В този момент от мрака започнаха да излизат хора. Отначало Яне мислеше, че това са другари на сеймените, но като се огледа видя, че са най-обикновени хора. Сигурно това бяха хора, които работеха в Топкапъ сарай и се прибираха по домовете си в това късно време. Всъщност сараят никога не спеше. Миниатюристите, архиварите и други хора работеха по цели нощи и когато те си тръгваха, на работа идваха готвачите, хлебарите и другите, които ставаха по тъмно и се заемаха с пригот
Ill том “Хайдут”
551
V глава “Козбунар”
вянето на храната и закуската за двореца. Отделно имаше хора, които по всяко време на денонощието трябваше да се появят, щом само бяха повикани. Такива бяха хекимини, съветници - тайни и явни, писари. Дворецът живееше непрекъснато и никога не спеше.
Сред хората, за късмет на Яне, беше и най-добрият гравьор на миниатюри - Адюлазиз Левни ефенди. Той беше решил тази вечер да се прибере по-рано, защото беше поканил един гръцки миниатюрист да живее на гости в къщата му. Знаеше, че отсъствието му през вечерта ще притесни Хайрие и Шакюре, затова бързаше да се прибере, а и щеше да му бъде много интересно да си поговори с Янис. Щеше да направи кафе или ако Хасан ага все още държеше дюкяна отворен, щеше да вземе от него две кафета, а после цяла вечер щяха да си говорят. Сега Адюлазиз Левни ефенди бързаше към дома си, предчувствайки полезния и приятен мохабет с гърка. Странни шумове и викове обаче накараха Адюлазиз Левни да се отклони от пътя си и да отиде да види какво става. Някакъв безумник си беше позволил да извади оръжие на сеймените и то тук, под стените на Топкапъ сарай.
Яне все по-ясно виждаше хората, които изплуваха в мрака. Те като че се появяваха и образуваха от мрака. Вече не можеше да мисли за никакво бягство. Беше загубил по един толкова нелеп начин. Беше се разкрил. Как беше станало това? Арапът се приближи до него.
- Остави оръжието! - каза той, с нетърпящ възражение глас.
Яне се чудеше какво да предприеме - да се подчини или да се бие? Реши, че дори да постави меча пред себе си, ще му остане ортомата, което съвсем не беше лошо. Българинът бавно се наведе и остави оръжието върху калдъръма. В този момент отстрани се чу възклицание. Един от хората, които се приближаваха отстрани, се намеси в спора.
- Юсуп ага - каза той, - какво става тук?
Арапът явно позна гласа, защото извърна глава и след като видя човека, каза:
- Нищо, Адюлазиз Левни ефенди! Тук някакъв безумец вдигна ръка срещу нас!
Адюлазиз Левни ефенди, защото това беше той, направи нисък поклон, не само за да изрази уважение, но и за да измоли опрощение за своя гост.
- Аз го познавам, Юсуп ага! Той е мой гостенин! Дошъл е да ме изчака, за да се приберем заедно, а може и да се отбием някъде!
Адюлазиз Левни ефенди се усмихна и не се разбра дали намеква за кръчма, или за проститутки.
- Познавате ли го, Адюлазиз Левни ефенди?
- Да, той е мой гост.
Токораз Memo
552
Ятаган и Меч
Може би това спаси живота на Яне. Той знаеше за изключително уважителното отношение, което имат турците към гостите си. Ако Юсуп ага накажеше Яне, по този начин той щеше да обиди Адюлазиз Левни ефенди. Това сигурно натежа и командирът на сеймените смекчи тона си към него. Двамата му войници вече се бяха навели и бяха взели ятаганите си. Юсуп също беше прибрал извитата си арабска сабя.
- Кой е този смелчак? Дали е безумен? Или е много смел, или има тайни? - Юсуп питаше и се приближаваше към Яне. Огромното му тяло вече беше в обсега на ортомата. Яне сви юмрук и беше готов да дръпне клупа. Арапът беше прибрал кривата си сабя. Той смяташе, че и Яне е без оръжие, защото не виждаше ортомата. Дали да не го удари, а после да избяга? Какво щеше да спечели? Щеше да загуби Аракс и Буря и трябваше да се превърне отново в беглец. Колко време можеше да живее сред истанбулските просяци, защото, ако побегнеше, едва ли щеше да напусне града? Какво да прави? Той остана така. Искаше да види дали в ръцете си сейменът все пак не държеше кама или някакво късо оръжие. Факлите в ръцете на двамата сеймени отзад правеха сянка, но както гледаше в ръцете на сеймена, изведнъж му се стори, че около лявата му китка има клуп. Не може да бъде? Сигурно му се беше сторило. Можеше ли около китката на сейменбашията да има клуп на ортома? Не! Няма откъде пазачът на султана да знае за кесиджийското оръжие. Беше му се сторило. Дали пък смелостта на този, когото Адюлазиз Левни беше нарекъл Юсуп, не беше подплатена с ортома? Не, не! Нямаше откъде! Беше му се привидяло, сигурно някаква игра на светлината и въображението му.
- Кой е той? - отново попита Юсуп.
- Някакъв гръцки миниатюрист - отвърна Адюлазиз Левни ефенди.
Яне слушаше и чак сега разбра защо мъжът го беше приел толкова
ласкаво. Той го беше сметнал за миниатюрист. Явно пред него трябваше да играе тази роля.
- Откога го познавате, Адюлазиз Левни ефенди? Значи не е правоверен, а е гяур.
- От днес го познавам - неубедително отговори най-добрият султански миниатюрист и сигурен наследник на Осман ефенди.
Арапът продължаваше да гледа Яне в очите. Той като че ли искаше да се убеди в нещо, но Яне не можеше да разбере в какво. Той го гледаше и не помръдваше. Най-накрая каза:
- На ваша отговорност, Адюлазиз Левни ефенди, ще го пусна, но му обяснете кои сме ние и да не си помисля повече да вади оръжие срещу нас!
Адюлазиз Левни се зарадва. Хората започнаха да се разотиват. Яне взе меча си от земята и го прибра обратно в канията. Беше благодарен
Ill том “Хайдут
553
V глава “Козбунар”
на Адюлазиз Левни, че го беше спасил. Да, миниатюристът го беше спасил от гибел и Яне си даваше ясна сметка за това.
Двамата вървяха из града, но Адюлазиз Левни не го попита за това как се беше озовал пред двореца на султана - Топкапъ сарай, нито какво търсеше там. Те говореха за архитектура.
- Всички форми в този свят излъчват или привличат сила. Някои форми увеличават силата. Така например сигурно си чул, че се смята, че огромните пирамиди в Египет имат способност да събират сила в себе си. Всеки град има своите форми. Всеки град, всяка цивилизация има своите форми. Западните сгради са ъгловати - с прави ъгли и остри ръбове. Вашите градове са направени така, че да отблъскват и да разпръсват силата и благодатта на Аллах.
Виж този град! Той е строен така, че да събира всички хора, идеи и цялата сила на света. Някога градът пак бил най-големият в света и негов център, но той не бил конструиран правилно. В него царяло лицемерие и поквара. Сега градът е много по-велик, защото нашите архитекти са направили така, че върху стария Константинопол да израсне великият Истанбул. Нашите градове са със заоблени форми. Те наподобяват формите, описани в джнана. Погледни! - Адюлазиз Левни посочи с жест града, като че беше владетел на града, той е негов и му принадлежи. - Виж формите му! Минаретата забиват своите остри върхове в самото небе. Това са нашите стълби към Аллах! Минаретата са нашите молитви! Това е магията на нашите градове!
Подобна е разликата между западните рисувани и нас…
После Адюлазиз Левни ефенди започна един дълъг монолог за разликата между източната и западната живопис. Яне слушаше с половин ухо. В най-общи линии той разбра, че миниатюристите от исляма рисуват с уважение и преклонение към Аллах, а франкските и италианските майстори рисували без богобоязън. Те рисували това, което виждат и както го виждат. Наричало се портрет.
- Рисуват така все едно, че искат да го продадат на пазара - каза Адюлазиз Левни. - Принцеси, принцове - рисуват ги без въображение, без да рисуват по памет. Ние, дори когато се опитваме да рисуваме нещо, което гледаме в момента, го правим по памет. Опитваме се да не рисуваме предмета сега, а зад образа да сложим цялото време, в което предметът или образът е съществувал. Опитваме се да предадем неговия дух. Наблюдаваме обекта, после го оставяме да престои в нас и така, както от джибрите се извлича виното и ние извличаме от образа характерните му черти и това, което го различава. Просташко е да се рисува това, което виждаш. Винаги трябва да можеш да извлечеш есенцията от обекта!
Токораз Memo
554
Ятаган и Меч
Трябва да имаш принос за това, което рисуваш! Всяко нещо, което рисуваш, трябва да бъде одухотворено!
Яне не искаше да говори за това, но не забравяше, че трябва да е благодарен на миниатюриста. Въпреки че нищо не разбираше, той все пак долови някакво противоречие в думите на Адюлазиз Левни ефенди.
- Адюлазиз Левни ефенди - с най-уважителния си глас, на който беше способен, започна Яне, - щом вие рисувате по памет, всъщност не изразявате ли така неуважение към творението на Аллах? Не го ли изкривявате така, като го пречупвате през себе си и не е ли това по-голям грях? Така не допускате ли суетата да ви отдалечи от Бог? Не отделяте ли вашите миниатюри от божия промисъл и от реалността, която същият този Бог е създал? Не създавате ли така успореден свят, едно второ творение, като че ли недооценявате божието? Не е ли това възгордяване и опит да издигнете себе си и вашето творение над божието?
Яне не беше сигурен в това, което каза, но си спомни Инокентий и това, което той му беше разказвал за разговорите си със стария презвитер Пафнутий.
Адюлазиз Левни ефенди внимателно слушаше думите му. Той вече беше сигурен, че мъжът пред него е миниатюрист и то добър. Не може човек с такова мислене да не е майстор на миниатюрата. Този мъж щеше да му бъде много полезен. Той искаше да стане най-добрият миниатюрист не само в целия свят, но и на всички времена, по-добър дори от персийските майстори и самия Бехзад.
Яне вървеше, а червата му къркореха шумно, защото не беше ял през целия ден и единственото, което беше слагал в устата си, беше кафето на Хасан ага. Адюлазиз Левни чу това и се досети, че човекът може да е гладен. Затова той реши и двамата кривнаха в някакви тъмни сокаци. На Яне нощният Истанбул му се струваше опасно място. Той разбра колко различно място е големият град през нощта.
Влязоха в една малка кръчма, с нисък таван. Тя като че ли беше вкопана в земята. Въпреки късния час, в кръчмата имаше няколко човека.
- Това е арабска кръчма. Работи цяла вечер, заради рамадана. Арабите са най-добрите готвачи на овче месо - каза миниатюристът.
Двамата седнаха на една от масите. Адюлазиз Левни поръча агнешка пържола и пилаф. Той продължи да говори за миниатюрите и да защитава себе си и всички мюсюлмански миниатюристи. Яне го слушаше, но погледът му беше привлечен от тезгяха, където един арабин, с изключително ловки движения, обезкостяваше някакъв кокал. Той правеше това по начин, непознат за Яне, като държеше острието на тънкия си остър нож към дъното на свития си юмрук. Този начин се наричаше “арабска китка”. За пръв път Яне виждаше касапин да работи по този начин с нож.
Ill том “Хайдут”
555
V глава “Козбунар”
“Дали това не може да ми помогне за въртенето на меча?” - помисли си Яне. Това беше по-интересно за него от думите на Адюлазиз Левни.
