за пътуването на един аристократ през Урал – и въздиша със завист: „А аз винаги съм си мислила, че съпругите на декабристите са понасяли най-ужасните страдания“.²

През XX в. не коне и шейни превозват затворниците с „опияняваща скорост“ през сибирския сняг и никой не им налива от меден самовар чаши горещ лимонов чай на станции за смяна на конете. Княгиня Волконска може и да е плакала по време на пътуването си, но затворниците, дошли след нея, изпитват пристъп на задушаващ страх и дори ужас само при споменаването на думата етап – затворническия жаргон за „транспорт“. Всяко пътуване е мъчителен скок в неизвестността, раздяла с досегашните съзатворници и познатата обстановка, колкото и неприятна да е тя. И което е още по-лошо, процесът на преместване на затворниците от нормалния в транзитния затвор и от транзитния затвор – в лагера, както и от един лагер в друг – е физически изтощителен и откровено жесток. В известен смисъл това е най-необяснимият аспект на живота в ГУЛаг.

За подложените на това изпитание за първи път събитието е наситено със символика. Арестуването и разпитите са нещо като посвещаване в системата, но пътуването с влак през Русия за затворниците означава географско скъсване с предишния живот и започването на нов. Във влаковете, напускащи Москва и Ленинград и поемащи на север или на изток, емоциите винаги са силни. Томас Сговио – американецът, който така и не успял да получи обратно паспорта си – си спомня какво се случило, когато влакът му потеглил за Колима: „Влакът ни тръгна от Москва вечерта на 24 юни. Това беше началото на пътуване на изток, което щеше да продължи цял месец. Никога няма да забравя този момент. Седемдесет мъже […] започнаха да плачат“.³

В повечето случаи дългите пътувания се извършват на етапи. От големите градски затвори първо транспортирали зеките до влаковете с камиони, чийто вид сам по себе си илюстрирал манията за сигурност на НКВД. Отвън „черните врани“, както ги наричали, приличали на обикновени тежкотоварни камиони. През 30-те години отстрани често пишело „Хляб“, но по-късно започнали да използват по-изкусни хитрини. Един затворник, арестуван през 1948 г., си спомня, че пътувал в камион, на който пишело „Московски котлети“, и в друг с надпис „Зеленчуци/ плодове“.⁴

Вътрешността на камионите понякога била разделена на „два реда миниатюрни, катраненочерни, лишени от въздух клетки“, както ги описва един затворник.⁵ Според проект от 1951 г. в другите имало просто две дълги пейки, на които затворниците седели, притиснати един към друг.⁶ Селяните и хората, транспортирани в началото на масовите депортации от прибалтийските държави и Източна Полша, срещат най-големи изпитания. Често ги натъпквали в обикновени камиони „като сардини“, както веднъж се изрази пред мен един възрастен литовец: първият затворник се разкрачвал, вторият сядал между краката на първия и разкрачвал собствените си крака – и така нататък, докато камионът се напълнел.⁷ Това било особено неудобно, когато трябвало да бъдат натоварени твърде много хора, и пътуването до гарата можело да отнеме цял ден. По време на депортацията в бившите полски територии през февруари 1940 г. децата измръзвали до смърт още преди да стигнат до влаковете, а възрастните получавали сериозни измръзвания, от които ръцете и краката им никога не се възстановявали.⁸

В провинциалните градове правилата за сигурност не са толкова строги и понякога затворниците изминават пеша разстоянието до гарата – преживяване, което им осигурява последен поглед към цивилния живот, а на цивилните – една от редките срещи със затворници. Януш Бардак си спомня изненадата си от реакцията на гражданите на Петропавловск при вида на маршируващите по улицата затворници:

Това отношение има дълга традиция в Русия: Достоевски пише как по Коледа домакините изпращали на затворниците в царския затвор „причудливи хлябове, направени от най-хубавото брашно“.¹⁰ Но към 40-те години тези реакции вече са относително редки. На много места – особено в Магадан – гледката на вървящи по улицата затворници е нещо толкова обичайно, че не предизвиква никакъв отклик.

Все едно дали пеша, или с камион, затворниците накрая стигат до гарите. Понякога това са обикновени гари, друг път – специални – „парче земя, оградено с бодлива тел“, по думите на Лев Финкелщайн. Той си спомня също, че подлагали затворниците на редица специални ритуали, преди да им позволят да се качат:

Отвън вагоните често са съвсем обикновени на вид – само че са по-добре обезопасени от останалите. Арестуваният в Полша Едуард Бука изследвал вагона си с внимателния поглед на човек, който се надявал да избяга. Ето какво казва: „Всеки вагон беше обвит с няколко реда бодлива тел, отвън имаше дървени платформи за пазачите, над и под всеки вагон бяха инсталирани електрически крушки, а прозорците бяха обезопасени с дебели решетки“. По-късно Бука проверил под вагона, за да види дали и по дъното има железни шипове. Имало.¹² Финкелщайн си спомня: „Всяка сутрин се чуваше потропване – пазачите имаха чукове и удряха по влака, за да се уверят, че никой не се опитва да се измъкне, да направи дупка“.¹³

Много рядко взимали извънредни мерки за някои специални затворници. Анна Ларина, съпругата на съветския лидер Николай Бухарин, не пътувала с други затворници, а била настанена в предназначеното за пазачите на влака купе.¹⁴ Но огромното мнозинство от затворниците и принудителните изселници пътуват заедно в един от двата вида влакове. Първият е Столипинка – или „столипински вагони“ (наречени с ирония на един от най-енергичните царски министър-председатели реформатори от началото на XX в., на когото се приписва въвеждането им). Това са обикновени вагони, приспособени за затворници. Съединявали ги един с друг в огромна композиция или ги прикачвали по един-два наведнъж към обикновени влакове. Един бивш пътник ги описва:

Освен това столипинските вагони били много, много претъпкани:

Но има и друг, по-съществен недостатък. В столипинските вагони пазачите наблюдавали затворниците постоянно и съответно можели да контролират какво ядат, да слушат разговорите им и да решават кога и къде ще им позволят да се облекчат. В резултат на това буквално всички мемоаристи, които описват влаковете, споменават ужасите, свързани с уринирането и изхождането. Веднъж или понякога два пъти на ден, а понякога и хич, пазачите водели затворниците до тоалетната или пък спирали влака и пускали затворниците навън: „Най-лошото е, когато след дълъг пазарлък пазачите най-сетне ни пускат да слезем от влака и всеки търси място някъде под вагона, за да се облекчи, без да се притеснява от публиката, гледаща от всички посоки“.¹⁷

Колкото и смущаващи да са тези спирки, затворниците със стомашни проблеми или други здравословни оплаквания са в много по-тежко положение, както си спомня един: „Онези, които не можеха да се сдържат, хленчейки изпоцапваха гащите си, а често и заобикалящите ги затворници. Дори и в общото страдание на някои им беше трудно да не мразят нещастниците, които го правеха“.¹⁸

Именно поради тази причина някои затворници всъщност предпочитат другия вид затворнически транспорт – товарните вагони. Това са празни вагони, невинаги приспособени за хора, понякога с малка печка в средата за отопление, понякога с койки. Макар товарните вагони да са по-примитивни от столипинските, в тях няма купета и мястото за движение е повече. Те имат и „тоалетни“ – дупки в пода на вагона – отменящи необходимостта да се молиш на пазачите.¹⁹

Но и тези вагони си имат своите специфични мъчения. Понякога например дупките в пода се запушвали. Във вагона на Бука дупката замръзнала. „И какво правехме? Пикаехме през един процеп между пода и вратата и се изхождахме в парче плат, което свивахме на стегнат вързоп, надявайки се да спрат влака някъде и да отворят вратата, за да можем да го изхвърлим“.²⁰ В напълнените с принудителни изселници влакове, в които мъже, жени и деца са наблъскани заедно, дупките в пода създават други проблеми. Една жена, изселена като дъщеря на кулак в началото на 30-те години, си спомня, че хората били „ужасно притеснени“ от необходимостта да уринират един пред друг и тя била благодарна, че можела да го прави, „скрита зад полата на майка си“.²¹

И все пак истинският кошмар не е пренаселеността, смущението или тоалетните, а липсата на храна и особено липсата на вода. Понякога в зависимост от маршрута и вида на влака затворниците получават топла храна по време на пътуването. Друг път – не. Обикновено при транспортирането сухата дажба на затворниците се състои от хляб, който им дават на малки порции от по 300 грама дневно или пък в по-големи количества – около 2 килограма, предназначени да стигнат за трийсет и четири дневно пътуване.

Заедно с хляба затворниците обикновено получават осолена риба – от която силно ожадняват.²² Въпреки това рядко им дават повече от една чаша вода на ден дори и през лятото. Тази практика е толкова разпространена, че разказите за ужасната жажда, измъчваща пътуващите затворници, се повтарят отново и отново. „Веднъж не получихме вода в продължение на три дни и в навечерието на Новата 1939 г., някъде около езеро Байкал, трябваше да ближем черните висулки, които висяха от вагоните на влака“ пише един бивш зек.²³ Друг си спомня, че по време на продължилото двайсет и осем дни пътуване му дали вода три пъти и от време на време влакът спирал, за да „свалят труповете“.²⁴

Но дори и онези, които все пак получавали едната чаша дневно, страдали. Евгения Гинзбург си спомня мъчителното решение, пред което се изправяли затворниците: дали да изпият цялата чаша сутринта, или да си оставят и за после. „Онези, които отпиваха от време на време и я запазваха за целия ден, нямаха миг спокойствие. Следяха чашите си като орли от сутрин до вечер“.²⁵ Тоест ако имали щастието да притежават чаша: една затворничка ще помни до края на живота си трагичния момент, когато откраднали чайника, който успяла да вземе със себе си. В него водата не се разплисквала и така можела да отпива по малко през целия ден. Без него изобщо нямала в какво да държи водата си и жаждата я измъчвала.²⁶

Още по-лоши са спомените на Нина Гаген-Торн. В разгара на лятото влакът им спрял за три дни извън Новосибирск. Транзитният затвор на града бил препълнен: „Беше юли. Ужасно горещо. Покривите на столипинските вагони започнаха да се напичат и ние лежахме на койките като кифли във фурна“. Затворничките от нейния вагон решили да обявят гладна стачка, въпреки че пазачите ги заплашили с нови, по-дълги присъди. „Не искаме да се разболеем от дизентерия“, викали жените в отговор. „Четири дни лежим в собствените си лайна“. Накрая пазачите неохотно се съгласили да им дадат да пийнат малко вода и да се измият.²⁷

Една полска затворничка също се озовала в спрял влак – но в дъжда. Естествено, затворниците се опитали да уловят стичащата се от покрива вода. Но „когато протегнахме чашите си между решетките на прозорците, седналият на покрива пазач извика, че ще стреля, тъй като подобно поведение било забранено“.²⁸

Пътуването през зимата невинаги е по-приятно. Друга депортирана полякиня си спомня, че по време на пътуването си с влак на изток нямала нищо освен „замръзнал хляб и вода във формата на лед“.²⁹ Както през лятото, така и през зимата други депортирани са подлагани на специални мъчения. Когато един влак с принудителни изселници спрял – необичайно – на обикновена гара, затворниците се втурнали навън да си купуват храна от местните хора. „Евреите налетяха на яйцата“ спомня си една полякиня. „Предпочитаха да умрат от глад, отколкото да ядат некашерна храна17“.³⁰

Най-старите и най-младите страдат най-много. Омъжената за американец литовка Барбара Армонас била депортирана заедно с голяма група литовци – мъже, жени и деца. С тях пътувала и жена, родила преди четири часа, както и парализирана осемдесет и три годишна старица, чиято чистота не можела да се поддържа – „много скоро всичко около нея вонеше и тя се покри с отворени рани“. Имало и три бебета:

Животът на малките деца не е по-добър:

За разлика от депортираните, при арестуваните врагове понякога се взимат специални мерки, което невинаги подобрява нещата. Арестували Мария Сандрацка, когато детето ѝ било на два месеца, и я качили в пълен с кърмачки влак. В продължение на осемнайсет дни шейсет и пет жени и шейсет и пет бебета пътували в два товарни вагона, които се отоплявали само с две много малки, много пушещи печки. Нямало специални дажби, нито топла вода за къпане на децата или за пране на пелените, които в резултат станали „зелени от мръсотия“. Две от жените се самоубили, прерязвайки гърлата си със стъкло. Друга полудяла. Останалите жени поели грижите за бебетата им. Самата Сандрацка „осиновила“ едното от тях. До края на живота си продължила да вярва, че само кърмата спасила собственото ѝ дете, което хванало пневмония. Разбира се, нямало лекарства.

След пристигането им в Томския транзитен затвор положението не се подобрило особено. Още деца се разболели. Две починали. Още две майки направили неуспешни опити за самоубийство. Други започнали гладна стачка. На петия ден от стачката ги посетила комисия на НКВД: една от жените хвърлила бебето си към тях. Едва след пристигането си в Темлаг – женския лагер, предназначен главно за арестувани „съпруги“ – Сандрацка успяла да създаде детска градина и впоследствие убедила свои роднини да дойдат и да вземат детето ѝ.³²

Колкото и странна и нечовешка да изглежда историята ѝ, Сандрацка не е изключение. Един бивш лагерен лекар бил изпратен да придружава „детски влак“ с петнайсет кърмачки и петнайсет бебета плюс двайсет и пет други деца и две „бавачки“. Отвели ги до гарата под конвой, качили ги не в обикновен влак, а в столипински вагон с решетки на прозорците и не им давали подходяща храна.³³

Всички влакове със затворници от време на време спират за почивка, но това невинаги осигурява особена отмора. Пазачите свалят затворниците от влака, натоварват ги в камиони и ги откарват в транзитни затвори. Режимът в тях е подобен на този в следствените затвори, само че тъмничарите още по-малко се интересуват от добруването на подопечните си, които вероятно никога повече няма да видят. Затова режимът на транспортния затвор е напълно непредсказуем.

Карол Харенчик, поляк, когото транспортирали от Западна Украйна до Колима в началото на Втората световна война, отбелязва относителните преимущества на различните транзитни затвори, в които отсядал. В попълнената по молба на полската армия анкета той отбелязва, че затворът в Авов бил сух, с „хубави душове“ и „доста чист“. Затворът в Киев бил „претъпкан и неописуемо мръсен“, пълен с въшки. В Харков в килия с големина 96 кв.м имало 387 души и хиляди въшки. В Аремовск затворът бил „почти съвсем тъмен“ и не разрешавали разходки: „циментовият под не е почистен, по него има остатъци от риба. От мръсотията, миризмата и липсата на въздух хората получават главоболие и световъртеж“ – до такава степен, че ходели на четири крака. Във Ворошиловград затворът отново бил „доста чист“ и на затворниците позволявали да се облекчават извън килията два пъти дневно. В транзитния лагер в Старобелск затворниците имали право на половинчасова разходка веднъж седмично.³⁴

Вероятно най-примитивни са транзитните затвори по тихоокеанското крайбрежие, където затворниците отсядат, преди да ги качат на корабите за Колима. През 30-те години има само един такъв – Вторая речка, близо до Владивосток. Но той е толкова претъпкан, че през 1938 г. построяват още два транзитни лагера: Бухта находка и Ванино. Но дори и тогава бараките не са достатъчни за хилядите затворници, очакващи корабите.³⁵ Един затворник се озовал в Бухта находка в края на юли 1947 г.: „Държаха 20 000 души под открито небе. Не се споменаваше и дума за сгради – те седяха, лягаха и живееха направо там, на земята“.³⁶

Положението с водата също не е много по-добро, отколкото във влаковете, въпреки че основната прехрана на затворниците продължава да бъде осолената риба – в разгара на лятото: „Из целия лагер имаше табели: „Не пийте непреварена вода“. Сред нас бушуваха две епидемии – от тиф и от дизентерия. Но затворниците не обръщаха внимание на табелите и пиеха процеждащата се тук-там в лагера вода […], всеки може да разбере колко отчаяно жадувахме за глътка вода, която да утоли жаждата ни“.³⁷

За пътувалите седмици наред затворници – а мемоаристите разказват за пътувания с влак до Бухта находка, продължаващи до четиресет и седем дни³⁸ – условията в транзитните лагери по тихоокеанското крайбрежие са почти непоносими. Един от тях отбелязва, че когато влакът му пристигнал в Бухта находка, 70% от другарите му страдали от кокоша слепота – страничен ефект на скорбута, както и от диария.³⁹ Медицинската помощ също била недостатъчна. Без лекарства и подходящи грижи руският поет Осип Манделщам умира във Вторая речка през октомври 1938 г., параноичен и бълнуващ.⁴⁰

Ако не били съвсем изнемощели, затворниците имали възможност да припечелят малко допълнителен хляб в тихоокеанските транзитни лагери. Те можели да пренасят кофи с цимент, да товарят вагони и да копаят нужници.⁴¹ Всъщност някои помнят Бухта находка като „единствения лагер, в който затворниците се молеха да работят“. Една полякиня си спомня: „Хранеха само онези, които работеха, но тъй като нямаше достатъчно работа за всички затворници, някои умираха от глад. […] Проституцията процъфтяваше като перуника в сибирските поляни“.⁴²

Други, спомня си Томас Сговио, оцелявали чрез търговия:

И все пак за тези затворници ужасите на транспортирането не свършват с влаковете и транзитните лагери. Пътуването им до Колима трябва да приключи с кораб – също като при затворниците, пътуващи по река Енисей от Красноярск до Норилск или – в първите дни – с шлепове през Бяло море от Архангелск до Ухта. Рядко има затворник, особено сред качващите се на корабите за Колима, който да не усеща, че предприема пътуване към бездната и прекосява река Стикс, разделяйки се с познатия свят. Мнозина никога преди не са се качвали на кораб.⁴⁴

Самите кораби не са нищо необикновено. Маршрута до Колима се обслужва от стари холандски, шведски, английски и американски товарни параходи, чието предназначение никога не е било превозването на пътници. Корабите са преустроени за новата си функция, но промените са главно козметични. Върху комините им са изписани буквите Д. С. (Далстрой), по палубите има гнезда за автомати, а в трюма са поставени твърди дървени койки, разделяни една от друга с железни решетки. Най-големият кораб във флота на Далстрой, някога превозващ дълги кабели, отначало е кръстен „Николай Ежов“. След падането на Ежов го преименуват на „Феликс Дзержински“ което налага скъпа промяна на международната му регистрация.⁴⁵

Не са направени почти никакви други отстъпки пред превозвания от кораба човешки товар, който остава принудително затворен под палубата през първата част от пътешествието, когато корабите преминават близо до бреговете на Япония. През тези няколко дни не отварят водещия от палубата към трюма люк, да не би да се появи някой заблуден японски рибарски кораб.⁴⁶ Всъщност тези пътувания са смятани за толкова секретни, че когато през 1939 г. корабът на Далстрой „Индигирка“ с 1500 пътници на борда – главно завръщащи се на континента затворници – се удря в риф край японския остров Хокайдо, екипажът предпочита да остави повечето от пътниците да се издавят, отколкото да потърси помощ. Разбира се, на кораба няма нито спасителни лодки, нито спасителни пояси и тъй като не желае да разкрие истинското естество на своя „товар“ екипажът не се обръща към останалите кораби в района за помощ, въпреки че има много такива. Няколко японски рибари доброволно идват да помагат, но без полза: при бедствието умират над 1000 души.⁴⁷

Но дори и без да има катастрофи, затворниците страдат заради секретността, налагаща принудителното им затваряне. Пазачите хвърлят храната им в трюма и те трябва да я търсят пипнешком. Получават водата си в кофи, които им спускат от палубата. Затова и храната, и водата не достигат – както и въздухът. Анархистката Елинор Олицкая си спомня, че хората започнали да повръщат веднага след качването си на кораба.⁴⁸ След като слязла в трюма, на Евгения Гинзбург също веднага ѝ станало лошо: „Задържах се на крака само защото нямаше къде да падна. Човек не можеше да помръдне, краката ни изтръпваха, от глада и морския въздух ни прилошаваше и всички страдахме от морска болест […], бяхме натъпкани един до друг със стотици и едва дишахме; седяхме или лежахме на мръсния под или един върху друг, разкрачвайки крака, за да направим място на този пред нас“.⁴⁹

След подминаването на японския бряг понякога пускат затворниците на палубата, за да използват малкото корабни тоалетни, които далеч не са достатъчни за хилядите затворници. Мемоаристите си спомнят как чакали пред тях „два часа“, „седем или осем часа“ и „цял ден“.⁵⁰ Сговио ги описва:

И все пак мъченията, измислени от самите затворници – или по-скоро от криминалните елементи измежду тях – превъзхождат физическите несгоди в живота на корабите. Това важи в пълна сила в края на 30-те и началото на 40-те години, когато криминалното влияние в системата от лагери е в разцвета си, а политическите и криминалните затворници са смесвани безразборно. Някои политически вече са се сблъсквали с криминалните във влаковете. Айно Куусинен си спомня: „Най-неприятното нещо в пътуването бяха малолетните престъпници, на които бяха дали горните легла и те вършеха всякакви безобразия – плюеха, ругаеха и дори уринираха върху възрастните затворници“.⁵²

На корабите положението е още по-лошо. Елинор Липпер, която пътува за Колима в края на 30-те години, разказва: „Политическите лежаха притиснати една към друга на омазания със смола под в трюма, защото криминалните бяха завладели дъсчената платформа. Ако някоя от нас посмееше да надигне глава, посрещаше я дъжд от рибешки глави и вътрешности. Когато страдаща от морска болест криминална затворничка повърнеше, повърнатото се изливаше право върху нас“.⁵³

Предпочитана мишена са затворниците от Полша и Прибалтика, които имат по-хубави дрехи и по-ценни вещи от съветските си колеги. Веднъж банда криминални изключила светлините на кораба и нападнала група полски затворници – някои били убити, а други ограбени. „Поляците, които бяха там и останаха живи – пише един оцелял, – до края на живота си ще знаят, че са били в ада“.⁵⁴

Понякога резултатите от смесването на мъже и жени са далеч по-лоши от смесването на криминални и политически затворници. Технически това е забранено: на корабите мъжете и жените трябвало да бъдат държани отделно. Но на практика пазачите взимали подкупи, за да пускат мъже в женския трюм – с драстични последствия. „Колимският трамвай“ – груповите изнасилвания на борда – се обсъждат из цялата система от лагери. Бившата затворничка Елена Глинк ги описва:

Глинк не била чувала някой някога да е бил наказан за изнасилване на борда на тези кораби. Полският юноша Януш Бардах, който през 1942 г. се озовава на борда на кораб за Колима, се съгласява с нея. Той лично присъствал, когато група криминали затворници планирала набег в женския трюм, и ги наблюдавал как правят дупка в желязната решетка, разделяща двата пола:

Никой от останалите затворници не се опитал да спре изнасилвачите: „Стотици мъже висяха по леглата и наблюдаваха сцената, но нито един не се опита да се намеси“. Бардах пише, че атаката приключила едва когато пазачите на горната палуба залели трюма с вода. След това извлекли навън няколко мъртви и наранени жени. Не наказали никого.⁵⁶

„Всеки – пише един оцелял затворник, – видял Дантевия ад, би казал, че той е нищо в сравнение със случващото се на онзи кораб“.⁵⁷

Има още много истории за транспортирането – някои толкова трагични, че направо не могат да бъдат повторени. Всъщност тези пътувания са били толкова ужасни, че в колективната памет на оцелелите са се превърнали в загадка, също толкова неразбираема като самите лагери. Човешката психология би могла да намери относително приемливо обяснение за жестокостта на лагерните командири, които, както ще видим, също са били подлагани на натиск – да изпълняват норми и планове. Не е невъзможно да се обяснят и действията на следователите – не само животът им зависел от успешното изтръгване на самопризнания, но и понякога ги подбирали тъкмо заради садизма им. Но е далеч по-трудно да се обясни защо обикновените конвойни пазачи са отказвали да сипят вода на умиращи от жажда затворници, да дадат аспирин на дете с температура или да защитят жените от водещо до смърт групово изнасилване.

Няма данни конвоите да са получавали изрични инструкции да измъчват транспортираните затворници. Напротив – съществували са детайлни правила за защита на транспортираните и честото им нарушаване предизвиква много официален гняв. Един декрет от декември 1941 г. „за подобряване организацията по транспортирането на затворници“ разпалено описва „безотговорността“ и понякога „престъпното“ поведение на някои от конвойните пазачи и служители в ГУЛаг. „В резултат на това затворниците пристигат на местоназначението си изтощени от глад и известно време не са в състояние да работят“.⁵⁸

В една официална заповед от 25 февруари 1940 г. се изразява възмущението, че на влаковете за северните лагери били качени болни и негодни затворници – което само по себе си било забранено, а много други били оставени без храна и вода, без подходящи за сезона дрехи и не били придружавани от личните си дела, които поради това се загубили. С други думи, затворниците пристигали в лагерите, където никой не знаел нито какви са престъпленията им, нито каква присъда са получили. От транспортираните през 1939 г. до Далечния север 1900 затворници при пристигането си 590 били с „намалена трудоспособност“ – твърде немощни или твърде болни. На някои им оставали само няколко месеца до изтичането на присъдата, а други пък я били излежали изцяло. Повечето били без топли дрехи и „зле обути“. През ноември 1939 г. още 272 затворници – до един без зимни палта – били превозвани 500 километра в открити камиони, в резултат на което мнозина се разболели и по-късно някои умрели. Всички тези факти са докладвани с уместно възмущение и гняв и немарливите пазачи са наказани.⁵⁹

Многобройни инструкции регулират нещата и в транзитните затвори. Една заповед от 26 юли 1940 г. например описва организацията им и изрично изисква от техните командири да създадат бани, системи за обезпаразитяване и работещи кухни.⁶⁰ Не по-маловажна е безопасността и сигурността на затворническия флот на Далстрой. Когато през декември 1947 г. на два от акостиралите в магаданското пристанище кораба избухва динамит и довежда до 97 смъртни случая и 224 хоспитализации, Москва обвинява пристанището в „престъпно нехайство“. Отговорните са съдени и получават криминални присъди.⁶¹

Шефовете на ГУЛаг в Москва добре знаят с какви ужаси се сблъскват затворниците при пътуването с кораб. В един доклад на инспектората на норилската прокуратура от 1943 г. се казва, че пристигащите с кораб затворници – те пътували с шлепове по река Енисей – „често са в лошо физическо състояние. […] От 14 125 затворници, които пристигнаха в Норилск през 1943 г., около 500 бяха хоспитализирани в Дудинка [норилското пристанище] на първия или втория ден след пристигането си; до 1000 бяха временно нетрудоспособни, тъй като не са получавали храна“.⁶²

Въпреки цялото това недоволство транспортирането почти не се променя с времето. Издават се заповеди, подават се оплаквания. И все пак на 24 декември 1944 г. един конвой пристига на гара Комсомолск в Далечния изток в отвратително състояние дори и според мнението на заместник-прокурора на ГУЛаг. Официалното му изложение за съдбата на ешелон СК 950 – влакова композиция от петдесет и един вагона – отбелязва най-голямото падение дори и в кошмарната история на транспортирането в ГУЛаг:

От 1402 души, изпратени с ешелон СК 950, пристигнали 1291: 51 умрели по време на пътуването, а 66 били оставени в болници по пътя. След пристигането хоспитализирали още 334 с измръзвания трета или четвърта степен, пневмония и други заболявания. Както изглежда, конвоят пътувал шейсет дни, двайсет и четири от които не се движел и стоял в страничен коловоз „поради лоша организация“. Но дори и в този драстичен случай началникът на конвоя, другарят Хабаров, получил само „порицание и предупреждение“.⁶³

Много оцелели от подобни транспортирания са се опитвали да обяснят това гротескно издевателство над затворниците с младостта и неопитността на конвойните пазачи, които далеч не можели да се сравняват с вещите убийци в системата от затвори. Нина Гаген-Торн изказва следното предположение: „Това не говореше за злина, а просто за пълното безразличие на пазачите. Те не ни възприемаха като хора. Ние бяхме жив товар“.⁶⁴ Полякът Антони Екарт, арестуван след съветската инвазия от 1939 г., също мисли, че

И все пак някои затворници разказват за нещо повече от безразличие: „Сутрин началникът на конвоя влизаше в коридора […], заставаше с лице към прозореца и с гръб към нас и започваше да крещи обиди и ругатни: „Писна ми от вас!““.⁶⁶

Солженицин също обяснява този иначе необясним феномен с досадата на пазачите или по-скоро с досадата, примесена с гняв от необходимостта да вършат подобна унизителна работа. Той дори се опитва да се постави на тяхно място. Те са толкова претоварени, толкова малобройни, а им се налага да „мъкнат вода в кофи – и то отдалече; унизително е: защо един съветски войник трябва да мъкне вода като магаре за враговете на народа?“. И което е още по-лошо, продължава той,

Но каквито и да са мотивите им – безразличие, досада, гняв, наранена гордост – въздействието върху затворниците е опустошително. Като правило те пристигат в лагерите не само объркани и смачкани от преживяното в затвора и при разпитите, но и физически изтощени – и узрели за следващия етап от пътуването към системата на ГУЛаг: влизането в лагера.

Ако не било тъмно, ако не били болни и ако проявявали достатъчно интерес, за да вдигнат поглед, при пристигането си затворниците първо виждали портата на лагера. В повечето случаи на нея имало лозунг. Над входа на един от колимските лагпунктове била „окачена дъгообразна шперплатова дъска с лозунга: „Трудът в СССР е въпрос на чест, слава, доблест и героизъм!““.⁶⁸ Барбара Армонас била посрещната в трудовата колония в покрайнините на Иркутск от лозунга: „Само с труд ще платя дълга си към отечеството“.⁶⁹ Пристигайки на Соловецки през 1933 г. – към този момент това вече е затвор с повишени мерки за сигурност – друг затворник вижда плакат с думите: „С железен юмрук ще поведем човечеството към щастие!“.⁷⁰ Юрий Чирков, арестуван на четиринайсет години, на Соловецки се изправя пред следния лозунг: „Чрез труд – към свобода!“ който направо смущаващо напомня написаното над вратите на Аушвиц: Arbeit Macht Frei – „Трудът те прави свободен“.⁷¹

Също като постъпването в затвора пристигането на нов етап в лагера е свързано със специални ритуали: изтощените от транспортирането затворници сега трябвало да бъдат превърнати в работещи зеки. „След пристигането в лагера“ спомня си полският затворник Карол Колонна-Чосновски,

След преброяването отвеждат и мъжете, и жените в баните и ги избръсват – цялостно. Тази процедура се извършва по официална заповед от хигиенни съображения⁷³ (предполагало се, обикновено правилно, че пристигащите от съветските затвори ще са пълни с въшки), но тя има и важно ритуално значение. Жените я описват с особен ужас и отвращение и в това няма нищо чудно. Често им се налага да се съблекат и да чакат голи реда си за бръснене под погледите на войниците. „За първи път – спомня си Елинор Олицкая, която участвала в тази церемония след пристигането си в Колима – чух вопли на протест: жените са си жени“.⁷⁴ Олга Адамова-Сльозберг преживява същото в един транзитен затвор:

Измити и избръснати, мъжете и жените преминават към следващата стъпка от процеса на превръщането им в анонимни зеки – раздаването на облекло. В различните епохи и в различните лагери съществува разнобой по въпроса дали на затворниците е позволено да носят собствените си дрехи. Изглежда, на практика решението е оставяно на местните лагерни власти: „В един лагпункт човек можеше да носи собствените си дрехи, в друг – не“ спомня си Галина Смирнова, затворничка в Озерлаг в началото на 50-те години.⁷⁶ Но това обикновено няма особено значение, тъй като към момента на пристигането им в лагера дрехите на повечето затворници приличат на дрипи, ако още не са им ги откраднали.

Когато не разполагат с дрехи, на затворниците им се налага да носят лагерните униформи, които неизменно са стари, окъсани, зле ушити и не по мярка. Някои, особено жените, понякога възприемат облеклото като преднамерен опит да бъдат унизени. Анна Андреевна, съпруга на писателя и спиритуалист Данил Андреев, отначало попаднала в лагер, където затворниците можели да носят собствените си дрехи. По-късно, през 1948 г., я преместили в друг, където не им се позволявало. Тази промяна ѝ се сторила истински оскърбителна: „Лишиха ни от всичко, от имената ни, от всичко, което е част от човешката индивидуалност, и ни облякоха, дори не мога да го опиша, в безформени рокли“.⁷⁷

Не се полагат никакви усилия дрехите да са по мярка на затворниците. „Всички получавахме дълго бельо – пише Януш Бардах, – черна рубашка, подплатен панталон и дълга подплатена връхна дреха, филцова ушанка, ботуши с гумени подметки и ръкавици с кожена подплата. Тези неща се раздаваха безразборно и от нас зависеше да открием подходящия размер. Всичко, което ми дадоха, ми беше твърде голямо и прекарах часове в пазарлъци за по-подходящи дрехи“.⁷⁸

Друга затворничка описва не по-малко язвително лагерната мода – раздали им „къси подплатени палта, подплатени чорапи до коленете и обувки от брезова кора. Приличахме на странни чудовища. Не ни беше останало почти нищо наше. Всичко вече беше продадено на криминалните затворнички или по-точно, разменено за хляб. Копринените чорапи и шалове предизвикваха такова възхищение, че нямаше как да не ги продадем. Да откажем би било твърде опасно“.⁷⁹

Окъсаните дрехи сякаш целят да лишат затворниците от достойнство и затова по-късно много от тях полагат огромни усилия за поправянето им. Една затворничка си спомня, че отначало не се притеснявала от „старите си и изпокъсани“ дрехи. Но след това започнала да кърпи дупките, да пришива джобове и да подобрява облеклото си „като другите жени“ и така не се чувствала толкова унизително.⁸⁰ Обикновено жените, които умеят да шият и подплатяват, имат възможността да припечелят малко допълнителен хляб – толкова са желани дори и най-дребните подобрения в стандартната униформа. Както ще видим, способността да се отличаваш, да изглеждаш малко по-добре от останалите ще започне да се свързва с по-висок ранг, по-добро здраве и повече привилегии. Варлам Шаламов добре разбира значението на тези дребни разлики:

И все пак шокът от измиването, избръсването и обличането на зеките е само първият етап в дълго посвещение. Веднага след това затворниците преминават през една от най-важните процедури в живота им на лишени от свобода: подбор и зачисляване към съответна категория труд. Резултатът от този подбор ще окаже отражение върху всичко – от статута на затворника в лагера до типа на бараките, в които ще живее, и до вида на работата, която ще трябва да върши. А това на свой ред ще предопредели дали той ще оцелее, или ще умре.

Трябва да отбележа, че не успях да открия мемоари, които да описват „подбор“ като този в германските лагери на смъртта. Тоест никъде не прочетох за рутинно отделяне и разстрелване на немощните затворници. Такива зверства със сигурност е имало – един мемоарист от Соловецки твърди, че оцелял при подобен инцидент⁸² – но обичайната практика, поне към края на 30-те и в началото на 40-те години, е различна. След пристигането в някои от отдалечените лагери немощните затворници не са убивани, а за известно време са поставяни под „карантина“ – както за да не се разпространи болестта им, така и за да им се даде възможност да се „съвземат“ и да възстановят здравето си след дългите месеци в затвора и ужасите на транспортирането. Изглежда, лагерните шефове са възприемали тази практика сериозно и затворниците го потвърждават.⁸³

На Александър Вайзберг например давали добра храна и го оставили да си почине, преди да го изпратят в мините.⁸⁴ След дългото пътуване до Ухтижемлаг Иржи Гликсман – полският социалист, който някога така харесал представлението на „Аристократи“ на Погодин в Москва – получил тридневна почивка, по време на която третирали него и останалите новопристигнали като „гости“.⁸⁵ В Севураллаг Пьотър Якир, синът на съветския генерал, останал под карантина четиринайсет дни.⁸⁶ Евгения Гинзбург си спомня първите си няколко дни в Магадан, главния град в Колима, като „вихър от болка, сривове в паметта и тъмна бездна на безсъзнание“. От парахода „Джурма“ я изпратили право в болницата заедно с други затворници, където след два месеца напълно възстановила здравето си. Има и скептично настроени. „Агне за заколение – казва Лиза Шевелева, друга затворничка. – И за кого се възстановяваш, ако мога да попитам? Още щом излезеш оттук, ще се пратят на принудителен труд и след седмица ще си същия труп като на борда на „Джурма““.⁸⁷

След възстановяването (в случай че им предоставяли тази възможност) и обличането им (в случай че им давали нови дрехи) се пристъпва сериозно към подбора и разпределянето. По принцип този процес е строго регулиран. Още през 1930 г. ГУЛаг издава много стриктна и сложна заповед относно класификацията на затворниците. Теоретично трудовите задължения на затворниците трябвало да съответстват на две групи критерии: „социалният им произход“ и присъдата им и тяхното здравословно състояние. В онези първи дни затворниците са разпределяни в три категории: затворници от „работническата класа“, които не са осъдени за контрареволюционни престъпления и чиито присъди не надхвърлят пет години; затворници от „работническата класа“, които не са осъдени за контрареволюционни престъпления и чиито присъди надхвърлят пет години; и осъдените за контрареволюционни престъпления.

След това поставят всяка от тези три категории работници при съответната категория затворнически режим: привилегирован, лек или тежък. После ги преглежда медицинска комисия, която решава какъв труд са в състояние да извършват – тежък или лек. Тогава, взимайки под внимание всички тези критерии, лагерната администрация отрежда на всеки затворник работно място. И накрая, в зависимост от изпълнението на трудовите норми всеки затворник бива зачислен към една от четирите хранителни дажби: основна, трудова, подсилена или наказателна.⁸⁸ Всички тези категории ще се променят многократно. Заповедите на Берия от 1939 г. например разделят затворниците на „способни на тежък труд“, „способни на лек труд“ и „инвалиди“ (понякога наричани групи А, Б и В) и броят им редовно се следи от централната администрация в Москва, която никак не одобрява лагерите с твърде много „инвалиди“.⁸⁹

Процесът далеч не е подреден. Той има не само официални страни – наложени от лагерните командири – но и неофициални – тъй като затворниците правят промени и се пазарят помежду си. За повечето хора първият сблъсък с процеса на класификация в лагера е сравнително суров. Георг Биен, млад унгарец, прибран в Будапеща в края на Втората световна война, сравнява процеса на подбор, на който го подложили през 1946 г., с пазар на роби:

Иржи Гликсман също използва израза „пазар на роби“ за да опише процеса на подбор в Котлас, транзитния лагер, осигуряващ затворници на лагерите северно от Архангелск. Пазачите събудили затворниците посред нощ и им казали да се съберат с всичките си вещи на следващата сутрин. Всички трябвало да присъстват, дори и сериозно болните. След това ги извели от лагера и ги отвели в гората. Час по-късно стигнали на голяма поляна, където ги наредили в шестнайсет колони:

Най-важното съображение на извършващите инспекцията, както осъзнал Гликсман, било „да не се излъжат да вземат сакати, инвалиди или болни – накратко хора, ставащи само да ядат хляб даром. Поради тази причина от време на време изпращаха специални агенти, които да подберат подходящ затворнически материал“.⁹¹

Също така още от самото начало става ясно, че правилата съществуват, за да бъдат нарушавани. През 1947 г. в Темниковския лагер Нина Гаген-Торн била подложена на особено унизителен подбор, който обаче дал положителен резултат. След пристигането на конвоя в лагера ги изпратили право при душовете и сложили дрехите им в дезинфекционната камера. После, все още мокри и голи, ги отвели в една стая за „медицински преглед“. Казали им, че „докторите“ ще ги прегледат и те го сторили – заедно с производствения директор на лагера и пазачите:

Тъй като изобщо нямала червени петна по корема, Гаген-Торн предположила (както се оказало – правилно), че човекът някога е познавал баща ѝ и му се е възхищавал и затова я спасявал поне временно от тежката работа.⁹²

Поведението на затворниците през първите няколко дни от живота им в лагера – по време на подбора и след него – понякога оказва огромно въздействие върху по-нататъшната им съдба. През трите дни почивка след пристигането в Каргополлаг например полският писател Густав Херлинг бързо преценил положението и продал своите „високи офицерски ботуши за 900 грама хляб на един урка [криминален затворник] от бригадата на железопътните хамали“. За компенсация криминалният използвал връзките си в лагерната администрация, за да помогне на Херлинг да си осигури работа като хамалин в продоволствения център. Казали на Херлинг, че работата е тежка, но поне щял може да си открадва допълнителни дажби – както се и оказало. И ето че веднага се сдобил с „привилегия“. Лагерният командир му наредил да

Пазарлъците приемат и други форми. След пристигането си в Ухтижемлаг Гликсман веднага осъзнал, че титлата „специалист“ с която се сдобил в транзитния лагер в Котлас – класифицирали го като опитен икономист – била без значение в самия концентрационен лагер. Междувременно той забелязал, че през първите няколко дни в лагера по-опитните му руски познати не си губят времето с официални формалности:

В резултат изпратили един квалифициран полски лекар да сече дърва в гората, а бивш сводник получил работа като счетоводител, „макар да нямаше никаква представа от счетоводството и да беше полуграмотен“.⁹⁴

Затворниците, успели по този начин да избегнат физическия труд, наистина поставят началото на стратегията за оцеляване – но само началото. Тепърва им предстои да усвоят странните правила, управляващи всекидневния живот в лагерите.

Глава 10 Животът в лагерите

Според най-точното преброяване между 1929 и 1953 и в царството на ГУЛаг е имало 476 лагерни комплекса.² По-малките – лагпунктовете – все още не са преброени и вероятно това е невъзможно, тъй като някои са били временни, други – постоянни, а трети технически са принадлежали към различни лагери в различни моменти. Не може да се каже и нещо общовалидно за обичаите и практиките в лагпунктовете като цяло. Дори и по времето на Берия, който всъщност управлява системата от 1939 г. до смъртта на Сталин през 1953 г., битовите и трудовите условия в ГУЛаг ще продължават да варират значително както през различните години, така и на различните места дори и в рамките на един и същ лагерен комплекс.

„Всеки лагер е отделен свят, отделен град, отделна държава“ пише съветската актриса Татяна Окуневска – и всеки лагер има свой неповторим характер.³ Животът в големите индустриални лагери в Далечния север е много различен от живота в земеделски лагер в Северна Русия. Животът във всички лагери през най-тежките години на Втората световна война, когато ежегодно умира една четвърт от зеките, е доста различен от живота в началото на 50-те години, когато смъртността в тях е сравнима със смъртността в останалата част на страната. Животът в лагер, оглавяван от относително либерален началник, не прилича на живота в лагер, ръководен от садист. Лагпунктовете се различават много и по размерите си – от няколко хиляди до няколко десетки затворници, както и по продължителността на съществуването си. Някои се използват от 20-те до 80-те години, когато продължават да функционират като криминални затвори. Други, като създадените заради строежа на пътища и железници през Сибир, съществуват само едно лято.

Въпреки това в навечерието на войната някои елементи от живота и работата са общи за преобладаващата част от лагерите. Климатът в отделните лагпунктове пак се различава, но характерните за 30-те години огромни колебания в националната политика вече ги няма. Вместо това инертната бюрокрация, която в крайна сметка ще хване в мъртвата си хватка буквално всеки аспект от живота в Съветския съюз, бавно превзема и ГУЛаг.

В това отношение съществуват изумителни различия между схематичните и някак неясни правилници и разпоредби за лагерите, издадени през 1930 г., и по-подробните правилници, издадени през 1939 г., когато на власт идва Берия. Изглежда, тези различия отразяват променящите се отношения между органите на централен контрол – самата московска администрация на ГУЛаг – и командирите на лагерите по места. През първото, експериментално десетилетие на ГУЛаг заповедите не диктуват как трябва да изглеждат лагерите и съвсем бегло засягат поведението на затворниците. Те нахвърлят общата схема и оставят подробностите на местните командири.

За разлика от тях, по-късните заповеди са изключително конкретни и много подробни и засягат буквално всички аспекти от лагерния живот – от устройството на бараките до дневния режим на затворниците – в съгласие с новите цели на ГУЛаг.⁴ Изглежда, от 1939 г. нататък Берия – подкрепян, както се предполага, от Сталин – вече не желае лагерите на ГУЛаг да бъдат отявлени лагери на смъртта, каквито някои от тях наистина са били през 1937 и 1938 г. Което съвсем не означава, че администраторите им са полагали много повече усилия да запазват човешкия живот, още по-малко пък да уважават човешкото достойнство. От 1939 г. нататък основните интереси на Москва са икономически: очаквало се затворниците да паснат в лагерния производствен план като зъбни колелца в машина.

С тази цел разпоредбите на Москва диктуват строг контрол над затворниците чрез манипулиране на битовите им условия. По принцип – както вече отбелязахме – в лагерите всеки зек е класифициран според присъдата си, професията си и трудоспособността си. По принцип лагерът отрежда на всеки зек определено работно място и норми за изпълнение. По принцип лагерът осигурява на всеки зек необходимия жизнен минимум – храна, облекло, подслон, жизнено пространство – според доброто или лошото изпълнение на тези норми. По принцип всички аспекти от лагерния живот целят повишаването на производителността; дори и „културно-възпитателните“ отдели в лагерите са създадени главно защото шефовете на ГУЛаг вярват, че чрез тях ще убедят затворниците да работят по-усърдно. По принцип задачата на инспекторите е да следят дали всички тези аспекти от лагерния живот работят хармонично. По принцип всеки зек дори има правото да се оплаче – на лагерния началник, в Москва, на Сталин – ако правилата в лагерите не се спазвали.

И все пак на практика нещата са много различни. Хората не са машини, лагерите не са чисти, добре функциониращи фабрики и системата никога не заработва според очакванията. Пазачите са корумпирани, администраторите крадат, а затворниците измислят начини да се борят с правилата или да ги заобикалят. Обитателите на лагерите създават и свои собствени неформални йерархии, които някога съвпадат, а друг път противоречат на официалните йерархии, установени от лагерната администрация. Въпреки редовните посещения на инспектори от Москва, често следвани от порицания и гневни писма от центъра, много малко лагери отговарят на теоретичния модел. Независимо от привидната сериозност, с която се приемат оплакванията на затворниците – за проучването им са създадени цели комисии – те рядко водят до истински промени.⁵

Разнобоят между вижданията за лагерите на московската администрация на ГУЛаг и действителността по места – разнобоят между писаните правила и прилаганите на практика процедури – придава на живота в ГУЛаг странния му, сюрреалистичен оттенък. На теория администрацията на ГУЛаг в Москва диктува и най-дребните аспекти от живота на затворниците. На практика всеки аспект от живота им се влияе както от отношенията им с управляващите ги, така и между самите тях.

По дефиниция най-важният инструмент, с който разполагат лагерните администратори, е контролът над жизненото пространство на затворниците: това е зоната, или „зоната на затвора“. Според изискванията на закона зоната се оформя като квадрат или правоъгълник. „В името на максимално добрия надзор“ не се позволяват естествени или неправилни форми.⁶ Вътре в квадрата или правоъгълника нищо не ти хваща погледа. Повечето от сградите в типичния лагпункт изглеждат забележително еднакви. Снимките на лагерни сгради, направени някога от администраторите на Воркута и запазени в московските архиви, показват редица примитивни дървени бараки, които не се отличават с нищо друго освен с надписите, обявяващи една от тях за „наказателна килия“ а друга за „столова“.⁷ Най-често в центъра на лагера, близо до вратата, има голямо открито пространство, където два пъти дневно затворниците се нареждат за проверка. А бараките на пазачите и къщите на администраторите, също направени от дърво, обикновено са разположени непосредствено зад главната порта.

Разбира се, зоната се отличава от работните площадки с огражденията си. В „Наръчник за ГУЛаг“ Жак Роси пише, че оградата

Ако лагерът или колонията се намира в близост до населено място или в град, обикновено вместо бодлива тел има стена или понякога тухлена или дървена ограда, така че никой, приближаващ мястото отвън, да не може да види вътре. Тези бариери са доста солидни: в Медвежегорск например, главната квартира на Беломорканал, високата дървена ограда, издигната в началото на 30-те години за задържане на затворници, все още стоеше на мястото си, когато посетих града през 1998 г.

За да влязат в зоната, както затворниците, така и пазачите трябва да минат през вахтата. През деня караулът на вахтата оглежда всички влизащи и излизащи от лагера и проверява пропуските на свободните работници, идващи в лагерите, и на конвойните пазачи, придружаващи излизащите затворници. В лагера в Перм-36, който е възстановен в първоначалния си вид, вахтата представлява проход с две врати. Затворникът минавал през първата врата, после спирал в малкото междинно пространство, за да бъде претърсен и проверен. Едва тогава му позволявали да мине през втората врата. Системата е почти същата като при влизането в сицилианска банка.

Но не само бодливата тел и стените очертават границите на зоната. В повечето лагери въоръжени пазачи наблюдават затворниците от високи дървени наблюдателници. Понякога около лагера обикалят кучета, завързани с вериги към метална жица, опъната покрай цялата зона. Кучетата, за които се грижат специално избрани хора измежду пазачите, са обучени да лаят срещу приближаващи се затворници, да търсят следи по миризмата и да преследват всеки, опитал се да избяга. Така затворниците са оградени не само с бодлива тел и тухли, но и от зрителни, обонятелни и слухови бариери.

Вътре ги задържа и страхът, който понякога е достатъчен, за да контролира затворниците в лагер без всякакви ограждения. Маргарет Бубер-Нюман била в лагер с леки мерки за сигурност, където позволявали на затворниците „да се придвижват свободно до половин миля от очертанията на лагера; след това пазачите стреляха без церемонии“.⁹ Това е необичайно: в повечето лагери пазачите стрелят „без церемонии“ много по-скоро. В разпоредбите си от 1939 г. Берия заповядва на всички лагерни командири да обградят лагерите си с ничия земя – ивица, широка не по-малко от 5 метра.¹⁰ През лятото пазачите редовно я изравняват, а през зимата умишлено я оставят покрита със сняг, така че следите от стъпките на избягалите затворници ясно да се виждат. Началото на ничията земя също се отбелязва – на някои места с бодлива тел, на други със знак Запретная зона – „забранена зона“. Понякога наричали ничията земя „зона на смъртта“ тъй като пазачите имали разрешение да стрелят по всеки, навлязъл в нея.¹¹

И все пак преодоляването на оградите, стените, кучетата и барикадите около лагпунктовете не е невъзможно. Докато германските концентрационни лагери са съвсем самостоятелни – „запечатани напълно, херметически“, както се изразява един експерт¹² – съветската система е различна в това отношение.

Първо, съветските затворници се класифицират като конвойный или бесконвойный – „охраняван“ или „неохраняван“ – и на малкото неохранявани затворници се позволява да излизат извън огражденията, без да бъдат контролирани, да изпълняват поръчки на пазачите, да работят през деня върху неохранявана част от железницата и дори да живеят в частни апартаменти извън зоната. Последната привилегия възниква рано в историята на лагерите, през по-хаотичните времена в началото на 30-те години.¹³ Въпреки че на няколко пъти след това изрично е забранявана, тя остава. Един правилник от 1939 г. напомня на лагерните командири, че „на всички затворници, без изключение, се забранява да живеят извън зоната в села, частни жилища или принадлежащи на лагера къщи“. Теоретично лагерите се нуждаят от специално разрешение дори и за да позволят на затворниците да живеят в охранявани сгради извън зоната.¹⁴ На практика тези правила много често не се спазват. Въпреки едикта от 1939 г. в докладите на инспекторите, подадени дълго след тази дата, се посочват множество нарушения. В град Орджоникидзе, оплаква се един инспектор, затворниците се разхождали из улиците, ходели по пазарите, влизали в частни жилища, пиели и крадели. В една ленинградска затворническа колония един затворник получил кон и избягал с него. В трудова колония №14 във Воронеж въоръжен пазач оставил на улицата трийсет и осем затворници и влязъл в магазин.¹⁵

Московската прокуратура изпраща писмо до друг лагер, близо до сибирския град Комсомолск, в което мъмри командирите, че са дали статут на „неохранявани“ на минимум 1763 затворници. В резултат, пишат гневно прокурорите, „по всяко време можеш да срещнеш затворници във всички части на града, във всяка институция и в частни жилища“.¹⁶ Те обвиняват ръководството на друг лагер, че в нарушение на режима е позволило на 150 затворници да живеят в частни апартаменти, което довело до „случаи на пиянство, хулиганство и дори грабежи на местното население“.¹⁷

Но и вътре в лагерите затворниците не са лишавани от свобода на придвижване. Напротив, това е една от странностите на концентрационния лагер, една от разликите със затвора: когато не работели и не спели, повечето затворници можели да влизат или излизат от бараките по собствено желание. Освен това затворниците сами решавали – в определени граници – как да прекарват свободното си време. Само затворниците на каторжен режим (създаден през 1943 г.), а по-късно и онези в „лагерите със специален режим“ (създадени през 1948 г.), били заключвани нощем в бараките – обстоятелство, което предизвиква силното им негодувание и по-късно довежда до бунт.¹⁸

Пристигането в лагерите от клаустрофобичните съветски затвори често предизвиква у затворниците изненада и облекчение. Един зек казва следното за пристигането си в Ухтпечлаг: „Настроението ни беше прекрасно, след като излязохме на открито“.¹⁹ Олга Адамова-Сльозберг си спомня как след пристигането си в Магадан говорела „от изгрев до залез за предимствата на лагера пред живота в затвора“:

Лев Финкелщайн се съгласява:

С времето привидната „свобода“ на лагерния живот обикновено втръсва. Докато си в затвора, пише полският затворник Казимиерж Зарод, все още можеш да вярваш, че са направили грешка и скоро ще те освободят. В края на краищата „все още ни заобикаляха прелестите на цивилизацията – зад стените на затвора имаше голям град“. Но докато се разхождал свободно из лагера сред „странна сбирщина от хора […], всички усещания за нормалност изчезнаха. С напредването на деня ме обзе някаква паника, която бавно премина в депресия. Опитвах се да прогоня усещането някъде в дълбините на съзнанието си, но бавно започнах да осъзнавам, че бях впримчен в циничен акт на несправедливост, от който, изглежда, нямаше измъкване […]“.²²

И нещо по-лошо – свободата на придвижване може лесно и бързо да се превърне в анархия. През деня в лагпунктовете има достатъчно пазачи и представители на властта, но често те изчезват напълно през нощта. На вахтата остават един-двама, но другите се оттеглят зад оградата. Само когато се страхуват за живота си, затворниците понякога се обръщат към пазачите на вахтата. Един мемоарист си спомня, че след бурен скандал между политически и криминални затворници – както ще видим, разпространен феномен в следвоенния период – победените криминални „побягнаха към вахтата“ за помощ. На следващия ден ги преместили в друг лагпункт, тъй като лагерната администрация предпочитала да предотврати масовите убийства.²³ Друга жена, застрашена от изнасилване, а вероятно и убийство от страна на криминален затворник, отишла на вахтата и помолила за по-сигурно да я сложат в карцера за през нощта.²⁴

Но на вахтата не може да се разчита за защита. Пазачите в нея невинаги откликват на отправяните им молби. Чувайки за безобразията, извършени от една група затворници спрямо друга, понякога те просто се изсмиват. Както в официални документи, така и в мемоарите има данни за въоръжени пазачи, които са игнорирали или са посрещали със смях убийства, мъчения и изнасилвания сред затворниците. Описвайки груповото изнасилване, извършено през нощта в един от лагпунктовете на Каргополлаг, Густав Херлинг пише: „Жертвата издаде кратък, гърлен вик, пълен със сълзи и заглушен с полата ѝ. Сънен глас извика от наблюдателницата: „Хайде, хайде, момчета, какво правите? Нямате ли срам?“. Осемте мъже издърпаха момичето зад нужниците и продължиха“.²⁵

На теория правилата са строги; затворниците трябва да стоят в зоната. На практика правилата се нарушават. И поведение, което технически не нарушава правилата, независимо колко е жестоко или вредно, невинаги се наказва.

„Зоната“ контролира движението на затворниците в пространството.²⁶ Но режимът контролира времето им. Накратко казано, режимът е сборът от правилата и процедурите, според които функционира лагерът. Ако бодливата тел ограничава свободата на придвижване на зека, редица заповеди и сирени регулират часовете, които прекарва там.

Строгостта на режима варира в различните лагпунктове – както в зависимост от променящите се приоритети, така и в зависимост от типа на затворниците в съответния лагер. В различни моменти има лагери с лек режим за инвалиди, лагери с обикновен режим, лагери със специален режим и лагери с наказателен режим. Но основната система остава непроменена. Режимът определя кога и как се събужда затворникът; как го отвеждат на работа; кога и как получава храна; кога и колко дълго спи.

