i_777cd7fb180b1450

Най-накрая излязоха през една дупка. Велко тръгна към Козбунар, за да доведе Василка, а Яне, Кара Тозю, Теофил и Сотир се сменяха и носеха на ръце носилката с тялото на Диньо, който съвсем беше притихнал. Носенето на носилка в планината беше тежка работа. Напредваха бавно и всички бяха много уморени. Все по-често спираха за почивка. На няколко пъти попът се надвесваше над Диньо, за да види дали не е умрял. Яне отбягваше погледа на Теофил. Той помнеше как изстреля пищова си в гърдите на брат му и после как го хвърли в дупката. Буря беше много полезна. Тя вървеше напред и така ги предупреждаваше за врагове. Вечерта ги завари на път. Тази вечер легнаха направо върху земята и заспаха без да палят огън. Яне придърпа Буря към себе си и заспа затоплен от кучето. Преди да тръгне Велко му беше мушнал в ръката едно сухо парче пастърма, която той много бавно засмука. Топлина се разля в устата и тялото му и той заспа така, смучейки сухото парче месо. Това беше козя пастърма, но тя също му даде цялата си сила. Чак следобед на следващия ден стигнаха до Велковата дупка. Когато стигнаха, Яне беше толкова изтощен, че спа без да знае колко. По някое време си спомни, че Кара Тозю улови гълъб, който носеше послание от Велко. Яне разбра, че по този начин хайдутите от четата и войводата поддържат връзка и си изпращат хабери.

Когато отвори очи, видя Василка, надвесена над него. Явно беше спал няколко дни и нощи.

- Пренесете го вътре, в пещерата! - каза Василка.

Той отново лежеше в пещерата, пред същото онова огнище и огънят пак гореше.

- Не съм болен! - мълвеше Яне. Така както беше обърнат на една страна, успя да види тялото на Диньо до него пред огнището, но двамата бяха завити в отделни одеала, един до друг.

- Слушай какво ще ти река! - каза Василка, а след това заговори: - Според народната вяра броят на болестите е 77 и половина, като за всяка от тях има лек с изключение на половинката. Най-лош и опасен е духът на половинката болест. Той може да бъде изгонен от човешкото тяло с биле, откъснато със затворени очи, след като са набрани други 77 вида билки. Ти си болен точно от половинката!

- Защо? - Яне беше изумен.

- Защото не е болно тялото, а душата ти. Слушай и запомняй сега за другите болести! Заболяванията се дължат на най-различни причини. Може да са резултат от природни стихии и времето, от демони и сили, както и да са Божие наказание за извършени грехове. Например хората и животните заболяват от бяс благодарение на бесния вятър, който духа на най-долната дипла на небето. Ако орел или чучулига долетят дотам,

Ill том “Хайдут

243

II глава “Бачкьой

те падат мъртви на земята. Щом животните ядат от месото им, побесняват и пренасят заразата у човека. Вихрушката причинява оглушаване, ослепяване, уградисване (парализа) или полудяване. Опасни за здравето са гръмотевиците. Ако през Тодоровата седмица жените мият косите си и перат, те са застрашени от гръм и главоболие. Обривите по лицето и тялото често се дължат на Месечината. Ако човек погледне другиго, след като е видял новолунието, погледът му причинява пъпки и екземи. Най-голяма част от болестите обаче се дължат на духовете - нави, самодиви, змейове и вампири. Навите причиняват родилна треска и спиране на кърмата на майките. Ако човек стъпи на самодивско място (софрата или хорището на девите, бунището, местата под стрехите и капчуците) или ако седне под змейчево дърво, той заболява. Лекуват го главно с ба-ене и поливки. Лошият сън е заради мората и вампирите, които “натискат” спящите и смучат кръвта им. Според невежите непочитането на Бога и християнските светци води също до разнообразни болести. Раждането на недъгави деца според тях е божие възмездие за извършените грехове. Те възприемат голяма част от болестите, като невидими магически същества, които нямат божествен произход, но са под властта на Бог. Материализират се като жени. Живеят на края на света, там където е дворецът на Слънцето, където живеят орисниците, самодивите и змейовете. Като грозна почернена старица са чумата, шарката, безсъницата, треската, червенката и русата. Те са с дълги мръсни коси, дълги криви нокти, кокалести ръце и гърбаво тяло.

Всички тези болести имат свои празници в християнския календар. Шарката се почита на Св. Варвара, Св. Сава и Св. Катерина; чумата - на Св. Атанас и Св. Харалампи; за русата, наричана още смръдла - Руса сряда след Великден; за черната или вънкашната болест (епилепсията) - Св. Атанас и денят след него, известен като Св. Черна. Синята пъпка се почита на Св. Елена. Болките в гърлото са подвластни на Св. Григор. А светите братя близнаци Козма и Дамян се приемат като лечители и господари на всички болести.

Болести могат да се появят и в резултат на магия или клетва. Много разпространени са уроките. Магии за болести се правят с живак, сапун и свинска мас, които се заравят на пътя или под прага на къщата. Ако човек стъпи върху водата от поливки, той “приема” болестта на лекувания.

Така Василка го лекува дълго време, докато най-после Яне започна да се чувства по-добре и вече нямаше вътрешен огън. Най-радостно беше това, че и Диньо, заедно с него, се оправи. Двамата едновременно се изправяха на крака и си говореха по цял ден. Това беше много добре за циганина, на когото му личеше, че започва да се замисля как ще живее без една ръка от тук насетне. Един ден двамата с Яне решиха, че най-

Токораз Memo

244

Ятаган и Меч

добре за Диньо ще бъде той да стане ковач. Щеше да му е много трудно, но Диньо твърдеше, че само от това разбира и само това може да прави. Той не знаеше дали да се радва, че все пак е останал жив, или щеше цял живот да страда и никога вече нямаше да може да върти своята любима кама и да бъде каук. Дойде денят в който двамата излязоха от пещерата. Останалите мъже много се зарадваха. Всъщност оказа се, че е вечер. На Велковата дупка бяха останали Василка, Айше, Кара То-зю, Велко и Теофилакт. Сотир се беше почувствал много зле след смъртта на Манол и се беше поболял от мъка. За да го запази и да спаси Маноловото семе, Кара Тозю беше решил и още преди Велко да се върне, беше изпратил момчето обратно в Бачкьой при майка му. Тази вечер храната беше изобилна и специална, в чест на оздравяването на двамата. Навън беше вече доста студено. По окапалите по земята листа си личеше, че есента е дошла.

- Утре Василка си тръгва към Козбунар! Тя свърши тук що имаше за свършване. Иде зима и трябва да мислим за това къде ще сс пръснем да я изкараме. Диньо е решил да стане ковач, ще си избере къща и ще си направи ковачница. Вече той ще ни кове оръжието.

Личеше си, че Велко се напряга, за да изглежда, че говори небрежно и леко, но по намръщеното лице на Динко си личеше, че циганинът много добре разбира всичко. Той вече никога нямаше да може да излезе в планината като хайдут.

- Ти, Теофиле, какво ще правиш? - попита Велко.

- Аз ще тръгна към Бачковската обител и хем ще се грижа за каменния манастир на Клувията, хем ще наглеждам Сотир и къщата на Манол байрактар.

- Ти, Кара Тозьо, какво ще правиш?

- Аз ще живея в къщата на Манол и ще се грижа за Сотир и Станка. Не бива къщата да остава без стопанин.

- Войводо, ти къде ще бъдеш? - попита на свой ред Кара Тозю.

- Ще взема къща в някое от селата, където ще настаня Айшето и Яне, и аз ще бъда ту в Козбунар, ту при гях. Най-близкото село до Велковата дупка е Шейтанкьой или Шейтаново. Няма да вземам къща тук, за-щото е много близо до хайдушкото сборище и до Велковата дупка, а не искам да ги издам, така че ще търся село някъде по-далеч.

Като дойде пак хайдутско време, ще сс съберем тук! Хайде сега да ядем и да си пийнем!

Яне взе една чаша вино и отпи няколко големи глътки. То беше горчиво и кисело, но той искаше да сс напие, за да забрави всички неща, които се бяха случили на Караджов камък.

Ill том “Хайдут

245

II глава “Бачкьой

- Яне, внимавай! - шегуваха се останалите кауци, но момчето продължи да пие.

Останалите мъже също пиеха. По някое време Велко се изправи и започна да пее. Кара Тозю също му пригласяше, а останалите мъже и двете жени слушаха. А в песента се пееше:

Мале мо, мила майчице, греха ми, мамо, да береш, дето ме, мамо, отдаде, на бимбелови синове.

Те, че ги казват работни, на ден по нива ожънват и на другата отиват.

И на нея, мамо, пожънват, и на третата отиват на нея чакъм изкарват.

Вечер си тръгнем от нива, всяка си взема люлката, на мене дадат торбата, торбата, мамо, стомната.

Мале мо, като идем в къщи, всяка си вземе детето, на мене дадат ведрото, дванайсет крави да доя.

Доде си, мамо, издоя, петлите пеят, повтарят.

Щом легна, мамо, да заспя, малкото деверче извиква:

“Я ставай, бульо, я ставай дванайсет телци да лъчиш, дванайсет крави да изкарваш.”

- Пусто да опустеете! - каза Василка. - Знам ви вас Бимбелови! Цяла България ли трябва да научи, че мъчите жените си? Мъчите булките си,

Токораз Memo

246

Ятаган и Меч

като ги карате да работят наравно с вас, а всички знаят каква сила имате и колко много работите. Не един Бимбел е убил жена си от работа, а някои от вас сменят по две, три, че и четири жени през живота си. Още като се раждате, се раждате големи, юначни бебета и така измъчвате майките си, и не една от тях е умряла при раждането ви. После, като деца, с буйния си нрав мъчите майките си. Почерняте ги кога решите да станете хайдути и ги оставяте да ви чакат, вас или лоша вест за вас. Лошо и строго се отнасяте към булките си и към женските си рожби. Вълчан не смееше с мен да прави така, защото знаеше, че веднага ще ви зарежа. Не виждам с какво се гордеете! И после, като пораснете, всички ставате хайдути и пехливани и оставяте жените си почернени вдовици, старите си майки - помнещи ви като деца и млади сираци. Никога не бих дала на жена да се ожени за Бимбел! Хубави сте и сте силни, но пък сте проклети и изсмуквате живота от жените си.