Майсторът ножар използваше ножа с неповторимо майсторство. Той приготвяше техните пържоли. Ако със същото майсторство, с което подготви месото, го сготвеше, яденето щеше да бъде много вкусно. Яне продължи да гледа майстора арабин. Слушаше Адюлазиз Левни ефенди, но не го чуваше. Мислите му го отведоха в Козбунар и Велковата дупка. Спомни си кесиджийската кама на Велко и майсторското въртене на нож на Диньо. Той гледаше арабина и разбра, че може да вземе някои движения и захвата на арабина. Яне мислеше за това, че всеки кесиджия трябва да има лична кама. Къде беше отишла камата на Велко? Яне нямаше своя кама. Преди да влезе в Едирне беше дал на Мирза камата, изкована за него от Диньо Циганара, заедно с пищова и сега те трябваше да са у него. Идеята отново да има кесиджийска кама много му допадна. Той имаше вече едно уникално оръжие - мечът. Ортомата също беше специално оръжие, но в момента нямаше кама, а именно камата беше оръжието на кесиджиите. Всеки кесиджия трябваше да си има кама. Имаше легенда, че някога ще се роди башкесиджията на кесиджиите и единствено той, от всички кесиджии, ще има две ками, по една за всяка ръка. Още нещо се разказваше в тази легенда, но сега Яне не се сещаше. Какво значение имаше, след като в момента той нямаше нито една?
Месото беше приготвено наистина по великолепен начин. Понеже не ядяха свинско месо, арабите, турците и въобще мюсюлманите бяха издигнали в изкуство приготвянето на овче месо. Това беше най-вкусното месо, което Яне някога беше ял. Ако не знаеше, щеше да помисли, че е свинско или че е от някакво друго екзотично животно.
След като се наядоха, на Яне му се доспа. Двамата излязоха и тръгнаха към къщата. Яне мислеше за кесиджийската си кама. Истанбулските майстори ковачи бяха смятани за втори в света, след големите майстори от Дамаск. Дали да не помисли да даде на някой майстор да му изкове оръжие? Може би самият Диньо щеше отново да му изкове кесиджийска кама. Той и без това знаеше как изглежда камата на Велко Кесиджи.
Двамата мъже се прибраха. Отначало намериха уличката, в която живееше миниатюристът, а след това влязоха в дворчето градина. Най-после влязоха и в къщата. Адюлазиз Левни продължи да говори за това, че франките и италианците рисуват със светлосенки - нещо, което те, мюсюлманите, не правели. Мъжът говореше на висок глас и като че ли не се съобразяваше с това, че жените в къщата вече са си легнали. Или може би така той искаше да ги предупреди и успокои, че вече е тук. Скоро двамата влязоха в работния кабинет на миниатюриста. Личеше си, че майсторът често взема да върши работа вкъщи. Адюлазиз Левни продължаваше да говори:
Токораз Memo
556
Ятаган и Меч
- В полуцветовете нямало уважение към цвета. Цветът трябвало да се нанася чист и равен. Светът трябвало да се рисува типизиран.
Той попита Яне какво смята по въпроса, но Яне се направи на разсеян и така скоро Адюлазиз Левни сам продължи. Разговорът ставаше все по-скучен за Яне и скоро той се извини, и се качи на горния кат, за да спи. После слезе до двора, подхвърли останалите от вечерята кости на Буря. потупа Аракс по врата и се върна в стаята си. Адюлазиз Левни беше разочарован. Той щеше да рисува цяла вечер и мислеше, че Яне може да остане с него, да си поговорят.
От известно време Адюлазиз Левни ефенди беше започнал да рисува своята, както той смяташе, “Книга на живота”. Той я рисуваше от много години. Не беше останало произведение на старите майстори, което Адюлазиз Левни ефенди да не беше прерисувал. Сега в ръцете му беше попаднала някаква странна книга. Никога не беше чувал за нея. Сигурно беше на стар персийски майстор поет. Книгата беше най-ценното и разтърсващо нещо, което Адюлазиз Левни беше чел в живота си. Единствената слаба част беше в това, че беше написана само с думи и още не се беше намерил миниатюрист, който да я илюстрира. Адюлазиз Левни си беше поставил за цел да бъде първият миниатюрист, който да я илюстрира. Книгата нямаше автор и заглавие. В нея се разказваше за човешката душа и за това, което става след смъртта на човек. Адюлазиз Левни никога не беше чел нещо толкова правдиво, истинско и дълбоко. Това не бяха старите любовни епоси, в които се разказваше за любови, изневери и предателства. Това беше истинска книга. С възрастта на него вече му беше омръзнало да чете за любов и да рисува цветни градини, дръвчета и влюбени, седнали под тях. Той искаше сериозни книги, които да отговорят на потребностите му, да чете неща, които се отнасят за него. Неговите любови отдавна вече бяха отминали. Сега предстоеше срещата му със смъртта. Той искаше да чете нещо сериозно, което да съответства на възрастта му, и в текста на книгата беше намерил точно каквото търсеше.
Адюлазиз Левни беше в творческа зрялост и точно сега беше времето да сътвори нещо значимо. Освен че се чувстваше готов, в този период от живота си той имаше всички условия, за да сътвори нещо значимо и да осмисли целия си труд досега. Шакюре беше още в такава възраст, че й беше рано да се омъжи, така че на врата на Адюлазиз Левни още не бяха увиснали зет и евентуално внуци. Чувстваше се задоволен като мъж, защото хубавата прислужничка Хайрие почти всяка вечер го навестяваше в леглото му и споделяше топлината на тялото си, за да стопи бучката лед, която беше застинала в гърдите му. Адюлазиз Левни пазеше в строга тайна това, с което се занимаваше по цели нощи. Това не правеше впечатление на никого от околните. Досега винаги беше правил
Ill том “Хайдут
557
V глава “Козбунар
така. Беше използвал привилегията, осигурена му от майстор Осман и винаги беше носил разни неща за дорисуване в къщи. Това можеше да му послужи като оправдание за по-късното му ходене в работилниците на султана. Младите рисувани бяха свикнали с тази му привилегия и дори не я обсъждаха. Рисуването на книгата вървеше трудно. Годините повтаряне, че трябва точно да се копират образците на старите майстори, беше притъпило у него усещането да създаде нещо ново, да твори. Всъщност той твореше, но винаги в рамките на нещо вече създадено. Сега за пръв път Адюлазиз Левни се опитваше да излезе извън всички рамки. Искаше да създаде чудо невиждано, да опише душата и нейния вид, според различните хора, според всички религии, така че който и да чете книгата, да я разбере, да почувства, че тя е написана и за неговата душа, че е написана лично за него. Искаше да опише всички демони и дълбини на душата и хората веднага да разберат за какво е искал да пише. Да видят очи в очи кошмарите си и всичко, което вече са виждали и знаят за себе си. За това обаче му липсваше опит и въображение. Аллах му беше изпратил този миниатюрист гяур. Сигурно искаше да му покаже и друга част от това, за което трябваше да рисува. Да чуе за душата от погледа на гяурите. Гърците смятаха себе си за приемници на старата Ромейска държава, която безспорно е имала най-големите висоти при рисуването на миниатюри и икони. За разлика от юдеизма и исляма, къ-дето беше абсолютно забранено рисуването на човешки изображения, при християните не беше така. Затова те имаха нарисувани много повече икони и в книгите влагаха много повече рисунки. Адюлазиз Левни не знаеше дали в християнските манастири все още има места, където някой да рисува. Може би вече не бяха останали? Какво ли ще е да попадне на такова място? Сигурно щеше да бъде много интересно за него.
Всъщност Адюлазиз Левни знаеше, че някога в християнството също се бяха борили тези две догми. За това дали в храмовете и в свещените книги, а и не само, да се изрисуват божиите творения, или не. Дали светците да се изписват на икони, на които миряните да се молят, или храмовете да се оставят бели, както са джамиите и синагогите. Според едните рисуването на ангелите и демоните, на геената и мъченията в пъкъла, ще са полезни за хората и ще ги накарат много повече да се страхуват, както и да желаят рая, Христос и божествената благодат. Освен това голяма част от хората били неуки и рисунките били единственият начин да се запознаят е историите на Светата книга. Другите, които четели Библията, където Бог е казал да няма други кумири и идоли в храма и въобще навсякъде, се наричали иконоборци. Ако те бяха надделели, днес християнството твърде малко щеше да се различава от юдеизма и исляма. Но все пак в Румелия бяха надделели първите и така старите книги бяха из
Токораз Memo
558
Ятаган и Меч
пъстрени с миниатюри и орнаменти, а в храмовете на гяурите имаше икони. Затова опитът на християнските миниатюристи сигурно беше много по-голям от този на мюсюлманите. Сега Аллах му изпращаше този човек, за да му помогне, защото Адюлазиз Левни чувстваше своята творческа немощ. Той не искаше Янис да му показва техники на рисуване или нещо такова, най-ценното нещо за него беше да си говорят.
Яне легна. Преди да заспи, вместо да се замисли за Козбунар, Бачкьой или Боляровия хан, той се замисли за Диарбекир. Това учуди и него самия. Мислеше си за дядо Личо. Дали старецът е още жив? Спомни си Герджика и Махмуд. Една част от него беше останала там далеч, на изток, в Диарбекир. Яне оценяваше това едва сега.
Спа добре и се събуди късно. Хареса му, че чува шумове в къщата, разсънваше се и отново потъваше в дрямка. Имаше нужда да се наспи добре. Когато се събуди и се протегна, се почувства напълно отпочинал. Сега случката от снощи, пред стените на Топкапъ сарай, му се струваше незначителна. Отново беше гладен. Още чувстваше вкуса на снощното печено месо и пилафа. Искаше да хапне пак нещо такова. Все още имаше само един алтън. Трябваше да намери начин да влезе в подземието на кесиджийската къща и да се снабди с пари. Без злато издирването и спасяването на Ирис щеше да бъде невъзможно. Яне слезе по стълбите. Навън вече беше слънчев ден. Макар че напичаше, слънцето все още не беше толкова силно, както през лятото. Това беше онзи момент между пролетта и лятото, в който човек най-пълноценно може да се наслади на слънцето. Тогава той все още е жаден за топлина и светлина и слънцето му ги предоставя дружески. И това не е още горещото лятно слънце. Слънцето все още му липсва, но и не му е омръзнало, и не прежуля като през лятото. Яне излезе на двора. Слънцето беше толкова хубаво днес. Той вдигна глава и затвори очи. Пред затворените му клепачи грейнаха ярки петна и червеният цвят застана пред него, като го превзе. Яне виждаше тази красота, макар и със затворени очи. За миг забрави глада, дори себе си. Като че ли се хранеше със слънчевата светлина. Забрави Буря и Аракс. Скоро до него достигна глас, но дори и той не успя да го откъсне от това, което се разиграваше пред затворените му очи. А то беше едно могъщо движение на червения цвят, който преминаваше в слънчево жълто, а след това всички цветове потъваха и ставаха черни, изчезвайки в някаква бездна. Черно, напълно черно, но не съвсем, защото в него нещо се движеше.
- Виждам, че и вие, като хератските майстори, се “храните” със слънце! - това беше гласът на Адюлазиз Левни и Яне веднага го позна, но гой беше обзет от такъв покой, че не помръдна, а все така остана “вперил поглед” към светлината. - Също като вас те се взирали в изгарящо
Ill том “Хайдут
559
Vглава “Козбунар”
то очите им слънце, докато не ослепеят. Някои казват, че ослепявали от това, че стотици хиляди пъти, в най-тъмните доби, рисували една и съща миниатюра. Според тях най-висшето изкуство било да ослепееш и да рисуваш всичко по памет.
- Но нали те и без това рисували по памет? - бавно, без да разваля концентрацията си, попита Яне.
- Да, така е, но когато виждаш, все пак “храниш” очите си е ежедневие, пък било то и след като рисуваш, а когато си сляп, непрекъснато си взрян в миниатюрите и не “разреждаш” Бог с ежедневието.
- Но нали Бог и ежедневието са едно и също нещо!? Животът, който живеем и това, че се храним, обичаме, мразим, също е от Бог. Така човек не се ли отдалечава от реалността и от истината?
- Реалността, истината! Истината се появява тогава, когато се отделиш от емоциите си, от ежедневието. Едва тогава реално можеш да оцениш това, което се случва и да разбереш кое от него е стойностно. Така, според хератските майстори, слепотата е задължителна, за да рисуваш Бог. И то Истинския бог, а не Бог смесен с теб и твоето ежедневие.
- Да, но когато рисуваш по спомени, ти все повече можеш да смесваш спомените си с Бог. Така колкото повече време минава, толкова по-далеч от Бог ще си и толкова по-малко Бог ще има в твоите рисунки, а всичко ще бъде само спомен, надежди и няма да може да има никаква промяна, корекция или развитие.