В повечето лагери денят на затворника официално започва с развод: процедурата по организиране на затворниците в бригади и отвеждането им на работа. Буди ги сирена или някакъв друг сигнал. Втора сирена ги предупреждава, че закуската е приключила и е започнала работата. Тогава затворниците се подреждат пред вратата на лагера за сутрешна проверка. Валерий Фрид, сценарист на съветски филми и автор на необикновено живи мемоари, описва сцената:

Според инструкциите на Москва това чакане не бивало да продължава повече от петнайсет минути.²⁸ Разбира се, пише Казимиерж Зарод, понякога траело много по-дълго независимо от лошото време:

Междувременно някои лагери взимат контрамерки за „повдигане духа на затворниците“. Ето отново Фрид: „Нашият развод се извършваше под акомпанимента на акордеонист. Затворникът, освободен от всякаква друга работа, свиреше весели мелодии“.³⁰ Зарод описва и странния феномен на сутрешен оркестър, съставен от затворници музиканти, както професионалисти, така и аматьори:

Оттам отвеждат затворниците на работа. Пазачите извикват всекидневната команда: „Крачка надясно или крачка наляво ще се смята за опит за бягство – Конвоят ще стреля без предупреждение – Марш!“ и затворниците потеглят, както са в редици по петима, към работните си места. Ако те са далеч, придружават ги пазачи и кучета. Процедурата по вечерното завръщане в лагера е почти същата. След отпуснатия за вечеря един час затворниците отново се нареждат в редици. И пазачите отново ги преброяват (ако затворниците имат късмет) и ги препреброяват (ако нямат). Инструкциите на Москва отпускат повече време за вечерната проверка – трийсет до четиресет минути – както се предполага, защото вероятността за бягства от работните места е по-голяма.³² След това прозвучава още една сирена и идва време за спане.

Тези правила и дневни разписания не са твърдо установени. Напротив, с времето режимът се променя – обикновено към по-суров. Жак Роси пише, че „основната черта на съветския изправителен режим е системната му интензификация, постепенното узаконяване на неподправен, произволен садизъм“ и в това има нещо вярно.³³ През 40-те години режимът става по-строг, работният ден – по-дълъг, почивни дни се дават по-рядко. През 1931 г. затворниците от Вайгачката експедиция, част от Ухтинската експедиция, работят на три смени от по шест часа. В началото на 30-те години работниците в района на Колима също имат нормален работен ден – по-къс през зимата и по-дълъг през лятото.³⁴ Но до края на десетилетието работният ден почти се удвоява. Към края на 30-те години жените в шивашката фабрика на Елинор Олицкая работят по „дванайсет часа в невентилирана зала“, а работният ден в Колима също е удължен до дванайсет часа.³⁵ След това Олицкая работи в строителна бригада: по четиринайсет до шестнайсет часа с петминутни почивки в 10 часа сутринта и 4 ч. следобед и едночасова обедна почивка по пладне.³⁶

И тя не е единствена. През 1940 г. работният ден в ГУЛаг официално е удължен на единайсет часа, макар че дори и това често се нарушава.³⁷ През март 1942 г. администрацията на ГУЛаг в Москва изпраща гневно писмо до всички лагерни командири и им напомня, че „на затворниците трябва да се осигури поне осемчасов сън“. Много лагерни командири пренебрегвали това изискване, казва се в писмото, и позволявали на затворниците да спят само по четири-пет часа на нощ. В резултат на това, оплаква се ГУЛаг, „трудоспособността на затворниците намалява, те се превръщат в „лоши работници и в инвалиди““.³⁸

Нарушенията продължават, особено с нарастването на производствените изисквания във военните години. През септември 1942 г., след германската инвазия, администрацията на ГУЛаг официално удължава работния ден на заетите в самолетостроенето затворници на дванайсет часа с едночасова почивка за обяд. Същото се случва в целия СССР. По време на войната във Вятлаг са регистрирани работни дни от по шестнайсет часа.³⁹ През лятото на 1943 г. във Воркута също са регистрирани работни дни от по шестнайсет часа, макар че през март 1944 г. отново са намалени – вероятно поради високата смъртност и заболеваемост – на десет.⁴⁰ Сергей Бондаревский, затворник във военновременна шарашка, една от специалните лаборатории за затворници учени, също си спомня работни дни от по единайсет часа, с почивки. Обикновено работел от 8 ч. сутринта до 2 ч. следобед, от 4 ч. следобед до 7 ч. вечерта и после отново от 8 ч. до 10 ч. вечерта.⁴¹

Във всеки случай, правилата често са нарушавани. Един зек, включен в бригада, която промивала злато в Колима, трябвало да пресява по 150 ръчни колички на ден. Ако някой не успеел да довърши тази бройка до края на работния ден, просто оставал, докато приключи – понякога чак до полунощ. След това затворниците се прибирали, изяждали супата си и в 5 ч. сутринта отново ставали, за да започнат работа.⁴² Лагерната администрация на Норилск прилага същия принцип в края на 40-те години, когато друг затворник копаел основите за нови сгради във вечно замръзналата почва: „В края на дванайсетте часа те измъкваха от дупката, но само ако си приключил работата си. В противен случай просто те оставяха вътре“.⁴³

През деня нямало и много почивки, както по-късно обяснява една военновременна затворничка, работила в текстилна фабрика:

Броят на почивните дни също е определен със закон. На обикновените затворници се полагал един седмично, а на поставените при строг режим – два месечно. Но на практика тези правила също варират. Още през 1933 г. московската администрация на ГУЛаг изпраща заповед, за да напомни на лагерните командири колко е важно затворниците да имат почивни дни – много от които отменени в бясната надпревара за изпълнението на плана.⁴⁵ Десетилетие по-късно почти нищо не се е променило. През войната Казимиерж Зарод имал по един почивен ден на всеки десет работни.⁴⁶ На друг затворник давали по един месечно.⁴⁷ Според Густав Херлинг почивните дни били още по-редки:

Но и през малкото си почивни дни затворниците често са принудени да се грижат за поддръжката на лагера, да чистят бараките, тоалетните или снега през зимата.⁴⁹ В светлината на всичко това заповедта на Лазар Коган, командира на Дмитлаг, предизвиква особена горчивина. Обезпокоен от множеството доклади за припадащи от изтощение лагерни коне, Коган първо отбелязва: „За нарастващия брой случаи на заболели и припадащи коне има няколко причини, включително претоварването им, тежките условия по пътищата и липсата на достатъчна почивка, за да могат конете да възстановят силите си“.

След това той продължава с новите инструкции:

Уви, за нуждата на затворниците редовно да получават по един почивен ден на всеки осем работни не се споменава нищо.

Повечето затворници в по-голямата част от лагерите живеят в бараки. Но рядко има лагер, в който бараките да са построени преди пристигането на затворниците. Когато имат лошия късмет да ги изпратят да строят нов лагер, затворниците живеят в палатки или направо под открито небе. Както се пее в една затворническа песен:

Иван Сулимов, затворник във Воркута през 30-те години, бил стоварен заедно с група осъдени върху „равен квадрат земя в полярната тундра“. Наредили им да разпънат палатките, да накладат огън и да се заемат със строежа на бараките и на „ограда от каменни плочи, обиколена с бодлива тел“.⁵² Полякът Януш Сиеменски, затворник в Колима след войната, веднъж също бил включен в група, която трябвало да построи нов лагпункт „от нулата“ в разгара на зимата. Нощем затворниците спели на земята. Мнозина умрели, особено загубилите борбата за по-близко до огъня място за спане.⁵³ Затворниците, пристигащи в Прикаспийския лагер в Азербайджан през декември 1940 г., по думите на ядосан инспектор от НКВД също спели „на влажната земя под открито небе“.⁵⁴ Но тези ситуации невинаги са временни. Дори през 1955 г. затворниците в някои лагери продължават да живеят в палатки.⁵⁵

Ако и когато затворниците все пак успяват да построят бараки, това неизменно са прости сгради, направени от дърво. Москва диктува вида им и затова описанията им се повтарят: затворник след затворник разказва за дълги, правоъгълни дървени сгради с неизмазани стени, запълнени с кал процепи и вътрешно пространство с много редици също толкова немарливо направени нарове. Понякога има по някоя грубо скована маса, друг път – не. Понякога има пейки за седене, друг път – не.⁵⁶ В Колима и в другите райони, където дървеният материал не достига, затворниците строят – също толкова евтино и набързо – бараки от камък. Където няма изолационни материали, се използват други методи. На снимките, направени във Воркута през зимата на 1945 г., бараките почти не се виждат: покривите им са заострени, но слизат много ниско до земята, така не натрупалият се около тях сняг да помогне за изолирането им от студа.⁵⁷

Но често затворниците обитават не бараки, а землянки – „дупки в земята“ В началото на 40-те години А. П Евстоничев живял в една такава в Карелия:

Във временните лагпунктове, построени заради строежа на пътища и железници, землянките са повсеместни. Както отбелязахме в Глава 4, останките им и днес се виждат покрай построените от затворници пътища в Далечния север, както и по речния бряг на по-старите части от град Воркута. Понякога затворниците живеят и в палатки. В мемоари за ранните дни на Воркутлаг се описва издигането, в рамките на три дни, на „петнайсет палатки с легла на три етажа“ за по 100 затворници всяка, както и на зона с четири наблюдателници и ограда от бодлива тел.⁵⁹

Но истинските бараки рядко отговарят дори и на определените от Москва ниски стандарти. Те почти винаги са ужасно пренаселени, дори и след отшумяването на хаоса от края на 30-те години. В подаден през 1948 г. доклад за инспекцията на двайсет и три лагера гневно се отбелязва, че в повечето от тях „на затворник се пада жизнено пространство, не по-голямо от метър на метър и половина“ а дори и то било нехигиенично: „Затворниците не разполагат със собствено място за спане, нито със собствени чаршафи и одеяла“.⁶⁰ Но понякога пространството е дори още по-оскъдно. Маргарет Бубер-Нюман отбелязва, че когато пристигнала в лагера, в бараките изобщо нямало място за спане и се наложило да прекара първите няколко нощи на пода в умивалнята.⁶¹

За обикновените затворници се предвиждат легла, известни като вагонки (име, което идва от леглата във вагоните на пътническите влакове). Те са на два етажа и на всеки от тях има място за по двама затворници – общо четирима. Но в много лагери затворниците спят на още по-примитивните сплошные нары. Това са дълги дървени нарове за спане, които дори не са разделени на отделни легла. В този случай затворниците просто лягали един до друг в дълга редица. Тъй като тези общи легла се смятали за нехигиенични, лагерните инспектори постоянно протестират срещу тях. През 1948 г. централната администрация на ГУЛаг издава директива за заменянето им с вагонки.⁶² Въпреки това Анна Андреевна, затворничка в Мордовия в края на 40-те и началото на 50-те години, спяла на сплошные нары, и си спомня, че много затворници дори спели на пода под тях.⁶³

По отношение на спалното бельо също цари произвол и има големи различия в отделните лагери въпреки все по-строгите (и доста скромни) изисквания на Москва. Според правилата всички затворници трябвало да получават нова хавлия всяка година, калъфка – на всеки четири години, чаршафи – на всеки две, и одеяло – на всеки пет години.⁶⁴ На практика „така нареченият сламеник вървеше заедно с леглото“, пише Елинор Липпер:

Други не получават абсолютно нищо. И през 1950 г. Исак Филщински, арестуван през 1948 г. арабист, продължава да спи под палтото си в Каргополлаг и да използва за възглавница парцали.⁶⁶

През 1948 г. е издадена директива всички пръстени подове в бараките да бъдат заменени с дървени. Но и през 50-те години подът в бараката на Ирена Аргинска не можел да се почисти добре, тъй като бил от глина.⁶⁷ А дори да са дървени, подовете често пак не могат да се почистят хубаво поради липсата на четки. Описвайки преживяванията си пред следвоенна комисия една полякиня обяснява, че в нейния лагер група затворнички винаги „давали дежурства“ нощем, чистейки бараките и тоалетните, докато другите спели: „Калта по пода на бараката трябваше да се изстъргва с ножове. Руските жени се вбесяваха от неумението ни да го правим и ни питаха как сме живели у дома. И през ум не им минаваше, че и най-мръсният под може да се изтърка с четка“.⁶⁸

Често отоплението и осветлението са също толкова примитивни, но отново има големи разлики между отделните лагери. Един затворник си спомня, че бараките били буквално тъмни: „Светлината на електрическите крушки беше жълто-бяла, едва забележима, а керосиновите лампи пушеха и миришеха на гранясало“.⁶⁹ Други се оплакват от обратното – че обикновено лампите светели по цяла нощ.⁷⁰ Някои затворници от лагерите в района на Воркута нямали проблеми с отоплението, тъй като си носели въглища от мините, но Сузана Печора, в лагпункт близо до мините в Инта, си спомня толкова студени бараки, „че косата ти замръзва в леглото, водата замръзва в чашата“.⁷¹ В нейната барака нямало и течаща вода, само донесената в кофи от дежурната – по-възрастна жена, вече неспособна на по-тежък труд, която почиствала и се грижела за бараките през деня.⁷²

И което е още по-неприятно, „ужасна тежка миризма“ изпълва бараките заради огромните количества мръсни и плесенясали дрехи, съхнещи покрай наровете, по масите, навсякъде, където може да се окачи нещо. В бараките в специалните лагери, където нощем вратите се заключват, а на прозорците има решетки, „зловонието е задушаващо“.⁷³

Липсата на тоалетни с нищо не подобрява качеството на въздуха. В лагерите, където нощем заключват затворниците, зеките използват параша, или „кофа“, точно като в затвора. Сутрин, пише един затворник, парашата направо „не можеше да се носи, така че я влачехме по хлъзгавия под. Съдържанието ѝ неизменно се разплискваше“.⁷⁴ Галина Смирнова, арестувана в началото на 50-те години, си спомня: „Ако беше нещо сериозно, налагаше се да чакаш до сутринта, иначе настъпваше ужасна смрад“.⁷⁵

Иначе тоалетните представляват външни нужници – често доста далеч от бараките, което създава доста проблеми в зимния студ. „Трябваше да използваме дървените външни тоалетни – казва Смирнова за друг лагер – дори и когато беше 30 или 40 градуса под нулата“.⁷⁶ Томас Сговио описва последствията:

Но мръсотията и пренаселеността не са само естетически проблеми или причина за относително маловажен дискомфорт. Понякога претъпканите нарове и липсата на пространство са смъртоносни, особено в лагери, където затворниците са на двайсет и четири часов работен режим. Един мемоарист пише следното за лагер, в който затворниците работели на три смени, денем и нощем: „По всяко време на денонощието в бараките имаше спящи хора. Борбата за възможността да спиш беше борба на живот и смърт. Хората се караха по този въпрос, разменяха си ругатни, биеха се и дори убиваха. Радиото в бараките не спираше да работи с пълна сила и предизвикваше силна ненавист“.⁷⁸

И тъкмо защото мястото за спане е толкова важно, то винаги е представлявало изключително важен инструмент за контрол и лагерната администрация съзнателно го е използвала като такъв. В централните московски архиви на ГУЛаг грижливо се пазят снимки на различните видове бараки, предназначени за различни видове затворници. В бараките на отличниците (или „ударниците“) има единични легла с матраци и одеяла, дървени подове и картини по стените. Затворниците – макар и не точно усмихнати пред фотографите – поне четат вестници и изглеждат добре нахранени. От друга страна, в режимните бараки – наказателните бараки за немарливите и непокорни работници – вместо легла има дървени дъски на груби дървени крака. Дори и на направените с пропагандна цел снимки режимните затворници нямат матраци и си личи, че одеялата им са общи.⁷⁹

В някои лагери около условията на спане се развива доста сложен етикет. Личното пространство е толкова ценно, че притежаването на такова и на възможност за уединение се смята за огромна привилегия, оказвана само на принадлежащите към лагерната аристокрация. На затворниците с по-висок ранг – бригадири, ударници и други – често се позволява да спят в по-малки бараки с по-малко хора. След пристигането си в един московски лагер Солженицин първоначално бил назначен за бригадир и получил място в барака, където

Всичко това се смята за изключителен лукс. Някои така желани професии – тази на дърводелец или на поправящ инструменти – дават на затворника лелеяното право да спи в работилницата. Докато работела като обущарка в Темниковския лагер, Анна Розина спяла в обущарската работилница и също така имала „право“ да ходи на баня по-често – все неща, смятани за огромни привилегии.⁸¹

Почти във всички лагери лекарите, даже и лекарите затворници, също имат правото да спят отделно – привилегия, която отразява специалния им статут. Хирургът Исак Вогелфангер се смятал за привилегирован, защото му позволявали да спи на нар в „малката стаичка до приемната“ на затворническия му лазарет: „Луната сякаш ми се усмихваше, докато заспивах“. С него спял и лагерният фелдшер, който имал същата привилегия.⁸²

Понякога за инвалидите се създават по-специални битови условия. Актрисата Татяна Окуневска успяла да уреди изпращането си в лагер за инвалиди в Литва; „Бараките бяха дълги, с много прозорци, светли и чисти, а над главата ти нямаше втори ред легла“.⁸³ Най-добри условия за спане са осигурени за затворниците, изпратени да работят в шарашките на Берия – „специалните бюра“ за талантливи инженери и техници. В Болшово, шарашка в покрайнините на Москва, бараките били „големи, светли, чисти и отоплявани с холандски пещи“, а не с метални печки. Леглата имали чаршафи и възглавници, лампите се гасели нощем и имало душ.⁸⁴ Разбира се, обитателите на тези специални квартири знаели, че могат да ги преместят, и това ги карало да работят по-усърдно.

В бараките често действа и друга, неформална йерархия. В повечето от тях важните решения за разпределянето на местата за спане взимат онези групи в лагера, които са най-силни и единни. Както ще видим, до края на 40-те години, когато големите национални групи – украинци, балтийци, чеченци, поляци – стават по-силни, обикновено най-организирани са криминалните затворници. Затова като правило те спят на горните легла, където въздухът е по-хубав и има повече пространство, и бият и ритат протестиращите. Спящите на долните легла разполагат с по-малко място. По думите на един затворник спящите на пода – с най-нисък ранг сред затворниците – страдали най-много:

Въпреки това затворниците – дори и политическите – могат да подобрят битовите си условия. Докато работел като фелдшер, полският политически затворник Карол Колонна-Чосновски бил забелязан в една изключително претъпкана барака от Гриша, криминалния „шеф“ на лагера: „Той ритна силно един от придворните си, който го прие като заповед да ми направи място и бързо стана. Смутих се и казах, че предпочитам да не седя толкова близо до огъня, но това не съвпадаше с желанията на домакина ми, както открих, когато един от хората на Гриша здравата ме блъсна“. След като възстановил равновесието си, той се озовал на дивана в краката на Гриша: „Очевидно той искаше да остана там“.⁸⁶ Колонна-Чосновски не възразил. Имало огромно значение къде си седял или си положил глава – дори и за няколко часа.

Мръсотията, пренаселеността и лошата хигиена са причина за пълчища от дървеници и въшки. През 30-те години една „хумористична“ карикатура в „Перековка“, вестника на канала Москва-Волга, показва как на един зек дават нови дрехи. Отдолу пише: „Дават ти „чисти“ дрехи, но те са пълни с въшки“. Под друга е написано: „Докато спиш в бараките, дървениците хапят като черни раци“.⁸⁷ Но проблемът не отслабва с годините. Един полски затворник отбелязва, че по време на войната негов познат от лагера развил мания към тях: „Като биолог се интересуваше колко въшки могат да съществуват на определено място. Върху ризата си преброи шейсет, а след час – още шейсет“.⁸⁸

Към 40-те години господарите на ГУЛаг отдавна са установили колко е смъртоносен предаваният от въшките тиф и – официално – водят постоянна борба с паразитите. За да се унищожи напастта, банята е задължителна на всеки десет дни, а всички дрехи се дезинфекцират както при влизането в лагера, така и през определени интервали.⁸⁹ Както видяхме, лагерните бръснари избръсват целите тела и на мъжете, и на жените при постъпването им в лагера, а после периодично – главите им. Сапунът, макар и в малки количества, редовно присъства в списъка с полагащите се на затворниците продукти: през 1944 г. например той възлиза на 200 грама месечно на затворник. Жените, затворническите деца и хоспитализираните затворници получават 50 грама допълнително, младежите – 100 грама допълнително, а извършващите „особено мръсна работа“ затворници – 200 грама допълнително. Тези миниатюрни парченца са предназначени не само за поддържането на личната хигиена, но и за прането на чаршафите и дрехите.⁹⁰ (Недостигът на сапун постоянства – както в лагерите, така и извън тях. Дори през 1991 г. съветските миньори обявиха стачка освен всичко друго и заради липсата на сапун.)

Но не всички са убедени в ефикасността на лагерните процедури за обезпаразитяване. На практика, пише един затворник, „баните сякаш само засилваха сексуалната мощ на въшките“.⁹¹ Варлам Шаламов продължава: „Обезпаразитяването не даваше никакви резултати – никоя въшка не умира в подобна дезинфекционна камера. То беше само формалност и апаратът целеше да измъчи осъдения още повече“.⁹²

Технически Шаламов греши. Апаратът не е е създаден, за да измъчва осъдените – както казах, централната администрация на ГУЛаг в Москва наистина издава много стриктни указания до лагерните командири за борба с паразитите и безброй инспекторски доклади порицават неспособността им да се справят с положението. В едно изложение от 1933 г. за битовите условия в Дмитлаг гневно се пише, че женските бараки са „мръсни, без чаршафи и одеяла; жените се оплакват от огромните количества дървеници, срещу които Санитарният отдел не се бори“.⁹³ Разследване на условията в група северни лагери от 1940 г. яростно описва „въшки в бараките и дървеници, които имат негативен ефект върху способността на затворниците да починат“ в един лагпункт, докато в Новосибирския изправително трудов лагер „сто процента от затворниците са инфектирани с въшки […], в резултат на лошите санитарни условия нивото на кожните болести и стомашните оплаквания е високо […], от това става ясно, че нехигиеничните условия в лагера струват много, много скъпо“.

Междувременно в друг лагпункт два пъти избухнала епидемия от тиф, докато в други затворниците били „почернели от мръсотия“, продължава докладът разпалено.⁹⁴ Оплакванията от въшките и гневните заповеди за унищожаването им се появяват година след година в инспекторските доклади, подавани от просекторите на ГУЛаг.⁹⁵ След една тифна епидемия в Темлаг през 1937 г. шефът на лагпункта и заместник-шефът на медицинския отдел в лагера са уволнени заради „престъпно нехайство и бездействие“ и са дадени на съд.⁹⁶ Използват се както стимули, така и наказания: през 1933 г. обитателите на една затворническа барака в Дмитлаг получават награда от един почивен ден, защото почистили всички легла от дървениците.⁹⁷

Отказът на затворниците да се къпят също се приема много сериозно. Ирена Аргинска, която била в специален лагер за политически в Кенгир в началото на 50-те години, си спомня, че жените от някаква религиозна секта в лагера отказвали по известни само на тях причини да се къпят:

Аргинска си спомня също, че в Кенгир, където нямало лимит на водата, „по принцип човек можеше да ходи на баня толкова често, колкото иска“. Леонид Ситко, бивш военнопленник в Германия, изказва предположението, че в съветските лагери е имало по-малко въшки, отколкото в германските. Той бил в Степлаг и в Минлаг, където „можеше да се къпеш колкото искаш […] и дори да переш дрехите си“.⁹⁹ Някои фабрики и работни площадки дори разполагат със собствени душове, както Исак Филщински установява в Каргополлаг, и затворниците могат да ги използват през деня, макар други затворници да страдат от липса на вода.¹⁰⁰

Но все пак Шаламов не греши напълно в циничното си описание на хигиенната система. Защото макар да са инструктирани да се отнасят сериозно към къпането, местните лагерни администратори често просто изпълняват ритуалите по обезпаразитяването и къпането, очевидно без да се интересуват особено от резултатите. Или нямало достатъчно въглища за поддържането на достатъчно висока температура в дезинфекционните апарати; или обслужващият ги персонал вършел работата си немарливо; или месеци наред нямало сапун; или го крадели. В колимския лагпункт Дизелний в деня за къпане давали „на всеки затворник късче сапун и голяма кана топла вода. Сипваха пет или шест такива кани във вана и това трябваше да стигне за всички – за измиването и изплакването на пет или шест души“. В лагпункт Стопка „докарваха водата като всички останали стоки, по тесните релси и тесния път. През зимата я правеха от сняг, макар че там нямаше много сняг, вятърът го отвяваше. […] Работниците се връщаха покрити с прах от мините и нямаше къде да се измият“.¹⁰¹

Често на пазачите им дотяга от процеса на къпане и оставят затворниците в баните само за по няколко минути – за да се спази формалността.¹⁰² В един лагпункт на Сиблаг през 1941 г. вбесен инспектор установява, че „затворниците не са се къпали от два месеца“ поради пълното нехайство на пазачите.¹⁰³ А в най-суровите лагери откритото пренебрегване на човешката същност на затворниците наистина превръща къпането в мъчение. Мнозина описват ужасите на къпането, но никой не го прави толкова добре като Шаламов, който посвещава цял къс разказ на ужасите в колимските баните. Въпреки изтощението си затворниците трябвало да чакат реда си с часове: „На баня се ходи преди или след работа. След дългите часове работа на студа (през лятото също не е по-лесно), когато всичките ти мисли и надежди са съсредоточени върху желанието да се добереш до леглото и храната, за да заспиш възможно най-бързо, бавенето в банята е почти непоносимо“.

Първо зеките се нареждат на опашка навън в студа; след това ги подкарват към претъпканите съблекални, предназначени за петнайсет души и изпълвани с до сто. И през цялото това време те знаят, че бараките им се почистват и претърсват, а оскъдните им вещи, включително глинените съдове и изтривалките, се изхвърлят в снега:

А щом се озоват в самата баня, водата често е толкова малко, че е невъзможно да се почистят. Затворниците получават „дървен леген с немного гореща вода […], няма допълнителна вода и никой не може да си купи“. Освен това баните са неотоплени: „Усещането за студ се засилва от хилядите повеи изпод вратата и процепите. Баните не са добре отоплени; имат процепи в стените“. Вътре цари „постоянна врява, придружена от пушек, блъсканица и викове; един разпространен израз дори гласи: „Да викаш като в баня““.¹⁰⁴

Томас Сговио също описва тази адска сцена и пише, че в Колима понякога се налагало да принуждават с бой затворниците да отидат на баня:

После, след като всичко свършело, отново започвал унизителният процес на раздаване на дрехи, пише Шаламов, вманиачен на тема бельо: „След като се измият, мъжете се събират до гишето далеч преди действителното раздаване на бельото. Отново и отново обсъждат в подробности полученото предишния път бельо, полученото преди пет години в Бамлаг бельо“.¹⁰⁶

И неизбежно правото да се къпеш в относително удобство също става неразделна част от системата на привилегиите. В Темлаг например затворниците на определени длъжности имат правото да се къпят по-често.¹⁰⁷ Работата в самата баня, която осигурява не само достъп до чиста вода, но и възможност да позволяваш или отказваш на други този достъп, често е сред най-търсените в лагера. В крайна сметка въпреки изключително строгите, сурови и драстични заповеди на Москва комфортът, хигиената и здравето на затворниците изцяло зависят от местните прищевки и битови условия.

Това е още един аспект на всекидневния живот, който е преобърнат наопаки, превърнат, по думите на Шаламов, от чисто удоволствие в „неприятно събитие, бреме в живота на осъдения […], доказателство за онова изместване на ценностите, което е основното качество, което лагерът внедрява в обитателите си“.¹⁰⁸

Богатата литература за ГУЛаг съдържа множество разнообразни описания на лагери и отразява преживяванията на широк кръг индивидуалности. Но една черта от лагерния живот присъства във всички лагери, през всички години и във всички мемоари: баландата – супата, сервирана на затворниците веднъж или понякога два пъти дневно.

Всички бивши затворници са единодушни относно отвратителния вкус на сервираната веднъж или два пъти дневно половинлитрова затворническа супа; тя имала водниста консистенция и подозрително съдържание. Галина Левинсон пише, че била направена от „развалено зеле и картофи, понякога с парче свинска мас, понякога с глави от херинги“.¹⁰⁹ Барбара Армонас си спомня супа от „рибешки или животински бял дроб и малко картофи“.¹¹⁰ Леонид Ситко описва супа, в която „никога нямаше никакво месо“.¹¹¹

Друг затворник си спомня супа от кучешко месо, която един от колегите му – французин – не можел да яде. „Човек от западните държави невинаги е в състояние да преодолее психологическата бариера дори и когато гладува“, заключава той.¹¹² Дори Лазар Коган, шефът на Дмитлаг, веднъж се оплаква: „Някои готвачи се държат така, сякаш не приготвят съветска храна, а свинска помия. Заради това отношение приготвената от тях храна е неподходяща и често безвкусна и слаба“.¹¹³

Но гладът е могъщ мотиватор: вероятно при нормални обстоятелства супата би била негодна за ядене, но в лагерите, където повечето хора постоянно са гладни, затворниците я ядат с охота. И гладът им не е случаен: затворниците са държани гладни, защото контролирането на храната, след контролирането на времето и жизненото пространство на затворниците, е най-важният инструмент за контрол на лагерната администрация.

Поради тази причина разпределението на храната в лагерите се превръща в доста сложна наука. Москва определя точните норми за дадени категории затворници и лагерни работници и често ги променя. Администрацията на ГУЛаг постоянно коригира цифрите си, изчислявайки и преизчислявайки минималното количество храна, необходимо на затворниците, за да продължават да работят. Лагерните командири редовно получават нови разпоредби относно дажбите. Накрая те представляват дълги и сложни документи, написани на тежък, бюрократичен език.

Типичен пример е административната заповед на ГУЛаг, издадена на 30 октомври 1944 г. Тя постановява една „гарантирана“ или основна норма за повечето затворници: 550 грама хляб дневно, 8 грама захар и различни други продукти, теоретично предназначени за баландата (обедната супа) и сервираната за закуска каша; и вечеря: 75 грама елда или юфка, 15 грама месо или месни продукти, 55 грама риба или рибни продукти, 10 грама мазнина, 500 грама картофи или зеленчуци, 15 грама сол и 2 грама „заместител на чая“.

Към този списък от продукти са добавени някои забележки. Лагерните командири са инструктирани да намалят с 50 грама хлебната дажба на онези затворници, които изпълняват само 75% от нормата, а на изпълняващите само 50% от нея – със 100 грама. От друга страна, за преизпълняващите плана са предвидени допълнителни 50 грама елда, 25 грама месо и 25 грама риба освен другите неща.¹¹⁴

За сравнение, през 1942 г. – много гладна година в целия СССР – на лагерните пазачи се полагат 700 грама хляб, почти килограм пресни зеленчуци и 75 грама месо със специални добавки за живеещите високо над морското равнище.¹¹⁵ Затворниците, които работят в шарашките през войната, са хранени дори още по-добре и на теория получават 800 грама хляб и 50 грама месо в сравнение с предвидените за обикновените затворници 15 грама. Освен това им се полагат по 15 цигари на ден, както и кибрит.¹¹⁶ Бременните жени, малолетните престъпници, военнопленниците, свободните работници и децата в детските градини получават малко по-добри дажби.¹¹⁷

Някои лагери експериментират с дори още по-конкретни уточнения. През юли 1933 г. в Дмитлаг е издадена заповед, определяща различни дажби за затворниците, изпълнили до 79% от нормата; от 80 до 89%; от 90 до 99%; от 100 до 109%; от 110 до 124%; и от 125% нагоре.¹¹⁸

Както може да си очаква, за да се определят точните дажби за точните хора в точните количества – количества, които понякога се променят всекидневно – е необходима огромна бюрокрация и много лагери трудно се справят. Съществуват цели папки с инструкции за това какво се полага на дадени затворници в дадени ситуации. Дори и най-малките лагпунктове поддържат обемисти архиви с дневното изпълнение на нормата от всеки затворник и количеството получена в резултат храна. В малкия лагпункт Кедровий Шор например – подразделение на колхоза в Инлаг – през 1943 г. има поне тринайсет различни хранителни дажби. Лагерният счетоводител – вероятно затворник – трябвало да определя коя от дажбите следва да получи всеки един от 1000-та затворници. Той първо чертаел на ръка с молив таблиците на дълги листове, после вписвал имената и цифрите, изпълвайки страница след страница с изчисленията си.¹¹⁹

В по-големите лагери бюрокрацията е дори още по-тежка. Бившият главен счетоводител на ГУЛаг, А. С. Нарински, описва как на администраторите в един лагер, който строял железопътна линия в Далечния север, им хрумнала идеята да раздават на затворниците купони за храна, за да са сигурни, че всеки ден те ще получават правилната дажба. Но дори и снабдяването с купони било трудно в система с хроничен недостиг на хартия. Неспособни да намерят по-добро решение, те решили да използват автобусни билети, които пристигнали чак след три дни. По думите на Нарински този проблем „постоянно заплашваше да дезорганизира цялата система на храненето“.¹²⁰

Транспортирането на храната до отдалечените лагпунктове през зимата също е проблем, особено за лагерите без собствени фурни. „Дори и хляб, който все още е топъл – пише Нарински, – когато се транспортира в товарен камион в продължение на 400 километра при минус 50 градуса, замръзва така, че не става не само за консумация, но дори и за гориво“.¹²¹ Въпреки разпращането на сложни инструкции за съхранението на оскъдните зеленчуци и картофите на север през зимата, големи количества замръзват и стават негодни за употреба. През лятото пък месото и рибата се вмирисват, а други храни се развалят. Зле управлявани складове изгарят до основи или се напълват с плъхове.¹²²

Много лагери създават собствени колхози – колективни стопанства – или лагпунктове мандри, но обикновено те работят зле. В доклад за един лагерен колхоз се изброяват наред с другите му проблеми липсата на квалифицирани кадри, липсата на резервни части за трактора, липсата на обор за млекодайните животни и липсата на подготовка за сезона на жътвата.¹²³

В резултат на това затворниците почти винаги страдат от недостиг на витамини дори и когато не гладуват – проблем, който лагерните власти приемат относително сериозно. Поради липсата на синтетични витамини много от тях принуждават затворниците да пият хвоя – гадна на вкус отвара от борови иглички със съмнителна ефикасност.¹²⁴ За сравнение, хранителните норми за „офицери от въоръжените сили“ изрично постановяват даването на витамин С и сушени плодове за компенсиране липсата на витамини в обичайните дажби. Освен това на генералите и адмиралите официално се полагат сирене, хайвер, консервирана риба и яйца.¹²⁵

Но в мразовитата северната зима дори и самият процес на раздаване на супата с или без витамини понякога е мъчителен, особено когато я сервират по пладне на работната площадка. През 1939 г. един лекар в Колима дори подава официално оплакване до лагерния шеф, защото затворниците били принудени да ядат храната си навън и тя замръзвала, докато се хранели.¹²⁶ Пренаселеността е проблем и при разпределянето на храната: един затворник си спомня, че в един лагпункт на Малдякската мина в Магадан имало само едно гише за храна за над 700 души.¹²⁷

Снабдяването с храна се нарушава и от събития извън лагера: по време на Втората световна война например понякога то напълно спира. Най-тежки са 1942 и 1943 г., когато големи площи от западните територии на СССР са окупирани от германската армия, а останалата част от страната е изцяло погълната от борбата с нея. Цялата държава гладува и ГУЛаг не е приоритет. Владимир Петров, затворник в Колима, си спомня, че в продължение на пет дни в лагера не била доставена никаква храна: „В мината настъпи истински глад. Пет хиляди мъже нямаха късче хляб“.

Редовно има и недостиг на съдове и прибори. Пак Петров пише, че „все още топлата при доставянето си супа се покриваше с лед, докато човек чакаше да се освободи лъжица. Вероятно това обяснява защо повечето мъже предпочитаха да ядат без лъжици“.¹²⁸ Друга затворничка смята, че е оцеляла, защото разменила „хляб за половинлитрова емайлирана купа. […] Ако имаш собствена купа, получаваш първата порция – и цялата мазнина е отгоре. Другите трябва да чакат купата ти да се освободи. Ядеш, после я даваш на друг, който я дава на трети“.¹²⁹

Други затворници си измайсторяват купи и прибори от дърво. В малкия музей, разположен в главната квартира на дружество „Памет“ в Москва, са изложени редица от тези странни вещи.¹³⁰ Както винаги централната администрация на ГУЛаг е съвсем наясно за този недостиг и от време на време се опитва да направи нещо по въпроса: дори веднъж властите поздравяват един лагер за изобретателното хрумване да използват за целта празни консервни кутии.¹³¹ Но дори и когато има прибори и съдове, често няма начин те да бъдат почистени: една заповед на Дмитлаг „категорично“ забранява на лагерните готвачи да раздават храна в мръсни съдове.¹³²

Поради всички тези причини разпорежданията на Москва за хранителните дажби – вече сведени до минималното равнище, необходимо за оцеляване – не са надежден показател за действително получаваната от затворниците храна. Не се налага и да разчитаме единствено на затворническите мемоари, за да разберем, че обитателите на съветските лагери са гладували. Самият ГУЛаг периодично проверява лагерите си и води документация за реалното хранене на затворниците в противоположност на предвижданото. Тук отново се изправяме пред изумително сюрреалистично несъответствие между изготвените в Москва изрядни списъци на хранителните дажби и докладите на инспекторите.

През 1942 г. например проверката на лагера във Волгострой установява в един лагпункт осемдесет случая на пелагра – предизвикана от недохранване болест: „Хората умират от глад“, рязко се отбелязва в доклада. В Сиблаг, голям лагер в Западен Сибир, заместник-поркурорът открива, че през първата четвърт на 1941 г. хранителните дажби „системно са нарушавани: месо, риба и мазнина се дават рядко […], захар изобщо не се дава“. През 1942 г. в района на Свердловск храната в лагерите „не включва никакви мазнини, никакво месо или риба, а често и никакви зеленчуци“. Във Вятлаг през 1942 г. „храната през юли беше лоша, почти негодна за ядене, без витамини. Това се дължи на липсата на мазнини, месо, риба, картофи […], цялата храна е на основата на брашно и зърнени продукти“.¹³³

Изглежда, някои затворници са лишавани от храна поради нарушения в снабдяването на лагера с необходимите продукти. Проблемът постоянства: в Кедровий Шор счетоводителите на лагпункта имат списък на хранителни продукти, с които да заместят онези, които затворниците би трябвало да получават, но не получават. Той включва не само сирене вместо мляко, но и сухари вместо хляб, диви гъби вместо месо и горски плодове вместо захар.¹³⁴ Затова никак не е чудно, че реалната затворническа диета доста се различава от написаното на хартия в Москва. През 1940 г. една проверка в Бирлаг установява, че „целият обяд на работещите зеки се състои от вода плюс 130 грама жито и около 100 грама черен хляб. За закуска и вечеря претоплят същата супа“. При разговора с лагерния готвач инспекторът научил също, че „теоретичните норми никога не се изпълняват“, че не им доставяли риба, месо, зеленчуци и мазнини. Лагерът, заключава докладът, „няма пари да купи хранителни продукти и облекло […], а без пари никой доставчик не желае да им съдейства“. В резултат са докладвани над 500 случая на скорбут.¹³⁵

Но също толкова често храната пристига в лагера само за да бъде открадната веднага. Кражби се извършват на абсолютно всички равнища. Обикновено храната се краде при приготвянето – от работещите в кухнята или в складовете. Затова затворниците се стремят към длъжностите, свързани с достъпа до храна (а съответно и с възможността за кражби) – готвене, миене на съдове, работа в складовете. Мястото на миячка в мъжката столова веднъж „спасило“ Евгения Гинзбург. Тя не само имала възможност да яде „истински месен бульон и превъзходни галушки, изпържени в слънчогледово олио“, но открила също, че останалите затворници благоговеят пред нея. Докато разговаряла с един мъж, гласът му затреперил „от нещо средно между силна завист и смирено преклонение пред всеки, заемащ подобна издигната позиция в живота – „там, където е храната!““.¹³⁶

Дори беленето на картофи и работата по прибирането на житото в лагерните колхози са силно желани и затворниците дават подкупи, за да ги получат и просто да могат да крадат храна. По-нататък в лагерната си кариера Гинзбург се грижела за кокошките на лагерните шефовете. Тя и колежката ѝ добре се възползвали от положението: „Задушавахме лагерния грис с рибено масло, което „заемахме“ от кокошките. Варяхме овесено желе. Освен това си поделяхме по три яйца дневно – едно в супата и по едно, което изяждахме сурово като специално гастрономическо лакомство. (Не взимахме повече, защото не смеехме да снижим индекса за добив на яйца, по който преценяваха работата ни.)“¹³⁷

Кражби се осъществяват и в много по-големи мащаби, особено в лагерните градове в Далечния север, където предвид недостига на храна не само сред затворниците, но и сред свободните работници и лагерните пазачи всеки има интерес да краде. Всички лагери ежегодно подават доклади за загубите. Само за четвъртото тримесечие на 1944 г. в доклада на лагпункта Кедровий Шор са посочени загуби на стоки и пари, възлизащи на над 20 000 рубли.¹³⁸

В национален мащаб цифрите са много по-големи. Един доклад на прокуратурата за 1947 г. например изброява много случаи на кражби, сред които един във Вятлаг, където дванайсет души, включително шефът на лагерния склад, си присвоили хранителни продукти и зеленчуци за 170 000 рубли. Друг доклад от същата година изчислява, че само през второто тримесечие на 1946 г. в разследваните трийсет и четири лагера са били откраднати общо 70 000 килограма хляб, както и 132 000 килограма картофи и 17 000 килограма месо. Подалият доклада инспектор заключава: „Сложната система за хранене на затворниците създава условия за лесни кражби на хляб и други продукти“. Освен това той обвинява „купонната система за хранене на свободните работници“, както и вътрешните инспекторски групи в лагерите, чиито членове също били напълно корумпирани.¹³⁹

В някои случаи проверките наистина дават резултат: страхувайки се от неприятности, някои лагери се стараят да спазват ако не духа, то поне буквата на закона. Един затворник например в края на всеки месец получавал половин чаша захар, която изяждал в сурово състояние. Така шефът на лагера му осигурявал определеното от московската бюрокрация количество. Той и останалите затворници тържествено наричали събитието „захарен ден“.¹⁴⁰

И накрая – не всички гладуват. Защото, макар че повечето продукти изчезват още преди да стигнат до супата, една от основните храни обикновено присъства: хлябът. Също като супата хлябът в ГУЛаг е описван многократно. Някои си го спомнят като зле изпечен: според един затворник той бил толкова твърд, че приличал на „тухла“, и в такова малко количество, че човек можел да го изяде „на два залъка“.¹⁴¹ Друг пише: „Хлябът наистина беше „черен“, защото оставените в него трици го оцветяваха в черно и правеха структурата му груба“. Той отбелязва също, че го замесвали с много вода, затова „беше влажен, тежък и така в действителност получавахме по-малко от полагащите ни се 700 грама“.¹⁴²

Други си спомнят, че затворниците се биели за по-сухите, с по-ниско съдържание на вода крайчета на хляба.¹⁴³ В късия си разказ „Черешова ракия“ Варлам Шаламов описва художествено смъртта на Осип Манделщам. Приближаващата смърт на поета личала от загубата на интерес към подобни неща: „Той спря да се стреми към крайчето на хляба и не плачеше, когато не го получеше. Вече не натъпкваше хляба с треперещи пръсти в устата си“.¹⁴⁴

В по-гладните лагери през по-гладните години хлябът придобива почти свещен статут и около консумацията му се развива специален етикет. Докато например лагерните крадци можели да отмъкват безнаказано почти всичко останало, кражбата на хляб се смятала за особено отвратителна и непростима. По време на дългото си пътуване с влак до Колима Владимир Петров открива следното: „Кражбата беше разрешена и можеше да се прилага спрямо всичко според способностите и късмета на крадеца, но имаше едно изключение – хлябът. Той беше свещен и неприкосновен независимо от всички различия между обитателите на вагона“. Всъщност Петров бил избран за староста на вагона и в това си качество трябвало да набие един презрян крадец на хляб. Той надлежно го сторил.¹⁴⁵ Томас Сговио също пише, че неписаният закон на лагерните престъпници в Колима гласял: „Кради всичко – освен свещената дажба хляб“. Той видял „не един затворник пребит до смърт заради нарушаването на свещената традиция“.¹⁴⁶ От своя страна Казимиерж Зарод си спомня:

В своите мемоари Дмитрий Панин, близък приятел на Солженицин, описва точно как можело да се изпълни това смъртно наказание: „Останалите затворници подхвърляха във въздуха хванатия да краде хляб нарушител и го оставяха да падне на земята; това се повтаряше няколко пъти и увреждаше бъбреците му. След това го изхвърляха от бараките като мърша“.

Като много други от оцелелите, преживели гладните военни години в лагерите, Панин описва и индивидуалните ритуали, съпровождащи изяждането на хляба. Ако им давали хляб само веднъж дневно – сутрин – затворниците се изправяли пред мъчително решение: дали да го изядат наведнъж, или да си оставят малко за следобед. Ако го запазели, рискували да загубят скъпоценния четвърт хляб или пък някой да им го открадне. От друга страна, парчето хляб било нещо, което можели да очакват с нетърпение през деня. Предубедеността на Панин към втория подход трябва да се възприема като уникален принос към науката за избягване на глада:

Но зеките не са единствените жители на Съветския съюз с мания към хляба и множеството начини за изяждането му. И до ден-днешен един мой познат руснак изобщо не яде черен хляб, защото като дете в Казахстан по време на войната не ядял нищо друго. Сузана Печора, затворничка в Минлаг през 50-те години, веднъж чула разговора за хляба между две руски селянки, също затворнички – жени, които били познали живота без лагерния хляб:

След това, каза ми Печора, доста се замисляла, преди да се оплаче от липсата на храна в лагерите.

ГЛАВА 11 Работата в лагерите

Работата е централната функция на повечето съветски лагери. Тя е основно занимание на затворниците и главна грижа на администрацията. Организацията на всекидневието зависи от работата, а добруването на затворниците – от качеството на труда им. Въпреки това трудно може да се направи някакво обобщение относно същината на работата в лагерите: образът на копаещия злато или въглища затворник в снежната буря е само стереотип. Има много такива затворници – милиони, както показват цифрите за лагерите в Колима и Воркута – но както вече знаем, има и лагери в централна Москва, където затворниците конструират самолети, лагери в Централна Русия, където затворниците строят и работят в атомни електроцентрали, рибарски лагери на тихоокеанския бряг, селскостопански лагери в Южен Узбекистан. Архивите на ГУЛаг в Москва са пълни със снимки на затворници с камилите им.²

Без съмнение, в ГУЛаг сферата на икономическата дейност е също толкова обширна, колкото и в самия СССР. Един поглед към „Наръчник за системата на изправително трудовите лагери в СССР“, най-изчерпателния списък на лагерите към днешна дата, разкрива съществуването на лагери, създадени около златни мини, каменовъглени мини, никелови находища; строежа на магистрали и железници; военни заводи, химически заводи, металообработващи заводи, електроцентрали; строежа на летища, жилищни блокове, канализации; копаене на торф, сечене на дървета и консервиране на риба.³ Самите администратори на ГУЛаг са запазили фотоалбум, изцяло посветен на произвежданите от затворниците стоки. Сред тях има снимки на мини, бойни ракети и други военни изделия; автомобилни части, ключалки, копчета; плаващи по реките трупи; дървени мебели, включително столове, шкафчета, телефонни кутии и бъчви; обувки, кошници и платове (с приложени мостри); килими, обработена кожа, кожени шапки, кожуси; стъклени чаши, лампи и буркани; сапун и свещи; дори играчки – дървени танкове, миниатюрни вятърни мелници и свирещи на барабан механични зайци.⁴

Работата е различна не само в отделните лагери, но и вътре в един и същ лагер. Наистина, в лесодобивните лагери повечето затворници се занимават със сеченето на дървета. Затворниците с присъди под три години работят в „изправително трудови колонии“ – лагери с лек режим, обикновено създадени около дадена фабрика или занимание. По-големите лагери на ГУЛаг понякога развиват няколко индустрии: мини, тухларска фабрика и електроцентрала, както и строителство на жилища или пътища. В тези лагери затворниците разтоварват пристигащите всеки ден товарни влакове, карат камиони, берат зеленчуци, работят в кухни, болници и детски градини. Неофициално изпълняват и функциите на прислужници, детегледачки и шивачки за лагерните командири, пазачи и техните съпруги.

Обикновено затворниците с по-дълги присъди в различни моменти са работили различни неща и са сменяли професията си в зависимост от късмета си. През своята почти двайсетгодишна лагерна кариера Евгения Гинзбург е рязала дървета, копала е ровове, чистила е къщата за гости в лагера, мила е чинии, грижила се е за кокошките, била е перачка при съпругите на лагерните командири и се е грижила за децата на затворниците. Най-накрая станала медицинска сестра.⁵ През единайсетте години, прекарани в лагери, политическият затворник Леонид Ситко е работил като оксиженист, като каменоделец в каменна кариера, като строителен работник в строителна бригада, като хамалин в железопътно депо, като миньор в каменовъглена мина и като дърводелец в мебелна фабрика, където правел маси и книжни полици.⁶

Но макар че в лагерите професиите са също толкова разнообразни, колкото и във външния свят, обикновено работещите затворници се подразделят на две категории: такива на общая работа („обща работа“) и придурки – дума, която обикновено се превежда като „доверен затворник“. Втората категория, както ще видим, има статута на отделна каста. Общата работа – съдба на огромното мнозинство от затворниците, е точно каквото звучи: неквалифициран, физически изтощителен тежък труд. „Първата зима на 1949-1950 г. в лагера беше особено тежка за мен – пише Исак Филщински. – Нямах професия, която е от полза в лагерите, и бях принуден да се местя от място на място и да върша различни видове обща работа – режех с трион, мъкнех, теглех, бутах и така нататък – с други думи, отивах там, където на нарядчика му хрумнеше да ме изпрати“.⁷

С изключение на късметлиите, при първоначалното разпределяне на работните места – обикновено строителни инженери или хора с други полезни за лагера професии, както и такива, които вече са се утвърдили като информатори – мнозинството от зеките обикновено получава обща работа след изтичането на продължаващата около една седмица карантина. Зачисляват ги и в бригади: групи от по 4 до 400 зеки, които не само работят, но се и хранят заедно и обикновено спят в една и съща барака. Всяка бригада си има бригадир – доверен затворник с висок статут, който отговаря за изпълнението на задачите, надзирава работата и се грижи групата да изпълни нормата си.

Лагерните власти добре разбират значението на бригадира, чийто статут е между този на затворника и този на администратора. През 1933 г. шефът на Дмитлаг изпраща заповед до всичките си подчинени и им напомня да намерят „сред ударниците способни хора, които са така необходими за работата“ тъй като „бригадирът е най-важният, най-значимият човек на строителната площадка“.⁸

За отделния затворник отношенията му с бригадира са повече от важни: те предопределят качеството на живота му – а дори и това дали ще живее, или ще умре, както пише един затворник:

Някои бригадири наистина плашат и тормозят работниците си. През първия си ден в мините на Караганда Александър Вайзберг припаднал от глад и изтощение: „С рев на разгневен бик бригадирът се втурна към мен, притисна ме с цялата сила на могъщото си тяло, започна да ме рита, блъска и накрая ми нанесе такъв удар по главата, че паднах на земята, полузашеметен, покрит със синини и със стичаща се по лицето ми кръв“.¹⁰

В други случаи бригадирът оставя бригадата да функционира като организирана група от равни, което кара затворниците да работят по-усърдно, дори и да не го искат. В романа „Един ден от живота на Иван Денисович“ героят на Солженицин в един момент размишлява, че лагерната бригада „не е като работната команда навън, където Иван Иванович и Пьотър Петрович получават всеки собствената си надница. В лагерите нещата са уредени така, че не шефовете, а другите в бригадата принуждават зека да работи както трябва. Или всички получават поощрение, или пък загиват всички заедно“.¹¹

Вернон Крес, друг затворник в Колима, бил навикван и бит от другите в бригадата, защото не можел да поддържа темпото. Накрая го принудили да отиде в „слабашка“ бригада, чиито членове никога не получавали пълната дажба.¹² Юрий Зорин също попаднал в истински трудолюбива бригада, съставена главно от литовци, които не търпели в редиците си кръшкачи: „Не можете да си представите колко охотно и добре работеха […], ако сметнеха, че работиш зле, изригваха те от литовската бригада“.¹³

Ако имал нещастието да попадне в „лоша“ бригада и не можех да се измъкне от нея с подкуп или по някакъв друг начин, затворникът можел да умре от глад. М. Б. Минадлин, по-късно един от основателите на „Памет“, веднъж бил включен в колимска бригада, съставена главно от грузинци и ръководена от грузински бригадир. Той много бързо осъзнал, че членовете на бригадата не само се боят от бригадира си не по-малко, отколкото от пазачите, но и че като „единствен евреин в бригада от грузинци“ нямало да му признават специални заслуги. Един ден той работил особено усърдно в опит да получи най-голямата дажба – 1200 грама хляб. Но бригадирът отказал да му го признае и отбелязал срещу името му едва 700 грама. Чрез подкуп Миндлин се преместил в друга бригада и попаднал в съвсем различна атмосфера: новият бригадир наистина се грижел за подчинените си и дори през първите няколко дни го оставил на по-лек труд, за да възстанови силите си: „Който попаднеше в бригадата му, се смяташе за късметлия и беше спасен от смърт“. По-късно самият той станал бригадир и започнал да дава подкупи, така че всички членове на бригадата му да получават най-доброто от лагерните готвачи, режещите хляба и останалите важни хора.¹⁴

Нагласата на бригадира е важна, защото в повечето случаи общата работа не е нито безполезна, нито безсмислена. Според един виден учен докато в германските лагери работата е „по принцип средство за мъчение и унижение“ от съветските затворници се очаква да изпълняват някаква част от лагерния производствен план.¹⁵ Да, наистина има и изключения от това правило. Понякога глупави или садистични пазачи наистина поставят на затворниците безсмислени задачи. Сузана Печора си спомня как ѝ възложили да разнася напред-назад кофи с пръст – „напълно безполезна дейност“. Един от „шефовете“ на работното ѝ място открито ѝ заявил: „Не ми е необходим трудът ти, искам да страдаш“ – фраза, която вероятно би се сторила позната на затворниците в Соловецки през 20-те години.¹⁶ През 40-те години, както ще видим, вече съществува и система от наказателни лагери, чиято основна цел не е икономическа, а наказателна. Но дори и в тях от затворниците се очаква да произвеждат нещо.

Но обикновено целта не е затворниците да страдат – или може би е по-точно да се каже, че никой не се интересува дали страдат, или не. Далеч по-важно е да намерят мястото си в производствения план на лагера и да изпълняват нормата си. Нормите са различни: изсичане на толкова и толкова кубически метра дървесина, изкопаване на ровове, добиване на въглища. И тези норми се приемат изключително сериозно. Множество плакати в лагерите призовават затворниците да изпълняват нормите си. Целият „културно-възпитателен“ апарат в лагерите обслужва същото послание. В столовите на някои лагери или на централния площад има огромни табла, на които срещу всяка бригада се отбелязва изпълнението на дневната норма.¹⁷

Нормировчикът, чиято работа – според общото мнение – изисква големи умения, изчислява грижливо и научно обосновано нормите. Жак Роси например отбелязва, че нормите на почистващите снега варирали в зависимост от това дали снегът бил пресен и лек, леко поутъпкан, или утъпкан (изискващ натиск със стъпало върху лопатата), много утъпкан или замръзнал (изискващ работа с кирки). А дори и след всичко това „поредица от коефициенти отчита разстоянието и височината на почистения с лопати сняг и т.н.“.¹⁸

Но макар и теоретично научен, процесът на определяне и отчитане на нормите е просмукан от корупция, нередности и несъответствия. Първо, нормите на затворниците обикновено се покривали с тези на свободните работници – от тях се очаквало да постигнат резултатите на професионалните дървосекачи или миньори. Но затворниците далеч не са професионални дървосекачи или миньори и често нямат почти никаква представа какво се иска от тях. А след дългото пребиваване в затвора и мъчителното пътуване в неотоплени товарни вагони физическото им състояние не би могло да се нарече дори и задоволително.