- Ти к’во се хилиш, бре? - извика Василка, като гледаше към Яне. Без да осъзнава той се беше захилил, защото му беше драго да чуе някаква лоша дума за Бимбалите. Всичко това му беше толкова добре познато. Точно така говореше и баба му, но за Болярови.

На другия ден всички се разделиха. Най-тъжен от всички беше Диньо. Велко му беше дал доста злато, но явно бъдещето му се виждаше мрачно. Велко, Буря, Айше и Яне тръгнаха към село Горно Де-рскьой. Това беше голямо село, само от българи. Къщите бяха разположени на един хълм. Всички къщи бяха големи, на два-три ката, като на приземния живееха животните. Тъй като хълмът беше много стръмен, къщите от едната страна бяха на три ката, а отгоре погледнати изглеждаха малки и ехлупени, като че да са на един кат. Това беше едно от най-големите села в планината. Тримата с кучето се настаниха в една къща, която явно от много години беше на Велко, защото той се разположи в нея като стопанин. Тук къщите, за разлика от тези в равнината, нямаха големи дворове и бяха сгушени една в друга. Буря стоеше затворена и гьй като нямаха други животни, целият долен кат беше само за нея. Велко и Айше живееха като мъж и жена. Яне спеше в отделна стая. Двамата се упражняваха всеки ден и особено наблягаха на борбата. Храната беше добра и Яне се чувстваше добре. Понякога Велко заминаваше за някъде. Тази зима снегът беше много, а студът - лют. Айше се притесняваше за Велко всеки път щом той излезете нанякъде. Когато изчезнеше за по-дълго време, отнякъде долиташе гълъб, на чието краче беше записано съобщение. Айше щастлива молеше Яне да й прочете какво е написал Велко. Така чрез гълъби Велко поддържаше връзка с Горно Дерекьой. Когато останеха само двамата с Айше, на Яне му ставаше скучно и самотно и той започна вечер да се отбива в местната

Ill том “Хайдут

247

II глава “Бачкьой

кръчма, където пиеше със селяните и слушаше техните разговори. Отначало те бяха любопитни, но когато разбраха, че така или иначе няма да изкопчат нищо от момчето, се отказаха да разпитват. Само понякога някой го питаше кой е и откъде е, но си личеше, че това не е техен въпрос, а по-скоро жените им питаха чрез тях.

Айше се грижеше хубаво за него и му готвеше много вкусно, но Яне се беше научил и всяка вечер ходеше да пие вино и ракия. Циганката не харесваше това, но Яне не я слушаше. Той непрекъснато си спомняше битката при Караджов камък, лицето на Григорий - точно преди да го убие с изстрел в сърцето или Манол, който го беше спасил, жертвайки своя собствен живот. На колко много хора беше задължен Яне, за да е жив сега. Пиенето го караше да забрави и да се отпусне. На сутринта се събуждаше с тежко главоболие, но пък му беше по-добре.

От селяните, от дума на дума, научи, че те викат на селото освен Горно Дерекьой и Момчиловци. Те твърдяха, че са наследници на Момчи-ловите воини и момчиловия род, Яне обаче знаеше историята на Бимбелови и кои са истинските наследници на Момчил войвода. А може би и точно затова Велко имаше къща тук?

Къщата беше на края на селото, по пътя за съседното село, което беше помашко и се казваше Петково. Скоро Яне научи, че Диньо си е купил малка къщица и си е направил ковачница именно в Петково. На няколко пъти Яне искаше да отиде да го види, но зимата беше толкова люта, че пътят дотам беше затрупан с огромни преспи сняг и беше непроходим.

Чак към пролетта, когато топлият ветрец разкъса дебелата снежна покривка и само тук-там бледнееха малки преспички сняг, Яне тръгна към Петково. Нямаше кон, затова измина разстоянието пеша. Диньо го посрещна много добре. Двамата се смееха и говореха. Яне му помагаше в коването. Диньо почукваше е малко чукче, а Яне удряше на същото място с голям тежък ковашки чук. Ковашката работа много се хареса на Яне. Диньо, макар и без ръка, беше все така весел и приятен събеседник. Вечер двамата пееха бавни тъжни песни.

- Скоро ще си тръгнеш и сам ще ми бъде много трудно! - каза Диньо.

После показа на Яне едно приспособление, което се слагаше на кръста и с което хващаше желязото, за да може да кове с единствената си ръка. От коването лявата ръка на Диньо беше заякнала изключително много и беше станала твърда като желязо.

Пролетта се промъкваше бавно и някак несигурно тук, в сърцето на планината. Всичко стана толкова свежозелено и така омайващо миришеше, че понякога, като вдишаше, Яне не можеше да се спре. Искаше да вдиша толкова дълбоко, че да пръсне гърдите си. В Петково хората

Токораз Memo

248

Ятаган и Меч

бяха българи, но мюсюлмани. Отначало Яне имаше много лошо мнение за тях, но когаго ги опозна видя, че това са бедни, добри хора, които се вълнуват от същите въпроси, които интересуват и българите, и по-бед- нитс турци. Те не бяха зли и предатели, а свити, добри и послушни хора. Така Яне, с буйния си нрав, скоро изпъкна и сред тях. Всички бяха научили, че ковачът си има помощник и скоро много поръчки се струпаха на Диньо. Яне му помагаше. Българите и помаците, пък и турците, знаеха, че родът, от който произлиза Диньо - циганите, са чевръсти и от векове се занимават с ковачество, калайдисване и всякакви други занаяти, които изискват сръчна и точна ръка. Затова те бяха приели, че циганин ще живее в селото им, а по-късно харесаха и работата му. Селото винаги се нуждаеше от добър ковач и те бързо го приеха. Яне чувстваше уважението и респекта, който селяните имаха към ковача си. Дори с една ръка той можеше да прави нещо по-добре от тях. Освен това всички се страхуваха от това, че беше еднорък. Повечето се досещаха, че в битка е загубил ръката си и повече не питаха.

Вечер двамата, освен че хапваха добре, смееха се и пееха, започнаха да се упражняват и с нож. Дори само с една ръка, Циганара беше опасен противник и двамата с Яне бяха равностойни партньори. Така мина време. Наближаваше времето, в което Яне се беше разбрал, че трябва да се прибере в Горно Дерекьой. Наближаваше хайдушко време - от Гергьовден до Димитровден. Навръх Гергьовден те трябваше да са пред Велковата дупка. Диньо разбираше това и една вечер, както си седяха, каза:

- Скоро ще ме напуснеш, нали?

- Да! - кратко отвърна Яне.

- Аз повече никога няма да изляза в планината! - каза Диньо и Яне съжали, че въобще водят този разговор. Той също знаеше това, но не искаше да говорят, защото нищо не зависеше от тях. - Кога ще стане това? - попита пак циганинът.

- След два дни!

- Да носиш много здраве на Велко войвода и на всичките другари ка-уци! Славно си поживяхме с тях, сърцето ми винаги ще бъде с вас! Ко-гато се биете и преди битка, спомняйте си за мен и се бийте така, все едно съм сред вас!

Яне знаеше, че е точно така, както го казва Циганара. Един ден той беше търсил нещо и беше отворил една ракла. Това което видя го потресе. Раклата беше празна и само на дъното, внимателно поставена, но така че да стои права, стоеше шапката каук на Диньо. Той щеше да си остане винаги един от кауците. За него животът беше свършил и сега щеше само да доживее остатъка, но сърцето му щеше да остане с кауците.

Ill том “Хайдут

249

II глава “Бачкьой

Диньо обаче продължи да говори и това което каза много зарадва Яне.

- Смятам да се оженя! Ще се задомя, ще си имам деца и синът ми ще ми помага в ковачеството!

Яне слушаше как циганинът чертае бъдещето си, но в гласа му имаше толкова много тъга, че му беше ясно, че това бъдеще не му е по сърце.

- Знаех, че все някога ще дойде това време, нали? - говореше сам на себе си ковачът. - Не може цял живот да обикаляме по планините.

Яне клатеше глава в знак на съгласие, но много добре знаеше, че не е така. Ако не се беше случило това с Диньо, той никога не би останал тук, в това село, и пръв щеше да тръгне към Велковата дупка, на хайдушкото сборище. Сега той говореше така, за да убеди сам себе си, че е прав и за да му е по-лесно да приеме участта си.

За да го разтуши, Яне реши да смени темата. От известно време той мислеше да помоли Диньо за нещо.

- Диньо, ти си моят учител на нож, но аз самият нямам нито нож, ни-го кама. Мисля, че си най-добрият ковач, който съм виждал. Може ли да ми изковеш една кама, но специално за мен, по моята ръка и според това как аз въртя ножа?

- За мен ще бъде чест, Яне! Виждам, че Велко те готви за войвода! Той смята ти да го наследиш!

- Какво? - Яне беше изумен. Никога досега не беше мислил за това. Та той току що беше приет за каук и досега беше имал само една битка.

- За мен ще бъде чест да изкова камата на наследника на Вълчан и Велко войвода!

Мисълта не можеше да се каже, че не зарадва Яне, но и го притесни.

- Какво говориш, Диньо?! Та аз съм най-младият в дружината! Не дай боже, ако се случи нещо, байрактарят замества войводата и той става войвода! А сега байрактар е Кара Тозю.

- Ще видиш! Ще видиш! - настояваше циганинът и го дари с най-красивата си усмивка.

Следващите два дни Диньо и Яне изковаха кама специално за Яне. Тя беше дълга, с тънко острие и издаваше звук подобен на Велковата кама. Всъщност тя беше копие на камата на Велко, защото Диньо се кълнеше, че по-добра кама, като форма и качество, не е виждал. Макар да приличаше на Велковата, тя беше направена специално за ръката на Яне и според това как той върти и удря с нея. Само нагласяното на камата отне един ден. Всъщност Яне изкова камата си сам, а Диньо, с удари с малкото чукче, само насочваше неговите удари.

Когато острието беше готово, от едната страна Диньо гравира името и фамилията на Яне, а от другата страна, по искане на момчето, изписа

Токораз Memo

250

Ятаган и Меч

Исусовите думи, казани на Петър: “Който нож вади, от нож умира!” Това Яне искаше да си гравира, защото искаше да му напомня за християнския дух и да го възпира, когато пак го поведе буйният му нрав. Освен това искаше, ако някой път повали врага си, това да бъде последното нещо, което ще види. Той никога нямаше да нападне и убие някого, който не му е посегнал и не е извадил преди това нож срещу него.