- Този, който рисува, би трябвало да е завършил своите духовни търсения и когато рисува, да е спрял. Защото човек, който се променя и развива духовно и в същото време рисува, не може да рисува Бог, а отразява само промяната. Всички ние виждаме промяната, живеем в промяната. Рисунката, която иска да отрази Бог, трябва да изразява вечното, това което е в застой. Това е Бог!
Бог не е само това. Бог е всичко. Когато човек рисува и се променя, вписва в картината си и вечния Бог, и променящия се Бог, и ежедневието си, и това, което е негова цел…
Двамата мъже продължиха да си говорят. Душата на Адюлазиз Лев-ни беше в екстаз. Той беше намерил истински миниатюрист, който щеше да издигне мисленето му на ново ниво. Струваше си застъпничеството пред сейменбашията Юсуп ага. Сега щеше да подслони Янис и да настоява да остане по-дълго на гости при него. Винаги беше копнял за такъв разговор, но с човек, който не е в исляма. Чак сега разбра защо разговорите с Осман ефенди не му бяха достатъчни. Щеше да пази Янис в тайна от останалите миниатюристи и така щеше да изпревари всички. Никой нямаше да разбере откъде иде неговата преднина, а тя щеше да бъде от книгата и от гяурския миниатюрист.
Токораз Memo
560
Ятаган и Меч
- Искам да поговорим за наема - отново повдигна въпроса този, който Адюлазиз Левни смяташе за свой най-скъп гост.
- Не, не, не! - прекъсна го турчинът. - Сега първо да ви покажа моя кабинет, а след това ще говорим за каквото и да е.
След това Адюлазиз Левни го вкара в голямата стая, която му служеше за кабинет. Предната вечер Яне само беше зърнал кабинета. Явно стопанинът на къщата смяташе, че трябва специално да го разведе. Навсякъде бяха разпръснати отделни листове, някои от които бяха красиво илюстрирани, други нарисувани наполовина. Яне ги огледа. Не можеше да разбере кои от тях е рисувал Адюлазиз Левни и кои бяха тук, като пример за подражание. Досега никога не беше виждал толкова чудни неща. За пръв път се беше чувствал така, когато Ннокентий му беше показал книги от скрипторията и му беше разказал за това, с което се занимава. Всъщност, откакто се намираше тук, той непрекъснато мислеше за приятеля си презвитер от манастира “Света Неделя”. През цялото време, до-като говореше с Адюлазиз Левни, той мислеше за него и за това как би му отговарял Ннокентий. Това не беше много честно от страна на Яне. Всъщност в разговорите той само заместваше приятеля си.
Сега Яне се чувстваше, както Али Баба във вълшебната пещера. Той се оглеждаше. Ето колко красиви неща твореше домакинът му в кабинета си! Яне вдигаше и внимателно разглеждаше всяка картинка, след което внимателно я поставяше обратно на мястото й. Той беше чувал, че рисувачите обичали да творят в атмосфера на привидно безредие и никой от тях не обичал да му разместват нещата. Макар на пръв поглед да изглеждаше, че е разхвърляно, те знаели къде се намира всяко нещо, защото то беше поставено на точно определено място. Години наред Пафнутий се беше борил е този маниер на работа на преписвалите и рисувачите. Сега Яне видя, че турският миниатюрист е като българските монаси, работещи в скрипторията. Яне не хареса градините и там, къ-дето бяха нарисувани само хора или принцове и принцеси. По всичко си личеше, че това са владетели и велможи. Най-интересни му бяха парадите, там, където имаше много конници, вдигнали едновременно левия крак на коня си. После гледаше тези, на които бяха нарисувани битки между воини от най-различни народи. На една от тях той видя битка, в която едните воини бяха въоръжени с мечове, като неговия, а другите - с криви саби и ятагани. Яне се сети, че това сигурно е битка между перси и турци. В този момент му дойде още една идея - в отделен ки-таб да опише техниките на меч срещу ятаган, за да може да покаже на своите кауци как да побеждават турците. Тази идея много му хареса, учуди се, как досега не се беше сетил. Така трактатите, които трябваше да напише, вече ставаха четири. Поклати глава, като че ли да отпъди
Ill том “Хайдут
561
V глава “Козбунар
мислите си, сега не искаше да мисли за това. Все пак красивите рисунки отново го разколебаха и той се замисли дали да не направи някои от китабите с Инокентий, а някои - с Адюлазиз Левни.
Най-важното нещо в кабинета на Адюлазиз Левни беше голямата висока дървена маса. Върху нея, освен папируси и пергаменти, имаше и от новото чудо в Империята - бяла и много тънка хартия, донесена чак от Китай. Яне видя четката за рисуване от катерича опашка, както и красивия нож за подостряне на пера за писане, с коралова ръкохватка. Всичко в кабинета беше скъпо и подчинено на красотата. Това беше един свят, за който Яне дори не подозираше, че съществува. Досега той беше познал само света на воините, мизерията и лишенията. В султанския дворец беше видял света на лукс и разкош, света на насладите, но и той не му беше харесал. Тук беше светът на изкуствата и творчеството. Тук му хареса най-много. Дали не можеше да смеси света на воина с този на изкуствата?
Адюлазиз Левни наблюдаваше вниманието, с което Янис разглеждаше миниатюрите и беше сигурен, че пред него стои истински ценител, разбирач и рисувач. На него му направи впечатление, че той не се впечатлява от миниатюрите на “Хосроу и Ширин”, “Шахнаме”. Най-много го впечатляваха “Сурнаме” - книга за обрязването на принцовете, в която се описваха военните паради в чест на зрелостта на бъдещите султани или “Каяфетнаме” - книга, в която се описваха дрехите и въоръжението на другите народи.
Между масата и стената имаше миндер, тапициран с най-фино кадифе. Той беше направен мек и много удобен, а на едно място беше изтрит от дългото седене на Адюлазиз Левни ефенди. Сега домакинът седна на това място, а Яне до него. Двамата поговориха още малко. Адюлазиз Левни се държеше така, че на Яне му беше невъзможно да го остави, а той трябваше да продължи да търси Кара Мустафа и Мирза. След като поговориха още малко, Адюлазиз Левни му разказа за някаква нова книга, която искал да илюстрира. Той сигурно искаше това, което му каза за книгата, да остане в тайна, защото не излязоха от кабинета, докато не му го каза, а след това го закле да мълчи. От уважение Яне реши да попита:
- Как е описана човешката душа в тази книга, Адюлазиз Левни ефенди? - като кесиджия той също знаеше нещо за душата. Всъщност кесиджиите отдаваха голямо значение на света отвъд видимия свят. Василка го беше учила на това. Тази тема му беше много по-интересна от разговорите за рисуване.
- В тази книга душата е разгледана като част от човека и то като истинска част от него, както е ръката, кракът или главата му. Но тук гя е описа
Токораз Memo
562
Ятаган и Меч
на като безсмъртната част от него, тази част, която ще продължи да я има, когато тялото ни вече е мъртво. Тук обаче тя е описана като “сянка”.
- Сянка? - тази идея беше нова за Яне. - Всеки човек има “сянка” и своя тъмна страна.
- Не, не за това става въпрос. Тя е оприличена на сянка, защото остава очертание в този свят, но не е тук и непрекъснато е свързана е нас, до-като сме живи. Един ден, когато нашето тяло няма да го има тук, тя ще продължи да съществува. Съществува свят на сенките, който е отделен от нашия свят. Когато човек се ражда, той откъсва част от света на сенките и ползва сянката за своя душа. Когато човек се ражда, Бог умира!
- Разбрах! - каза Яне, без да му е съвсем ясно. Той беше слушал разговори на по-стари хора и вече беше чувал нещо такова, затова продължи: - Искаш да кажеш, че когато се ражда човек, след като ние сме тленни и щом съществуваме, нашето съществуване унищожава Вечния, Всемогъщ и Всесилен Бог. Така Бог престава да съществува, защото той не може да съществува, докато ние сме в него.
- Не! Не е това, което си мислиш! Ти искаш да кажеш, че когато започне да съществува егото и реализира своята отделност, Бог престава да съществува и вече го няма. Аз искам да ти кажа, че в този момент също има Бог, защото душата е другата страна на монетата и докато теб те има, в същото време има и Бог. И когато ти се родиш, не умира просто Бог, а една част от Бог се откъсва и ако това. което ние наричаме раждане, за нас е ново начало, за тази част от Бог това е смърт. Тя е прикована към теб и е принудена да съществува по този начин. Затова в книгата, която илюстрирам, е казано: “Когато човек се ражда, Бог умира!” Авторът й е искал да каже, че когато човек се ражда, откъсва една част от същността на Бог, от вселенската душа и тази част умира. И след това, през цялото време, тази част се опитва да се върне към божествената част и единството. Искричката се стреми да се върне към огъня и отново да е част от цялото. Тази част се нарича Аз. Докато Азът се опитва да се слее с Бог и ни кара да се стремим към него, егото се опитва да реализира отделността си, защото егото сме ние. Всъщност Азът и егото са едно и също нещо. Те са двете страни на една и съща монета. Но егото ни играе игрички и се опитва да ни докаже, че монетата има само една страна и където и да погледнеш, всичко с само сго. В нашите души се борят две същности, но това не са, както много хора смятат, Дяволът и Богът, а същностите на егото и Аза. Ние сме разкъсвани от стремежа да се върнем към нашия баща - Аллах и от стремеж да бъдем себе си - нашето его, и да властваме над света. Ние “храним” нашето сго и го правим толкова силно, че то започва да ни нашепва, че сме равни с Бог и дори, че сме по-важни от него. Всъщност, когато се раждаме, ед
Ill том “Хайдут
563
Vглава “Козбунар”
на част от Бог умира и когато умрем, тя отново ще се роди. Ние мислим, че живеем чрез Аза си и че сме Аз, но всъщност не познаваме друга част освен егото си. Докато съществуваме разделени или възприемаме себе си като разделени, ние познаваме и можем да изразим само егото си. Двете същности в нас са в такава отчаяна борба, че често се опитват да ни унищожат. Азът се опитва да се слее с Бог и да се отдели от нас, а егото ни защитава. Именно егото е в основата на това, което наричаме инстинкт за самосъхранение. Смешни са хората, които като научат за егото и Аза казват, че са готови да се борят с егото си. Те не знаят, че този, който говори с тяхната уста, е именно егото. Първо трябва да откриеш Аза си и чак след това деликатно да се научиш да разбираш коя част от тях говори в момента чрез теб…
Адюлазиз Левни усети, че се беше задълбочил, затова скоро продължиха разговора с други по-незначителни теми и така, докато стигнаха до кафенето на Хасан ага. Яне не пропусна отново да огледа къщата на Селим ага.
- Наскоро ми попадна една тайна книга, в която се говореше за някаква секта от Изток. Даде ми я същият онзи черен гигант, срещу когото извади оръжието си. Той иска да му я преведем и да я прерисуваме. Сигурно са му я донесли, когато техният владетел ни изпрати цели доспехи* **, които могат да стоят изправени, дори когато в тях няма човек. В нея се разказва за някаква секта, чиито членове вършели убийства, обличали се в черни дрехи, с черни качулки.
- Как се казват?
- Ямабуши*.
- Ямабуши - Яне повтори името на сектата. Това много го заинтригува. То много му приличаше на това, което правеха кесиджиите. Само че ямабуши обучаваха родовете си в изкуството да се убива. Дали не можеше да научи нещо ново от сектата в далечната държава? Той разпита Адюлазиз Левни, но всичко, което майсторът миниатюрист му каза, той вече го знаеше. Едва сега Яне се поуспокои.
Изпиха по едно кафе. Яне беше принуден да признае какво е търсил снощи пред стените на Топкапъ сарай. Той не каза цялата истина, каза само, че търси Кара Мустафа и Мирза. Миниатюристът не се сети кой е Мирза. Може би турчинът вече не се намираше в Истанбул или пък не можеше да се уреди да влезе в Топкапъ. Да не би тогава в Едирне, ос
*И днес в изложбата на Топкапъ сарай могат да се видят самурайски доспехи, подарени на султана от японския император. Това доказва контактите, които султанът е имал не само с Персия, Индия и Китай, но и с Япония.