Колкото по-неопитен и изтощен е затворникът, толкова повече страда. Евгения Гинзбург дава класическо описание на две жени, опитващи се да секат дървета – и двете интелектуалки, непривикнали на тежък труд, и двете изтощени от годините в затвора:

В края на деня бригадирът обявил, че Евгения и Галя са изпълнили само 18% от нормата и им „платил“ за лошата работа: „След като получихме късчето хляб, съответстващо на представянето ни, на следващия ден ни отведоха едва влачещи се от изтощение на работното ни място“. Междувременно бригадирът не спирал да повтаря, че не възнамерява „да хаби ценна храна за предатели, неспособни да изпълнят нормата си“.¹⁹

В лагерите от Далечния север – особено тези в района на Колима, както и във Воркута и Норилск, все отвъд Арктическия кръг – климатът и теренът правят нещата още по-трудни. Често в тези арктически райони лятото, противно на всеобщото убеждение, не е по-поносимо от зимата. Дори и там температурите могат да достигнат доста над 30°С. При стапянето на снега повърхността на тундрата се превръща в кал и затруднява придвижването, а комарите сякаш летят на сиви облаци и вдигат такъв шум, че нищо друго не се чува. Един затворник си ги спомня:

Зимите, разбира се, са много, много студени. Температурите падат до 30°, 40° или 50° под нулата. Мемоаристи, поети и писатели са се опитвали да опишат какво е да работиш в такъв мраз. Един казва, че било толкова студено, та дори и „най-простото внезапно движение с ръка във въздуха предизвикваше доловим свистящ звук“.²¹ Друг пише как сутринта на Бъдни вечер се събудил и открил, че не може да си помръдне главата.

Трети пише, че било „опасно да спреш да се движиш. По време на преброяването подскачахме, тичахме на място и потупвахме телата си, за да се стоплим. Непрекъснато масажирах пръстите на краката си и свивах пръстите на ръцете си в юмрук […], докосването на метален инструмент с гола ръка можеше да доведе до откъсване на кожата, а ходенето до тоалетната беше изключително опасно. Пристъпът на диария можеше да те остави завинаги в снега“. В резултат на това някои затворници просто цапали панталоните си: „Беше неприятно да се работи край тях, а когато след завръщането в палатките започвахме да се стопляме, се разнасяше непоносима воня. Останалите често биеха и изхвърляха навън изпоцапалите се“.²³

От гледна точка на атмосферните условия някои видове обща работа са по-неприятни от други. Един затворник си спомня, че в арктическите каменовъглени мини въздухът под земята бил по-топъл, но върху миньорите постоянно капела ледена вода: „Миньорът се превръща в нещо като гигантска ледена висулка, организмът му мръзне в продължение на много време. След три или четири месеца подобен адски труд затворниците развиват сериозни заболявания“.²⁴

В Каргополлаг Исак Филщински също се озовава на едно от най-неприятните работни места през зимата – сортирането на трупи преди обработването им. Това означавало да стоиш във водата цял ден и макар че тя била топла – идвала от електроцентралата – въздухът не бил:

През зимата най-тежка е работата в горите – тъй като в тайгата през зимата е не само студено, но и периодично излизат страшни, непредвидими бури – наричани бураны или пургаи. Една такава буря застигнала Дмитрий Бистролетов, затворник в Сиблаг:

Докато работел в една каменна кариера в Колима, Януш Бардах също попаднал в бураны. Заедно с пазачите той и съзатворниците му успели да се върнат в лагера, като вървели след кучетата и се привързали един към друг с въже:

Когато бригадата на Бардах пристигнала в лагера, трима затворници липсвали. Обикновено, пише той, „откриваха телата на загубилите се затворници чак през пролетта, често само на сто метра от зоната“.²⁷

Уставното облекло, раздавано на затворниците, изобщо не ги предпазва от времето. През 1943 г. например централната администрация на ГУЛаг нарежда затворниците да получават освен другото една лятна риза (за два сезона), чифт летни панталони (за два сезона), една подплатена с памучен плат зимна шуба (за две години), чифт подплатени зимни панталони (за осемнайсет месеца), филцови ботуши (за две години) и бельо за девет месеца.²⁸ Но на практика дори и тези оскъдни дрехи никога не достигат. През 1948 г. един инспектор извършва проверка на двайсет и три лагера и докладва, че доставките на „дрехи, бельо и обувки са незадоволителни“. Това звучи направо меко. В един лагер в Красноярск по-малко от половината затворници имали обувки. В Норилск, в Далечния север, само 75% имали топли ботуши и само 86% – топли дрехи. Във Воркута, също в Далечния север, само 25 до 30% от затворниците имали бельо и само 48% – топли ботуши.²⁹

Поради липсата на обувки затворниците импровизират. Правят ги от брезова кора, парчета плат, стари автомобилни гуми. Тези изобретения в най-добрия случай са неудобни и затрудняват ходенето, особено в дълбокия сняг. В най-лошия случай пропускат, гарантирайки измръзване.³⁰ Елинор Липпер описва собственоръчно направените си ботуши, наричани в лагера „Че-Фе-Ге“ съкратено от Челябинската фабрика за гуми:

Друг затворник също описва подобна импровизация: „Отстрани бяха отворени, така че пръстите се виждаха. Не можех да стегна хубаво плата, с който увивах краката си, и затова пръстите ми мръзнеха“. Носенето на тези обувки наистина му докарало измръзване, което – според него – спасило живота му, тъй като вече не бил в състояние да работи.³²

Различните затворници имат различни теории за начините на справяне със студа. За да се стоплят в края на деня, някои затворници например се втурвали в бараките и се струпвали около печката – толкова близко, че понякога дрехите им се подпалвали: „Разнасяше се отвратителната смрад на горящи дрипи, която те удряше в носа“.³³ Други смятат това за глупаво. Исак Филщински научил от по-опитни затворници, че струпването около печката или лагерния огън било опасно, тъй като внезапната промяна на температурата водела до пневмония: „Човешкият организъм е така устроен, че независимо колко е студено, тялото се приспособява и свиква. В лагера винаги следвах това мъдро правило и никога не настинах“.³⁴

От лагерните власти се изисква да се съобразяват със студа. Правилата предвиждат допълнителни дажби за затворниците в някои северни лагери. Но съгласно документите от 1944 г. те често възлизат само на 50 грама хляб допълнително на ден – няколко хапки – което едва ли е достатъчно, за да компенсира силния студ.³⁵ На теория, когато било много студено или се очаквала буря, работниците изобщо не трябвало да работят. Владимир Петров твърди, че по времето на Берзин в Колима затворниците спирали работа, щом температурите паднели до -51°С. През зимата на 1938-1939 г., след отстраняването на Берзин, температурите трябвало да паднат до 60° под нулата, за да се преустанови работата. Но дори и това правило невинаги се спазвало, пише Петров, тъй като в златната мина само лагерният командир разполагал с термометър. В резултат „през зимата на 1938-1939 г. само три дни бяха обявени за неработни поради ниска температура срещу петнайсет дни през зимата на 1937-1938 г.“.³⁶

Друг мемоарист, Казимиерж Зарод, отбелязва, че през Втората световна война в неговия лагер пределната температура била 49 градуса под нулата и си спомня как веднъж казали на дървосекаческата му бригада да се прибира в лагера през деня, тъй като термометърът показвал -53°С: „Колко бързо събрахме екипировката си, подредихме се в колона и потеглихме към лагера“.³⁷ Бардах си спомня, че през военните години в Колима правилото било -50°С, „въпреки че режещият вятър никога не се взимаше под внимание“.³⁸

Но не само атмосферните условия пречат за изпълнението на нормите. В някои лагери те наистина са твърде завишени. Отчасти това е резултат от логиката на съветското централно планиране, която повелява предприятията да увеличават производството си всяка година. Елинор Олицкая си спомня как съзатворничките ѝ се мъчели да изпълняват нормите в шивашката фабрика на лагера, тъй като искали да запазят работата си на топло и закрито. Но понеже успявали, лагерната администрация постоянно ги вдигала и затова станали неизпълними.³⁹

Също така нормите стават все по-тежки, защото и затворниците, и нормировчиците лъжат, завишавайки работата, която е била или щяла да бъде свършена. В резултат на това с времето някои норми стават направо астрономически. Александър Вайзберг си спомня, че дори и при по-леката на пръв поглед работа нормите изглеждали невероятни: „Всеки като че се изправяше пред буквално неизпълнима задача. За десет дни двамата перачи трябваше да изперат дрехите на 800 мъже“.⁴⁰

Не че преизпълнението на нормата винаги носи очакваните облаги. Антони Екарт си спомня как ледът в реката край лагера му се пропукал и възникнала опасност от наводнение: „Няколко бригади от най-силните затворници, включително „ударниците“, два дни работиха като луди, практически без почивка. За свършеното им дадоха по една херинга на двама души и по пакет махорка [суров тютюн] – на четирима“.⁴¹

При тези условия – дълги работни дни, малко почивни и недостатъчен отдих през деня – инцидентите са чести. В началото на 50-те години група неопитни затворнички трябвало да запалят стърнищата близо до Озерлаг. Само при този случай, спомня си една от тях, „няколко жени обгоряха до смърт“.⁴² Изтощението и атмосферните условия често се оказват смъртоносна комбинация, както пише Александър Долгун:

Москва води статистика за злополуките и понякога те водят до гневни спречквания между инспекторите и лагерните командири. Един доклад за 1945 г. посочва 7124 инцидента само в каменовъглените мини на Воркута, от които 482 са завършили със сериозни наранявания и 137 – със смърт. Инспекторите хвърлят вината върху липсата на миньорски лампи, върху спирането на тока, върху неопитността на работниците и честата им смяна. Те сърдито изчисляват загубените в резултат на злополуките работни дни: 61 492.⁴⁴

Абсурдно лошата организация и немарливото управление също спъват работата. Макар да е важно да се отбележи, че и обикновените съветски работни места не се управляват добре, ситуацията е по-лоша в ГУЛаг, където никой не се интересува от живота и здравето на работниците, а редовното снабдяване с резервни части се нарушава от климатичните условия и огромните разстояния. Хаосът властва над ГУЛаг още от дните на Беломорканал и това продължава чак до 50-те години дори и след като много от работните места в Съветския съюз вече са механизирани. Работещите в дърводобива не разполагат с „верижни триони, с трактори за изтегляне на дървесина и с товароподемни машини“.⁴⁵ Заетите в текстилната промишленост получават „или твърде малко, или неподходящи работни инструменти“. Според уточнението на една затворничка това означава, че всички шевове трябвало „да се притискат с огромна двукилограмова ютия. Трябваше да изгладиш 426 чифта панталони за една смяна и ръцете ти изтръпваха от вдигането на тежестта, а краката ти подпухваха и боляха“.⁴⁶

Освен това машините често се развалят – фактор, който не се взима под внимание при изчисляването на нормите. В същата текстилна фабрика „често викахме техниците. Това бяха главно затворнички. Поправянето продължаваше часове, тъй като жените бяха неопитни. Ставаше невъзможно да свършим задължителното количество работа и съответно не получавахме хляб“.⁴⁷

Темата за развалените машини и неопитните техници се появява отново и отново в аналите на администрацията на ГУЛаг. Районните лагерни администратори, присъствали на Далекоизточната партийна конференция в Хабаровск през 1934 г., се оплакват от постоянните сривове в снабдяването с машини и лошата квалификация на техниците, поради което не можели да изпълнят нормите за добив на злато.⁴⁸ В едно писмо от 1938 г. до заместник-министъра на вътрешните работи, отговарящ за ГУЛаг, се заявява, че „40 до 50% от тракторите са развалени“. Но дори и по-примитивните методи на работа често не действат. Едно писмо от предишната година отбелязва, че 25% от използваните в ГУЛаг 36 491 коня са негодни за работа.⁴⁹

Предприятията на ГУЛаг изпитват и остра липса на инженери и администратори. Малцина опитни техници работят доброволно в проектите на ГУЛаг, а онези, които все пак го правят, невинаги притежават необходимите умения. През годините са правени много опити за привличане на свободни работници в лагерите и са предлагани огромни стимули. Още в средата на 30-те години служители на Далстрой се опитват да привлекат работници от цялата страна, обещавайки специални привилегии на всеки, който подпише двугодишен трудов договор. Предлаганата заплата за първите две години е с 20% по-висока от средната за Съветския съюз и през следващите години нараства с по 10%, включени са и платени отпуски, достъп до специални хранителни продукти и продоволствия, както и щедра пенсия.⁵⁰

Освен това съветската преса описва лагерите от Далечния север с фанфари и ентусиазъм. Пример за подобна пропаганда се появява на английски в предназначеното за чужденци издание „Совиетленд“ („Съветска земя“). В класическа за жанра статия от април 1939 г., посветена на Магадан, списанието се превъзнася за магическата привлекателност на града:

Изобщо не се споменава, че повечето от хората, чийто живот е „подчинен на строгия работен график“ са затворници.

Не че има значение: тези усилия така и не успяват да привлекат необходимия брой специалисти и ГУЛаг трябва да разчита на случайно озовали се в него затворници. Един затворник си спомня как изпратили строителната му бригада на 600 километра от Магадан, за да строи мост. След като пристигали, си дали сметка, че никой от бригадата не е строил мост. Поверили ръководството на един затворник инженер, макар мостовете да не били неговата специалност. Все пак построили моста. Но първото наводнение го отнесло.⁵²

Но това е дребна катастрофа в сравнение с някои други. Цели проекти на ГУЛаг, включващи хиляди хора и огромни ресурси, се оказват забележително недомислени и прахоснически. Може би най-известният сред тях е опитът да се построи железопътна линия от района на Воркута до устието на река Об при Северния ледовит океан. Съветското правителство взима решението за започването на строежа през април 1947 г. Месец след това проучвателната дейност и самият строеж започват едновременно. Затворниците се заемат и с изграждането на ново пристанище до Каменний нос, където река Об се разширява към морето.

Както обикновено има усложнения: тракторите не са достатъчно, така че вместо тях затворниците използват стари танкове. Плановиците компенсират липсата на машини с претоварване на затворниците. Единайсетчасовият работен ден е нещо нормално и през дългите летни дни дори свободните работници често остават на работа от девет часа сутринта до полунощ. Към края на годината усложненията са придобили по-сериозен характер. Проучвателният екип е установил, че Каменний нос е неподходящо място за пристанището: водата не е достатъчно дълбока за големи кораби, а почвата е твърде нестабилна за тежка промишленост. През януари 1949 г. Сталин провежда среднощна среща, на която съветското ръководство решава да премести и пристанището, и железницата: сега линията трябвало да свързва река Об не с района на Воркута на запад, а с река Енисей на изток. Построени са два нови лагера – Строителна площадка №501 и Строителна площадка №503. И двата започват да полагат железопътни релси едновременно. Идеята е да се срещнат по средата. Разстоянието помежду им е 1297 километра.

Работата продължава. Според един източник във върховия момент по железопътната линия работят 80 000 души, а според друг – 120 000. Проектът става известен като „Пътя на смъртта“. Строителството в арктическата тундра се оказва почти невъзможно. При превръщането на зимния лед в лятна кал постоянно се налага релсите да се предпазват от извиване и потъване. Но въпреки това вагоните често дерайлират. Поради проблеми с доставките затворниците започват да използват за строежа дърво вместо стомана – решение, което гарантира провала на проекта. При смъртта на Сталин през 1953 г. откъм единия край са положени 500 километрамили релси, а откъм другия – 200 километра. Пристанището съществува само на хартия. Седмица след погребението на Сталин целият проект, струващ 40 млрд. рубли и 10 хил. живота, е изоставен завинаги.

В по-малък мащаб подобни истории се повтарят всеки ден – из целия ГУЛаг. Но въпреки неблагоприятните атмосферни условия, неопитността и лошото ръководство натискът върху лагерните администратори никога не отслабва, както и натискът върху затворниците. Шефовете са подлагани на безкрайни инспекции и проверки и постоянно са призовавани да работят по-добре. Колкото и фиктивни да са, резултатите имат значение. Това може и да е изглеждало нелепо на затворниците, които добре знаели колко немарливо се работи, но всъщност играта е изключително сериозна. Много от тях няма да оцелеят.

Ако не бяха ясно обозначени като част от архивите на НКВД, обикновеният наблюдател би могъл лесно да се заблуди, че снимките от 1945 г. в грижливо запазения албум на Богословлаг изобщо не са от лагер. На тях се виждат добре поддържани градини, цветя, храсти, фонтан и белведер, в който затворниците можели да седнат и да починат. Входът на лагера е украсен с червена звезда и с лозунга: „Цялата ни сила за бъдещата мощ на Родината!“. Снимките на затворниците в съседния албум също не съвпадат с популярната представа за обитателя на ГУЛаг. Щастлив мъж държи тиква; крави теглят плуг; усмихнат лагерен командир откъсва ябълка. До снимките има графики. Едната показва планираното производство на лагера, другата – изпълнението на плана.

Всички тези снимки, изрязани, залепени и надписани със старателност, каквато учениците проявяват при подготвянето на училищен проект, са създадени от една и съща институция на ГУЛаг: Культурно-воспитательная часть – културно-възпитателния отдел или КВЧ, както обикновено е известен сред затворниците. КВЧ или негови еквиваленти съществуват от самото създаване на ГУЛаг. През 1924 г. в първото издание на „СЛОН“ – списанието на Соловецкия затвор – има статия за бъдещето на затворите в Русия: „Изправително трудовата политика на Русия трябва да превъзпитава затворниците, приучавайки ги да участват в организиран продуктивен труд“.⁵⁵

Но обикновено истинската цел на лагерната пропаганда са по-високите производствени цифри. Такъв е случаят дори и при строежа на Беломорканал, когато, както видяхме, пропагандата за „превъзпитанието“ е във вихъра си и вероятно е най-искрена. По това време националният култ към ударника е във връхната си точка. Лагерни художници рисуват портрети на най-добрите работници на канала, а лагерните артисти и музиканти изнасят за тях специални представления. Ударниците дори са канени на огромни събрания, където се пеят песни и се произнасят речи. Едно подобно събрание от 21 април 1933 г. е последвано от двудневен „трудов щурм“: в продължение на 48 часа никой от участващите 30 000 ударници не напуска работното си място.⁵⁶

Тази дейност е изоставена безцеремонно в края на 30-те години, когато затворниците стават „врагове“ и вече не могат да бъдат едновременно и „ударници“. Въпреки това след като през 1939 г. Берия поема управлението на лагерите, пропагандата бавно се завръща. Макар че никога вече няма да има Беломорканал – проекта на ГУЛаг, чийто успех е разтръбен из целия свят – приказките за превъзпитанието се завръщат в лагерите. През 40-те години във всеки лагер теоретично има поне един инструктор от КВЧ, както и малка библиотека и КВЧ „клуб“, където се подготвят театрални представления и концерти, изнасят се политически лекции и се провеждат политически дискусии. Томас Сговио си спомня един такъв клуб: „Стените на главната зала, побираща около трийсет души, бяха дървени и боядисани в ярки цветове. Имаше няколко маси, вероятно предназначени за четене. Но нямаше книги, вестници и периодични издания. И как би могло? Вестниците бяха безценни. Използвахме ги за пушене“.⁵⁷

От 30-те години нататък основните „клиенти“ на КВЧ би трябвало да са криминалните затворници. Точно както не е ясно дали на политическите може да се позволява да работят като специалисти, така не е ясно и дали опитите за превъзпитаването им си струват труда. В една директива на НКВД от 1940 г. за културно-възпитателната работа в лагерите изрично се заявява, че извършилите контрареволюционни престъпления не са подходящ обект за превъзпитание. В театралните продукции на лагерите им се позволява да свирят на музикални инструменти, но не и да говорят или пеят.⁵⁸

Както често става, тези заповеди по-често се пренебрегват, отколкото се спазват. И – както също често става – действителната функция на КВЧ в лагерите се различава от замисъла на московските господари на ГУЛаг. Москва иска КВЧ да накара затворниците да работят по-усърдно, но затворниците използват КВЧ за свои собствени цели: за морална подкрепа и за оцеляване.

На пръв поглед културно-възпитателните инструктори в лагерите сякаш наистина се опитват да пропагандират сред затворниците ценността на труда – точно както оперативните работници на Комунистическата партия се стараят да го правят в света извън вратите на затворите. В по-големите лагери КВЧ издава лагерни вестници. Понякога това са истински вестници с репортажи, дълги статии за успехите на лагера и „самокритика“ – коментари за нередностите в лагера – стандартна черта на цялата съветска преса. Като се изключи един кратък период в началото на 30-те години, тези вестници са предназначени предимно за свободните работници и лагерната администрация.⁵⁹

За затворниците има и „стенвестници“ предназначени не за разпространение (все пак в страната има недостиг на хартия), а за излагане на специални табла. Един затворник описва стенвестниците като „атрибут на съветския начин на живот – никой не ги четеше, но те се появяваха редовно“. В тях често има „хумористични раздели“: „Очевидно си мислеха, че умиращите от глад затворници ще прочетат материала в този раздел, ще се спукат от смях и накрая ще засрамят кръшкачите и мързеливците, които не желаят да изкупят вината си към отечеството с честен труд“.⁶⁰

Колкото и нелепи да изглеждат за мнозина, централната администрация на ГУЛаг в Москва гледа на стенвестниците много сериозно. Стенвестниците, гласи една директива, „трябва да описват най-добрите примери за труд, да популяризират ударниците, да заклеймяват кръшкачите“. Не се позволяват снимки на Сталин: все пак става дума за престъпници, а не за „другари“ и те продължават да бъдат изключвани от съветския живот, забранява им се дори да погледнат своя лидер. Понякога абсурдната атмосфера на секретност, обхванала лагерите през 1937 г., остава и през 40-те години: отпечатаните в лагерите вестници не могат да се изнасят навън.⁶¹ Освен че окачва стенвестници, КВЧ прожектира и филми. Густав Херлинг гледал американски мюзикъл, „пълен с жени с прилепнали бодита, мъже с тесни сака и набрани шалчета“ както и пропаганден филм, който завършил с „триумф на справедливостта“: „Тромавите студенти победиха в социалистическото съревнование и с блеснали очи изнесоха реч, възславяйки Държавата, където физическият труд се смята за най-висока почест“.⁶²

Междувременно някои криминални затворници се възползват от затъмнените стаи за прожектиране на филми, за да извършват убийства на отмъщение. „Спомням си как в края на една прожекция изнесоха на носилка тялото на мъртъв мъж“ каза ми един затворник.⁶³

КВЧ спонсорира и футболни мачове, състезания по шах, концерти и представления, тържествено наричани „самообразователни творчески дейности“ Един архивен документ изрежда репертоара на хоровия и танцов ансамбъл на НКВД, обикалящ лагерите:

Включени са и няколко по-леки песни като „Хайде да пушим“ и „Песен за Днепър“ която най-сетне прославя река, а не институция на тайните служби. В театралния репертоар има и няколко пиеси на Чехов. Въпреки това повечето артистични усилия целят поне теоретично да просвещават, а не да забавляват затворниците. Една заповед на Москва от 1940 г. заявява: „Всяко представление трябва да възпитава затворниците и да ги учи на по-съзнателен труд“.⁶⁵ Както ще видим, затворниците се научават да използват и представленията за оцеляването си.

Но „самообразователната творческа дейност“ не е единствената грижа на Културно-възпитателния отдел – нито пък е единствената пътека към по-леката работа. КВЧ трябва да събира и предложения за подобряване или „рационализиране“ на затворническия труд – задача, която се приема ужасно сериозно. В доклада си до Москва за полугодието един лагер в Нижне-Амурск твърди без ирония, че са направени 302 рационализации, от които 157 са били приложени и са довели до икономия от 812 332 рубли.⁶⁶

Исак Филщински също отбелязва с доста голяма ирония, че някои затворници станали истински майстори в използването на тази политика за собствена облага. Един бивш шофьор заявил, че знае как да конструира механизъм, благодарение на който автомобилите щели да се движат с кислород. Развълнувани от възможността за истински важна „рационализация“, шефовете на лагера му осигурили лаборатория, в която да работи върху идеята: „Не мога да кажа дали му вярваха, или не. Просто изпълняваха инструкциите на ГУЛаг. Във всеки лагер трябваше да има хора, работещи като рационализатори или изобретатели […], а кой знае, може би Влодин щеше да открие нещо и тогава всички щяха да получат Сталиновата награда!“. Блъфът на Влодин накрая бил разкрит, когато един ден се върнал от лабораторията си с направена от скрап огромна конструкция, чието предназначение не могъл да обясни.⁶⁷

Също като външния свят и лагерите продължават да провеждат „социалистически съревнования“, в които затворниците се съревновават помежду си за повишаване на производството. Освен това ударниците са на почит заради приписваната им способност да изпълняват нормите в троен и четворен размер. В Глава 4 описах първата подобна кампания, започнала през 30-те години, но те продължават – със забележимо по-малък ентусиазъм и забележимо повече преувеличения – и през 40-те години. За победителите се предвиждат най-различни награди. Някои се сдобиват с по-големи дажби или по-добри битови условия. Други получават по-нематериални награди. През 1942 г. например една от наградите за добро представяне е книжка отличника – книжка, присъждана на получилите статута на „отлични“ работници. Тя съдържа малък календар с място за записване на всекидневното изпълнение на нормата; празно място за записване на идеи за „рационализации“; списък с правата на притежателя на книжката (да получава най-хубавото място в бараките, най-добрите униформи, неограничено право на колети и т.н.); и цитат на Сталин: „Трудолюбивият работник се чувства свободен гражданин на страната си, социалистически активист. И когато работи усърдно и прави за обществото всичко по силите си, той е герой на труда“.⁶⁸

Едва ли всички са приемали подобно отличие особено сериозно. Полският затворник Антони Екарт също описва една такава трудова кампания:

Но инструкторите на КВЧ са натоварени и с убеждаването на „отказващите“ че е в техен интерес да работят, вместо да седят в карцера или да се опитват да карат на малки дажби. Очевидно малцина приемат лекциите им сериозно: има и много други начини затворниците да бъдат убедени да работят. Но някои изпълняват добросъвестно задачата си – за голямо удоволствие на шефовете на ГУЛаг в Москва. Всъщност те приемат тази функция ужасно сериозно и дори провеждат периодични конференции на инструкторите на КВЧ, предназначени за обсъждане на въпроси като „Какви са основните мотиви на отказващите да работят?“ и „Какви са практическите резултати от премахването на почивния ден на затворниците?“.

На една такава среща през Втората световна война организаторите сравняват бележки. Един признава, че някои „кръшкачи“ не могат да работят, понеже са твърде слаби, за да живеят от дажбите, които получават. И все пак, твърди той, дори гладуващите хора можели да бъдат мотивирани: той казал на един „кръшкач“ че поведението му е „като нож в гърба на брат му, който е на фронта“. Това било достатъчно, за да го убеди да пренебрегне глада си и да работи по-усърдно. Друг твърди, че показал на „кръшкачите“ снимки от „битката при Ленинград“ след което всички те незабавно отишли да работят. Трети пък казва, че в неговия лагер на най-добрите бригади разрешили да боядисат собствените си бараки, а най-добрите работници били насърчени да посадят цветя на собствените си парчета земя. В запазените в архивите протоколи от тази среща след това изказване някой отбелязал: Хорошо! – „Чудесно!“.⁷⁰

Тази обмяна на опит се смята за толкова важна, че в разгара на войната културно-възпитателният отдел на ГУЛаг в Москва си прави труда да отпечата брошура по въпроса. Озаглавена е – с очевидни религиозни отгласи – „Възкресение“. Авторът, някой си другаря Логинов, описва различните си отношения със затворниците „кръшкачи“. Чрез хитри психологически похвати той успял да убеди всеки един от тях в ценността на усърдния труд.

Историите са доста предсказуеми. В една от тях например Логинов обяснява на Екатерина Ш., образованата съпруга на мъж, осъден на смърт за „шпионаж“ през 1937 г., че съсипаният ѝ живот отново може да бъде осмислен в контекста на Комунистическата партия. На друг затворник, Самуел Голдщайн, Логинов разяснява „расистките теории“ на Хитлер и му дава да разбере какво би означавал за него „Хитлеровият Нов ред“ в Европа. Голдщайн така се вдъхновява от това изненадващо (в СССР) позоваване на еврейската му етническа принадлежност, че веднага иска да потегли за фронта. Логинов му казва: „Днес твоето оръжие е твоят труд“ и го убеждава да работи по-усърдно в лагера. „Отечеството има нужда от живота ти също като теб“ казва той на друг затворник, който – със сълзи на очи – се връща на работа, след като чува тези думи.⁷¹

Явно другарят Логинов се гордее с работата си и ѝ се посвещава с огромна енергия. Ентусиазмът му е искрен. Отплатата, която получава за труда си, също е реална: В. Г. Наседкин, тогава шеф на цялата система на ГУЛаг, е толкова доволен от старанието му, че нарежда брошурата да се разпрати до всички лагери в системата и награждава Логинов с премия от 1000 рубли.

Но не е толкова ясно дали Логинов и неговите кръшкачи наистина са вярвали в работата му. Ние не знаем например дали Логинов е разбирал на някакво равнище, че много от хората, които „възкресявал“ не са извършили никакво престъпление. Не знаем също дали хора като Екатерина Ш. (ако е съществувала) наистина са се върнали към съветските ценности, или тя просто изведнъж си е дала сметка, че като се преструва, може да получи по-хубава храна, по-добро отношение или по-лека работа. Двете възможности дори не са взаимоизключващи се. Възможно е „виждането на светлината“ и връщането в съветското общество да са помагали на хората, шокирани и объркани от бързото си превръщане от полезни граждани в презрени затворници, да се възстановят психологически от преживяванията си, същевременно осигурявайки им по-добрите условия за оцеляване.

Всъщност този въпрос – „Вярвали ли са в онова, което са правили?“ – е само част от един много по-голям въпрос, стигащ до същинската природа на самия Съветски съюз: дали някой от лидерите му някога е вярвал в онова, което са вършили? Връзката между съветската пропаганда и съветската действителност винаги е била странна: фабриката едва функционира, в магазините няма нищо, стариците не могат да си позволят да отопляват жилищата си и въпреки това по улиците лозунги провъзгласяват „триумфа на социализма“ и „героичните постижения на съветската родина“.

В лагерите тези парадокси не са много по-различни, отколкото са навън. В „История на Сталиновия индустриален град Магнитогорск“ Стивън Коткин посочва, че в затворническия вестник на Магнитогорската изправително трудова колония профилите на превъзпитаните затворници били написани на „език, изумително напомнящ онова, което би могло да се чуе от най-добрите работници извън колонията: те работели, учели, правели саможертви и се опитвали да се усъвършенстват“.⁷²

И все пак в лагерите нещата са още по-странни. Ако в свободния свят мнозина вече виждат нелепостта на огромната пропаст между съветската пропаганда и съветската действителност, в лагерите абсурдът достига още по-големи висоти. В ГУЛаг, където постоянно ги наричат „врагове“ където изрично им се забранява да се обръщат един към друг с „другарю“ и не им се позволява да гледат портрета на Сталин, от затворниците все пак се очаква да работят за славата на съветската родина – точно като свободните хора – и да участват в „самообразователна творческа дейност“ сякаш го правят от чиста любов към изкуството. Абсурдността е очевидна за всички. В един момент от живота си в лагера Анна Андреевна станала „лагерен художник“ – т.е. работата ѝ била да рисува тези лозунги. Тази длъжност, много лека според лагерните стандарти, определено спасила здравето, а вероятно и живота ѝ. И все пак при едно интервю години по-късно, тя признава, че не можела дори да си спомни лозунгите. „Шефовете ги измисляха“ – казва тя. – „Нещо от рода на „Отдаваме всичките си сили на работата“ нещо такова. […] Пишех ги много бързо и технически много добре, но напълно забравях всичко написано. Беше нещо като защитен механизъм“.⁷³

Леонид Трус, затворник в началото на 50-те години, също е изумен от безсмислеността на лозунгите, налепени по лагерните сгради и повтаряни по високоговорителите:

За чужденците, несвикнали с лозунги и плакати, работата на „превъзпитателите“ е дори още по-странна. Полякът Антони Екарт описва типичното политическо обучение:

Един полски изселник реагира по същия начин на пропагандна лекция, на която присъства в сибирски лагер.

За съжаление на горкия лектор, продължава полякът, старанията му били напразни: „Колкото повече многоглаголстваше по въпроса, толкова по-силно вътрешно съпротивление изпитвахме, въпреки всяка надежда. По лицата се изписа решителност“.⁷⁶

Друг поляк, Густав Херлинг, описва културните дейности в своя лагер като „изроден остатък от директивите на Москва от дните, когато лагерите наистина са били замислени като изправителни, възпитателни институции. Гогол би оценил това сляпо подчинение на официалните документи въпреки обичайната практика на лагера – напомняше възпитаване на „мъртви души““.⁷⁷

Тези виждания не са единствени: откриваме ги в преобладаващата част от мемоарите, повечето от които или изобщо не споменават КВЧ, или го осмиват. Затова, когато пишеш за функцията на пропагандата в лагерите, не е лесно да прецениш значението ѝ за централната администрация. От една страна, може да се приеме (както правят мнозина), че лагерната пропаганда също като цялата съветска пропаганда е била чист фарс, че никой не ѝ е вярвал, че е създавана от лагерната администрация единствено за да заблуди затворниците по един доста несъвършен и прозрачен начин.

От друга страна, ако пропагандата, плакатите и политическите обучения са били единствено фарс – и ако никой изобщо не им е вярвал – тогава защо са прахосвали за тях толкова време и пари? Само в архива на администрацията на ГУЛаг има стотици и стотици документи, които свидетелстват за интензивната дейност на културно-възпитателния отдел. През първото тримесечие на 1943 г. например в разгара на войната, между лагерите и Москва прехвърчат трескави телеграми, понеже лагерните командири отчаяно се опитват да осигурят на затворниците си музикални инструменти. Междувременно лагерите участват в конкурс на тема „Великата отечествена война на съветския народ срещу германофашистките окупатори“: включват се петдесет лагерни художници и осем скулптори. В това време на недостиг на работна ръка в национален мащаб централните органи препоръчват също всеки лагер да назначи библиотекар, филмов техник за излъчването на пропагандни филми и култорганизатор – затворник, подпомагащ културния инструктор в борбата за чистота, за повишаване културното равнище на затворниците, в организирането на художествената дейност – и за „правилното разбиране на въпросите на съвременната политика“ от затворниците.⁷⁸

Културните инструктори в лагерите подават доклади за работата си на всяко полугодие или тримесечие и често изреждат постиженията си с големи подробности. КВЧ инструкторът във Востураллаг например, по онова време лагер за 13 000 затворници, изпраща един такъв доклад пак през 1943 г. Той съдържаща двайсет и една страници и започва с признанието, че производственият план на лагера за първото полугодие на 1943 г. „не е изпълнен“. През второто полугодие обаче били предприети определени стъпки. Културно-възпитателният отдел помогнал за „мобилизирането на затворниците да изпълняват и преизпълняват производствените задачи, поставени от другаря Сталин“ да „се възстанови здравето на затворниците и да се подготвят за зимата“ и да се „ликвидират недостатъците в културно-възпитателната работа“.⁷⁹ След това шефът на КВЧ в лагера продължава с изброяване на използваните методи. Той важно отбелязва, че през второто полугодие били изнесени 762 политически речи, на които присъствали 70 000 затворници (предполага се, че много от тях са присъствали повече от веднъж). Същевременно отделът провел 444 политинформационни беседи, посетени от 82 400 затворници; отпечатал 5046 „стенвестника“ прочетени от 350 000 души; подготвил 232 концерта и пиеси, прожектирал 69 филма и организирал 38 театрални групи. Една от тях дори написала песен, цитирана с гордост в доклада:

Бихме могли да се опитаме да намерим някакво обяснение за тези огромни усилия. Може би в бюрокрацията на ГУЛаг културно-възпитателният отдел е изпълнявал функцията на изкупителна жертва: при неизпълнение на плана виновни били не лошата организация или недохранването, не неоправдано жестоката трудова политика или липсата на филцови ботуши, а недостатъчната пропаганда. Може би вината е на лишената от гъвкавост бюрокрация: щом центърът повелявал, че трябва да има пропаганда, всички се опитвали да изпълнят заповедта, без изобщо да се замислят над абсурдността ѝ. А може би московското ръководство е било толкова изолирано от лагерите, че наистина е вярвало във възможността 444 политинформационни беседи и 762 политически лекции да накарат гладуващите мъже и жени да работят по-усърдно – макар че, като се има предвид известното им от инспекторските доклади, това изглежда малко вероятно.

Или пък няма никакво разумно обяснение. Съветският дисидент Владимир Буковски, който по-късно също става затворник, вдигна рамене, когато го попитах за това. Този парадокс, отвърна той, правел ГУЛаг неповторим: „В нашите лагери очакваха от нас не само да бъдем каторжници, но и да пеем и да се усмихваме, докато работим. Искаха не само да ни тъпчат, но и да им благодарим за това“.⁸¹

Глава 12 Наказания и награди

Много малко съветски концентрационни лагери са оцелели непокътнати до наши дни, та макар и в разрушен вид, Но е любопитен факт, че редица штрафные изолаторы („наказателни изолатори“), или (ако използваме неизбежния акроним) ШИЗО, все още са по местата си. От лагпункт №7 на Ухтпечлаг не е останало нищо освен наказателния му блок, сега работилница на автомонтьор на американски коли. По думите му той оставил решетките на прозорците с надеждата, че „Солженицин ще купи сградата“. От земеделския лагпункт в Айжером, Локчимлаг, няма и помен – освен, отново, наказателния му блок, сега превърнат в къща, обитавана от няколко семейства. Живееща в нея възрастна жена хвали солидността на една от вратите. В средата ѝ все още има голяма шпионка, през която някога пазачите наглеждали затворниците и им давали дажбата хляб.

Издръжливостта на наказателните блокове свидетелства за устойчивата им конструкция. Често единствената, тухлена сграда в дървения лагер, изолаторът е зона в зоната. Зад стените му действа режим в режима. „Мрачна каменна сграда – описва изолатора в своя лагер един затворник – външни врати, вътрешни врати, въоръжен караул навсякъде“.²

Към 40-те години Москва вече е издала подробни инструкции както относно строежа на наказателните блокове, така и относно правилата за осъдените да живеят в тях. Всеки лагпункт или група от по-малки лагпунктове трябвало да има наказателен блок, обикновено непосредствено извън зоната или – когато е в нея – „заграден с непроницаема ограда“ на определено разстояние от останалите лагерни сгради. Според един затворник от това нямало нужда, тъй като повечето затворници така или иначе се опитвали да отбягват лагерния карцер: „Заобикаляха го отдалече и дори не поглеждаха по посока на онези сиви каменни стени, осеяни с отвори, които сякаш издишваха студена мрачна пустота“.³

Във всеки лагер се предвиждал и централен наказателен блок близо до главната му квартира – все едно дали Магадан, Воркута, или Норилск. Всъщност централният блок често представлява много голям затвор, който според изискванията трябвало „да се разположи на най-отдалеченото от населените райони и пътищата място, да се охранява добре и да гарантира строга изолация. Пазачите да се подберат измежду най-доверените, дисциплинирани и опитни стрелци от свободните работници“. В тези централни затвори има както общи килии, така и изолатори. Вторите трябвало да бъдат в отделна, специална сграда и били предназначени за „особено вредни елементи“. Държаните в изолация затворници не ходели на работа. Освен това им се забранявали всякакви разходки, тютюн, хартия и кибрит. Това било извън „обичайните“ ограничения, прилагани спрямо обитателите на общите килии: никакви писма, колети, срещи с роднини.⁴

На пръв поглед съществуването на наказателни килии е в противоречие с икономическите принципи, залегнали в основата на ГУЛаг. Поддържането на специални сгради и допълнителна охрана струва скъпо. Спирането на затворниците от работа е прахосничество. И все пак от гледна точка на лагерната администрация килиите не са форма на допълнителен тормоз, а по-скоро неразделна част от огромните усилия затворниците да бъдат принудени да работят по-усърдно. Наред с намалените хранителни дажби, наказателният режим цели да сплаши отказчики – отказващите да работят – както и да накаже хванатите да извършват престъпления в лагера, като например убийство или опит за бягство.

Тъй като обикновено тези два вида престъпления са дело на различен тип затворници, в наказателните килии на някои лагери цари особена атмосфера. От една страна, те са пълни с професионални крадци – по-вероятните извършители на убийства или опити за бягство. Но с времето наказателните килии започват да се пълнят и с друга категория затворници: религиозни мъже, както и т.нар. монашки („монахини“) – религиозни жени, които принципно отказват да работят за съветския сатана. Айно Куусинен например била в лагпункт в Потма, чийто командир построил специални наказателни бараки за група дълбоко религиозни жени, които „отказваха да работят на полето и прекарваха времето си в молитви и пеене на химни“. Жените не се хранели с останалите затворници, а получавали наказателните си дажби в собствените си бараки. Два пъти дневно въоръжени пазачи ги ескортирали до нужниците: „От време на време командирът посещаваше бараките им с камшик и се чуваха писъци на болка: обикновено събличаха жените, преди да ги бият, но никаква жестокост не бе в състояние да ги откаже от навиците им да се молят и да постят“. Накрая ги отвели. Куусинен смята, че са ги разстреляли.⁵

Други хронично „отказващи“ също стигат до наказателните килии. Всъщност самото съществуване на килиите дава на затворниците възможност за избор. Те могат да работят – или пък да постоят няколко дни в килиите, като карат на малки дажби, търпят студа и неудобството, но си спестяват тежкия труд в гората. Лев Разгон разказва историята на граф Тишкевич, полски аристократ, който, след като се озовал в сибирски дърводобивен лагер, стигнал до извода, че няма да оцелее с получаваната храна и просто отказал да работи. Решил, че така ще запази силите си, макар да му давали наказателни дажби.

Но макар Разгон да разказва историята с чувство за хумор, подобна стратегия носи големи рискове, тъй като наказателният режим никак не е приятен. Официално дневните наказателни дажби за неизпълнилите нормата затворници се състои от 300 грама „черен ръжен хляб“, 5 грама брашно, 25 грама елда или макарони, 27 грама месо и 170 грама картофи. Макар че и това са миниатюрни количества храна, обитаващите наказателните килии получават дори още по-малко: 300 грама „черен ръжен хляб“ на ден с гореща вода и „гореща течна храна“ – супа, и то само веднъж на три дни.⁷

Но за повечето затворници най-неприятното в наказателния режим не са физическите несгоди – изолираната сграда, лошата храна – а допълнителните мъчения по прищявка на местното командване. Можели например да заменят общите нарове с обикновена пейка. Или пък да им дават хляб от необработено жито. Или пък „горещата течна храна“ наистина да е много рядка. Януш Бардах попаднал в наказателна килия с плувнал във вода под и мокри и плесенясали стени:

Влагата и студът са нещо обичайно. Въпреки че според правилата температурата в наказателните килии не трябвало да пада под 15.5°С, отопление често нямало. Густав Херлинг си спомня, че в неговия наказателен изолатор „на прозорците в малките килии нямаше нито стъкло, нито дори дъска, затова температурата никога не беше по-висока от тази навън“. Той описва и някои други несгоди в килиите:

Освен това от лагерните командири зависи дали да позволят на затворника да носи дрехи в килията – мнозина оставали по бельо – и дали да го изпращат на работа, или не. Когато не работел, по цял ден стоял в студа без никаква физическа дейност. Ако пък работел, бил много гладен. Надежда Уляновска карала на наказателни дажби в продължение на цял месец и въпреки това я принуждавали да работи. „Постоянно ми се ядеше – пише тя. – Започнах да говоря само за храна“.¹⁰ Поради тези непредвидими видоизменения в наказателния режим затворниците се ужасявали да не ги изпратят в килиите. „Затворниците там ридаеха като деца и обещаваха да се държат добре само и само да излязат“, пише Херлинг.¹¹

В по-големите лагерни комплекси съществува и друг вид мъчение: не просто наказателни килии, а наказателни бараки и дори цели наказателни лагпунктове. През 1933 г. Дмитлаг – лагерът, построил канала Москва-Волга – създава „лагпункт със строг режим“ за „отказващите да работят, бегълците, крадците и пр.“. В името на сигурността лагерните шефове нареждат новият лагер да бъде заграден с две редици бодлива тел вместо с една; подсилен конвой да води затворниците на работа; и затворниците да извършват тежък физически труд на работни площадки, откъдето е трудно да се избяга.¹²

Горе-долу по същото време Далстрой създава наказателен лагпункт, който – към края на 30-те години – се превръща в един от най-прословутите в ГУЛаг: Серпантинная, или Серпантинка, разположен на северния склон на хълмовете край Магадан. Преднамерено разположен така, че да получава много малко слънчева светлина, да бъде по-студен и по-мрачен от останалите лагери в долината (които и без това са достатъчно студени и мрачни през по-голямата част от годината), наказателният лагер на Далстрой е по-добре укрепен от останалите лагпунктове и през 1937 и 1938 г. изпълнява и функцията на място за екзекуции. Самото му име плашело затворниците, за които осъждането на Серпантинка било равносилно на смъртна присъда.¹³ Един от малцината оцелели от Серпантинка описва бараките като „толкова пренаселени, че затворниците се редуваха да седят на пода, докато останалите стояха прави. Сутрин вратата се отваряше и извикваха имената на десет или дванайсет души. Никой не отговаряше. Тогава хващаха първите, които им попаднеха, измъкваха ги навън и ги разстрелваха“.¹⁴

Всъщност за Серпантинка се знае много малко, главно защото малцина са оцелели, за да разкажат. Дори още по-малко се знае за наказателните лагпунктове в други лагери, като Искитим например – наказателния лагпункт на комплекса Сиблаг, построен край варовикова мина. Там затворниците работели без машини и екипировка, копаейки варовика на ръка. Рано или късно прахът убивал много от тях в резултат на белодробни и други респираторни заболявания.¹⁵ Анна Дарина, младата съпруга на Бухарин, за кратко е изпратена в него. Повечето от другите затворници в Искитим – и починалите там – остават анонимни.

Но те не са напълно забравени. Страданието им е оставило такъв силен отпечатък върху въображението на местните жители на Искитим, че десетилетия по-късно те приемат за чудо появата на нов питеен извор на хълм точно край някогашния лагер. Тъй като според местната легенда клисурата под извора е била място на масови екзекуции на затворници, хората вярват, че свещената вода е божият начин да ги увековечи. В един тих и мразовит ден в края на сибирската зима, когато земята все още беше покрита с метър сняг, гледах как групи вярващи вървят нагоре по хълма към извора, пълнят пластмасови чаши и бутилки с чистата вода, отпиват благоговейно от нея и от време на време отправят сериозни погледи към клисурата отдолу.

ШИЗО е кулминацията на наказателната система. Ала обитателите на ГУЛаг получават и награди: не само „пръчка“, но и „захарче“. Защото лагерът контролира не само храната на затворниците, възможността им да спят и местоработата им, но и достъпа им до външния свят. Година след година администраторите на ГУЛаг в Москва изпращат инструкции с указания колко писма, колети и парични преводи могат да получават затворниците, както и кога и как да ги посещават роднините им.

Също като инструкциите за наказателните килии правилата за контактите с външния свят се променят с времето. Или може би е по-точно да кажем, че обикновено с времето контактите с външния свят стават по-ограничени. През 1930 г. например в указанията за режима просто се заявява, че затворниците могат да изпращат и да получават неограничен брой писма и колети. Срещите с роднини също са позволени без особени ограничения, макар броят им – неуточнен в инструкциите – да зависел от доброто поведение на затворниците.¹⁷

Но през 1939 г. инструкциите са далеч по-подробни. В тях изрично се заявява, че единствено изпълняващите нормата затворници могат да се срещат с роднините си, и то само веднъж на шест месеца. На преизпълняващите нормата се позволява една среща месечно. Върху колетите също са наложени ограничения: само един месечно, а за обвинените в контрареволюционни престъпления – само един на всеки три месеца.¹⁸

Всъщност към 1939 г. вече съществуват и куп правила относно изпращането и получаването на писма. Някои политически затворници могат да получават писма веднъж месечно, други – веднъж на три месеца. Освен това лагерните цензори изрично забраняват на затворниците да пишат по определени теми: не им се позволява да споменават броя на затворниците в лагера, да обсъждат подробности от лагерния режим, да назовават по име пазачите и да казват каква работа върши лагерът. Лагерните цензори не само конфискуват съдържащите подобни подробности писма, но и грижливо ги упоменават в досието на затворника – навярно като доказателства за „шпионаж“.¹⁹

Всички тези разпоредби постоянно се променят, поправят и приспособяват към обстоятелствата. През войната например всички ограничения върху броя на колетите с храна са отменени: изглежда, лагерните власти просто са се надявали роднините да помогнат за изхранването на затворниците – по онова време изключително трудна задача за НКВД. От друга страна, след войната правата за контакти с външния свят отново са ограничени за затворниците в специалните дисциплинарни лагери за тежки престъпления, както и в специалните лагери за политически затворници. Позволява им се да пишат писма само четири пъти годишно и могат да получават кореспонденция само от близки роднини, т.е. – родители, братя и сестри, съпрузи и деца.²⁰

И тъкмо защото разпоредбите са толкова различни и сложни и се променят твърде често, в действителност контактите с външния свят са оставени – отново – на благоволението на лагерните командири. Естествено, писмата и колетите никога не стигат до затворниците в наказателните килии, наказателните бараки и наказателните лагпунктове. Не стигат и до затворници, които лагерните власти по някаква причина не харесват. Нещо повече, някои лагери просто са твърде изолирани и затова не получават никаква поща.²¹ В други цари такова безредие, че просто никой не си прави труда да я раздава. Отвратен инспектор от НКВД пише за един лагер: „Колетите, писмата и паричните преводи не се раздават на затворниците, а лежат с хиляди в складовете и предните постове“.²² В много лагери писмата се получават с месеци закъснение, ако изобщо достигат адресата си. Едва след години много затворници разбират колко писма и колети са изчезнали. Дали са били откраднати, или изгубени, никой не може да каже. И обратно, затворници, на които е изрично забранено да получават писма, понякога въпреки това ги получават независимо от всички усилия на лагерната администрация.

От друга страна, някои лагерни цензори не само изпълняват дълга си и раздават писмата, но и оставят някои писма да минат неотворени. Дмитрий Бистролетов си спомня една „млада комсомолка“, член на младежката комунистическа организация, която давала писмата на затворниците неотваряни и нецензурирани: „Тя рискуваше не само хляба, но и свободата си: за това би получила десетгодишна присъда“.²⁴

Разбира се, има начини да се заобиколи не само цензурирането на писмата, но и ограничението върху броя им. Веднъж Анна Розина получила от съпруга си писмо, което било сложено в сладкиш: когато стигнало до нея, той вече бил екзекутиран. По думите ѝ писмата можели да бъдат изнесени навън, зашити в дрехите на освободени от лагера затворници или натъпкани в подметките на обувките им.²⁵ В един лагер с лек режим Барбара Армонас изпращала тайно писма чрез затворниците, които работели неохранявани извън зоната.²⁶

Генерал Горбатов също описва как, докато го транспортирали с влак, изпратил нецензурирано писмо до съпругата си, използвайки споменавания от мнозина метод. Първо купил остатък от молив от един криминален затворник:

Не след дълго съпругата му го получила.

Някои ограничения върху писането на писма ги няма в инструкциите. Например наистина било чудесно да можеш да пишеш, но невинаги било лесно да намериш с какво или върху какво да пишеш, както си спомня Бистролетов: „В лагерите хартията е много ценно нещо, тъй като затворниците имат огромна нужда от нея, но няма как да си я набавят – какво означава викът: „Ден за поща! Давайте писмата си!“, ако нямаш върху какво да пишеш, ако само неколцина късметлии могат да пишат, а останалите трябва да лежат мрачно по леглата си?“.²⁸

Един затворник си спомня как заменил хляб за две страници, откъснати от книгата на Сталин „Въпросът на ленинизма“, и между редовете написал писмо до семейството си.²⁹ Налага се дори администраторите в по-малките лагпунктове да търсят творчески решения. В Кедровий Шор за писането на официални документи един лагерен счетоводител използвал стари тапети.³⁰

Правилата за колетите са дори още по-сложни. Разпратените до всички лагерни командири разпоредби изрично изискват затворниците да отварят колетите си в присъствието на пазач, който можел да конфискува всички забранени неща.³¹ Всъщност получаването на колет често се съпровождало с цял ритуал. Първо, уведомявали затворника за късмета му. След това пазачите го отвеждали в склада, където под ключ се пазели личните вещи на затворниците. След като той отворел колета, пазачите разрязвали или проверявали всяко нещо – всяка глава лук, всяка наденица – за да се уверят, че не съдържа тайни послания, потенциални оръжия или пари. Ако всичко преминело проверката, позволявали на затворника да вземе нещо от колета. Другото оставало в склада да чака следващото разрешено посещение. Разбира се, на затворниците в ШИЗО, както и на изпадналите в немилост по други причини, се забранявал достъпът до изпратените им от къщи хранителни продукти.

В тази система има вариации. Един затворник бързо забелязал, че пазачите крадат по малко от оставените в склада колети. Затова намерил начин да закачи на колана си пълна с масло бутилка и да я скрие в панталона си: „Тялото ми топлеше маслото и то винаги беше течно“. Вечер намазвал хляба си с него.³² Дмитрий Бистролетов бил в лагпункт, където изобщо нямало склад, и му се налагало да бъде дори още по-изобретателен:

Колетите пораждат и сложни морални въпроси, тъй като не всички ги получават. Дали да ги разделиш с другите? И – ако да – само с приятели или и с потенциални закрилници? В затвора можели да организират „Комитети за бедните“ но в лагера това било невъзможно. Някои давали на всички – от добрина или желание да покажат добронамереност. Други – само на тесен кръг приятели. А понякога, както си спомня един затворник, „се случваше да похапваш бисквити нощем в леглото, тъй като беше неудобно да ядеш пред другите“.³⁴

През най-тежките години на войната в най-суровите северни лагери получаването на колети е въпрос на живот и смърт. Един мемоарист, филмовият режисьор Евгений Женов, твърди, че два колета буквално спасили живота му. Майка му ги изпратила от Ленинград през 1940 г., а той ги получил след три години „в най-критичния момент, когато, гладен и загубил всяка надежда, бавно умирах от скорбут“.

По това време Женов работел в банята на един колимски лагпункт, тъй като бил твърде слаб за работа в гората. Когато чул, че е получил два колета, отначало не повярвал. След като се убедил в истинността на съобщението, той поискал разрешение от главния работник в банята да извърви почти десетте километра до администрацията на централния лагер, където бил складът. Два часа и половина по-късно се върнал: „Едва изминах километър“. Тогава видял група шефове в шейна и „през ума ми мина фантастична мисъл: ами ако ги помолех да отида с тях?“. Те се съгласили – и станалото после било „като насън“. Женов се качил в шейната, изминал десетте километра, слязъл с големи трудности с помощта на шефовете от НКВД, влязъл в склада, поискал пътувалите три години колети и ги отворил:

Но не писмата и колетите предизвикват у затворниците най-силни емоции или най-големи страдания. Далеч по-мъчителни са срещите с роднините, обикновено брачен партньор или майка. Такива срещи се позволяват само на онези, които изпълняват нормите и послушно спазват правилата в лагера: официалните документи открито ги определят като награда за „добра, съвестна и експедитивна работа“.³⁶ А обещанието за посещение на близък наистина е изключително силна мотивация за добро поведение.

Разбира се, не всички затворници имат посетители. Първо, близките им трябвало да са достатъчно смели, за да осъществят контакт с роднината „враг“. Освен това дори и за свободните граждани пътуването до Колима, Воркута, Норилск или Казахстан изисквало физическа издръжливост. Посетителят трябвало не само да изтърпи дългото пътуване с влак до далечния, примитивен град, но и после да върви пеш или да хване на стоп камион до лагпункта. След това понякога му се налагало да чака няколко дни или повече и да моли надменните лагерни командири за разрешение да види своя роднина затворник – разрешение, което можело и да му бъде отказано без всякакви причини. И накрая – отново дълго пътуване до дома по същия отегчителен маршрут.

Но дори и без физическите несгоди, психическото напрежение от тези срещи понякога е достатъчно ужасно. Съпругите, дошли да видят съпрузите си, пише Херлинг, „усещат безграничното страдание на затворника, без напълно да го разбират или да могат да помогнат; дългите години на раздяла са убили голяма част от чувствата към съпрузите им […], лагерът, далечен и недостъпен за посетителите, все пак успява да хвърли мрачната си заплаха върху тях. Те не са затворници, но са свързани с тези врагове на народа“.³⁷

И съпругите не са сами в смесените си чувства. Един затворник разказва как някаква жена довела двегодишната си дъщеря да види баща си. След пристигането тя ѝ казала: „Иди да целунеш татко“. Момиченцето изтичало до пазача и го целунало по врата.³⁸ Дъщерята на съветския ракетен конструктор Сергей Корольов все още си спомня как я завели да види баща си в една шарашка. Били ѝ казали, че е заминал и се сражава с военновъздушните сили. След като влязла в затвора, тя останала учудена от малкия му двор. „Къде се е приземил самолетът на татко?“ попитала тя майка си.³⁹

В затвора, както и в някои лагери, тези срещи неизменно са кратки и обикновено се осъществяват в присъствието на пазач – правило, което също поражда огромно напрежение. „Исках да говоря, да споделя толкова неща, да разкажа всичко, което се беше случило през тази година“, спомня си един затворник за единствената среща с майка си. Но не само било трудно да намериш думите: „Когато човек започнеше да говори, да описва нещо, бдителният пазач го прекъсваше: „Не е разрешено!““.⁴⁰

Още по-трагична е историята на Бистролетов, на когото през 1941 г. разрешили няколко срещи със съпругата му. Тя пристигнала от Москва да се сбогува: след ареста му се разболяла от туберкулоза и скоро щяла да умре. След като му казала последно сбогом, тя протегнала ръка и докоснала врата му, което технически не се позволявало. На посетителите забранявали физически контакт със затворниците. Пазачът грубо отблъснал ръката ѝ и жената паднала на пода и започнала да кашля кръв. Бистролетов пише, че „му причерняло“ и пребил пазача до кръв. От смъртното наказание го спасила само войната, която избухнала същия ден: в последвалия хаос нападението му над пазача било забравено. Никога повече не видял съпругата си.⁴¹

Но невинаги присъстват пазачи. Всъщност в по-големите лагпунктове в по-големите лагери на затворниците понякога разрешават няколкодневни срещи без присъствието на пазачи. През 40-те години тези срещи обикновено се осъществяват в предназначената за целта „Къща за срещи“ – Дом свиданий – специално построена за това сграда в края на лагера. Херлинг описва една от тях:

И все пак – макар че така нетърпеливо са очаквали тази „мечта за свободата“, мнозина се чувстват още по-зле, когато срещата не тръгне добре, което често се случва. От страх близките им да не останат завинаги зад бодливата тел някои затворници ги посрещат с думите да не идват повече. „Забрави това място – казал един от тях на брат си, който дни наред пътувал в студа, за да се срещнат за двайсет минути. – За мен е по-важно с теб всичко да е наред“.⁴³ Херлинг си спомня как изведнъж сексуално безпокойство обхващало мъжете, които не били виждали съпругите си от години:

Дошлите на посещение съпруги си имат своите беди за обсъждане. Задържането на съпрузите им обикновено им причинявало множество страдания. Не можели да си намерят работа, да учат и често им се налагало да крият брака си от любопитните съседи. Някои пристигат с намерението да поискат развод. В „Първия кръг“ Солженицин разказва с изумително съчувствие един такъв случай, почиващ върху разговора със собствената му съпруга Наташа. В книгата Надя, жената на затворника Герасимович, е на път да загуби работата си, мястото си в студентското общежитие и възможността да завърши дисертацията си – всичко това, защото съпругът ѝ е затворник. Според нея разводът е единственият начин „да получи шанс отново да живее“:

Понякога подобна среща е по-лоша от никаква. Израил Мазус, арестуван през 50-те години, разказва как един затворник направил грешката да сподели с останалите, че съпругата му е пристигнала. Докато го подлагали на всички процедури, предвиждани преди среща с посетител – отиване на баня, при бръснаря, до склада за прилични дрехи – другите затворници безмилостно му намигвали, побутвали го и го подкачали за скърцащото легло в Къщата за срещи.⁴⁶ А в крайна сметка изобщо не го оставили насаме с жена си. Що за „поглед към свободата“ бил това?

Контактите с външния свят винаги се усложняват – от очакванията, от желанията, от предвкусването. Херлинг пише:

Херлинг – поляк и чужденец – „не очаквал да види някого“ в Къщата за срещи, но въпреки това е разбрал значението на това място по-добре от много съветски писатели: „Стигнах до извода, че ако понякога надеждата е единственият смисъл на живота, осъществяването ѝ често може да бъде непоносимо мъчение“.⁴⁷

Глава 13 Пазачите

Колкото и странно да звучи, не всички правила в лагерите са създадени от лагерните командири. Има и неписани правила – как да придобиеш статут, как да получиш привилегии, как да живееш малко по-добре от всички останали – както и неофициална йерархия. За овладелите до съвършенство тези неписани правила и изкуството да се изкачват в йерархията оцеляването е много по-лесно.

На върха на лагерната йерархия са командирите, надзирателите, тъмничарите и пазачите. Умишлено пиша „на върха на“, а не „над“ или „извън“ лагерната йерархия, защото в ГУЛаг администраторите и пазачите не са обособена каста, отделена и отдалечена от затворниците. За разлика от пазачите на СС в германските концентрационни лагери, те не са смятани за неизменно и расово по-висши от затворниците, с които често имат обща етническа принадлежност. След Втората световна война например лагерите са пълни със стотици хиляди украински затворници. По същото време има и значителен брой пазачи украинци.²

Освен това пазачите и затворниците не обитават напълно обособени социални сфери. Някои пазачи и администратори имат сложни контрабандни взаимоотношения със затворниците. Други се напиват заедно с тях. Мнозина „съжителстват“ със затворници, ако трябва да използваме евфемизма на ГУЛаг за сексуалните отношения.³ В началото на 30-те години е напълно нормално затворниците с добро поведение да се издигнат до статута на пазачи – а някои стигат дори по-високо.⁴ Вероятно кариерата на Нафталий Френкел илюстрира най-забележителната трансформация, но той не е единствен.

Кариерата на Яков Куперман например не е толкова триумфална като тази на Френкел, но е по-типична. Куперман – който по-късно дарява непубликуваните си мемоари на дружество „Памет“ в Москва – е арестуван през 1930 г. и получава десетгодишна присъда. Прекарва известно време в Кем, транзитния лагер на Соловецки, и след това започва работа в плановия отдел на Беломорканал. През 1932 г. делото му е преразгледано и статутът му е променен от този на затворник в този на принудителен изселник. Впоследствие е освободен и започва да работи по железницата Байкал-Амур-Бамлаг – преживяване, което си спомня „с удовлетворение“ до края на живота си.⁵ Решението му не е необичайно. През 1938 г. повече от половината администратори и почти половината въоръжени пазачи в Белбалтлаг – лагера, поддържащ Беломорканал – са бивши или настоящи затворници.⁶

Статутът обаче може не само да се придобие, но и да се загуби. Не само затворникът можел сравнително лесно да стане тъмничар, но и тъмничарят можел сравнително лесно да се превърне в затворник. Сред хилядите арестувани служители на НКВД по време на чистката от 1937 и 1938 г. има и администратори и лагерни командири от ГУЛаг. По-късно висши пазачи и кадри на ГУЛаг редовно са арестувани от подозрителни колеги. В изолираните лагпунктове се ширят клюки и злословия: цели папки от архивите на ГУЛаг са посветени на обвинения и контраобвинения, гневни писма за недоимъка в лагерите, за липсата на подкрепа от центъра, за лошите условия на труд – и последващи призиви за арестуване на виновните или нехаресваните.⁷

Въоръжени пазачи и администратори редовно са арестувани за дезертьорство, пиянство, кражби, загубено оръжие и дори за злоупотреба със затворници.⁸ В архивите на транзитния лагер в пристанището Ванино например са описани случаите на В. Н. Садовников, въоръжен пазач, който убил лагерна медицинска сестра, докато намерението му било да убие съпругата си; на И. М. Соболеев, който откраднал 300 рубли от група затворници, след което се напил и загубил партийната си книжка; на В. Д. Суворов, който организирал групов запой и се сбил с група офицери; както и на други, които се „напивали безпаметно“ или били твърде пияни, за да застанат на поста си.⁹ Личният архив на Георгий Маленков, един от приближените на Сталин, съдържа доклад за случая с двама лагерни администратори, които по време на пиянски гуляй убили двама свои колеги, сред които лекарка с две малки деца.¹⁰ Животът в по-отдалечените лагери бил толкова скучен, оплаква се един лагерен администратор в писмо до Москва, че липсата на забавления „тласка много момчета към дезертьорство, нарушаване на дисциплината, пиянство и игра на карти – като всички тези неща редовно завършват със съдебна присъда“.¹¹

И не само е възможно, но се случва и доста често някои да направят пълното завъртане: офицери от НКВД да станат затворници и после отново да се издигнат до тъмничари, започвайки нова кариера в администрацията на ГУЛаг. Наистина много бивши затворници са писали за бързината, с която изпадналите в немилост офицери от НКВД си стъпвали на краката в лагерите и получавали постове с реална власт. В своите мемоари Лев Разгон разказва за срещата си с някой си Корабелников, нисш служител на НКВД, с когото се запознал по време на пътуването от Москва. Корабелников споделил с Разгон, че го арестували, защото „издрънках на най-добрия си приятел […] за една от жените на шефовете […], получих пет години като обществено опасен елемент – и пътувам с останалите“. Но той не бил точно като останалите. След няколко месеца Разгон отново го срещнал. Този път той бил облечен в чиста, добре ушита лагерна униформа. Успял да се добере до „хубава“ работа като управител на наказателния лагер в Уствимлаг.¹²

Историята на Разгон отразява реалност, която е запечатана и в архивите. Всъщност много, много от офицерите на ГУЛаг имат криминални досиета. Като че ли в рамките на НКВД администрацията на ГУЛаг открито е изпълнявала функцията на място за заточение – последен пристан за изпаднали в немилост хора от тайните служби.¹³ Веднъж изпратени в покрайнините на империята на ГУЛаг, на офицерите рядко се позволява да се върнат в някой друг отдел на НКВД, да не говорим за Москва. Като белег за различния им статут служителите на ГУЛаг носят отличителни униформи и имат малко по-различна система на пагони и чинове.19 На партийните конференции офицерите от ГУЛаг се оплакват от по-низшия си статут. „ГУЛаг се възприема като администрация, от която може да се изисква всичко, без нищо да се дава в замяна – оплаква се един офицер. – Този изключително ограничен начин на мислене – че сме по-лоши от всички останали – е погрешен и позволява неравнопоставеността в заплащането, жилищата и така нататък да продължава“.¹⁴ По-късно, през 1946 г., когато НКВД отново е разделен и преименуван, ГУЛаг попада под контрола на Министерството на вътрешните работи (МВД), докато почти всички от най-вълнуващите функции на НКВД, особено разузнаването и контраразузнаването, преминават към по-престижното Министерство на държавната сигурност (МГБ, по-късно КГБ). МВД, което управлява системата от затвори до разпадането на Съветския съюз, ще остане по-малко влиятелна институция.¹⁵

Всъщност още от самото начало лагерните командири са с по-нисък статут. В писмо от началото на 20-те години, изнесено тайно от Соловецки, един затворник пише, че лагерната администрация се състояла изцяло от изпаднали в немилост чекисти, „обвинени в спекулации, изнудване, убийство или някакво друго нарушение на обикновения наказателен кодекс“.¹⁶ През 30-те и 40-те години ГУЛаг е мястото, където изпращат служителите на НКВД, чиито биографии не отговарят на изискванията: чийто произход не е достатъчно пролетарски или чиято полска, еврейска или балтийска етническа принадлежност ги прави подозрителни в епоха, когато тези етнически групи са активно репресирани. ГУЛаг е и последно убежище за онези, които просто са глупави, некомпетентни или пияници. През 1937 г. тогавашният шеф на ГУЛаг Израил Плинер се оплаква:

През 1939 г. друг служител на ГУЛаг описва лагерните пазачи така: „Хора не втора, а четвърта ръка, истинска измет“.¹⁸ През 1945 г. Василий Чернишев, по онова време шеф на ГУЛаг, изпраща меморандум до всички лагерни командири и регионални шефове на НКВД, изразявайки ужаса си от ниското качество на въоръжените пазачи в лагерите, сред които били установени високи нива на „самоубийства, дезертьорство, загуба и кражба на оръжие, пиянство и други аморални прояви“, както и често „нарушаване на революционните закони“.¹⁹ Дори през 1952 г., когато е разкрита корупция на най-високо равнище в тайните служби, първата реакция на Сталин е да „прогони“ един от основните виновници и той своевременно става заместник-командир на Баженовския лагер в Урал.²⁰

Архивите на ГУЛаг потвърждават и деликатно изразеното от един бивш затворник убеждение, че и пазачите, и администраторите „най-често са много ограничени хора“.²¹ Между 1930 и 1960 г. например от единайсетте души, носили титлата „Командир на ГУЛаг“ – администратор на цялата система – само петима са с висше образование, а трима имат само начално образование. Заемалите този пост рядко се задържат за дълго: за трийсет години само двама души – Матвей Берман и Виктор Наседкин – са го заемали за повече от пет години. Израил Плинер изкарва само година (1937-1938), а Глеб Филаретов – едва три месеца (1938-1939).²²

От друга страна, личните досиета на служителите в затворите (най-ниско в йерархията на НКВД) от 40-те години показват, че дори най-елитните тъмничари – партийни членове и кандидатпартийни членове – са почти изцяло със селски произход и минимално образование. Малцина са учили дори до пети клас, а някои са завършили едва трети.²³ Към април 1945 г. почти три четвърти от администраторите на ГУЛаг са с начално образование, процент почти двойно по-висок от този в останалите отдели на НКВД.²⁴

Въоръжените пазачи в лагерите (военизированная охрана), обикновено известни като ВОХР поради съветската мания към съкращения, са дори още по-необразовани. Това са хората, които обикалят из лагера, водят затворниците на работа, охраняват откарващите ги на изток влакове и често не са много наясно защо точно го правят. В един доклад от Каргополлаг се казва, че „изглежда, пазачите не знаят кои са членовете на Политбюро и лидерите на партията“.²⁵ Друг документ изрежда поредица от злополуки, предизвикани от пазачи, боравещи неправилно с оръжията си. Един от тях ранил трима затворници, „защото не знаел как работи пушката му“. Друг, който бил „на пост в пияно състояние, ранил гражданина Тимофеев“.²⁶

На срещите си дивизионните командири се оплакват, че „пазачите не знаят как да смазват, почистват и да се грижат за оръжието си. […] Една жена пазач стои на пост с мушнат в цевта на пушката парцал. […] Някои пазачи дежурят с чужди пушки и оставят своите у дома, защото ги мързи да ги чистят всеки път“.²⁷ Москва постоянно изпраща официални писма, призовавайки лагерните командири да отделят повече време за „културно-възпитателна работа“ сред пазачите.²⁸

Но дори „боклукът“ и „безнадеждните пияници“ от другите отдели на НКВД отговарят на изискванията за служители на ГУЛаг. Повечето съветски институции страдат от хроничен недостиг на персонал, а ГУЛаг – особено. Дори НКВД не може да набави достатъчно провинили се служители, за да удовлетвори нуждата от осемнайсеткратно увеличение на персонала между 1930 и 1939 г., от 150 000-те души, които трябвало да бъдат наети между 1939 и 1941 г. или да се погрижи за огромната следвоенна експанзия. През 1947 г., когато само в бригадите на лагерната въоръжена охрана служат 157 000 души, според ГУЛаг пак има недостиг от 40 000 пазачи.²⁹

Чак до разпадането на системата тази дилема не престава да мъчи администраторите на ГУЛаг. С изключение на най-високите постове, работата в лагерите не се смята за престижна или привлекателна, а битовите условия никак не са добри, особено в по-малките и по-отдалечени лагери в Далечния север. Поради повсеместния недостиг на храна пазачите и администраторите получават хранителни дажби в съответстващи на ранга им количества.³⁰ След инспекционна обиколка на северните лагери в района на Воркута един инспектор от ГУЛаг се оплаква от лошите битови условия на въоръжените пазачи, които работели по четиринайсет до шестнайсет часа на ден в „тежките северни климатични условия“, невинаги имали подходящи обувки и дрехи и живеели в мръсни бараки. Някои страдали от скорбут, пелагра и други витамино-дефицитни заболявания също като затворниците.³¹ Друг пише, че в Каргополлаг двайсет и шест члена на ВОХР получили криминални присъди, повечето заради заспиване на поста. През лятото работели по тринайсет часа – и когато не били на работа, нямали никакви забавления. Семейните били в особено лошо положение, тъй като често нямали апартаменти и били принудени да живеят в бараките.³²

За никого не е лесно да напусне системата, дори и за онези на най-високите равнища. В архивите на НКВД се пази жаловито писмо от прокурора на Норилск, който умолява да бъде преместен от работата си в „Арктическата зона“ поради лошо здравословно състояние и преумора: „Ако е невъзможно да бъда преместен като прокурор в друг изправително трудов лагер, тогава бих желал да постъпя на териториална служба или изобщо да бъда изваден от прокуратурата“. В отговор му предлагат преместване в Красноярск, което той отказва, тъй като условията там – Красноярск е на юг от Норилск, но пак в Северен Сибир – са почти същите.³³

След смъртта на Сталин бившите лагерни служители често оправдават предишния си поминък, описвайки трудностите и несгодите на работата. Когато срещнах Олга Василиевна, бивш лагерен инспектор в отдела на ГУЛаг за строеж на пътища, тя ме нагости с разкази за трудния живот на служителите в ГУЛаг. По време на разговора ни – проведен в нейния необичайно просторен московски апартамент, подарък на благодарната Партия – Василиевна ми каза, че веднъж, когато посетила отдалечен лагер, лагерният командир я поканил да отседне в дома му и я настанил на леглото на сина си. През нощта почувствала топлина и сърбеж. Помислила си, че е болна, и запалила лампата: „Сивото му войнишко одеяло гъмжеше от въшки. Не само затворниците, а и шефовете имаха въшки“. Като правило при завръщането си от инспекционна обиколка тя сваляла всичките си дрехи, преди да влезе през външната врата, за да не внесе паразитите вкъщи.

Според Василиевна работата на лагерния командир била изключително трудна: „Не е шега да отговаряш за стотици, хиляди затворници, рецидивисти и убийци, осъдени за тежки престъпления – всичко можеше да се очаква от тях. Затова трябваше постоянно да си нащрек“. Командирите, макар и притискани да работят възможно най-ефикасно, трябва да решават и всякакви други проблеми:

Василиевна каза също, че дори в Москва „шефовете“ невинаги се хранели добре, особено през войната. В стола в главната квартира на ГУЛаг предлагали зеле, супа и каша: „Не си спомням месо, никога не съм виждала“. По времето на Сталин служителите на ГУЛаг в Москва всеки ден работели от 9 ч. сутринта до 2 или 3 ч. на следващата сутрин. Василиевна виждала детето си само в неделя. Но след смъртта на Сталин нещата се подобрили. С. Н. Крутлов, тогава шеф на НКВД, издал заповед, даваща на обикновените служители в централната администрация на НКВД едночасова обедна почивка, а на офицерите от НКВД – двучасова. През 1963 г. Василиевна и съпругът ѝ получили и много голям апартамент в Централна Москва – същия, в който живееше, когато я срещнах през 1998 г.³⁴

Но по времето на Сталин работата в ГУЛаг е по-неблагодарна и това кара централната лагерна администрация да търси различни решения за принципната непривлекателност на работата. През 1930 г., когато системата все още се възприема като част от икономическата експанзия на епохата, ОГПУ провежда вътрешни рекламни кампании в търсене на ентусиасти, които да работят в тогава новите лагери в Далечния север:

Освен всичко друго на доброволците предлагат 50% по-високи заплати, двумесечна отпуска всяка година и след три години – премия от три месечни заплати и тримесечна отпуска. Също така висшите администратори всеки месец щели да получават безплатни хранителни продукти и достъп до „радио, спортни съоръжения и културни мероприятия“.³⁵

По-късно, когато истинските ентусиасти изчезват напълно (ако изобщо някога ги е имало), стимулите стават по-систематични. Лагерите се класифицират според отдалечеността си и тежестта на условията. Колкото са по-отдалечени и сурови, толкова по-големи заплати получават офицерите от НКВД, за да работят в тях. Някои се стараят да организират спортни и други занимания за служителите си. Освен това НКВД построява специален санаториум на Черно море, в Сочи и Кисловодск, така че най-висшите офицери да могат да прекарват дългите си отпуски в удобство и топлина.³⁶

Централната администрация създава и школи, в които офицерите от ГУЛаг да повишават квалификацията и чиновете си. В една от тях например, създадена в Харков, се преподават не само задължителните „История на Партията“ и „История на НКВД“, но също и наказателно право, лагерна политика, администрация, мениджмънт, счетоводство и военни дисциплини.³⁷ Децата на желаещите да работят в Далстрой, в далечна Колима, дори се водят като „деца на работници“, което им дава възможност за привилегирован прием във висшите учебни заведения – много популярен стимул, както се оказва.³⁸

Разбира се, парите и облагите са достатъчни, за да привлекат и по-низши служители. За мнозина ГУЛаг просто е най-добрата от всички останали лоши възможности. В Сталиновия Съветски съюз – държава на война, глад и гладна смърт – работата на пазач или тъмничар понякога е огромен социален напредък. Сузана Печора, затворничка в началото на 50-те години, си спомня срещата с една тъмничарка, която работела в лагер, защото това бил единственият начин да избяга от ужасната бедност в колхоза, където била родена: „Със заплатата си в лагера хранеше седемте си братя и сестри“.³⁹ Друг мемоарист разказва историята на Мария Иванова, млада жена, която през 1948 г. доброволно постъпила на работа в лагер. Тя се надявала да избяга от живота в колхоза и още повече – да си намери съпруг, но вместо това станала любовница на поредица от служители с все по-нисък ранг. Накрая живеела с двете си незаконни деца и майка си в една стая.⁴⁰

Но дори и перспективата за високи заплати, дълги отпуски и социален напредък невинаги е достатъчна, за да осигури служители, особено на по-ниските нива в системата. В моментите на голям недостиг съветските бюра по труда просто насочват работниците там, където има нужда от тях, без задължително да им казват точно къде ги изпращат. Бившата медицинска сестра Зоя Еременко направо от сестринското училище била изпратена да работи, както ѝ казали, на строеж. След пристигането си тя установила, че това е затворнически лагер – Красноярск-26. „Бяхме изненадани, уплашени, но щом опознахме мястото, открихме, че „там“ хората са същите и медицинската работа е същата, каквато можехме да очакваме от обучението си“, спомня си тя.⁴¹

Особено трагични са случаите на хората, принудени да работят в лагерите след Втората световна война. Хиляди бивши войници от Червената армия, преминали през цяла Германия, както и цивилни, живели „в чужбина“ през войната като депортирани или бежанци, са надлежно арестувани на границата при завръщането си в Съветския съюз и са затворени във „филтрационни лагери“, където подробно ги разпитват. А онези, които не са арестувани, понякога незабавно са изпращани да работят като пазачи в затворите. Към началото на 1946 г. те са около 31 000 и в някои лагери съставляват 80% от пазачите.⁴² Но не им е лесно и да напуснат. Документите на мнозина са иззети – паспорти, документ за жителство, военни книжки. Без тях няма как да напуснат лагерите, още по-малко пък да си търсят друга работя. Всяка година между 300 и 400 души се самоубиват. Един от направилите опит за самоубийство обяснява причината: „Вече съм на служба от много дълго време, а още не съм получил жителство и почти всеки ден идва милиционер със заповед да освободя апартамента, и това води до всекидневни кавги със семейството ми“.⁴³

Други просто дегенерират. Карло Стайнер, югославски комунист и затворник в Норилск по време на войната и след нея, си спомня тези пазачи като „много различни от онези, които не бяха участвали във войната“:

Много, много малко от тях протестират. Архивите описват например случая на един недоволен войник, Данилюк, който категорично отказал да служи във въоръжената охрана с аргумента: „Изобщо не желая да служа в органите на Министерството на вътрешните работи“. Данилюк не отстъпил въпреки така наречената в архивите обработка, несъмнено свързана със сплашване, ако не и с побой. Накрая го освободили от служба. Поне в неговия случай последователният и настоятелен отказ да работи в ГУЛаг е възнаграден.⁴⁵

Но накрая системата все пак възнаграждава своите най-лоялни и имащи най-голям късмет членове и някои от тях получават много повече от социален напредък или по-добра храна: онези, които осигуряват на държавата най-големи количества злато или дървесина чрез своите работници затворници, в крайна сметка получават отплата. И макар че обикновеният дърводобивен лагпункт никога не се превръща в приятно място за живеене дори и за управляващите го, главните квартири на някои от по-големите лагери с времето наистина стават много комфортни.

Към 40-те години градовете, разположени в центъра на по-големите лагерни комплекси – Магадан, Воркута, Норилск, Ухта – представляват оживени селища с магазини, театри и паркове. Възможностите за хубав живот са се увеличили неимоверно в сравнение с първите дни на ГУЛаг. Висшите началници в по-големите лагери получават по-високи заплати, по-добри премии и по-дълги отпуски от обикновените труженици. Те имат по-голям достъп до хранителни и потребителски стоки, които иначе са дефицитни. „Животът в Норилск беше по-хубав, отколкото навсякъде другаде в Съветския съюз“, спомня си Андрей Чебуркин, старши съдебен заседател в Норилск и по-късно местен бюрократ:

Първата забележка на Чебуркин – „всички шефове разполагаха с прислужници“ – е ключова, тъй като в действителност се отнася не само до началниците, но и до всички останали. Технически използването на затворниците като домашна прислуга е забранено. Но е широко разпространено, както властите добре знаят, и въпреки честите опити тази практика да се прекрати тя постоянства.⁴⁷ Във Воркута Константин Рокосовски, офицер от Червената армия, който по-късно става генерал, после – маршал и след това – министър на отбраната на сталинска Полша, работи като прислужник на „недодялания тъмничар Бучко и задълженията му включвали да му сервира храната, да подрежда и отоплява къщичката и т.н.“.⁴⁸ В Магадан Евгения Гинзбург известно време работи като прислужница при съпругата на един лагерен администратор.⁴⁹

Томас Сговио също работел като личен прислужник на висш лагерен пазач в Колима, приготвял му храната и се опитвал да му достави алкохол. Човекът започнал да му се доверява. „Томас, момчето ми – казвал му той, – запомни едно. Грижи се за партийната ми книжка. Когато съм пиян, гледай да не я загубя. Ти си ми слуга – и ако я загубя, ще трябва да те застрелям като куче, а аз не искам да го правя“.⁵⁰

Но за истински големите началници слугите са само началото. Иван Никишов, който става шеф на Далстрой през 1939 г., след чистките, и остава на този пост до 1948 г., си спечелва лоша слава с натрупаното богатство сред всеобщата бедност. Никишов е различно поколение от предшественика си Берзин – поколение, много отдалечено от гладните и по-ентусиазирани години на Революцията и гражданската война. Вероятно в резултат на това Никишов не се свени да използва поста си, за да живее добре. Той се снабдява с „голяма лична охрана, луксозни автомобили, просторни офиси и великолепна дача с изглед към Тихия океан“.⁵¹ Според разкази на затворници в последната имало ориенталски килими, мечешки кожи и кристални полилеи. Говори се, че в луксозната трапезария той и втората му съпруга – младата, амбициозна лагерна командирка на име Гридасова – се хранели с печено мечешко, кавказко вино, докарани от Юга плодове, както и пресни домати и краставици от частни оранжерии.⁵²

Но Никишов не е единственият, който се наслаждава на луксозен живот. В незабравимото си описание на полковник Тарасюк, военновременния командир на Уствимлаг, Лев Разгон също отбелязва подобни крайности:

Често за удовлетворяването на тези прищевки са необходими затворници. Лагерният лекар Исак Вогелфангер редовно оставал без медицински спирт, защото фармацевтът му го използвал, за да прави алкохол. После шефът на лагера гощавал с него посещаващите го величия: „Колкото повече алкохол изпиват, толкова по-добро е мнението им за работата в Севураллаг“. Вогелфангер видял и лагерния готвач да приготвя „банкет“ за посетителите с неща, които бил запазил за случая: „хайвер, пушена змиорка, топли франзели, направени от френско тесто с гъби, арктическа пъстърва с лимоново желе, печена гъска и печено прасенце“.⁵⁴

Пак през този период – 40-те години – началници като Никишов започват да се възприемат като нещо повече от тъмничари. Някои дори започват странно и фантастично съревнование, в което никой не иска да остане по-назад от другия. Те си съперничат за създаването на най-добрите затворнически театрални трупи, най-добрите затворнически оркестри и в откриването на най-добрите художници затворници. Лев Копелев бил в Унжлаг през 1946 г., по времето, когато неговият командир избирал направо от затвора „най-талантливите изпълнители, музиканти и художници, на които даваше най-приятните доверени служби на чистачи и пазачи в болницата“. Лагерът става известен като „убежище за художници“.⁵⁵ Далстрой се гордее със затворническата трупа „Севвостлаг клуб“, която изнася представления в Магадан и някои от крайните лагери в миньорската зона, възползвайки се от многото известни певци и танцьори, изпратени в лагерите на Колима.⁵⁶ Лев Разгон описва и командира на Ухтижемлаг, който „поддържаше в Ухта истинска оперна трупа“, режисирана от прочут съветски актьор. При него „работела“ и известна балерина от Болшой театър, както и прочути певци и музиканти:

И до днес бившият театър на Ухтижемлаг – голяма бяла колонна сграда със символите на театъра на фронтона си – е сред най-солидните здания в град Ухта. Разположен е съвсем близо до бившата резиденция на командира на лагера – просторна дървена къща в края на парка.

Но не само началниците с артистичен вкус задоволяват прищевките си. Предпочитащите спорта също имат възможността да се пробват в основаването на собствени футболни отбори, които доста ожесточено се състезават помежду си. Николай Старостин – талантливият футболист, арестуван, защото отборът му имал нещастието да победи този на Берия – също бил изпратен в Ухта, където го чакали още на гарата. Завели го да се срещне с местния футболен мениджър, който се обърнал към него и любезно му казал, че началникът на лагера специално го е изискал: „Душата на генерала е във футбола. Той те доведе тук“. Старостин ще прекара голяма част от лагерната си кариера в управляване на футболните отбори на НКВД и ще се мести от място на място в зависимост от това кой командир го иска за треньор.⁵⁸

Понякога, само понякога, мълвата за този разкош предизвиква паника или поне интерес в Москва. Вероятно в отговор на оплаквания Берия веднъж поръчва тайно разследване на луксозния живот на Никишов. Полученият в резултат доклад потвърждава наред с други неща, че веднъж Никишов похарчил 15 000 рубли, огромна сума по онова време, за банкет в чест на посещението на Хабаровската оперета.⁵⁹ Докладът заклеймява и „атмосферата на угодничество“ около Никишов и съпругата му Гридасова: „Влиянието на Гридасова е огромно – дори заместниците на Никишов казват, че постовете им зависят от нейната благосклонност“.⁶⁰ Но не са взети никакви мерки. Гридасова и Никишов продължават да царуват в мир.

През последните години стана модерно да се изтъква, че противно на следвоенните им протести, малко германци някога са били принуждавани насила да работят в концентрационните лагери или в екзекуционните отряди. Неотдавна един учен заяви, че повечето са го правили доброволно – изказване, което предизвика известни спорове.⁶¹ В случая с Русия и останалите постсъветски държави въпросът трябва да се разглежда по различен начин. Много често служителите в лагерите – също като повечето други съветски граждани – не са имали особен избор. Комитетът по труда просто им отреждал работно място и те трябвало да го заемат. Липсата на избор се е враснала в съветската икономическа система.

Въпреки това не е съвсем правилно да се каже, че офицерите от НКВД и въоръжените пазачи „не са били в по-добро положение от затворниците, които са управлявали“, или че са били жертви на същата система, както някои се опитват да твърдят. Защото макар да са предпочитали да работят другаде, след влизането си в системата служителите на ГУЛаг са имали избор, далеч по-голям от тези на нацистките им колеги, чиято работа е била много по-строго регулирана. Можели са да се държат брутално или пък да бъдат мили. Можели са да принуждават затворниците да работят до смърт или да запазят живота на колкото се може повече. Можели са да съчувстват на затворниците, чиято съдба може би някога са споделяли и биха могли отново да споделят, или да се възползват от временния си късмет и да господстват над бившите си или бъдещи събратя по съдба.

Нищо в миналото им не предопределя по коя пътека ще поемат, тъй като администраторите и обикновените пазачи в ГУЛаг са с различен етнически и социален произход също като затворниците. Всъщност, когато ги молят да опишат характера на пазачите си, оцелелите от ГУЛаг почти винаги отговарят, че са били най-различни. Зададох този въпрос на Галина Смирнова, която отвърна: „Те бяха като всички останали, абсолютно различни“.⁶² Анна Андреевна ми каза: „Имаше извратени садисти и напълно нормални, добри хора“. Андреевна си спомни също деня, малко след смъртта на Сталин, когато главният счетоводител в нейния лагер изведнъж, ликувайки, влетял в счетоводството, където работели затворнички, започнал да ги прегръща и извикал: „Сваляйте номерата си, момичета, връщат ви собствените ви дрехи!“.⁶³

Ирена Аргинска ми каза, че нейните пазачи били не само „много различни хора“, но и хора, които се променяли с времето. Новопостъпилите наборни войници най-често се държали „като животни“, тъй като били надъхани от пропагандата, но „след известно време започваха да разбират – не всички, но голяма част – и обикновено се променяха“.⁶⁴

Наистина, властите упражняват известен натиск над пазачите и администраторите, обезсърчавайки всякакви прояви на добрина спрямо затворниците. Архивът на инспектората на ГУЛаг описва случая на Левин (през 1937 г. началник на доставъчния отдел в едно подразделение на Дмитлаг), когото активно разследвали заради снизходителността му. Престъплението му било, че позволил на един затворник да се срещне с брат си: обикновено в системата от затвори изпращали роднините далеч един от друг. Обвинили Левин и в принципна дружелюбност към зеките и особено към група зеки, за които се твърдяло, че са меншевики. Левин – самият той бивш затворник от Беломорканал – се оправдавал с неведението си, че са меншевики. Тъй като годината е 1937, така ли иначе го осъждат.⁶⁵

Но тези ограничения се прилагат строго. Всъщност няколко висши началници дори се прочуват с човечността си към затворниците. В своята порицаваща сталинизма книга „Нека историята съди“ дисидентът историк и публицист Рой Медведев описва един лагерен командир, В. А. Кундуш, който през войната приел сериозно изискванията за увеличаване на производството. Той сложил по-образованите политически затворници на чиновнически длъжности, започнал да се отнася добре към затворниците си и дори им осигурявал предсрочно освобождаване. През войната предприятието му получило „Червено знаме за управление“. Но когато тя свършила, самият той бил арестуван вероятно заради същата тази човечност, която преобразила производството му.⁶⁶ Лев Разгон описва един необикновен транзитен затвор в Георгиевск, през който и той, и втората му съпруга минали:

Има и други. В един момент от лагерната си кариера руският евреин Хенрих Горчаков, арестуван през 1945 г., попаднал в лагер за инвалиди в комплекса Сиблаг. В лагера неотдавна дошъл нов командир, бивш офицер от фронта, който след войната не можел да си намери никаква друга работа. Приемайки задачите си сериозно, командирът построил нови бараки, погрижил се затворниците да имат матраци и дори чаршафи и реорганизирал работата, напълно преобразявайки лагера.⁶⁸

Друг бивш зек, Алексей Прядилов, арестуван на шестнайсет години, бил изпратен в земеделски лагер в Алтай. Там, казва той, началникът „управляваше лагера като икономическа организация и се държеше със затворниците не като с престъпници и врагове, които трябва да бъдат „превъзпитавани“, а като с работници. Беше убеден, че няма смисъл да очакваш добра работа от гладни хора“.⁶⁹ Дори инспекторите на ГУЛаг понякога откриват добри командири. Един от тях посещава Бирлаг през 1942 г. и установява следното: „Работниците в тази фабрика работеха отлично, защото битовите им условия бяха отлични“. Бараките им били чисти, всеки затворник имал собствени чаршафи и одеяла, хубави дрехи и обувки.⁷⁰

Има и по-открити прояви на човечност. Мемоаристката Галина Левинсон си спомня как лагерният командир убеждавал една затворничка да не прави аборт. „Когато напуснеш лагера, ще си сама“, казвал ѝ той. „Помисли колко ще е хубаво да имаш дете“. Жената му била благодарна до края на живота си.⁷¹ Анатолий Жигулин също пише за един „добър“ началник-лагер, който спасил „стотици от смърт“, въпреки разпоредбите наричал подопечните си „другари затворници“ и наредил на готвача да ги храни по-добре. Очевидно, отбелязва Жигулин, „все още не знаеше правилата“. Мария Сандрацка, арестувана като съпруга на „враг“, също описва началник-лагер, който обръщал специално внимание на майките в лагера и се грижел детската градина да се ръководи добре, кърмачките да имат достатъчно храна и майките да не извършват твърде тежък труд.⁷²

Всъщност човечността е била възможна: на всички равнища винаги е имало неколцина, неподдали се на пропагандата, описваща всички затворници като врагове, неколцина, които са разбирали истинското положение на нещата. И изумителен брой мемоаристи отбелязват по някоя мила постъпка на пазач, по някой случай на загриженост. „Не се съмнявам – пише Евгения Гинзбург, – че в огромната армия от лагерни администратори имаше честни работници, притеснени от ролята си на надзиратели на напълно невинни хора“.⁷³ И същевременно повечето мемоаристи остават учудени от проявите на подобно разбиране. Защото въпреки наличието на такива чистите затвори са изключение от правилото, много лагери са смъртоносни – и мнозинството от пазачите се държат с подопечните си в най-добрия случай с безразличие, а в най-лошия – с откровена жестокост.

Повтарям – жестокостта никъде не е била наистина задължителна. Напротив: централната администрация официално я порицава. Ненужно суровите към затворниците лагерни пазачи и администратори подлежали на наказание и често го получавали. В архивите на Вятлаг има доклади за пазачи, наказани за „системен побой над зеки“ за кражба на затворнически вещи и за изнасилване на затворнички.⁷⁴ Архивите на Дмитлаг регистрират криминални присъди на лагерни администратори заради побой над затворници в пияно състояние. Централните архиви на ГУЛаг също регистрират наказания над лагерни командири, които биели затворници, измъчвали ги по време на следствието или ги транспортирали без подходящи зимни дрехи.⁷⁵

Но жестокостта постоянства. И понякога е истински садистична. Виктор Булгаков, затворник през 50-те години, си спомня един от пазачите си, неграмотен казак, на когото сякаш му доставяло удоволствие да принуждава затворниците да стоят в снега и бавно да замръзват, и друг, който обичал да „парадира със силата си и да бие затворниците“ без особена причина.⁷⁶ В архивите на ГУЛаг сред многото подобни доклади има и едно описание на шефа на един от лагпунктовете във Волгострой през войната, другаря Решетов, който за наказание изпращал зеките в леденостудени килии и принуждавал болни затворници да работят в силен мраз, в резултат на което мнозина умирали на работните си места.⁷⁷

Най-често жестокостта е резултат не толкова на садизъм, колкото на корист. Пазачите, застреляли бегълци, получавали парични награди, а понякога дори и домашен отпуск. Затова се изкушавали да поощряват подобни „бягства“. Жигулин описва последствията:

Подобни инциденти са широко разпространени. През 1938 г. четирима пазачи от ВОХР на Вятлаг са осъдени за убийството на двама затворници, които те „провокирали“ да избягат. Впоследствие се оказало, че дивизионният командир и неговият помощник също си били присвоили затворнически вещи.⁷⁹ Писателят Борис Дяков също споменава практиката на провокираните бягства в своите „просъветски“ мемоари за ГУЛаг, публикувани в СССР през 1968 г.⁸⁰

Изглежда, също като в конвойните влакове понякога жестокостта на пазачите в лагерите се дължи на гнева или досадата от необходимостта да вършат прислужническа работа. Докато работела като медицинска сестра в една колимска болница, холандската комунистка Елинор Липпер една нощ седяла до пациент с плеврит и висока температура. На гърба му имало цирей, който се спукал благодарение на довелия го в болницата пазач:

Крайно уплашен, човекът отказвал да повтори историята в присъствието на хора, които не били затворници. „Оставихме го да умре в мир – пише Липпер – и пазачът продължи да бие затворници необезпокояван“.⁸¹

Но в повечето случаи жестокостта на пазачите в съветските лагери е непредумишлената, безсмислена и ленива жестокост, каквато може да се проявява спрямо говеда и овци. Макар на пазачите да не им е наредено изрично да малтретират затворниците, не ги учат и да се отнасят към тях, особено към политическите, като към човешки същества. Напротив, полагат се големи усилия за насаждането на омраза към осъдените и те постоянно са описвани като „опасни престъпници, шпиони и саботьори, които се опитват да унищожат съветските хора“. Тази пропаганда има огромно въздействие върху хора, които са вече ожесточени от нещастието си, от нежеланата си работа и от лошите битови условия.⁸² Тя формира не само мирогледа на пазачите, но и на свободните работници в лагерите – местните хора, които работят в лагера и не са служители на НКВД, както си спомня един затворник: „Обикновено от свободните работници ни разделяше стената на взаимното недоверие. […] Вероятно за тях сивите ни силуети, водени под конвой и понякога с кучета, бяха нещо много неприятно, за което е по-добре да не мислиш“.⁸³

Това е така още през 20-те години – епохата, когато соловецките пазачи принуждават мръзнещите затворници да скачат в реката при вика „Делфин!“. Разбира се, в края на 30-те години става още по-лошо с принизяването на политическите затворници до „врагове на народа“ и затягането на режима в лагерите. През 1937 г., когато чул, че голяма група троцкисти са на път за Колима, началникът на лагера, Едуард Берзин, казал на група свои колеги: „Ако тези свине, които пътуват насам, са извършвали саботаж на континента, нека се погрижим тук, в Колима, да работят за Съветския съюз. Разполагаме със средствата да ги принудим“.⁸⁴

Но дори и след приключването на Големият терор пропагандата не стихва. И през 40-те, и през 50-те години затворниците често са наричани военнопрестъпници, колаборационисти, предатели и шпиони. Украинските националисти, които започват да прииждат в лагерите след Втората световна война, са „змии и робски псета на нацистките палачи“, „украински германски фашисти“ или „агенти на чуждо разузнаване“. Никита Хрушчов, тогава лидер на Украйна, заявява пред пленум на Централния комитет, че украинските националисти „са се самоубили, опитвайки се да угодят на господаря си Хитлер и да получат за кучешката си служба малка частица от плячката“.⁸⁵ През войната пазачите наричат почти всички политически затворници „фашисти“, „хитлеристи“ или „власовити“ (последователи на генерал Власов, който дезертирал от Червената армия и подкрепил Хитлер).

Това е особено унизително за евреите, за героично сражавалите се с германците ветерани и за чуждестранните комунисти, избягали от фашизма в собствените си страни.⁸⁶ „Ние не сме фашисти, повечето от нас са бивши партийни членове“, възмутено заявил югославският комунист Карло Стайнер на група криминални затворници, които подигравателно отправили обидата „фашисти“ към бригада от политически.⁸⁷ Маргарет Бубер-Нюман, немска комунистка, освободена от ГУЛаг само за да бъде директно прехвърлена в германския концентрационен лагер Равенсбрук, също пише, че непрекъснато я наричали „германската фашистка“.⁸⁸ А когато един арестуван офицер от НКВД, Михаил Шрайдер, казал на следователя си, че като евреин едва ли можел да бъде обвинен в сътрудничене на Хитлер, получил отговора, че не бил евреин, а по-скоро „германец под прикритието на евреин“.⁸⁹

Но тези обиди не са просто безсмислена детинщина. Характеризирайки затворниците като „врагове“ или „низши хора“, пазачите се убеждават в оправдаността на собствените си постъпки. Всъщност риториката за „враговете“ е само част от идеологията на кадрите в ГУЛаг. Другата част – нека я наречем риторика на „държавното робство“ – непрестанно насажда важността на работата и на постоянно нарастващата производителност за просъществуването на Съветския съюз. Грубо казано: всичко е оправдано, ако увеличава добива на злато. Алексей Логинов, пенсионирал се бивш производствен и лагерен директор на Норилск, чудесно обобщава този въпрос в интервю пред един английски режисьор на документални филми:

Логинов казва това през 90-те години, почти половин век след като Норилск е престанал да бъде огромен затворнически комплекс. Но думите му напомнят написаното през 1964 г. от Анна Захарова, съпруга на лагерен командир, в писмо до правителствения вестник „Известия“, което така и не е публикувано – но по-късно се появява в нелегалната преса. Също като Логинов Захарова говори за дълга и направените от съпруга ѝ саможертви за славата на родината: „Здравето му рухна от работата с престъпния свят, понеже цялата работа тук съсипва нервите ти. Ще се радваме да се преместим другаде, защото мандатът на съпруга ми вече изтече, но те не го пускат. Той е комунист и офицер и е обвързан от отговорността на поста си“.⁹¹

Подобни възгледи изказа пред мен и една лагерна администраторка, която пожела да остане анонимна. Тя с гордост ми разказа за работата, извършена от нейните затворници през войната в името на СССР: „Абсолютно всеки затворник работеше и се отплащаше посвоему и даваше всичко по силите си за фронта“.⁹²

В този по-широк контекст на лоялност към Съветския съюз и икономическите му цели жестокостта в името на производствените цифри изглежда направо достойна за възхищение в очите на мъчителите. Или по-точно истинската природа на жестокостта също като истинската природа на лагерите може да се прикрие под икономическия жаргон. След интервю от 1991 г. с бивш администратор в Карлаг, американският журналист Адам Хочшчайлд, се оплаква: „От думите на полковника не можеше да се разбере, че става дума за затвор. Вместо това той говореше почти изключително за ролята на Карлаг в съветската икономика. Звучеше като горд регионален партиен шеф. „Имахме собствена земеделска експериментална станция. Имахме напредък и в развъждането на породист добитък. Отглеждахме специална порода крави, червени степни, както и казашки белоглави““.⁹³

На най-високо равнище администраторите често описват затворниците, сякаш са машини или инструменти, необходими за извършването на работата, и нищо повече. Открито гледат на тях като на удобна и евтина работна ръка – просто необходимост също като доставките на цимент или стомана. Отново Логинов, командирът на Норилск, го изразява най-добре:

Същевременно икономическият жаргон позволява на лагерното ръководство да оправдава всичко, дори и смъртта: всичко е за по-висшето благо. На моменти този аргумент наистина стига до крайности. Лев Разгон например преразказва разговор между полковник Тарасюк, тогава командир на Уствимлаг, и лагерния лекар, Коган, който направил грешката да се похвали пред Тарасюк за това колко пациенти е „спасил от лапите на пелаграта“ – болест, предизвикана от гладуване и липса на белтъчини. Според Разгон диалогът звучал така:

Както показват архивите, подобни разговори нито са изключение, нито са апокрифни. В доклада си за битовите условия на затворниците във Волгострой през войната един инспектор се оплаква, че лагерната администрация „се интересува изключително и само от производството на дървесина […] и не проявява дори минимален интерес към храненето и обличането на затворниците, изпраща ги на работа без оглед на физическото им състояние и без да се притеснява дали са облечени, здрави и нахранени“.⁹⁶ Отбелязан е също следният коментар, направен на среща на офицерите от Вятлаг през януари 1943 г. Използвайки абсолютно неутралния език на статистиката, другарят Аврутски прави следното предложение: „Работната ни ръка е 100%, но не можем да изпълним програмата си, тъй като група Б продължава да нараства. Ако храната, която даваме на група Б, бъде дадена на друг контингент – тогава изобщо няма да имаме група Б и ще изпълним програмата“.⁹⁷ Естествено, обозначението „група Б“ се отнася до по-слабите затворници, които наистина щели да престанат да съществуват, ако бъдели лишени от храна.

И ако лагерните командири са разполагали с лукса да взимат подобни решения далеч от хората, които наистина щели да бъдат засегнати, близостта невинаги кара онези по-надолу в йерархията да проявяват по-голямо съчувствие. Полският затворник Казимиерж Зарод вървял с колона затворници към нов лагер. Тъй като не получавали буквално никаква храна, затворниците започнали да изнемощяват. Накрая един от тях паднал и не бил в състояние да стане отново. Един пазач насочил автомата си към него. Друг заплашил, че ще стреля:

Но Зарод разказва също, че не разстрелвали всички, които падали по време на прехода. Пазачите вдигали по-младите, но твърде изтощени, за да вървят нататък, и ги хвърляни в каруцата, където по думите на Зарод „лежаха като чували, докато не се възстановяха. Логиката, доколкото разбирах, беше, че младите ще се възстановят и ще могат да работят, а старите не си струваше да бъдат спасявани. Естествено, онези, които хвърляха като вързоп стари дрехи в каруците, не се озоваваха там поради някакви хуманни съображения. Пазачите, макар и млади хора, вече не се трогваха от подобни неща и очевидно бяха лишени от всякакви човешки чувства“.⁹⁸

Въпреки че няма мемоари, които да го документират, тези възгледи със сигурност не са чужди и на заемащите най-високите постове в лагерната система. Във всички предишни глави редовно цитирах доклади, открити в архивите на инспектората на ГУЛаг – част от съветската прокуратура. Тези прецизни и подавани редовно доклади са забележителни с откровеността си. Те споменават епидемии от тиф, недостиг на храна и облекло. Докладват за лагери с „твърде висока“ смъртност. Гневно обвиняват определени лагерни командири за лошите битови условия на затворниците. Изчисляват броя на загубените „трудодни“ в резултат на болест, злополуки, смърт. От четенето им става ясно, че шефовете на ГУЛаг в Москва много добре са знаели какъв е животът в лагерите: всичко е там на не по-малко откровен език от този на Солженицин и Варлам Шаламов.⁹⁹

И все пак – макар че понякога се правят промени, макар че понякога командирите получават присъди – изумителното в докладите е тъкмо това, че се повтарят: те напомнят за абсурдната култура на фиктивните инспекции, така добре описана от руския писател от XIX в. Николай Гогол. Формата е спазена, докладите са подадени, ритуалният гняв е изразен – а реалното въздействие върху човешките същества се игнорира. Лагерните командири редовно са порицавани за това, че не са подобрили битовите условия, битовите условия продължават да не се променят и тук въпросът приключва.

И накрая – никой не принуждава пазачите да спасяват младите и да убиват старите. Никой не принуждава лагерните командири да избиват болните. Никой не принуждава шефовете на ГУЛаг в Москва да игнорират изводите в докладите на инспекторите. И все пак тези решения се взимат открито, всекидневно от пазачи и администратори, очевидно убедени в правото си да ги взимат.

А и идеологията на държавното робство не е прерогатив само на господарите на ГУЛаг. Затворниците също са окуражавани да сътрудничат – и някои го правят.

Глава 14 Затворниците

За неопитния политически затворник, за младата селянка, арестувана за кражбата на самун хляб, за неподготвения полски принудителен изселник първият сблъсък с урките – кастата на професионалните престъпници в Съветския съюз – трябва да е бил объркващ, шокиращ и неразбираем. Евгения Гинзбург среща първите криминални затворнички на кораба за Колима:

Докато пътува по същия маршрут, на Александър Горбатов – генерал Горбатов, съветски герой от войната, който едва ли може да се нарече страхлив човек – му открадват ботушите в трюма на парахода „Джурма“, прекосяващ Охотско море:

Десетки други мемоаристи описват подобни сцени. Професионалните престъпници се нахвърлят върху останалите затворници с някаква дива ярост, изхвърлят ги от койките в бараките или влаковете; крадат каквото е останало от дрехите им; викат, кълнат и ругаят. За обикновените хора поведението им изглежда крайно странно. Полският затворник Антони Екарт е ужасен от „пълната липса на задръжки от страна на урките, които извършваха на показ всички естествени функции, включително онанизма. Това изумително ги уподобяваше на маймуни, с които сякаш имаха много повече общи неща, отколкото с хората“.⁴ Мария Йоффе, съпругата на прочут болшевик, също пише, че крадците правели секс открито, разхождали се голи из бараките и не изпитвали никакви чувства един към друг: „Само телата им бяха живи“.⁵

Едва след седмици или месеци в лагера непосветените външни хора започват да разбират, че престъпният свят не е еднороден, че си има своя собствена йерархия, своя система от рангове; че всъщност съществуват най-различни видове крадци. Лев Разгон обяснява: „Те се подразделяха на касти и общества, всяко със своя собствена желязна дисциплина, с множество правила и обичаи, при нарушаването на които следваше сурово наказание: в най-добрия случай изхвърляха човека от групата, а в най-лошия го убиваха“.⁶

Полският затворник Карол Колонна-Чосновски, който се оказва единствен политически в обитаван изключително от криминални затворници северен дърводобивен лагер, също отбелязва тези различия:

На самия връхна тази йерархия са професионалните престъпници, които определят правилата за всички останали. Известни като урки, блатной или – ако принадлежат към най-висшия елит на престъпния свят – воры в законе (израз, който се превежда като „крадци-в-закона“), руските професионални престъпници живеят според цяла система от правила и обичаи, която предшества ГУЛаг и го надживява. Те нямат абсолютно нищо общо с огромното мнозинство от обитателите на ГУЛаг с „криминални“ присъди. Така наречените обикновени криминални затворници – осъдените за дребни кражби, за нарушаване на трудовата дисциплина или за други неполитически престъпления – мразят крадците-в-закона също толкова страстно, колкото мразят политическите.

И нищо чудно: културата на крадците-в-закона е напълно различна от тази на обикновения съветски гражданин. Корените ѝ са някъде дълбоко в престъпния подземен свят на царска Русия, в гилдиите на крадците и просяците, контролирали дребните престъпления в онази епоха.⁸ Но тя се разпространява много по-широко през първите десетилетия на съветския режим благодарение на стотиците хиляди сираци – преки жертви на революцията, гражданската война и колективизацията – успели да оцелеят първо като улични деца и после като крадци. Към края на 20-те години, когато започва мащабното разрастване на лагерите, професионалните крадци вече са се превърнали в напълно обособена общност със строг кодекс на поведение, който категорично им забранява да имат нещо общо със съветската държава. Истинският крадец-в-закона отказва да работи, да притежава паспорт и да сътрудничи на властите по какъвто и да било начин, освен за да ги експлоатира: „аристократите“ от написаната през 1934 г. пиеса „Аристократи“ на Николай Погодин могат да бъдат идентифицирани като крадци-в-закона, които принципно отказват да вършат каквато и да било работа.⁹

В по-голямата си част образователните и превъзпитателни програми от началото на 30-те години всъщност са насочени към крадците-в-закона, а не към политическите затворници. Смята се, че крадците са „социално близки“, за разлика от политическите, които са „социално опасни“, и подлежат на превъзпитание. Но изглежда, към края на 30-те години властите вече са се отказали от идеята да превъзпитават професионалните престъпници. Вместо това те започват да ги използват за контролиране и сплашване на останалите затворници и особено на „контрареволюционерите“ които крадците инстинктивно ненавиждат.¹⁰

Това не е нещо напълно ново. Още век преди това криминалните затворници в Сибир мразят политическите. В „Записки от мъртвия дом“ – своите почти документални мемоари за петте години, прекарани в затвора – Достоевски предава думите на свой съзатворник: „Не, те не обичат осъдените благородници, особено политическите; не биха имали нищо против да ги убият и това е съвсем разбираемо. Първо, вие сте различни хора, не като тях“.¹¹

Някъде от 1937 г. до края на войната лагерната администрация в Съветския съюз открито използва малки групи професионални престъпници, за да контролира останалите затворници. През този период крадците-в-закона с най-висок ранг са освободени от работа, но отговарят за това другите да работят.¹² Лев Разгон казва:

Някои политически затворници намират начин да се спогодят с крадците-в-закона, особено след войната. Понякога на висшите криминални шефове им харесва да имат политически затворници за талисмани или приятели. Александър Долгун си спечелил уважението на криминалния шеф в транзитния лагер, като пребил един криминален с по-низш ранг.¹⁴ Отчасти пак заради победата си над криминален в юмручна схватка Марлен Кораллов – млад политически затворник, по-късно съучредител на дружество „Памет“ – бил забелязан от Никола, криминалния шеф в неговия лагер, който му позволил да седи до него в бараките. Решението променило статута на Коралов в лагера, където моментално започнали да го възприемат като „протеже“ на Никола и му осигурили много по-добро място за спане: „Лагерът разбра: щом бях част от тройката около Никола, значи принадлежах към лагерния елит… отношението към мен се промени мигновено“.¹⁵

Но в повечето случаи правилото на крадците относно политическите е абсолютно. По думите на един криминолог по-висшият им статут обяснява защо са се чувствали „като у дома си“ в лагерите: там те живеели по-добре от останалите затворници и до известна степен притежавали реална власт, с каквато не разполагали навън.¹⁶ Коралов например обяснява, че Никола заемал „единственото желязно легло“ в бараката, което било избутано в един ъгъл. Никой друг не спял на него и група приятели на Никола се спотайвали наоколо, за да следят за спазването на това правило. Освен това окачвали одеяла отстрани на леглата около своя шеф, така че никой да не вижда вътре. Достъпът до пространството около лидера им внимателно се контролирал. Подобни затворници дори приемат дългите си присъди с някаква мъжка гордост. Коралов отбелязва:

По-висшият статут прави света на крадците привлекателен за по-младите затворници, които понякога постъпват в братството чрез сложни ритуали на посвещаване. Според данните, събрани през 50-те години от офицери от тайните служби и администратори в затворите, новите членове на клана трябвало да се закълнат да бъдат „достойни крадци“ и да приемат строгите правила в живота на крадците. Другите крадци препоръчвали новоприетия – например чрез похвали за „нарушаване на лагерната дисциплина“ – и му давали прозвище. Новината за „коронацията“ се разнасяла из цялата лагерна система чрез мрежата от контакти на крадците, така че дори ако новият крадец бъдел преместен в друг лагпункт, статутът му се запазвал.¹⁸

Такава е системата, която Николай Медведев (няма родствена връзка с московските интелектуалци) заварва през 1946 г. Арестуван като юноша за кражба на пшеница от колхоза, Медведев попаднал под крилото на виден крадец-в-закона още при транспортирането си и постепенно го приели в света на крадците. След пристигането си в Магадан Медведев получил работа като останалите затворници – трябвало да чисти столовата, не особено тежка задача, но неговият ментор му креснал да спре: „Така че и аз не работех като всички останали крадци“. Вместо това работата му вършели другите затворници.¹⁹

Медведев обяснява, че лагерните администратори не се интересували дали дадени затворници работят, или не. „За тях беше важно само едно: мината да добива злато, възможно най-много злато, и в лагера да има ред“. И както доста одобрително пише той, крадците наистина се грижели за поддържането на реда. Загубеното като трудодни лагерите печелели под формата на дисциплина. „Ако възникнеше разпра – казва Медведев, – засегнатите отиваха с оплакванията си при криминалните „власти“, а не при ръководителите на лагера“. По думите му тази система контролирала нивото на жестокостите и скандалите, което иначе щяло да бъде прекомерно високо.²⁰

Положителният разказ на Николай Медведев за управлението на крадците в лагерите е необичаен отчасти защото описва света на крадците отвътре (много от урките са неграмотни и почти никой от тях не пише мемоари), но главно защото е съчувстващ. Повечето от „класическите“ хроникьори на ГУЛаг – хора, наблюдавали как крадците тероризират, ограбват и изнасилват останалите обитатели на лагерите – страстно ги ненавиждат. „Криминалните не са хора – пише решително Варлам Шаламов. – Злодеянията, извършени от криминалните в лагерите, са безброй“.²¹ Солженицин казва: „Именно този общочовешки свят, нашият свят, с неговия морал, обичаи и взаимоотношения, беше най-омразен за крадците, най-осмиван и най-остро противопоставян на техния антисоциален, противообществен кубла, или клан“.²² Анатолий Жигулин описва нагледно как точно крадците налагали „реда“. Един ден, докато седял в почти празната столова, той чул двама затворници да се карат за някаква лъжица. Изведнъж Деземия, главният „заместник“ на висшия крадец-в-закона в лагера, влетял през вратата:

Разбира се, влиянието на крадците върху живота в лагерите е огромно. Техният жаргон, толкова различен от обикновения руски, че може да се възприема като отделен език, се превръща в основно средство за общуване в лагерите. Макар криминалният жаргон да се слави с огромния си запас от цветисти ругатни, изготвеният през 80-те години списък на думи от лексиката му (много от които са същите като през 40-те години) включва и стотици названия за най-обикновени предмети, включително дрехи, части от тялото и прибори, доста различни от обикновените руски думи. За нещата от особен интерес – пари, проститутки, кражби и крадци – съществуват буквално десетки синоними. Освен общи термини за престъпление (сред които по музыке ходит, буквално „движи се в такт с музиката“) има и много конкретни термини за кражба: кражба на гарата (держатъ садку), кражба в автобус (марку держатъ), непланирана кражба (идти на шалиную), кражба през деня (денъник), крадец, откраднал от църква (клюсвенник).²⁴

Усвояването на блатное слово – „езика на крадците“, понякога наричан блатная музыка, буквално „музика на крадците“ – е въвеждащ ритуал, който повечето затворници преминават, макар и невинаги охотно. Някои никога не свикват с него. Една политическа затворничка по-късно пише:

Други се опитват да го анализират. Още през 1925 г. един соловецки затворник размишлява върху произхода на този богат речник в статия за „Соловецкие острова“, едно от лагерните списания. Някои от думите, отбелязва той, просто отразяват морала на крадците: езикът за жените бил наполовина неприличен, наполовина противно сантиментален. Други думи произлизали от контекста: крадците използвали думата „чукам“ (стукатъ) вместо думата „говоря“ (говорить), което имало смисъл, тъй като затворниците чукали по стените, за да общуват помежду си.²⁶ Друг бивш затворник отбелязва факта, че много от думите – шмон вместо „търся“, мусор вместо „ченге“, фрайер вместо „некриминален“ (което може да се преведе и като „будала“) – явно идвали от иврит или идиш.²⁷ Вероятно това е доказателство за ролята на предимно еврейското пристанище Одеса – някога столица на контрабандистите в Русия – в развитието на културата на крадците.

От време на време лагерната администрация дори се опитва да изкорени жаргона. През 1933 г. командирът на Дмитлаг нарежда на подчинените си да „вземат подходящи мерки“ за да принудят затворниците – както и пазачите, и лагерните администратори – да прекратят употребата на престъпническия език, който сега „широко се използва, дори в официални писма и речи“.²⁸ Няма данни да е успял.

Най-висшите крадци се различават от останалите затворници не само по речта, но и по външния си вид. Облеклото и странните им модни вкусове вероятно ги превръщат в обособена и отличаваща се каста дори в по-голяма степен и от жаргона им, което още повече засилва способността им да сплашват другите затворници. По думите на Шаламов през 40-те години всички крадци-в-закона в Колима носели на вратовете си алуминиеви кръстове, макар да не влагали в това нищо религиозно: „Беше нещо като символ“. Но модите се менят:

Георгий Фелдгун също е в лагерите през 40-те години и си спомня, че крадците имали отличителна походка „със ситни крачки и леко разкрачени крака“ и слагали на зъбите си златни или сребърни коронки, което било нещо като мода: „Ворът от 1943 г. обикновено ходеше с тъмносин костюм от три части и панталон, затъкнат в ботушите от хромова телешка кожа. Риза под жилетката, извадена над панталона. Също така кепе, дръпнато върху ушите. И татуировки, обикновено сантиментални: „Никога няма да забравя обичната ми майка“, „В живота няма щастие…““.³⁰

Тези татуировки, които мнозина споменават, също отличават принадлежащите към света на крадците от криминалните затворници и свидетелстват за мястото на всеки крадец в този свят. Според един историк на лагерите имало различни татуировки за хомосексуалистите, за наркоманите, за изнасилвачите и осъдените за убийство.³¹ Солженицин е по-подробен:

Като професионален художник Томас Сговио бързо е въвлечен в татуировъчния бизнес. Веднъж някой го помолил да нарисува лицето на Ленин върху гърдите му: сред крадците било разпространено убеждението, че никой екзекуционен отряд няма да стреля срещу портрета на Ленин или Сталин.³³

Крадците се отличават от останалите затворници и по забавленията си. Сложни ритуали обграждат играта на карти, свързана с огромни рискове – както заради самата игра, където залозите са големи, така и от страна на властите, които наказват всеки, хванат да играе комар.³⁴ Но вероятно за свикналите с опасността хора рисковете са част от тръпката: изпратеният в соловецките лагери литературен критик Дмитрий Лихачов отбелязва, че много крадци „сравняват емоциите си по време на комар с емоциите при извършване на престъпление“.³⁵

Но криминалните осуетяват всички опити на НКВД да спре комара. Обиските и конфискациите не помагат. „Експерти“ сред затворниците специализират в производството на карти за игра – процес, който към 40-те години вече е изключително усъвършенстван. Първо „експертът“ изрязвал хартиени квадрати с бръснарско ножче. За да бъдат картите достатъчно здрави, залепял пет или шест квадрата един за друг с „лепило“, приготвено чрез триене на парче влажен хляб към носна кърпа. После оставял картите под някое от леглата за през нощта, за да се втвърдят. След това отпечатвал боите с печат, изгравиран върху дъното на чаша. За черните бои използвал черна пепел. Ако разполагал с лекарството стрептомицин (ако лекарят на лагера или затвора го имал и можел да бъде принуден или подкупен да даде малко), оцветявал и червените бои.³⁶

Ритуалите около комара са още една страна на терора, упражняван от крадците върху политическите затворници. Когато играели помежду си, крадците залагали пари, хляб и дрехи. След като загубели собствените си, залагали парите, хляба и дрехите на други затворници. Густав Херлинг за първи път присъствал на подобен инцидент в столипински вагон за Сибир. Той пътувал заедно с друг поляк, Шкловски. В същия вагон трима урки, сред които „горила с плоско монголско лице“, играели на карти.

Една затворничка обитавала женски бараки, които били „загубени“ при игра на карти. След като чули новината, жените – „невярващи“ – няколко дни тревожно чакали и една нощ атаката дошла: „Врявата беше ужасна – жените викаха и пищяха до небесата, докато мъжете не ни се притекоха на помощ. […] В крайна сметка нападателите откраднаха само няколко вързопа с дрехи и промушиха старостата“.³⁸

Но комарът е не по-малко опасен и за самите професионални престъпници. В Колима генерал Горбатов срещнал един крадец, който имал само два пръста на лявата си ръка. Ето какво му разказал той:

Мъжът завършил почти с гордост: „Ние също си имаме свои закони, само че по-сурови от вашите. Ако подведеш другарите си, трябва да отговаряш за това“.³⁹ Всъщност правораздавателните ритуали на крадците са не по-малко сложни от церемониите им на посвещаване и включват „съд“, процес и присъда, която може да постанови побой, унижение или дори смърт. Колонна-Чосновски станал свидетел на горчива, продължителна игра на карти между двама висши крадци, която приключила едва когато единият загубил всичките си вещи. Вместо ръка или крак спечелилият поискал като наказание ужасно унижение: наредил на „художника“ на бараката да татуира върху лицето на мъжа огромен пенис, сочещ към устата му. След броени минути загубилият притиснал към лицето си горещ ръжен като заличил татуировката и се обезобразил за цял живот.⁴⁰ Антон Антонов-Овсеенко, синът на виден болшевик, също твърди, че в лагерите срещнал „глухоням“, който загубил на комар и бил лишен от правото да говори в продължение на три години. Дори и при местенето си от лагер в лагер той не смеел да наруши наказанието си, тъй като всеки местен урка щял да разбере за това: „Нарушаването на подобни споразумения се наказваше със смърт. Никой не можеше да заобиколи закона на крадците“.⁴¹

Властите знаят за тези ритуали и от време на време се опитват да се намесят, невинаги успешно. При един инцидент от 1951 г. съдът на крадците осъдил на смърт крадеца Юрилкин. Лагерните власти чули за присъдата и преместили Юрилкин първо в друг лагер, после в транзитен затвор, след това в трети лагер в съвсем друга част на страната. Въпреки това двама крадци-в-закона накрая успели да го открият там и го убили – след четири години. Впоследствие били съдени и екзекутирани за убийство, но дори и подобни наказания невинаги успявали да ги спрат. През 1956 г. съветската прокуратура разпраща тревожна нота, в която се оплаква, че „тази криминална формация съществува във всички изправително трудови лагери и често решението на групата да бъде убит един или друг затворник, който е в различен лагер, се изпълнява в съответния лагер безпрекословно“.⁴²

Съдът на крадците може да налага наказания и на външни хора и вероятно това обяснява ужаса, който той вдъхва. Лев Финкелщайн, политически затворник в началото на 50-те години, си спомня едно такова убийство за отмъщение:

И все пак „правосъдието“ на крадците сравнително рядко се насочва към управляващите лагерите. Обикновено, макар и да не могат да бъдат наречени лоялни съветски граждани, те поне са щастливи да съдействат на съветските власти в единствената поставена им от тях задача: т.е. щастливи са да се разпореждат с политическите – групата, която, нека отново цитирам Евгения Гинзбург, е „по-презряна и несретна от самите тях“.

Със своя специален жаргон, отличително облекло и сурова култура професионалните престъпници са лесни за идентифициране и описване. Далеч по-трудно е да се правят обобщения относно останалите затворници – хората, формиращи суровия материал на работната ръка в ГУЛаг – тъй като те произлизат от всички прослойки на съветското общество. Всъщност представите ни за мнозинството от обитателите на лагерите твърде дълго бяха изкривявани от необходимостта да разчитаме на мемоарите, особено на публикуваните извън Съветския съюз. Обикновено авторите им бяха интелектуалци, често чужденци и почти изключително политически затворници.

Но след Гласността на Горбачов от 1989 г. вече имаме достъп до много по-разнообразни мемоари, както и до някои архивни данни. Архивите, към които също трябва да се подхожда с голяма доза предпазливост, сега показват, че преобладаващото мнозинство от затворниците изобщо не са били интелектуалци (т.е. хора от руската техническа и академична интелигенция, която наистина е отделна социална класа), а работници и селяни. Някои цифри за 30-те години – времето, когато повечето от обитателите на ГУЛаг са кулаци – са особено показателни. През 1934 г. само 7% от осъдените на лагер са с висше образование, а 39.1% имат само начално образование. Същевременно 42.1% са посочени като „полуграмотни“, а 12% – като напълно неграмотни. Дори през 1938 г. – годината, когато Големият терор бушува сред интелектуалците от Москва и Ленинград – хората с висше образование в лагерите продължават да възлизат едва на 1.1%, докато над половината са с начално образование и една трета са полуграмотни.⁴⁴

Изглежда, няма подобни данни относно социалния произход на затворниците, но си струва да отбележим, че през 1948 г. по-малко от една четвърт от затворниците са политически – осъдени по член 58 от Наказателния кодекс за „контрареволюционни“ престъпления. Това повтаря предишния модел. През годините на Терора – 1937 и 1938 – политическите възлизат съответно само на 12 и 18% от затворниците; през войната процентът им се покачва до към 30-40; през 1946 г. достига почти до 60% в резултат на амнистията за криминалните затворници след победата; и после остава стабилен – около четвърт до една трета от всички затворници до края на Сталиновото управление.⁴⁵ Като се има предвид по-голямото текучество на неполитическите затворници – често те са с по-кратки присъди и им е по-лесно да покрият изискванията за предсрочно освобождаване – спокойно можем да кажем, че и през 30-те, и през 40-те години огромното мнозинство от затворниците, преминали през системата на ГУЛаг, са хора с криминални присъди и затова вероятността да са работници или селяни е по-голяма.

Но макар тези цифри да помагат за коригирането на предишните ни представи, те също могат да бъдат подвеждащи. Като се има предвид новият мемоарен материал, натрупан в Русия след рухването на Съветския съюз, става ясно, че много от политическите затворници всъщност не са били „политически“ в истинския смисъл на думата. През 20-те години в лагерите наистина е имало членове на антиболшевишки партии, които са наричали себе си „политически затворници“. През 30-те години е имало и неколцина истински троцкисти – хора, които наистина са подкрепяли Троцки срещу Сталин. През 40-те години, след масовите арести в Украйна, прибалтийските републики и Полша, в лагерите също пристигат много автентични антисъветски партизани и активисти. В началото на 50-те години са арестувани шепа студенти с антисъветски настроения.

Въпреки това от стотиците хиляди, наричани в лагерите политически затворници, огромното мнозинство не са нито дисиденти, нито свещеници, отслужващи тайно литургии, нито дори партийни лидери. Те са обикновени хора, пометени при масовите арести, и невинаги имат каквито и да било политически възгледи. Олга Адамова-Сльозберг, някога служителка в едно от индустриалните министерства в Москва, пише: „Преди арестуването си водех съвсем обикновен живот, типичен за работеща съветска жена, която не членува в Партията. Работех усърдно, но не взимах особено участие в политиката и публичните прояви. Интересувах се главно от дома и семейството“.⁴⁶

И ако политическите невинаги са политически, то и огромното мнозинство от криминалните затворници невинаги са криминални. Макар в лагерите да попадат и някои професионални престъпници и – през военните години – някои истински военнопрестъпници и нацистки сътрудници, повечето от останалите са осъдени за т.нар. обикновени, или неполитически престъпления, които в други общества изобщо не биха се смятали за престъпления. Бащата на Александър Лебед, руския генерал и политик, два пъти закъснял за работата си във фабриката с по десет минути, заради което го осъдили на пет години в лагер.⁴⁷ В предимно криминалния Полянский лагер край Красноярск-26, дом на един от съветските атомни реактори, архивите регистрират един „криминален“ затворник с шестгодишна присъда за кражбата на един гумен ботуш от пазара, друг с десетгодишна присъда за кражбата на десет самуна хляб и трети – шофьор на камион, отглеждащ сам двете си деца – със седемгодишна присъда за кражбата на три бутилки от виното, което превозвал. Друг пък получил пет години за „спекулация“ – купил цигари от едно място и ги продал на друго.⁴⁸ Антони Екарт разказва историята на жена, арестувана, защото взела молив от службата си. Бил за сина ѝ, който не можел да върши училищната си работа, тъй като нямал с какво да пише.⁴⁹ В преобърнатия свят на ГУЛаг вероятността криминалните затворници наистина да са криминални не е по-голяма от вероятността политическите да са активни опоненти на режима.

С други думи, криминалните невинаги са хора, извършили истинско престъпление. И дори още по-рядко политическите затворници наистина са извършили някакво политическо нарушение. Но това не пречи на съветската юридическа система да ги класифицира много грижливо. Като група статутът на контрареволюционерите е по-нисък от този на криминалните; както казах, те са смятани за „обществено опасни“, по-малко съвместими със съветското общество в сравнение със „социално близките“ криминални. Но политическите се подразделят и според параграфа от член 58 на Наказателния кодекс, по който са осъдени. Евгения Гинзбург отбелязва, че за политическите затворници било много „по-добре“ да са осъдени по параграф 10 от член 58 за „антисъветска агитация“ (АСА). Това били „плямпачите“: хора, разказали някой злощастен антипартиен виц или пък изпуснали някаква критична забележка за Сталин или за местния партиен лидер (или обвинени от завистлив съсед, че са го сторили). Дори и лагерните власти негласно признавали, че „плямпачите“ не са извършили никакво престъпление, така че осъдените за АСА понякога по-лесно получавали по-лека работа.

След тях идват осъдените за „контрареволюционна дейност“ (КРД). Още по-надолу са осъдените за „контрареволюционна терористична дейност“ (КРТД). В някои лагери вследствие на допълнителното „Т“ на затворника се забранявало да работи друго освен най-тежката „обща работа“ – рязане на дървета, копаене на въглища, строене на пътища – особено ако присъдата за КРТД била от десет, петнайсет или повече години.⁵⁰

Но това не е най-ниското стъпало. Под КРТД има още една категория: КРТТД – не просто терористична дейност, а „троцкистка терористична дейност“. „Знаех за случаи – пише Лев Разгон, – когато допълнителното Т се появяваше в лагерните документи на затворника заради кавга с нарядчика и главния нарядчик по време на сутрешната проверка – и двамата криминални“.⁵¹ Подобна дребна промяна има огромно значение, тъй като никой нарядчик не би възложил на осъден, за КРТТД друго освен най-тежка физическа работа.

Тези правила невинаги са съвсем ясни. На практика затворниците постоянно преценяват значението на различните присъди и се опитват да отгатнат какво въздействие ще окажат върху живота им. Варлам Шаламов отбелязва, че след като го насочили към медицински курс, който щял да му позволи да стане фелдшер – асистент на лекаря, една от най-престижните и приятни длъжности в лагера – той се страхувал да не би присъдата му да му попречи да завърши курса: „Щяха ли да приемат политически затворници, осъдени по член 58 от Наказателния кодекс? Само онези по параграф 10. Ами съседът ми в задната част на камиона? Той също беше АСА, осъден за антисъветска агитация“.⁵²

Официалните присъди сами по себе си не предопределят мястото на политическите в лагерната йерархия. Въпреки че – за разлика от криминалните – те нямат нито строг кодекс на поведение, нито пък обединяващ език, в крайна сметка политическите затворници се подразделят на отчетливи групи. Тези политически кланове са единни в името на другарството, самозащитата и общия мироглед. Те не са напълно обособени – припокриват се помежду си и с клановете на неполитическите затворници – и не съществуват във всички лагери. Но когато ги има, могат да бъдат жизненоважни за оцеляването на затворника.

Най-фундаментални и в крайна сметка най-могъщи измежду политическите кланове са формираните на базата на националността или месторождението. Те придобиват по-голямо значение по време на и след Втората световна война, когато броят на затворниците чужденци нараства драстично. Новопристигналият затворник веднага започва да търси в бараката си други естонци, украинци или в много редки случаи – други американци. Уолтър Уоруик, един от „американските финландци“, който се озовава в лагерите в края на 30-те години, е описал – в предназначен за семейството му ръкопис – как финоговорещите в неговия лагер се държали заедно именно за да се защитават от кражбите и бандитизма на професионалните престъпници: „Стигнахме до извода, че ако искахме малко покой от тях, трябваше да си имаме банда. Така че си създадохме собствена банда, за да си помагаме. Бяхме шестима: двама американски финландци […], двама финландски финландци […] и двама финландци от района на Ленинград“.⁵³

Не всички национални кланове са със същия характер. Съществуват например различни мнения по въпроса дали еврейските затворници наистина са имали своя собствена мрежа или както там са я наричали сред обикновеното руско население (или в случая с големия брой полски евреи – сред обикновеното полско население). Както изглежда, в различни моменти отговорът е различен и много зависи от индивидуалните нагласи. Голяма част от евреите, арестувани в края на 30-те години по време на репресиите над висшата номенклатура и армията, изглежда, са се чувствали първо комунисти и едва след това – евреи. Както се изразява един затворник, в лагерите: „Всеки ставаше руснак – кавказците, татарите, евреите“.⁵⁴

По-късно, когато по време на войната заедно с поляците пристигат още евреи, те като че формират отчетливи етнически мрежи. Ада Федеролф, която пише мемоарите си заедно с Ариадна Ефрон, дъщерята на Марина Цветаева, описва един лагер, където шивашката работилница – според лагерните стандарти луксозно работно място – се управлявала от някой си Либерман. При пристигането на нови затворници той минавал през тълпата и викал: „Има ли евреи, има ли евреи?“. Когато откриел евреи, той уреждал да работят при него в работилницата и ги отървавал от общата работа в горите. Либерман измислял и остроумни планове за спасяването на равини, които трябвало да се молят по цял ден. Направил за един равин специален шкаф и го криел вътре, за да не може никой да разбере, че не работи. За друг равин измислил длъжността „качествен контрол“. Това му позволявало по цял ден да върви напред-назад покрай редиците шивачки, да им се усмихва и да се моли под мустак.⁵⁵

Към началото на 50-те години, когато официалният антисемитизъм в Съветския съюз набира мощ, поддържан от манията на Сталин за заговора на еврейските лекари да го убият, вече не е толкова лесно да си евреин. Макар че дори и в този период степента на антисемитизма е различна в различните лагери. Ада Пурижинска, еврейка, арестувана в разгара на „Докторския заговор“ (брат ѝ бил съден и екзекутиран за „заговорничене за убийството на Сталин“), не си спомня да е имала „особени проблеми заради еврейската си принадлежност“.⁵⁶ Но спомените на еврейския затворник Леонид Трус, арестуван по същото време, са други. Веднъж, казва той, по-възрастен зек го спасил от разбеснял се антисемит – мъж, когото арестували заради търговия с икони. По-възрастният зек викнал на търговеца, че човек, който „купува и продава изображения на Христос“, трябвало да се срамува от себе си.

Въпреки това Трус не се опитва да крие факта, че е евреин: напротив, нарисувал звездата на Давид върху ботушите си главно за да не му ги откраднат. В неговия лагер „евреите също като руснаците не се организираха в група“. Така той нямал компания: „За мен най-лошото […] беше самотата, усещането, че съм евреин сред руснаци, че всеки има приятели от своя район, а аз съм напълно сам“.⁵⁷

Поради малкия им брой на озовалите се в лагерите западноевропейци и северноамериканци също им е трудно да формират силни организации. Но така или иначе те едва ли са в състояние да си помагат: много от тях са напълно объркани от лагерния живот, не говорят руски, храната им се струва негодна за консумация, а битовите условия – непоносими. След като наблюдава как цяла група немкини умират в транзитния затвор във Владивосток въпреки разрешението да пият преварена вода, руската затворничка Нина Гаген-Торн пише: „Ако бараките са пълни със съветски граждани, свикнали с храната, те могат да понесат осолената риба, дори да е развалена. Но когато пристигне голяма група с арестувани членове на Третия интернационал, всички те се разболяват от дизентерия“.⁵⁸ Лев Разгон също съжалява чужденците и казва: „Те не могат нито да разберат, нито да асимилират; не се опитват да се адаптират и да оцелеят. Просто инстинктивно се държат един за друг“.⁵⁹

Но западняците – група, включваща поляци, чехи и други източноевропейци – имат някои предимства. Те са обект на особено любопитство и интерес и понякога това се отплаща с контакти, подарена храна и по-добро отношение. Полякът Антони Екарт, завършил образованието си в Швейцария, получил работа в болницата благодарение на болничния прислужник Акерман от Бесарабия. „Фактът, че бях роден на Запад опростяваше нещата“, казва той. Всички се интересували от западняка и искали да го спасят.⁶⁰ Шотландката Флора Липман, чийто пастрок уговорил семейството ѝ да се премести в Съветския съюз, използвала националността си, за да забавлява останалите затворници:

Екарт също описва какво било да си „обект на любопитство“ от страна на руските интелектуалци:

Американецът Джон Ноубъл, прибран в Дрезден, също става „VIP във Воркута“ и угощава сълагерниците си с разкази за американския живот, които им се струват невероятни. „Джони – казал му един от тях, – искаш да ти повярваме, че американските работници карат собствени коли?“.⁶³

Но макар фактът, че са чужденци, да им спечелва възхищение, той също така им пречи да установят по-тесните контакти, които подкрепят мнозина в лагерите. Липман пише: „Дори новите ми лагерни „приятелки“ се бояха от мен, защото и в техните очи бях чужденка“.⁶⁴ Екарт страда, когато се оказва единствен чужденец в лагпункта – съветските граждани не го харесват и той също не ги харесва: „Обграждаше ме атмосфера на неприязън, ако не и омраза. […] Те изпитваха негодувание, че не съм като тях. На всяка крачка усещах недоверието и ожесточеността им, злонамереността и вродената им вулгарност. Наложи се да прекарам много безсънни нощи, за да браня себе си и вещите си“.⁶⁵

И чувствата му отново имат еквивалент в по-ранна епоха. Написаното от Достоевски за отношенията между полските и руските затворници през XIX в. говорят, че предшествениците на Екарт са се чувствали по същия начин: „Поляците (говоря само за политическите) се държаха към тях с някаква префинена, оскърбителна любезност, бяха изключително необщителни и изобщо не можеха да скрият от останалите затворници отвращението, което изпитваха към тях; на свой ред, те го разбираха много добре и им се отплащаха със същата монета“.⁶⁶

В дори още по-слаба позиция са мюсюлманите и другите затворници от Централна Азия и някои кавказки републики. Те страдат от същата обърканост като западняците, но обикновено не могат нито да забавляват, нито предизвикат интерес у руснаците. Известни като нацмены (от руската фраза за „национални малцинства“), те са част от лагерния живот от края на 20-те години. Мнозина са арестувани по време на омиротворяването – и съветизацията – на Централна Азия и Северен Кавказ и са изпратени да работят на Беломорканал, където един съвременник пише: „За тях всичко е неразбираемо: хората, които ги ръководят, каналът, който строят, храната, която ядат“.⁶⁷ От 1933 г. нататък много от тях работят и на канала Москва-Волга, където началник-лагерът, изглежда, ги е съжалил. В един момент той наредил на подчинените си да им осигурят отделни бараки и отделни бригади, така че поне да са обградени от сънародници.⁶⁸ По-късно Густав Херлинг ги среща в един северен дърводобивен лагер. Той си спомня, че всяка вечер ги виждал да се трупат в лагерната лечебница, за да бъдат прегледани от лагерния лекар:

Животът не е по-добър за корейците – обикновено съветски граждани от корейското малцинство – или пък за японците, близо 600 000 от които пристигат в ГУЛаг и военнопленническите лагери в края на войната. Японците страдат особено много от храната, тъй като е не само оскъдна, но и странна и буквално негодна за ядене. В резултат те ловуват и ядат неща, също толкова негодни за ядене в очите на съзатворниците им: диви билки, насекоми, бръмбари, змии и гъби, които дори и руснаците не биха докоснали. От време на време тези набези свършват зле: има документи за японци, починали вследствие консумацията на отровни треви или диви билки.⁷⁰ Свидетелство за това колко изолирани се чувствали японците в лагерите откриваме в мемоарите на руски затворник, който веднъж в лагерната библиотека открил брошура – реч на болшевика Жданов – написана на японски. Той я занесъл на един познат японски военнопленник: „За първи път го видях истински щастлив. По-късно ми каза, че я четял всеки ден просто за контакт с родния си език“.⁷¹

Някои от другите националности от Далечния изток се адаптират по-бързо. Редица мемоаристи споменават стегнатата организация на китайците – някои от които били „съветски“ етнически китайци, родени в СССР, други през 20-те години били дошли законно да работят в страната, а трети имали нещастието неволно или нарочно да преминат дългата китайско-съветска граница. Един затворник си спомня как някакъв китаец споделил, че като много други бил арестуван, защото преплувал река Амур до Съветския съюз, привлечен от гледката на другия бряг: „Зеленото и златното на дърветата […], степите изглеждаха толкова красиви! А и след като преминеше реката, никой от нашите не се връщаше. Тогава, значи, животът там сигурно беше хубав, затова решихме да преминем. И щом го сторихме, ни арестуваха и ни осъдиха по член 58, параграф 6 – шпионаж. Десет години“.⁷²

В лагерите, спомня си Дмитрий Панин, един от лагерните другари на Солженицин, китайците „общуваха само помежду си. При всеки наш въпрос си даваха вид, че не разбират“.⁷³ Карло Стайнер казва, че много ги бивало да си осигуряват работа един на друг: „Из цяла Европа китайците са прочути като жонгльори, но в лагерите ги използваха в пералното. В никой от лагерите, през които преминах, не си спомням да съм виждал перачи, които да не бяха китайци“.⁷⁴

Най-влиятелните етнически групи в лагерите са тези на балтийците и западно украинците, изпращани масово в лагерите по време на и след войната (вж. Глава 20). По-малобройни, но също и влиятелни, са поляците, особено антикомунистическите полски партизани, които се появяват в лагерите в края на 40-те години – както и чеченците, които Солженицин описва като „единствената нация, която не се предаваше, която не желаеше да усвои психиката на покорството“ и която се отличава по много неща от останалите кавказци.⁷⁵ Силата на тези етнически групи е в многобройността им и в неприкритото противопоставяне на Съветския съюз, чието нахлуване в техните държави те възприемат като незаконно. Освен това следвоенните поляци, балтийци и украинци имат военен и партизански опит и в някои случаи партизанските им организации се запазват в лагерите. Непосредствено след войната ръководството на УВА, Украинската въстаническа армия, една от няколкото групи, които по онова време се борят за контрол над Украйна, прави изявление до всички украинци, принудително изселени или изпратени в лагерите: „Където и да се намирате – в мините, в гората или в лагерите – завинаги останете истински украинци и продължете нашата борба“.

В лагерите бившите партизани съзнателно си помагат и бдят над новодошлите. Полякът Адам Галински, който се сражавал в антисъветската Полска отечествена армия както по време на войната, така и след нея пише: „Полагахме специални грижи за младежите от Отечествената армия и поддържахме духа им, най-висок в деградиращата атмосфера на морален упадък, който преобладаваше сред различните национални групи, заточени във Воркута“.⁷⁶

По-късно, когато придобиват по-голямо влияние върху управлението на лагерите, поляците, балтийците и украинците – също като грузинците, арменците и чеченците – формират свои собствени национални бригади, спят отделно в национални бараки и организират тържества по случай националните си празници. Понякога тези могъщи групи си сътрудничат. Полският писател Александър Ват пише, че украинците и поляците, горчиви врагове през войната, чиито партизански движения се сражавали помежду си за всяко късче от Западна Украйна, в съветските затвори общували „резервирано, но невероятно лоялно. „Ние сме врагове, но не тук““.⁷⁷

В други моменти тези етнически групи си съперничат – както помежду си, така и с руснаците. Людмила Хачатрян, самата тя арестувана заради любовта си към югославски войник, си спомня как украинците в нейния лагер отказвали да работят с руснаци.⁷⁸ Групите на националните съпротиви, пише друг наблюдател, „се характеризират, първо, с враждебността си към режима и второ – с враждебността си към руснаците“. Едуард Бука си спомня по-всеобхватна враждебност: „Беше необичайно затворник да помогне на някого с различна националност“⁷⁹, макар че според Павел Негретов, който е във Воркута по същото време като Бука, повечето националности се погаждали, освен когато се поддавали на „провокациите“ на администрацията: „Опитваха се чрез информаторите си […] да ни скарат“.⁸⁰

В края на 40-те години, когато различни етнически групи поемат от криминалните ролята на нещо като милиционери в лагера, понякога те си съперничат за контрол. Марлен Коралов си спомня: „Започнаха да се бият за власт, а властта означаваше много, защото готвачът щеше пряко да работи за господаря си“. Според Коралов по онова време балансът между различните групи бил изключително крехък и можел във всеки момент да се наруши от пристигането на нов транспорт. Когато например в неговия лагпункт пристигнала група чеченци, те влезли в бараките и по думите на Коралов „изхвърлиха всички вещи от долните койки на пода [в този лагер долните койки се смятали за „аристократични“] и се настаниха там със собствените си вещи“.⁸¹

Леонид Ситко, затворник, прекарал известно време в нацистки военнопленнически лагер само за да бъде арестуван при завръщането си в Русия, в края на 40-те години става свидетел на много по-сериозна битка между чеченци, руснаци и украинци. Спорът започнал с личен конфликт между бригадирите и постепенно ескалирал: „Превърна се във война, в истинска война“. Чеченците организирали атака срещу руските бараки и мнозина били ранени. По-късно изпратили всички подбудители в наказателните килии. Макар конфликтите да били за влияние в лагера, в основата им стояли много по-дълбоки национални чувства, обяснява Ситко: „Балтийците и украинците поставяха знак на равенство между Съветите и руснаците. Въпреки че в лагера имаше много руснаци, това не им пречеше да смятат руснаците за окупатори и крадци“.

Една нощ самият Ситко бил заобиколен от група западно украинци:

По думите на една затворничка националните различия не били „нищо особено“, но тя също се шегува, че това важало за всички освен за украинците, които просто „мразеха всички останали“.⁸³

Колкото и странно да звучи, в повечето лагери няма клан на руснаците – етническата група, която според собствената статистика на ГУЛаг е решително мнозинство през цялото му съществуване.⁸⁴ Руснаците все пак се събират на групи в зависимост от града или района на месторождението си. Московчаните намират други московчани, ленинградчаните – други ленинградчани и т.н. Веднъж на Владимир Петров помогнал лекар, който го попитал:

Често московчаните са особено могъщи и организирани. Леонид Трус, арестуван още като студент, си спомня как по-възрастните московчани в неговия лагер създали стегната група и го оставили извън нея. Дори когато веднъж се опитал да вземе книга от лагерната библиотека, първо трябвало да убеди библиотекаря, член на този клан, че може да му я повери.⁸⁶

Но в повечето случаи тези връзки са слаби и не осигуряват на затворниците нищо друго освен някой, който си спомня тяхната улица или училище. Докато останалите етнически групи организирано се подкрепят, намират на новодошлите място в бараките, помагат им да си осигурят по-лека работа, руснаците не го правят. Ариадна Ефрон пише, че след пристигането в Туруханск, където след изтичането на присъдата я изселили принудително заедно с други затворнички, влакът бил посрещнат от вече живеещи там изселници:

И все пак сред руските затворници има различия – различия по-скоро идеологически, отколкото етнически. Нина Гаген-Торн пише: „Преобладаващото мнозинство от жените в лагерите възприемаха съдбата и страданието си като случайно нещастие и не се опитваха да търсят причини“. Но за онези, които „намираха за себе си някакво обяснение за случващото се и вярваха в него, нещата бяха по-лесни“.⁸⁸ Водещи сред разполагащите с обяснение са комунистите; т.е. онези затворници, които продължават да поддържат невинността си, да проявяват лоялност към Съветския съюз и да вярват въпреки всичко, че останалите са истински врагове и трябва да бъдат отбягвани. Анна Андреевна си спомня как комунистите се търсели: „Намираха се и се държаха един за друг, те бяха чисти, съветски хора и смятаха всички останали за престъпници“.⁸⁹ Сузана Печора описва как ги забелязала след пристигането си в Минлаг в началото на 50-те години: „Седяха в един ъгъл и си говореха: „Ние сме честни съветски хора, ура за Сталин, не сме виновни и нашата страна ще ни освободи от компанията на всички тези врагове““.⁹⁰

Също като Печора Ирена Аргинска – затворничка в Кенгир по същото време – си спомня, че повечето от хората в тази група принадлежали към класата на висшите партийни членове, арестувани през 1937 и 1938 г. Повечето от тях били по-възрастни и по думите на Аргинска често попадали в лагерите за инвалиди, където все още имало много хора, арестувани в по-ранна епоха. Анна Ларина, съпругата на съветския лидер Николай Бухарин, е една от арестуваните по това време и отначало остава вярна на Революцията. Докато е още в затвора, тя пише стихотворение по случай годишнината от Октомврийската революция:

По-късно Ларина възприема това стихотворение „като бълнуване на лунатик“. Но навремето го рецитирала пред хвърлените в затвора съпруги на стари болшевики и си спомня: „Те се развълнуваха до сълзи и ми ръкопляскаха“.⁹¹

Солженицин посвещава една глава от „Архипелаг ГУЛАГ“ на комунистите, които нарича немного милостиво „добронамерените“. Възхищава се на умението им да обяснят и собственото си арестуване, измъчване и изпращане в затвора като „лукаво дело на чуждите разузнавателни служби“, „вредителство в огромен мащаб“, „заговор на местното НКВД“ или „измяна“. Други намират дори по-грандиозно обяснение: „Тези репресии са историческа необходимост за развитието на обществото ни“.⁹²

По-късно някои от тях също пишат мемоари и съветският режим с готовност ги публикува. Романът на Борис Дяков „История на оцеляването“ например е публикуван през 1964 г. в списание „Октябр“ със следното предисловие: „Силата на разказаната от Дяков история е във факта, че описва истински съветски хора, автентични комунисти. Дори и при суровите обстоятелства те не загубват човечността си, остават верни на партийните си идеали, предани на Родината“. Героят на Дяков Тодорски разказва как помогнал на един лейтенант от НКВД да напише реч върху историята на Партията. При друг случай той казал на офицера по сигурността в лагера, майор Яковлев, че въпреки несправедливата си присъда се смята за истински комунист: „Не съм извършил никакво престъпление срещу съветската власт. Затова бях и оставам комунист“. Майорът го посъветвал да си мълчи по въпроса: „По-добре не го разгласявай. Да не мислиш, че всички в лагера обичат комунистите?“.⁹³

И наистина е така: отявлените комунисти често са подозирани в сътрудничене – тайно или по друг начин – на лагерните власти. Пишейки за Дяков, Солженицин отбелязва, че мемоарите му очевидно премълчават някои неща. „В замяна на какво?“, пита той, офицерът по сигурността Соковиков се е съгласил тайно да изпраща писмата на Дяков, заобикаляйки лагерния цензор. „Откъде се е взела подобна дружелюбност?“.⁹⁴ Всъщност сега архивите показват, че през целия си живот Дяков е бил агент на тайните служби – под кодовото име „Кълвач“ – и е продължил да работи като информатор в лагерите.⁹⁵

Единствената група, която надминава комунистите в абсолютната им вяра, са религиозните източноправославни, както и членовете на различни руски протестантски религиозни секти, които също са подложени на политическо преследване: баптисти, свидетели на Йехова и техни руски вариации. Присъствието им е особено осезателно в женските лагери, където разговорно ги наричат монашки, или „монахини“. В края на 40-те години в женския лагер в Мордовия, спомня си Анна Андреевна, „мнозинството от затворничките бяха вярващи“. По думите ѝ те се организирали така, че „на празници католичките да работят вместо православните и обратно“.⁹⁶

Както вече отбелязахме, някои от тези секти отказват на Съветския Сатана всякакво съдействие и не желаят нито да работят, нито да подписват каквито и да било официални документи. Гаген-Торн описва една религиозна жена, която отказала да напусне лагера, макар че я освободили поради болест. „Не признавам вашата власт – заявила тя, когато пазачът предложил да ѝ даде необходимите документи и да я изпрати вкъщи. – Властта ви е незаконна, Антихристът е на паспортите ви. […] Ще ме освободите и после пак ще ме арестувате. Няма причини да си тръгвам“.⁹⁷ Айно Куусинен била в лагер с група затворнички, които отказвали да носят дрехи с номера, в резултат на което отпечатали „номерата върху телата им“ и ги принуждавали да присъстват на сутрешната и вечерната проверка чисто голи.⁹⁸

Солженицин разказва историята, повтаряна в различни форми и от други, на група религиозни сектанти, закарани на Соловецки през 1930 г. Те отхвърляли всичко, което идвало от „Антихриста“, и отказвали да пипат съветски паспорти и пари. За наказание ги изпратили на малък остров в Соловецкия архипелаг и ги уведомили, че ще получават храна само срещу подпис. Те отказали. В рамките на два месеца до един умрели от глад. Следващият кораб до острова, спомня си един очевидец, „откри само накълвани от птиците трупове“.⁹⁹

Но дори и когато работят, сектантите невинаги се смесват с останалите затворници и понякога напълно отказват да разговарят с тях. Те се събирали в някоя барака, пазели пълно мълчание и в определени моменти пеели молитвите си и религиозните си песни:

Най-фанатичните вярващи обикновено предизвикват смесени чувства у останалите затворници. Аргинска, несъмнено атеистка, шеговито си спомня: „Всички ги ненавиждахме“ – особено онези, които поради религиозни причини отказвали да се къпят.¹⁰¹ Гаген-Торн си спомня как другите затворнички роптаели срещу отказващите да работят: „Ние работим, те – не! Обаче получават хляб!“.¹⁰²

Но в известен смисъл мъжете или жените, които след пристигането си в нов лагер веднага се присъединяват към някой клан или религиозна секта, са късметлии. Престъпническите банди, по-войнствените национални групи, истинските комунисти и религиозните секти осигуряват на членовете си съобщност, подкрепа и компания. Повечето политически затворници, от друга страна, и повечето „обикновени“ криминални – мнозинството от обитателите на ГУЛаг – не се вписват толкова лесно в една или друга група. На тях им е по-трудно да се ориентират в лагерния живот, да се справят с лагерния морал и йерархия. Без силна мрежа от контакти им се налага сами да усвоят правилата на напредъка.

Глава 15 Жените и децата

Те изпълняват същите норми и ядат същата водниста супа. Живеят в същите бараки и пътуват в същите товарни вагони. Дрехите им са почти идентични, обувките – също толкова неподходящи. Не получават различно отношение при разпитите. И все пак лагерните преживявания на мъжете и жените не са съвсем еднакви.

Според доста от оцелелите жени техният пол определено им осигурявал големи предимства в системата от лагери. Жените успявали по-добре да се грижат за себе си, да поддържат дрехите си закърпени, а косите си – чисти. Те като че преживявали по-добре с малките количества храна и не се поддавали толкова лесно на пелагра и други болести на недохранването.² Създавали силни приятелства и си помагали по начини, непознати за мъжете затворници. Маргарет Бубер-Нюман отбелязва, че една от съзатворничките ѝ в „Бутирка“ била арестувана в лека лятна рокля, която бързо се превърнала в дрипа. Съкилийничките ѝ решили да ѝ направят нова рокля:

Но много бивши затворници са на противоположното мнение. Според тях жените рухвали морално много по-бързо от мъжете. Техният пол им осигурявал специални възможности да се сдобият с по-добра трудова класификация, с по-лесна работа, а съответно и с по-висш статут в лагера. В резултат те се обърквали и губели посока в суровия лагерен свят. Густав Херлинг например пише за една „чернокоса певица от Московската опера“, арестувана за „шпионаж“. Поради сериозността на присъдата ѝ веднага след като пристигнала в Каргополлаг я насочили към работа в гората:

Накрая тя отстъпила – първо пред Ваня и после пред „някакъв лагерен шеф“, който, казва Херлинг, „я извлече за косата от купчина боклук и я сложи до една маса в лагерното счетоводство“.⁴

Имало и по-лоши съдби, пише Херлинг. Той разказва например за млада полякиня, която „неформалното жури на урките“ високо оценило. Първо

Но тези първоначални усилия били напразни. След като надзирателят седмици наред внимателно я следял и не ѝ позволил да открадне дори морков или развален картоф от хранителния склад, където работела, тя се предала. Една вечер мъжът отишъл в бараката на Херлинг и „без да каже дума, хвърли на койката ми скъсан чифт кюлоти“. Това било началото на трансформацията й:

Това е версията на Херлинг на една широко разпространена история – която, трябва да отбележим, винаги звучи малко по-различно, ако е представена от женска гледна точка. Друга версия например разказва Тамара Ружневиц, чийто лагерен „роман“ започнал с писмо – „стандартно любовно писмо, типично за лагера“ – от Саша, млад мъж, чиято лека обущарска работа го причислявала към лагерната аристокрация. Писмото било кратко и грубовато: „Хайде да живеем заедно и аз ще ти помагам“. Няколко дни след като го изпратил, Саша дръпнал Ружневиц настрана, за да чуе отговора ѝ. „Ще живееш ли с мен, или не?“, попитал той. Тя отказала. Той я пребил с метална дъга от бъчва. После я отнесъл в болницата (където имал влияние заради специалния си обущарски статут) и наредил на персонала да се грижи добре за нея. Тя прекарала там няколко дни, възстановявайки се от раните си. След като я пуснали – имала достатъчно време да помисли по въпроса – тя отишла при Саша. Иначе той пак щял да я пребие.

„Така започна семейният ми живот“, пише Ружневиц. Ползите проличали веднага: „Здравето ми се подобри, ходех с хубави обувки, вече не носех проклетите дрипи: имах ново яке, нов панталон […] и дори нова шапка“. Десетилетия по-късно Ружневиц описва Саша като „моята първа, истинска любов“. За нещастие, скоро го преместили в друг лагер и тя повече не го видяла. Нещо по-лошо – виновникът за преместването на Саша също я желаел. Тъй като нямало „измъкване“, тя започнала да спи и с него. Макар да не споменава за любов към него, тя си спомня, че и от това съжителство имало полза: получила пропуск, за да пътува без охрана, както и собствен кон.⁶ Историята на Ружневиц, също като описаната от Херлинг, може да се определи като разказ за морална деградация. Или пък да бъде наречена история на оцеляването.

От административна гледна точка никое от тези неща не би трябвало да се случва. По принцип мъжете и жените изобщо не трябвало да бъдат държани заедно в лагерите и наистина някои затворници казват, че с години не зървали представител на противоположния пол. А пък и лагерните командири не горели от желание да им изпращат затворнички. Физически по-слаби, те можели да затруднят изпълнението на лагерния производствен план, поради което някои администратори се опитвали да ги отпращат. В един момент, през февруари 1941 г., администрацията на ГУЛаг дори изпраща писмо до цялото ръководство на НКВД и всички лагерни командири, строго им нарежда да приемат конвои със затворнички и изброява всички неща, които жените можели да вършат. В писмото се споменават леката промишленост и текстилните фабрики; дървообработването и металообработването; някои видове дърводобивна дейност и разтоварването на стоки.⁷

Вероятно заради протестите на лагерните командири броят на изпратените в лагери жени винаги остава относително нисък (както и броят на екзекутираните жени по време на чистката от 1937-1938 г.). Според официалната статистика например през 1942 г. само 13% от затворниците в ГУЛаг са жени. Те достигат до 30% през 1945 г. отчасти поради огромния брой мъже затворници, изпратени на фронта, както и заради законите, забраняващи на работниците да напускат фабриката си – закони, които водят до арестуването на много млади жени.⁸ През 1948 г. процентът е 22 и отново спада до 17 през 1951 и 1952 г.⁹ И все пак дори тези цифри не отразяват истинското положение, тъй като много по-често жените са изпращани да излежават присъдите си в „колониите“ с лек режим. В големите, индустриални лагери от Далечния север те са дори още по-малко и присъствието им е дори още по-необичайно.

Но малкият им брой води до постоянен недостиг на жени – също като на храна, облекло и други неща. Затова, макар да нямат особена стойност за изготвящите лагерната производствена статистика, стойността им за мъжете затворници, за пазачите и свободните работници в лагерите е съвсем различна. В лагерите, където контактите между мъжете и жените затворници са относително свободни или където на практика на някои мъже се позволява достъп до женските лагери, те са уговаряни, заговаряни и най-често получават предложения за храна или по-лека работа в замяна на секс. Вероятно тази страна от живота не е присъща само на ГУЛаг. Докладът на „Амнести Интернешънъл“ от 1999 г. за затворничките в Съединените щати например изнесе данни за изнасилвания на затворнички от пазачи и мъже затворници; за затворници, които подкупвали пазачите, за да им осигурят достъп до затворничките; за жени, които пазачите събличали голи, обискирали и опипвали.¹⁰ Въпреки това странните социални йерархии в съветската система от лагери означават, че жените са измъчвани и унижавани до степен, необичайна дори и за затворите.

От самото начало съдбата на жената зависи много от статута и позицията ѝ в различните лагерни кланове. В рамките на престъпния свят жените са обект на система от сложни правила и ритуали и получават много малко уважение. Според Варлам Шаламов „престъпникът трето или четвърто поколение още от детството си се научава да презира жените. […] Жената, по-низше същество, е създадена само за да удовлетворява животинските желания на престъпника, да бъде обект на грубите му шеги и жертва на публични побои, когато нейният главорез реши да се „позабавлява““. Проститутките на практика „принадлежали“ на видни престъпници и можели да бъдат продавани, заменяни или дори наследявани от брат или приятел, в случай че прехвърлели мъжа в друг лагер или го убиели. При осъществяването на подобна размяна „участниците обикновено не стигат до удари и проститутката започва да спи с новия си господар. В престъпния свят няма ménages à trois, където двама мъже делят една жена. Както не е възможно крадла да живее с мъж, който не е престъпник“.¹¹

Но жените не са единствената мишена. Изглежда, сред професионалните престъпници хомосексуалният секс се е ръководел от също толкова брутални правила. В антуража на някои престъпни главатари има млади хомосексуални мъже – освен или вместо лагерните „съпруги“. Томас Сговио пише за един бригадир, чиято „съпруга“ била мъж – млад мъж, който получавал допълнителна храна в замяна на сексуални услуги.¹² Но не е лесно да се опишат правилата на мъжкия хомосексуализъм в лагерите, тъй като мемоаристите много рядко засягат тази тема. Може би това се дължи на факта, че в руската култура хомосексуализмът донякъде продължава да бъде табу и хората предпочитат да не пишат за него. Освен това, изглежда, в лагерите мъжката хомосексуалност се е ограничавала до престъпния свят – а престъпниците почти не оставят мемоари.

Но все пак знаем, че към 70-те и 80-те години съветските престъпници вече са създали изключително сложен хомосексуален етикет. „Пасивните“ хомосексуалисти били отлъчвани от затворническата общност, хранели се на отделни маси и не разговаряли с останалите мъже.¹³ Макар че са описвани рядко, изглежда, в някои области подобни правила са съществували още в края на 30-те години, когато петнайсетгодишният Пьотър Якир наблюдава аналогичен феномен в килия за малолетни престъпници. Отначало бил шокиран от разговорите на другите момчета за сексуалните им преживявания и решил, че преувеличават,

Странно, но в лагерите лесбийството е по-неприкрито или поне е описвано по-често. Освен това сред криминалните затворнички то е обградено със сложни ритуали. Лесбийките са наричани с руското местоимение за среден род оно („то“) и се делят на по-женствени „кобилки“ и по-мъжествени „съпрузи“ Според един разказ първите понякога са „истински робини“ и чистят и се грижат за „съпрузите“ си. Вторите приемат мъжки прякори и почти винаги пушат.¹⁵ Те открито говорят за лесбийството и дори пеят песни за него:

Също така те се идентифицират чрез облеклото и поведението си. По-късно една полякиня пише:

Валерий Фрид описва затворнички, които се обличали като мъже и се представяли за хермафродити. Една от тях била „с къса коса, хубавичка, с офицерски панталон“; друга като че наистина имала някаква генетична деформация.¹⁸ Бивша затворничка описва лесбийско „изнасилване“: тя видяла как две лесбийки натикали под койката „една скромна, тиха девойка“ и там разкъсали химена ѝ.¹⁹ Изглежда, в интелектуалните кръгове лесбийството се приема по-неблагосклонно. Една бивша политическа затворничка си го спомня като „най-отвратителната практика“.²⁰ Но макар и в по-прикрита форма, то съществува и сред политическите – често между жени, които в свободния свят имат съпрузи и деца. В Минлаг, предимно политически лагер, казва Сузана Печора, лесбийските връзки „помагаха на някои да оцелеят“.²¹

Независимо дали доброволни, или принудителни, хомосексуални или хетеросексуални повечето сексуални връзки в лагерите споделят властващата брутална атмосфера. По необходимост те се осъществяват с шокираща за мнозина откритост. Двойките „изпълзяваха под бодливата тел и правеха любов до тоалетната, направо на земята“, каза ми една бивша затворничка.²² „Вагонката, закрита от съседките с дрипи, е класическа лагерна картина“, пише Солженицин.²³ Веднъж Исак Филщински се събудил посред нощ и видял в съседното легло да лежи жена. Тя се била прехвърлила през стената, за да се люби с лагерния готвач: „Освен мен никой не беше спал онази нощ, всички слушаха ставащото със съсредоточено внимание“.²⁴ Нава Волович пише: „Нещата, които свободният човек много би се замислил, преди да извърши, тук се случваха толкова просто като между улични котки“.²⁵ Друг затворник си спомня, че любовта, особено между крадците, била „животинска“.²⁶

И наистина сексът е толкова публичен, че някои го възприемат с апатия: изнасилванията и проституцията за някои се превръщат в част от ежедневието. Едуард Бука веднъж работил в дъскорезницата до женска бригада. Пристигнала група криминални затворници. Те „хванаха желаните жени и ги обладаха в снега или върху купчина трупи. Изглежда, жените бяха свикнали с това и не се съпротивляваха. Бригадирката им не се възпротиви на прекъсването – сякаш това просто беше още една част от работата“.²⁷ Лев Разгон също разказва историята на едно много младо, русо момиче, което метяло двора на лагерния медицински пункт. По това време той вече бил свободен работник и отишъл да посети познатия си лекар. Макар че не бил особено гладен, предложили му щедър обяд. Той го отстъпил на момичето, което „се хранеше тихо и чисто, личеше си, че е от добро семейство“. Всъщност – напомняло на Разгон за собствената му дъщеря:

В някои лагери определени женски бараки се превръщат в нещо повече от открити бардаци. Солженицин описва една, която била

И все пак – в пълен разрез с разказите за брутален секс и вулгарност – в някои мемоари има също толкова невероятни истории за лагерна любов, която понякога започвала поради желанието на жените да се защитят. В съгласие с особените правила на лагерния живот другите мъже обикновено не закачали жени, които си имали „лагерен съпруг“ – система, наричана от Херлинг „странно ius primae noctis20 в лагера“.³⁰ Това невинаги са „бракове“ между равни: уважавани жени понякога живеят с крадци.³¹ И невинаги, както описва Ружневиц, са доброволни. Въпреки това не би било съвсем правилно да ги определим и като проституция. По-скоро, пише Валерий Фрид, това били браки по расчету, „бракове по сметка“ – „които понякога бяха и бракове по любов“. Дори и да започвали от чисто практични съображения, затворниците приемали тези връзки сериозно. „Зекът наричаше повече или по-малко постоянната си любовница „моята съпруга“ – пише Фрид, – а тя го наричаше „моят съпруг“. Не влагаха в това никаква ирония: лагерните връзки очовечаваха живота ни“.³²

И – колкото и странно да звучи – затворниците, които не са твърде изтощени или изнемощели, наистина търсят любов. В своите мемоари Анатолий Жигулин описва любовната си връзка с една германска политическа затворничка – „щастливата, добра, сивоока, златокоса Марта“. По-късно той научил, че тя родила бебе и го кръстила Анатолий. (Това било през есента на 1951 г. и тъй като след смъртта на Сталин имало обща амнистия за затворниците чужденци, Жигулин предположил, че „Марта и детето, ако всичко е било благополучно, са се завърнали у дома“.³³) Мемоарите на лагерния лекар Исак Вогелфангер на моменти звучат като романтичен роман, чийто герой трябвало умело да лавира между рисковете на аферата със съпругата на лагерния шеф и радостите на истинската любов.³⁴

Лишените от всичко хора така отчаяно жадуват за сантиментални връзки, че някои се отдават на платоническа любов чрез писма. Това важи най-вече за специалните лагери за политически затворници в края на 40-те години, където правилото жените и мъжете да се държат отделно стриктно се спазва. В Минлаг, един такъв лагер, мъжете и жените си изпращали бележки чрез своите колеги в лагерната болница, която обслужвала и двата пола. Затворниците създали и тайна „пощенска кутия“ в зоната на железницата, където работели женските бригади. На всеки няколко дни работеща по железопътната линия затворничка се престорвала, че си е забравила палтото или нещо друго, отивала до пощенската кутия, взимала изпратените писма и оставяла написаните. По-късно някой от мъжете ги прибирал.³⁵ Имало и други методи: „В определен момент даден човек в едната от зоните хвърляше писмата от мъжете за жените или от жените за мъжете. Това беше „пощенската служба““.³⁶

Тези писма, спомня си Леонид Ситко, се пишели на малки късчета хартия с миниатюрни букви. Всички ги подписвали с фалшиви имена: неговото било „Хамлет“, а на приятелката му – „Марсианка“. „Запознали“ ги други жени, които му казали, че тя е изключително потисната, тъй като след ареста ѝ взели бебето. Той започнал да ѝ пише и дори веднъж успели да се срещнат в една изоставена мина.³⁷

Други създават дори още по-сюрреалистични методи в търсене на някаква интимност. В специалния лагер в Кенгир имало затворници – почти само политически, лишени от всякакви контакти със семействата си, с приятелите си и със съпругите или съпрузите си у дома – които поддържали „сложни“ връзки с хора, които никога не били срещали.³⁸ Някои дори се женели през стената, разделяща мъжкия и женския лагер, без изобщо да са се виждали. Жената стояла от едната страна, мъжът – от другата, изричали клетвите и свещеникът затворник документирал церемонията върху парче хартия.

Този вид любов продължил да съществува дори и след като лагерната администрация направила стената по-висока, покрила я с бодлива тел и забранила на затворниците да я приближават. Описвайки тези бракове на сляпо, дори Солженицин за момент изоставя цинизма, с който говори за почти всички останали лагерни връзки: „В това съединяване с непознат затворник от другата страна на стената […] чувам ангелски хор. То е като безкористно съзерцаване на небесните светила. То е твърде извисено за тази епоха на пресметливост и подскачащ джаз“.³⁹

А щом любовта, сексът, изнасилванията и проституцията са част от лагерния живот, значи същото се отнася и за бременността и раждането. Наред с мините и строителните площадки, дървосекаческите бригади и наказателните килии, бараките и товарните вагони в ГУЛаг има и родилни домове и лагери за майки – както и детски градини за бебетата и малките деца.

Не всички деца, озовали се в тези институции, са родени в лагерите. Някои са „арестувани“ заедно с майките си. В правилата относно тази практика никога няма особена яснота. Оперативна заповед от 1937 г. относно арестуването на съпругите и децата на „враговете на народа“ изрично забранява арестуването на бременни жени и кърмачки.⁴⁰ От друга страна, в една заповед от 1940 г. се казва, че децата можели да останат при майките си, докато навършат година и половина и „престанат да се нуждаят от кърма“, след което трябвало да бъдат настанени в сиропиталища или дадени на роднини.⁴¹

В действителност редовно арестуват и бременни жени, и кърмачки. При рутинния преглед на новопристигнал затворнически конвой един лагерен лекар открил жена с родилни контракции. Била арестувана в седмия месец на бременността.⁴² Друга жена, Наталия Запорожец, била транспортирана в осмия месец от бременността си: след като се лашкала по влакове и камиони, тя родила мъртво дете.⁴³ Художничката и мемоаристка Ефросиния Керсновска помогнала за израждането на бебе, което се родило в конвойния влак.⁴⁴

Малките деца биват „арестувани“ заедно с родителите си. Една арестувана през 20-те години затворничка пише горчиво оплакване до Дзержински и му благодари за „арестуването“ на тригодишния ѝ син: затворът, казва тя, е за предпочитане през детския дом, който тя нарича „фабрика за ангели“.⁴⁵ Стотици хиляди деца са арестувани заедно с родителите си по време на двете големи депортационни вълни – първата на кулаците в началото на 30-те години и втората на „вражеските“ етнически и национални групи по време на Втората световна война и след нея.

Тези деца никога не забравят шока от новото си положение. Една полска затворничка си спомня, че в нейната килия имало жена с тригодишен син: „Детето беше възпитано, но крехко и мълчаливо. Забавлявахме го, доколкото можехме, с разкази и вълшебни приказки, но от време на време то ни прекъсваше с въпроса: „В затвора сме, нали?““.⁴⁶

Много години по-късно детето на депортирани кулаци си спомня преживяването в товарния вагон: „Хората подивяха… Нямам представа колко дни пътувахме. Във вагона няколко души умряха от глад. Стигнахме в Томск и ни свалиха, няколко семейства. Разтовариха и няколко трупа – деца, младежи и старци“.⁴⁷

Въпреки трудностите някои жени умишлено и дори цинично забременяват в лагерите. Обикновено това са криминални затворнички или осъдени за дребни престъпления, които чрез бременността искат да се отърват от тежката работа, да получават малко по-добра храна и може би да се възползват от периодичните амнистии за жени с малки деца. Тези амнистии – има една през 1945 г. например и друга през 1948 г. – обикновено не важат за жени, осъдени за контрареволюционни престъпления.21 „Забременяването можеше да облекчи живота ти“, каза ми Людмила Хачатрян, за да ми обясни защо жените с радост спели с тъмничарите си.⁴⁸

Друга жена си спомня слуха, че всички жени с бебета – мамки на затворническия жаргон – щели да бъдат освободени. След това умишлено забременяла.⁴⁹ Затворничката Надежда Йоффе, която забременяла, след като ѝ позволили да се срещне със съпруга си, пише, че съзатворничките ѝ в магаданските „бараки за кърмачки“ нямали „никакви майчински инстинкти“ и изоставяли бебетата си при първа възможност.⁵⁰

Но не всички жени, които забременяват в лагерите, искат да останат в това положение и това едва ли е учудващо. Администрацията на ГУЛаг като че няма ясно становище по въпроса дали на жените трябва да се позволява да направят аборт, или не и понякога им разрешава, а друг път налага допълнителни присъди на онези, които са се опитали да го направят.⁵¹ Не е много ясно и колко чести са били абортите, тъй като рядко се описват: в десетките интервюта и мемоари прочетох или чух само два разказа. В едно интервю Анна Андреева ми разказа за жена, която „напъха в себе си пирони, седна и започна да работи на шевната си машина. Впоследствие получи силно кървене“.⁵² Друга жена описва как лагерният лекар се опитал да прекъсне бременността й:

Но има и жени, които искат децата си, и често тяхната съдба също е трагична. На фона на всичко написано за егоизма и продажността на жените, родили деца в лагерите, изпъква историята на Хава Волович. Политическа затворничка, арестувана през 1937 г., тя била изключително самотна в лагерите и съзнателно искала да роди дете. Въпреки че Хава не изпитвала особена любов към бащата, през 1942 г. се родила Елеонора – в лагер, където нямало специални удобства за майките:

Въпреки това, пише Волович,

Първо зачислили Волович в дърводобивна бригада и после я изпратили в дъскорезницата. Вечер отнасяла вкъщи малък наръч дърва за огрев, който давала на медицинските сестри в детския дом. В замяна понякога ѝ позволявали срещи с дъщеря ѝ извън официалните свиждания.

Една медицинска сестра отговаряла за седемнайсет деца – т.е. времето едва ѝ стигало да преоблича и храни бебетата, да не говорим да се грижи добре за тях:

Елеонора бавно започнала да крее.

В архивите на ГУЛаг са запазени снимки на типа лагерни детски градини, описан от Волович. В началото на един такъв албум има следното въведение:

Съпътстващите снимки не отговарят на написаното. На една от тях кърмачки с бели маски на лицата – доказателство за хигиенните практики в лагера – седят със сериозни погледи и без усмивки на пейка, гушнали бебетата си. На друга всички деца отиват на вечерната си разходка. Наредени в редица, те не изглеждат по-ентусиазирани от майките си. На много снимки децата са с обръснати глави вероятно заради въшките, от което приличат на мънички затворници, за каквито всъщност са смятани.⁵⁵ „Детският дом също беше част от лагера – пише Евгения Гинзбург. – Имаше собствена караулка, собствена порта и собствена бодлива тел “.⁵⁶

Администрацията на ГУЛаг в Москва вероятно е знаела колко е ужасен животът на децата в лагерите. Известно ни е поне, че лагерните инспектори са предавали информацията: в един доклад от 1949 г. за битовите условия на жените в лагерите неодобрително се отбелязва, че от 503 000 жени, които по онова време са в системата на ГУЛаг, 9300 са бременни, а други 23 700 са с малките си деца. „Предвид отрицателното въздействие върху здравето и образованието на децата“ докладът се застъпва за предсрочното освобождаване на майките, както и на жените с деца у дома, общо – като се изключат рецидивистките и контрареволюционерките – около 70 000.⁵⁷

От време на време наистина има такива амнистии. Но не се правят почти никакви подобрения в живота на останалите в лагерите деца. Напротив, тъй като с нищо не допринасят за производителността на лагера, за повечето лагерни командири здравето и благополучието им не са особен приоритет и те неизменно живеят в най-лошите, най-студени и най-стари сгради. Един инспектор установява, че температурата в един лагерен детски дом никога не се покачвала над 5°С; друг заварва детски дом с лющеща се боя и никакво осветление – дори и с газови лампи.⁵⁸ В доклад от 1933 е за Сиблаг се казва, че в лагера имало недостиг на 800 чифта детски обувки, 700 детски палтенца и 900 комплекта прибори.⁵⁹ Работещите в тези домове също невинаги са с необходимата квалификация. Напротив, тъй като сестринската работа се смята за „доверена“ по принцип я дават на професионални престъпнички. Йоффе пише: „Часове наред стояха под стълбището със „съпрузите“ си или просто изчезваха, а децата, оставени без храна и грижи, се разболяваха и започваха да измират“.⁶⁰

Бременността вече е струвала на лагерите достатъчно скъпо и затова на майките обикновено не се позволява да компенсират тази немарливост – ако изобщо желаят да го направят. Принуждават ги да се върнат на работа възможно най-бързо и неохотно им дават почивки за кърмене. Най-често ги освобождават от работа на всеки четири часа, отпускат им по петнайсет минути с децата – както са с мръсните си работни дрехи – и после ги изпращат обратно – т.е. децата си остават гладни. А понякога не им се позволява дори и това. Един лагерен инспектор цитира случая на жена, която заради трудовите си задължения закъсняла с няколко минути за кърменето на бебето си и ѝ отказали да я пуснат при него.⁶¹ В едно интервю бивша надзирателка на лагерна ясла ми каза – оправдателно – че когато майката не успеела да накърми детето, за което по нейните думи се отпускал половин час, някоя от сестрите го дохранвала с шише.

Същата тази жена потвърди и друга описвана от затворничките жестокост: след отбиването на детето често забранявали на майката всякакъв по-нататъшен контакт с него. По думите ѝ лично тя не позволявала на майките в нейния лагер да излизат на разходка с децата си, понеже като затворнички щели да им навредят. Бившата надзирателка твърди, че видяла как една майка дала на детето си примесена с тютюн захар, за да го отрови. Друга нарочно свалила обувките на детето си в снега. „Носех отговорност за детската смъртност в лагера – каза ми тя, за да обясни защо е взела мерки да държи майките настрана. – Майките нямаха нужда от тези деца и искаха да ги убият“.⁶² Вероятно ръководени от същата тази логика, и други лагерни командири забраняват на майките да виждат децата си. Но не е изключено тези правила да са още един резултат от безхаберната жестокост на лагерната администрация: уреждането на срещите между майките и децата създавало неудобства, затова просто прекратявали практиката.

Отделянето на децата от родителите в такава ранна възраст има предвидими последствия. Сред бебетата избухват множество епидемии. Детската смъртност е изключително висока – толкова висока, както се отбелязва в доклада на същия инспектор, че често умишлено се скрива.⁶³ Но дори и за оцелелите кърмачета шансът за нормален живот в лагерните детски градини е минимален. Някои имат късмета да попаднат под грижите на по-човечни сестри затворнички. Други – не. Веднъж самата Гинзбург работила в лагерна детска градина и след постъпването си установила, че дори и по-големите деца още не можели да говорят:

Когато Гинзбург се опитала да обучава новите си повереници, открила, че само едно-две от децата – онези, които все още поддържали някакъв контакт с майките си – успявали да научат нещо. Но дори и техният опит бил съвсем ограничен:

При навършването на двегодишна възраст обикновено прехвърлят децата от лагерните детски градини в обикновени сиропиталища. Някои майки го приемат с радост, защото това дава шанс на децата да се измъкнат от лагера. Други протестират поради възможността да ги преместят – умишлено или случайно – в някой лагер далеч от децата им и после имената им да бъдат променени или забравени, което би направило невъзможно поддържането на връзката или дори на какъвто и да било контакт.22 Понякога това се случва и с деца в обикновени детски домове. Валентина Юрганова, дъщерята на волжки германски кулаци, била изпратена в детски дом, в който някои от подопечните били твърде малки, за да помнят имената си, а властите – твърде дезорганизирани, за да ги запишат. Едно дете, каза ми тя, просто било прекръстено на „Каштанова“ („Кестенова“), тъй като в парка зад сиропиталището имало много кестени.

Години по-късно друго такова момиче пише сърцераздирателно описание на неуспешното си, продължило цял живот издирване на истинските имена на родителите си: в нейния район нямало документ за раждането на дете с фамилията от паспорта ѝ, а тя била твърде малка, за да знае истинските им имена. Въпреки това си спомняла фрагменти от миналото: „Мама до шевната машина. Аз ѝ искам игла и конец… Аз в градината… По-късно… Стаята е тъмна, леглото отдясно е празно, нещо се е случило. Някак си съм останала сама. Ужасена съм“.⁶⁵

Нищо чудно, че след отвеждането на децата някои майки по думите на бивша затворничка: „Крещяха и пищяха, а други дори полудяваха и ги заключваха в бункери, докато се успокоят“. След това шансовете за събиране били малки.⁶⁶

Навън животът на родените в лагерите деца невинаги се подобрява. Вместо това те се присъединяват към многобройните малчугани, изпратени направо в детските домове след арестуването на родителите им – друга категория деца жертви. Като правило държавните сиропиталища са извънредно пренаселени, мръсни, с малко персонал и често са смъртоносни. Бивша затворничка си спомня емоциите и големите надежди, с които нейният лагер изпратил група затворнически деца в градското сиропиталище – и изживяния ужас, когато научили, че и единайсетте са починали при епидемия.⁶⁷ Още през 1931 г., в разгара на колективизацията, началниците на детски домове в Урал пишат отчаяни писма до местните власти и молят за помощ в отглеждането на хилядите наскоро осиротели кулашки деца:

В друг дом за кулашки деца:

През 1933 г. един детски дом край Смоленск изпраща следната телеграма до Московската комисия за децата: „Хранителните доставки за дома бяха прекратени. Сто деца гладуват. Организацията отказва да дава дажби. Няма помощ. Вземете спешни мерки“.⁷⁰

С времето нещата не се променят особено. Заповед на НКВД от 1938 г. описва един детски дом, в който някои от по-големите момчета изнасилили две осемгодишни момиченца, и друг, в който 212 деца разполагали с дванайсет лъжици и двайсет чинии и спели с дрехи и обувки поради липсата на пижами.⁷¹ През 1940 г. Савельева Леонидовна била „отвлечена“ от детския дом – родителите ѝ били арестувани – и осиновена от семейство, което искало да я използва като домашна прислужница. Така се разделила със сестра си, която повече не успяла да открие.⁷²

За децата на политическите животът в тези домове е особено тежък и често към тях се отнасят по-зле, отколкото към обикновените сираци. Светлана Когтева, по онова време десетгодишна, си спомня, че им казвали да „забравят родителите си, тъй като те са врагове на народа“.⁷³ На отговарящите за тези домове офицери от НКВД било наредено да проявяват особена бдителност спрямо децата на контрареволюционерите и да се погрижат те да не получават каквото и да било привилегировано отношение.⁷⁴ Заради това правило след ареста на родителите си Пьотър Якир останал само три дни в едно от тези сиропиталища. За това време той успял да се прочуе като „тартор на „предателските“ деца“ и моментално бил арестуван – на четиринайсетгодишна възраст. Прехвърлили го в затвор и впоследствие го изпратили в лагер.⁷⁵

Често децата на политическите са обект на подигравки и изолация. Един затворник си спомня, че след пристигането в сиропиталищата снемали пръстови отпечатъци на „вражеските“ деца също като на престъпници. Учителите и възпитателите се страхували да проявяват към тях прекалена привързаност, тъй като не желаели да ги обвинят в съчувствие към „враговете“.⁷⁶ Децата на арестуваните трябвало постоянно да понасят безмилостни заяждания за „вражеския“ си статут, казва Юрганова – в резултат тя умишлено забравила немския език, който говорела като дете.⁷⁷

В подобна обстановка дори и децата на образовани родители бързо усвояват престъпни навици. Едно от тези деца е Владимир Глебов – синът на видния болшевик Лев Каменев. Когато бил четиригодишен, арестували баща му, а него „изселили“ в специално детско сиропиталище в Западен Сибир. Там около 40% от децата били деца на „врагове“, а около 20% – циганчета, арестувани за скитничество. Както Глебов обяснява на писателя Адам Хочшчайлд, дори за децата на политическите имало полза от ранния контакт с млади престъпници:

Но преживяванията в сиропиталищата оставят траен отпечатък върху някои деца. Една майка се върнала от изгнание и взела малката си дъщеря. Осемгодишно момиченце все още не можело да говори добре, нахвърляло се на храната и се държало като диво животинче, в каквото сиропиталището го било превърнало.⁷⁹ Друга майка, освободена след осемгодишна присъда, отишла да вземе децата си от сиропиталището, но те отказали да тръгнат с нея. Били ги убедили, че родителите им са „врагове на народа“ които не заслужават любов и привързаност. Изрично ги били инструктирали да отказват да напуснат, „ако майка ви изобщо дойде да ви вземе“ и те не желаели да тръгнат с родителите си.⁸⁰

Нищо чудно, че много често децата бягат от тези сиропиталища. И щом се озоват на улицата, бързо попадат в престъпния подземен свят. А след като станат част от него, порочният кръг се завърта. Вероятно рано или късно и те ще бъдат арестувани.

В годишния доклад на НКВД за 1944-1945 г. относно група от осем лагера в Украйна на пръв поглед няма нищо необичайно. Докладът посочва кои лагери са изпълнили петгодишния план и кои не са. Хвали затворниците ударници. Строго отбелязва, че в повечето лагери храната е била лоша и еднообразна. Отбелязва също – по-одобрително – че през отчетния период само в един от лагерите избухнала епидемия, и то след като прехвърлили в него пет затворници от пренаселения харковски затвор.

Но някои подробности в доклада илюстрират същинската природа на тези осем украински лагера. Един инспектор се оплаква например че в единия от лагерите не достигали „учебници, писалки, тетрадки, моливи“. Има и строга забележка относно склонността на някои от обитателите да залагат храната си, така че понякога губели хлебните си дажби за месеци напред: изглежда, по-младите обитатели на лагера били твърде неопитни, за да играят на карти с по-старите.⁸¹

Осемте въпросни лагера са осемте детски колонии в Украйна. Защото не всички деца, попаднали под юрисдикцията на ГУЛаг, са деца на арестувани родители. Някои от тях попадат в системата от лагери по собствена вина. Те извършват престъпления, вследствие на което ги арестуват и ги изпращат в специалните лагери за малолетни. Тези колонии се управляват от същите бюрократи като лагерите за възрастни и в много отношения приличат на тях.

Първоначално „детските лагери“ са създадени за беспризорные – за сираците, за изоставените и за мръсните улични деца, загубили родителите си или избягали от дома в годините на гражданската война, глада, колективизацията и масовите арести. В началото на 30-те години те са обичайна гледка по гарите и обществените паркове на съветските градове. Руският писател Виктор Серж ги описва:

Тези деца са толкова многобройни и създават такива проблеми, че през 1934 г. ГУЛаг създава първите детски градини в лагерите за възрастни, за да попречи на арестантските деца да бродят по улиците.⁸³ Малко по-късно, през 1935 г., ГУЛаг решава да създаде и специални детски колонии. Масово прибират децата от улиците и ги изпращат в колониите, за да учат и да се подготвят за присъединяването си към трудовата армия.

През 1935 г. съветските власти приемат и прословутия закон, който позволява деца на дванайсет години да бъдат съдени като възрастни. В резултат на това селски момичета, арестувани за кражбата на няколко зрънца пшеница, и деца на „врагове“, заподозрени в съучастничество с родителите им, се озовават в затворите за малолетни заедно с непълнолетните проститутки, младите джебчии, уличните деца и др.⁸⁴ Според един вътрешен доклад през 30-те години агентите на НКВД прибрали едно дванайсетгодишно татарско момиче, което не говорело руски и било загубило майка си на железопътна гара. Депортирали го – само̀ – в Далечния север.⁸⁵ Малолетните престъпници в Съветския съюз са толкова многобройни, че през 1937 г. НКВД създава детски домове със „специален режим“ за деца, системно нарушаващи правилата в обикновените детски домове. Към 1939 г. вече не изпращат обикновените сираци в детските лагери. Сега те са предназначени за малолетни престъпници, осъдени от съд или от особое совещание – „специалната“.⁸⁶

Но въпреки заплахата от по-сурови наказания броят на малолетните престъпници продължава да расте. Войната създава не само сираци, но също и бегълци, безнадзорни деца, чиито бащи са на фронта и чиито майки работят по дванайсет часа на ден във фабриките, както и цяла нова категория деца престъпници: малолетни работници, избягали от работата си във фабриката – понякога след евакуирането на фабриката далеч от семействата им – нарушавайки по този начин военновременния закон „За неоторизирано напускане на работното място във военната промишленост“.⁸⁷ Според собствената статистика на НКВД от 1943 до 1945 г. детските „приемни центрове“ са събрали невероятния брой от 842 144 бездомни деца. Повечето са върнати при родителите им, изпратени в детски домове или в занаятчийски училища. Но значителен брой – 52 830 според архивите – са насочени към „трудово-образователни колонии“. Фразата „трудово-образователна колония“ не е нищо друго освен евфемизъм за детски концентрационен лагер.⁸⁸

В много отношения децата в лагерите за малолетни не са третирани по-различно от родителите си. Арестуват ги и ги транспортират съгласно същите правила – с две изключения: трябвало да ги държат отделно от възрастните и да не ги застрелват при опит за бягство.⁸⁹ Хвърлят ги в същите затвори като възрастните – в отделни, но също толкова окаяни килии. Направеното от един инспектор описание на такава килия звучи потискащо познато: „Стените са мръсни; не всички затворници имат легла и матраци. Нямат чаршафи, калъфки и одеяла. В килия №5 прозорецът е покрит с възглавница поради липсата на стъкло, а в килия №14 единият прозорец изобщо не се затваря“.⁹⁰ Друг доклад описва затворите за малолетни като „неприемливо нехигиенични“, с недостиг на топла вода и елементарни неща от първа необходимост, като чаши, купички и столове.⁹¹

Някои по-млади затворници дори са разпитвани като възрастни. След като арестували четиринайсетгодишния Пьотър Якир в сиропиталището, първо го изпратили в затвор за възрастни и след това го подложили на истински разпит. Следователят го обвинил в „организиране на анархистка конна банда, чиято цел е да действа в тила на Червената армия“, и цитирал като доказателство любовта на Якир към язденето. Впоследствие го осъдили като „обществено опасен елемент“.⁹² Иржи Кмиецик, шестнайсетгодишен поляк, задържан при опит да премине през съветската граница в Унгария – това било през 1939 г. след съветската инвазия в Полша – също бил разпитван като възрастен. С часове го държали прав или пък седнал на табуретка, давали му солена супа и му отказвали вода. Наред с другите неща следователят го питал: „Колко ти плащаше господин Чърчил за осигуряваната информация?“. Кмиецик не знаел кой е Чърчил и помолил да му обяснят въпроса.⁹³

В архивите са запазени и протоколите от разпита на петнайсетгодишния Владимир Мороз, когото обвинили в провеждане на „контрареволюционна дейност“ в сиропиталището. Майка му и по-големият му седемнайсетгодишен брат вече били арестувани. Баща му бил разстрелян. Хората от НКВД открили дневника на Мороз, в който той осъждал „лъжите и клеветите“ навсякъде около него: „Ако някой е изпаднал в дълбок сън преди дванайсет години и изведнъж се събуди сега, ще остане шокиран от настъпилите за това време промени“. Макар че го осъдили на три години в лагер, Мороз починал в затвора през 1939 г.⁹⁴

И това не са изолирани инциденти. През 1939 г., когато съветската преса отразява няколко случая на офицери от НКВД, арестувани за изтръгване на фалшиви самопризнания, един сибирски вестник разказва историята на 160 деца, повечето на дванайсет-четиринайсет години, но други едва на десет. За разпитите им четирима офицери от НКВД и прокуратурата получават пет- до десетгодишни присъди. Историкът Робърт Конкуест пише, че самопризнанията били получени „сравнително лесно“: „Едно десетгодишно дете рухнало след продължил цяла нощ разпит и признало, че членува във фашистка организация от седемгодишна възраст“.⁹⁵

Децата затворници не са освободени и от безмилостните изисквания на системата на робския труд. Въпреки че като правило детските колонии не са разполагани в по-тежките северни лесодобивни или миньорски лагери, през 40-те години в норилския лагер в Далечния север има детски лагпункт. Някои от неговите 1000 обитатели работят в норилската тухларска фабрика, а други почистват снега. Сред тях има и няколко деца на дванайсет, тринайсет и четиринайсет години, а мнозинството са на петнайсет или шестнайсет, тъй като по-големите малолетни затворници вече са преместени в лагери за възрастни. Инспекторите постоянно се оплакват от условията в норилския детски лагер и накрая той е преместен в по-южна част на СССР – но не и преди много от младите му затворници да станат жертви на същите предизвикани от студа и недохранването болести като възрастните.⁹⁶

По-типичен е украинският доклад, според който децата в украинските детски трудови колонии работели в дървообработването, металообработването и шивашката промишленост.⁹⁷ Кмиецик бил в детска колония край Житомир, Украйна, и работел във фабрика за мебели.⁹⁸ И все пак колониите в много отношения приличат на лагерите за възрастни – трябва да се постигат производствени цели, да се изпълняват индивидуални норми, да се спазва режим. Една заповед на НКВД от 1940 г. нарежда децата между дванайсет и шестнайсет години да работят по четири часа на ден и да прекарват още четири часа в училище. Същата заповед изисква децата от шестнайсет до осемнайсет години да работят по осем часа на ден и да посвещават на учене два часа.⁹⁹ В норилския лагер този режим не се спазва, тъй като изобщо няма училище.¹⁰⁰

В лагера за малолетни на Кмиецик има само вечерно обучение. Освен другите неща там го учели, че „Англия е остров в Западна Европа. […] Управлява се от лордове в червени роби с бели яки. Те експлоатират работниците и им плащат жълти стотинки“.¹⁰¹ Не че образоването на децата е основната цел на тези колонии: през 1944 г. Берия гордо информира Сталин, че лагерите за малолетни в ГУЛаг са дали впечатляващ принос за военните усилия, произвеждайки мини, гранати и други неща на обща стойност 150 млн. рубли.¹⁰²

Децата са обект и на същата лагерна пропаганда като възрастните. Лагерните вестници от средата на 30-те години описват деца стахановци и гордо се превъзнасят за „35-ниците“ – уличните деца, изпратени в лагерите по закона от 1935 г., възхвалявайки онези, които видели светлината и били преобразени от физическия труд. Същите вестници охулват децата, които не разбирали, че „трябва да изоставят миналото си, че е време да започнат нов живот. […] Комарджийството, пиянството, хулиганството, отказът да работят, кражбите и прочее са широко разпространени сред тях“.¹⁰³ За да се преборят с този младежки „паразитизъм“, властите принуждават децата да участват в същия вид културно-възпитателни концерти като възрастните и да пеят същите сталинистки песни.¹⁰⁴

И накрая – децата са обект на същия психологически натиск като възрастните. Друга директива на НКВД от 1941 г. призовава за организирането на агентурно-оперативное обслуживание – „мрежа от информатори“ – в детските колонии на НКВД и детските приемни центрове. Плъзнали са слухове за контрареволюционни настроения както сред персонала, така и сред децата в лагерите, особено сред децата на контрареволюционери. В един лагер децата дори направили минибунт. Те завзели столовата, изпотрошили я, нападнали пазачите и ранили шестима.¹⁰⁵

Децата от лагерите за малолетни са късметлии само в едно отношение: че за разлика от други деца, не са ги изпратили в обикновени лагери, където щели да бъдат заобиколени от обикновени възрастни затворници. Всъщност – точно като постоянно появяващите бременни жени – постоянното увеличаване на малолетните престъпници в лагерите за възрастни създава големи главоболия на лагерните командири. През октомври 1935 г. Хенрих Ягода изпраща гневно писмо до всички лагерни командири: „Въпреки моите инструкции непълнолетните затворници не се изпращат в трудови колонии за малолетни, а се смесват в затворите с възрастни“. При последното преброяване, заявява той, в обикновените затвори още имало 4305 малолетни.¹⁰⁶ Тринайсет години по-късно, през 1948 г., следователите от прокуратурата продължават да се оплакват, че твърде много непълнолетни затворници попадат в лагери за възрастни, където възрастните престъпници ги покваряват. В един лагер дори властите забелязали как главатарят на лагерните престъпници превърнал някакъв осемнайсетгодишен дребен крадец в наемен убиец.¹⁰⁷

Малолетките – „малолетните престъпници“ – не предизвикват почти никакво съчувствие у останалите затворници. „Гладът и ужасът от случилото се ги бяха направили напълно беззащитни“, пише Лев Разгон, който отбелязва, че малолетните инстинктивно се стремели към най-могъщите на вид. Това били професионалните престъпници, които превръщали момчетата в „слуги, безсловесни роби, професионални шутове, заложници и какво ли не“ и – както момчетата, така и момичетата – в проститутки.¹⁰⁸ Но ужасяващите им преживявания не предизвикват особена жал; напротив – някои от най-суровите нападки в мемоарната литература са запазени тъкмо за тях. Независимо от произхода си, пише Разгон, децата затворници скоро „до едно проявяваха плашеща и непоправимо отмъстителна жестокост, без всякакви задръжки или чувство за отговорност“. Нещо по-лошо –

Солженицин мисли по същия начин:

Холандският затворник Йон Вигманс също пише за младежи, които „явно нямаха нищо против да живеят в тези лагери. Официално би трябвало да работят, но на практика това беше последното нещо, което правеха. Същевременно можеха да разчитат на редовни средства и изобилни възможности да се учат от приятелите си“.¹¹¹

Има и изключения. Александър Клайн разказва историята на две тринайсетгодишни момчета, арестувани като партизани и осъдени на двайсет години в лагер. Двамата прекарали в лагерите десет години и успели да останат заедно, като обявявали гладни стачки, когато ги разделяли. Поради възрастта им хората ги съжалявали, давали им лека работа и допълнителна храна. И двамата успели да се запишат в лагерните технически курсове и станали компетентни инженери, преди да ги освободят при една от амнистиите след смъртта на Сталин. Ако не бяха лагерите, пише Клайн, „кой би помогнал на полуграмотни селски момчета да станат образовани хора, добри специалисти?“.¹¹²

Въпреки това когато в края на 90-те години започнах да търся мемоари на бивши малолетни затворници, се оказа много трудно да намеря такива. С изключение на тези на Якир, Кмиецик и още неколцина, събрани от дружество „Памет“ и други организации, има много малко.¹¹³ Но тези деца са били десетки хиляди и много от тях би трябвало още да са живи. Дори предложих на моя приятелка рускиня да пуснем обява във вестник в опит да открием такива оцелели, за да ги интервюирам. „Недей – посъветва ме тя. – Всички знаем какви са станали тези хора“. Нито десетилетията пропаганда, нито окачените по стените на сиропиталищата лозунги, благодарящи на Сталин „за щастливото детство“, са успели да убедят съветските хора, че децата от лагерите, уличните деца и децата от сиропиталищата са се превърнали в нещо по-различно от пълнокръвни членове на многобройната и всеобхватна престъпна класа в Съветския съюз.

Глава 16 Умиращите

През цялото съществуване на ГУЛаг мястото в дъното на лагерната йерархия неизменно остава запазено за умиращите или по-скоро – за живите мъртъвци. За тях е създаден цял поддиалект на лагерния жаргон. Понякога ги наричат фитили – като фитила на свещ, който скоро ще угасне. Известни са също като гавноеды – „лайнояди“ или помоечники – „помийници“. Най-често им викат доходяги, от руския глагол доходить – „достигам“ или „постигам“ дума, която обикновено се превежда като „пътници“. В своя. „Наръчник за ГУЛаг“ Жак Роси твърди, че изразът е саркастичен: умиращите най-накрая „достигат социализма“.² Други по-прозаично обясняват, че изразът означавал не достигане до социализма, а до края на живота им.

Казано накратко, доходягите умират от глад и страдат от болести вследствие на недохранването и витаминовия дефицит: скорбут, пелагра, различни форми на диария. Първите белези на тези заболявания са изпадането на зъбите и появата на кожни язви – симптоми, които понякога засягат дори лагерните пазачи.³ След това затворниците загубват способността си да виждат в тъмното. Густав Херлинг си спомня: „Рано сутрин или пък вечер страдащите от кокоша слепота вървяха бавно из зоната с протегнати напред ръце“.⁴

Гладуващите страдат и от стомашни проблеми, замайване и гротескно подуване на краката. Томас Сговио, който стигнал до ръба на гладната смърт, преди да се възстанови, една сутрин се събудил и открил, че единият му крак е „лилав, два пъти по-дебел от другия. Сърбеше. Целият беше покрит с петна“. Скоро „петната се превърнаха в огромни мехури. От тях течеше кръв и гной. Ако натиснех с пръст лилавата плът, вдлъбнатинката оставаше дълго време“. Когато установил, че краката му не влизат в ботушите, Сговио бил посъветван да среже ботушите си.⁵

През последната фаза на гладната смърт доходягите придобиват странен и нечовешки вид и се превръщат във физическо изображение на използваната от държавата дехуманизираща риторика: с други думи, преди смъртта си враговете на народа наистина престават да бъдат хора. Те обезумяват, буйстват и бълнуват часове наред. Кожата им става отпусната и суха. Очите им придобиват странен блясък. Ядат всичко, до което се докопат – птички, кучета, боклук. Движат се бавно и не могат да контролират червата и пикочните си мехури, поради което излъчват ужасна воня. Тамара Петкевич описва първата си среща с тях:

Варлам Шаламов също е оставил незабравимо поетично описание на доходягите, посочвайки приликата помежду им, загубата на индивидуализиращи, очовечаващи характеристики и анонимността им – част от ужаса, който вдъхвали:

Но в съветските лагери терминът доходяга описва не само физическо състояние. „Пътниците“ както обяснява Сговио, са не само болни: те са достигнали до такава степен на гладуването, че престават да се грижат за себе си. Това израждане обикновено се осъществява на етапи и затворниците престават да се къпят, да контролират червата си, да реагират на обиди – докато в буквалния смисъл не полудеят от глад. Сговио изживял силен шок, когато за първи път срещнал човек в подобно състояние – американски комунист на име Айнщайн, човек, когото познавал в Москва:

Айнщайн, пише Сговио, приличал на другите „фитили“ по това, че бил загубил всякакво чувство за лично достойнство:

Няколко затворници, които стигнали до състоянието на доходяги и после се възстановили, са се опитвали да обяснят не съвсем успешно какво е да си жив мъртвец. Януш Бардах си спомня, че след осем месеца в Колима „се събуждах замаян и със замъглено съзнание. Отнемаше ми повече време и усилия да се съвзема и да отида в столовата сутрин“.⁸ Яков Ефруси станал доходяга, след като първо му откраднали очилата – „за всеки късоглед е съвсем ясно какъв е животът без очила, всичко ти е като в мъгла“ – и после пръстите на лявата му ръка измръзнали. Ето как описва чувствата си:

Влечението към кухнята и манията за храна правят мнозина слепи за всичко останало, както се опитва да опише и Густав Херлинг:

Полският ционист Йешуа Гилбоа, арестуван през 1940 г., увлекателно описва хитрините, изобретявани от затворниците, за да се залъжат, че ядат повече, отколкото ядели в действителност:

Гилбоа пише, че накисвал във вода и осолената риба. Получената течност „можеше да се използва за приготвяне на хлебен сос и тогава наистина се получаваше достоен за крал деликатес“.¹¹

Щом затворникът започнел да прекарва повечето си време край кухнята в събиране на остатъци, значи вече бил близо до смъртта и всъщност можел да умре всеки момент: в леглото нощем, на път за работа, докато вървял из зоната или ядял вечерята си. Януш Бардах веднъж видял затворник да пада по време на вечерната проверка.

Но затворниците умират не само от гладна смърт. Мнозина загиват по време на работа – в необезопасените мини и фабрики. Други, изнемощели от глада, лесно се поддават на различни болести и епидемии. Вече споменах епидемията от тиф, но немощните и гладни затворници са уязвими и за много други заболявания. През първата четвърт на 1941 г. в Сиблаг например са хоспитализирани 8029 души, 746 с туберкулоза, от които 109 умират; 72 с пневмония, от които 22 умират; 36 с дизентерия, от които 9 умират; 177 с измръзвания, от които 5 умират; 302 със стомашни оплаквания, от които 7 умират; 210 след злополуки на работното място, от които 7 умират; и 912 с проблеми в оросяването, от които 123 умират.¹³

Въпреки че – колкото и да е чудно – тази тема е табу, затворниците извършват и самоубийства. Трудно е да се каже колко от тях са избрали този път. Няма официална статистика. Нито пък, макар и да е странно, между оцелелите има консенсус относно броя на самоубийствата. Според Надежда Манделщам, съпругата на поета, хората в лагерите не се самоубивали, а с всички сили се борели да оцелеят, и мнозина споделят мнението ѝ.¹⁴ Евгений Гнедин пише, че макар да мислел да сложи край на живота си в затвора и по-късно в изгнанието, през осемте години в лагера „мисълта за самоубийство изобщо не ми мина през главата. Всеки ден беше борба за живот: възможно ли е в такава битка да ти хрумне да се разделиш с живота? Имахме цел – да се измъкнем от това страдание – и надежда: да се срещнем с любимите си хора“.¹⁵

Историчката Катрин Меридейл изказва различна теория. По време на проучванията си тя се срещнала с двама московски психолози, изследвали или работили в системата на ГУЛаг. Също като Манделщам и Гнедин, те твърдели, че самоубийствата и психическите заболявания били рядкост и останали „изненадани и малко обидени“ когато тя им цитирала доказателства за обратното. Според нея странното настояване се дължи на руския „мит за стоицизма“, но е възможно да има и други причини.¹⁶ Литературният критик Цветан Тодоров предполага, че свидетелите пишат за странното отсъствие на самоубийства, защото искат да подчертаят неповторимостта на преживяванията си. Било толкова ужасно, че никой не избирал „нормалния“ път на самоубийството: „Оцелелият желае преди всичко да предаде различността на лагерите“.¹⁷

Всъщност има много случаи на самоубийства и мемоаристите си ги спомнят. Един от тях описва самоубийството на момче, чиито сексуални услуги някакъв криминален затворник „спечелил“ на карти.¹⁸ Друг разказва за самоубийството на съветски гражданин с немски произход, който оставил бележка за Сталин: „Моята смърт е съзнателен акт на протест срещу жестокостта и беззаконието, проявявани към нас, съветските германци, от органите на НКВД“.¹⁹ Един оцелял от Колима пише, че през 30-те години доста често някой затворник тръгвал – бързо и решително – към „зоната на смъртта“, ничията земя край оградата на лагера, и после заставал там в очакване да го застрелят.²⁰

Евгения Гинзбург лично прерязала въжето, на което висяла приятелката ѝ Полина Мелникова, и пише с възхищение за нея: „Чрез постъпката си тя успешно утвърди правото си да бъде личност“.²¹ Пак Тодоров пише, че много оцелели от ГУЛаг или от нацистките лагери приемат самоубийството като възможност за проява на свободна воля: „Извършвайки самоубийство, човек променя хода на събитията – дори и за последен път в живота си – вместо просто да реагира на тях. Такива самоубийства са актове на неподчинение, а не на отчаяние“.²²

На лагерните администратори им е все едно как умират затворниците. Обикновено за тях най-важното е да запазят смъртността в тайна или поне в полутайна: командирите на лагпунктове с „твърде висока“ смъртност рискували да бъдат наказани. Въпреки че правилата не се прилагат стриктно и някои дори застъпват тезата, че повече затворници трябвало да умират, командирите на особено смъртоносните лагери понякога наистина загубват работата си.²³ Ето защо по думите на бивши затворници лекарите криели труповете от лагерните инспектори, а в някои лагери обикновено освобождавали предсрочно умиращите затворници. Така те не попадали в лагерната статистика за смъртността.²⁴

Но дори когато смъртта все пак бива регистрирана, документите невинаги отговарят на истината. По един или друг начин лагерните командири се погрижват в смъртния акт лекарите да не посочват като причина за смъртта „гладуване“. Хирургът Исак Вогелфангер например получил изричното нареждане да пише „сърдечна недостатъчност“ независимо от истинската причина за смъртта на затворника.²⁵ Но понякога и това създава проблеми: в един лагер лекарите регистрирали толкова много случаи на „инфаркт“ че събудили подозренията на инспектората. Прокурорите принудили лекарите да ексхумират труповете и установили, че всъщност са умрели от пелагра.²⁶ Този хаос невинаги е предумишлен: в друг лагер архивите били в такъв безпорядък, че инспекторът се оплакал: „Починалите се водят като живи, избягалите – като затворници и обратно“.²⁷

Освен това често властите умишлено държат затворниците в неведение относно фактите около смъртта. Въпреки че не можели напълно да я скрият – един затворник си спомня как оставяли труповете „на купчина край оградата до стягането на снега“²⁸ – имало други начини да я потулят. В много лагери изнасяли труповете нощем и ги откарвали неизвестно къде. Съвсем случайно Едуард Бука, който бил принуден да работи до късно, за да изпълни нормата си, видял какво се случва с труповете във Воркута:

Вероятно масовите погребения са се пазили в тайна, защото технически и те са били забранени – което не означава, че са били необичайни. Из цяла Русия в околностите на бившите лагери има несъмнени доказателства за масови гробове и от време на време тези гробове дори излизат на повърхността на земята: вечно замръзналата почва в Далечния север не само запазва телата, понякога в злокобно добро състояние, но също така се размества и движи при ежегодното замръзване и топене, както пише Варлам Шаламов: „Северът се съпротивляваше с всичките си сили срещу това човешко дело и не приемаше труповете в недрата си […], земята се отваряше и изваждаше на показ подземните си складове, защото те съдържаха не само злато и олово, тунгстен и уран, но също и неизгниващи човешки тела“.³⁰

Въпреки това те не би трябвало да са там и през 1946 г. администрацията на ГУЛаг изпраща заповед до всички лагерни командири и им нарежда да погребват труповете поотделно – в погребален саван и в гробове, дълбоки не по-малко от 1,5 метра. Местонахождението на телата трябвало да се обозначава не чрез име, а чрез номер. Само лагерните архивари трябвало да знаят кой е погребан там.³¹

Всичко това звучи съвсем цивилизовано – само че друга заповед разрешава да се изваждат златните зъби на мъртвите затворници. Това трябвало да става под егидата на комисия, включваща представители на лагерната медицинска служба, лагерната администрация и финансовия отдел на лагера. След това златото трябвало да се отнесе в най-близката държавна банка. Но тези комисии едва ли са се събирали много често. Откровената кражба на златни зъби просто била твърде лесноосъществима и твърде лесна за скриване в свят с твърде много трупове.³²

Защото труповете наистина са твърде много – и в крайна сметка това е най-ужасяващото в затворническата смърт, както пише Херлинг:

Въпреки тези усилия смъртта на много, много затворници остава неотбелязана, незапомнена и нерегистрирана. Властите не попълват документи; не уведомяват роднините; дървените обозначения се разпадат. Когато се разхожда в някогашните околности на лагерите в Далечния север, човек открива следите от масовите гробове: неравна, открояваща се почва, млади борове, избуяла трева, покриваща половинвековните погребални ями. Понякога има паметник, издигнат от местните хора. По-често не нищо не ги обозначава. Имената, животът, личните преживявания, семейните връзки, историята – всичко е изчезнало.

Глава 17 Стратегии за оцеляване

И – накрая – някои затворници оцеляват. Те оцеляват дори и в най-суровите лагери, дори при най-тежките условия, дори в годините на войната, на глада, на масовите екзекуции, И не само това, някои оцеляват с достатъчно съхранена психика, за да се върнат вкъщи, да се възстановят и да живеят относително нормално. Януш Бардак става пластичен хирург в Айова. Исак Филщински отново започва да преподава арабска литература. Лев Разгон отново започва да пише книги за деца. Анатолий Жигулин отново пише поезия, Евгения Гинзбург се премества в Москва и години наред е душата и сърцето на кръг от оцелели, които редовно се събират около кухненската ѝ маса, за да ядат, пият и спорят.

Ада Пурижинска, арестувана като девойка, се омъжва и ражда четири деца, някои от които стават талантливи музиканти. Запознах се с две от тях на обилна и весела семейна вечеря, по време на която Пурижинска сервираше блюдо след блюдо изключително вкусни студени предястия и изглеждаше разочарована, когато не можех да хапна нищо повече. Домът на Ирена Аргинска също е изпълнен със смях, който най-често идва от самата нея. Четиресет години по-късно тя е в състояние да се шегува с дрехите, които е носила като затворничка: „Предполагам, че бихте могли да го наречете жакет“, каза тя, опитвайки се да опише безформеното си палто в лагера. Учтивата ѝ, пораснала дъщеря се разсмя заедно с нея.

Някои дори имат забележителен живот. Александър Солженицин става един от най-известните и най-продаваеми руски писатели в света. Генерал Горбатов е един от ръководителите на съветското нападение над Берлин. След присъдата си в Колима и военновременната шарашка Сергей Корольов става баща на съветската космическа програма. Густав Херлинг напуска лагерите, сражава се в полската армия и макар да пише в изгнание в Неапол, се превръща в един от най-уважаваните книжовници в посткомунистическа Полша. Новината за смъртта му през юли 2000 г. се появи на първите страници на варшавските вестници и цяло поколение полски интелектуалци отдаде почит на трудовете му – особено „Свят сам за себе си“, мемоарите му за ГУЛаг. Тези мъже и жени не са единствените, успели да се възстановят. Исак Вогелфангер, който става преподавател по хирургия в университета в Отава, пише, че „раните зарастват и отново можеш да бъдеш цялостен, малко по-силен и по-човечен отпреди“.²

Разбира се, не всички истории на оцелелите от ГУЛаг свършват толкова добре, което невинаги става ясно от четенето на мемоарите. Очевидно онези, които не са оцелели, не са и писали. Психически и физически увредените от преживяното в лагерите също не са писали. А оцелелите, вършили неща, от които по-късно са се срамували, също не пишат много често – или когато го правят, невинаги казват пълната истина. Има много, много малко мемоари на информатори – или на хора, които си признават, че са били информатори – както и много малко оцелели, които биха си признали, че са наранявали или убивали свои съзатворници, за да останат живи.

Поради тази причина някои от оцелелите подлагат на съмнение достоверността на мемоарите като цяло. Юрий Зорин, много възрастен и немного общителен оцелял, с когото разговарях в родния му град Архангелск, махна с ръка при въпроса ми за философията на оцеляването. Нямало такава, рече той. Макар от мемоарите да изглеждало, че затворниците „обсъждали всичко, мислели за всичко“, не било така, каза ми той: „Цялата задача беше да доживееш до следващия ден, да останеш жив, да не се разболееш, да работиш по-малко, да ядеш повече. И затова, по правило не се провеждаха философски дискусии. […] Спасиха ни младостта, здравето и физическата сила, защото там живеехме според Дарвиновите закони – оцеляване на най-пригодните“.³

Затова към цялата тема – кой е оцелял и защо е оцелял – трябва да се подхожда много внимателно. Тук не можем да разчитаме на архивни документи и няма действителни „доказателства“. Трябва да вярваме на казаното от желаещите да опишат преживяванията си на хартия или в разговор. Всеки от тях би могъл да има причини да скрие от читателите някои неща от биографията си.

С тази уговорка в няколкостотинте мемоара, публикувани или оставени в архивите, все пак можем да открием определени модели. Защото стратегии за оцеляване наистина е имало и по онова време те са били добре известии, макар и доста да са се различавали в зависимост от конкретните обстоятелства. Оцеляването в трудова колония в Западна Русия в средата на 30-те или дори в края на 40-те години, когато работата е предимно фабрична, а храната – редовна, макар и не обилна, вероятно не е налагало особени психически приспособявания. От друга страна, оцеляването в някой от лагерите в Далечния север – Колима, Воркута, Норилск – през гладните военни години често е изисквало огромна изобретателност и сила на волята или пък невероятна способност за вършене на зло – качества, което на свобода затворниците биха могли изобщо да не проявят.

Несъмнено много от затворниците оцеляват, защото намират начини да се издигнат над останалите, да се откроят от масата на гладуващите зеки. Десетки лагерни пословици и поговорки отразяват обезсилващото морално въздействие на това отчаяно съревнование. Една от тях е: „Ти може да умреш днес – аз ще умра утре“. Друга такава е „Човек за човека е вълк“ – фразата, която Януш Бардах използва за заглавие на мемоарите си.

Много бивши зеки казват, че борбата за оцеляване е била жестока, и мнозина, като Зорин, я наричат дарвиновска. „Лагерът подложи на огромно изпитание моралната ни сила, всекидневния ни морал и 99% не го издържаха“, пише Шаламов. „Само след три седмици повечето затворници се превръщаха в свършени хора и се интересуваха само от яденето. Държаха се като животни, изпитваха неприязън и подозрителност към всички останали, виждаха във вчерашния приятел съперник в борбата за оцеляване“, пише Едуард Бука.⁵

Елинор Олицкая, чието минало е свързано с дореволюционното социалдемократическо движение, е особено ужасена от – според нея – аморалността в лагерите: докато обитателите на затворите често си сътрудничели и по-силните помагали на по-слабите, в съветските лагери всяка затворничка, казва тя, „живееше сама за себе си“, мамейки останалите, за да получи малко по-висок статут в лагерната йерархия.⁶ Галина Усакова описва промяната си в лагерите: „Бях почтено, добре възпитано момиче от семейство на интелигенти. Но с тези качества човек не можеше да оцелее, трябваше да загрубееш, да се научиш да лъжеш, да лицемерничиш в много отношения“.⁷

Густав Херлинг доразвива тезата, описвайки как новият затворник бавно се научавал да живее, „без да изпитва жал“:

Тези чувства не се срещат само при оцелелите от съветските лагери. „Ако някой предложи привилегирован пост на няколко души в робско положение – пише Примо Леви, оцелял от Аушвиц, – изисквайки в замяна да предадат естествената солидарност с другарите си, винаги ще се намери някой да приеме“.⁹ Също за германските лагери Бруно Бетелхайм отбелязва, че по-старите затворници често започвали да „приемат ценностите и поведението на СС като свои собствени“ и най-вече омразата към по-слабите и по-нископоставените обитатели на лагерите, особено евреите.¹⁰

В съветските лагери, също като в нацистките, криминалните затворници с готовност възприемат дехуманизиращата риторика на НКВД, обиждат политическите затворници и „враговете“ и не скриват отвращението си към доходягите. Поради необичайното си положение на единствен политически затворник в предимно криминален лагпункт Карол Колонна-Чосновски имал възможността да чуе мнението на престъпния свят за политическите: „Бедата е, че са прекалено много. Те са слаби, те са мръсни и искат само да ядат. Не произвеждат нищо. Само господ знае защо властите си правят труда“. Един криминален, пише Колонна-Чосновски, казал, че в транзитния лагер срещнал западняк, учен и университетски преподавател. „Хванах го да яде, да, наистина да яде, полуизгнила перка от опашката на риба треска. Направих го на нищо, можете да си представите. Питах го знае ли какво прави. А той отвърна, че бил гладен. […] И аз му отперих такъв зад врата, че моментално започна да повръща. Повдига ми се само като си помисля. Дори го докладвах на пазачите, но мръсният старец беше пукнал на следващата сутрин. Така му се пада!“.¹¹

Други затворници наблюдават, учат се и подражават, както пише Варлам Шаламов:

И все пак – би било неправилно да кажем, че в лагерите е нямало никакъв морал, че не е била възможна никаква човещина и щедрост. Странно, но дори и най-песимистичните мемоаристи често си противоречат по този въпрос. Самият Шаламов, чието описание на варварщината в лагерния живот надминава всички останали, в един момент пише: „Отказах да се боря за работата на бригадир, която осигуряваше възможност за оцеляване, защото най-лошото нещо в лагера беше да налагаш своята собствена или нечия чужда воля на друг затворник, който бе осъден, също като теб“. С други думи, Шаламов е бил изключение от собственото си правило.¹³

Също така повечето мемоаристи дават да се разбере, че светът на ГУЛаг не е бил черно-бял с ясна разделителна черта между господари и роби и единствен път към оцеляването чрез жестокостта. Затворниците, свободните работници и пазачите не само са част от сложна социална мрежа, но и както видяхме, тази мрежа е в постоянно движение. Затворниците могат да се изкачват и да падат в йерархията и мнозина го правят. Могат да променят съдбата си не само като сътрудничат или не се подчиняват на властите, но и чрез хитроумни манипулации, контакти и връзки. Добрият или лошият късмет също предопределят курса на типичната лагерна кариера, която, ако е дълга, съвсем спокойно може да има „щастливи“ периоди, когато затворникът се е устроил на хубава работа, храни се добре и работи малко, както и периоди, когато същият затворник попада в „долния свят“ на болните, умиращите и доходягите, които се тълпят около сметището и търсят остатъци от храна.

Всъщност методите на оцеляване са се враснали в системата. През повечето време лагерната администрация не се опитва да убие затворниците; тя просто се старае да изпълнява невъзможно високите норми, определени от централните плановици в Москва. В резултат лагерните пазачи с готовност възнаграждават полезните в това отношение затворници. И – естествено – затворниците се възползват от тази тяхна готовност. Двете групи имат различни цели – пазачите искат да се добие повече злато или дървесина, а затворниците искат да оцелеят – но понякога те откриват общи средства за постигането на тези две различни цели. Следните няколко стратегии за оцеляване устройват както затворниците, така и пазачите.

Да се даде правдиво описание на туфтата – дума, която много неточно се превежда като „мамене на началството“ – не е лесна задача. Защото – първо на първо – тези практики са проникнали така дълбоко в съветската система, че едва ли ще е справедливо да ги опишем като уникални за ГУЛаг.¹⁴ Те не са уникални и за СССР. Поговорката от комунистическата епоха „Те се преструват, че ни плащат, а ние се преструваме, че работим“ някога можеше да се чуе в повечето държави от Варшавския договор.

По-конкретно туфтата прониква буквално във всички аспекти от работата – възлагането, организацията и отчитането – и засяга буквално всеки член от лагерната общност – от шефовете на ГУЛаг в Москва до най-нисшестоящите лагерни пазачи и най-окаяните затворници. Това е така още от създаването на ГУЛаг до самия му край. Едно често повтаряно затворническо стихче датира от дните на Беломорканал:

Откакто темата стана обект на дебати, възникнаха и различни становища по въпроса колко усърдно са работили или не са работили затворниците и колко усилия са влагали или не са влагали, за да избегнат работата. След като през 1962 г. публикуването на романа на Солженицин „Един ден от живота на Иван Денисович“ постави началото на повече или по-малко публична дискусия по въпроса за лагерите, по-широката общност от оцелели, полемисти и лагерни историци все не могат да стигнат до единодушие относно моралността на работата в лагерите. Защото голяма част от разтърсващия роман на Солженицин наистина е посветен на опитите на героя да избегне работата. В течение на въпросния ден от живота си Иван Денисович отива при доктора с надеждата да го освободи по болест; мечтае си да се разболее за две седмици; взира се в лагерния термометър с надеждата да се окаже твърде студено за работа; говори с възхищение за бригадирите, които „умеят да направят така, че да изглежда, сякаш работата е свършена, когато всъщност не е“; изпитва облекчение, след като бригадирът „получава добра оценка за работата“, въпреки че „половин ден не са правили нищо“; краде от работното място трески, за да запали огъня в бараката; и на вечеря си открадва допълнително каша. „Работата – мисли си Иван в един момент – е това, от което умират конете“. Той се опитва да я избягва.

През годините след публикуването на книгата този портрет на типичен зек е обсъждан от други оцелели – по идеологически и по лични причини. От една страна, вярващите в съветската система – и съответно вярващи в ценността и необходимостта на „работата“ в лагерите – смятат „мързела“ на Денисович за оскърбителен. Много от „алтернативните“, по-„просъветски“ разкази за живота в лагерите, публикувани в официалната съветска преса след излизането на „Иван Денисович“, дори изцяло се съсредоточават върху всеотдайността към работата, проявена от онези, които – въпреки несправедливото си арестуване – продължават да вярват. Съветският писател (и отколешен информатор) Борис Дяков описва инженер, работещ в един строителен проект на ГУЛаг край Перм. Инженерът бил толкова погълнат от работата, казва той на разказвача в книгата на Дяков, та съвсем забравил, че е затворник: „Известно време изпитвах такава наслада от работата си, че забравих какъв съм станал“. Инженерът в историята на Дяков е толкова добросъвестен, че дори тайно изпраща писмо до местния вестник, за да се оплаче от лошата организация на транспорта и доставките в лагера. Въпреки че лагерният командир го смъмря за тази недискретност – било нечувано името на затворник да се появява във вестник – инженерът останал доволен, както разказва Дяков, че „след статията нещата малко се подобриха“.¹⁶

Позициите на управляващите лагерите са дори още по-крайни. Една бивша лагерна администраторка, пожелала да остане анонимна, ми каза доста гневно, че всички истории за лошия живот на затворниците просто не били верни. Съвестните работници живеели изключително добре, заяви тя, много по-добре от повечето обикновени хора: те можели да си купят дори кондензирано мляко – курсивът е мой – за разлика от обикновените хора. „Само отказващите да работят, те живееха зле“, каза ми тя.¹⁷ Обикновено тези мнения не се изказват публично, но има и няколко изключения. Анна Захарова, съпругата на офицер от НКВД, чието писмо до „Известия“ циркулира в руската нелегална преса през 60-те години, остро критикува Солженицин. Захарова пише, че „Иван Денисович“ я разгневил „до дъното на душата“ й:

Други, не толкова идеологически възражения правят и обикновени зеки. В. К. Ясний, затворник в продължение на пет години в началото на 40-те, пише в мемоарите си: „Опитвахме се да работим честно, а не от страх да не загубим дажбите си или да свършим в изолатора. […] Тежкият труд, а той беше такъв в нашата бригада, ни помагаше да забравим, да прогоним тревожните мисли“.¹⁹ Надежда Уляновска, попаднала в лагерите заедно с майка си, пише, че майка ѝ работела усърдно, „за да докаже, че евреите и интелигентите работят не по-зле от другите“. (За себе си обаче казва: „Аз работех, защото бях принудена. Боя се, че в това отношение не заслужавам уважението на еврейските хора“.)²⁰

Затворниците, които на свобода са работили с ентусиазъм за съветския режим, също не се променят бързо. Александър Борин, политически затворник и авиационен инженер, е изпратен в един металообработващ завод на ГУЛаг. В мемоарите си той гордо описва техническите си изобретения там, направени предимно през свободното му време.²¹ Алла Шистер, друга политическа, арестувана в края на 30-те години, ми каза в разговор: „Винаги работех, сякаш бях свободна. Това е моя лична черта, не мога да работя зле. Ако трябва да се изкопае дупка, ще копая, докато я изкопая“. След две години обща работа Шистер станала бригадирка, защото по думите й: „Те видяха, че работя не като затворничка, а с всичките си сили“. В тази си роля тя полагала максимални усилия да вдъхнови подчинените си, макар и – естествено – не чрез разпалване на любов към съветската държава. Ето как описва първата си среща с мъжете, които трябвало да ръководи:

Тъй като не пушела, Шистер просто била запазила собствените си дажби тютюн и с радост ги дала на подчинените си.²²

Разбира се, има и такива, които виждат материалните изгоди от добрата работа. Някои затворници просто се опитват да направят онова, което се очаква от тях: да преизпълнят нормата, да си спечелят статута на ударници, да получат по-добри дажби. Владимир Петров пристигнал в един лагпункт в Колима и веднага забелязал, че обитателите на „стахановската палатка“ които работели по-усърдно от останалите затворници, притежавали всички качества, които липсвали на доходягите:

Петров помолил да го включат в тяхната бригада, чиито членове получавали по 1 килограм хляб на ден. Но щом го приели, не успял да поддържа темпото на работа. Изхвърлили го от бригадата, която не търпяла слабост.²³ Преживяването му не е нетипично, както пише Херлинг:

Но понякога усилният труд има лоши последствия. Лев Разгон описва селяни, умрели в опит да преизпълнят нормата и да спечелят „голямата дажба“ – 1,5 килограма хляб: „Може да беше груб и недобре опечен, но беше истински хляб. За селяните, които години наред бяха живели полугладни, това беше огромно количество дори и да нямаше нищо готвено“. Но даже това „огромно количество“ храна не компенсира изразходваната в гората енергия. Затова дървосекачът бил обречен, пише Разгон: „В буквалния смисъл той щеше да умре от глад, макар и да ядеше по кило и половина хляб на ден“.²⁵ Варлам Шаламов също описва „мита за голямата дажба“, а Солженицин пише, че „голямата дажба е тази, която убива. Само за един сезон рязане на дърва и най-якият дървосекач е обречен“.²⁶

Въпреки това огромното мнозинство от мемоаристите (в известна степен подкрепяни от архивни документи) наистина разказват за клинчене от работа. Но основният им мотив обикновено не е чистият мързел или дори желанието да „покажат презрението си“ към съветската система: основният им мотив е оцеляването. Получили лошо облекло и недостатъчна храна, принудени да работят при изключително неблагоприятни атмосферни условия със счупени машини, мнозина разбират, че само клинченето ще им спаси живота.

Непубликуваните мемоари на Зинаида Усова, една от арестуваните през 1938 г. съпруги, чудесно описват как затворниците стигали до този извод. Първо я изпратили в Темлаг, където имало предимно жени като нея, съпруги на разстреляни видни партийни членове и висши военни. Тъй като началник-лагерът бил сравнително разбран човек, а работният режим – относително разумен, всички в Темлаг работели с ентусиазъм. Повечето не само продължавали да бъдат „лоялни съветски граждани“ и били убедени, че арестите им са част от огромна грешка – те също така вярвали, че чрез усърдната работа ще си осигурят предсрочно освобождаване. Самата Усова казва: „Заспивах и се събуждах с мисълта за работата, обмислях моделите си. Един от тях дори беше въведен в производство“.

Но след това заедно с група жени Усова била преместена в друг лагер, където имало и криминални. Там я изпратили да работи в мебелна фабрика. В новия лагер нормите били много по-високи и по-строги – „неразумните“ норми, за които говорят толкова много затворници. Тази система, пише Усова, „превръщаше хората в роби с робска психика“. Само на изпълнилите цялата норма давали пълната дажба хляб от 700 грама. Неуспелите да го направят и напълно нетрудоспособните получавали по 300 грама, които едва стигали, за да живеят.

В замяна затворничките в новия ѝ лагер правели всичко по силите си, за да „надхитрят шефовете, да изклинчат от работа и да свършат възможно най-малко“. С относително ентусиазираната си работа новодошлите от Темлаг се оказали в положението на парии. „В очите на по-отдавнашните обитателки ние бяхме глупачки или нещо като стачкоизменнички. Всички мигновено ни намразиха“.²⁷ Скоро, разбира се, жените от Темлаг усвоили техниките на клинчене от работа, вече усъвършенствани от всички останали. Ето така самата система създавала туфтата, а не обратното.

Понякога затворниците сами измислят методи на туфта. Една полякиня работела в завод за преработка на риба в Колима, където единствено измамниците успявали да изпълнят невъзможните норми. Стахановците били просто „най-хитрите измамници“: вместо да консервират цялата херинга, те слагали няколко парченца в буркана и изхвърляли останалото, като го правели „толкова хитро, че надзирателят изобщо не забелязвал“.²⁸ Докато помагал за строежа на лагерна баня, Валерий Фрид усвоил подобен трик: как да прикриваш процепите в сградата с мъх, вместо да ги запълваш с цимент. Това икономисващо труд изобретение предизвиквало у него едно-единствено угризение: „Ами ако някой ден ми се наложи да се къпя в тази баня? В крайна сметка мъхът ще изсъхне и тогава студеният вятър ще духа през цепнатините“.²⁹

Евгения Гинзбург също описва как с някогашната ѝ колежка дървосекачка Галя най-сетне успели да изпълнят невъзможната си норма. След като забелязали, че една от колежките им винаги успявала да изпълни нормата си, „въпреки че работеше сама с единичен трион“, те я попитали как го прави:

Томас Сговио също прекарва известно време в дървосекаческа бригада в Колима, която просто не прави нищо:

Други използват връзки и контакти, за да се отърват от невъзможни задачи. Един затворник в Каргополлаг платил на друг – плащането станало под формата на парче свинска мас – за да го научи как да реже дървета по-лесно, да изпълнява нормата си и дори да почива следобед.³² Друг затворник, изпратен да промива злато в Колима, дал подкуп, за да получи по-лека работа и да стои върху купчина сгурия вместо във водата.³³

Най-често туфтата се организирала на нивото на бригадите, тъй като бригадирите можели да скрият колко работници са работили. Един бивш зек описва как неговият бригадир му позволил да каже, че е изпълнил 60% от нормата, докато в действителност той не бил свършил почти нищо.³⁴ Друг пише как бригадирът преговарял с лагерните власти да понижат нормите на бригадата му, тъй като всичките му работници измирали.³⁵ Други бригадири пък взимали подкупи, според признанието на Юрий Зорин, самият той бригадир, който се изразява по следния деликатен начин: „Там, в лагерите, има лагерни закони, неразбираеми за живеещите извън зоната“.³⁶ Леонид Трус си спомня, че бригадирът му в Норилск просто „решаваше кой от работниците му заслужаваше по-добра храна и заплащане от останалите“, без изобщо да взима под внимание какво са свършили в действителност. Подкупите и лоялността към клана определяли „продукцията“ на затворника.

От гледна точка на зеките най-добрите бригадири са умеещите да организират туфта в голям мащаб. Докато работел в каменна кариера в Северен Урал в края на 40-те години, Лев Филкенщайн се озовал в бригада, чийто лидер бил измислил изключително сложна система за измама. Сутрин бригадата слизала в каньона. Пазачите оставали на ръба и прекарвали деня, топлейки се край огньовете. Тогава Иван, бригадирът, организирал туфтата:

В друг момент от лагерната си кариера Финкелщайн работи по изкопаването на канал. Там туфтата е друга, но не по-малко изтънчена: „Главното нещо беше да покажем, че бригадата е изпълнила нормата“. От работниците се искало да копаят, но да оставят недокоснат „малък нишан – купчина, показваща какъв обем е изкопан по време на смяната, каква дълбочина е изкопана“. Въпреки че нормите били много тежки, имало „художници, истински художници, които успяваха да увеличат височината на нишана. Невероятно е, беше издълбан от земя, така че веднага щеше да си проличи, ако някой го беше подправял, и въпреки това се подправяше по най-изобретателен начин. Тогава, разбира се, цялата бригада получаваше стахановска вечеря“.³⁷

Но невинаги са необходими такива специални таланти. По едно време Леонид Трус трябвало да разтоварва вагони: „Просто пишехме, че сме отнесли стоките по-надалеч, отколкото в действителност, да кажем на 300 метра вместо на 10 метра“. Затова той получавал по-добри хранителни дажби. „Туфтата беше постоянна – казва той за Норилск, – без нея нямаше да има абсолютно нищо“.

Туфтата можела да се организира и по-нагоре в административната йерархия чрез внимателни преговори между бригадирите и нормировчиците – лагерните функционери, чиято задача била да определят каква работа би могла или не би могла да свърши дадена бригада за един ден. Нормировчиците също като бригадирите били много податливи на облаги, подкупи – както и на прищевки. В края на 30-те години в Колима Олга Адамова-Сльозберг се оказала бригадирка на женска, копаеща канавки бригада, съставена предимно от политически затворнички, до една омаломощени от дългия престой в затвора. Когато след три дни работа те изпълнили само 3% от нормата, тя отишла при нормировчика и го помолила за по-лека задача. След като разбрал, че слабата бригада се състои главно от бивши партийни членове, лицето му потъмняло.

Понякога нормировчиците разбират необходимостта работната сила да се пази – ако например лагерът е бил критикуван за високата смъртност или е от онези в Далечния север, които могат да получават нови работници веднъж в сезона. При подобни обстоятелства се случва наистина да намалят нормата или да си затворят очите за неизпълнението ѝ. В лагерите тази практика е известна като „разтегляне на нормата“ и би било направо омаловажаване да я наречем широко разпространена.³⁹ Един затворник работел в мина, където затворниците трябвало да изкопават по 5.5 тона въглища на ден – невъзможна задача. Главният инженер на мината – свободен работник – поразпитал, за да разбере колко от затворниците изпълнявали нормата всеки ден, и просто казал на нормировчиците на тази основа да изчислят колко е било направено в действителност и да разбият преизпълненията на ударниците между останалите затворници, така че всички да получават горе-долу еднакво количество храна.⁴⁰

По-нагоре в йерархията действат и подкупите, понякога по цяла верига от хора. Александър Клайн бил в лагер в края на 40-те години, по времето, когато въвели малки заплати, за да стимулират зеките да работят по-усърдно:

Средно, пише Клайн, той давал половината от „заплатата“ си. Последствията за онези, които не го правели, можели да бъдат ужасни. Нежелаещите да плащат затворници автоматично били отбелязвани като изпълнили по-малък процент от нормата и съответно получавали по-малко храна. За отказващите да плащат бригадири опасностите били по-сериозни. По думите на Клайн един бил убит в леглото си. Главата му била разбита с камък – а спящите около него дори не се събудили.⁴¹

Туфтата засяга и изготвянето на статистиката на всички нива от лагерния живот. Лагерните командири и счетоводители често променяли цифрите за собствена облага, както свидетелстват десетките доклади за кражби в архивите на инспектората. Всеки, който имал някаква връзка с лагер, крадял храна, пари, каквото имало за крадене: през 1942 г. сестрата на бившия шеф на железопътното лагерно подразделение в Джезказган, Казахстан, е обвинена в „незаконно присвояване на хранителни продукти“ и спекулация. През 1941 г. в един лагпункт лагерният командир и главният счетоводител „използвали служебното си положение“ и открили фалшива банкова сметка, за да крадат от сметките на лагера. Командирът откраднал 25 000 рубли, а счетоводителят – 18 000, цяло състояние според съветските стандарти. Но сумите невинаги са големи: една дебела папка за Сиблаг, съдържаща прокурорските доклади от 1942 до 1944 г., включва освен другото дълга поредица от писма, отразяваща горчив спор относно лагерен служител, за когото се твърдяло, че откраднал две железни купички, един емайлиран чайник, едно одеяло, един матрак, два чаршафа, две възглавници и две калъфки.⁴²

Моралният скок от кражбата до фалшифицирането на производствената статистика едва ли е особено голям. Когато туфтата започвала на нивото на бригадата и бивала подкрепена на нивото на лагпункта, преди счетоводителите в по-големите лагери да започнат да изготвят общата производствена статистика, цифрите вече били много далеч от реалността – и както ще видим, създавали много подвеждащи представи за истинската производителност на лагерите, която най-вероятно е била изключително ниска.

В действителност е почти невъзможно да прецениш как да приемаш производствените цифри на ГУЛаг, като се имат предвид всичките лъжи и измами. Поради тази причина винаги се озадачавам от подробните годишни доклади на ГУЛаг, като изготвения през март 1940 г. На над 124 страници този изумителен документ изрежда производствените цифри на десетки лагери, като грижливо посочва специализацията на всеки от тях: дърводобивни лагери, фабрични лагери, миньорски, земеделски. Докладът е подкрепен с подробни графики и изчисления и много други цифри. В заключение, авторът на доклада убедено заявява, че общата стойност на продукцията на ГУЛаг за 1940 г. е 2659.5 млн. рубли – цифра, която при дадените обстоятелства трябва да се смята за напълно безпочвена.⁴³

Туфтата не е единственият метод, чрез който затворниците преодоляват пропастта между поставените им неизпълними норми и отредените им недостатъчни дажби. Нито е единственият инструмент на властите за осъществяването на невъзможните им производствени цели. Те разполагат и с други начини да убедят затворниците да им съдействат, както паметно и великолепно описва Исак Филщински в първата глава на мемоарите си Мы шагаем под конвоем („Ние крачим под конвой“).

Филщински започва своя разказ с един от първите си дни в Каргополлаг, дърводобивния и строителен лагер на север от Архангелск. Самият той новопристигнал, в лагера срещнал новодошла млада жена. Тя била от женския контингент, временно прикрепен към неговата бригада. Като забелязал „плахия ѝ, стреснат вид“ и парцаливите ѝ лагерни дрехи, той се приближил до нея в колоната от затворници. Да, отговорила на въпроса му тя, „пристигнах вчера с транспорт от затвора“. Заговорили се. Имала, както отбелязва Филщински, „съвсем банална лична история за онази епоха“. Била художничка, на двайсет и шест години. Омъжена, с тригодишен син. Арестували я, защото казала „разни неща на един приятел художник и той информирал“. Тъй като баща ѝ също бил арестуван през 1937 г., бързо я осъдили за разпространение на антисъветска пропаганда.

Докато разговаряли, жената продължавала да се оглежда уплашено и държала ръката на Филщински. Такива контакти били забранени, но за щастие, пазачите не забелязали. След като пристигнали на работното място, разделили мъжете и жените, но на връщане младата художничка отново намерила Филщински. През следващата седмица и половина отивали и се връщали от гората заедно и тя му разказвала за носталгията си по дома, за съпруга, който я изоставил, и за детето, което можело и да не види отново. После разделили бригадите на жени и на мъже завинаги и Филщински изгубил следите на приятелката си.

Минали три годни. Денят бил горещ – рядкост в Далечния север – и Филщински отново зърнал жената. Този път била облечена с „ново яке, абсолютно по мярка“. Вместо обичайното дрипаво затворническо кепе имала барета. Вместо с износените затворнически ботуши била с обувки. Лицето ѝ било напълняло, погледът ѝ излъчвал вулгарност. Щом отворила уста, заговорила на най-мръсния жаргон и езикът ѝ свидетелствал за „дълги и трайни връзки с престъпния свят в лагера“. Когато зърнала Филщински, по лицето ѝ се изписал ужас. Обърнала се и се отдалечила „почти тичешком“.

Когато Филщински я срещнал за трети и последен път, жената била облечена, както му се сторило, „по последната градска мода“. Седяла зад началническо бюро и вече изобщо не била затворничка. Също така била омъжена за майор Л., известен с жестокостта си лагерен администратор. Обърнала се към Филщински грубо и вече не се притеснявала да разговаря с него. Метаморфозата била пълна: била се превърнала от затворничка в сътрудничка и после от сътрудничка – в лагерна началничка. Първо възприела езика на престъпния свят, после облеклото и навиците му. Така накрая придобила привилегирования статут на лагерните власти. Филщински почувствал, че „няма какво повече да ѝ каже“ – макар че, докато излизал от стаята, се обърнал отново да я погледне. Очите им се срещнали за миг и му се сторило, че доловил в нейните „безкрайна меланхолия“ и намек за сълзи.⁴⁴

Съдбата на тази жена ще прозвучи познато на читателите, запознати с други лагерни системи. Пишейки за нацистките лагери, немският социолог Волфганг Софски казва, че „абсолютната власт е структура, а не притежание“. Тоест властта в немските лагери не се свеждала само до контрола на един човек над живота на останалите. Вместо това, „превръщайки малък брой жертви в свои съучастници, режимът размивал границите между персонал и затворници“.⁴⁵ Макар че властващата в ГУЛаг бруталност е различна, по своята организация и последици нацистките и съветските лагери си приличат в следното отношение: съветският режим също използва затворници, изкушавайки някои да съдействат на репресивната система, като ги издига над останалите и им дава привилегии, които им позволяват на свой ред да помагат на властите да упражняват властта си. Неслучайно в своя разказ Филщински се съсредоточава върху все по-подобряващия се гардероб на своята позната: в лагерите, където има постоянен недостиг на всичко, дребните подобрения в облеклото, храната или битовите условия са достатъчни, за да убедят затворниците да сътрудничат, да се стремят към напредък. Успелите в това отношение са наричани придурки или „нагаждачи“. А след придобиването на този статут животът им в лагерите се подобрява в безброй дребни отношения.

Солженицин, който се връща към темата за нагаждачите отново и отново, в „Архипелаг ГУЛАГ“ описва манията им по дребни привилегии и услуги:

Макар да признава, че „няма житейска класификация с резки граници“ Солженицин се постарава да опише йерархията на нагаждачите. На най-долното стъпало, обяснява той, били „работещите нагаждачи“: затворниците инженери, проектанти, механици и геолози. Непосредствено над тях се нареждали затворниците надзиратели, плановици, нормировчици, надзорниците на строежа, техниците. И двете групи трябвало да се строяват за проверка сутрин и да отиват на работа под конвой. От друга страна, те не вършели физическа работа и затова в края на деня не били „напълно изтощени“; това ги правело по-привилегировани от общите работници.

„Лагерните нагаждачи“ били още по-привилегировани. Някои затворници през деня изобщо не напускали зоната. Според Солженицин

Най-нисшестоящите в йерархията на лагерните нагаждачи в действителност вършат физическа работа: работниците в банята, в пералното, миячите на съдове, огнярите и дневалните, както и работещите в лагерните работилници, които поправят дрехи, обувки и машини. Над тези затворници, работещи на закрито, стоят „истинските“ лагерни нагаждачи, които изобщо не вършат физическа работа: готвачите, хлеборезачите, чиновниците, медицинските сестри, фелдшерите, бръснарите, старшите дневални, нарядчиците, счетоводителите. В някои лагери има дори затворници, работещи като официални дегустатори.⁴⁷ Представителите на последната група, пише Солженицин, са „не само сити, облечени в чисти дрехи и освободени от вдигане на тежести и удари по гърба, но разполагат и с голяма власт над необходимото за човека и съответно – с власт над хората“.⁴⁸ Това са нагаждачите, които решават каква работа трябва да свършат обикновените затворници, колко храна ще получат и дали ще бъдат лекувани или не, накратко – дали ще живеят, или ще умрат.

За разлика от привилегированите затворници в нацистките лагери, за нагаждачите в съветските лагери не се изисква принадлежност към определена расова категория. На теория всеки можел да се издигне до статута на нагаждач – точно както всеки можел да стане пазач в затвора – и между двете групи има голямо преливане. Въпреки че по принцип обикновените затворници можели да станат нагаждачи и по принцип нагаждачите можели да бъдат понижени до ранга на обикновени затворници, този процес се управлява от сложни правила.

Тези правила са много различни в различните лагери и епохи, въпреки че, изглежда, има някои общовалидни неща, които не се променят с времето. Най-важното – затворникът можел по-лесно да стане нагаждач, ако се класифицирал като „социално близък“ криминален затворник, а не като „обществено опасен“ политически. Тъй като според изкривената морална йерархия на съветската система от лагери имало по-голяма вероятност „социално близките“ – не само професионалните престъпници, но и обикновените крадци, мошеници, убийци и изнасилвачи – да бъдат превъзпитани в добри съветски граждани, те автоматично получавали по-големи шансове да се сдобият със статута на нагаждачи. И в известен смисъл крадците, които не се свенят да бъдат брутални, са идеалните нагаждачи. „Навсякъде и по всяко време – пише с горчивина един политически затворник – тези осъдени се радваха на безграничното доверие на администрацията в затворите и в лагерите и получаваха сладка работа в кабинети, магазини, столови, бани, бръснарници и така нататък“.⁴⁹ Както казах, това е особено вярно в края на 30-те години и през цялата война – годините, когато престъпните банди се радват на върховна власт в съветските лагери. Дори след това – Филщински пише за края на 40-те години – „културата“ на нагаждачите почти не се отличава от културата на професионалните престъпници.

Но криминалните нагаждачи също създават проблеми на лагерните власти. Те не са „врагове“ – но не са и образовани. В много случаи не са дори грамотни и не желаят да се ограмотят: дори когато лагерите организират курсове за ограмотяване, криминалните често не си правят труда да ги посещават.⁵⁰ Това, пише Лев Разгон, не оставяло на лагерните шефове друг избор, освен да използват политическите затворници: „Планът сам по себе си упражняваше непоносим натиск и не приемаше извинения. Под негово влияние дори и най-ревностните лагерни шефове, които показваха най-голяма омраза към затворниците контрареволюционери, бяха длъжни да прибегнат до използването на политическите затворници“.⁵¹

Всъщност след 1939 г., когато Берия замества Ежов – и същевременно се заема да направи ГУЛаг доходоносен – правилата никога не са ясни нито в единия, нито в другия случай. Инструкциите на Берия от август 1939 г., които изрично забраняват на лагерните командири да използват политически затворници за каквато и да било административна работа, в действителност допускат изключения. Квалифицираните лекари трябвало да се използват по специалността им и при специални обстоятелства същото важало за осъдените за някое от „по-дребните“ престъпления по член 58 – параграфи 7, 10, 12 и 14 – които включват „антисъветска агитация“ (разказване на вицове против режима например) и „антисъветска пропаганда“. Осъдените за „тероризъм“ или „предателство към родината“ от друга страна, теоретично трябвало да се използват единствено за тежък физически труд.⁵² Но след избухването на войната дори и това нареждане е отменено. Сталин и Молотов разпращат специално циркулярно писмо, което позволява на Далстрой „предвид извънредната ситуация“ да „сключи индивидуални договори за определен период от време с инженери, техници и административни работници, които са били изпратени да работят в Колима“.⁵³

Въпреки това администраторите на лагери с твърде много политически затворници на високопоставени длъжности пак рискуват порицание и по въпроса винаги остава известна двойственост. Както според Солженицин, така и според Разгон затова понякога на политическите затворници давали „хубава“ работа на закрито – като експерт-счетоводители и счетоводители – но само временно. Веднъж годишно, когато се очаквало пристигането на инспекторите от Москва, отново ги уволнявали. Разгон си развил теория за тази процедура:

На практика правилата често са напълно безсмислени. Като политически затворник в Каргополлаг на Филщински му било строго забранено да се запише в лесотехническия затворнически курс. Но му разрешили да чете учебниците и след като се подготвил самостоятелно и взел изпита, му позволили да работи като лесотехник.⁵⁵ Междувременно В. К. Ясний, също политически затворник в края на 40-те години, работел като инженер във Воркута, без да предизвиква никакви противоречия.⁵⁶ В следвоенните години, когато по-силните национални групи започват да оказват влияние в лагерите, властта на криминалните често се изземва от по-организираните затворници, често украинци или балтийци. Тези на по-добри постове – надзиратели и надзорници – можели да се грижат за своите и давали другите хубави постове на политически затворници, които били техни сънародници.

Но затворниците никога не разполагат с пълната власт да разпределят нагаждаческите служби. Винаги лагерната администрация има последната дума за това кой ще ги получи и повечето лагерни командири са склонни да ги дават на готовите да сътрудничат по-открито, с други думи – да информират. Уви, трудно е да се каже колко информатори е поддържала системата. Въпреки че руската държава отвори останалите архиви на ГУЛаг, документите на „Трети отдел“ – отдела, отговарящ за информаторите – останаха засекретени. В книгата си за Вятлаг руският историк Виктор Бердинских цитира някои цифри, без да посочва източник: „През 20-те години ръководството на ОГПУ си поставя задачата да има не по-малко от 25% информатори сред затворниците в лагерите. През 30-те и 40-те години тази планирана цифра е намалена на 10%“. Но Бердинских също се съгласява, че е „трудно“ да се направи реална оценка на тези цифри без по-голям достъп до архивите.⁵⁷

Няма и много мемоаристи, които открито да се признават за информатори, макар някои да споменават, че са ги вербували. Явно затворниците, служили като информатори в затвора (или дори преди арестуването си), са пристигали в лагерите с бележка в досиетата си за готовността им да сътрудничат. Към други, както изглежда, са се обръщали непосредствено след пристигането им в лагера, когато все още са били твърде объркани и уплашени. На втория ден след постъпването му в лагера отвели Леонид Трус при оперативния командир – на лагерния жаргон известен като кум, вербовчика на информатори – и му предложили да сътрудничи. Без да разбира какво точно искат от него, той отказал. Според него поради тази причина отначало го зачислили на тежък физически труд – нискоразреден според лагерните стандарти. Бердинских също цитира от собствените си интервюта и кореспонденция с бивши затворници:

Но въпреки че кумът го наругал, въпросният затворник не бил изпратен в наказателната килия. След като се върнал в бараката, всички го отбягвали: тъй като знаели, че са му предложили да стане информатор, и виждали, че нито са го били, нито са го наказали, останалите затворници предположили, че е приел.⁵⁸

Вероятно най-известното изключение от почти универсалния отказ да се признае информаторството отново е Александър Солженицин, който подробно описва флиртуването си с лагерните власти. Той отнася първоначалния си момент на слабост към първите дни в лагера, когато все още се опитвал да свикне с внезапната загуба на обществения си статут. Поканили го на разговор с оперативния командир и го въвели в „малка, уютно мебелирана стая“, където от радиото се носела класическа музика. След като любезно го попитал дали се чувства удобно и дали свиква с лагерния живот, командирът го попитал: „Още ли си съветски човек?“. Солженицин помънкал малко и се съгласил, че е.

Но макар признанието, че си „съветски човек“ да било равносилно на изявяване на желание да сътрудничиш, Солженицин първоначално отказал да информира. И тъкмо тогава командирът променил тактиката. Той изключил музиката, започнал да говори на Солженицин за лагерните престъпници и го попитал как ще се чувства, ако съпругата му в Москва бъдела нападната от някой, успял да избяга. Накрая Солженицин се съгласил да ги информира, ако чуел някой от тях да планира бягство. Подписал декларацията, обещал да докладва на властите новините за всички бягства и избрал конспираторския си псевдоним: Ветров. „Тези шест букви – пише той – са жигосали срамни бразди в паметта ми“.⁵⁹

Според собствения му разказ Солженицин всъщност никога не съобщил каквото и да било. Когато през 1956 г. отново го вербували, казва той, отказал да подпише каквото и да било. Въпреки това първоначалното му обещание било достатъчно, за да му осигури нагаждаческа служба в лагера, живот в специалните жилища за доверени затворници, малко по-добро облекло и по-добра храна от тези на другите. Това преживяване „ме изпълваше със срам“, пише той – и несъмнено предизвиква презрението му към всички информатори.

По времето на публикуването му разказът на Солженицин за лагерните информатори е противоречив – и все още е. Също като описанието на трудовите навици на затворниците той и до днес предизвиква постоянни спорове сред оцелелите от лагерите и историците. Буквално всички класически и най-четени мемоаристи в един или друг момент са били нагаждачи: Евгения Гинзбург, Лев Разгон, Варлам Шаламов, Солженицин. Не е изключено, както твърдят някои, мнозинството от всички оцелели с дълги присъди да са били нагаждачи в даден момент от лагерната си кариера. Веднъж един оцелял ми разказа как присъствал на среща на стари лагерни приятели. Те се отдали на спомени и се смеели на разни лагерни истории, когато един от тях се огледал и осъзнал какво ги свързвало, какво им позволявало да се смеят на миналото, вместо да плачат: „Всички сме били придурки“.

Няма съмнение, че много хора са оцелели, защото са успявали да получат нагаждачески постове и така са се спасявали от несгодите на общата работа. Но дали това винаги е означавало активно сътрудничене на лагерния режим? Според Солженицин – да. Дори и нагажданите, които не били информатори, можело – твърди той – да се нарекат сътрудници. „Всъщност кой нагаждачески пост – пита той – не изисква съдействане на началството и съучастие в общата система на принуда?“.

Понякога сътрудниченето е косвено, обяснява Солженицин, но не по-малко вредно. „Работещите нагаждачи“ – нормировчици, счетоводители, инженери – не измъчват хората пряко, но всички те участват в система, която принуждава затворниците да се трепят до смърт. Същото важи и за „лагерните нагаждачи“: машинописките отпечатват заповедите на лагерното командване. За всеки хлеборезач, който си открадва допълнителен самун, може да се каже, че лишава работещия в гората зек от пълната му дажба, пише Солженицин: „Кой измери по-малко хляб за Иван Денисович? Кой му открадна захарта, като я навлажни с вода? Кой не позволяваше мазнините, месото и хубавите зърнени храни да стигнат до общата тенджера?“.⁶⁰

Други също мислят така. Една бивша затворничка пише, че умишлено останала на обща работа в продължение на девет години, за да не бъде впримчена в покварените отношения, необходими за получаването на нагаждачески пост.⁶¹ Дмитрий Панин (който, както вече отбелязах, е бил заедно със Солженицин в лагера и е описан в романа му „Първият кръг“) също признава, че през двете седмици, в които имал сладка работа в лагерната кухня, изпитвал силно притеснение: „Дори още по-лошо беше съзнаването, че крада храна от останалите затворници. Опитвах се да се успокоя с мисълта, че когато е принизен до състоянието, в което се намирах аз, човек не се задълбочава в подробности; но това не отслаби чувството ми, че върша нещо лошо, и когато ме изритаха от кухнята, всъщност бях доволен“.⁶²

Лев Разгон, писателят, който през 90-те години става в Русия почти също толкова голям авторитет относно ГУЛаг, остро се противопоставя на Солженицин – както са правили и правят много други. В лагерите Разгон работел като нормировчик – един от най-високопоставените нагаждачески постове. Разгон твърди, че за него и за много други решението да стане нагаждач означавало решение да живее. Било „невъзможно да оцелееш, ако режеш дървета“ – особено през годините на войната. Само селяните оцелявали: „Онези, които знаеха как да наточват и държат инструментите, както и изпратените на позната селскостопанска работа, които можеха да допълнят диетата си с откраднат картоф, репичка или друг зеленчук“.⁶³

Разгон не смята, че е било неморално да избереш живота, нито че сторилите го „не са по-добри от извършилите арестите“. Той не е съгласен и относно продажността, приписвана от Солженицин на нагаждачите. След като получели хубави постове, много нагаждачи редовно помагали на останалите затворници:

Точно както имало добри пазачи и лоши пазачи, изтъква Разгон, така имало и добри нагаждачи и лоши нагаждачи, хора, които помагали на другите, и хора, които им вредяли. И накрая, те не били в по-голяма безопасност от по-нискостоящите от тях в йерархията. Във всеки момент някой шеф на далечен лагер можел да поиска преместване, което щяло да ги отведе в друг лагер, на друга служба и към друга, по-смъртоносна съдба.

От всички абсурди в лагерния живот вероятно най-странният е същевременно и най-светският: лагерният лекар. Такъв има във всеки лагпункт. Когато няма достатъчно квалифицирани лекари, в най-лошия случай в лагпункта има медицинска сестра или фелдшер – медицински помощник със или без медицинско образование. Подобно на ангели хранители, хората от медицинския персонал разполагали с правото да измъкнат затворниците от студа, да ги настанят в чистите лагерни болници, за да бъдат върнати към живота чрез храна и грижи. Всички останали – пазачите, лагерният командир, бригадирите – постоянно повтаряли на зеките да работят повече. Единствено лекарят не бил длъжен да го прави. „Само докторът – пише Варлам Шаламов – има правото да спаси затворника от продължаващото часове наред излизане в бялата зимна мъгла до леденото каменно лице на мината“.⁶⁵

Няколкото изречени от медика думи понякога в буквалния смисъл спасяват живота на затворника. Една лекарка поставила диагнозите „пелагра“, „възпаление на червата“ и сериозна настинка на горящия от температура, превърнал се в скелет и измъчван от глада Лев Копелев. „Изпращам те в болницата“, обявила тя. Пътуването от лагпункта до централната болница на лагера – санчаст – не било лесно. Копелев се разделил с всичките си вещи – защото всички лагерни вещи трябвало да останат в лагера – преминал през „дълбоки, ледени локви“ и се натъпкал в товарния камион заедно с други болни и умиращи затворници. Пътуването било кошмарно. Но когато се събудил в новата обстановка, животът му се бил променил:

При следващото си събуждане Копелев открил, че са му донесли шест парчета хляб: „Три парчета черен хляб и – невероятна гледка! Три парчета бял хляб! Изядох ги лакомо с насълзени очи“. И което било още по-хубаво, давали му противопелагрени дажби: ряпа и моркови, както и мая и горчица, с които да маже хляба си. За първи път му позволили да получава колети и пари от къщи и по този начин успявал да си купува варени картофи, мляко и махорка, най-евтиния тютюн. След като по всичко личало, че бил обречен да се превърне в жив мъртвец, сега съзнавал, че ще се спаси.⁶⁶

Това е широко разпространено преживяване. „Рай“ – така Евгения Гинзбург нарича болницата, в която работила в Колима.⁶⁷ „Чувствахме се като крале“, пише Томас Сговио за „възстановителните бараки“ в лагпункта Средникан, където получавал „прясна сладка кифла сутрин“.⁶⁸ Други си спомнят с благоговение чистите чаршафи, добрината на сестрите и усилията на докторите да спасят пациентите си. Един затворник разказва как лекарят, рискувайки собствената си работа, незаконно напуснал лагера, за да достави необходимите лекарства.⁶⁹ Татяна Окуневска пише, че нейният лекар връщал „мъртвите към живота“.⁷⁰ Вадим Александрович, който сам бил лагерен лекар, си спомня, че „в лагерите докторът и неговият помощник са ако не богове, то поне полубогове. От тях зависи да ти дадат няколко дни отдих от убийствената работа или дори да те изпратят в санаториум“.⁷¹

Янош Рожаш, осемнайсетгодишен унгарец, който след войната се озовава в един лагер с Александър Солженицин, пише книга, озаглавена „Сестра Дуся“ – наречена в чест на лагерната медицинска сестра, която според него спасила живота му. Сестра Дуся не само седяла и го убеждавала, че е невъзможно да умре под нейните грижи, но дори заменила собствената си дажба хляб, за да осигури мляко на Рожаш, който трудно смилал храната. Той ѝ останал благодарен до края на живота си: „Извиквах в ума си две любими лица – далечното лице на родната ми майка и лицето на сестра Дуся. Те изумително си приличаха […], казвах си, че ако с времето някога забравя лицето на майка си, ще трябва просто да помисля за лицето на сестра Дуся и чрез нея винаги ще виждам мама“.⁷²

Благодарността на Рожаш към сестра Дуся в крайна сметка се трансформира в любов към руския език и руската култура. Когато го срещнах в Будапеща половин век след освобождаването му, той все още говореше изискан, перфектен руски, продължаваше да поддържа контакт с руските си приятели и с гордост ми каза къде да намеря упоменавания за историята му в „Архипелаг ГУЛАГ“ и в мемоарите на съпругата на Солженицин.⁷³

И все пак, както мнозина отбелязват, тук е в сила друг парадокс. Когато в бригадата имало затворник с начална форма на скорбут, никой не се интересувал от изпадането на зъбите му или от мехурите по краката му. Оплакванията му предизвиквали иронично презрение у пазачите или дори нещо по-лошо. Ако се превърнел в доходяга, умиращ на лагерната си койка, ставал обект на подигравки. Но когато температурата му се покачала до необходимото ниво или болестта му достигнела критичния момент – когато, с други думи, се „квалифицирал“ като болен – същият умиращ човек моментално получавал „противоскорбутни дажби“ или „противопелагрени дажби“, както и всички медицински грижи, които ГУЛаг можел да осигури.

Този парадокс е неразделна част от системата. От самото възникване на лагерите болните затворници са третирани различно. Още от януари 1931 г. се създават бригади за инвалиди, за затворници, които вече не могат да вършат тежка физическа работа.⁷⁴ По-късно ще има и бараки за инвалиди и дори цели инвалидни лагпунктове, където изнемощелите затворници трябвало да бъдат върнати към живота. През 1933 г. Дмитлаг организира „възстановителни лагпунктове“, предназначени за 3600 затворници.⁷⁵ Официалните документи на ГУЛаг грижливо описват допълнителните дажби за хоспитализирани затворници: няколко месни продукта, истински чай (за разлика от заместителя, предлаган на обикновените затворници), лук за борба със скорбута и неочаквано – червен пипер и дафинови листа. Дори и ако на практика допълнителната храна се е свеждала до „малко картофи или сушен грах (леко заварен, за да се запазят витамините), или кисело зеле“, в сравнение с обикновените дажби тя била истински лукс.⁷⁶

Густав Херлинг намира за толкова странен този контраст между убийствените условия на лагерния живот и усилията на лагерните лекари да съживят затворниците, чието здраве е било надлежно унищожено, че си го обяснява със съществуването на „култ към болниците“ в Съветския съюз:

Георг Биен, унгарски затворник, когото изпратили в добре оборудвана болница в Магадан, също не разбирал: „Питах се защо се опитват да ме спасят, след като изглеждаше, че искат само мъчителната ми смърт – но логиката беше изчезнала много отдавна“.⁷⁸

Шефовете на ГУЛаг в Москва несъмнено приемат много сериозно проблема, създаван от големия брой „нетрудоспособни“ затворници инвалиди. Макар че съществуването им не е ново, проблемът се изостря след решението на Сталин и Берия от 1939 г. да прекратят политиката на „условно предсрочно освобождаване“ за инвалиди: изведнъж изваждането на болните от работните списъци престава да бъде толкова лесно. Ако не друго, то поне това трябва да е принудило лагерните командири да насочат вниманието си към лагерните болници. Един инспектор е направил точно изчисление на загубените в резултат на болест време и пари: „От октомври 1940 г. до първата половина на март 1941 г. е имало 3472 случая на измръзване, поради което са били загубени 42 334 трудодни. 2400 затворници са станали твърде немощни, за да работят“. Друг инспектор докладва, че през същата година от 2398 затворници в трудовите лагери в Крим 860 са били с намалена трудоспособност, а 273 – напълно нетрудоспособни. Някои били настанени в болница, а други – поради липсата на свободни болнични легла – в килии в затвора, натоварвайки системата.⁷⁹

И все пак като всичко останало в ГУЛаг лекуването на болните далеч не е чистосърдечно. Както изглежда, в някои лагери специалните инвалидни лагпунктове са създавани предимно с цел инвалидите да не спъват производствената статистика на лагера. Такъв е случаят със Сиблаг, където през 1940 и 1941 г. измежду 63 000 затворници има 9000 инвалиди и 15 000 „полуинвалиди“ – повече от една трета. След отстраняването на тези немощни затворници от важните работни обекти и замяната им с бригади от нови работници производствените цифри на лагера чудотворно стават много по-високи.⁸⁰

Натискът за изпълнение на плана поставя много лагерни командири пред дилема. От една страна, те искрено желаят да излекуват болните – така че да се върнат обратно на работа. От друга страна, не искат да насърчават „мързеливите“. На практика това често означава, че лагерните администрации поставят ограничения – понякога много конкретни – за допустимия брой на болните затворници в един и същ момент и за броя на изпращаните във възстановителни лагпунктове.⁸¹ С други думи, независимо от действителния брой на страдащите затворници те позволяват на лекарите да освобождават от работа само малък процент от тях. Лагерният лекар Александрович си спомня, че в неговия лагер „около 10% от лагпункта“, трийсет до четиресет души, се появявали всяка вечер в приемния му час. Но той можел да освободи от работа не повече от 3 до 5%: „Станеха ли повече, щеше да има разследване“.⁸²

Когато болните са повече, им се налага да почакат. Типична е историята на един затворник в Уствимлаг, който няколко пъти заявил, че е болен и не може да работи. Според подадения впоследствие официален доклад „медицинският персонал не обърна внимание на протестите му и го изпратиха на работа. Тъй като не беше в състояние да работи, той отказа, заради което го затвориха в наказателна килия. Там го държаха четири дни, след което в много тежко състояние беше откаран в болницата, където почина“. В друг лагер пациент с туберкулоза бил изпратен да работи и според доклада на инспектора бил „в такова тежко състояние, че не можел да се върне в лагера без чужда помощ“.⁸³

Ограниченията относно „допустимия“ брой на болните подлагат докторите на ужасен, противоречив натиск. В случай че твърде много затворници умирали след отказ на достъп в лагерната болница, лекарите можели да бъдат порицани или дори съдени.⁸⁴ От друга страна, по-свирепите и агресивни членове на лагерния криминален елит, които искали да изклинчат от работа, понякога също ги заплашвали. Ако желаел да даде почивни дни на истински болните затворници, лагерният лекар трябвало да откаже на тези престъпници. Пак Шаламов описва съдбата на някой си доктор Суровой, изпратен да работи в предимно криминален лагпункт край мината „Спокойни“ в Колима:

Когато Карол Колонна-Чосновски пристигнал, за да работи като фелдшер в един криминален лагпункт, също го предупредили, че предшественикът му е бил „изпосечен до смърт“ от пациентите си. Още първата вечер в лагера пред него се изправил мъж с брадва и настоял да бъде освободен от работа на следващия ден. Карол твърди, че успял да го изненада и да го изхвърли от къщичката на фелдшера. На следващия ден сключил споразумение с Гриша, главатаря на лагерните престъпници: в добавка към истински болните Гриша щял да му дава имената на още двама души на ден, които трябвало да бъдат освободени от работа.⁸⁶

Александър Долгун също описва подобно преживяване. През един от първите му дни като фелдшер при него дошъл криминален затворник, който твърдял, че има болки в стомаха – и поискал опиум. „Махна ми да се приближа. „Ето тук!““ – прошепна свирепо и разтвори ризата си. Дясната му ръка беше под ризата и стискаше страховит остър нож като малък ятаган. „Искам опиум. Тук с мен винаги се отнасят много добре. Ти си нов. Добре е да знаеш, че ако аз не си получа опиума, ти ще получиш ножа“. Долгун успял да го отпрати с фалшив разтвор на опиум. Други не проявявали подобна съобразителност и можели да останат под властта на криминалните до безкрай.⁸⁷

Но дори и когато най-сетне се озове в болницата, затворникът често установява, че качеството на медицинското обслужване силно варира. По-големите лагери разполагат с прилични болници с квалифицирани служители и медикаменти. Централната болница на Далстрой в град Магадан се слави със съвременното си оборудване, както и с персонала от най-добрите лекари затворници, често московски специалисти. Макар че повечето ѝ пациенти са офицери от НКВД и лагерни служители, някои късметлии измежду затворниците също са лекувани от специалисти – там и на други места: по време на пребиваването му в лагерите на Лев Филщински дори му позволили да отиде на зъболекар.⁸⁸ Някои от инвалидните лагпунктове също имат добър персонал и като че ли наистина са предназначени да възстановяват здравето на затворниците. Татяна Окуневска била изпратена в един от тях и се възхищавала на пространството, на хубавите бараки и дърветата: „Не ги бях виждала от толкова години! А беше пролет!“.⁸⁹

В болниците на по-малките лагпунктове положението е доста по-мрачно. Обикновено лекарите в лагпунктовете не успяват да поддържат дори и минимална стерилност и чистота.⁹⁰ Често болниците представляват обикновени бараки, в които просто тръсват болните на обикновени легла – понякога по двама на едно – с минимална наличност от медикаменти. В доклада си за малък лагер един инспектор се оплаква, че нямало специална болнична сграда, чаршафи и бельо за пациентите, лекарства и квалифициран медицински персонал. В резултат на това смъртността била изключително висока.⁹¹

Очевидците се съгласяват. В една малка болница в лагпункт на Севураллаг „лечението и документацията бяха лоши“, казва Исак Вогелфангер, някога главен лагерен хирург. И нещо по-лошо,

Полският затворник Иржи Гликсман си спомня, че в един лагпункт затворниците лежали „безразборно“ по пода: „Всички пътеки бяха задръстени от лежащи тела. Навсякъде цареше мръсотия и мизерия. Много от пациентите бълнуваха и викаха несвързано, а други лежаха неподвижни и бледи“.⁹³

В още по-окаяно състояние са бараките или по-скоро домовете на покойниците за неизлечимо болни пациенти. В една такава барака, създадена за затворници с дизентерия, „пациентите лежаха в леглата със седмици. Ако имаха късмет, се възстановяваха. По-често умираха. Нямаше лечение, нямаше лекарства. […] Другите пациенти обикновено се опитваха да скрият смъртта в продължение на три или четири дни, за да взимат дажбите на мъртвия за себе си“.⁹⁴

Положението се утежнява и от бюрокрацията в ГУЛаг. През 1940 г. лагерен инспектор се оплаква, че в един лагер просто нямало достатъчно легла за болните затворници. И тъй като на затворниците, които не били настанени в болница, не се полагала болнична дажба, болните затворници извън нея просто получавали намалените „кръшкачески“ дажби.⁹⁵

Освен това, макар за много лагерни лекари да може да се каже, че са спасили живота на мнозина, те невинаги са склонни да помагат. От привилегированата си позиция някои започват да съчувстват повече на шефовете, отколкото на „враговете“, които трябва да лекуват. Елинор Липпер описва една лекарка, шеф на болница за 500 пациенти: „Тя се държеше като помещица, важна дама и земевладелка от времето на царя, и гледаше на целия болничен персонал като на свои лични крепостници. С месестата си ръка веднъж сграбчи за косата един немарлив болничен прислужник и задърпа, докато той не закрещя“.⁹⁶ В друг лагер съпругата на лагерния командир, лекарка в болничния отдел, е порицана от лагерния инспекторат, защото „приемала тежко болните в болницата прекалено късно, не освобождавала болните от работа, била груба и изхвърляла болни затворници от лечебницата“.⁹⁷

В някои случаи лекарите съзнателно злоупотребяват с пациентите си затворници. Докато работел в миньорски лагер в началото на 50-те години, единият крак на Леонид Трус бил премазан. Лагерният лекар превързал раната, но това не било достатъчно. Трус вече бил загубил голямо количество кръв и започвало да го втриса. Тъй като лагерът не разполагал със собствена апаратура за кръвопреливане, лагерните власти го качили на камион и го изпратили в местната болница. В полусъзнание той чул лекаря да казва на медицинската сестра да започне кръвопреливане. Съпровождащият го приятел съобщил личните му данни: име, възраст, пол, месторабота – след което докторът отменил кръвопреливането. Подобна помощ не се оказвала на затворници. Трус си спомня, че му дали да пие малко глюкоза – благодарение на подкупа, който приятелят му дал за нея – и малко морфин. На следващия ден ампутирали крака му:

Но лагерните лекари, все едно дали човечни, или безразлични, невинаги имат необходимата квалификация. Носещите титлата варират от водещи московски специалисти, излежаващи присъдите си, до шарлатани, които не разбират абсолютно нищо от медицина, но симулират познания, за да получат високопоставената работа. Още през 1932 г. ОГПУ се оплаква от недостига на квалифициран медицински персонал.⁹⁹ В резултат затворниците с медицинско образование са изключение от всички правила относно нагаждаческите постове: в извършването на каквото и контрареволюционно терористично деяние да били обвинени почти винаги им се позволявало да практикуват медицина.¹⁰⁰

Поради този недостиг властите обучават затворници за медицински сестри и фелдшери – обучение, което често е съвсем повърхностно. Евгения Гинзбург станала медицинска сестра, след като прекарала „няколко дни“ в лагерната болница и се научила да слага вендузи и да прави инжекции.¹⁰¹ След като усвоил основите на фелдшерската работа в един лагер, Александър Долгун бил преместен в друг, където проверили познанията му. Подозрителният офицер му наредил да направи аутопсия и ето какво казва Долгун: „Разиграх най-добрия спектакъл, който можех, и се държах така, сякаш постоянно правех подобни неща“.¹⁰² За да получи работа като фелдшер, Янош Бардах също прибегнал до лъжа: той твърдял, че е трети курс студент по медицина, докато в действителност изобщо не бил влизал в университет.¹⁰³

Резултатите са предвидими. След като пристигнал на първото си назначение в Севураллаг като лекар затворник, Исак Вогелфангер, квалифициран хирург, с изумление установил, че местният фелдшер лекува мехурите от скорбут – заболяване, предизвикано от недохранване, а не от инфекция – с йод. По-късно станал свидетел на смъртта на редица пациенти поради настояването на един неквалифициран лекар да им инжектира разтвор от обикновена захар.¹⁰⁴

Едва ли някое от тези неща би било изненада за шефовете на ГУЛаг, един от които се оплаква – в писмо до московския си началник – от недостига на лекари: „В няколко лагпункта медицинска помощ оказват самоуки медицински сестри, затворнички без каквото и да било медицинско образование“. Друг пише за медицинската система в лагер, която противоречала на „всички принципи на съветското здравеопазване“.¹⁰⁵ Шефовете знаят, че ги мамят, затворниците знаят, че ги мамят, и въпреки това лагерните медицински служби продължават да функционират по същия начин.

Но при всичките му недостатъци – дори когато лекарите са продажни, отделенията са зле оборудвани и медикаментите не достигат – животът в болниците и лечебниците изглежда толкова привлекателен на затворниците, че за да се озоват там, те са готови не само да нараняват и заплашват лекарите, но и да се самонараняват. Също като войниците, опитващи се да избегнат бойното поле, зеките извършват саморуб (самоосакатяване) и мастырка (симулиране на болест) в отчаян опит да спасят живота си. Някои вярват, че в резултат ще получат амнистия за инвалиди. Всъщност в това вярват толкова много затворници, че поне веднъж ГУЛаг издава декларация, опровергаваща слуховете за освобождаване на инвалидите (макар че от време на време това става).¹⁰⁶ Повечето обаче просто са доволни да се отърват от работа.

Наказанието за самоосакатяване е особено сурово: допълнителна присъда. Вероятно това отразява факта, че сакатият работник е бреме за държавата и пречка за изпълнението на производствения план. „Самоосакатяването се наказваше сурово, като саботаж“, пише Анатолий Жигулин.¹⁰⁷ Един затворник разказва за крадец, който отрязал четири пръста на лявата си ръка. Но вместо да бъде изпратен в лагер за инвалиди, той трябвало да седи в снега и да гледа как другите работят. Тъй като му било забранено да се разхожда под заплаха да бъде разстрелян за опит за бягство, „много скоро той сам поиска лопата и въртейки я като патерица, с оцелялата си ръка ръгаше замръзналата земя, плачеше и ругаеше“.¹⁰⁸

Но според много затворници потенциалните ползи си струват поемането на риска. Някои от методите са жестоки. Известно е, че криминалните просто отсичали трите си средни пръста с брадва, за да не могат вече да секат дървета или да карат ръчна количка в мините. Други си отрязвали стъпалото или ръката или пък натривали очите си с киселина. Трети, тръгвайки за работа, увивали мокър парцал около едното си стъпало: вечерта се връщали с измръзване трета степен. Същият метод можел да се приложи и върху пръстите. През 60-те години Анатолий Марченко наблюдавал как един мъж заковал тестисите си за пейката в затвора.¹⁰⁹ И не бил първият: Валерий Фрид описва мъж, който заковал скротума си за пън.¹¹⁰

Използват се и не толкова явни методи. По-смелите престъпници открадвали спринцовка и инжектирали в пениса си разтопен сапун: в резултат еякулатът наподобявал венерическа болест. Друг затворник намерил начин да симулира силикоза, белодробна болест. Първо изпилил малко сребърен прах от един сребърен пръстен, който успял да запази сред личните си вещи. След това смесил праха с тютюн и го изпушил. Макар да не усетил нищо, отишъл в болницата, кашляйки така, както бил виждал да кашлят болните от силикоза. При рентгеновата снимка на дробовете му се появила ужасна сянка – достатъчна, за да бъде квалифициран като негоден за тежък труд и изпратен в лагер за неизлечимо болни.¹¹¹

Затворниците също така се опитват да предизвикат инфекции или продължителни заболявания. Един от пациентите на Вадим Александрович се инфектирал с мръсна игла за шиене.¹¹² Густав Херлинг наблюдавал как някакъв затворник мушкал ръката си в огъня, мислейки си, че никой не го гледа; правел го веднъж на ден, за да поддържа необяснимо постоянстващата рана.¹¹³ Жигулин се разболял, като пиел ледена вода и после вдишвал студения въздух. Така температурата му се покачила достатъчно, за да го освободят от работа: „О, щастливи десет дни в болницата!“.¹¹⁴

Понякога затворниците симулират и невменяемост. По време на фелдшерската си кариера Бардах известно време работил в психиатричното отделение на централната болница в Магадан. Там основният метод за изобличаване на фалшивите шизофреници било поставянето им в отделението на истинските шизофреници: „След броени часове много затворници, дори и най-решителните, чукаха на вратата, за да ги пуснем“. Ако това не успеело, инжектирали на затворника камфор, което предизвиквало припадък. Оцелелите рядко искали процедурата да се повтори.¹¹⁵

Според Елинор Липпер имало дори стандартна процедура за затворниците, опитали да симулират парализа. Слагали пациента на операционната маса и му давали слаб анестетик. След като се събудел, лекарите го вдигали на крака. Неизменно, когато извиквали името му, той правел няколко крачки, преди да се сети да падне на пода.¹¹⁶ Дмитрий Бистролетов видял как една жена била излекувана от „глухота“ от собствената си майка. Администраторите се усъмнили в твърденията на жената, че не чува, и поканили майка ѝ да я посети, но не я пуснали в бараките. Вместо това я оставили пред портата и тя стояла там и викала името на дъщеря си. Естествено, дъщерята отвърнала.¹¹⁷

Но има и лекари, които помагат на пациентите да откриват методи за самоосакатяване. Макар да се чувствал много отпаднал и да страдал от неконтролируема диария, Александър Долгун нямал достатъчно висока температура, за да може да бъде освободен от работа. Но когато казал на лагерния лекар, образован латвиец, че е американец, мъжът светнал. „Умирах да намеря някой, с когото да говоря на английски“, казал той и показал на Долгун как да инфектира собственоръчното си порязване. В резултат на ръката му се появил огромен лилав цирей – достатъчен, за да впечатли инспектиращите болницата пазачи от МВД със сериозността на заболяването си.¹¹⁸

Обичайният морал отново е преобърнат наопаки. В свободния свят никой умишлено разболяващ пациентите си лекар не би се смятал за добър човек. Но в лагерите почитат подобни лекари като светци.

Не всички стратегии за оцеляване в лагерите задължително произтичат от самата система. Нито пък задължително изискват сътрудничество, жестокост или самоосакатяване. Ако някои затворници – може би огромното мнозинство от затворниците – са успявали да оцелеят чрез използване на лагерните правила в своя полза, други разчитат на онова, което в книгата си за морала на концентрационните лагери Цветан Тодоров нарича „обикновени добродетели“: грижовност и приятелство, достойнство и мисловен живот.¹¹⁹

Грижовността приема много форми. Както видяхме, някои затворници изграждат собствени мрежи за оцеляване. Членовете на етническите групи, властващи в някои лагери в края на 40-те години – украинци, балтийци, поляци – разработват цели системи на взаимопомощ. Други сами си създават мрежи от познати през прекараните в лагера години. Трети просто си намират един или двама изключително близки приятели. Вероятно най-известната от тези дружби в ГУЛаг е между Ариадна Ефрон, дъщерята на поетесата Марина Цветаева, и приятелката ѝ Ада Федеролф. Те полагат огромни усилия, за да останат заедно както в лагерите, така и в изгнание и по-късно съвместно публикуват мемоарите си. В своята част от тях в един момент Федеролф разказва как се събрали след дългата раздяла, когато качили Ефрон на друг транспорт:

Други се съгласяват. „Много е важно да имаш приятел, доверен човек, който няма да те изостави в беда“, пише Зоя Марченко.¹²¹ „Беше невъзможно да оцелееш сам. Хората се събираха в групи от по двама-трима“, пише друг затворник.¹²² Дмитрий Панин също отдава способността си да издържи атаките на криминалните на споразумението за взаимна отбрана, което сключил с група други затворници.¹²³ Разбира се, и тук има граници. Януш Бардах пише за своя най-добър приятел в лагера: „Никой от двама ни никога не искаше от другия храна, нито я предлагаше. И двамата знаехме, че не бива да засягаме тази светая светих, ако искахме да останем приятели“.¹²⁴

Ако уважението към околните помага на някои да запазят човешкото в себе си, то уважението към самия себе си помага на други. Мнозина, особено жени, говорят за потребността да поддържат чистотата си, или поне относителната си чистота, като начин да запазят достойнството си. Олга Адамова-Сльозберг описва как нейна съкилийничка в затвора всяка сутрин „миеше и сушеше бялата си якичка и я пришиваше обратно към блузката си“.¹²⁵ Японските затворници в Магадан създават покрай залива японска „баня“ – голям варел, към който са прикрепени пейки.¹²⁶ През шестнайсетте месеца в ленинградския затвор „Крести“ Борис Четвериков пере дрехите си отново и отново и мие стените и пода на килията си – преди да изпее наум всички оперни арии, които знае.¹²⁷ Други се отдават на физически упражнения или хигиенни процедури. Ето отново Бардах:

Други си налагат интелектуална дисциплина. Много, много затворници пишат или учат наизуст поезия и отново и отново повтарят наум своите собствени или чужди стихотворения, а после ги рецитират пред приятели. През 60-те години Гинзбург веднъж срещнала в Москва писател, който не можел да повярва, че в онези условия затворниците наистина са били в състояние да си повтарят наум стихотворения и да намират утеха в това. „Да, да“, казал ѝ той: „Знаеше, че не съм първата, която го твърди, но пак му се струваше, че сме си го измислили после“. Според Гинзбург мъжът не разбирал нейното поколение, мъжете и жените, които продължавали да бъдат част от „епоха на грандиозни илюзии […], хвърляхме се в комунизма от поетичните висини“.¹²⁹

Етнографката Нина Гаген-Торн пише поезия и често си пее собствените си стихотворения:

Шаламов пише, че сред „лицемерие, зло и разложение“ само поезията го е спасила от абсолютното безчувствие. Ето едно от стихотворенията му, озаглавено „На един поет“:

В лагерите Солженицин „пише“ стихотворения, като ги съчинява в ума си и после ги рецитира наум с помощта на счупени кибритени клечки, както разказва биографът му Майкъл Скемъл:

Може би по същите причини молитвите помагат на някои. Мемоарите на един баптист, изпратен в следсталинските лагери през 70-те години, се състоят почти изключително от разкази за това кога и къде се е молил и къде и как криел библиите си.¹³³ Много мемоаристи са писали за важността на религиозните празници. Великден можел да се отпразнува тайно в лагерната фурна, както станало една година в соловецки транзитен лагер, или пък открито – в транспортиращите влакове: „Вагонът се клатушкаше, химните звучаха фалшиво и пискливо, пазачите тропаха по стените на вагона на всяка спирка. Но те продължаваха да пеят“.¹³⁴ Коледа можела да се празнува в бараката. Руският затворник Юрий Зорин си спомня с изумление колко добре литовците в неговия лагер организирали празнуването на Коледа – празник, който започнали да подготвят цяла година предварително: „Можете ли да си представите в бараките маса с всичко – водка, шунка, всичко“. Според него те били внесли водката в „напръстници“, скрити в обувките им.¹³⁵

Лев Копелев, самият той атеист, присъствал на тайно празнуване на Великден:

През 1940 г. в трудовия лагер Казимиерж Зарод празнувал заедно с други поляци Бъдни вечер под ръководството на свещеник, който тайно обикалял зоната и отслужвал литургията във всяка барака:

В по-широк смисъл участието в някакъв по-голям интелектуален или творчески проект поддържа много образовани хора живи – духовно и физически – тъй като притежаващите дарби или таланти често им намират практическо приложение. В свят на постоянен недостиг например, където и най-елементарните вещи придобиват огромно значение, постоянно се търсят хора, способни да осигурят нещо, което е необходимо на другите. Така княз Килир Голистин още в затвора „Бутирка“ се научил да прави игли от рибени кости.¹³⁸ Преди да започне да работи като фелдшер, Александър Долгун търсел някакъв начин да изкара няколко рубли или няколко допълнителни грама хляб:

Скоро, пише Долгун, можел да доставя „по две лъжици почти всеки ден“. Давал ги на другите затворници срещу стъклени шишета и готварското олио, с което ги пълнел. Така имало в какво да топи хляба си.¹³⁹

Но не всички предмети, които затворниците изработват един за друг, са утилитарни. Услугите на художничката Анна Андреевна постоянно се търсели – и не само от затворниците. Лагерните власти я помолили да украси надгробния паметник при едно погребение, да поправя счупени съдове и играчки, както и да прави играчки: „Вършехме всичко, за което шефовете помолеха или което им потрябваше“.¹⁴⁰ Друг затворник изготвял за останалите затворници малки „сувенири“ от животински зъби: гривни, малки фигурки със „северни“ мотиви, пръстени, медальони, копчета. Понякога изпитвал угризения, че им взима пари: „Но какво пък? Всеки е свободен сам да решава […], не е срамно да взимаш пари за труда си“.¹⁴¹

Музеят на московското дружество „Памет“ – създаден от бивши затворници, за да разказва историята на сталинските репресии – и до днес е пълен с такива неща: парченца бродирана дантела, ръчно издялани дрънкулки, рисувани карти за игра и дори малки произведения на изкуството – картини, рисунки, скулптури, които затворниците запазили, отнесли със себе си вкъщи и по-късно дарили на музея.

Стоките, които затворниците се учат да осигуряват, невинаги са и материални. Колкото и странно да звучи, в ГУЛаг човек можел да спаси живота си чрез пеене, танцуване или актьорско майсторство. Това важи особено за талантливите затворници в по-големите лагери, чиито суетни началници обичали да се хвалят с лагерните си оркестри и театрални трупи. Ако някой от командирите на Ухтижемлаг например искал да поддържа истинска оперна трупа – какъвто е случаят с един от тях – това спасявало живота на десетки певци и танцьори. Най-малкото ги освобождавали от работа в гората за репетиции. И което е по-важно – позволявало им да възстановят човешкото си достойнство. „Когато бяха на сцената, актьорите забравяха постоянния си глад, липсата на права, чакащия ги до вратата конвой с кучета пазачи“, пише Александър Клайн.¹⁴² Затворникът и цигулар Георгий Фелдгун казва, че когато свирел в оркестъра на Далстрой, имал чувството, че диша „въздуха на свободата“.¹⁴³

Понякога отплатата е още по-голяма. Един документ на Дмитлаг описва специалното облекло, което следвало да се раздаде на членовете на лагерния оркестър – включително така желаните офицерски ботуши – и нарежда на командира на лагпункта да им осигури и специални бараки.¹⁴⁴ Томас Сговио посетил една такава музикантска барака в Магадан: „Отдясно на вратата имаше отделно помещение с малка печка. Навущата и филцовите ботуши висяха по опънати от стена до стена жици. Отделните койки бяха спретнато покрити с одеяла. Матраците и калъфките бяха натъпкани със слама. По стените висяха инструменти – туба, валдхорна, тромбон, тромпет и т.н. Около половината музиканти бяха криминални затворници. Всички те имаха хубави служби – готвач, бръснар, управител на банята, счетоводители и пр“.¹⁴⁵

Но и в по-малките лагери, а дори и в някои затвори, за изпълнителите се осигуряват по-добри битови условия. В транзитния лагер Георгий Фелдгун получавал допълнителна храна, след като посвирил на цигулката си пред група криминални. Преживяването му се сторило много странно: „Ето ни на края на света, в пристанище Ванино […], и свирим вечна музика, написана преди повече от 200 години. Свирим Вивалди пред петдесет горили“.¹⁴⁶

Друга затворничка се озовала в една килия с трупа певици и актриси, които – заради таланта им – властите не транспортирали в лагерите. Като видяла по-доброто отношение към тях, тя ги убедила да излизат заедно на сцената, а после фалшивела и се надсмивала над себе си. До края на лагерната ѝ кариера новооткритият ѝ талант на комик ѝ печелел допълнителна храна и помощта на съзатворниците ѝ.¹⁴⁷ Други също използват хумора за оцеляване. Дмитрий Панин пише за професионален клоун от Одеса, чиито номера му спасили живота – той знаел, че ако разсмее лагерните власти, няма да го прехвърлят в наказателен лагер. „Единственото несъответствие в този весел танц идваше от големите черни очи на клоуна, които сякаш молеха за милост. Никога не съм виждал такова емоционално изпълнение“.¹⁴⁸

От множеството начини за оцеляване чрез сътрудничене на властите „спасението“ чрез игра в лагерния театър или участие в други културни дейности е методът, който изглежда най-малко проблематичен за затворниците в морално отношение. Може би защото от това имат полза и останалите затворници. Дори и за лишените от специално отношение театърът осигурява огромна морална подкрепа – не по-малко важна за оцеляването. „За затворниците театърът беше източник на щастие, обичаха го, обожаваха го“, пише един.¹⁴⁹ Густав Херлинг си спомня, че на концертите „затворниците сваляха шапките си пред вратата, в коридора отвън отърсваха ботушите си от снега и заемаха местата си по пейките с тържествено очакване и почти религиозно благоговение“.¹⁵⁰

Вероятно затова онези, чийто артистичен талант им позволява да живеят по-добре, предизвикват възхищение, а не завист и омраза. Всички разпознават и помагат на Татяна Окуневска – филмовата звезда, изпратена в лагерите заради отказа ѝ да спи с шефа на съветското контраразузнаване Абакумов. По време на един концерт ѝ се сторило, че хвърлят в краката ѝ камъни; погледнала надолу и видяла, че това са мексикански консерви с ананас – нечуван деликатес, осигурен от група крадци специално за нея.¹⁵¹

Футболистът Николай Старостин също бил високо уважаван от урките, които, пише той, си предавали съобщението: не закачай Старостин. Вечер, когато започвал да разказва футболни истории, „играта на карти“ спирала и затворниците се събирали около него. Когато пристигал в нов лагер, обикновено му предлагали чисто легло в лагерната болница. „Това беше първото нещо, което ми предлагаха, щом пристигнех, ако сред лекарите или шефовете имаше запалянко“.¹⁵²

Само малцина си задават по-сложния морален въпрос дали е „правилно“ да пеят и танцуват, докато са в затвора. Надежда Йоффе е една от тях: „Когато се върна назад към онези пет години, не се срамувам да си ги спомня и нямам от какво да се изчервявам. Единствено въпросът за аматьорския театър. […] По същество в него нямаше нищо лошо и все пак […] далечните ни предци в приблизително аналогични условия са окачвали лютните си и са заявявали, че няма да пеят във вериги“.¹⁵³

Някои затворници, особено онези с несъветски произход, също изпитват съмнения относно продукциите. Един полски затворник, арестуван през войната, пише, че лагерният театър целял „да унищожи още повече самоуважението ти. […] Понякога имаше „артистични“ представления или някакъв странен оркестър, но това не се правеше за духовна наслада. По-скоро целеше да ти покаже тяхната [съветска] „култура“, да те смачка още повече“.¹⁵⁴

И все пак никой не принуждава изпитващите неудобство да участват в официалните представления. Изумителен брой от политическите затворници, оставили мемоари – и това може би обяснява защо са написали мемоари – отдават оцеляването си на способността си да „разказват истории“: да забавляват криминалните затворници, преразказвайки сюжетите на романи или филми. В света на лагерите и затворите, където книгите са малко, а филмите – рядко явление, добрият разказвач е високо ценен. Лев Финкелщайн казва, че ще бъде „вечно благодарен на един крадец, който още през първия ми ден в затвора забеляза у мен тези заложби и ми рече: „Сигурно си чел много книги. Разказвай ги на хората и ще живееш много добре““. И наистина живеех по-добре от останалите. Радвах се на слава, известност. […] Натъквах се на хора, които ми казваха: „Ти си Левчик романиста [Левчик разказвача], чух за теб в Тайшет“. Поради тази му дарба два пъти на ден канели Финкелщайн в бараката на главния бригадир, където му давали чаша гореща вода. В каменоломната, където по онова работел, казва той, „това означаваше живот“. По собствените му думи Финкелщайн открил, че руските и чуждите класици вършели най-добра работа: имал далеч по-малък успех, когато преразказвал сюжетите на по-новите съветски романи.¹⁵⁵

Други установяват същото. В горещия, задушен влак за Владивосток Евгения Гинзбург научила следното: „Рецитирането на поезия носеше материални облаги. […] След всяко действие на „От ума си пати“ на Грибоедов например някой ми даваше да си пийна вода от неговата чаша като награда за „службата на обществото““.¹⁵⁶

Докато е в затвора, Александър Ват преразказва пред група бандити „Червено и черно“ на Стендал.¹⁵⁷ Александър Долгун преразказва сюжета на „Клетниците“.¹⁵⁸ Януш Бардах разказва историята за „Тримата мускетари“: „Усещах как статутът ми расте с всеки обрат в сюжета“.¹⁵⁹ В отговор на крадците, които наричали гладуващите политически „гадини“, Колонна-Чосновски също се защитава, като им разказва, по думите му, „моя собствена версия на филм, който преди няколко години бях гледал в Полша и доукрасих за максимален драматичен ефект. Беше история за „ченгета и крадци“, която се развиваше в Чикаго с участието на Ал Капоне. За по-интересно добавих и Бъгси Малоун, може би дори Бони и Клайд. Реших да включа всичко, което си спомнях, плюс някои хрумвания, добавяни на момента“. Историята впечатлила слушателите и те го карали да я повтаря много пъти: „Слушаха съсредоточено като деца. Нямаха нищо против да повтарям същата история отново и отново. И пак като деца обичаха да използвам едни и същи думи всеки път. Забелязваха и най-дребната промяна или най-незначителния пропуск. […] Преди да са минали и три седмици от пристигането ми вече бях различен човек“.¹⁶⁰

Но не е задължително артистичната дарба да носи на затворника пари или хляб, за да спаси живота му. Нина Гаген-Торн описва музиковедка, почитателка на Вагнер, която в лагерите успяла да напише опера. Тя доброволно избрала да чисти лагерните канали и нужници, тъй като тази иначе неприятна работа ѝ давала достатъчно свобода да обмисля музиката си.¹⁶¹ Алексей Смирнов, днес един от водещите защитници на свободата на пресата в Русия, разказва историята на двама литературоведи, които в лагерите измислили фиктивен френски поет от XVIII в. и писали измислена френска поезия.¹⁶² Густав Херлинг също извлича огромна полза от „уроците“ по история на литературата, преподавани му от бивш съзатворник: вероятно, предполага той, за учителя му ползата била дори още по-голяма.¹⁶³

На Ирена Аргинска помага чувствителността ѝ към красивото. Години след освобождаването си тя все още може да говори за „невероятната прелест“ на Далечния север и как понякога дъхът ѝ секвал от залезите и гледките на откритите простори и необятните гори. Веднъж майка ѝ предприела продължителното, мъчително пътуване, за да я посети в лагера, само за да открие при пристигането си, че дъщеря ѝ е в болницата: посещението било напразно. Въпреки това и тя като дъщеря си „до края на живота си“ говорела за красотата на тайгата.¹⁶⁴

И все пак – красотата не може да помогне на всеки и възприемането ѝ е напълно субективно. Заобиколена от същата тайга, от същите простори, от същите зашеметяващи пейзажи, Надежда Уляновска установила, че природата предизвиква у нея само отвращение: „Почти против волята си помня грандиозни изгреви и залези, борови гори, ярки цветя, които поради някаква причина нямаха аромат“.¹⁶⁵

Самата аз останах толкова поразена от тази забележка, че когато лично посетих Далечния север в разгара на лятото, гледах с различни очи широките реки и безкрайните гори на Сибир, пустия лунен пейзаж, който представлява арктическата тундра. Непосредствено до една каменовъглена мина край някогашен лагпункт на Воркута дори откъснах няколко диви цветя, за да проверя дали имат аромат. Имат. Може би Уляновска просто не е искала да го усети.

Глава 18 Бунт и бягство

Измежду многото митове за ГУЛаг митът за невъзможността на бягството се нарежда сред най-големите. Бягството от сталинските лагери, пише Солженицин, е „начинание за великани сред хората – но обречени великани“.² По думите на Анатолий Жигулин „бягството от Колима беше невъзможно“.³ С характерната за него мрачност Варлам Шаламов пише: „Осъдените, които се опитват да избягат, почти винаги са новодошли, излежаващи първата си година, мъже, в чиито сърца свободата и суетата още не са унищожени“.⁴ Николай Абакумов, бившият заместник-командир на норилския гарнизон, отхвърля идеята за успешно бягство: „Някои хора излизаха от лагерите, но никой не успяваше да стигне „континента““ – под което разбира Централна Русия.⁵

Густав Херлинг разказва за свой съзатворник, който се опитал да избяга и се провалил: след едномесечно грижливо планиране, успешно измъкване и седемдневно гладно бродене из гората той се озовал едва на осем, мили от лагера и умиращ от глад, доброволно се предал. „Свободата не е за нас – заключавал мъжът винаги, когато разказвал, на съзатворниците си историята на несполучилото си бягство. – Приковани сме към това място до края на живота си, макар и да нямаме вериги. Можем да избягаме, да побродим наоколо, но накрая ще се върнем“.⁶

Разбира се, лагерите са изградени така, че бягствата да се предотвратят: в крайна сметка нали тъкмо затова са стените, бодливата тел, наблюдателниците и внимателно изравнената ничия земя. Но в някои лагери едва ли е необходима бодлива тел, за да държи затворниците вътре. Нито атмосферните условия (десет месеца годишно температурата е под нулата), нито географските характеристики позволяват бягства: факт, който не можеш да оцениш, докато лично не видиш местоположението на някои от най-отдалечените лагери.

Няма да излъжем например ако опишем град Воркута, израснал край каменовъглените мини на Воркутлаг, не само като изолиран, но и буквално недостъпен. Няма път, който да води към града, разположен отвъд Арктическия кръг: до града и мините му може да се стигне само с влак или със самолет. През зимата всеки, пресичащ откритата тундра, в която няма никакви дървета, е подвижна мишена. През лятото същият пейзаж се превръща в също толкова открито, непроходимо блато.

В по-южните лагери разстоянията също са проблем. Дори ако успеел да прескочи бодливата тел или да се измъкне от работното си място в гората – като се има предвид немарливостта на пазачите, това не било трудно – затворникът се озовавал на километри от всякакви пътища и железници, а понякога и на километри от всякакво подобие на град или село. Нямало храна, подслон, а понякога и вода.

И което е по-важно, навсякъде имало караули: всъщност целият район на Колима – стотици и стотици квадратни километри тайга – всъщност в крайна сметка представлявал огромен затвор, както и цялата Република Коми, големи участъци от Казашката пустиня и Северен Сибир. В тези места почти нямало обикновени селища и обикновени жители. Ако някой вървял сам без необходимите лични документи, веднага го идентифицирали като беглец и или го разстрелвали, или го пребивали и го връщали в лагера му. Един затворник решил да не се присъединява към група готвещи бягство съзатворници поради следната причина: „Къде можех да отида без документи или пари в територия, осеяна с концентрационни лагери, а съответно и с контролни пунктове?“.⁷

Избягалият затворник нямал и особен шанс да получи някаква помощ от онези местни жители, които не били пазачи или затворници, дори и да срещнел такива. В царска Русия съществувало традиционно съчувствие към избягалите затворници и крепостници, за които хората нощем оставяли на прага купи с хляб и мляко. Една стара, дореволюционна затворническа песен описва това отношение:

В Сталиновия Съветски съюз нагласата е различна. Повечето хора са склонни да предадат избягалия „враг“ и дори още по-склонни да предадат криминалния „рецидивист“. И то не само защото вярват или поне донякъде вярват на пропагандата за затворниците, но и защото в противен случай рискуват самите те да получат дълга присъда.⁹ Не че предвид параноичната атмосфера на всекидневния живот било задължително страховете им да са конкретни:

А когато идеологията и страхът не мотивират местните хора да предават избягалите затворници, прави го алчността. Дали справедливо, или не, много мемоаристи смятат, че местните племена – ескимосите в Далечния север, казаците на юг – постоянно били нащрек за бегълци. Някои ставали професионални ловци на възнаграждения и търсели избягали затворници в замяна на килограм чай или чувал жито.¹¹ В Колима местен жител, донесъл дясната ръка на беглец – или, според някои разкази главата му – получавал награда от 250 рубли и изглежда, наградите са били същите и на другите места.¹² При един документиран случай местен човек разпознал избягал затворник, маскиран като свободен човек, и докладвал за него в милицията. Той получил 250 рубли. Синът му, който го придружил до управлението, също получил 150 рубли. При друг случай някакъв мъж докладвал на началник-лагера за местонахождението на един беглец и получил царската сума от 300 рубли.¹³

За заловените наказанието е сурово. Мнозина са разстрелвани на мига. Телата на мъртвите бегълци също служат за пропаганда:

Жигулин си спомня как мъртвите тела на мъжете, направили опит за бягство, лежали в центъра на неговия лагпункт в Колима, понякога по цял месец.¹⁵ Всъщност тази практика е стара и датира още от Соловецки. Към 40-те години е почти универсална.¹⁶

И въпреки това – затворниците все пак правят опити за бягство. Всъщност, като се съди по официалната статистика и по гневната кореспонденция по въпроса в архивите на ГУЛаг, както опитите, така и успешните бягства са далеч по-чести, отколкото допускат повечето мемоаристи. Има например документи за наложени наказания след успешни бягства. През 1945 г. след няколко групови бягства от лагерите край „Строителен обект 500 на НКВД“ – железопътна линия през Източен Сибир – офицерите от въоръжената охрана са наказани с пет- или десетдневен затвор и от надницата им са удържани по 50% за всеки ден зад решетките. В други случаи след успешни бягства пазачите са давани на съд, а лагерните шефове понякога са уволнявани.¹⁷

Има и документи за пазачи, осуетили опити за бягство. Един пазач бил награден с 300 рубли, защото дал тревога, след като бегълците удушили нощния часовой. Началникът му и друг шеф в затвора получили по 200 рубли, а на участвалите войници дали по 100 рубли.¹⁸

Никой лагер не бил напълно обезопасен. Смятало се, че поради отдалечеността си Соловецки е неуязвим. И все пак през май 1925 г. двама белогвардейци, С. А. Малсагов и Юрий Бесонов, успели да избягат от един континентален лагер на СЛОН. След като нападнали пазачите, те вървели в продължение на трийсет и пет дни до финландската граница. По-късно и двамата написали книги за преживяванията си – измежду първите за Соловецки, появили се на Запад.¹⁹ През 1928 г. се осъществява друго прочуто бягство от Соловецки, при което половин дузина затворници нападнали пазачите си и се измъкнали през портите на лагера. Повечето успели да избягат и вероятно също са преминали границата с Финландия.²⁰ Две особено забележителни бягства, пак от Соловецки, са извършени през 1934 г. В едното участват четирима „шпиони“; в другото – „един шпионин и двама бандити“. И двете групи успели да откраднат лодки и избягали по вода, вероятно във Финландия. В резултат на това шефът на лагера бил уволнен, а други получили порицания.²¹

Когато в края на 20-те години лагери на СЛОН започват да се появяват и в континенталната територия на Карелия, възможностите за бягство се увеличават – и Владимир Чернявин се възползва. Той бил риболовен експерт и смело се опитвал да влее малко здрав разум в петгодишния план на Мурманското риболовно предприятие. Критичността към проекта му донесла присъда за „вредителство“. Осъдили го на пет години и го изпратили на Соловецки. Впоследствие в СЛОН го зачислили на работа като затворник-експерт в Северна Карелия, където трябвало да проектира нови риболовни предприятия.

Чернявин чакал подходящ момент. Месеци наред печелел доверието на началниците си, които дори разрешили на съпругата му и на петнайсетгодишния му син Андрей да го посетят. Един ден по време на посещението им през лятото на 1933 г. семейството потеглило на „пикник“ в местния залив. Когато стигнали до най-западния му край, Чернявин и съпругата му казали на Андрей, че напускат СССР – пеша. „Без компас и карта вървяхме през диви планини, през гори и блата до Финландия и свободата“, пише Чернявин.²² Десетилетия по-късно Андрей си спомня как баща му вярвал, че ще промени мнението на света за Съветска Русия, ако напише книга за преживяванията си. Направил го. Тя не го променила.²³

Но вероятно случаят с Чернявин не е единствен по рода си: всъщност периодът на първоначалното разрастване на ГУЛаг може би е златният век на бягствата. Броят на затворниците бързо се увеличава, броят на пазачите е недостатъчен, лагерите са относително близо до Финландия. През 1930 г. на границата с Финландия са заловени 1174 избягали затворници. Към 1932 г. са открити 7202 – и е напълно вероятно броят на успешните бягства също да се е увеличил право пропорционално.²⁴ Според собствената статистика на ГУЛаг – която, разбира се, може да не е точна – през 1933 г. от лагерите са избягали 45 755 души и само малко над половината – 28 370 – са заловени.²⁵ Твърди се, че местното население било ужасено от огромния брой затворници на свобода и лагерните командири постоянно подавали молби за подкрепления, както и граничарите и местното ОГПУ.²⁶

В отговор ОГПУ затяга контрола. Горе-долу по същото време започва активното вербуване на местното население да помага: една заповед на ОГПУ нарежда около всеки лагер да се създаде пояс от 25 до 30 километра, в рамките на който местното население „активно ще се бори с бегълците“. Привлечени са и ръководещите влаковете и корабите в околностите на лагерите. Издадена е заповед, забраняваща на пазачите да извеждат затворниците от килиите им след залез.²⁷ С цел предотвратяване на бягствата местните служители молят за още ресурси и особено за още пазачи.²⁸ Новите закони предвиждат допълнителни присъди за бегълците. Пазачите знаят, че ако застрелят затворник при опит за бягство, може дори да получат награда.²⁹

Въпреки това броят им не спада толкова бързо. През 30-те години в Колима груповите бягства са по-чести, отколкото по-късно. Лагеруващите в гората криминални затворници се организират в банди, крадат оръжие и дори нападат местни жители, села и геоложки групи. След минимум 22 подобни инцидента през 1936 г. е създадено специално лагерно подразделение за 1500 „особено опасни елемента“ – затворници, при които има по-голяма вероятност да избягат.³⁰ По-късно, през януари 1938 г., в разгара на Големия терор един от заместник-началниците на НКВД изпраща циркулярно писмо до всички лагери в Съветския съюз, отбелязвайки, че „въпреки поредицата заповеди за водене на решителна война с бягствата на затворници от лагерите […] все още няма сериозни успехи в това отношение“.³¹

В началото на Втората световна война броят на бягствата отново рязко нараства благодарение на възможността, създадена от евакуирането на лагерите в западната част на страната и всеобщия хаос.³² През юли 1941 г. 15 затворници успяват да избягат от Печорлаг, един от най-отдалечените лагери в Република Коми. През август същата година 8 бивши моряци, водени от бивш старши лейтенант от Северната флота, успяват да се измъкнат от далечен лагер в самата Воркута.³³

По-късно през войната бягствата наистина започват да намаляват, но никога не секват напълно. През 1947 г., когато броят им достига връхната си следвоенна точка, 10 440 затворници правят опит за бягство и само 2894 са заловени.³⁴ Вероятно това е малък процент от милионите хора в лагерите по онова време, но все пак показва, че бягствата не са били толкова невъзможни, колкото са в спомените на някои. Дори не е изключено тъкмо честотата им да обяснява затягането на лагерните режими и повишените мерки за сигурност, които характеризират живота в ГУЛаг през последните пет години от съществуването му.

По принцип мемоаристите са единодушни, че преобладаващото мнозинство от потенциалните бегълци били професионални престъпници. Този факт намира отражение в криминалния жаргон, в който настъпването на пролетта е наричано идване на „зеления прокурор“ (като във „Вася беше освободен от зеления прокурор“), защото именно през пролетта се планират повечето летни бягства: „Преходът през тайгата е възможен само през лятото, когато можеш да ядеш трева, гъби, диви плодове, корени или палачинки от брашно от мъх, да хванеш полски мишки, катерички, сойки, зайци. […]“.³⁵ В най-крайните точки на Далечния север оптималното време за бягство е зимата и криминалните затворници там я наричат „белия прокурор“: само тогава блатата и калта на тундрата стават проходими.³⁶

Всъщност бягствата на професионалните престъпници са много по-успешни, защото след преминаването „под бодливата тел“ те имат далеч по-големи шансове да оцелеят. Ако успеели да се доберат до голям град, можели да се влеят в местния престъпен свят, да се снабдят с фалшиви документи и да си намерят скривалище. Без особени амбиции да се върнат в „свободния“ свят, престъпниците също така бягат просто за удоволствие, за да излязат „навън“ за известно време. Ако пък бъдели заловени и оцелеели, какво била още една десетгодишна присъда за някой, който вече имал две по двайсет и пет години или повече? Един бивш зек си спомня криминална затворничка, която избягала само заради среща с мъж. Върнала се „изключително доволна“, въпреки че веднага я изпратили в наказателната килия.³⁷

Политическите затворници бягат много по-рядко. На тях не само им липсват връзки и опит, но и властите ги преследват много по-ревностно. Чернявин – който много размишлява по тези въпроси, преди самият той да избяга – обяснява разликата:

Повечето бегълци са мъже, но не всички. Маргарет Бубер-Нюман била в лагер, от който млада циганка избягала заедно с лагерния готвач. Когато чула историята, една възрастна циганка кимнала разбиращо: „Научила е, че някъде в околността има табор, Ако успее да стигне до него, ще бъде в безопасност“.³⁹ Обикновено бягствата се планират предварително, но могат да бъдат и спонтанни: Солженицин разказва за затворник, който прескочил оградата от бодлива тел по време на една пясъчна буря в Казахстан.⁴⁰ Опитите за бягство често се осъществяват от по-слабо охраняваните работни места в лагерите, но и това не е универсално. През случайно избрания месец септември на 1945 г. например 51 процент от регистрираните опити за бягство са извършени в работната зона; 27% – в зоната за живеене; и 11% – по време на транспортиране.⁴¹ Заедно с група млади украинци Едуард Бука планирал бягство от затворнически влак за Сибир:

Наложило се да се откажат от плана, тъй като пазачите заподозрели, че се готви опит за бягство. Но други са се опитвали да избягат от влаковете: през юни 1940 г. двама криминални затворници наистина се измъкнали през дупка във вагона.⁴³ През същата година Януш Бардах също се промушил през изгнилите дъски на един вагон. Обаче пропуснал да ги върне на мястото им и веднага го хванали – проследили го с кучета – и жестоко го пребили, но го оставили жив.⁴⁴

Някои бягства са резултат, както се изразява Солженицин, „не на отчаян импулс, а на технически изчисления и на любовта към изкусния майсторлък“.⁴⁵ В товарните вагони се изграждат фалшиви стени; затворниците се натъпкват в кутии и чакат да ги транспортират извън лагера.⁴⁶ Веднъж 26 криминални затворници прокопали проход под една стена. Всички се измъкнали, макар че – според ръководещия търсенето офицер – до един били заловени в рамките на година.⁴⁷

Други, като Черняев, се възползват от специалния си статут в лагера, за да организират бягството си. Архивите документират историята на един затворник, който умишлено предизвикал злополука на товарен влак и избягал в суматохата.⁴⁸ При друг документиран случай затворниците, които трябвало да заравят труповете в гробището на лагера, застреляли охраняващия ги пазач и го хвърлили в масовия гроб, така че трупът му да не бъде забелязан веднага.⁴⁹ Също така бягството е много по-лесно за „неохраняемите“ затворници, тъй като те разполагат с пропуски, които им позволяват да се придвижват между лагерите.

Някои използват и фалшива самоличност. Варлам Шаламов разказва за затворник, който избягал и успял да прекара на свобода две години, като се разхождал из Сибир и се представял за геолог. В един момент регионалните власти, горди да имат такъв специалист в средите си, го помолили много почтително да изнесе лекция. „Кривошей се усмихнал, цитирал Шекспир на английски, начертал нещо на дъската и споменал няколко чуждестранни имена“. Накрая го хванали, защото изпратил пари на съпругата си.⁵⁰ Възможно е историята му да е апокрифна – но в архивите наистина са документирани подобни неща. При един такъв случай колимски затворник откраднал документи, качил се нелегално на самолет и отлетял в Якутск. Там го открили удобно настанен в хотел с 200 грама злато в джоба.⁵¹

Не всички бягства са хитроумни полети на фантазията. Много – вероятно повечето – бягства на криминални затворници са свързани с насилие. Бегълците нападат, застрелват или удушават въоръжените пазачи, както и свободни работници и местни жители.⁵² Те не пожалват дори братята си по съдба. При криминалните затворници един от стандартните методи на бягство включва канибализъм. Двама криминални предварително се наговаряли да избягат заедно с трети („месото“), който бил обречен да им служи за препитание по време на пътуването. Бука описва съдебния процес срещу професионален крадец и убиец – той и негов колега избягали заедно с лагерния готвач, тяхната „ходеща храна“:

Двамата мъже действали според плана – убили и изяли готвача, но не били предвидили продължителността на пътуването. Започнали отново да огладняват:

Накрая единият заспал. Другият му прерязал гърлото. Бука твърди, че го хванали два дни след това и в торбата му все още имало парчета прясно месо.⁵³

Въпреки че няма начин да разберем колко често са се осъществявали подобни бягства, достатъчно подобни истории са разправяни от множество затворници в лагерите от началото на 30-те до края на 40-те години, за да сме сигурни, че наистина са се случвали – поне от време на време.⁵⁴ Докато бил в Колима, Томас Сговио чул обявяването на смъртните присъди на двама такива бегълци – те взели със себе си млад затворник и, след като го убили, осолили месото му.⁵⁵ Вацлав Дворжецки чул подобна история в Карелия в средата на 30-те години.⁵⁶

В устната традиция на ГУЛаг могат да се открият някои наистина забележителни истории за бягства и бегълци – много от които най-вероятно са апокрифни. Солженицин разказва сагата на Георги Тенно, естонски политически затворник, който отново и отново бягал от лагерите и веднъж изминал 500 километра с кон, лодка, велосипед и стигнал почти до град Омск в Централен Сибир. Макар че някои от историите за Тенно вероятно са верни – по-късно той се сприятелява с друг оцелял и мемоарист от ГУЛаг, Александър Долгун, когото също запознава със Солженицин – някои от другите му, по-ефектни истории са по-неправдоподобни.⁵⁷ Една английска антология помества историята на естонски проповедник, който успял да избяга от лагера, да подправи документи и да премине границата с Афганистан със своите спътници. В същата антология се разказва как един испански затворник успял да избяга, като се престорил на умрял, когато земетресение разрушило лагера му. По-късно, казва той, преминал границата с Иран.⁵⁸

И накрая – има го и любопитният случай на Славомир Равич, чиито мемоари „Дългото пътуване“ представляват най-ефектното и трогателно описание на бягство в цялата литература за ГУЛаг. Според собствения му разказ след съветската инвазия в Полша Равич бил пленен и депортиран в лагер в Северен Сибир. Той твърди, че избягал с още шестима затворници, единият от които американец, с мълчаливото съгласие на съпругата на лагерния командир. По пътя си взели и едно депортирано полско момиче и се измъкнали от Съветския съюз.

По време на забележителното си пътешествие – ако изобщо го е имало – те минали покрай езерото Байкал, през границата с Монголия, през пустинята Гоби, през Хималаите и Тибет и стигнали в Индия. По пътя четирима от затворниците починали; останалите понасяли ужасни лишения. За съжаление, няколкото опита за потвърждаване на тази история – която много прилича на разказа на Ръдиард Киплинг „Мъжът, който беше“ – не дадоха резултат.⁵⁹ „Дългото пътуване“ е прекрасна история, дори и никога да не се е случвала. Убедителният ѝ реализъм може да послужи като урок за всички, които се опитват да пишат действителни истории за бягства от ГУЛаг.

Защото всъщност фантазирането за бягството играе важна роля в живота на много затворници. Дори и за хилядите, които никога не го предприемат, мисълта за бягството – мечтата за бягството – е важна психологическа опора. Един оцелял от Колима ми каза: „Една от най-явните форми на съпротива срещу режима беше да избягаш“. Особено често младите затворници планират, обсъждат и спорят за най-добрите начини да избягаш. За някои самото обсъждане е начин да се преборят с чувството за безсилие, както пише Густав Херлинг:

Според Херлинг дълбоко в себе си всички участници в тези обсъждания знаели, че подготовките им са напразни. Въпреки това усилията изпълнили предназначението си:

Ако в паметта на много оцелели бягството от лагера е невъзможно, то бунтът е немислим. Карикатурата на унизения, потъпкан и дехуманизиран зек, отчаяно готов да сътрудничи на властите, неспособен дори да мисли лошо за съветския режим – да не говорим да организира нещо срещу него – се появява в много мемоари, не само в тези на най-великите литературни фигури в общността на руските оцелели – Солженицин и Шаламов. И не е изключено през по-голямата част от историята на ГУЛаг този образ да е отговарял на действителността. Системата от вътрешни шпиони и информатори наистина прави затворниците подозрителни един към друг. Смазващата неизбежност на работата и доминирането на крадците-в-закона пречат на останалите затворници да мислят за организирана съпротива. Унизителните преживявания от разпитите, затвора и депортирането са лишили мнозина от воля за живот, какво остава за волята да се противопоставят на властите. Херлинг, който организира гладна стачка с група полски затворници, описва реакцията на приятелите си руснаци:

Но архивите отново разказват различна история и разкриват съществуването на множество дребни протести и прекратявания на работата в лагерите. Изглежда, криминалните главатари доста често провеждали кратки, аполитични стачки на работните места, когато искали нещо от лагерните власти, които приемали подобни инциденти просто с досада. Поради привилегированото си положение професионалните престъпници по-малко са се страхували от наказание и имали по-големи възможности за организирането на тези дребни бунтове – особено в края на 30-те и началото на 40-те години.⁶²

Спонтанни протести на криминални затворници понякога има и по време на продължителните пътувания с влак на изток, когато няма вода, нито друга храна освен осолена херинга. За да принудят пазачите да им дадат вода, криминалните затворници се наговаряли „да вдигат врява и ропот всички заедно“ и предизвиквали шум, който пазачите мразели, както си спомня един затворник: „Веднъж римският легион плакал от вика на древните германци, толкова бил ужасяващ. Същия ужас изпитваха садистите от ГУЛаг. […]“.⁶³ Традицията се запазва чак до 80-те години, когато, както си спомня поетесата и дисидентка Ирина Ратушинска, ако транспортираните затворници не били доволни от отношението, отивали една стъпка по-надалеч в протестите си:

Пренаселеността и лошата храна понякога предизвикат и протести, които е най-добре да опишем като полуорганизирани пристъпи на истерия. Очевидец описва един подобен случай, предвождан от група криминални затворнички:

Освен тези изблици на лудост и спонтанност съществува и друг, по-стар традиционен протест – гладната стачка, чиито цели и методи са наследени пряко от някогашните политически затворници (които на свой ред са ги наследили от дореволюционна Русия) – социалдемократите, анархистите и меншевиките, изпратени в затворите в началото на 20-те години. Тези затворници продължават традицията на гладните стачки, наследена от дореволюционна Русия, след като през 1925 г. ги изпращат в затвори изолатори извън Соловецки. Александър Федодеев, един от лидерите на социалреволюционерите, продължава да провежда гладни стачки в затвора в Суздал и настоява за правото да кореспондира с роднините си чак до екзекуцията си през 1937 г.⁶⁶

Но дори и след като отново ги преместват – от затворите обратно в лагерите – някои пак се опитват да продължат традицията. В средата на 30-те години към гладните стачки на социалистите се присъединяват някои истински троцкисти. През октомври 1936 г. стотици троцкисти, анархисти и други политически затворници в един лагпункт във Воркута започват гладна стачка, която според документите ще продължи 132 дни. Без съмнение целта им е политическа: стачниците настояват да ги отделят от криминалните затворници, да намалят работния им ден на осем часа, да ги хранят независимо от свършената работа – и присъдите им да бъдат анулирани. В друг лагпункт във Воркута една още по-мащабна стачка – към която се присъединяват и няколко професионални престъпници – ще продължи 115 дни. През март 1937 г. администрацията на ГУЛаг нарежда исканията на стачниците да се изпълнят. Но до края на 1938 г. повечето от тях са убити в масовите екзекуции през въпросната година.⁶⁷

Горе-долу по същото време друга група троцкисти започва стачка в транзитния лагер на Владивосток, докато чака транспорт за Колима. Докато са в лагера, те провеждат организационни събрания и си избират лидер. Той настоява за правото да разгледа кораба, с който щели да бъдат транспортирани. Получава отказ. И все пак, когато се качват на кораба, те пеят революционни песни и дори – ако трябва да се вярва на докладите на информаторите от НКВД – развиват плакати с лозунги като „Ура за Троцки, революционния гений!“ и „Долу Сталин!“. Когато параходът стига Колима, затворниците отново поставят искания: всеки да получи работа според специалността си, на всеки да се плаща за труда, съпрузите да не бъдат разделяни, всички затворници да имат правото да изпращат и получават поща без ограничения. Своевременно организират поредица от гладни стачки, една от които продължава 100 дни. Един съвременник пише: „Ръководството на троцкистките затворници в Колима живееше в измислен свят и игнорираше реалното съотношение на силите“. Своевременно всички те също са осъдени и разстреляни.⁶⁸ И все пак страданието им дава резултат. Години по-късно един бивш колимски прокурор си спомня събитията много добре:

Вероятно в отговор на тези случаи на неподчинение НКВД започва да се отнася по-сериозно към гладните и работните стачки на политическите затворници. От края на 30-те години нататък подстрекателите на подобни размирици получават допълнителни присъди или дори смъртно наказание. Гладните стачки се приемат сериозно, но най-сериозно се гледа на отказа да се работи: той противоречи на самия дух на лагерите. Затворникът, който отказва да работи, е не само дисциплинарен проблем; но и сериозна пречка за икономическите цели на лагера. След 1938 г. стачниците се наказват много сурово, както пише един затворник:

Но даже перспективата за определено наказание – и съзнанието за сигурната смърт – не е в състояние да убие напълно желанието за бунт у всички затворници и по-късно, след смъртта на Сталин, някои го правят масово. Но дори и докато Сталин е жив, дори и през най-тежките, най-трудни години на войната, размирният дух продължава да живее, както добре показва забележителната история за въстанието в Уст-Уса от януари 1942 г.

Доколкото ние известно, в аналите на ГУЛаг въстанието в Уст-Уса е уникално. Ако, докато Сталин е бил жив, е имало и други масови бунтове, те още не са станали обществено достояние. За Уст-Уса знаем доста неща: поукрасените версии за случилото се отдавна са част от устната история на ГУЛаг, но през последните години то беше и добре документирано.⁷¹

Колкото и да е странно, предводителят на това въстание не е затворник, а свободен работник. По онова време Марк Ретюнин е главен администратор на лагпункта Лезорейд – малък дърводобивен лагер в комплекса на Воркутлаг. В лагпункта имало около 200 затворници, повече от половината – политически. Към 1942 г. Ретюнин вече е с голям опит в лагерната система: също като много от по-дребните лагерни шефове и той е бивш затворник и е излежал десет години за предполагаем банков обир. Въпреки това той се ползва с доверието на лагерните администратори, един от които го описва като човек, „готов да жертва живота си за производствените интереси на лагера“. Други са го запомнили като пияница и комарджия – вероятно свидетелство за криминалния му произход. Трети пък го описват като почитател на поезията и като „силен характер“, самохвалко и кавгаджия – вероятно свидетелство за легендата, която оставя след себе си.

Точните мотиви на Ретюнин остават неясни. Изглежда, е бил дълбоко шокиран, когато след избухването на войната през юни 1941 г. НКВД издава заповед, забраняваща на всички политически затворници да напускат лагерите, дори и на онези с изтекли присъди. Афанасий Яшкин – единственият от първоначалните съконспиратори, оцелял след въстанието, казал на следователя от НКВД, че според Ретюнин всички обитатели на лагпункта – както затворниците, така и останалите – щели да бъдат екзекутирани, когато германците навлезели по-навътре в СССР. „Какво ще изгубим, дори и да ни убият? – подстрекавал ги той. – Каква е разликата дали ще умрем утре, или ще загинем днес като бунтовници […], лагерните власти ще разстрелят всички с контрареволюционни присъди, дори нас, свободните работници, които задържат тук до края на войната“. Това не е пълна параноя: тъй като самият той е бил затворник във Воркутлаг през 1938 г., няма как да не е знаел, че НКВД е напълно способно на масови убийства. И въпреки високия му статут на шеф на цял лагпункт съвсем наскоро му били отказали разрешение да се върне вкъщи през отпуската си.

Не са известни други подробности за подготовката. Нито е чудно, че Ретюнин не е оставил писмена документация. Въпреки това самите събития говорят за грижлива подготовка на въстанието. Бунтовниците предприемат първите си действия следобед на 24 януари 1942 г. Това е събота – денят, в който лагерните пазачи възнамеряват да отидат на баня. И надлежно го правят. Лагерният отговорник за банята, китаец на име Лу Фа и участник в конспирацията, бързо заключва вратата зад тях. Останалите съконспиратори незабавно отнемат оръжията на останалите пазачи, които караулят на вахтата. Двама от тях оказват съпротива. Единият е убит, а другият – ранен. Всички оръжия попадат в ръцете на бунтовниците – общо дванайсет автомата и четири револвера.

Група въстаници бързо отваря лагерния склад и започва да раздава на затворниците висококачествени дрехи и ботуши. Те са специално складирани от Ретюнин, който призовава затворниците да се присъединят към бунта. Не всички го правят. Някои се страхуват, други виждат безнадеждността на положението, трети дори се опитват да убедят бунтовниците да не продължават. Четвърти се съгласяват. Към 5 ч. същия следобед, горе-долу час след началото на въстанието, група от 100 мъже марширува в колона към Уст-Уса, съседния град.

Отначало жителите на града, заблудени от хубавото облекло на затворниците, не разберат какво става. Тогава въстаниците, вече разделени на две групи, нападат градската поща и градския затвор. И двете атаки са успешни. Бунтовниците отварят килиите и към редиците им се присъединяват още дванайсет затворници. В пощата прекъсват връзките с външния свят. Уст-Уса попада под контрола на затворниците.

В този момент жителите на града започват да оказват съпротива. Някои се барикадират в сградата на градската милиция. Други се втурват да отбраняват малкото летище, на чиято писта по случайност има два малки самолета. Трети търсят помощ: един от градските милиционери скача на коня си и препуска към близкия лагпункт в Поля-Куря. Там настъпва паника. Шефът на лагера, убеден, че са дошли германците, незабавно нарежда на всички затворници да си събуят обувките, за да не могат да избягат. Петнайсет въоръжени пазачи поемат от Поля-Куря към Уст-Уса с мисълта, че са тръгнали да отбраняват родината.

Към този момент в центъра на Уст-Уса е започнало открито сражение. Въстаниците са обезоръжили някои от градските милиционери и така са се сдобили с още оръжия. Но не успяват да се справят със смелите защитници в сградата на милицията. Последвалата битка продължава цяла нощ и рано сутринта загубите на въстаниците са значителни. Деветима са мъртви, а един – ранен. Четиресет попадат в плен. Оцелелите решават да сменят тактиката: да напуснат Уст-Уса и да поемат към друг град – Кожва. Но не знаят, че властите на Уст-Уса вече са телеграфирали за помощ от скрит в гората радиопредавател. Пътищата във всички посоки бавно се изпълват с милиционери.

И все пак първоначално имат известен късмет. Почти веднага въстаниците попадат в село, където не срещат особена съпротива. Там се обръщат към местните селяни в неуспешен опит да ги убедят да се присъединят към тях. В пощата чуват откритата линия и разбират, че милицията напредва към тях. Изоставят главния път, насочват се към тундрата и отначало се скриват в едно развъдно стопанство за северни елени. Сутринта на 28 януари ги откриват там: избухва ново сражение с много жертви и от двете страни. До падането на нощта обаче останалите въстаници избягват – около трийсет все още са живи – и се скриват в ловджийска колиба в близката планина. Някои са твърдо решени да останат там и да се бият, макар че към този момент амунициите им са свършили и те нямат никакъв шанс. Други поемат към горите, където – в разгара на зимата и на открито – също нямат никакъв шанс.

Последният сблъсък става на 31 януари и продължава едно денонощие. Заобиколени от милицията, някои въстаници, включително Ретюнин, се застрелват. Хората от НКВД поемат след тръгналите към горите и ги излавят един по един. Натрупват телата им на купчина: обезумелите от омраза милиционери ги обезобразяват и след това ги снимат. На запазените в местните архиви снимки се виждат измъчени, изкривени тела, покрити със сняг и кръв. Няма данни къде са заровени труповете. Местната легенда гласи, че милиционерите ги изгорили на самото място.

След това заловените по-рано бунтовници са изпратени със самолет в Сиктивкар, местната столица, и незабавно са предадени на следствието. След над шест месеца разпити и мъчения деветнайсет получават нови присъди, а четиресет и девет са екзекутирани на 9 август 1942 г.

Броят на жертвите сред съветските защитници на реда е голям. Но не само загубата на няколко десетки пазачи и цивилни тревожи НКВД. Според архивите Яшкин също така „признал“, че крайната цел на Ретюнин била да свали местните власти, да наложи фашистки режим и естествено, съюз с нацистка Германия. Предвид известното ни за съветските методи на разпит, спокойно можем да отхвърлим тези мотиви.

И все пак въстанието е нещо много повече от обикновен бунт на престъпници: то има явни политически мотиви и е откровено антисъветско. Участниците също не отговарят на профила на типичния престъпник беглец: повечето са политически затворници. Хората от НКВД си дават сметка, че слуховете за бунта бързо ще обиколят многото околни лагери, където през годините на войната има необичайно висок брой политически затворници. Някои, тогава и по-късно, подозират, че немците знаят за лагерите във Воркута, и възнамеряват да ги използват като пета колона, ако стигнат толкова надалеч в Русия. Слуховете, че немски шпиони наистина са скачали с парашути в региона, остават и до днес.

Москва се страхува от повторен опит и взима мерки. На 20 август 1942 г. всички шефове на всички лагери в системата получават меморандум: „За увеличаването на контрареволюционните дейности в изправително трудовите лагери на НКВД“. В него им нареждат до две седмици да елиминират „контрареволюционните и антисъветски елементи“ в лагерите си. Последвалата поредица от разследвания в целия Съветски съюз „разкрива“ огромен брой предполагаеми конспирации, вариращи от „Комитет за народно освобождение“ във Воркута до „Руско общество за отмъщаване на болшевиките“ в Омск. В един публикуван през 1944 г. доклад се заявява, че от 1941 до 1944 г. в лагерите са разкрити 603 въстанически групи с общо 4640 участници.⁷²

Несъмнено огромната част от тези групи са измислени – изобретени, за да докажат, че вътрешната мрежа от информатори в лагерите наистина върши нещо. Но все пак страхът на властите е основателен: въстанието в Уст-Уса наистина се оказва предвестник на бъдещето. Въпреки поражението си то не е забравено: както и страданията на екзекутираните социалисти и троцкисти. Десетилетие по-късно ново поколение затворници ще преоткрие политическата стачка, ще поеме оттам, където са прекъснали въстаниците и провеждащите гладни стачки, и ще променя тактиката си в съгласие с новата епоха.

Но за да бъдем точни – историята им принадлежи на следващите глави. Те не са част от историята на живота в лагерите в разцвета на ГУЛаг, а по-скоро част от една по-късна сага: историята за това как идва краят на ГУЛаг.