Така Яне се сдоби с много добро лично оръжие. Това щеше да бъде неговата кесиджийска кама. Още същата вечер двамата кръстосаха остриета. Камата така “залепна” за ръката на Яне, все едно винаги я беше държал и цял живот е била с него.

Върна се в Момчиловци по пътя. На другата сутрин щяха да тръгнат към хайдушкото сборище. През цялото време Яне вървеше и махаше с камата си. Беше много щастлив, защото освен ятагана на Кара Мустафа вече имаше и кесиджийска кама. Така се беше задълбочил в техниките с кама, че не видя как иззад една скала на пътя излязоха пет-шест гур-ци. Те бяха въоръжени до зъби и бавно вървяха и разговаряха. Яне изтръпна. Веднага прибра камата в канията и когато ги приближи, направи ниско темане. Те явно бяха някакъв отряд на местен бей. По всичко си личеше, че не са редовен аскер, башибозук или спахии. Макар да бяха пешаци, те не бяха и еничари. Еничарите бяха много по-едри и ходеха с високи бели шапки. Тези мъже бяха облечени в скъпи цветни атлазени дрехи. Шалварите, обувките с извити върхове и шарените чалми с цветни пера издаваха, че дружината е на богат бей.

Турците поздравиха Яне и отминаха. След като ги загуби от погледа си, момчето пак извади камата и отново я размаха. Така, без да усети как, се прибра в къщата на Велко и Айше. Не беше бързал особено и вече беше късно следобед. Буря скочи изневиделица върху него и за малко щеше да го събори от радост. След като поздрави Велко и Айше, Яне отиде и си поигра с кучката. Откакто живееха в Горно Дерекьой, Айше ходеше облечена като българка - с родопска носия. Шарената престилка на карета, завързана високо под гърдите й, я караше да изглежда смешно, а с бялата кърпа на глава беше още по-смешна.

- Яне, Яне, няма ли да си стегнеш багажа? - извика Айше.

- Ми, аз нямам никакъв багаж!

- Айдс, връзвай Буря и идвай вътре, че скоро ще се стъмва!

Яне разбра, че Велко е изпратил Айше и че сигурно иска нещо да му каже. Той затвори Буря в обора на най-долния кат на къщата и влезе в стаята. Мисълта, че си има собствена кама, го караше да се усмихва. Още не бяха успели да си кажат и една дума с Велко, когато силният лай на Буря ги накара да се обърнат и да отидат да видят кой е на портата.

Ill том “Хайдут” 251 II глава “Бачкьой”

Велко отиде да види какво става, а Яне и Айше гледаха от едно прозорче, така че да не ги видят хората пред портата. Яне извика от изумление. Пред портата бяха същите онези гавази, е които през деня се беше разминал, докато идваше насам.

Мъжете поговориха малко е Велко и влязоха в къщата. Личеше си, че Велко не желае да ги пусне вътре, но нямаше как да ги спре. Те влязоха вътре и се настаниха в голямата одая за гости на втория кат, а Айшс и Яне отидоха в стаята на момчето. Те стояха съвсем тихо и се опитваха да чуяг какво говорят турците с Велко.

- Как те викат? - на турски попита единният от мъжете, който явно беше водач на групата. Велко замълча за миг.

- Велко! Велко ме викат!

- Кой Велко!

- Велко Вълчев съм!

- Така, Велко, много си едър и висок, какво ядеш? Явно добре живееш! Тази вечер ще останем да преспим у вас! Кажи на домочадието да нашета и да направи повечко храна, а ти отиди и преточи малко винце!

- Храна има, ага, но вино нямам.

- Как така нямаш вино, бре? Такъв мъж да няма вино!

- Аз съм едър. но съм слаб и съм болнав! Не пия вино, не ми понася! - докато Велко говореше, Яне долавяше ироничните нотки и знаеше колко невярно е това, което кесиджията казваше, затова му стана смешно. Ако само знаеха кой стои срещу тях, мъжете сигурно щяха да побягнат през глава.

- Искаме стопанката да дойде да ни прислужва и ако имаш някоя по-голяма мома, да дойде първо да ни сервира по едно кайве!

- Нямам щерки и прислуга, а пък жена ми нещо не е добре.

- Чухме, че син имаш, един такъв върви и върти ножове! Вярно ли е?

Велко знаеше, че няма смисъл да лъже, затова потвърди:

- Гламаво е момчето, по цял ден ходи и маха с тоя нож.

- Сигурно иска да стане хайдутин и да коли хората на падишаха, нека Аллах здраве и дълъг живот да му дава!

- Гламав казваш? Я дай да го видим тука този пишман бабаит! - каза друг от турците.

- Ага, болнаво е детето, ще се стресне!

- Как ще се стресне, бе? Той изглежда по-як от сумати мъже! Я го повикай!

Велко отиде и заповяда на Айше да приготви кафе и някаква храна. Яне набързо му разказа за срещата с турците по пътя. Явно те се бяха върнали и го бяха проследили. Велко занесе сам храната, а Айше при

Токораз Memo

252

Ятаган и Меч

готвяше кафе, в едно голямо калайдисано джезве. Яне зае позиция и подслушваше разговора.

- Това псе, дето лае отвън, нали е вързано?

- Да, ага, вързано е!

- Добре! А защо лае, като че ли крадци са влезли в къщата? Нас за крадци ли ни взема? Така ли вие, гяури, учите кучетата си, да лаят по нас? Я бягай и го накарай да млъкне, че ще изляза и ще го гръмна!

Велко влезе в другата стая и накара Яне да отиде да успокои Буря. Това не беше толкова лесно и на Яне се наложи да заплаши кучето, за да спре да лае. След това влезе в къщата и веднага отиде да подслушва.

- Докога ти ще ни пренасяш? Искаме да видим стопанката и момчето! Как така всички сте болнави, бе? Веднага да дойдат! И онзи пишман бабаит да донесе ятагана що му висеше на кръста!

Яне разбра всичко. Турците бяха видели ятагана на Кара Мустафа. Или го бяха познали, или просто им беше харесал и сега идеха за него.

Велко отиде пак при Айше.

- Дай кайвето! - каза той на Айшето. - Видели са ятагана на Кара Мустафа! - обърна се към Яне.

- Какво да правим, Велко войвода? - попита Яне. Двамата се умислиха.

- Ще ги бастисаме само ако ни посегнат! - каза Велко. - Утре е Гергьовден и тръгваме към сборището, не искам излишни убийства! - Контролирай се, Яне! Внимавай!

Яне извади новата си кама, изкована от Диньо.

- Я, имаш вече кама!? - възкликна Велко.

- Да! Диньо Циганара ми я изкова. Два дни сме я ковали. Кама на кесиджия, изкована от еднорък ковач! Имаше някаква такава легенда, но сега не се сещам за нея. Трябва да е много люта!

- Дай да я видя!

Яне му я подаде. Велко я пое в ръката си и веднага си пролича, че това е ръка на майстор на ножа. Той развъртя лекото острие и като клечка го подаде от един пръст на друг, а оръжието му се подчини. То също като че ли усети, че е в ръката на майстор и няма начин да се съпротивлява. В ръката на Яне оръжието съвсем не беше толкова послушно.

- Много ми напомня на моята кесиджийска кама!

- Да, ага! Диньо много харесва вашата кесиджийска кама и искаше да я направи като нея, но за мен.

- Хубаво я е издокарал!

- А, къде е вашата кама? Не съм я виждал скоро.

- Вече не е у мен.

Яне така и не успя да разбере какво е станало с камата на кесиджията, за-щото в този момент Айше, с поднос с чашки и джезвето, мина покрай тях.

Ill том “Xaiidym”

253

IIглава “Банкьой”

- Къде отиваш, ма? Луда ли си?

- Искат да ме видят, това ще ги успокои! Ще им дам само по едно кайве, а вие обсъдете какво да правим!

Велко помисли и реши, че идеята не е лоша и кимна. Айше отиде при турците, а от там се чуха възклицания. Яне и Велко продължиха да си говорят и уточняваха какво да правят.

Не след дълго се дочу топурдия и някакви силни шумове. Някой събаряше нещо. Шумът беше като от борба. Велко и Яне застинаха, за да чуват по-добре. Нещо лошо се случваше в другата стая.

Двамата мъже се втурнаха да вземат оръжието. Те мислеха, че ще заварят мъжете как са се нахвърлили върху Айшето, но нищо такова не видяха. Сгърчените тела на турците се въргаляха на пода, а Айшето стоеше права и безизразно ги гледаше. На Яне веднага му етана ясно, Айше ги беше отровила. Явно кафето, което им беше предложила, е било отровно.

Велко гледаше като обезумял.

- Какво си направила? Защо се месиш в неща, които не са ти работа? Тези мъже бяха турци и наши врагове, но те бяха воини! Воинът трябва да умре от нож или куршум, но не и от отрова! Такава смърт е безчестна! Тя срами не само умрелите, а и мен, защото все едно аз съм ги отровил! Така излиза, че ме е било страх да се изправя като воин срещу тях!

Ще те убия! - като говореше това, Велко се приближи към Айше и я хвана за гърлото. В погледа му имаше страшен налудничав блясък.

Айше се опита да се освободи и заговори. А беше хубава циганката, тя го приласкаваше и примамваше.

- Ти искаш да побеждаваш, имаш гордост и достойнство! Ти си лъв, господарю мой! Такава е участта на гордите мъже. но зад всеки воин стоят много хора. Това са хората, които го обичат - неговата жена, майка му и баща му, братята му, децата му, приятелите и семейството. Нас никой не ни пита, но ние най-много страдаме, ние чакаме вкъщи, прибираме се, лягаме и плачем. Ние влачим хомота, докато вие сте хайдути. Ние оставаме сами и сме почернени, когато някой ден развеят белите ви ризи, пропити от кръвта ви или на мегдана видим набити на колове отсечените ви глави. Това сме ние! Аз не искам да си герой, господарю мой, искам да си жив!

Думите на циганката накараха Велко да пусне гърлото й. Умна жена беше Айше и умееше хубаво и умно да говори.

Мърморейки недоволно, Велко се обърна и отиде да приготвя багажа си. Яне го последва. Момчето знаеше, че Велко е кесиджия, а за кесиджиите беше съвсем нормално да тровят и да убиват. Може би Айше също не знаеше, че Велко е кесиджия.

Токораз Memo

254

Ятаган и Меч

- Но, Велко, ти си кесиджия, защо се караше на Айше? Не е ли по-важно, че ни спаси от турците? Каква е разликата как точно са умрели?