**Японските воини - нинджа, се наричали всъщност ямабуши. Нинджа означава “сянка” и това название се е появило по-късно. Наемните японски воини наричали себе си ямабуши, което означава “планински воини”.
Токораз Memo
564
Ятаган и Меч
вен на него, аскерите не бяха причинили зло и на Мирза? Това щеше да обясни защо от него не последва никаква помощ и намеса и защо Буря се бе върнала сама в Бачкьой.
След като изпиха ароматното кафе, двамата станаха. Вече беше късен следобед. Като гостоприемен домакин, а и поради това, че Адюлазиз Левни и Яне бяха станали много късно, миниатюристът беше решил днес да не ходи в работилницата на Топкапъ сарай. Освен това той искаше да мине малко повече време от снощния инцидент. Не искаше да се вижда с Юсуп ага, срещу когото Янис беше извадил оръжие. Добре че сейменът се оказа толкова разбран човек и се беше съгласил, без усложнения, да пусне гостенина му.
Яне също се примири, че този ден е загубен. Все пак имаше нужда от почивка и да опознае града или поне квартала около уличката. Двамата излязоха на чаршията и се сляха с пъстрия поток от хора. Тс обикаляха из града. Адюлазиз Левни разказваше на Янис историята на всички по-важни джамии, дворци, чешми или площади, през които минаваха. На българина му беше много интересно. Старият миниатюрист беше истински истанбулчанин и знаеше всяко кътче на града, в който беше израснал от дете.
- Повечето от тях - каза с известна доза презрение Адюлазиз Левни - не са граждани на този град. Те най-много крещят срещу “селяните”, прииждащи отвсякъде. На тях прехвърлят вината, че градът е мръсен, пренаселен и става все по-опасно място за живот. Те живеят като прасета, но смятат, че другите са им виновни. Имат къщи, но много малко от тях имат истинска градина, както ние имаме.
Янис ефенди, ти от кой град си?
Яне се стъписа от въпроса. Не беше решил какъв отговор да даде и предварително да измисли някой достатъчно отдалечен гръцки град. Сега вдигна вежди от почуда. Трябваше да го измисли. Спомни си, че Адюлазиз Левни ефенди го мисли за рисуван. Отговорът дойде сам и той скрито въздъхна с облекчение.
- От никой град не съм. Обикалям там, където има нещо за рисуване. Иначе основно живея в черкви и манастири.
Отговорът не задоволи Адюлазиз Левни.
- Виждал ли си градината ни?
- Да! - Яне наистина беше забелязал градината. Личеше си вкусът и любовта, с която е поддържана.
- Не е нужно да е много голяма. Повечето от гези “граждани” веднага биха засадили нещо за ядене, но за градина не биха се и сетили. Макар да живеят от години тук, те си остават селяни. В Истанбул само най-богатите имат градини - хората с много пари и от богати знатни семейс
Ill том “Хайдут
565
V глава “Козбунар
тва. Те се смятат за граждани. За да бъдеш гражданин, трябва поне четири поколения да си живял в града. Много малко са хората около нас, на които тук са раждани прадядовците, дядовците, бащите и самите те. Този град е сборище на пришълци. Сега, когато станах на години, разбирам, че градът се променя. Онзи Истанбул, градът на моето детство, вече го няма. И никога вече няма да го има, освен в спомените ми. Колкото повече остарявам, толкова по-лошо се настройвам към пришълците. Знам всяко кътче тук, още от детството си. Те идват отвсякъде и живеят тук, но не като граждани, а само присъстват в Града. Те се “хранят” от него, но не го уважават и не се грижат за него. Те го изтощават и унищожават. Те минават през същите онези места, но за тях те нямат стойност, макар да живеят тук от години, те даже не забелязват Града.
Яне слушаше какви мисли вълнуваха Адюлазиз Левни ефенди. Неговите мисли вървяха в съвсем друга посока. Притесняваше го това, че откакто беше в Истанбул, беше престанал да изпитва омраза към турците. Тук той нямаше усещането, че турците са толкова лоши. Всъщност, като гледаше пъстрата тълпа, той започна да разбира, че столицата на султана не е турски град. Това беше град, в който имаше хора от всички страни на света. Това, че омразата му беше притъпена, го притесняваше. Знаеше, че ако остане тук по-дълго, ще се промени и ще стане занаятчия и част от тълпата. Яне не искаше това да му се случи, затова през известно време си повтаряше, че е дошъл, за да си върне Ирис и това го извеждаше за миг от унеса.
- Хареса ли ви нашата градина? - продължаваше да пита Адюлазиз Левни.
- Да! - пак повтори Яне, като се учуди на упоритостта на своя домакин. Той току що беше похвалил градината. Явно миниатюристът беше много горд с нея.
- Не е моя заслугата да е такава! Шакюре я поддържа! Тя върши всичко с такава любов!
След това разговорът се завъртя около дъщерята на миниатюриста. От него Яне разбра нещо, което и така си знаеше. Адюлазиз Левни ефенди се беше посветил на две неща - рисуването и дъщеря си. Яне знаеше, че рисуването беше на първо място. Дори Адюлазиз Левни да не си признаваше, това си личеше. Докато говореха за нея, Яне си спомни момичето, което не блестеше с красота, но пък имаше много красива, едра и тежка гръд и някаква сладост се разля из него. Сега, когато слушаше думите на обичащия баща, на него му се стори, че я познава от дете. Той като че ли беше виждал усмихващите се очи, като две ме-сечинки, на детето Шакюре, преживя с Адюлазиз Левни всички тревоги, надежди и притеснения, дори плака с Шакюре за починалата й май
Токораз Memo
566
Ятаган и Меч
ка. Колкото повече слушаше, толкова по-близка и позната му се струваше тя. В този момент се сети, чс вече веднъж се беше чувствал така. Сети се за Хабил и за разказа му, за неговата щерка. Как се казваше?… Ьур-чин. Тогава пак беше усетил любовта, топлината и отношението на бащата към дъщерята, но колко по-трагичен беше разговорът с Хабил?!
- Сега трябва да я задомя в добро място, да й намеря някой мъж, който да е добър с нея, да се грижи добре за нея и децата й, да я защитава и това, което най-много искам, да не я отвежда никъде! Не искам да се отделям от нея!
- Искаш да ти дойде заврян зет ли, Адюлазиз Левни ефенди? - насмешливо попита Яне.
- Дори това! Или да живеят съвсем близо до мен! Искам да се радвам на внуците си, така както не успях да се радвам на нея! Сега вече имам време, пари и възможност да се порадвам на внуци!
Яне не разбираше защо Адюлазиз Левни му говореше всичко това, но от уважение участваше в разговора.
- Виждам, че имате вече кандидат зет.
- А, за Кара ли говориш? Той е син на сестра ми.
- Стори ми се, че с Шакюре са повече от близки!
Яне не знаеше какви са порядките в Истанбул. В България първи и втори братовчеди не се женеха помежду си, но тук явно не беше така, защото Адюлазиз Левни каза:
- Той се навърта около моята Шакюре, но съм сигурен, че иска да я грабне и да я отведе нанякъде. Мисля, че заради нея се навърта и около мен. Новото му желание е да става миниатюрист.
- Това не е лошо, Адюлазиз Левни ефенди - каза Яне, който продължаваше да играе ролята на рисувач и каза това, като че се радваше на желанието на Кара да стане един от тях.
Адюлазиз Левни не отговори, само нещо промърмори под носа си.
- Ти нямаш ли намерение да се установиш в Истанбул, Янис ефенди? Все още си млад, трябва да имаш семейство, жена, домочадие. Млад си, а си толкова умен и зрял за годините си.
Отначало Яне не разбираше за какво точно говори Адюлазиз Левни, но изведнъж се сети. Старият миниатюрист си го беше харесал за зет.
- Нали питаше за къщата на Селим ага? Видях как като минахме покрай нея я огледа. Да не мислиш да я купуваш и да заживееш на нашата улица?
С всяка следваща дума на Яне му ставаше все по-ясно какво иска от него старият миниатюрист. Той беше само четири-пет години по-възрастен от Шакюре. Адюлазиз Левни си го беше харесал за зет. Турчинът явно смяташе, че понеже е християнин и няма близки в Истанбул, а може би е съвсем сам, ще купи къщата на Селим ага и ще остане да живее с
Ill том “Хайдут “
567
V глава “Козбунар
неговата Шакюре близо до него. Това щеше да бъде съвършеният свят на Адюлазиз Левни. Той идеше да си живее сам, в отделна къща, с достатъчно спокойствие да твори, а дъщеря му и внуците щяха да са съвсем наблизо. Тази уличка щеше да събере целият му свят. Като разбра това, устата на Яне пресъхна. Ето какво беше намислил Адюлазиз Левни ефенди. Не му харесваше това, че старецът му готви капан и в мислите си вече е подредил всичко. В следващия момент се сети за Шакюре. Тя беше сочна като праскова, с толкова щедра, копнееща и очакваща плът. Земна жена, която би могла да направи щастливи много мъже. Добра, умна, въздържана, жена родена да бъде съпруга и майка. Нива, очакваща коравата ръка на своя стопанин, копнееща да бъде разорана, засята и да дава плод. Сигурно щеше да го възнагради за грижите и вниманието, щеше да го изхранва, да отгледа децата му и да бъде крепост и място, където винаги да се връща. Както вървеше, притвори очи. Виждаше Шакюре. Досега не я беше виждал по този начин. Сега я виждаше с очите на мъж, а тя беше жена. Как досега не се беше сетил за това?
- Пие ми се вода, Адюлазиз Левни ефенди - промълви той, с пресъхнали устни.
Турчинът го поведе към една чешма. Яне се впусна да пие от хладната чиста вода, която, за прослава на Аллах, течеше от чучура. След като се напи, изми лицето си. Днес беше топло и беше започнал да се изпотява. Яне не знаеше дали това е заради слънцето, или поради думите и идеите на Адюлазиз Левни ефенди. Опитваше си да си представи живота си с Шакюре. Ако отначало беше отхвърлил мисълта, като абсурдна, сега тази мисъл му ставаше все по-приятна.
Чешмата беше кръгла и около нея имаше много хора, които се редяха, за да се охладят и да пийнат от студените й, живителни струи. Адюлазиз Левни също отиде да пийне от водата. Той също беше прежаднял. Макар че беше късен следобед, слънцето упорито печеше, като че предчувстваше скорошното си скриване зад хоризонта, там, където беше България. Но слънцето само по себе си не беше толкова топло. То вече беше започнало да губи огненото си излъчване и да се оцветява в онзи мек бакърен цвят, който го правеше да изглежда толкова красиво и спокойно. Ако през деня слънцето беше враг и бог, сега - привечер, се превръщаше в приятел на хората. Не то, а по скоро неподвижният истанбулски въздух караше хората толкова да се потят. Над Градът цареше пълно безветрие. Да, въздухът стоеше на едно място, някак тягостно и не помръдваше. Не се усещаше никакъв повей. Това беше нетипично за град, построен толкова близо до морето, градът между континенти, градът на пролива.
Яне гледаше как Адюлазиз Левни потъва в тълпата, насочен към водата и вдигна поглед. Там горе, на чешмата, пишеше нещо, което в пър
Токораз Memo
568
Ятаган и Меч
вия момент не успя да разбере, но след това го разтърси и го извади от вцепенението и сладките мисли за спокоен живот с Шакюре. Веднага се сети защо е тук и каква е задачата му. Нито за миг не биваше да забравя за Ирис. Трябваше да отмъсти на Кара Мустафа за това, че беше постъпил така жестоко с щерките на Георги Шейтана. Той трябваше да си върне кауците и отново да направи дружина, да си върне съкровищата, трупани от Вълчан и Велко, и да довърши мисията им. Тази мисъл като че ли го ужили, а там горе, на каменния корниз на чешмата, сръчната ръка на незнаен майстор беше изписала:
“Ако дадеш вода да пие:
на един мохамеданин хаджия,
все едно като да си ходил десет пъти на хаджилък,
на един прост мюсюлманин,
все едно като да си ходил девет пъти на хаджилък на една камила,
все едно като да си ходил осем пъти на хаджилък, на едно куче,
все едно като да си ходил седем пъти на хаджилък, на един кон,
все едно като да си ходил шест пъти на хаджилък, на един катър,
все едно като да си ходил пет пъти на хаджилък, на едно магаре,
все едно като да си ходил четири пъти на хаджилък, на една жена мюсюлманка,
все едно като да си ходил три пъти на хаджилък,
на една робиня (халайкиня),
все едно като да си ходил два пъти на хаджилък,
на неверник, неверница,
като да си ходил един път на хаджилък.”
Яне се беше оттеглил назад и мислеше върху надписа на древната чешма. Ето какво място отреждаха мюсюлманите на християните. Те и жените си явно не тачеха много. Той трябваше да освободи хората, които смятаха себе си за българи и християни, и да ги отърве от това да бъдат смятани за рая на султана. Те не бяха роби, но малко ги делеше от това.
Адюлазиз Левни се беше напил и измил лицето си, и сега, когато тръгнаха, той продължи да говори за Шакюре. Яне си мислеше, какво ли е християнин да се ожени за мюсюлманка? Това беше немислимо! Кадъните бяха послушни и изпълнителни, но дали щеше да се разбира
Ill том “Хайдут “
569
V глава “Козбунар “
с нея? Това означаваше българите веднага да го отритнат. Тук, в Истанбул, където хората бяха свикнали да живеят е различни от тях по вяра, това нямаше да е толкова лошо, но в България това не можеше да се случи. Той отново се сети за Шакюре и в устата му се появи вкусът на сладка сочна праскова. Дали не я идеализираше? След това си представи жизненото момиче, с черно фередже на главата - Шакюре ханъма. Това, което си представи, не му хареса. Тя беше родена да бъде силна и независима, да има живот на свободна жена. Така я беше отгледал и възпитал Адюлазиз Левни. Младото момиче никога не беше имало за пример майка си или друга ханъма, нейният пример винаги е бил само Адюлазиз Левни. Тя сигурно трябваше да стане художник или поне творец, по друг начин Яне не можеше да си я представи.
Двамата продължиха да се разхождат, но Яне вече мислеше за Ирис. Той имаше задачи и трябваше да ги преследва, затова накара Адюлазиз Левни да го отведе до Топкапъ сарай. Знаеше, че рискува, защото можеше Юсуп отново да ги срещне и да го познае, но трябваше да потърси Кара Мустафа и Мирза. Така Адюлазиз Левни, който също не беше доволен от това, че трябва да се върти около двореца, в който трябваше да работи, го поведе натам. Минаха през портата Сокчешме и излязоха на площад “Алай”. Този път вече беше познат на Яне. След това вляво се извиси огромната “Света София”. Точно срещу нея беше придворната работилница на миниатюристите. Само няколко от тях имаха привилегията да работят в двореца и то тези. които изпълняваха директни султански поръчки. Адюлазиз Левни се възползва и влезе вътре, за да даде своите наставления и да може колегите му да го видят.
Площад “Алай” беше много пъстър и многолюден. Скоро Адюлазиз Левни се върна при Яне и двамата продължиха пътуването си.
- Наистина ли не познавате Мирза? - попита Яне.
- Не знам, кой е този Мирза? Като отида в двореца, ще попитам за него.
Това зарадва Яне.
- Да ходим по-бързо тогава.
Адюлазиз Левни ефенди се усмихна. Той чувстваше как властта му над младия мъж расте. Каква хубава двойка биха били двамата е неговата Шакюре. Това момче му беше харесало още от самото начало. Хареса му късата руса коса и това, че гъркът беше миниатюрист, имаше дълбока мисъл и излъчваше сигурност, спокойствие и сила. Макар да беше гяур, той се хареса на Адюлазиз Левни. Освен това той щеше да му въздейства да смени религията си.
Двамата минаха през Портата на поздрава “Баб-юс селям”.
- Ето там, в онази кула, стоят султанските джелати. Те винаги са готови.
- За какво са готови? - не разбра Яне.
Токораз Memo
570
Ятаган и Меч
- Те са предупреждение към всеки дръзнал да обиди или сметне себе си за равен с падишаха. Освен това те играят голяма роля при смяната на султаните, когато понякога за една нощ унищожават всички претенденти за престола, освен официалния наследник на султана - шахза-де. Поне в миналото, преди да бъде измислен кафеза, е било така.
Адюлазиз Левни остави Яне в една красива градина, а сам отиде нанякъде. Яне имаше чувство, че се намира в рая. Беше времето, в което лалетата току що бяха започнали да цъфтят, но пък ирисите или както другаде им казват перуниките бяха цъфнали и създаваха райска гледка. Мина много време преди Адюлазиз Левни да се върне.
- Трябваше да отида до Главния меткупчу*. Разбрах кой е този Мирза.
- Жив ли е? - попита Яне.
- Жив и здрав си е. Сега се е прикрепил към някакъв анадолски бей, който има нов дворец от другата страна на Златния рог, но не в Галата, а чак в Бешикташ.
- Той е! Той е! - Яне беше сигурен.
- Днес няма да можем да отидем. Сега трябва да се прибираме.
Тази вечер Яне отново прекара в къщата на Адюлазиз Левни. Тъй като се прибраха рано, отначало седнаха в градинката. Яне гледаше щастливата Буря, която тичаше наляво-надясно. Аракс беше нахранен и вече беше добре отпочинал. Той също беше подал глава и надзърташе, като че ли също се радваше на играта на Буря. Кучката беше щастлива. Както обикаляше, тя минаваше покрай Адюлазиз Левни и Яне и обърсваше влажния си нос в тях. Тя правеше това, за да се успокои и да потвърди, че двамата са част от нейната глутница. Шакюре отначало много се притесняваше от кучето. Тя искаше да си играе с Буря, но когато голямото куче се приближеше, тя застиваше. Яне виждаше страха й и това му се струваше много “сладко”. Всъщност, откакто баща й беше говорил за Шакюре пред него, той се “улови” как на няколко пъти гледа на нея по странен начин. Адюлазиз Левни също забеляза това и беше много доволен. Той доста грубо беше изпратил Кара да си ходи и сега се наслаждаваше на спокойната вечер с Яне и Шакюре. Хайрие готвеше печена риба за вечеря и Адюлазиз Левни предчувстваше вкусната храна.
Яне също се чувстваше добре. Той все още си спомняше надписа на чешмата. Все пак днес беше имал някакъв напредък. Беше разбрал къде се намира Мирза, а утре Адюлазиз Левни щеше да го заведе до там. Гледаше Шакюре, която все повече му харесваше. Младото момиче най-после се престраши да си поиграе с Буря. Той я гледаше и като че ли зад зрялата жена виждаше малкото момиченце, за което му беше говорил Адюлазиз Левни ефенди.
*меткупчу - ръководител на султанската канцелария
Ill том “Хайдут
571
V глава “Козбунар
Най-накрая Хайрие ги извика в кухнята. Там имаше дълга дървена маса. Тя сигурно беше предвидена за много по-голямо семейство и сега, когато четиримата седнаха около нея, на Яне му се стори още по-дълга. От едната страна, на почетното място, беше седнал Адюлазиз Левни ефенди. До него беше седнал Яне, а чак на другата страна се бяха настанили Шакюре и Хайрие. Прислужницата седна последна, чак след като се убеди, че всичко е сервирано на масата и мъжете нямат повече никакви желания. Прислужницата минаваше и много скрито се огьркваше около Адюлазиз Левни. Яне долови как само с върха на пръстите си Адюлазиз Левни я докосваше, а тя не се отдръпваше. Яне вече беше сигурен, че дългите самотни нощи на стария миниатюрист са разнообразявани от прислужницата, с която гой спеше. Шакюре беше още малка и сигурно дори не се досещаше за това. По всичко си личеше, че баща й и Хайрие правеха това тайно.
Вечерята мина много добре. Четиримата хапваха от вкусно приготвената риба и си говореха. Когато се нахрани, Яне се извини и се качи в стаята си. Беше оставил Буря пусната в градината. Така голямото куче щеше да пази цялата къща.
На светлината на свещта, която беше взел със себе си, той разглеждаше картата на града. Трябваше да отбележи новите неща, които Адюлазиз Левни ефенди му беше показал от Истанбул. Отново разгледа фигурите. Трябваше да разбере какво означават. Може би това беше ключът към къщата на Селим. Кой ли беше Селим? Какъв ли беше? Дали Селим беше кесиджия? Каква беше връзката му с Вълчан и Велко Шейтаните? Чак сега Яне се почувства достатъчно отпочинал, за да се замисли и за съкровището във Велковага дупка. Какво беше станало с него? Къде беше отишло цялото имане? Къде беше отишъл Кара Тозю? Неговото изчезване имаше ли нещо общо с изчезването на имането? Крадец ли беше гой или пазител? Всички тези въпроси останаха без отговор. Силите го напуснаха, само духна свещта и веднага заспа.
На другата сутрин Яне стана много рано. За пръв път, от много време насам, Адюлазиз Левни беше прекарал вечерта със семейството си. След както се беше разделил с Яне, той беше отишъл да работи над своите миниатюри, но много по-малко, след което и той, уморен от обикаля нето из града, се прибра и си легна.
Сутринта и двамата бяха много по-свежи. Яне беше нетърпелив и дори не остави възможност на Адюлазиз Левни да предложи да се отбият за по едно кафе при Хасан ага. Когато минаваха покрай кафенето и Яне видя погледа на Адюлазиз Левни, той се усмихна.
- Когато се върнем, Адюлазиз Левни ефенди.
Токораз Memo
572
Ятаган и Меч
Двамата стигнаха до един голям пристан. Той беше от две части, в едната спираха големи кораби, а другата беше за лодки. Казваше се Ункапан. Те наеха лодка и така заплуваха навътре в Босфора. Яне гледаше като омагьосан големите кораби и се чувстваше незначителен в тяхната малка лодка, която обслужваше връзката между различните части на града. Като опитен водач, Адюлазиз Левни му показа азиатската част на града, но те не се бяха насочили натам. Минаха покрай Златния рог, после продължиха покрай квартала Галата и на север към Бешикташ.
Лодката ги отведе до двореца. Това беше един от новопостроените дворци. Намираше се на самия бряг на Босфора. Около него имаше парк и пристанът беше част от двореца. Скоро Мирза излезе и ги посрещна. Не че знаеше, че са те. Той позна Адюлазиз Левни ефенди и вежливо го поздрави. Колко голямо беше учудването му, когато позна Яне. Яне искаше да се срещне насаме с него, защото се притесняваше, че мъжът ще го издаде, че не е миниатюрист, но нищо не можеше да направи.
Погледът на Мирза се разшири.
- Аааа! - извика той и се държеше така, все едно, че виждаше дух. - А, башпехливан ефенди, това вие ли сте?
След това, от изненадата или поради гузната си съвест, мъжът падна на колене пред него.
- Жив, жив сте!
Адюлазиз Левни беше стъписан от случващото се пред очите му. Той гледаше богато облечения турчин, паднал на колене пред гяура, който беше много по-млад от него. Всичко в него изразяваше най-дълбоко уважение. Имаше нещо, което Адюлазиз Левни не можеше да разбере. Мирза се държеше все едно Янис му е господар. Защо го нарече башпехливан? Башпехливаните бяха свещени хора, които се тачеха най-високо в Империята, но това да бъдеш башпехливан те правеше равен и дори те издигаше над всички паши и бейове на султана. Башпехливанинът беше равен на самия Велик везир. Това момче и гяур не можеше да е башпехливан. Сигурно така Мирза изразяваше своето дълбоко уважение, като се обръщаше към него с висока титла, която той никога няма да притежава. Това слабичко момче не можеше да е башпехливан, нито някога щеше да стане.
- Жив съм! - отвърна Яне. - Ти как си, Мирза ефенди?
- Ми, как да съм, башпехливан ефенди?! Добре съм! Тук служа на един богат анадолски бей. Помагам му да живее в Истанбул.
Яне беше решил да не се заяжда с Мирза, но не можа да се стърпи. От одеве той говореше спокойно, но му идеше да скочи и да го хване за гърлото.
- Какво стана тогава, Мирза паша, защо не ми помогна?