- Аз съм кесиджия! - отвърна Велко. - Аз също бих ги отровил, но само ако нямаше друг изход. Бих ги отровил лично, но не приемам друг да убива вместо мен. Срам ме е, че жена е убивала заради мен! Така тя ми отнема възможността и правото да бъда свободен и да постъпя как-то реша.

Заровиха телата на турците в долния кат на къщата и още същата нощ тръгнаха към Велковата дупка. И на тримата беше ясно, че така или иначе няма да могат да спят тази нощ. Цяла нощ вървяха, макар че от това нямаше особен смисъл, защото не напреднаха много, но все пак беше по-добре, отколкото цяла вечер да стоят с труповете на турците в една къща. Велко беше сигурен, че когато стигнат ще са първи, но там вече ги чакаха Кара Тозю и Теофилакт. Мъжете се прегърнаха. Цяла зима не се бяха виждали. След това седнаха покрай огъня.

- Откога сте тук? - попита Велко.

- От вчера още. Днес е Гергьовден - двамата кимнаха и посочиха огъня, където набучено на един кол се печеше голямо агне.

- И заради чевермето сте дошли по-рано?

- Взели сме си и нещо за подкрепа - и Кара Тозю вдигна и подаде на Яне една голяма бъклица с две чучурчета. Яне отклони поканата, но когато бъклицата обиколи останалите мъже, Кара Тозю отново подаде бъклицата на Яне и каза:

- Пий, не си дете вече! Пий, за да станеш мъж!

Той пое вече поолекналата бъклица.

- Да не съм те видял повече да вкусиш вино! - просъска Велко. - Чух, че тази зима си се научил да пиеш вино, но повече да нс съм те видял! Виното прави предатели и превръща мъжа в плачлива жена! Повече да не съм те видял да навдигаш пафурче, менче или бъклица! Нито ракия, нито вино!

Като чуха думите на войводата, бъклицата изчезна някъде.

- Това ли сме всички? Чакаме ли някого? - попита Велко. Въпросът му явно беше насочен към втория човек в четата след него - байрактарят Кара Тозю.

- Това останахме, войводо! Той и Теофилакт е дошъл, но на нас ни трябва ятак, който да стои в каменния манастир на Клувията. Ятаците са също толкова важни, колкото и хайдутите.

- Така е! - каза Велко.

- Трябва да попълним четата, защото това лято тръгваме за съкровищата на Вълчан. Искам да ги съберем на едно място. Трябва да съберем съкровищата от кссиджийските къщи, пещерата в равнината и всички

Ill том “Хайдут”

255

II глава “Бачкъой

пещери в Родопите, Странджа и Стара планина. Затова обаче ще ни трябват още хора.

Като чу това, Кара Тозю доволно потри сухите си длани. Явно отдавна беше очаквал този момент.

- Кара Тозьо, ти ще отговаряш за попълване на четата. Това е първото нещо, което трябва да направим, а след това бързо трябва да започнем обучението. Яне ще ти помага. Ти, Теофиле, още утре ще се прибереш към Бачкьой! Трябват ни ятаци не по-малко от четници.

- Кои ще бъдат хората, войводо?

- С теб нали обикаляхме тази зима? Спрял съм се на братята Шабан и Шибил Али от Тръстеник. Те имат стара вражда с Али Бабаджан от Тъмраш, така че ще се включат и ще ни бъдат много полезни. Силни и издръжливи мъже са. Освен това от село Горно Арбанаси (днес Горнос-лав) - Васил Бумбара, а от Чаушово (днес Добростан) - Борю, Борю Бе-лята. Още четирима души и ще ни бъдат достатъчни. Всички сме ги проверявали години наред и са били наши ятаци и съгледвачи.

- Борю Белята е луд човек, войводо! Ще ни докара беля!

- Луд е, но ще свърши всичко, което го накараме.

- Така е, но няма да можем да го озаптим.

- Ти, Кара Тозьо, ще отговаряш за това!

Яне от одеве слушаше, но нищо не беше казал. Сега реши да се обади. Той беше пълноправен каук и беше един от четата от трима души.

- Войводо?

- Кажи, Яне!

- Войводо, тези Шабан и Шибил не са ли турци?

- Кара Тозьо, турци ли са или са помаци?

- Май са турци! - неуверено отговори байрактарят. - Турци са!

- А не е ли лошо в дружината да имаме турци? Те няма ли да ни предат на своите? Не трябва ли да сме само българи?

- Яне, в дружината няма турци и българи, важно е какъв човек си! Нас и българи са ни предавали, а турци са ни укривали. Тая работа не се дели на турска и българска.

- Но, войводо, разкажи ни пак за идеята на твоя бахца!

- Сега ли, Яне? - Велко като че ли не искаше да говори много точно сега, когато трябваше да се решават такива важни дела.

В този момент обаче чевермето стана готово. Кара Тозю и Теофилакт го свалиха от огъня и започнаха да късат ароматните, пушещи, препечени мръвки, като ги слагаха пред всеки един. Това като че ли успокои войводата и докато хапваше, той бавно заразказва историята на Вълчан войвода и неговата идея.

Токораз Memo

256

Ятаган и Меч

- Вълчан войвода, като събрал дружина и обиколил почти цялата земя българска, бил във всички планини и разбрал, че с хайдутство тая земя не може да бъде освободена. Империята на падишаха е огромна, все още силна и няма да допусне освобождаването на България, която се намира в сърцето на Империята и отвсякъде е заобиколена от султански земи. Той решил, че няма как да стане освобождаване на тая земя ни-то с вътрешни сили, нито с помощ отвън и най-вече от Русия. А неговата чета била толкова голяма, че на моменти достигала 120 човека пък и повече. Колкото и силна да била войската му, добре обучена и въоръжена, тя не можела да се мери с кучетата на султана - еничарите. Така Вълчан дълго мислил и решил. Намалил броя на четниците в дружината и направил няколко дружини, които завардили почти всички проходи в Стара планина, Родопа, Рила, Странджа и Средна гора. Така той вместо да се бие с четите си, започнал само да налага дан на керваните, които искали да преминат през опасните планински проходи и усои. Така всеки керван, от европейската част на Империята, за да стигне в Едирне или Стамбул, трябвало да плати на Вълчана. Строг бил той, но и справедлив, щом получил дан от кервана издавал китаб, че товарът е обложен и повече не го облагал, дори негови хора да го спрели повторно. Ако друг войвода посмеел да пипне керван, обложен от Вълчана, си имал работа лично с него. Суров човек беше баща ми.

Четите били много, затова във всички краища на България се пеят песни за Вълчан войвода и от всички краища го смятат за свой.

За кратко време той събрал огромно богатство, което пазел в една пещера. Много хора искат да открият тази пещера, но никой няма да я намери, защото тя не е там, където я търсят. Освен това съкровище, той търсил заровени иманета още от тракийско, гръцко, римско, българско и турско време. Тези иманета се намират в няколко пещери, но повечето от тях са омагьосани и са им правени магии за скриване. Дори да минеш покрай тях, няма да ги видиш.

В китабите, които събрахме миналата година, точно преди битката при Караджов камък, се разказваше за тези съкровища. Аз тези пещери и съкровища не съм ги виждал. За да ги отворим, ще ни трябва Василка. Тя сс справя с басне и магии. Докато вие събирате четата и я обучавате, аз ще отида до Козбунар, че отдавна не съм ходил и ще взема баба Василка.

Като чу последните думи, Айшс се сви като бито псе и тъжно изскимтя. Яне не разбра точно какво стана, а Велко продължи разказа си.

- Ето каква била идеята на Вълчан. Отначало той решил да помоли Русия, с нейната войска да освободи България. Бил събрал толкова много пари, че можел да плати заплата на руските войници, пенсии на вдо-

Ill том “Хайдут “

257

IIглава “Бачкьой”

видите на умрелите във войната и дори за движението на стоки, храна и оръдия. Той изпратил писмо до руския цар, в което го молил да изпрати руска войска на негови разноски, за да освободи България. Вълчан щял да плати за всичко. Въпреки щедрите дарове и парите, които предварително пратил, царят не се отнесъл сериозно и не изпратил исканата войска. Тогава Вълчан разбрал, че не може да разчита на помощ отвън. И понеже никой няма да допусне образуване на Българска държава в сърцето на султанската империя, той решил да постъпи по друг начин. Решил да купи землището на няколко села, а след това да продължи да купува земя и така, докато не направи една голяма територия, под собствено управление. Така малко по малко трябвало да купи кааза, после санджак, после цяла Тракия, а Филибе да го остави за най-накрая. И малко по малко трябвало да купи земята на цяла България и без да излиза от пределите на Империята, да я оформи като голямо лично владение, като огромен хас. Постепенно щял да подмени законите, по които съдят кадиите, да намали броя на турците, да има собствени дружини и да създаде България в пределите на Империята на султана. Но дори и така баща ми никога не е смятал, че България ще бъде само на българите. На него му беше ясно, че тук, на тази земя, ще трябва да живеят в сговор и равноправие българи, помаци, турци, каракачани, цигани, арменци, евреи, власи и арнаути. В дружините си Вълчан имаше хора от всички тези народи. Така че не виждам защо ние да не вземем Шибил и Шабан.

Вълчан осъзнаваше, че един живот не е достатъчен, за да се направи това и го завеща на нас - неговите синове, да го продължим. Ние сигурно също няма да може да го завършим и да видим България и българите свободни, но аз съм сигурен, че начинът на Вълчан е правилният начин, за да я има отново България.

Мъжете вече се бяха наяли. Беше станало много късно. Макар да беше Гергьовден, времето беше много студено и не беше възможно да се спи навън. Така Велко взе решение и цялата чета влезе в пещерата. В малката пещера, където Яне толкова пъти беше лежал болен, запалиха огнището, същото онова огнище, пред което толкова пъти Василка го беше лекувала, беше му баела и правила магии. Малката пещера се затопли много бързо. Петимата се приготвиха залягане. Айше поля с топла вода на мъжете, които се измиха. Така нахранени, пийнали и отпочинали, те ее приготвиха за лягане. Всички бяха спокойни, защото всеки знаеше какво го чака на другата сутрин. Преди да легне Яне отиде до стената, хвана в ръка новата си кама и се замоли. Тъй като нямаше икона пред себе си, нито разпятие, той реши да използва камата, защото тя имаше формата на кръст. Яне се молеше всяка вечер, така както го беше научил дядо му. Той зашепна:

Токораз Memo

258

Ятаган и Меч

“Господи, прости ми и ме помилуй! Умолявам те никога да не изпитам мощта на враговете си, с помощта на моя бог Исус Христос! Да не чувствам болка и никаква мъка! Амин!”