- Яне ага, тогава…
Ill том “Хайдут “
573
V глава “Козбунар
- Янис - поправи го Яне.
- Янис - неуверено повтори Мирза. Той не разбираше каква е играта на башпехливанът, но все пак се досети, че сигурно се крие под чуждо име.
- То, Янис ефенди, тогава… Беше страшно! Помислих, че ще ме убият!
- Кой беше? - кратко попита Яне.
- Как кой?
- Кой ме предаде? По чия заповед ме арестуваха?
- Заповедта дойде направо от султана. Добре че беше Кая пехливан, който единствен се застъпи за вас и може би затова султанът ви помилва.
- Кая? - Яне беше изумен. Той мислеше, че именно Кая и Кара Мустафа са били в основата на предателството. Сега разбираше, че башпехливанът Кая, със застъпничеството си, беше спасил живота му.
Адюлазиз Левни стоеше и слушаше изумен. Неговият гост говореше за султана и за башпехливана Кая, като за свои добри познати. Кой беше този млад мъж? Каква беше неговата история?
- Искам да ми дадеш пищова, който ти дадох! В теб ли е?
Мирза поклати глава.
- А камата?
- Камата не е у мен.
- Какво стана с Буря?
- Това вироглаво куче отказа да ми се подчини, Янис ефенди. Тръгна нанякъде без въобще да ме слуша, все едно, че не й говорех. Не знам къде е.
Яне повярва на турчина. Той сам знаеше, че Буря няма да се подчини на дебелия мъж, когото тя не познаваше и нямаше как да признае за свой господар.
- Кара Мустафа отвлече едно от момичетата. Трябва да го откриеш! Къде е в момента?
- Кого отвлече? - Мирза като че ли не чу точно какво каза Яне.
- Отвлече едно от момичетата. Трябва да откриеш къде живее и къде е в момента, както и къде е момичето!
- Кое момиче, башпехливан ефенди?
- По-малкото - Ирис. Онова с русите косици.
- Ирис, че тя е още дете! За какво му е?
- Заграбил е земите им и съкровищата - последното Яне каза много тихо. После изведнъж се сети, че Мирза също знае за Велковата дупка. Дали той самият нямаше нещо общо с изчезването на имането? Много добре си спомняше, колко алчен е турчинът и как ровеше в купчината злато.
- Ти, куче! - не издържа Яне и хвана турчина за гърлото.
- Янис, Янис, не съм аз! Кълна се, не съм аз!
- Ще те убия! Ти ли открадна златото? Ще убия този, който си е позволил да го открадне! Ще го убия!
Токораз Memo
51A
Ятаган и Меч
Стъписан, Адюлазиз Левни наблюдаваше това, което се случваше между двамата. Той не разбираше почти нищо, но осъзнаваше, че нещо странно се случва пред очите му. Откъслечните думи “злато” и “обрал” като че ли му помогнаха да изгради общо впечатление за какво говореха двамата мъже.
Най-накрая Яне пусна зачервеното гърло на Мирза. Турчинът беше забравил, че е на служба при анадолски бей и че трябва да пази приличие. Той плачеше и се кълнеше, че не е откраднал нищо и не е участвал в отвличането на детето.
- Ще те убия, да знаеш, само да се окаже, че имаш пръст в някое от тези неща! Сега намери Кара Мустафа и ми кажи какво става с момичето! Ако си виновен, лично ще ти забия камата, която ще ми върнеш, в сърцето!
- Къде сте отседнал, башпехливан ефенди? Да мога да ви съобщя, като открия нещо!
Въпреки че чу клетвите на Мирза, Яне му нямаше вяра. Някога неговият дядо му беше казвал да няма вяра на хора, които пият, защото те, когато са трезви, се държат по един начин, но когато се напият стават други и е сигурно, че ще го предадат. Яне беше разбрал, че и на скъперниците не може да се вярва и да се разчита, защото те, при вида на блясъка на златото, стават други хора, променят се, съвсем оглупяват и могат да предадат всеки и всичко. Затова Яне нямаше никаква вяра на турчина. Всъщност това се отнасяше и за страхливците. Той се обърна и тръгна към лодката. Нямаше намерение да казва на Мирза къде е отседнал. Видя, че мъжът се страхува от него и може да го предаде даже само, за да се предпази.
- Аз ще дойда да те навестя! Съвсем скоро ще дойда!
Връщането се стори на Яне по-кратко. В главата му се блъскаха най-
различни мисли, като птици в кафез. Всички въпроси без отговор, отново се завъртяха пред очите му, като носени от вихрушка.
Той беше насочил поглед към великолепната гледка. Градът се беше наредил пред очите му, като на тераси и като че ли искаше да му се покаже в пълното си великолепие, но Яне нямаше очи за тази красота. Той беше зает със себе си и собствените си мисли. Сети се за Адюлазиз Левни ефенди чак когато наближиха уличката. Двамата седнаха да изпият по едно кафе при Хасан и в този момент миниатюристът си даде сметка, че въобще не познава Янис. Някаква голяма тайна беше довела младия мъж тук. Каква? Адюлазиз Левни не беше успял да разбере, а и не беше удобно да пита. Само едно беше сигурно, момчето някога е било богато, а сега не е. Може би не е миниатюрист, а пехливанин и това, което най-много го впечатли, беше, че познава султана и някои от велможите на Дивана.
/// том “Хайдут
575
V глава “Козбуиар
Тази вечер беше също така тягостна. Яне осъзнаваше, че трябва да поговори с Адюлазиз Левни. който му беше помогнал и заслужаваше да го успокои, но нямаше сили за разговор. Той беше тук, но духът му беше устремен напред към бъдещето. Гази вечер спа лошо.
Рано на другата сутрин взе лодка. При един сарафин развали алтъна на акчета, плати на лодкаря и стигна до двореца, в който се намираше Мирза. Мирза му предаде пищова на Кара Тозю. Яне се наслади на тежестта на старото оръжие. Полипа инкрустациите на дулото и дърворезбата. После прибра оръжието в силяха си. Мирза се беше грижил добре за него. Камата я нямаше. Турчинът се кълнеше, че не я е загубил, а се намира в къщата му оттатък Босфора. Мирза не беше имал време да се прибере до дома си, за да вземе кесиджийската кама на Яне и да му я върне. Яне го заплаши и каза, че ако следващият път, в който се срещнат, не му върне камата, ще го убие. От думите му разбра, че Кара Мустафа вече не е в сарая си в Истанбул. Със себе си водил някакво момиче, за което твърдял, че е черногорка и я наричал Зеница.
- Може ли да е Ирис? - попита Мирза.
- Тя е! - беше сигурен Яне.
- Нещо друго?
- Вчера е побягнал, като подплашен. Взел със себе си гяурката и тръгнали нанякъде. Може би е разбрал, че си по петите му, башпехливан ефенди!
- Къде е тръгнал? Трябва да разбереш!
- Това ще иска злато, за да мога да развържа езиците на прислужниците в сарая му.
- Злато ли? - грозно изрева Яне и като че ли се сети, че пред него стои един от заподозрените в кражбата на съкровището. Мирза също усети какво мисли Яне и побърза да заговори.
- Разбрах, разбрах накъде е тръгнал, башпехливан ефенди.
- Накъде?
- Според слугите му е тръгнал към Мека. Решил да направи хадж.
- Хадж?
Яне беше чувал за хадж, но не знаеше много подробности.
- Какво е хадж?
- В живота си всеки мюсюлманин трябва да посети поне веднъж Мека и да извърши свещено поклонение в свещения за мюсюлманите град. По-достоен за уважение е хаджа по суша, а не по море. Така Кара Мустафа ефенди е решил да предприеме хадж по суша. Сигурно не иска за известно време да е в Истанбул и смята, че така няма да го откриеш.
- Какъв е маршрутът на хаджа?
Токораз Memo
576
Ятаган и Меч
- Маршрутът? Да не сте луд, Янис ефенди? Не можете да го проследите! Там някъде в пустинята ще ви светят маслото и окото им няма да мигне! Размислете! Изчакайте да се върнат от хадж и тогава ще измислим нещо!
Отдавна вече Яне не слушаше Мирза. Той гледаше към тялото на турчина, което от хубавата храна и добрия начин на живот беше наед-ряло и станало много дебело. Въпреки размерите му, Яне се държеше така все едно, че не го забелязва. Тъй като по принцип Мирза беше слабичък, а коремът му беше започнал да расте, той изглеждаше смешно. Но не само шкембето на турчина беше станало дебело. Яне погледна към ръцете му, те също бяха подпухнали, но все още имаха детски вид. Така пръстчетата му изглеждаха къси, а големите златни пръстени му стояха смешно.
- Маршрутът! - твърдо каза той.
- Не знам. Сигурно ще минат през Босфора, Юскюдар, другата част на града, после Картал, Измит, Ангора, Малатия, Газиантеп, Халеб или Аллепо, Дамаск, Йерусалим и оттам към Медина и Мека.
Като слушаше, Яне разбра, че го чака дълъг път. Трябваше да бърза.
- Може да мине и през Диарбекир, не знам - каза Мирза.
Яне се сбогува сухо с турчина. Не искаше да му предлага да го съпроводи, защото той със сигурност щеше да му откаже. Иначе осъзнаваше, че Мирза щеше да му е от голяма полза в чуждите земи. Остана глух за молбите на турчина да не тръгва след Кара Мустафа. Отново му напомни за камата, че иска турчинът да я намери и да му я върне. Качи се в лодката и се върна в къщата на миниатюриста, но Адюлазиз Левни ефенди го нямаше. Яне нямаше време да го чака. Сбогува се с Шакюре. Погледна момичето, на което за известно време беше гледал като на своя бъдеща жена. После погледна Кара. Може би така беше много по-добре и правилно. Те бяха един за друг - Шакюре и Кара. Двамата щяха да направят хубаво семейство и въпреки нежеланието на Адюлазиз Левни, щяха да го радват чрез внуците си.
Така са устроени хората. Адюлазиз Левни отказваше да види очевидното. Всеки човек е склонен да даде най-ценното си на непознати, но не и на близките си. Хората вярват много по-малко на близките си, защото ги познават и познават техните недостатъци. Само защото не познават недостатъците на външни хора, са готови да рискуват. Един ден разбират, че са се излъгали жестоко, но тогава вече е късно. Яне разбра, че е най-добре Шакюре да бъде с Кара. Какъв живот имаше той, та да го сподели с туркинята? Какво можеше да й предложи? Беше ли готов да жертва мисията си, за да остане и да води нормален живот, като обик
Ill том “Хайдут”
577
V глава “Козбунар “
новен човек? Яне знаеше отговора. Той изведе Аракс и го оседла. Буря вече предчувстваше, че предстои ново приключение и се щураше наля-во-надясно. Яне яхна Аракс, махна на Шакюре и Кара и последван от Буря, тръгна из уличката. Сега, когато беше на гърба на Аракс, тя му се струваше много по-малка. Когато мина покрай къщата на Селим ага, я изгледа дълго и изпитателно. Като че ли искаше да надзърне в нея и в тайните, които тя криеше. Не пропусна да поздрави и Хасан ага. Старият мъж като че ли беше предчувствал, че Яне си тръгва, защото беше излязъл отвън и го поздрави с ниско темане. На Яне му се стори, че старецът направи това с изключително внимание, а може би беше така, защото майсторът кафеджия беше прегърбен.
Яне вежливо поздравяваше всички мъже, които срещнеше, и те му отвръщаха. Повечето вече го познаваха от кафенето на Хасан. Той се чувстваше спокоен, беше приключил с един етап от живота си. Беше живял тук само три дни, но беше допуснал да мечтае, че може да води спокоен и нормален живот. Сега си даваше сметка, че може да остане тук вечно и всички тези мъже щяха бъдат негови комшии, и дори приятели, до края на живота му. Можеше да избере това, но Яне реши да продължи напред. Беше оставил една бележка на Хайрие. Тя трябваше да я предаде на Адюлазиз Левни ефенди. Ето какво пишеше в нея: “Адюлазиз Левни ефенди, благодарен съм ви за всичко, длъжник съм ви, ще ви се изплатя, когато се видим пак!” Беше я написал на български, но Адюлазиз Левни сигурно щеше да намери начин да я прочете.