- Какво си шепнеш там, Яне? - попита Велко, когато момчето свърши молитвата си.

Яне му разказа и му каза думите на молитвата. Думите много се харесаха на войводата. Той накара всички кауци да паднат на колене. После Яне научи Теофилакт на думите и отеца казваше молитвата, а останалите повтаряха:

- Господи, прости ми и ме помилуй! Умолявам те никога да не изпитам мощта на враговете си…

Яне слушаше гласовете на мъжете, които стояха със затворени очи и с такова упование и вяра повтаряха думите, че целият му гръб настръхна. Чак сега изпита истинската мощ на молитвата. Чувстваше се като част от нещо много голямо и силно.

След като свърши молитвата, всички мъже казаха, че са почувствали прилив на сила, че се чувстват пречистени и готови да посрещнат смъртта. Те много харесаха молитвата и решиха, че искат всяка вечер и преди всяка битка да я произнасят.

- Вече не искам “Отче наш”! - каза Кара Тозю. - Тази молитва е истинска, тя е за воини! Тя ми е много по-близка от “Отче наш”! Нека вече това бъде нашата “Отче наш”! С нея ще се моля и когато вляза в черква!

- Синко, това е светотатство! “Отче наш” ни е дадена от самия Бог и той ни е завещал да я произнасяме, за да бъдем спасени!

- Не ние да бъдем спасени, а обикновените хора християни. Ние не сме обикновени хора и не сме много християни, така че аз предпочитам каушката молитва.

Така от този ден това стана молитва на кауците.

На другия ден мъжете се разделиха. Яне и Кара Тозю тръгнаха из селата да събират хората. Отначало вървяха с Велко, който през Чаушово беше тръгнал към Козбунар. След Чаушово той мина през Горно Арбанаси и така взеха Васил Бумбара. След това тримата се върнаха обратно в планината, а Велко продължи в равнината. Минаха няколко дни, докато стигнат до махалата, в която живееха братята турци. Тъй като вървяха без път, направо през планината, се придвижваха бавно, а времето беше студено и нсблагосклонно към тях. Вечер само големият огън и дебелият ямурлук ги спасяваха от премръзване. Буря беше през цялото време с тях. Тя бързо стана любимка на новите членове на дружината. През деня всички вървяха в колона и не разговаряха помежду си, а вечер беше толкова студено, че лягаха и спяха. Кара Тозю обикновено стъкаше огьня през нощта, а Яне му помагаше в пазенето. Мъже

Ill том “Хайдут

259

IIглава “Бачкьой”

те не се познаваха помежду си. Може би само Кара Тозю познаваше всички. Яне разбра, че те всички са били ятаци на кауците, а беше желязно правило ятаците да не се познават, дори да са от едно село.

Яне не познаваше хората, защото дори вечер, когато те си приказваха, той се отделяше и обучаваше Буря. Искаше да научи кучето да напада, но без да лае и да издава дори звук. Тя трябваше да може да напада без предупреждение и без да издава присъствието на хайдутите.

Когато пристигнаха на поляната пред Велковата дупка, Айшс я нямаше там. Тъй като я беше страх да остане сама тук в планината, тя се беше прибрала към Бачкьой заедно с Теофилакт и сигурно беше отседнала в къщата на убития байрактар Манол. През следващия ден те укрепиха лагера, насякоха дърва и се приготвиха да останат дълго време тук. Новите членове не знаеха за съществуването на пещерата съвсем наблизо, както и Яне не знаеше отначало.

Докато Кара Тозю и новите членове на дружината сечаха дърва за огъня, на Яне беше поставена задача да приготви чучела и нишани за упражненията. На другия ден щеше да започне обучението на новите кау-ци, за да може, когато Велко си дойде, да проведе изпита. Същият този ден от небето се спусна бял гълъб, който носеше писмо от войводата. Кара Тозю улови гълъба, но накара Яне да му го прочете. На момчето му се стори, че по-възрастният от него мъж не може да чете, но нищо не каза. Тази вечер Яне до късно си припомняше всичко, което се беше упражнявал миналото лято. Беше сигурен, че Кара Тозю няма да се занимава с обучението, а само ще минава и ще наблюдава, а Яне ще трябва да учи новите кауци на всичко. Всички те бяха по-възрастни от него.

На другия ден Кара Тозю строи мъжете. Още сутринта той беше извадил дрехи и сега им ги раздаде. Те ги облякоха и явно се почувстваха добре и свободно.

- От униформата ви остава да вземете само още една част и това е нашата висока шапка, която се нарича каук. Знаете, че и нас ни наричат така - кауци. Трябва да се подготвите и когато дойде войводата, да сте готови да защитите изпит пред него, за да станете членове на четата ни. Ще ви подготвя Яне - като каза това, Кара Тозю се оттегли.

- Кой, ти ли ще ни готвиш? Че ти имаш още жълто около устата! - каза Борю Белята. - Докато ние вчера сякахме и цепихме дърва, ти се разхождаше наляво-надясно! Я да видим сега на какво точно ще ни научиш!

Кръвта на Яне кипна. Не беше свикнал да му говорят така. Въпреки това се опита да се успокои и заговори:

- Ще ви науча да стреляте с пищов, да сечете с ятаган и с кама, да се надхвърляте на гега и да се надтичвате. Освен това ще трябва да се научите да се борите.

Токораз Memo

260

Ятаган и Меч

- Че ти можеш ли да се бориш? - засмя се Борю. - Кой си ти и как ще ни научиш да се борим, като всеки един от нас ще те победи на борба и то само с една ръка? Ние сме големи мъже, а ти си още момче!

- Аз съм Яне, Яне Боляров! Борил съм се много и не е сигурно, че ще ме преборите!

- Аз съм го виждал как се бори! - опита се да го подкрепи Васил Бумбара. - Бори се много добре!

- Е и какво? Мен ще ме надбориш ли? - това беше казано от Борю, който го гледаше, като невестулка, с малките си зли очички.

Яне можеше да го заплаши, но реши да даде урок на мъжа. Беше сигурен, че ще го победи. Макар да не беше пораснал повече на височина, той беше заякнал и налял много през зимата. Така че беше съвсем малко по-лек от мъжа.

- Мога да опитам да те надборя! - каза той.

Искаше да даде урок на мъжа и вече да няма разправии е него. Добре че Борю се беше зачекнал за борбата, защото ако беше за стрелбата и на него не му беше много ясно на какво точно ще ги учи.

- Ми, давай тогава! - самонадеяно каза мъжът.

Яне знаеше от Кара Тозю за сприхавия характер на Борю. Прякорът му беше затова, че където и да отидеше, винаги ставаше нещо, в което той се оказваше замесен. През живота си той беше стоял повече по каушите, отколкото на свобода. Имаше подозрения, че е бастисал няколко човека.

- Мръсен, подъл и отмъстителен е! - беше му казал Кара Тозю. - Внимавай с него! Аз също ще внимавам, защото точно такива, с бурния си нрав, могат да ни изложат на опасност!

Сега на Яне му се отдаваше възможност да му даде урок и да го постави на мястото му. Какво по-добро от това?

Борю не се готвеше за схватката. Той се беше съблякъл и явно смяташе, че вече е готов. Яне внимателно се раздвижи и се приготви за борба. Гледаше мъжа, който беше пълен невежа в борбата. Това си личеше по начина, по който ходеше и се движеше, а също и по това как гледаше Яне. “Щом е сляп и не може да различи момче от пехливанин, значи не е виждал истински пехливанин” - мислеше си Яне.

Борбата беше кратка. Яне вдигна мъжа и без никаква пощада го “заби” в земята. Вратът на Борю изпращя и той дълго не смееше да стане. Останалите мъже му помогнаха и го изправиха на крака. След борбата той не каза нищо, но му хвърли изпълнен със злоба поглед. Личеше си, че е със засегната чест. Яне искаше точно това. След това обучението мина много по-гладко. Мъжете слушаха, изпълняваха и се доверяваха

Ill том “Xaudvm

261

II глава “Бачкьои

на Яне. Той им беше показал нагледно кой е и че е истински хайдут, а не момче.

Кара Тозю много се смя като научи за това, което Яне беше направил на Борю.

Следобед трябваше да се упражняват с ножове. Яне се опитваше да показва на новите кауци техниката точно така, както Диньо го беше учил и без нещата, които Велко му беше показал за камата на кесиджиите.

По някое време срещу него се изправи Борю. Яне започва бавно да му създава ситуации. Останалите мъже също се упражняваха един срещу друг. Доскоро Яне ги беше карал да упражняват ударите с нож в едно дърво. Това упражнение беше много трудно и изграждаше сила на удара, но в същото време натъртваше и много уморяваше ръката. Сега мъжете стояха и работеха с бойните си оръжия един срещу друг. Всеки път щом хванеше камата, изкована от Диньо Циганара, душата му започваше да ликува и в него се събуждаше една сила. Той не знаеше каква, но постоянно имаше желание да извади камата и да я развърти.

Сега работеше внимателно, защого на обед беше точил острието и знаеше колко е остро сега. Изведнъж, без връзка с това което правеха, Борю замахна и нанесе удар към корема на Яне. Яне се отдръпна и острието на ножа на Борю Белята само го одра, но пък разкъса ризата му. Яне се хвана за корема. Не чувстваше болка, а само леко парене. Въпреки това беше сигурен, че Борю го беше ударил нарочно, а не беше станало случайно или от несръчност. На пехливанина му идваше да извика от несправедливостта и за това, че противникът му толкова подло го беше издебнал. Погледна към мъжа и видя суровото му, злобно изражение. Той много добре знаеше какво беше направил и сигурно съжаляваше, че не бе успял да го удари по-точно. Борю го гледаше безизразно и очакваше да види страх или разколебаване. Очите му бяха като на хищен звяр, като на вълк. Яне познаваше този поглед. Това беше погледът на дебнещ хищник. Той самият гледаше така, но в погледа на Борю имаше нещо повече, което го нямаше в неговия поглед. Това беше една студенина и омраза. Яне беше хищник, който убива само за да оцелее и когато се налага, а Борю искаше да го унижи. Той искаше да го нарани, за да го подчини. Яне разбра, че това е слабото място на мъжа. Той не биваше да показва никакви емоции и нямаше да се оплаква. Дори реши как да го победи. Нямаше да отговаря на провокацията на Борю. Не каза нищо и не реагира по никакъв начин, все едно не беше забелязал, че ножът на противника му го беше одрал. Вместо това се приближи към Борю и грубо каза:

- Давай!

Токораз Memo

262

Ятаган и Меч

Двамата пак кръстосаха ножове, но след малко Борю пак насочи удар към тялото на Яне. Момчето бързо се отдръпна. Беше сигурен, че сега Белята е насочил удара по-внимателно, вземайки си поука от първия удар. Ударът отново го пропусна, но поряза дясната му ръка, с която държеше ножа. Явно беше порязал вена, защото от ръката му рукна кръв. В момента след удара Яне видя изпитателните очи на Борю. Той пак чакаше да види страх и да усети, че Яне се оплаква, оправдава или огъва. Яне обаче реши да продължи. Един въпрос се въртеше в главата му: “Достатъчно ли е добър, за да прониже мъжа в сърцето, ако пожелае?” Замисли се. Скоро реши, че това не би му било особено трудно. Борю не беше особено добър с ножа. Той го беше изненадал не с бързина или майсторство, а с подлост. Ако застанеше твърдо срещу него, Яне беше сигурен, че Борю никога не би могъл да го докосне с острието. Това му даде увереност и го успокои. Той застана и твърдо каза:

- Давай!

Този път усети стъписване у Борю. Мъжът не знаеше дали Яне не е решил да се бие сериозно. Той се поколеба какво да прави. Яне стоеше с безизразно лице и не помръдваше. Несигурността на Белята растеше.

- Какво ще правим?

Яне беше победил. Борю се беше огънал. И двамата мъже знаеха това. Сега Яне определяше правилата и Борю се беше подчинил. Той остави триумфа още малко да остане в него, после каза:

- Работи! Недей да говориш!

Така завърши това занимание и Борю повече не посмя да посегне на Яне.

- Какво става? - попита Кара Тозю, когато всички свършиха. - Какво се е случило? Откъде е тая кръв?

Борю погледна изпитателно към Яне. Той знаеше, че ако момчето разкаже какво се е случило ще има наказание, но пък това щеше да означава, че той се оплаква и “топи”, а това е признак за слабост.

- Нищо! Порязах се малко - отговори момчето.

- Как? Сам ли? - учуди се Кара Тозю.

- Сам!

Мъжът чувстваше, че нещо не е наред, но щом Яне искаше да бъде така, щеше да го остави.

Подготовката на новите кауци продължи повече от седмица. На няколко пъти Велко изпращаше гълъби, с които съобщаваше на Кара Тозю и Яне какво да правят и кога ще пристигне. Кара Тозю сигурно не можеше да чете, защото всеки път викаше Яне да му чете.

Една вечер, както си беше на пост, Яне почувства, че в храстите има нещо. Не беше движение, а по-скоро присъствие. Той клекна и се загле

263

III том “Хайдут”

IIглава “Бачкьой”

да в тъмното, така както Велко го беше учил. В себе си имаше три оръжия: кесиджийската кама, изкована от Диньо, пищовът, подарен му от Кара Тозю още при битката при Караджов камък и ятаганът на Кара Мустафа. Така както беше клекнал, хвана дръжката на камата. Беше сигурен, че в храстите имаше някого. Той го беше дебнал и може би готвеше нападение. Кой ли беше? Дали не беше Велко? Яне реши да пита, колкото и да беше срамно, той прошепна:

- Велко? Велко, ти ли си?

Изведнъж храстите се раздвижиха, все така леко, като че от повей на вятъра и там застана едър силует.

- Браво! Кога ме откри? - това беше гласът на Велко.

- Защо се промъквате, войводо? - Яне питаше само така. Той много добре знаеше, че Велко обича да се промъква и да проверява будността на постовете и уредбата на каушкия лагер.

Велко седна и накара Яне да седне до него. От много време Яне искаше да пита Велко за камата.

- Велко Кесиджи, защо като хвана камата всеки път чувствам някакъв прилив на сила?

- Коването на оръжия е нещо специално. Смята се, че ковачът влага душата си в оръжието, което изработва. Най-злите оръжия са ковани от големи майстори. Има едно кесиджийско поверие, че камата на кесиджията трябва да бъде изкована от еднорък майстор. Когато майсторът има две ръце, той влага и лява и дясна сила в оръжието. Ние, кесиджиите, не сме нормални хора. Ние сме се посветили на смъртта. Затова застъпваме само едната страна. Лявата ръка е ръката на мрака и смъртта, ръката на Дявола. Диньо е голям майстор на ножа, така че камата изкована от него не може да бъде обикновена кама. Освен това по форма тя е копие на моята кама.

- Откъде е вашата кама, Велко Кесиджи?

- Моята кама е древно оръжие, някъде от Изтока. Изкована е от голям майстор и е носена от велики воини. Аз съм само един от хората, които са я носили. Твоето оръжие е копие на моето, но ти си първият човек, който го притежава и си участвал в създаването му. Така то носи и част от твоя дух. Може би, когато хванеш камата, тази част, която ти липсва, се слива отново с теб и затова се чувстваш щастлив и затворен.

Двамата говориха надълго и нашироко. Чак към развиделяване Велко стана и се върна там, откъдето беше дошъл. Той идваше с Василка, но беше оставил старата жена да спи в някаква къща в близкото село Шейтанкьой, а той сам беше избързал, да дойде да види кауците. Така държеше кауците в напрежение и те бяха готови по всяко време да посрещнат войводата си.

Токораз Memo

264

Ятаган и Меч

Малко преди обед Велко се зададе по пътеката, а с него вървеше Василка. С тях имаше и голямо муле, с дълги крака.

Кара Тозю се зарадва на връщането на войводата. Велко го накара да строи всички.

- Утре ще държите изпит! - каза войводата, след което двамата с Яне се оттеглиха в пещерата. Василка вече ги чакаше там. Докато вървеше, Яне чу как новите кауци трескаво започнаха да питат Кара Тозю какво да правят.

- Защо ме викате, учителю? - попита Яне.

- Скоро ще бъдем поставени на голямо изпитание. Трябва, преди да встъпим в него, да бъдем пречистени от всякакви клетви, оброци и магии. Сега Василка ще се погрижи и за двама ни. Над много от заровените иманета тегне черна прокоба или има направени магии за скриване. Така че с теб трябва да бъдем чисти и предварително защитени.

- Може ли да попитам малко повече за тези неща? - поинтересува се Яне.

- Василка щс ти отговори! Тя най-добре ги разбира тези неща!

- Искам да попитам каква е разликата между клетва и оброк?

Василка помълча малко, а след това, докато вършеше работата си, заговори:

- Клетвата влияе съдбоносно върху живота на човека. Ако е произнесена в лош ден и час, непременно достига до човека, към когото е насочена. Клетвата е валидна и за поколенията, до девето коляно или както се казва девети пояс. Клетвата бива родителска, чужда и лична. Клетвата е обобщено слово и жестове. Родителските клетви са най-тежки. Те достигат до Господ и той ги изпълнява. Родителското слово е подобно на божието слово, така както Бог е родител на хората. Когато бащата кълне, той трябва да свали шапката си. Щом кълне майката, тя сваля забрадката си. Това наподобява поведението на хората при смърт и траур, когато най-близките родственици на мъртвеца ходят гологлави. Това иде да покаже, че чрез клетвата си родителите като че ли погребват децата си. Виждала съм как жена изважда дясната си гърда, когато кълне сина си, сукал от нея.

Когато клетва се произнесе от чужд човек или от цялото село, тя се нарича анатема, натсмия, проклетия и грамада. Тогава обикновено, на кръстопът или на границата на селското землище, се натрупва грамада от камъни, хвърлени с клетва от всеки селянин. Понякога в това участва и поп, който анатемосва по християнския обред този, срещу когото се прави клетвата. Каменните грамади представляват гробове на про-кълнатите, които преждевременно са осъдени на смърт.

Ill том “Хайдут”

265

IIглава “Бачкьой”

Жената спря да говори и на Яне му се стори, че тя вече свърши. Но бабата не каза нищо за това, което най-много го интересуваше.

- Бабо, не ми каза нищо за оброка! - каза той.

- Оброкът или личната клетва е, когато човек си даде обет и сам се закълне да извърши нещо. Може да се даде обет по най-различен повод. Когато се дава лична клетва, се дава курбан в името на някой светец. Изборът на светец става по следния начин. Трикрако столче се обръща е краката нагоре. Върху всеки крак се запалва по една свещ и се нарича на някой светец. Свещта, която изгори първа, показва на името на кой светец да се обрече курбана. Всяка година, в деня на този светец, ако е помогнал за оздравяване, се дава курбан. Младо мъжко животно се освещава от духовно лице. Вярва се, че лъжливата клетва може да опропасти живота на други хора.

Ти да не си решил да даваш лична клетва? - попита баба Василка.

- Не знам. Само искам да знам как става това.

Бабата спря да говори и се зае сериозно с това, което правеше. Тя караше мъжете да правят най-различни неща и те, като някакви кукли, изпълняваха всичко точно.

Късно вечерта, когато двамата вече бяха грохнали и целите мокри от пот, тя спря и каза:

- Готови сте! Душите ви са пречистени и освободени от всякакви клетви и магии!

На шега Велко попита:

- Имахме ли някакви направени магии, майко?

Бабата замълча и после каза:

- Слушайте внимателно! Двамата имахте направена магия един срещу друг. Някога, може би преди много поколения, някой от единия род е направил клетва срещу другия род, както и обратното. Въобще двата ви рода, от поколения, са се проклинали едни други. Може би докато мъжете са се били и борили, жените и вещерките са кълнели враговете.

Аз не мога да я премахна, защото това е много силна и древна магия, правена от много силни вещерки и магьосници.

Яне и Велко слушаха смаяни. И двамата не искаха да повярват на това, което им казваше Василка. Оказваше се. че борбата между Бимбслови и Болярови се беше водила на всички нива, в това число и на магьосническо.

На другия ден беше изпитът на новите кауци. Всички те се представиха много добре. Двамата братя - Шибил и Шабан, бяха много силни, но в някои неща Борю Белята се диктиса* на двамата братя. Още от сут

*диктиса - съпротивлява, мери сили

Токораз Memo

266

Ятаган и Меч

ринта на огъня беше сложено агне на чеверме. По време на изпита по пътеката се зададе Теофилакт. Отецът беше дошъл, за да благослови новите членове на дружината.

Изпитът свърши и Теофилакт поръси и четиримата с чимшир и светена вода, а през това време Велко им даваше по един чисто нов каук. Те щастливи наложиха високата шапка и изглеждаха смешно. След християнското посвещение, баба Василка ги закле за здраве и да не получават рани в битките.

На другия ден четата се раздели на две групи. В едната бяха братята, Кара Тозю и Васил Бумбара, а в другата група - Велко, Яне, Борю и Василка. През цялото време Яне чувстваше злобния поглед на Борю по гърба си. Буря също беше е тях. Докато вървяха, Яне държеше ръката си върху силяха, хванал дръжката на кесиджийската кама. Баба Василка не можеше да ходи с кривите си крака, затова яздеше същото онова муле, което бяха довели с Велко. През нощта вървяха, а през деня почиваха. Накъде вървяха, Яне така и не можа да определи, но знаеше, че Велко търси имане по кигаба, който им беше чел на Караджов камък.

Мина много време, вървяха от баир на баир, от връх на връх. Ако не знаеше, че ги води толкова опитен хайдутин, като войводата, Яне би ре-шил, че са се загубили. Отдавна престана да държи сметка къде се намират. Сигурно се въртяха в кръг или планината беше много по-голяма, отколкото той я познаваше. Най-накрая една вечер скитниците спряха в покрайнините на едно село.

- Трябва да сме бързи! - каза Велко. - Имането е в двора на конака.

- Кое е това село? - попита Яне.

- Не ви интересува! Важно е да бъдем бързи!

Като каза това, Велко разгърна един от денковете и от там извади няколко лопати, мотики и кирки. Той подаде на всеки по един инструмент.

- Какво търсим, войводо?

- Не ви интересува! - отново отговори Велко.

- Ходжата е направил магия на това имане - каза Василка. - Смята се, че той е направил заклинание и имането иска жертва. Така, за да се стигне до него, трябва да се направи човешко жертвоприношение или първият, който го пипне, иде умре.

Мракът беше много гъст, но Яне усети как Борю се дръпна назад.

- Какво ще правим, войводо? - попита той.

- Нищо, ще принесем в жертва животно!

- То не е същото - каза Василка.

След като поговориха още малко, Велко стана и започна да измерва разстоянието. Конакът беше огромна къща, която обаче беше изоставена и сега дворът й пустееше. След като измерва надълго и нашироко ня

Ill том “Хайдут”

267

II глава “Бачкъой

колко пъти двора, облаците се разкъсаха и прозрачна лунна светлина огря двора. Велко заби копача точно под една крива круша, която растеше в средата на двора. Стеблото й беше полегнало, така че можеше да се изкачиш по нея само с крака.

Когато Велко заби кирката в земята, очите на Яне се премрежиха. Почувства студен полъх откъм крушата и се взря в тази посока. Изведнъж, както гледаше натам, пред очите му от рядката мъглица, която му се стори, че се стели над двора, му се видя, че се образува някакво видение. Малко детенце беше клекнало и го гледаше с големите си тъжни очи. Яне не вярваше на очите си. Премигна няколко пъти, за да изгони видението от очите си и да не би това да е поради преплитане на миглите. Погледна отново и пак го видя, малко дете стоеше клекнало досами забитата в земята кирка.

Детето продължаваше да бъде все там, клекнало, и да гледа към него. Яне се огледа и видя, че Борю гледа в друга посока.

- Виждаш ли го? - попита го Василка.

Това успокои Яне и той разбра, че не е луд и че Василка също го вижда.

- Какво е това? - попита той.

- Това е духът пазител на имането.

- Велко вижда ли го? - попита пак Яне.

- Разбира се, че го вижда. Светът на кесиджиите е едновременно в света на духовете и на обикновените хора.

Василка се приближи до момченцето, клекна и започна да говори:

- Давам това детенце в жертва, за да ме пуснеш до това имане. О, дух пазител, засити се с неговата кръв и ни пусни да минем покрай теб, а когато извадим имането не превръщай златото в пясък и пръст!

Докато жената говореше, Велко извади един петел и само с едно движение отсече главата му, така както си висеше надолу. Кръвта от закланата птица рукна и потече точно на мястото, където допреди малко беше клечало детето-привидение.

Когато земята се напои с кръвта на петела, а Василка спря да мълви грозните си заклинания, Велко хвърли тялото на петела, като ненужна дрипа. Птицата, дори без глава, беше все още жива. Тя започна да маха с криле и да се опитва да се изправи на крака и като че ли да избяга. Гледката беше зловеща, пърхащата и мятаща се обезглавена птица из запустелия двор и призрачната лунна светлина. Гърбът на Яне настръхна от ужас. Това не беше шега и не беше детинска игра. Явно нещата бяха сериозни и всяка грешка можеше да му коства живота. Докато той, като омагьосан, гледаше обезглавеното тяло на мятащия се петел и студът го пронизваше, Велко и Борю бяха започнали да дълбаят земята. Те копаеха с онова настървение и нетърпение на хора, осъзнаващи, че се

Токораз Memo

268

Ятаган и Меч

намират много близо до съкровище. Василка стоеше отстрани и с интерес наблюдаваше всичко това.

Скоро Борю се измори и Яне го замести, като влезе в изкопа. Буря също беше дошла да гледа, а мулето спокойно пасеше из двора. Дупката ставаше все по-дълбока, а нищо не откриваха. Велко дълбаеше като луд, копаеше бързо, без следа от умора, а Яне и Борю през известно време се сменяха. Колкото повече навлизаха в земята, толкова Борю с по-голя- мо нежелание се спускаше в изкопа.

- Какво става? Да не би да сме объркали мястото? - попита най-после Борю.

- Копай! Копай! - нетърпеливо му каза Василка.

- Няма смисъл! Толкова дълбоко никой не може да зарови имане!

- Копай! - с нетърпящ възражение глас му каза Велко. - Стига си мрънкал! Пази си силите!

- Сбъркали сме!

Въпреки неговото негодувание, мъжете продължиха да копаят все на това място и да потъват все повече и повече.

- Копай по-бързо, Яне! - по някое време каза Велко. - До развиделяване трябва да сме свършили!

Мъжете продължиха да напрягат мишци и да копаят. Борю с всс по-малко желание забиваше лопатата и изхвърляше пръстта навън. Най-накрая Велко се умори и остави двамата мъже вътре, а сам гой излезе навън. Яне дълбаеше пръстта, а Борю я изхвърляше извън изкопа. Как-то стоеше наведен, изведнъж Борю се надвеси над него и каза:

- Не съм те забравил! Пази се! Скоро ще те утрепя!

Яне се дръпна. Не знаеше откъде идва омразата на Борю към него, но сега вече кръвта му кипна. Той беше Боляров и нямаше да допусне да го дебнат. Борю няколко пъти беше опитал да го прободе с нож, а сега го заплашваше. Ако трябва да избира между себе си и Борю, той щеше да избере себе си. Яне пусна копача, хвана врата на Борю и силно го стисна. Омразният мъж изхриптя тежко и захърка, като заклано животно.

- Тук ще ти е гробът! - промълви Яне, като продължи да стиска гърлото му.

Велко явно беше чул това, защото скочи в дупката, за да разтърве борещите се мъже. И в този момент всичко пропадна под тежестта на едрия мъж. Яне и Борю забравиха, че са се борили. Явно бяха стигнали до имането и Велко беше продънил това, което ги отделяше от него. Кога-то тримата сс изправиха и Василка им подаде запалена свещ, видяха, че бяха пропаднали, а в основата на кухината, която е била покрита с дъски, стоеше голямо гърне с дебели стени. Велко разби капака, който беше запечатан с хоросан, и отвътре просветнаха като хиляди светлинки

269

III том “Хайдут”

II глава “Бачкьой “

безброй златни монети. Свещта освети златото и то засия, като на свой ред освети целия изкоп. Борю подскачаше като малко дете, пляскаше с ръце по краката си и викаше:

- Открихме го! Открихме го! Имането!

Когато се успокои, тримата мъже напрегнаха сили и извадиха делвата. Василка погледна вътре в делвата и въобще не беше впечатлена.

- Това не е истинското имане. За защита ходжата е сложил това, ако някой невежа копае да го намери и да си помисли, че го е открил. Но това е само много малка част от съкровището, чиято цел е да спаси голямото и всички вече ще знаят, че това съкровище вече е извадено.

- Значи това не е цялото имане? - погледът на Борю блестеше, осветен от свещта и златото. Той отдавна беше забравил това, което се беше случило между него и Яне. Яне също не искаше да се връща към случката, но знаеше, че ще дебне Борю и при първа възможност ще го унищожи.

След тези обяснения мъжете отново скочиха в дупката и закопаха още по-бясно. Този път Борю беше най-активен. Той нито спираше, пито се оглеждаше, ни го се оплакваше. Откриха втората делва, когато вече се беше развиделило. Тя, както се очакваше, беше закопана точно под първата, но доста по-надълбоко. Този път вече никой не се изненада, макар всички да се зарадваха. Тя беше много по-голяма от първата. Наложи се да натоварят мулето и всеки да напълни торбата си догоре със злато. Така претоварени, те напуснаха селото, а вече беше толкова светло, че имаше опасност някой да ги види.

- По-бързо! По-бързо! - подканяше ги Велко.

Скоро групата се скри в една пътечка над селото.

- Трябва да сме много внимателни! - каза Велко. - Свършили сме само половината работа дотук. Сега трябва да приберем имането на сигурно място.

После групата отново се движеше само вечер, а през деня се криеха. Носеха много злато, а бяха толкова малко, че не биха издържали на нападение дори на няколко разбойници. Тъй като бяха оставили делвите и изкопа в конака открит, Велко беше сигурен, че мълвата за откритото имане вече е “плъзнала” из планината и много народ е плъпнал да ги дебне и да им го отнеме.

Всички осъзнаваха опасността и бяха много притеснени. Василка вече не можеше да язди мулето и затова се придвижваха още по-бавно. Когато вече наближиха хайдушката поляна, те започнаха да се движат и през деня, за да могат по-бързо да се приберат на сигурно. Веднъж, до-като минаваха покрай едно село, Велко го попита:

- Знаеш ли кое е това село?