Така стигна до Ункапан, плати да го превозят от другата страна на Босфора - в Юскюдар, и оттам започна пътуването си и преследването на Кара Мустафа.
Токораз Memo
578
Ятаган и Меч
ЙЕРУСАЛИМ
Пътуването вървеше добре. Яне бързаше, но се опитваше да не преуморява Аракс и Буря. Спеше направо върху земята, под открито небе. У него бяха останали няколко акчета. На няколко места успя да пренощува в кервансарай, като се уговаряше да насече дърва или да свърши някаква друга по-тежка работа. Така понякога си изкарваше и нещо за ядене. Когато останеше без пари, си купуваше шепа маслини. Тукашните маслини бяха много вкусни. Той ги ядеше с хляб и те му се струваха вкусни като месо, а после се напиваше с вода и така гладът му преминаваше. Нямаше кервансарай или по-голям град, през който да мине, и да не му предложат да купят Аракс. Навсякъде му предлагаха много добри пари за коня. С тях той с лекота би могъл да стигне до Мека. Можеше да си купи магаре, муле или друг кон и пак щяха да му останат за пътуването до Мека. Само че беше обещал на Маринчо Бимбеля, че ще му върне конете, а думата на Боляров не биваше да става на две. Така Яне търпеше глада и студа, но даже не си позволи да си помисли, че може да продаде коня на Маринчо Бимбела - Страшния.
Времето беше хубаво, но някои вечери и нощи ставаше доста студено, затова му се налагаше да пали огън. Това обаче го притесняваше, за-щото можеше да привлече вниманието на бандити. Беше чувал, че Анадола е пълен е банди. Той обаче беше кесиджия. Научи се да спи на студеното и без огън. Слагаше ямурлука си така, че да е защитен от студа. С него правеше нещо като палатка, а той дишаше отдолу и така се топлеше. Буря също много го пазеше. Понякога палеше много малък огън и се топлеше на него, но само когато преценеше, че няма опасност да бъде забелязан. Научи се да спи тихо като котка и постоянно се намираше в полусън. Не можеше наоколо да се случи нещо, без да забележи, макар и да спеше.
Така продължи пътуването си през Анадола. Този път вече му беше познат. На връщане от Диарбекир беше минал по него и то през късната есен. Оттогава беше минала само една зима. Някои от хората го познаваха и спираха да поговорят с него. Повечето от тях не можеха да разберат, че той беше ходил чак до Истанбул, пък и оттатък Босфора. Сега виждаха окаяния просяк да се връща, съпровождан от същото онова дяволско псе, но този път яздещ красив и скъп аг. В Ангора остана по-дълго. Питаше за Кара Мустафа и навсякъде му казваха, че е минал преди няколко дни. Беше по следите на Ирис и нейния похитител. Беше ги “захапал” като ловджийско псе и нямаше да ги изпусне.
Ill том “Хайдут
579
VIглава “Йерусалим”
Все по-често сънуваше Диарбекир. Колкото и да беше странно изпитваше някакво смътно радостно чувство, че се връща там. Ако пътят му не минеше през Диарбекир, щеше да е някъде съвсем наблизо около града. Яне забави темпо. Не искаше нещата да се решат в града, в който трябваше да излежава присъдата си и който беше пълен със заптиета, чауши и аскер.
Един ден познатите черни стени на Диарбекир се издигнаха пред очите му. Точно към града се беше насочил Кара Мустафа. Как ли се чувстваше в момента Ирис? Дали Кара Мустафа й беше посегнал? Тези мисли го караха да бърза. Притесняваше се да остане в града, за да не го разпознае някой чауш или пък да срещне някой от своите другари и той без да иска да го издаде. Яне реши да се отбие до имението на Хабил. Искаше да види какво става с тях, как ли са оцелели. Беше сигурен, че Кара Мустафа ще остане за известно време в града, затова беше спокоен. Яне не биваше да остава в града, захцото тук щеше да бъде много опасно за него. Сигурно всички бяха предупредени да внимават. Друг въпрос си задаваше Яне: Защо Кара Мустафа се беше отбил от пътя и се беше отклонил към Диарбекир?
Тъй като идваше от север, Яне влезе в града не през най-голямата порта - Урфа капия, а през Даг капия. Като влезе в града, той страхливо погледна към цитаделата на Ич кале, където беше прекарал две години от живота си. Наблюдаваше цитаделата изпод вежди, за да не привлича вниманието върху себе си. Слезе от коня. Побърза да се смеси с тълпата. Пресече града внимателно. Онова усещане на кесиджия, с което преди толкова години беше пресякъл Станимака, се завърна в него. Всичките му сетива се изостриха до краен предел. Беше нащрек. Без да спира в Диарбекир, Яне излезе от града и яхна Аракс. С бързо темпо тръгна към имението на Хабил. Там, при кюрда, можеше да намери подслон и да организира някакви действия срещу Кара Мустафа.
Като яздеше коня, пътят до имението на Хабил му се стори много по-кратък. Все още не се беше напълно стъмнило, когато силуетът на имението се очерта пред очите му. Отдалеч забеляза нещо странно в имението, но не можеше да разбере какво. Чак когато приближи разбра. Никъде в чифлика не се наблюдаваше движение, нямаше светлини, кучи лай и шум от животни. Какво ли се беше случило? Къде бяха хората? Дали си бяха легнали толкова рано, или пък бяха отишли някъде? Яне не знаеше отговора на нито един от въпросите, затова се приближи предпазливо. Буря също позна мястото, защото започна да маха с опашка, като че ли се завръщаше у дома, но с нищо друго тя не издаде, че усеща някакво присъствие. Не я посрещна и дружен лай от нападащи
Токораз Memo
580
Ятаган и Меч
кангали. Къде ли беше сега огромният черен кангал и дали осъзнаваше, че там далеч, в България, той има потомство - Ураган? Всъщност не се знаеше въобще дали Ураган бе още жив. В последно време Буря сякаш беше забравила за мъката си по раздялата с малката си рожба. Сега тя гордо вееше опашка из запустялото имение на Хабил. Грешка нямаше. Всички сгради бяха запуснати и си личеше, че в тях вече никой не живее. Къде беше отишъл Хабил? Какво се беше случило с него?
Яне скочи от гърба на Аракс. Отиде пред къщата, където живееше Хабил и където беше участвал за пръв път във вечерен намаз. Вратата на каменната къща тъжно висеше на една страна. Влезе вътре. Въпреки че беше тук за последно само преди половин година, личеше си, че разрухата е превзела имението. Чудеше се какво да предприеме. Тогава се сети за посоката, от която бяха дошли Кабил и Нури. Там сигурно се намираше имението на брата на Хабил -Кабил. Яне си спомни онази съдбоносна нощ, когато кесиджията беше нападнал потерята преследвачи и бандата и беше убил Кабил. Може имението на Кабил да е било по-голямо и богато и да се е наложило Хабил да се премести там. Яне потегли в същата онази посока, откъдето бяха дошли Нури и Кабил. Скоро напусна долината, в чийто център беше запустялото имение на Хабил. Изкачи един невисок, широк и полегат хълм и пред очите му се ширна просторна долина. Мракът му пречеше да определи размерите и големината й. Там нейде пред него трябваше да бъде имението на Кабил. Вече съвсем се беше стъмнило. Трябваше да намери имението на кюрда, защото иначе рискуваше да прекара вечерта на открито, тук, сред планината. Той вече усещаше пронизващия студ и това го накара да пришпори Аракс. Скоро забеляза някаква мъждива светлина. Това го зарадва. Пред него имаше нещо и то сигурно беше с покрив, така че поне нямаше да спи под открито небе. Скоро се изправи пред ниска каменна хижа. В тъмното не можеше да я различи добре, но по всичко си личеше, че се състои само от една стая. Тя беше с толкова лош градеж, че отдалеч приличаше на струпана голяма купчина камъни. Това не можеше да е домът на владетеля на тази долина. Хората все пак щяха да го упътят. Като гледаше мизерията, не искаше да затруднява бедните хорица. Ако имението на Кабил беше наблизо, гой щеше да се опита да се добере до него, преди всички да са заспали. Яне скочи от гърба на коня, я Буря цялата настръхна. Похлопа на вратата. Хората отвътре сигурно вече бяха чули чаткането на копитата на Аракс, но никой от тях не излезе да го посрещне. Сигурно се страхуваха. Какво можеше да прави толкова закъснял пътник тук, на края на света?
Яне отново похлопа на дървената врата.
- Кой е? - отвътре се дочу женски глас.
Ill том “Хайдут “
581
VI глава “Йерусалим
Знаеше, че дори да каже кой е, това няма да помогне, затова реши да каже кого търси.
- Търся Хабил ефенди - каза той.
Отвътре се чу приглушен шепот.
- Хабил ли? Кой го търси?
- Аз съм един негов познат.
Шепотът отвътре продължи. Мина доста време преди Яне да чуе как дървеното резе отвътре се отмества. Вратата се отвори. На прага стоеше жена.
- Какво търсиш тук по това време? - попита тя.
Какво ли беше станало с мъжете? Защо имението на Хабил беше запуснато, а тук нямаше мъже?
- Търся подслон за през нощта.
Жената недоверчиво го гледаше. Отвътре го лъхна миризма на мръсно, кисело и застоял въздух. Имаше и още една миризма, която му беше много добре позната, но сега не успя добре да определи каква е.
По всичко си личеше, че жената не смята да го пуска в стаята да пренощува.
- Ти откъде познаваш Хабил? - гласът й звучеше мнително.
Яне се чудеше какво да каже. Най-накрая реши да й разкаже.
- Миналата есен бях тук и участвах в една потеря. Видях как убиха брат му Кабил.
Като казваше това Яне не очакваше някаква реакция, но изведнъж жената се хвана за сърцето и залитна, като за малко щеше да падне на земята. Яне се втурна да я подхване. Едно момче, почти на неговите години, изскочи от стаята и е мутиращия си глас каза:
- Мамо, мамо!
Доколкото Яне успя да види, в стаята цареше мизерия. Двамата поставиха жената на нисък нар от дясната страна на вратата. До него имаше друг нар, върху който лежеше друга жена. Макар да беше подала само главата си над завивката, личеше си, че тя е по-старата от двете. Те бяха или майка и дъщеря, или свекърва и снаха.
Яне веднага позна момчето, това беше Нури.
- Позна ли ме? - попита го той.
- Не - отвърна Нури.
- Миналата есен аз бях при Хабил ефенди, когато баща ти дойде и ни взе да преследваме някакъв беглец.
- Ъхъ, преследвахме Ибрахим.
- Тоя изверг! - каза жената, която лежеше на съседния нар.
Яне я погледна. Тя беше въплъщение на старостта и грозотата. Косата й беше сплетена на плитки, но това не скриваше, че е мръсна и сплъс-
Токораз Memo
582
Ятаган и Меч
тена. Жената миришеше на старост и нечистота. Зъбите й бяха редки, а устните тънки и обърнати навътре, както става при жените, когато им изпадат зъбите. Тя фъфлеше по начина, по който фъфлят щърбавите хора. Кожата й беше набръчкана и прорязана от дълбоки белези, които още повече подчертаваха грозотата й. Те й придаваха зловещ вид.
Чак сега Яне разбра каква беше тази едва доловима миризма, която чувстваше от одеве. Сега, когато погледна жената, се сети. Това беше “миризмата” на смърт. Смъртта витаеше в тази стая. Отначало си помисли, че старицата скоро ще умре, но после се засмя на себе си. “При смъртта никога не се знае - каза на себе си. - Може теб да дебне, а може жената или Пури да са следващите, които тя ще покоси. Когато си имаш работа със смъртта, никога не знаеш” - тази мисъл накара космите на ръцете и гърба му да настръхнат. Ето защо хората се страхуваха от смъртта и изпитваха ужас, когато я почувстват около себе си. Те се страхуват инстинктивно да не би те да са следващите.
Въпреки че беше зле, грозната старица изведнъж се оживи и дълго кълнеше този Ибрахим, който явно беше сторил нещо много лошо на хората в тази къща, но Яне така и не разбра какво е било то.