Токораз Memo

270

Ятаган и Меч

Яне не го знаеше.

- Това село се казва Ситово. То е кръстено така от баща ми Вълчан войвода, защото го е пазело и когато той се е отбивал тук с хората си, винаги са били нагостявани и сити, оттам Ситово. Тук също има съкровища, за които баща ми ми е говорил. Така, когато обрали един керван, натоварен със султанско злато към Истанбул, те избили цялата охрана. Решили да приберат златото в някоя пещера, защото било много и не можело да се пренесе. Те открили пещера, отгоре на която била изсечена квачка с дванадесет пиленца. Решили, че пещерата е удобна и нишанът също бил добър, та по-лесно да я намерят. Тръгнали да крият съкровището, но попаднали на много по-голямо. Така разбрали, че в местността има дванадесет съкровища, а “квачката” ги пази. По-късно те заличили квачката с пиленцата и оттогава, според баща ми, входът на пещерата се “скрил” и никой вече не може да го открие. Самият той много пъти опитвал, но също не успял да влезе.

- Ние няма ли да опитаме, войводо?

- Не, ние ще търсим само сигурните съкровища. Трябва да съберем всичкото сигурно злато и да видим колко от Българско ще можем да купим, пък после ще видим дали ще се налага да търсим и такива съкровища, за които не сме много сигурни.

- Защо им е било нужно да заличават квачката с пиленцата?

- Защото Вълчан, винаги на входа на всяка пещера, в която укривал съкровище, поставял своят знак - вълк, защото е Вълчан. Само на една пещера, която се намира на пътя от Козбунар към Станимака и която е единствената пещера, в която е крил съкровище в равното, вълкът е изписан не върху входа, защото там много хора минават и лесно се достига до нея, а на камък хвърлен във водата в подводно езеро. Та този камък, като го преместиш, пред теб ще се отвори входът на пещерата.

Яне осъзнаваше, че Велко му доверява много важни и тайни неща, но все пак искаше да знае всичко докрай. Щеше да запомни всичко и така винаги, когато поискаше, можеше да стане най-богатият мъж в Империята, по-богат дори от падишаха.

- Как се казва тази пещера?

- Намира се близо до Арапово и се казва “Дяволската дупка”. Ей онова там е връх Щутград… Там пък са Бесапарските ридове… - докато Велко говореше, Борю се беше примъкнал и беше надал ухо за това, което разказваше войводата. Войводата измести поглед и го видя, след което се разсмя.

- Много работа ни чака още! Хайде да ставаме!

Друг път минаха покрай друго село.

Ill том “Хаидут “

271

II глава “Бачкьой

- Знаеш ли как се казва? - попита го Велко. - Това е село Плавун. Името му идва от плавя - промивам злато.

Така мина почти цялото лято. Кауците обикаляха планината на шир и на длъж. Китабите се оказаха точни и верни. Много злато се стече във Велковага дупка и в другите по-стари скривалища от времето на Вълчана. Велко на няколко пъти ходи до Козбунар и в тези си пътувания вземаше със себе си Яне като охрана, и го учеше. Той не само го учеше на всичко за кесиджиите, но започна да му казва всички тайни за скритите съкровища.

- Кара Тозю е много твърд, но ако с мен се случи нещо, ти ще ме смениш! Аз нямам деца, а брат ми има две момичета, така че ти, Яне Боляров, ще ме наследиш като войвода и кесиджия! Грижи се за кауците и продължи делото - моето и на Вълчана! Ако не аз, нека поне ти да откупиш България от султана!

Яне слушаше думите на Велко и му ставаше смешно, защото войводата говореше неща, които нямаше как да се случат. В същото време обаче му ставаше топло на корема. Сам не знаеше как беше станал трети човек в четата, след войводата и байрактаря. Съвсем реално беше, ако се случеше нещо с тях, той да стане и байрактар.

При пътуванията Велко го научи как да изпраща гълъби до Кара Тозю. Така кауците, където и да се намираха, поддържаха връзка помежду си и ако Велко поискаше, можеше всеки ден да знае какво се случва с Кара Тозю и четата. Когато отидеха в Козбунар, винаги влизаха откъм скрития вход и така Яне никога не видя човек от къщата, а само това, което можеше да види през дупката на кепенците. А от там виждаше една много хубава жена, явно булката на брата на Велко и две красиви дечица, които чуруликаха като птички и смехът им непрекъснато огласяше къщите, и като че ли им даваше живот. Василка също се виждаше често. От дългото скитане из балкана тя се беше изкривила още повече, затова Велко я остави да почива в Козбунар.

Двамата с Велко посетиха и “Дяволската дупка”. В нея той видя най-голямото съкровище събрано от Вълчан войвода. По-късно Яне разбра, че пещерата се казва “Дяволската дупка” не само за това, че беше дълбока и тъмна, като също убежище на Дявола, дупката или “гъза на Дявола”, а и защото на наследниците на Вълчан казваха Шейтаните.

Повечето време Яне беше в планината. Тъй като ходенето, копането и носенето им идваше в повече, към четата се присъедини още един четник. Той положи изпита и беше приет за каук. Мъжът беше весел и винаги усмихнат. Каквото и да се случеше, той успяваше да го обърне на майтап. Всяка вечер сядаше и разказваше случки или просто какво

Токораз Memo

272

Ятаган и Меч

му се беше случило през деня, а кауците се превиваха от смях, като се хващаха за коремите. Той се казваше Николай, но скоро всички започнаха да го наричат Кольо Майтапа.

Лятото вече преваляше, а мъжете бяха толкова уморени от скитането цяло лято из планините, че все повече се застояваха на хайдушката поляна и все по не им се тръгваше за някое имане. Вече бяха събрали толкова злато, че не им се и поглеждаше злато. Те вече не гледаха на благородния метал като на съкровище, а като на това, което трябва да се носи и влачи на гръб из планината. Каква е разликата дали купчината ще е още по-голяма? Те нищо не разбираха от това злато. Един изстрел не бяха дали, един керван не бяха обрали. Не заради златото, а ей така, да замирише на барут, да се знае, че кауците са страховити. През това лято от хайдути те се бяха превърнали в носачи и копачи и бяха превивали гръб точно както селяните превиваха гръб на нивите си. Каква беше разликата? Все по-често се чуваха такива думи вечер край огъня.

Тази вечер всички пак бяха налягали около огъня и си говореха, след като бяха хапнали добре. Чуваха се пак тия думи, макар войводата Велко да беше тук.

- Я да не съм чул такива думи, ей! - извика той, като се появи от мрака и кауците се стреснаха.

- Войводо, не искаме вече да влачим товари! Превърнахме се на керванджии! Скоро ще дойде Димитровден и ще се приберем по селата и по къщите си. Ще ни пита домочадието: “Ти като беше каук, какво прави цяло лято, защо нищо не чухме за вази?” Ние какво да отговорим? - говореше Кольо Майтапа, но Яне беше сигурен, че той е подучен от Бо-рю Беляга и Васил Бумбара.

- Първо, като се приберете няма да говорите нищо и няма да казвате, че сте били кауци! Да не ме накарате да постъпя като баща си Вълчана!

- Как е постъпвал той, войводо?

- Избивал цялата дружина и всички що закопавали и скривали имането! Така пазел тайната на съкровищата! Нали не искате да постъпя като него?

- А, ако много ни разпитват?

- Ще кажете, че сте били в Гръцко по мющерии.

- Да, ама заради нас си, войводо, няма ли да нападнем поне един керван? Само да се умиришаме на барут. Ей, цяла зима слушахме за Караджов камък и за битката там, а ние за какво да си спомняме? Всички дойдохме тук, защото мислехме, че отново ще има битки и нападения. Смятахме, че Кая ага и Кара Мустафа ще ни преследват или пък тъм-рашкият бей Али Бабаджан, а то нищо.

273

III том “Хайдут “

IIглава “Бачкьой”

- Вие за битка още не сте готови! Какво ми говорите за Караджов камък? Там загубихме верни другари и добри бойци! Кой от вас може да стъпи на пръста на Манол байрактар или пък на Глигорко? Я не ми говорете за Караджов камък!

Велко беше гневен. Той скочи като пружина и всички разбраха, че е прекипяло на войводата. И Яне се успокои, защото разбра, че още го боли войводата и че жива е душата му. Цяло лято той думичка не беше проронил за битката и за погребаните под земята кауци. На Яне често му се струваше, че войводата е забравил. Сега се успокои. На Велко не му бяха безразлични хората и той тъгуваше по тях. Той искаше един ден, ако му се случи нещо, поне да знае, че на войводата му пука, че някой ще го споменува.

За да успокои войводата, Яне пак започна да го пита за пехливаните от Бимбелови, за Кара Колю, за Сава Бимбаши и всички от рода им. Кара Тозю също се намесваше в разговора, а кауците слушаха. На тях вече им бяха омръзнали приказките за злато и иманета и сега приказките за пехливаните поне бяха по-близки до битките. Затова слушаха притаени разказите на Велко.

Когато приключи да разказва, Велко погледна към Яне. Изведнъж каза:

- Бимбелови и Болярови са най-добрите пехливани в света! Ние се борим, но също така и ви тачим, и пеем една песен за един от Боляровите, изправил се срещу нашите!

Яне знаеше много песни, в които се разказваше за Болярови, но не знаеше за какво точно говори Велко. Разбира се, гой също знаеше много песни за Бимбелови. Сигурно над сто и за всичките им пехливани. Дядо му ги пееше, а в тях най-често се описваше как някой Бимбелов е надборил някой Боляров или турски пехливанин.

- Тази песен я пеем ние и може да не си я чувал.

После Велко запя, а меден беше гласът му и песента се лееше като вино из хладен менец, и звънеше в ушите на Яне. Не я беше чувал тази песен и не я знаеше. Кара Тозю не издържа и скоро се включи в песента, но пееше някак по-дебело и по друг начин “къдреше” гласа си, че той служеше като поставка, на която войводата “стъпваше”. А песента беше толкова красива! Мъжка песен! Песен за корави мъже и корава земя. Яне слушаше и когато чу името на дядо си, едва не извика от изненада.

“…Телалин вика, телалин вика, телалин вика

из Будина града, из Будина града, из Демиркапия,

вика два дни, вика три дни, една ми неделя:

- Цошо ша са бори, Цоню Пехливанин,

Токораз Memo

274

Ятаган и Меч