Тихите викове на старицата помогнаха на жената да се свести. Тя погледна Яне с неразбиращ поглед и чак когато Нури я напръска с вода, като че ли разбра какво става. След това започна да се вайка. Яне разбра, че с жените няма да се разбере, затова реши да говори с момчето. То беше горс-долу на неговата възраст, беше по-ниско, но грубо и набито. Тежкият кърски труд беше оставил отпечатък върху тялото му.
- Тази вечер ще остана да спя тук, имаш ли нещо против?
Момчето само поклати глава.
- Тук, в къщата, с майка ми и баба ми, няма да може да останеш, но отзад има сайвант.
- Гладен съм! Имате ли да ми дадете нещо за ядене? - пак попита Яне.
- Ядене нямаме! - категорично отвърна момчето.
- Никакво ли?
- Никакво. Гладуваме.
Яне погледна двете жени и му стана жал за тях. Изведнъж от дъното на стаята се очертаха още две фигури. Едно момиче беше прегърнало малко момченце и го държеше пред себе си.
- Това са сестра ми Айше и малкият ми брат Али - представи ги Нури.
Яне се поколеба как да се представи и реши да лъже.
- Аз съм Янис.
- Янис? - повтори момичето. - Странно име.
- Да, грък съм.
- Грък! - тримата кюрди го гледаха все едно, че е прокажен. - Ти си гяур!
Ill том “Хайдут”
583
VI глава “Йерусалим
Яне се ядоса. Виждаше окаяния вид на хората. Те живееха в нещо като землянка, в мизерия и го наричаха “гяур”, като че ли бяха нещо повече от него. Въпреки това реши да си изясни нещата, а утре, още сутринта, щеше да тръгне да търси Хабил.
- Какво е станало с имението на Хабил? - попита Яне.
- Руши се.
- Защо се руши? Къде е Хабил?
- Чичо почина още през есента. Хората му се разотидоха, а ние все още сме тук - последното Нури каза с някаква гордост в гласа.
Хабил беше починал.
- Измряха всичките - каза пак Нури. - Умря и Бурчин, и Хабил. Сега всичко е наше.
Яне огледа прихлупената стаичка, мизерията под мъждивата светлина, помириса миризмата на безнадеждност. Явно за Нури беше важно да има всичко това.
- Коя е Бурчин? - Яне попита само така, колкото да има време да измисли нещо по-смислено.
- Дъщерята на чичо и наша първа братовчедка. И тя умря. Всички умряха - каза младият кюрд и се усмихна.
- Да не си посмял да говориш лошо за милата ми Бурчин! - сопна му се Айше.
- Ще говоря! - троснато й отвърна Нури. - Виж докъде ни доведоха Бурчин и Ибрахим. Тя, глупачката, беше приятелка на Бурчин и Ибрахим! - каза Нури, като гледаше към Айше. - Не, не, беше влюбена в Ибрахим и искаше да се омъжи за него!
- Не е вярно! - простена Айше, но по всичко си личеше, че брат й говори истината.
- Вярно е! Но пък той се влюби в Бурчин. Тя трябваше да бъде моя, но се влюби в Абдаллах.
Яне разбра, че между брата и сестрата ще се разгори спор и реши да си изясни нещо.
- Кой е Абдаллах?
- Нбрахим Абдаллах. Така се наричат еничарите.
Яне вече нищо не разбираше. В този момент малкото момче, което досега беше държано от Айше, се откопчи, затича се към него и го ритна с всичка сила в крака, като с пискливото си гласче извика:
- Гяур!
Спорещите като че ли въобще не забелязаха това. Майката само се усмихна, явно радвайки се на проявата на своя син. Само едно нещо интересуваше Яне и когато по някое време свадата утихна, той попита:
- Къде е гробът на Хабил ефенди?
Токораз Memo
584
Ятаган и Меч
- Ела да ти го покажа!
Нури го изведе навън. Яне беше благодарен, че напуска подтискащата стая. Беше готов да спи под открито небе, но не и в тази дупка. Яне пое поводите на Аракс и го поведе към задния край на ехлупенага каменна колиба. Тук имаше грубо скован сайвант. Той беше скован от големи груби дъски, между които имаше голямо разстояние.
Завърза Аракс в сайванта. Беше му странно да затвори тук красивото скъпо животно.
- Ще спиш тук! - каза Нури и посочи купа със сено. Там, на едно място, беше направено нещо, подобно на място за спане. - Тук спеше Ибрахим.
Яне погледна грубо скования сайвант. За него беше ясно, че той е гостенин, старицата беше болна или умираше, но защо този Ибрахим беше спал тук?
- Защо Ибрахим е спал тук отвън? - попита Яне.
- Защото беше еничар.
Яне не можа да разбере защо еничарите трябваше да спят отвън. Той знаеше, че еничарите са страховити воини. Едва ли такъв воин щеше да допусне да го извадят да спи навън, тук, в сайванта? Сигурно Нури нещо грешеше.
- Ела да ти покажа гроба на Хабил! - каза Нури и понечи да тръгне, Буря обаче се изправи и цялата настръхна. Личеше си, че младия кюрд го е страх. Яне махна на Буря и излезе. Той мислеше, че ще вървят дълго, но те само излязоха и току зад къщата, пред очите му, се разкри нещо като малко гробище. Не знаеше дали всички малки хълмчета са гробове, но два от тях бяха оформени като гробове. По пътя Яне попита:
- Как се казват двете жени?
- Майка ми се казва Жулиде ханъм, а баба ми е Гюлфие.
- Еюлфие на майка ти или на баща ти е майка? - продължаваше да разпитва Яне.
- Гюлфие е майка на баща ми Кабил и на чичо Хабил.
- А това тук твои братя и сестри ли са! - попита Яне, като посочи малките купчинки от натрупани плоски камъни наоколо. Те бяха в много окаяно състояние и дори не приличаха на гробове.
Нури не отговори, а се обърна да си ходи, като отнесе със себе си и светлината. Яне си легна гладен в сламата. Дори Аракс отказа да яде от сеното. Буря се беше свила до паянтовата врата и пазеше входа на сайванта. Въпреки умората, сънят бягаше от очите му. Дали беше от преумора, превъзбуда или от студа, не знаеше. Лежеше с отворени очи, а спомените му го отвеждаха в далечната българска земя. Спомни си Боляровия хан и своите роднини. Колко далеч го беше отвела съдбата му. Пак не беше намерил време да се види с баба си, дядо си, майка си и ба
Ill том “Хайдут “
585
VI глава “Йерусалим
ща си. Сети се за Гюлфие. Дали и неговата баба сега не лежеше и не береше душа там. близо до Станимака? Сега всичко, което беше направил, докато беше в Козбунар, му се струваше незначително. Трябваше да намери време да отиде до родния си хан. Мислите му ставаха все по-мрачни и все повече го превземаше някакво чувство на безнадеждност и вина. Стори му се, че не спа през цялата нощ. Някакво черно рошаво животно беше легнало и се беше свило върху гърдите му и го душеше.
На другата сутрин стана рано. Сам не можеше да определи дали се събуди, или просто реши да стане, но веднага оседла коня и следван от Буря потегли обратно към Диарбекир. Въобще не се обади на домакините си. Тези окаяни хора го отвращаваха. Не искаше да има нищо общо с тях.
Когато се изкачи на върха на хълма, се обърна назад. Не се беше простил с хората, защото те не заслужаваха, но пък в това място имаше нещо, което го правеше близко за него. Яне не знаеше какво е то, но го чувстваше с цялата си душа. Сбогува се с това място, с тази долина, високо в планините на Анадола. Хората тук бяха обречени. Спомни си смешното чувство на Нури, че щом е оцелял е победил. Той беше станал владетел на двете пустинни долини. На Яне му беше ясно, че Гюл-фис скоро ще си отиде от този свят. Нейните синове я бяха изпреварили и си бяха отишли преди нея. Сега беше дошло нейното време. Сигурно Жулиде скоро щеше да я последва. Сами, децата бяха обречени, тъй като нямаше възрастен мъж, който да ги защитава. Айше щеше да бъде продадена или взета от някой мъж, а Али и Нури щяха да си останат за цял живот роби на долините. Те щяха да стават все по-бедни, тъжни и пропаднали, но чувството, че са победили в някаква тяхна измислена борба и че са останали докрай, щеше да ги крепи. И те бяха губещите в цялата тази битка не защото долината щеше да ги победи, а защото битката, в която участваха, беше загубена от самото начало и беше безсмислена. И колкото повече се опитваха да победят в тази борба, толкова повече щяха да затъват в нея. И дори да си доведяха жени и да имаха деца, само щяха да направят и тях заложници на долината и да ги обрекат на същата загубена битка. И колкото повече деца и жени имаха, толкова повече хора щяха да направят губещи. За тях щеше да е по-добре да се преместят в Диарбекир и там да станат най-нисши просяци, но да разкъсат тази прокоба. Те обаче се чувстваха победители. Те се бяха вкопчили в тази борба. Поне Айше можеше да бъде спасена. Яне й го пожела от все сърце, обърна се и тръгна. Скоро мина отново покрай имението на Хабил. Мислено се сбогува и с него и чак след това намери сили да събере мислите си. Започна да мисли за себе си и за собственото си пътешествие и мисия. Той разбра колко силна беше долината, защото сам беше станал неин пленник, пък макар и за малко. Колко
Токораз Memo
586
Ятаган и Меч
ли хора бяха намерили смъртта си в нея? Спомни си малките каменни купчинки. Колко трудно беше да се измъкнеш жив от тук. Сигурно той беше един от малцината успели да сторят това.
Когато видя черните стени на Диарбекир, вече беше весел и усмихнат. Долината на Хабил и Кабил беше по-черна и от черните души на диарбекирци. Яне отседна в един хан и започна да разпитва. Той беше облечен в кюрдски дрехи. Скоро разбра, че Кара Мустафа наистина е в Диарбекир. Отначало малко се учуди на това, че хората знаеха, но скоро разбра каква е причината. Той се беше отбил от пътя, за да дойде и да посети брат си. Да, братът на Кара Мустафа - Кара Исмаил, беше назначен преди повече от две години за управител на Диарбекир и околните вилаети. Хората обсъждаха посещението на по-големия брат, който също беше богат човек и имаше някъде другаде из Империята своя ка-аза или по-голямо владение.
Като научи тази новина, Яне за малко не се задави с кафето, което пиеше в един от хановете на Урфа капия. Сега нещата започнаха да му се изясняват. Може би затова беше изпратен именно в Диарбекир на заточение. Кара Мустафа го беше предал, а брат му беше длъжен да го пази. Ето защо се бяха отнесли с него толкова жестоко и го бяха държали две години в отделна килия. Ето защо за малко не беше полудял.
Следващите дни Яне се настани в един кервансарай. От тук той провеждаше своето разследване. Когато научи, че конакът на Кара Исмаил е извън града, българинът се успокои. Така нямаше опасност, както си обикаля из града, да се срещне с братята. Не бързаше, защото разполагаше с време. Кара Мустафа нямаше за къде да бърза и сигурно щеше да остане поне няколко дни на гости при брат си. Беше неразумно да се опитва да се приближава до похитителя тук, където той щеше да бъде охраняван много добре от пазвантите на брат си. Рискът за него, тук да планира нападение, беше много голям, затова Яне се отказа. След като вече се намираше тук, той реши да насочи усилията си към това да издири човека, който толкова го беше подкрепял и радвал преди време. Скоро откри, че повечего затворници не стоят през цялото време в затвора, а всеки ден ги извеждат да работят. Местните бейове се облагодетелстваха от труда им. Те ги използваха като роби и ги експлоатираха жестоко.
Един ден Яне разбра къде ги водят да работят. Всъщност това въобще нс беше трудно, просто рано сутринта стана и отиде до една от портите на Ич кале, при Йени пазар. Остана да чака пазачите, скрит в тълпата на пазара, но никой не излезе. На другата сутрин отиде на другия главен изход, който беше към Даг капия и се казваше Сарай капия. Тук видя тъжната върволица, която излезе от цитаделата. Яне беше скрит в една от малките странични улички, защото не искаше някой от хората, с
Ill том “Хайдут
587
VI глава “Йерусалим
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги