i_777cd7fb180b1450

- Това, което най-много ме интересува, е това, което съм. Какъв съм аз, знаеш ли?

- Да, вие сте войвода!

- Войвода, да! Но освен войвода, аз съм и нещо друго. От много години те наблюдавам и реших, че ти също си достоен да станеш като мен, за да може един ден, когато мен вече няма да ме има, ти да ме заместиш!

Яне умираше от любопитство да разбере какво друго е Велко, но не смееше да попита.

- Има едно съсловие в Империята и аз принадлежа към него. Ние не се познаваме, но всеки един от нас е чувал за другите. Когато имаме поставена задача, я изпълняваме докрай, независимо колко време ще ни отнеме и колко далеч трябва да отидем. Аз съм действал и в Либия, и в Египет, и в Персия, и Алжир, но ми се е налагало да действам и във Франция, и в Англия, дори в Русия.

От дума на дума Яне ставаше все по-заинтригуван, но все по-неясно му ставаше за какво точно говори мъжът.

- Какво е това нещо, войводо?

- Говоря ти за кесиджийте.

Ill тим “Хайдут

169

II глава “Бачкьой

- Кесиджия? - Яне беше чувал нещо за кесиджиите, но сега нищо не се сещаше. - Вие кесиджия ли сте, Велко войвода?

- Да, аз съм кесиджия! Казвам ти това само веднъж и повече няма да го повторя, нито ти трябва да го казваш на някого!

- Най-добрият кесиджия ли сте, войводо?

- При нас няма най-добър. Ние приемаме задачата да убием някого и после го преследваме. Ние сме неумолими като смъртта. Кесиджията е дясната ръка на смъртта. Ние винаги убиваме с уважение към жертвата. На нас ни плащат да убием, но не и да унизим някого. Ние сме последното нещо, което човекът, който трябва да убием, вижда, затова трябва да сме чисти и духовни. Ние не убиваме хората като на лов и не ги отчитаме като бройка, затова при нас няма най-добър. Всеки един от нас знае, че както ние дебнем хората, така нас ни дебне нашият преследвач. Само кесиджия може да победи кесиджия, така че никога не си позволявам да си мисля, че съм най-добрият, загцото знам, че някъде има един кесиджия, който един ден ще ме срещне със смъртта!

- Учителю, не може ли кесиджията някой ден да си умре спокойно в леглото?

- Това не се случва на кесиджийте. От момента, в който ние решаваме да станем кссиджии, приемаме мисълта, че няма да живеем обикновен живот, както останалите хора, и няма да умрем като тях, спокойно в леглото си. Всеки един от нас в живота си трябва да подготви поне един кесиджия, за да не изчезнат кесиджийте. Така аз реших този човек да си ти.

- Защо точно аз, учителю?

- Ти си роден за кесиджия. От много години те наблюдавам и смятам, че ти си достоен да бъдеш мой ученик.

- Но, учителю, аз искам да стана най-добрият пехливанин! Не искам да бъда кесиджия! Поне досега не съм мислил за това.

- Това, че си кесиджия няма да ти пречи да станеш най-добрият пехливанин, нито да си каук. Никой не бива да знае, че си кесиджия!

- Дори другарите от дружината ли?

- Да, дори те!

- Значи никой от тях не знае, че вие сте кесиджия?

- Да! Освен това нямаш право да избираш, аз те избирам и ти не можеш да откажеш! Ти си избраният!

- А, ако не искам?

- Ако не искаш, ще умреш още тази нощ, тук, и никой никога повече няма да чуе за теб!

- А, може ли малко време да помисля?

- Не, ние кесиджийте никога не разполагаме с време за мислене! Решавай веднага!

Токораз Memo

170

Ятаган и Меч

Като каза това Велко извади ятагана си, сякаш за да подсили въздействието на думите си. Яне нямаше никакво съмнение, че след всичко, което му беше казал за кесиджийте, Велко ще го убие в момента, в който откаже. Пред него нямаше два пътя. Ако искаше да оцелее и пак да се бори, трябваше да приеме.

Яне стоеше и се чудеше какво точно да каже на Велко, за да разбере той, че е съгласен. Притесняваше се да не би огромният мъж да реши, че мълчанието е колебание и поради недоразумение да го посече. Той погледна Велко в очите и за пръв път погледът му не се хлъзна към белега. Той го гледаше и мълчеше. Велко също го гледаше. Двамата нямаха нужда от думи. Яне разбра, че току що беше приел нещо, което щеше да промени и да остави отпечатък върху целия му живот от тук нататък.

- Току що ти казах, че сред нас няма най-добър, но ти трябва да сс стремиш непрекъснато да бъдеш най-добър, за да оцелееш. Аз искам ти да бъдеш най-добрият, защото обикновено кесиджията, който готвиш, слага край на собствения ти живот. Аз искам да бъдеш най-добрият, за да умра от ръката на най-добрия! За мен това ще бъде чест!

- Но, аз не искам да ви убивам или да ви нараня по какъвто и да е начин, учителю!

- Знам, че си искрен и че сега не искаш, но някой ден може би точно така ще стане! Обикновено така става, така че се готви, за да бъдеш достоен! Винаги помни това, което ти казах, където и да се намираш, с каквото и да се занимаваш!

А сега дай да видя как работиш с кама!

- Нямам кама, учителю, имам само нож.

- Нож?! Ножът не е кесиджийско оръжие! Трябва ти кама!

След това Велко извади една тънка и остра като бръснач кама. Нейното острие беше като змийски език, а когато го почукаш и най-леко с нокът, то започваше да пее и да звъни като камбана, но някак по-тънко и заплашително. Камата пасна в ръката на Яне, като че бе правена за него.

След това Велко започна да учи Яне как да работи с кама. Техниката му беше много по-различна от тази на Диньо Циганара. Скоро момчето оцени силата и ефективността на техниките, които Велко му показваше. Докато при Диньо прихватите и акробатиката с ножа бяха много важни и работата с нож беше много ефектна, при Велко водеща беше ефективността. Големият мъж го учеше как с всяко мръдване, с най-малки усилия и по най-невидимия и внезапен начин, да наранява и убива. Целта на Велко във всеки един момент беше да убие, директно, късо и бързо, без никакви орнаменти, красота и забавяне. Мина време преди Яне да започне да оценява красотата в това, на което го учеше кесиджията. С действията си Велко, непрекъснато и по всякакъв начин, потвърждаваше думите си.

Ill том “Хайдут “

171

IIглава “Бачкьой”

Освен атаките отпред, когато двамата противници са лице в лице, Велко започна да го учи как се прави атака с нож отзад. Учеше го как да запуши устата на пазача, а след това да го прониже в сърцето отпред, отзад през плешката или в бъбреците. След това му обясняваше колко време ще живее пазачът, дали може да извика и накъде хвърчи кръвта, как ако иска да мълчи, трябва да го пререже между ребрата. На Яне му стана ясно, че Велко беше правил това много пъти и говори от личен опит. Кесиджията толкова точно и “шарено” му обясняваше всичко, че той го запомняше веднага и както му се струваше - завинаги.

Заниманията на Яне и Велко станаха редовни. Всяка вечер двамата отиваха в пещерата и там кесиджията го учеше. През деня дружината се готвеше, като се грижеха за оръжията, бореха се, стреляха и правеха всичко, което Яне беше правил на изпита. Вечер, след ядене, двамата се оттегляха в пещерата и докато останалите пиеха и говореха, те се упражняваха. Освен с кама, Велко учеше Яне и на още едно кесиджийско оръжие. То се наричаше ортома и представляваше разплетено дебело въже, с множество куршумени (оловни) топчета, накачени на всяко жило. Велко твърдеше, че това е едно от най-опасните оръжия. За учудване на кесиджията Яне за съвсем кратко време стана много добър с ортома. Велко беше искрено изненадан. Това беше така, защото ортомата имаше много общо с боя с пешкири, който Яне многократно беше упражнявал. Велко се усмихна, когато Яне му разказа за това упражнение. Той много го хареса. По-късно хайдутите му разказаха за битката между Яне и Кара Тозю и когато мъжът започна да се оправдава, войводата искрено се смя.

Освен с останалите оръжия двамата се упражняваха и с ятаган. Една вечер Яне сподели с Велко слабите места, които беше открил в ятагана и двамата мислеха върху това как трябва да се промени формата му, за да може той да става и за мушкане.

Това продължи дълго време. Мъжете не ходеха никъде и не нападаха кервани. Велко изцяло се беше посветил на подготовката на кауците, а вечер - на обучението на новия кесиджия. За Яне дните минаваха като мигване с клепач. Той беше непрекъснато зает, през целия ден, а понякога и нощем оставаше да се упражнява до пълно изтощение и изнемо-га. Велко му беше казал, че може всеки момент да получи първата си задача, така че трябваше да е готов. Яне не се чувстваше готов, затова се упражняваше. Освен това така не му оставаше време да осъзнае с какво се беше захванал и къде беше попаднал.

Скоро разбра, че пещерата, в която всяка вечер се упражняваха, беше кръстсна на Велко. Всички я наричаха Велковата дупка. Кауците знаеха за съкровището, но това като че ли не им правеше никакво впечатление.

Токораз Memo

172

Ятаган н Меч

През деня мъжете отделяха най-много време за борба. Яне беше най-добрият сред тях. Най-трудно му беше да се бори с Манол, Диньо и с Кара Тозю. Един ден, тъкмо когато за пореден пъг беше натръшкал на земята най-силните и тежки хайдути, към него се приближи Велко.

- Хайде да се поборим!

Яне погледна огромния мъж и целият настръхна. Той много пъти вече се беше убеждавал колко силен, бърз, лек и пъргав е кесиджията Велко. Сега виждаше извисяващото се над него тяло и се чудеше дали ще бъде толкова ловък и вещ и в борбата. Едва ли. Това бяха съвсем различни неща. За момент изпита желание да му покаже, че поне в едно нещо е добър колкото него и дори по-добър. Сега беше моментът! Велко го беше виждал как се бори, но едва ли си даваше сметка колко силен и бърз е. Ако войводата разчиташе само на силата и на ръста си, щеше да загуби. Спомни си първата си среща с Велко. Той току що беше спечелил борбите на Четиридесетте извора, а Велко тогава беше гърчаво джудже. Как би се учудил дядо му, ако знаеше, че днес той, Яне Боляров, се бори и се изправя срещу същото това джудже. Победата щеше да бъде за Яне. Той беше в много добра форма. В този момент си спомни еленсито, с което беше ударил башпехливанина Кая и го беше проснал в несвяст на земята. Той щеше да победи!

Велко беше свалил елека си и сега се изправи срещу него. Яне отдавна вече беше загрял и беше успял да си почине след борбите с останалите хайдути. Някой от кауците извади гайда и бавно засвири. Протяж-ният звук на гайдата се разнесе из клисурата, думите на песента не се чуваха, но всички знаеха, че става въпрос за това как двама пехливани на пехливаните, двама юнаци и синове на тая земя, се изправят един срещу друг, сили да премерят и своето юначество. Яне не чуваше думите на песента, но те сами се появяваха в главата му. Музиката ги носеше. Скоро момчето разбра, че тази музика носи точно тези думи и тази песен не съществува, и никой не я знае, защото тя сега се пишеше. Той и Велко бяха нейните създатели.

Яне слушаше звука на гайдата и му се струваше, че там вече е казано това, което предстоеше да се случи. Той се вслушваше и искаше да разбере как ще завърши тази борба и какво да направи. Велко беше внимателен и с лека стъпка, като вятъра. Той не се движеше, а като че ли танцуваше, пропит от същия този звук на гайдата.

Яне беше нащрек. Велко имаше предимство, защото знаеше как се бори. Двамата бяха сухи - това щеше да му даде още по-голямо предимство. Въпреки че внимателно следеше войводата, неговото “бъркане” и първа му атака останаха загадка за него. Това беше най-бързата и внезапна атака, която досега беше виждал. Никога не беше виждал такова не

Ill тим “Хайдут

173

II глава “Бачкьой

що. Дори баща му и дядо му щяха да бъдат изненадани от тази бързина и точност. Яне успя само да извика, светът се завъртя пред очите му в шеметен танц, а след това всичко застина и пред очите му остана само ясното синьо небе. Яне не можеше нито да вдиша, нито да затвори очи. Искаше да затвори очи от срам, защото беше победен. За пръв път Яне беше победен без борба, без съпротива и без да успее да направи каквото и да е. Той не само беше победен, той беше унизен. Той, Яне Боляров, беше разгромен. Той беше потъпкал честта на Болярови. Мина време преди да се изправи. Цялото тяло го болеше. Искаше още да се бори с Велко, за да защити честта си, но не можеше. Краката му не го слушаха.

След това мъжете седнаха да хапнат около огъня. Велко седеше невъзмутим, като че ли нищо не се беше случило. Кара Тозю беше много щастлив, а Яне се чудеше как ще се упражнява довечера. По време на обяда всеки залък засядаше в гърлото му и на няколко пъти едва се сдържаше да не се разплаче от яд, безсилие и срам. Тъй като и без това не можеше да яде, той реши да заговори Велко.

- Велко хайдут, много добре се борите! Къде сте се учил?

Велко се хранеше спокойно и отговаряше спокойно.

- Аз се боря откакто се знам. Баща ми беше много добър пехливанин. Той беше побеждавал най-силния пехливанин за времето си в Империята - легендарния Канатлъ* Димо, известен още като Димо Тепфслията. Крилат Димо е побеждавал много пъти в Къркпанарските игри, докато баща ми не го победил.

Яне много пъти беше чувал за Крилат Димо. Неговият дядо му беше разказвал за борбите си с него. Крилат Димо бил най-известният шампион за времето си, по-известен дори от Кая. Той беше чувал, че само един човек е успявал да победи Димо и това бил самият Вълчан войвода. Яне много обичаше да слуша разказите за Димо и за Вълчан.

- Аз знам кой е победил Канатлъ Димо!

- Нали ти казах, баща ми! - спокойно отговори Велко, без да се сърди, че Яне го прекъсва.

- Само Вълчан войвода е успял да победи Канатлъ Димо.

- Нали ти казах вече!

- Какво?!? - Яне беше стъписан. - Да не би вашият баща да е Вълчан войвода?!

Като чуха въпроса, всички кауци бурно се разсмяха.

- Всички знаят, че Вълчан войвода е баща на Велко войвода! - казаха кауците. - Някога Вълчан беше нашият войвода!

- Нашият род е наследник на Момчил войвода, който преди турцитс да дойдат тук е бил господарят на тази планина. Затова ти казах, че те

* канатлъ - тур. крилат

Токораз Memo

174

Ятаган и Меч

зи планини по право ми принадлежат, така както преди са принадлежали на предците ми. Ние произлизаме от село Пашакьой. От нашия род е бил и Патриарх Евтимий - този, който завърши дните си в Бачковската обител. Макар и наричан Търновски, той е бил от нашия род. Когато и царете се уплашили и не знаели какво да правят, отбраната на Търнов останала в ръцете на Евтимий. Хората се чудели как той успял да проведе отбраната на града, а това е съвсем нормално, защото той бил от нашия род - от рода на Момчил войвода.

Яне слушаше думите на войводата и все повече се озадачаваше. Кой беше този род?

- Ти много добре знаеш кой е моят род и си чувал за него! - каза Велко. - Моят род се нарича Бимбелови.

Чак сега Яне се сети. Явно ставаше въпрос за Бимбалови, поне така дядо му ги наричаше. Това беше най-известният пехливански род, който от много години си съперничеше с Болярови. Ето защо Велко го беше победил. Никой от Бимбелови не беше случаен борец. Всички те бяха много добри пехливани. Дядо му му беше разказвал за Канатлъ Ди-мо, че е от Бимбелови. Явно Вълчан войвода и Велко също бяха от тях. Чак сега Яне прозря защо Велко каза, че го е следил от много време. Гърбът му настръхна. Ето защо онази вечер, преобразен като гърбав и сакат човек, той беше посетил Боляровия хан. Той беше шпионирал него и въобще Болярови.

До вечерта Яне беше омърлушен. Беше попаднал в ръцете на един Бимбал. Той беше учен, че трябва да побеждава Бимбалови, а сега беше победен от един от тях.

Тази вечер нямаше да може да се занимава с Велко, защото цялото тяло го болеше. Той се беше отделил и се беше уединил, за да помисли върху всичко, което се беше случило. Велко и Айше също се уединиха, така че за Яне вече нямаше никакво съмнение, че те двамата са като мъж и жена. По някое време, както си стоеше, към него се приближи Василка. Тя му заговори с равен глас. Яне беше забелязал, че Велко се отнася с особено уважение към нея и й казва “мале”. Айше му беше казала, че Василка е отгледала Велко още от дете. Тя спомена нещо за брат на Велко, но Яне така и не разбра добре. Сега жената заговори, но така все едно не говореше на него. Тя гледаше в същата посока, в която гледаше и Яне.

- Човешкият живот е странно нещо. Хората цял живот се боят от смъртта и се опитват да отблъснат старостта. Много от хората смятат, че като откажат да пораснат ще успеят да задържат живота си далеч от старостта. Така отначало отказваш да пораснеш. Струва ти се, че така

175

III том “Хайдут “

IIглава “Бачкьой”

ще забавиш времето или ще го спреш. Искаш вечно да останеш в това щастливо и безгрижно време, наречено детство.

Така правех и аз, когато бях дете. Виждам, че и ти не искаш да пораснеш, но никой не ге пита! Аз гледах и не можех да разбера останалите деца, които до едно искаха час по-скоро да пораснат и да станат големи. Така те, докато трябваше да бъдат деца, мечтаеха да станат големи, а когато пораснаха, тъгуваха за пропуснатото детство.

Аз не бях като тях. По всякакъв начин се опитвах да спра времето и да остана млада. Загубих детето си. По-късно отказах да имам друго. Струваше ми се, че като нямам дете, а виждам как децата на моите набори растат и стават големи мъже и жени някак оставам далеч от всичко това, като че ли то не ме засяга. Повечето хора разбират, че остаряват по децата си, като ги виждат как те порастват и стават възрастни. А аз разбрах, че остарявам по децата на другите хора. Отначало смятах децата за лоши, но по-късно разбрах, че точно те ни спасяват, затова ги взех и ги отгледах, и вече не се взирах в себе си, а в тях.

Ти твърде много се взираш в себе си! Дали не правиш това от страх? Помни, че ако не е от страх, някой ден ще породи страх! Когато много се взираш в себе си, започваш да се възприемаш като център на света и най-важното нещо в него. Точно тогава се появява страхът.

Жената говореше гака, че Яне чувстваше искреността в думите й. Тези думи съдържаха голяма сила и той я усещаше. Тези думи, изречени от много по-старата от него жена, го накараха да се чувства неудобно. Той поиска да се обърне, за да види очите на баба Василка, но само изстена. Цялото тяло го болеше.

- Лошо си ударен! - каза жената.

След това тя го хвана със сухите си и слаби ръце за врата. Яне почувства как странна топлина се разлива по тялото му, а мускулите му се отпуснаха. Жената леко, но достатъчно категорично, го натисна надолу, като го постави да легне по гръб на земята. След това бавно докосна ребрата му, като прекара ръка през гърдите му. Яне отново почувства загадъчната топлина. Както си лежеше и гледаше звездното небе, изведнъж видя някой да се надвесва над него. Погледна по-внимателно. Беше Айше. Старицата явно я беше повикала само е един жест и сега нещо й каза. Тя кимна разбиращо с глава и изчезна нанякъде. После Яне почувства някаква слабост и в същото време вътрешна топлина го заливаше на талази. Очите му горяха. Той се отпусна и ги затвори. Главата му се въртеше. После почувства, че го носят нанякъде, но не знаеше нито кой го носи, нито къде го отнася. Нямаше сила дори да отвори очи, но все още беше буден и чуваше всички гласове, и въобще всичко, което се случваше е него.

Токораз Memo

176

Ятаган и Меч

Когато отвори очи, видя, че лежи до едно огнище. Изправи глава и видя, че се намира в много по-малка пещера от Велковата дупка, а може би това беше някакъв страничен ръкав. Разбра, че е в пещера по стените. Пещерата беше така направена, че приличаше малко на одая, а огнището беше съвсем като огнището в Боляровия хан - голямо и измазано с кал, а отгоре варосано. Той лежеше на пода, който беше глинен и покрит с шарени черги. Огнището го заливаше с топлина, но не само пряката топлина го топлеше, въздухът в малката пещера беше затоплен. Той се огледа и видя, че пещерата има дори дървена порта. Така топлият въздух оставаше вътре. Василка стоеше до него, седнала на ниско трикрако столче. Тя го гледаше, мърмореше нещо под носа си и хвърляше някакви билки в огъня. Миг след това непоносима горчива миризма се разнесе из пещерата.

- Бабо, какво стана? - с тих глас попита момчето.

- Нищо не е станало! - тихо отговори жената. - Поболя се малко, иначе не е страшно. Ще се оправиш.

- Но къде се намирам?

- Сега недей много пита, защото си слаб още!

- От какво съм болен? - попита Яне.

- От лоша коварна болест, синко! Никога не заставяй на пътя на Велко войвода и на такива като него, защото те се хора надарени със страшна вътрешна сила, която не е от този свят! Когато удрят, борят или хвърлят, те не го правят само с тялото, а и с духа си. Велко и хората като него никога не присъстват в този свят само с телата си. Те са хора, които винаги са обединени и същностите им са винаги с тях. Те винаги и навсякъде присъстват с тялото, духа и душата си. Повечето хора не са така. При повечето от нас духът, душата и тялото ни са в конфликт. Ние познаваме само една малка част от себе си и мислим, че това сме ние, че това представляваме. Но повечето, макар и смътно, подозираме за цялата си същност и търсим останалите си части. Най-често мислим за себе си като се олицетворяваме с тялото си. Повечето хора мислят, че те са тялото си и търсят душата си. За разлика от нас Велко винаги държи всичките си същности и присъства с тях навсякъде. Той мисли за себе си с всичките си същности, ако ние имаме малък Аз, неговият Аз е голям.

- Това не го ли прави самовлюбен? - попита Яне.

- Не бъркай Аза е егото. Егото те прави самовлюбен, слаб и зависим. Големият Аз прави човека голям човек. Когато удря, Велко удря и с душата, и с духа си, а не само с тялото си. Когато те е хвърлил, не те е наранил в тялото ти, а е наранил духа ти. Разбира се, болката и в духа, и в душата, по-късно стават болести на тялото. Ти питаше от какво те лекувам. От това те лекувам.

177

III том “Хайдут “

IIглава “Бачкъой”

Яне слушаше като омагьосан. За пръв път в живота си чуваше за такова нещо. Досега не се беше замислял по този начин за борбата. Болярови никога не бяха мислили по този начин за борбата и за боеца. При тях беше достатъчно да си православен християнин, да ходиш редовно на черква, да си праведен, за да не те спира съвестта ти и нищо повече. Сега за пръв път Яне се замисляше за това. Ето защо Велко му се струваше толкова странен. Думите на Василка обясняваха много неща. Ако това, което тя казваше, беше достижение на всички пехливани от Бимба-ловия род, това означаваше, че те бяха далеч пред Болярови. Това знание издигаше тяхната борба на ново ниво, много над нивото на Болярови.

- Бабо, ти откъде знаеш толкова много за Велко хайдут? - попита Яне.

- Аз го отгледах от ей толкав! - като каза това жената посочи на три педи от земята. - Но не е само това. Всеки един, от тези като Велко, има една като мен, която се грижи за него, като подготвя тялото и същността му за битки. Аз се грижа не само за тялото, но и за душата му.

- Как става това? - не се стърпя да попита Яне.

- Никога нямаше да разбереш, ако Велко не беше поискал. Колкото и да е чудно, той ми каза да ти обяснявам всичко и да те уча. Един ден ще трябва и ти да си намериш такава като мен.

- Каква?

- Баячка, вещерка! Жена която познава Силата и може да лекува тялото и душата. Всеки воин има нужда от такава жена.

В този момент вратата се отвори и през нея влезе някой от братята попове, но кой точно Яне не успя да разбере, защото не можеше да се навдигне и да види. По гласа обаче му се стори, че е Глигорко. Той явно беше чул последните думи на жената, защото каза:

- Говори за магьосница. Вещица. Жена дето може да прави магии.

Жената подскочи. Тя отправи пронизващ поглед към попа.

- Какво ме гледаш, дърта вещице? Не ме е страх от теб! Вярата в нашия бог Исус Христос ме пази от твоите магии! Ако Велко не те пазеше, щях да те хвърля в първия огън, що срещна. Не мога да разбера защо си му ти, магьоснице, когато има двама свети мъже.

- Пепел ти на езика, дето говориш такива неща! - каза старицата.

- Ти да не кълнеш, чу ли! Да не кълнеш, че… - мъжът каза това, но си личеше, че го е страх от старата жена.

Мъжът подаде е неохота нещо на Василка, като внимаваше да не се докосне до нея. После се обърна с облекчение и бързо си тръгна.

- Защо те нарече вещица? - попита Яне.

Той беше чувал така да се наричат жени, но само когато всички ги мразеха. Това обаче винаги ставаше зад гърба им. Никога не беше чувал

Токораз Memo

178

Ятаган и Меч

някой мъж в очите да нарече така жена. Това беше смятано за една от най-големите обиди.

- Нарече ме вещица, защото съм такава!

- Какво?! - Яне не можа да повярва на ушите си.

- Да, аз съм вещица. Питал ли си се какво означава вещица? Идва от веща. Аз съм веща в това с което се занимавам и затова съм вещица.

Яне настръхна. Никога досега не беше чувал жена така открито и спокойно да приема това да я наричат вещица.

- А магьосница ли си?

- Да! Занимавам се с магии, така че съм и магьосница. Аз съм веща в магиите. Разбира се, и в много други неща.

Чак сега Яне си даде сметка, че жената сигурно и на него му прави магии.

- Искам да ми казваш всичко, което ми правиш! - каза той и погледна към жената. Миризмата на горчиви билки и нейното старо, сбръчкано лице, осветявано от огъня, така че бръчките да стават на сенки и да изглеждат дълбоки, като изорани бразди, още повече затвърждаваше образа й на вещица.

Като малък баба му винаги го беше плашила с вещици, а ето, че сега лежеше пред такава.

Жената се беше изправила и явно се канеше да му прави нещо.

- Какво ще правиш? - попита момчето.

Василка не беше доволна, но започна да му обяснява:

- Сега ще ти побая малко.

- Какво означава това?

- Слушай внимателно и запомняй това, което ще те уча! Баенето се изпълнява с определени думи. Те имат особена сила в себе си. Баене може да се прави само с твърди думи, които нс трябва да се променят. Те трябва да се произнасят с тих, но много твърд глас, като че ли заповядваш на нещата, на които говориш. С баене се омаломощава болестта. Това е заклинание, с което се умилостивява духа на болестта. Много често баенето е придружавано с определени движения. Баилните думи се предават от врачка на врачка, преди смъртта. Обикновено за вещерка се избира дъщеря, внучка или сродница на старата вещица. Тя трябва да е вдовица или във възраст, когато вече не може да има деца. За всяка болест трябва да се бае в точно определено време. Трябва да знаеш, че на мъже се бае в нощта срещу понеделник или четвъртък, а на жени - сряда или събота. Баенето се изпълнява на точно определени места. Най-добре е да бъде пред огнище, домашен праг, кръстопът, синор, кладенец, мост. Може да се бае с много неща.

- Ти на мен как ще ми баеш?

Ill том “Хайдут”

179

II глава “Бачкьой”

- Ще ти бая с най-силното баило, което знам - с вълчи зъб.

Като каза това жената наистина извади зъба. Тя започна да го върти във въздуха над главата на Яне и зашепна:

- Я Куцан, я Куцан, в гората ходи сам и вземи таз невярна болест с теб! - тя продължи да върти зъба, като произнасяше заклинанието. Всичко това направи девет пъти. Без да иска Яне беше толкова впечатлен, че запомняше всичко.

След това старицата бързо хвърли зъба в огнището и извика три пъти:

- Къш, невярна болест! Изгори в огъня и освободи Яне!

След като свърши, старата вещерка започна да тръска ръцете си, като че ли някакво зло я беше докоснало или се беше вкопчило в китките й. Яне легна и заспа, а Василка хвърли дърва в огъня. Когато се събуди, главата му беше толкова тежка, че едва я вдигна, за да огледа наоколо. Бабата отново беше тук. Тя му показваше нещо и говореше. Мина време преди Яне да започне да я разбира.

- Много силен удар ти е направил Велко. Ако не бях аз, вече щеше да си мъртъв. Сега ще опитам пак.

Тя отново извади зъб и започна да повтаря баенето. Яне вече го знаеше наизуст. Когато свърши обаче, не хвърли зъба в огъня, а го овърга-ля в брашно. Брашното хвърли в едно менче с вода, в което имаше накиснати свежи зелени билки. Така се получи една бучка от тесто. Жената извади това тесто и чак сега го хвърли в огъня.

- Два вълчи зъба ли изхаби за мен? - попита Яне.

- Не, това беше вълчият зъб от снощи. Болестта ти е много силна и той не успя да стане на пепел. Силата на болестта го държи отвътре. Сега ти направих по-силно баене.

Двамата разговаряха и чакаха. Мина време преди бабата да вземе една маша и да извади опеченото тестото от огъня. Яне го погледна и се учуди, че то, макар и безформено, се беше опекло и приличаше на някаква малка уродлива питка. Може би от това, че имаше с какво да се занимава, Яне се чувстваше все по-добре.

Баба Василка разчупи тестото и до носа на момчето достигна миризмата на печен хляб. Но вътре, в тестото, все още имаше вълчи зъб. Тя внимателно го извади и отново го хвърли в огъня, а това, което остана в ръката й, подаде на Яне да го изяде. Той не беше гнуслив, но не можеше да забрави, че доскоро вътре имаше вълчи зъб. Кой знае колко мръсен е бил той? А можеше да е отровен!

- Гнус ме е! - каза Яне.

- Я не се превземай, яж!

Бабата набута горещите ароматни парчета в устата му.

Токораз Memo

180

Ятаган и Меч

- Така болестта ще си отиде от теб, а силата ти отново ще се върне! Дъвчи и гълтай!

След като преглътна, жената отсипа от менчето, което беше сложила на куката над огъня и го накара да изпие една чаша. По-горчиво нещо в живота си не беше пил. Беше толкова гадно, че на няколко пъти щеше да повърне.

- Какво е това? - попита пак Яне.

- Това е биле!

- Какво означава биле?

Бабата го изгледа, след това заговори:

- Има легенда, според която билето е по-старо от човека. То е свързано с вечната надпревара между Господ и Дявола. Когато Бог направил човека от кал, Дяволът набол тялото му с рога си. Той се опитвал да го убие или поне да го нарани. Тогава Бог, за да намали болката на човека, във всяка дупка поставил треви и ги благословил да бъдат лековити. Така се появили билките или билетата. Незапушен останал само един отвор, през който се промъквали болестите. Според някои през него влиза смъртта.

Всяка вещерка трябва да познава билките и да знае коя болест с каква билка да лекува. Билките имат най-голяма лечебна сила, ако са брани в ранното утро на Еньовден. Някои билки се берат по Гергьовден, а други - в Русалийската неделя. Преди да се берат билки, жените се събличат голи и танцуват хоро на поляната, така че да стъпчат билките с краката си. Тогава те са най-лековити. Колкото по-красиви са жените, толкова по-добре. Когато някой ден си избираш жена, тя задължително трябва да е вещица и да е много хубава. Така билките й ще са по-леко- вити от на останалите и това може да спаси живота ти.

- Аз не искам вещица за жена! - каза Яне.

- Защо?! - Василка го изгледа учудено.

- От баба си знам, че вещиците са лоши.

- Баба ти! Цял живот ли ще слушаш баба ти?! Вещиците са най-хубавите и знаещи жени. След време няма да погледнеш друга жена, освен вещица. Тя няма да е стара и грозна като мен. Какво се мръщиш? Колкото по-голям воин си, толкова но-голяма вещица трябва да имаш до себе си!

- Но, вещиците са грозни жени! - каза твърдо Яне. Наистина баба му и останалите хора така смятаха.

- Това идва от там, че останалите жени винаги са завиждали на вещиците, защото те винаги са били по-знаещи от тях, посилни и смели, и винаги са разполагали със свобода. Вещиците са жени, не само вещи в магията, а и в други неща - като каза това бабата се усмихна, а сенките

Ill том “Хайдут “

181

II глава “Бачкьой “

по лицето й станаха още по-дълбоки и то стана още по-грозно. Намекът и побутването й бяха толкова грозни, че на Яне му се отщя да говори повече за това.

- Разкажи ми още за билките?

- Билките се делят на момински и мъжки. Моминските се носят преди жената да се ожени. Те са три вида. Първите предпазват от зли очи и уроки. Момичетата ги носят вплетени в косите си или като венец на главата и гърдите си. Такива са: божур, седефче, невен, иглика, здравец, омайниче, любиче, лейка и ружа. Втората група имат необикновена свръхестествена сила и мощ и предпазват жените да не бъдат залюбени от змей. Такива са перуниката или наричана още ирис, комунига, врати-га, тинтява, чемерика, дилянка, наричана още омразниче (валериана) и еньовче. Песните изобилстват с примери за залюбени от змей девойки и невести, които успяват да се избавят от своя похитител с помощта на тези билки. Понякога, за да е по-сигурно това, ге дори могат да се нарекат с такива имена.

- Яне, погледни ме!

Учуден Яне погледна старата жена в очите. Той не можеше да разбере какво иска тя.

- Разбираш ли защо ти казвам това?

Всъщност от одеве той наистина не можеше да разбере защо старата жена му говореше тези неща. Той беше мъж, какво го интересуваха женските билки?

- Разбираш ли защо ти е всичко това? - пак настойчиво попита жената.

Яне повдигна рамене.

- За да знам как жените да се предпазят от змейове?

Като чу жената грозно се разсмя.

- Нищо не разбираш, нали?

Яне отново повдигна рамене.

- Ще ти кажа нещо важно! Замисли се над него! - каза жената.

Яне се втренчи в лицето на жената и напрегна всички сили, за да я разбере. Той наистина нищо не разбираше, а много искаше.

- Слушай сега, замисли се върху това кой е змеят!

- Какво? - Яне не успя да разбере въпроса. “Кой е змеят? Що за въпрос?”

Жената изведнъж смени темата и продължи разказа си.

- Други лековити растения, като росен, пелин, коприва и гръмотрън, имат властта да прогонват самодивите и демоните на болестта. През Мръсните дни и Русалийската седмица хората носят в дрехите си чесън, пелин и росен. С билките се правят отвари, които се пият или с тях се полива болния, налагат се рани и отоци по тялото.

Токораз Memo

182

Ятаган и Меч

- Аз какво пих? - всъщност той искаше да знае само това.

- Вътре имаше пелин, лайка, коприва и мечо грозде.

- Кое горчеше така? - само като се сети, Яне се намръщи.

- Вместо да ме питаш кое за какво е, ти питаш кое горчи! Горчиви са пелинът и мечото грозде, но и копривата горчи.

- Дано да помогнат, защото това повече няма да го пия!

От билките, от топлината или от умората, скоро на Яне му се доспа и той отново се отпусна на постелята. Тази вечер той спа много по-спокойно, а на сутринта беше напълно здрав. И сам не знаеше дали баенето или билките помогнаха, но до обяд вече беше забравил, че някога се е залежавал. Освен това тялото му отново си беше възвърнало гъвкавостта и силата. Велко го гледаше и му се радваше. Тази вечер двамата пак се упражняваха.

- Скоро трябва да ти намерим кесиджийска кама - каза той. - Ятаган вече си имаш, ортома можеш да си направиш, но задължително трябва да имаш кама.

Тъй като още не беше достатъчно укрепнал, тази вечер заниманието беше по-кратко. Когато Яне и Велко напуснаха Велковата дупка, хайдутите още не бяха станали, а покрай огъня се вихреше бурен спор. Яне, още докато беше болен, беше разбрал за омразата между Василка, Глигорко и Теофил. Сега именно те спореха. Когато Яне и Велко се приближиха, спорът утихна, но двете страни все така говореха. Яне седна, отпусна се и се заслуша. В последните дни беше научил толкова много нови и интересни неща, и сега се чувстваше уморен. Затова искаше само да седне и да слуша, без да се вълнува. Скоро обаче откри, че не може да стои безучастен, защото спорът касаеше и него.

- Някой мъдрец е казал, че планината ражда герои, а равнината - тикви! - каза Глигорко. - Съгласен съм с него. Всички войводи и хайдути са все от планините - от Родопите, от Стара планина или Пирин. Кажи ми един войвода от равнината! Все са или от сърцето на планината, или от Сливен, или от Странджа.

- Ами Вълчан войвода?! Ами Велко?! - защити се Василка.

- Не! Вълчан и Велко не ги брой, че са от равнината! Не ги брой, че са от Козбунар! Те са си от Факия и Пашакьой, от Странджа планина и от Родопите! Те са наследници на Момчил войвода, така че въобще не ги брой от равнината!

Василка явно се почувства обезоръжена, затова вместо да защити тезата си, тя попита:

- Добре, защо мислиш, че е така?

Яне отдавна беше забелязал колко умен човек е Глигорко. Той винаги имаше мнение за нещата и много добре говореше. Сега попът отно

Ill том “Хайдут

183

II глава “Бачкьой”

во започна да говори и макар това, което казваше, да не се харесваше на момчето, то се заслуша.

- В равнината живеят земеделци, а в планината са предимно хора, които отглеждат животни. Това е така, защото долу, в равнината, има много земя и тя е плодородна. Там земята е скъпа и няма място, където да пасе добитъка. В планината земята е много, но е студено и тя е бедна, затова се гледа много добитък. Земеделците са мързеливи хора!

Тук Василка скочи:

- Как може да говориш така?! Хората в низината влачат хомота като роби и работят от тъмно до тъмно, те се пребиват от работа! Тежка е кърската работа - и в пек, и в студ. Така както работят хората от Тракия и Загора, не е по силите на планинците. Едно е да пасеш овци или кози и да чоплиш земята, друго е по цял ден да превиваш гръб и да работиш на огромните ниви на бейовете в равнината.

- Казах, че земеделците са мързеливи и покорни, защото те работят предимно лятото, а после имат цяла зима, в която почиват и се отдават на празници. През зимата те се свират в къщите си, като къртици в дупките си. Покорни са, защото всеки е вкопчен в своето си парче земя и само това го интересува. Целият живот на тези хора се върти около земята и те са нейни роби. Това са хора, закрепосгени в земята си, които не мръдват по-далеч от гроба си.

Планинците гледат животните, които искат непрекъснати, ежедневни грижи. Те не знаят сезони и празници, искат си своето, всеки ден, от тъмно до тъмно. Когато си е животните, имаш си своята свобода и винаги си много по-близо до свободата и до Бог. Животните облагородяват човека и когато той е е тях е близо до Бог, докато земеделците непрекъснато са наведени и никога не виждат Бог.

Всички се бяха умълчали и мислеха върху думите на попа. Яне не беше съгласен, но и не можеше да отрече това, което монахът беше казал. Той беше от равнината и искаше да докаже на тези мъже, че не е тиква. Той щеше да докаже, че и от равнината могат да излязат смели хора и воини. И реши някой ден да стане войвода и да бъде първият войвода от равнината. Хората щяха да го знаят и никой нямаше да се чувства както сега се чувстваше той. Яне войвода! Дори си го повтори няколко пъти на ум. Яне войвода! После се замисли за това колко много неща искаше да бъде. Искаше да стане башпехливан. Велко искаше да го направи кесиджия. Василка го готвеше за вещер, а сега искаше да стане и войвода. Усмихна се. Само един живот нямаше да му стигне, за да стане всичко това.

Така минаха няколко дни. През деня хайдутите се упражняваха на бой е ятагани, борба и стрелба. Велко ги готвеше за нещо, защото е вре

Токораз Memo

184

Ятаган и Меч

мето езикът му ставаше все по-остър и рязък, виното намаляваше, а се увеличаваше храната. Всички усещаха, че войводата ги готви за някаква битка и ставаха все по-сериозни и съсредоточени. Манол и Кара То-зю даваха тон на всички останали. Яне опозна мъжете и откъм сериозната им страна. Това вече бяха истински хайдути и каупи - силни, съсредоточени и намръщени. Те бяха резки и лоши и Яне гледаше много да не им се мотае в краката. Вечер той се упражняваше с Велко, който го готвеше за кесиджия, а после Василка го учеше как да използва билките, да бае и да се грижи за духа и за душата си. Яне настояваше Велко да го учи на Бимбеловия начин на борене. Сега откри колко различни бяха двата начина - Бимбеловият и Боляровият. Някога, когато познаваше само борбата на неговия род, той смяташе, че Боляровият начин е по-добър, защото не беше познавал другия и го беше подценявал. После за известно време му се струваше, че борбата на Велко е непостижима и най-доброто нещо на света. По-късно започна да цени и двата начина и се опитваше да ги съчетае. Тава беше начинът да събере в едно двете най-силни борби и да се “въоръжи” с тях. Вече мислеше за борбите, като за ръце. Боляровият начин беше дясната му ръка. Той беше роден с нея, но не можеше човек да се бори само с една ръка. Така скоро разбра, че Велковите псхливански техники трябва да станат като лявата му ръка. И само с две ръце можеше да стане истински добър. Само с две ръце можеше наистина да се бори. Трябваше да бъде упорит и да направи двете си ръце част от себе си, без да има предпочитания към една от тях. Скоро откри, че е много по-трудно да съчетае двете борби, отколкото просто да научи Велковата. На много пъти се отчайваше и беше на път да се откаже, но той много добре помнеше, че иска да стане башпехливан. В живота му се беше появила възможност и гой трябваше да я използва. Отначало му се струваше, че предава Болярови, като учи техниката на Бимбелови, но после реши, че само така може да стане най-добър. Ако не се възползваше, щеше да си остане един от дългата върволица Болярови, победили или загубили от Бимбелови. Той искаше да бъде нещо повече. Най-добър! Трябваха му двете ръце! Трябваше да изучи врага докрай! След него може би щеше да остане само един род и това щеше да бъде Болярови, но вече държеше и Бимбеловата борба. След него Бимбелови щяха да бъдат вечно вгори. Яне внимаваше. Трябваше да спечели доверието на Велко и да изкопчи всичко, което той знаеше. Войводата като че ли не се досещаше за това, което той правеше и мислеше, и съвсем чистосърдечно му показваше всичко, за което той питаше. А Яне питаше и питаше. И оставаше понякога по цяла вечер да се упражнява. Не се знаеше още колко щеше да може да се

Ill том “Хайдут

185

II глава “Бачкъой

възползва от Велко, затова той използваше всеки миг, мислеше и се упражняваше непрекъснато, до пълно изтощение.

От ден на ден ставаше все по-добър. Скоро започна да дава голяма съпротива на Велко. Войводата, макар да беше много по-едър и тежък, скоро започна да чувства стоманения захват на по-младия пехливанин и все по-често се измъкваше на косъм от задушаване или тежко тръшва-нс. Скоро Велко трябваше да признае пред себе си, че сред Бимбслови няма толкова силен млад пехливан и че Яне е един от най-добрите, които е срещал. Ако беше малко по-голям и тежък, той със сигурност щеше да го хвърля. Момчето беше родено за пехливанин. Такава сила, бързина и издръжливост, никога не беше виждал събрани в един човек. Яне започна ден след ден да упражнява еленси в едно дебело дърво. Скоро ръцете му станаха като железни, а кората на дървото се обели от коравите му шамари. Мъжете гледаха как момчето всеки ден, бавно и упорито, удря ръцете си в дървото. Отначало се шегуваха. Имаше нещо смешно в младото момче, което всеки ден налагаше вековното дърво, но скоро и те признаха, че упоритостта на много по-дребния може да победи много по-голямото и изглеждащо по-силно.

Понякога на майтап мъжете караха Яне да им удари еленси в гърба и тогава усещаха каква разрушителна сила се крие в този шамар. Дори при лек удар той успяваше да накара гръбнаците им да изхрущят, като при счупване. Яне им разказа как с едно еленси беше успял да просне башпехливанина Кая и да го изпрати в несвяст. Разказа им за дядо си, който на младини беше успял да повали кон и да го убие само с едно еленси. Кауците иначе нямаше да повярват, но пред тях беше живото доказателство. А и Велко подкрепи Яне, като каза, че е чувал тази история и че конят е бил на Крилат Димо.

Скоро Яне осъзна колко умно беше постъпил тези дни. Колко предвидливо не беше оставил нещата за по-късно. Една сутрин Велко го сбута и му каза:

- Хайде, тихо ставай и се приготвяй! Тръгваме на път!

- Къде? Какво? - Яне още не се беше разсънил.

- По-тихо! Ставай! Никой нс бива да ни чуе!

Яне стана и навърви навущата си. Макар да беше лято, сутринта беше студена и влажна. Той препаса ятагана и тръгна след Велко. Велко се носеше напред, с леката си стъпка. Той като че ли не ходеше, а летеше и само тук-там докосваше земята. Яне тежко тътрузеше крака след него.

- Войводо, накъде сме тръгнали? Защо така внезапно тръгнахме?

- Не говори глупости! - троснато отвърна Велко. - Трябва да те научим да спиш тихо и леко като котка и да се будиш мигновенно, и ведна

Токораз Memo

186

Ятаган и Меч

га да можеш да действаш! Вече един час ходим, а ти още спиш и си жертва! Така че не мисли за глупости, а помисли за себе си! Освен това сега вече не си каук, така че свали шапката си и си сложи тази - като каза това, Велко му подаде една обикновена кожена шапка, която Яне нахлупи на главата си. Веднага почувства някакво облекчение. Ниската шапка беше много по-лека и много по-лесно се носеше.

- Когато действаш като кесиджия, трябва да си готов да тръгнеш веднага и навсякъде, без да питаш, без да се оплакваш и никой не бива да знае какви са мислите ти и накъде си тръгнал. Помни, когато си кесиджия, ти трябва да си друг човек и никой не трябва да те познава! Може да живееш цял живот с жена и тя да не знае, че си кесиджия и какво правиш. Мен, в селото, в което живея, ме смятат за чалнат. Съселяните ми мислят, че съм с бавен ум и ме съжаляват. Цял живот така живея и дори да ме срещнат и да разберат какво правя, те няма да повярват, за-щото за тях аз съм Дели Велко. Кауците знаят, че съм техен войвода и са сигурни, че съм само това. Те няма да повярват, че съм кесиджия или че съселяните ми ме смятат за чалнат. Цял живот слагам маска пред лицето си и играя роли. Ти ще питаш дали не ми е трудно. Не! Не е трудно! Това не е маска. Това е моята стена и аз съм скрил зад нея същността си. Ти ме познаваш и като кесиджия. Като такъв ме познавате само ти и мама Василка, но дали съм само това?

Яне беше силно заинтересуван от думите на Велко.

- Така ли е, Велко Кесиджи?

- Не, знам! Ти ще кажеш! - каза Велко и загадъчно се усмихна.

Двамата продължиха да вървят мълчаливо почти през целия ден.

Хълмовете и баирите нямаха край. Тъкмо изкачваха някой и Яне вече мислеше, че драпането по баирите е свършило, когато пред тях се разкриваше нов, още по-висок баир. Момчето вече беше престанало да ги брои и да се надява, когато Велко спря. От дългото ходене краката на Яне се бяха подули и обелили.

- Стигнахме ли? - е облекчение и надежда попита Яне. Вече беше започнало да се стъмва и той се чудеше дали няма да останат на крак и цялата вечер. Силите вече го напускаха и му се струваше, че няма да може да изкачи още един баир.

- Ще чакаме! - каза кратко Велко.

Яне въздъхна с облекчение и се отпусна на земята. Имаше нужда от почивка. През целия ден не беше слагал и троха в устата си, но не се беше сетил да вземе храна. В този момент Велко го спаси. Той бръкна в пояса си и извади малка кърпа на сини и бели ленти. В нея той беше загърнал едно сухо парче месо.

Ill том “Хайдут”

187

II глава “Бачкьой “

- Когато кесиджията е на път и няма възможност да яде друго, трябва да носи сушена пастърма. Тя дава много сила, но трябва да сс яде много бавно и дълго да се държи в устата. Така може да не спираш, за да се храниш, и в същото време да вървиш и да изпълняваш задачата си. Пастърмата е храната на кесиджиите.

След тези думи, Велко извади тънката, като жило на оса, кама и с нея отряза едно толкова тънко парченце от пастърмата, че през него можеше да се вижда и го подаде на Яне.

- Сложи го под езика и смучи! - каза той. - Ако искаш бързо много сила, режеш така, на тънко, пастърмата и я смучеш! Ако искаш по-дълго да получаваш сила, режеш дебело парче и го смучеш дълго! Колкого по-суха е пастърмата, толкова по-добре. В себе си тя събира силата на месото. В нея има и много сол, която е много ценна при дълги пътувания, когато се потиш и си в планина или пустиня. Но трябва, докато се суши пастърмата, отначало да се държи на сянка, за да поеме в себе си мрака и силата на нощта, а след това на слънце, за да задържи слънчевите лъчи и топлината. Опитай и усети светлината и топлината, които това месо излъчват!

Яне наистина усети топлина под езика си и нещо го накара да се усмихне.

- Ето, виждаш ли!?

Яне също беше изумен. Всичко, което казваше Велко, беше толкова странно. Той го караше да обръща внимание на толкова обикновени неща, но му ги разкриваше по такъв начин, че Яне всеки път се изумяваше. Велко му разкриваше един свят, за чието съществуване Яне дори не подозираше, но той беше толкова красив и магичен. Никога досега той не се беше сещал, че храна може да съдържа топлина и светлина, а сега това месо го караше да се усмихва. Наистина, само след две-три парченца той се почувства сит. Толкова храна на софрата нямаше да му стигне само за единия зъб, а сега вече беше сит. Велко извади бъклица с вода. След като пийна, Яне се почувства съвсем нахранен.

Вечерта се беше спуснала. Околните хълмове потънаха в мрак и станаха още по-тъмни. Велко направи знак на Яне и двамата тръгнаха в мрака. Кесиджията се движеше бързо и леко. На Яне му беше много трудно и едва го следваше. Когато се изкачиха на един връх, пред тях се разкри странна гледка. Пред очите им се разкриваше цялото поле. Тук-там се виждаха мъждукащи светлини. Това явно бяха селцата в равнината. Там някъде в ниското беше и Боляровия хан. Двамата се спуснаха бързо надолу. На Яне му се струваше, че препускат. Още не беше станало полунощ, а двамата вече бяха стъпили в равнината. Отначало това

Токораз Memo

188

Ятаган и Меч

стана без Яне да разбере, защото планината постепенно премина в по-ниски хълмове. Двамата продължиха да вървят през цялата вечер. На няколко пъти до слуха им достигаше лаят на кучета. Явно минаваха около някакви села или овчарски кошари. Вечерта започна бавно да се оттегля, а небето изсвстля, макар слънцето още да не се виждаше. Чу се и куку-ригането на петли. Сега двамата се намираха до малка горичка. Велко спря и започна да се оглежда.

- Трябва да вървиш тихо и точно зад мен! - каза той. - И не се отклонявай нито на крачка! - като каза това той разчисти едни треви и храсти, при което пред очите им се показа желязна врата. Тя беше толкова добре скрита, че човек можеше да мине съвсем близо до нея и да не я забележи. На вратата имаше голям железен катинар. Велко го отключи и двамата навлязоха в тъмен коридор. Със себе си не носеха светлина. Велко го водеше с твърда стъпка, а Яне го следваше. Вървяха в тесни коридори, които на места бяха толкова ниски, че на големия мъж се налагаше да се навежда. После изкачваха стълби, спускаха се, завиваха наляво или надясно. Явно се намираха в някакво подземие, което беше подобно на лабиринт. Яне беше свикнал, ако мине веднъж по един път, да го запомни и да може да се върне по него, но сега беше сигурен, че не можеше да направи това. Затова следваше Велко още по-внимателно. Стигнаха до много стълби, които се виеха, после коридорът стана все по-тесен. Стълбите също бяха от камък и това донякъде го успокояваше, поне не можеше да се продънят под краката им. Кой знае, ако бяха дървени, в това подземие, колко гнили щяха да бъдат. Струваше му се, че са в подземието от цяла вечност. Вече дори беше забравил, колко е изморен и че от едно денонощие е на крак. Най-накрая Велко отвори някаква врата. Яне го последва. Бяха в нещо като малък зимник. Велко отвори и друга врата и пред очите на Яне се разкри друг свят. Изведнъж се бяха оказали в една стая, а те самите бяха излезли от един долап, вграден в стената, с две големи дървени врати. Яне беше изумен. Влязоха през желязната врата в полето и се оказаха в одая.

Стаята беше голяма. Точно срещу долапа имаше огромен дървен нар, на който свободно можеха да легнат четири големи мъже. Вляво бяха джамовете. Те бяха с ковани решетки и тежки дървени капаци, които се затваряха плътно и не пускаха слънчева светлина. Вляво от прозорците беше вратата. В стаята нямаше нищо излишно. Всичко беше така подредено, като че ли тук не живееше никой, а просто чака своя стопанин. Дали това не беше стаята на Велко Кесиджи?

Велко внимателно затвори вратата на долапа, тази която отваряше пастта на коридора, водещ към лабиринта и двойната врата на долапа. След това се обърна към Яне и каза:

189

III том “Хайдут “

11 глава “Бачкьой”

- Гладен ли си? Жаден ли си?

- Не!

- Тогава се завий с чергите и легни да поспиш, пък аз ще изляза малко да видя какво става! На никого не отваряй и никъде не ходи! Не вдигай шум, защото в другата стая живее едно момче! Разбра ли?

Яне поклати глава. Велко излезе безшумно през вратата, а той се зави с одеало. Помириса тъканото от цветни парцали одеало, което имаше лека миризма на мухъл и влага и му напомняше за родната къща. От колко отдавна не беше спал върху легло. Намести се още веднъж. Топлината и спомените се разляха блажено из тялото му, а краката му олекнаха. Спа дълбоко. Когато се събуди, беше напълно огпочинал и наспан. Стана бавно. От Велко нямаше и следа. Приближи се до джамовете. Капаците бяха толкова плътни, че през тях не пробиваше никаква светлина. Яне търсеше някаква цепнатина, за да види къде се намира. Най-накрая откри дупка от чегъ Това беше единствената пролука. Погледна през нея и пред очите му се разкри чудна гледка. Не знаеше как, но се намираше на втория кат на една къща. Не виждаше, но може би зад гърба му имаше баир, иначе нямаше как от подземието да излязат на втория кат. Или може би с витата каменна стълба се бяха качили догоре? Яне не можеше да гадае, затова реши да разгледа това, което беше пред очите му. А това беше огромен двор, в който нямаше нищо засято. Целият двор беше обрасъл с гъста трева, а в нея бяха пуснати два коня, които свободно пасяха и дори не бяха вързани или поне спънати. Нямаше и нужда, дворът отвсякъде беше ограден с висок дувар, а леко вляво се намираше огромна порта, през която можеше да мине волска кола, натрупана догоре със сено. До голямата дървена порта имаше по-малка врата за хора. Тези врати се правеха, когато минава сам човек, да не се отваря голямата порта. В двора не се мяркаше нито един човек. Тогава Яне насочи погледа си още по-наляво. Там имаше друг голям двор, същият като този пред къщата, в която беше той, но в него имаше голямо движение. Не успя да го разгледа добре, защото дуварът беше прав и висок и скриваше голяма част от другия двор, а слънцето вече залязваше и не се виждаше добре. Освен това дупчицата на чепа не позволяваше да погледне по-нататък. Гладът отново се появи. Яне седна на миндера. Гледаше към дупчицата, която като око на умиращо диво животно бавно помръкваше. Мина много време. Не искаше да стане да се упражнява, защото се чувстваше уморен, а и не знаеше колко път го чака още и кога ще тръгнат. Затова реши да пази силите си. А и Велко го беше предупредил да пази тишина. Искаше да мисли за нещо, което му се беше случило в последните дни, и да си обясни къде се намира, но гладът го превзе. Сега да имаше отнякъде поне едно мъничко парченце пастърма!

Токораз Memo

190

Ятаган и Меч

В този момент дочу странен шум. Той идваше от вратата, през която с Велко бяха влезли - от долапа. Лявото крило, бавно и безшумно, се отвори и Яне щеше да извика от ужас. Вече беше тъмно, но той почувства нечие присъствие, което изпълни стаята. Нещо голямо, подобно по ръст на Велко, безшумно се движеше в мрака. Яне отвори очи, но нищо не видя. Той си спомни как Велко се разтваряше в мрака на нощта. Беше сигурен, че това е кесиджията. Сигурно беше излязъл и сега се връщаше през тайния вход в стаята. Въпреки че беше сигурен, Яне не посмя да се издаде и с най-малък шум или движение. И тогава разбра, че “сянката” го е забелязала. Тя застина и вече никакъв шум и движение не се долавяше в мрака. “Сянката” го гледаше, взираше се в него и го пронизваше с поглед. Яне чувстваше всичко това. Този демон го беше забелязал. Дали беше учуден, изненадан или уплашен, Яне не можеше да каже, но това не беше Велко. Това беше някой друг или нещо друго. Спомни си думите на Василка, че всеки кесиджия има слуги и роби сред света на сенките, които му служат, и духове, които му помагат.

“Кесиджията не е човек, той е същество, което може да добива най-различна форма!”

Тогава Яне помисли, че тя говори за това как Велко беше направил така, че да изглежда нисък, гърбав и сакат. Сега обаче се замисли за нещата от друг ъгъл, защото после бабата беше пояснила: “Той, кесиджията, не просто убива хора. Той участва в една небесна битка и воюва срещу демони и дори срещу самия Дявол!”

Ами ако съществото в стаята не беше човек, а някакъв таласъм или караконджул? Гърбът на Яне настръхна, а космите на ръцете му се изправиха.

- Ако мръднеш, ще умреш! - Яне чу гласа, който беше дълбок и дрезгав, макар и много тих. Това беше глас на човек, свикнал да заповядва, но и свикнал заповедите му да се изпълняват. Но това не беше гласът на Велко. Човекът говореше на турски. Яне го разбра много добре. От одеве той се взираше и се опитваше да види поне малка бяла част от лицето на мъжа. Колкото и да се беше прикрил, все щеше да се вижда лицето му. Нищо обаче не виждаше, нито силует, нито лице.

Яне се чудеше как да реагира и какво да каже. Кой беше човекът? Какво искаше? Турчин ли беше? Дали трябваше да каже, че е гост на Велко, или да не си признава, че го познава? Кое беше правилното?

Яне се сети за ятагана си. Беше го откачил от силяха си и го беше оставил близо до стената. Бавно плъзна ръката си към стената. Не беше решил какво да прави, но предпочиташе ръката му да държи кокалена-та дръжка на ятагана. Плъзгаше бавно ръката си и в този момент почувства леденото острие върху гръкляна си.

191

III том “Хайдут”

II глава “Бачкъой”

- Мръднеш ли си мъртъв! - тихо изхриптя гласът.

- Аз съм Яне!

- Не ме интересува! Мълчи!

Яне реши да заговори човека. Така щеше да разбере кой е той и какво иска. С това искаше да покаже на човека, че няма лоши намерения. Реши да отвлича вниманието на “сянката”, за да може да се доближи до дръжката на ятагана. В този момент острието се вряза по-силно в гръкляна му.

- Казах! Не мърдай!

Отдолу, някъде отдалеч, се чуха стъпки. Навън имаше дървена стълба и някой се качваше по нея. Не беше сам. Яне различи стъпките на двама души. Обзе го надежда, а после отчаяние. Това можеше да е добро, но можеше да и е лошо. Яне можеше да не доживее помощта. Да извика ли или да се спотаява? Какво да прави?

Хората стояха пред вратата и нещо си говореха. Напрежението нарастваше, а Яне се молеше хората да влязат по-бързо. Най-накрая това стана. Вратата тихо се отвори. Главата на Яне беше обърната, така че не можеше да вижда вратата, въпреки това беше сигурен, че това е Велко Кесиджи.

- Кой е? - попита тихо Яне.

Беше усетил нечие чуждо присъствие. Яне очакваше нападението на мъжа и се чудеше, ако го освободи, с какво може да бъде полезен на Велко. Първо щеше да скочи към стената и да сграбчи ятагана, само че след това не знаеше какво точно да прави. В стаята цареше пълен мрак. Дори навън да имаше някаква светлина, плътните дървени капаци я спираха и в стаята цареше гъст лепкав мрак. Дори да извадеше ятагана, едва ли щеше да посмее да нанесе удар. В този мрак можеше да уцели както нападателя, така и Велко. Можеше дори себе си да нарани.

Докато Яне мислеше всичко това, нападателят заговори и така го изненада. Той явно не готвеше нападение.

- Дур азънджък, Велко кехая*! Тук има някакъв човек! Сигурно готви засада!

Яне разбираше всяка дума, която “сянката” произнасяше. Той го беше взел за нападател. Явно беше поканен и добре познаваше Велко.

- Пусни го, ефенди кесиджи! Не го наранявай, той е мой ученик!

- Не знаех, че имаш ученик, Велко Кесиджи!

- Той е отскоро. А иначе имам двама ученика, ага. Искам да поговоря с теб за единия, а освен това и по нашите си работи. Носиш ли двата документа, за които говорихме?

*Спри за малко, чакай, Велко кехая!

Токораз Memo

192

Ятаган и Меч

- Нося ги, ага!

Двамата говореха на турски и Яне разбираше всичко. После Велко зачатка с кремък. Яне видя как искричката попадна в праханта. Това беше гъба, с мрежеста структура, кисната в бича урина. Тя пое искричката, която “затича” по власинките на праханта и скоро се разгоря. О г пламъчето Велко запали една свещ. Тя освети стаята в бледа светлина. И тогава Яне го видя. Ето защо не го беше виждал в тъмното. Мъжът беше с черна като махагон кожа. Гой беше арап, но от тези най-черните. Сега, когато светеше и той премахна кърпата, която закриваше лицето му, отдолу се показваха червени месести устни, а когато говореше белите му зъби лъсваха.

Сега вече Яне можеше по-подробно да огледа мъжа. Той беше едър, разбира се, малко по-дребен от Велко, но не по-малко впечатляващ от учителя му.

Мъжете седнаха на земята с кръстосани крака. Арапът подаде на Велко един кожен цилиндър. После двамата поговориха още малко. След това човекът стана и си тръгна отново през вратата в долапа. Преди да излезе, той огледа Яне, като че ли да го запомни. Яне също запомни тази среща завинаги.

Когато арапинът кесиджия си тръгна, любопитството на Яне съвсем се изостри. Момчето се приближи до Велко, който явно се готвеше да спи и го попита:

- Това кесиджия ли беше, Велко ага?

-Да!

- Нали казахте, че кесиджии никога не се събират?!

- Така е, но от известно време се замислям върху това, как ли би изглеждала цяла чета съставена само от кесиджии. Представи си цяла армия изградена от кесиджии. Затова аз смятам след време може би всички кауци да бъдат кесиджии. Това сигурно няма да стане по мое време. Може би, когато ти ще си войвода на кауците, ще стане. Затова реших да подготвя не един, а двама кесиджии. Мощта на такава чета ми се струва толкова голяма, че дори аз не мога да си представя колко голямо и страшно нещо ще е.

- Кой е другият ви ученик?

- Това не те интересува! Ставай да се упражняваме!

- Но, аз мислих че ще лягате.

Яне остана в стаята още няколко дни. Не излизаше никъде и само понякога, когато оставаше сам, гледаше през дупката в капака. Велко настояваше да се упражняват, но вече не въртеше ятагана и не се биеха с ками, а само се бореха. През втория ден в стаята, за голямо учудване на Яне, влезе баба Василка. Тя носеше много черги, които застлаха една

Ill том “Хайдут

193

IIглава “Бачкьой”

върху друга на пода и така се бореха на меко върху гях. Освен това Василка всеки ден по три пъти му носеше храна. Обилна и много вкусна, храната го накара да се чувства здрав и силен.

Велко го учеше на борбата на Бимбелови, а Яне сам упражняваше хвърлянията на Болярови и тяхното характерно вдигане на противника и силно удряне в земята, наречено тръткане. Яне се забавляваше, защо-то макар много по-нисък и лек от Велко, вече можеше да го задържи и се чувстваше равен по сила на него. Това не се харесваше на великана, но в същото време го радваше. Освен всичко останало кесиджията го караше всеки ден да упражнява своето еленси. На Яне му се струваше, че Велко го готви за нещо определено, защото в последните дни той стана много настоятелен.

През цялото време Яне си спомняше посещението на арапа кесиджия и си припомняше колко неподготвен се беше оказал във всяко отношение. Затова той си поддържаше знанията с оръжие, а един път, когато Василка беше при него, я попита:

- Бабо, искам да ми разкажеш за демоните!

Жената го изгледа учудено.

- Защо ти е това?

- Защото искам да знам дали може човек да се превърне в друго същество? Ти ми каза, че кесиджиите участват в небесната борба, водена между ангелите, архангелите и демоните. Като какви участват в тази борба? Те от добрите ли са или от лошите? Кесиджиите от страната на доброто ли са или на злото?

Бабата приседна на леглото, подгъна престилката под коленете си и заговори:

- Има четири вида същества, както ти ги нарече демони. Те не са според християнската религия, а според нашите народни вярвания.

- Бабо, защо кесиджиите трябва да се интересуват и от магии? Не е ли достатъчно само да са православни християни?

- Християнството е за обикновените хора. Да има хората в какво да вярват, но не е достатъчно, ако искаш нещо повече. Магиите носят по-голяма сила и затова кесиджиите, освен че са християни, се нуждаят и от тази сила. Слушай сега за магическите същества, ще ти разкажа всичко за тях!

Вампирът се нарича още въпър (въпир, въпр), тенец или самодив. Това е същество, което произлиза от душата на нечист мъртвец. Хората знаят, че това са самоубийци, убити, ударени от гръм, удавени и замръзнали, но това са и душите на починали деца, които не са покръстени. Също така вампири стават душите на хората, погребани не като християни - неокъпани, неопяти, неприкадени с тамян. Това обаче са бабини

Токораз Memo

194

Ятаган и Меч

деветини. Сещаш ли се кои са въприте? Кои са най-силните въпри, които ползват и живите кесиджии?

- Не! - Яне слушаше като омагьосан. Въпросът на старицата го изненада. Той въобще не се сещаше за какво говори жената.

- Не се ли сещаш?

- Не! - Яне беше съвсем искрен.

- Кесиджиите са хора, които не са нито християни, нито мюсюлмани, нито евреи. Те живеят по своите си закони и правила и имат своята религия.

Яне много искаше да попита коя е тази религия и има ли си име. До-като слушаше старата жена, той “сънуваше” с отворени очи. Струваше му се, че знае толкова много неща за кесиджиите. Дали те имаха написана книга, с техните правила и религия? Дали нямаше да бъде той човекът, който някой ден, след като стане най-добрият и известен кесиджия, няма да напише книгата за тях?

Старата жена обаче продължаваше да говори:

- Според кесиджиите, мъртвите кесиджии стават вампири и те ги използват, като викат душите им от света на сенките, защото душите на кесиджиите не отиват нито в рая, нито в ада, а в света на сенките, откъдето могат да бъдат повикани от живите кесиджии. Затова кесиджиите не се страхуват от смъртта.

Иначе хората смятат, че душата на умрелия може да стане вампир, когато го прескочи котка или куче, или го прелети птица.

- Но това няма нищо общо с кесиджиите? - каза Яне.

- Слушай сега! Смята се, че въпри стават анатемосаните, безбожниците, врачките и магьосниците. Ако хората знаеха за кесиджиите, щяха и за тях да смятат така.

Всъщност църквата е против вампирите, само заради едно нещо, защото те могат да се прераждат и душата им да се завръща в този свят. Знаеш, че християнската черква твърди, че това е невъзможно и че не е дадено от Бог да става така. Тогава единствената възможност е това да е от Дявола.

- Затова ли родът на Велко е Шейтанов?

- Да, затова! Най-лесно е да извикаш душата на вампир или въпър в Мръсните дни, Тодоровата и Русалийската неделя, и през Вълчите празници. Според хората има много начини едно тяло да не се преражда. Например опалване на мъртвеца или на неговия гроб, забиване на трън от глог в тялото на мъртвеца, корема или петата, увиване на мъртвото тяло в мрежа или с обръч от къпина, поставяне на брадва, кама, нож или друго остро оръжие в ковчега, забиване на вретено в гроба, засяване на чесън или заравяне на варени яйца в гроба. Вампирът се представя по

Ill том “Хайдут”

195

IIглава “Бачкьой”

най-различни начини: като невидим дух - сянка, голям и изпълнен с кръв кожен мях, който се търкаля по пътищата, човек без кости и без нос, с червени очи и метални зъби. Плаши се от вълк и куче, от остри предмети, катран, кръст и светлина. Въпърът, според народните поверия, излиза през малка дупка от гроба, но само вечер. Щом пропеят първи петли и изгреят първите слънчеви лъчи, той се прибира в гроба си. Ако не успее да стори това, се пръсва и от него остава само кърваво петно.

Слушай сега какво смятат кесиджиите! Това е много по-важно! След като човек умре, душата му обикаля 40 дни и не е нито в тялото, нито на небето. Кесиджийската душа, за разлика от душите на обикновените хора, които са християни и които чакат ред пред портите на Свети Петър, е душа, която иска да се прероди. Кесиджийските души обикалят из света и търсят тела, в които да се вселят. Най-доброто тяло, което душата на кесиджия може да си избере, това е тялото на жив кесиджия. Затова, когато кесиджиите разберат, че е починал друг кесиджия, престават да се бръснат, защото се смята, че ако се порежат, през тази пролука в тях ще навлезе вампирясалата душа на мъртвия кесиджия и те ще загубят своята собствена.

Най-страшното нещо е род, в който има много кесиджии. Понякога те приемат душите на своите предни. Сега само веднъж ще ти кажа защо Вълчан и Велко са Шейтанови. Ако до 40 дни след смъртта на човек неговата превъплътена във вампир душа не бъде унищожена, демонът може да придобие плът и кръв и става плътеник. Така той може да заживее сред хората. Ако се ожени, от брака му се раждат деца-вампир- чета. Те имат магически способности да гонят и да убиват демони. Наричат ги вампирджии, святочери, глогове, джадии или вампирари.

Убиването на вампири става винаги в събота, защото само в съботен ден вампирите остават да спят. Тогава джадиите се събличат голи и с ножове в ръце, и с кръстове на врата, тръгват да ловят вампири. Вампир се убива като гробът му се прободе с кол от глог или железен шиш. а в дупката се излива вряло вино или вода. Върху гроба се запалва огън от тръни. Понякога тялото на вампира, което е червено и подуто, се изправя и се промушва с кол.

След вампирите вторите същества са върколаците. Според някои от магьосниците те са много близо до вампирите, но според мен са съвсем различни. Някъде върколаците ги наричат вълкодлаци. Това е същество между вълк и човек и показва превъплъщението на човек във вълк. Най-често се олицетворява от страховития вълк водач Куцалан. Според ке-сиджиитс върколаците са превъплътени мъртви души на кесиджии. Те освен във вампири могат да се превъплътят и във върколаци, защото обикновено се смята, че хората, които са пролели много кръв, се пре-

Токораз Memo

196

Ятаган и Меч

въплъщават във върколаци. Представите за върколаците са свързани е така наречените Вълчи празници. Последният от тези празници е посветен на Куцалан. Така се наричал предводителят на вълчата глутница. Той е куц и е най-страшният и кръвожаден от глутницата. Върви последен и затова в негова чест се празнува последният ден от празниците. Наричат го Куцалан, но всъщност истинското му име е Вълчан.

Третите същества са караконджолите. В Родопите им казват поганци. Кара означава черен, а конджол - страшилище. Представите за караконджоли са много различни. Той е страховит мъж - куц, едноок, е рога, опашка и космато тяло. Превръща се във вълк или куче. Много от хората смятат, че караконджолите обикалят места, където се колят коледните прасета, облизват кръвта и изяждат пепелта. Затова се забранява да се изхвърля пепел през Мръсните дни.

Четвъртите същества са таласъмите. Представата за тях се свързва със задължението да се пренася жертва при строеж на къща, черква, мост, кладенец или чешма. Вярва се, че ако в основите на всяка сграда не е заколен курбан или не е пренесена жертва, тя няма да бъде трайна. Чувал си навярно песни, в които се пее за вграждане на сянка в темелите на сграда?

- Да, чувал съм!

Яне дори си спомни една песен, в която се говореше как точно става това. Припомни си думите на песента, как майсторите измерват, е червен конец, сянката на човека или на неговата стъпка и го зазиждат в основата на строежа. След 40 дни пострадалият умира и душата му се превръща в таласъм - нощен демон, който живее завинаги в постройката и я пази. Таласъмът е невидим дух, сянка в бели дрехи, млада невеста или животно.

- Кесиджиите смятат, че те са сенки и всеки един от тях трябва да се вгради в основата на сградата, която всички кесиджии изграждат чрез сенките си. Какъв беше духът, който си срещнал?

Яне се замисли. Чак сега разбра защо Велко и арапинът могат да изчезват и да се разтварят в тъмното. Така и не можеше да определи и да “смели” всичко, което бабата му беше казала.

След няколко сутрини Велко смушка Яне и му каза:

- Ставай!

Той отвори очи и видя, че е още тъмно. Все още в просъница попита:

- Какво? Какво става?

Велко се намръщи. Момчето явно още не се беше научило да се събужда като кесиджия. Отвън се чуха тихи стъпки. На вратата се почука. Беше Василка. Тримата излязоха през вратата на долапа и после през коридора. Този път жената беше взела борина и Яне успя да огледа мно-

Ill том “Хайдут

197

IIглава “Бачкьой”

гобройните тунели в подземието. Отвориха желязната врата и пак се оказаха на поляната. Все още беше тъмно. Жената започна да говори, а Велко и Яне се съблякоха съвсем голи. Яне се притесняваше и срамуваше, но Велко почти го застави. После момчето правеше това, което ЕЗел-ко правеше, и го следваше през цялото време. Най-накрая двамата легнаха и започнаха да се търкалят из тревата. Тя беше росна и скоро Яне целият беше изкъпан от росната вода. После Василка продължи да изпълнява магиите си, а Велко се облече. Яне понечи да направи същото, но мъжът го спря.

- Това е за сила! - каза Велко. - Но не обикновена, а свръхсила! Бъди готов! Утре тръгваме! Ти вече си побеждавал веднъж на Четиридесетте извора, нали?

Без да каже нищо Яне само кимна с глава.

- Сега Василка иска да направиш последното нещо, за да се увери, че от теб ще излезе кесиджия.

- Какво е то, Велко Кесиджи?

- Тя ще ти каже. Само да знаеш, че отначало и аз прескачах къпина.

Яне се изуми. Наистина скоро Василка го отведе до една къпина, която беше доста висока и го накара да я прескочи. Това съвсем не беше лесна работа. Той неведнъж се беше закачал в такъв храст и знаеше колко лошо се забиваха късите му остри бодли. Долу под баира, под Боляровия хан, имаше голяма къпина, висока колкото къща на два ката. Майка му много обичаше малките черни сладки плодове. Тя караше баща му да носи една дървена стълба, която опираха направо на храста. После се качваше по нея и така можеше да остане цял ден. Един ден баща му пак метна стълбата върху храста, а майка му береше. Изведнъж се чу страшен вик. Майка му беше паднала в средата на огромния храст. Кривите, като котешки нокти, трънчета бяха закачили роклята и сукмана й, а белите й крака безпомощно махаха в средата на къпината. Храстът беше толкова голям и гъст, че майка му висеше във въздуха. Сукманът й беше вдигат високо и скриваше очите й. Тя крещеше за помощ, а баща му се превиваше от смях на земята. Той правеше това и защото знаеше, че няма как тя да го види. Но дори когато се опита, той не можа да й помогне. Така децата и бащата бяха много развеселени този ден, а майка му беше цялата надрана и ги гледаше лошо. Тъй като роклята и фустата й се бяха вдигнали над главата, тя не ги беше видяла, но сигурно ги беше чула. Тя хем молеше за помощ, хем не искаше друг човек да я вижда така. Така че изваждането й от къпината продължи много дълго и трябваше да го направят само Яне, Петко и баща им. Момчетата и баща им също бяха надрани, но това беше нищо в сравнение с майка им.

Токораз Memo

198

Ятаган и Меч

Яне помнеше колко лошо надрана беше майка му и сега се намръщи. Засили се и скочи с всичка сила, след което се претърколи във въздуха и се приземи на крака.

- Той го прескочи без въобще да докосне храста! - каза жената.

- Скочи по-високо от мен - каза Велко.

Яне реши да попита за ритуала.

- Защо трябваше да прескоча къпина?

- Тя ще ти каже! И се обличай по-бързо, някой да не ни види!

Яне се обличаше, а старата жена му говореше:

- В началото Бог направил първите хора много дребни и ниски - джуджета. Те не можели да обработват земята и ставали жертва на животните. След като изчезнали от земята Бог направил великаните - хора високи над три метра, е огромни глави. Те се наричат исполини, елини, лати-ни, жидове, къпинци. Те живеели в планинските пещери и се хранели със сурово месо. Гласовете им били толкова силни, че можели да разговарят помежду си от далечни планински върхове. Те не се бояли от гръмотевиците и влизали в люти битки със змейовете. Единствената заплаха за живота им била къпината. Поради високия си ръст и тромавата си походка, исполините се спъвали в храстите на къпината, падали и умирали. Затова били принудени да й принасят жертви и давали курбан. Бог видял, че тези хора не са пригодни за земните условия и също ги унищожил. Накрая той създал средния човек и го опасал на кръста с пояс.

- Много хора смятат - каза Велко, - че от исполините са останали само така наречените елински, жидовски или латински гробища, които представляват огромни камари от камъни. Когато днешни хора минат покрай тях, трябва да хвърлят камък върху тях, в знак на анатема. Василка обаче смята, че някои жидове не са изчезнали и са успели да имат деца от средни жени, които Бог създал след тях. Днес такива са почти всички хора. Такива хора не могат да прескочат къпина и не могат да станат кесиджии. След средните хора Бог решил да създаде най-съвър- шените същества, затова създал змейовете. Женските змейове се наричат самовили. На тях обаче им било много трудно да имат деца, затова змейовете започнали да си вземат жени от средните хора. Самовилите, като останали сами, не можели да бъдат със средни мъже и станали вещерки. Така с времето останали много малко чисти змейове и самовили. Днес във всеки един човек има среден човек, къпинчо и змей. Има десетина човека, които са змейове, тоест змейското в тях е повече.

- Защо да не могат да станат кесиджии? - учуди се Яне.

- Не могат! - твърдо отговори старата жена.

Тримата се прибраха. Този ден Яне само лежа и яде. На следващия ден щеше да участва в борбите близо до Станимака. Освен това Велко

Ill том “Хайдут

199

IIглава “Бачкъой”

му беше обещал, че ще му купи кесиджийска кама.

На другия ден тръгнаха още от зарана. Яне и Велко излязоха през тайния вход, а там ги чакаше старата жена, е два оседлани коня. Единият Яне много добре познаваше. Това беше огромният висок и тежък кон на Велко, който той беше забелязал още в Боляровия хан. Двамата щяха да яздят до мястото, на което щяха да се проведат борбите. Така щяха да стигнат много бързо и нямаше да се изморят.

През пялото време, докато бяха стояли в стаята, Яне беше питал и Велко, и Василка, как се казва селото, в което е къщата, но чак сега яздещият до него мъж му каза:

- Селото в което бяхме се казва Козбунар или Дълбок извор на български.

Чак сега Яне разбра, че през цялото време са били в къщата на Велко Кесиджи.

- Защо трябва да се боря? Не е ли опасно, ако ме срещнат Кая, Кара Мустафа или Али Бабаджан?

- Опасно е, дори много! Но ние не се страхуваме и не бягаме от трудностите! Да бъдеш кесиджия означава винаги да пазиш самообладание! Каквото и да се случи! Запомни, нашето предимство не е в силата или в бързината, а в търпението и самообладанието! Това са нашите най-опасни оръжия!

Кесиджията ми предаде един документ, а аз трябва да взема друг такъв, защото те са само два в света и докато не ги взема и двата, паметта на баща ми е застрашена. Така че ти ще трябва да отвлечеш вниманието на турските пехливани, за да мога аз да взема втория свитък.

- Нищо не разбирам! Как така ще привлека вниманието?

- Свитъкът, който искам да взема, по-скоро да си върна, е в Кая или в Кара Мустафа. Той е много ценен и те не се разделят с него. Аз знам, че и двамата ще са там, затова те вземам с мен. Сигурен съм, че щом те видят те ще тръгнат след теб и така аз ще ги издебна и ще взема документа.

- Откъде знаете, че свитъкът ще е у тях? Знаете ли какво има на него?

- У тях ще е, защото това са указания за най-голямото съкровище в света!

Ако не беше видял купчината скъпоценности във Велковата дупка, Яне би се усъмнил, но сам много добре помнеше и сега веднага повярва.

- Виждал съм ги! - каза Яне.

- Не! Не са те! Става въпрос за съкровищата на Вълчан войвода, които са много повече от тези, които ти си виждал. Дори Кая помоли да го назначат за управител на Станимашката кааза, само и само да открие местата на съкровищата. Затова той ме преследва.

Токораз Memo

200

Ятаган и Меч

Яне се замисли. Значи не заради него Кая и Кара Мустафа бяха останали в Станимака.

- Ами ако ни заловят, какво ще правим? - попита Яне. - Кая и Кара Мустафа сигурно няма да са сами, а с аскер.

- Няма да ни заловят? - твърдо каза Велко. - Но дори и да те хванат, ти не им трябваш, а аз и китаба*, така че няма да те убият.

Вместо да “събере” мислите си преди борбите, които все повече приближаваха, той мислеше върху думите на кесиджията. Скоро проумя колко много ще рискува. Може би в плана на Велко влизаше това да го хванат. Той щеше да бъде само примамка. Това не му харесваше, но нямаше какво да направи. Най-накрая наближиха мястото. Велко го накара да запаше ятагана на Кара Мустафа. С това Яне се убеди, че е точно така, както си беше мислил. Той искаше още повече да подразни турските пехливани, а Яне щеше да го отнесе. Може би затова през цялото това време Велко беше раздухвал историята с това как Яне е победил само с един шамар султанския башпехливан и как е взел ятагана на Кара Мустафа. Момчето се чувстваше излъгано и чак сега разбра колко стар и обмислен е планът, в който сега участваше. Дали това, че Велко искаше да го научи да стане кесиджия, не беше лъжа? Спомни си обучението на кауците. Те сигурно също щяха да имат някаква задача в плана на Велко. Колко голям ум трябваше да има човек, за да може толкова отдалеч да изплете паяжината, да улови в нея толкова много хора и да подготвя нещата толкова дълго време?

- Като отидеш в тълпата, търси Манол или Кара Тозю! Те ще ти помагат в борбата - каза Велко.

Така двамата се разделиха. Яне дори не се обърна, а се опита вече да мисли само за борбите. Намери лесно Кара Тозю и Манол, които също го търсеха. Двамата мъже помагаха на Яне да се приготви за началото на борбата. Те му дадоха киспет, намазаха го с дървено масло и го загряваха. Яне непрекъснато си спомняше първия път, когато се бори тук. Спомняше си наставленията на дядо си. Сега двамата мъже не можеха да му бъдат много полезни. Щеше да е много по-добре, ако Велко беше при него, но Яне нямаше право да се оплаква. Сърцето му се свиваше при мисълта, че когато излезе на алая да се бори Кая, Кара Мустафа и Али Бабаджан ще го видят. Не искаше да мисли какво ще стане. Знаеше, че борбите са свещени и турците няма да посмеят да го нападнат и задържат по време на борбата, но сигурно след това щяха да го арестуват. Той беше сигурен, че ще изчакат първата борба, защото и тримата бяха пехливани.

*китаб - документ

Ill том “Хайдут “

201

11 глава “Бачкъой”

Докато мислеше това и се беше оставил в ръцете на двамата, изведнъж Яне застина. Пред очите му минаха двама мъже, единият беше облечен в дълго черно расо. Въпреки това Яне веднага го позна. Това беше приятелят му Инокентий. Той спонтанно се изправи и поиска да последва младия проигумен. Толкова много искаше да го поздрави и да го разпита за живота му. Сети се за Момчил и му стана тъжно. Мъжете обаче го натиснаха да седне, защото помислиха, че той става, за да отиде да се бори, а те все още го приготвяха. Те знаеха, че е нормално да е нервен, затова силно го натиснаха към столчето, на което беше седнал. Не само това, че го натиснаха, накара Яне да не стане, причината беше по-скоро вторият мъж, който вървеше зад презвитера Инокентий. Това беше омразният Никодим. Той се беше наперил като паун, препасал кожен силях, в който беше напъхал няколко пищова. От там стърчаха и седефените дръжки на два ножа и на пищова, който беше отнел от Яне и с който се беше опитал да го убие. Ръката на Никодим беше увита с парчета плат и превързана за врата му, като че ли е била счупена наскоро. Нямаше съмнение, това беше сегашният башпандур на Араповския манастир. Яне отново скочи, но този път, за да се разправи с човека, който беше опитал да го убие. Мъжете пак го натиснаха да седне. Защо Инокентий и Никодим бяха тук? Може би търсеха сред пехливаните момчета, които да попълнят пандурската дружина?

Скоро извикаха името на Яне. Манол беше решил да се бори с името Яне Манолов. Той излезе на алая. Първият му противник беше един голям, космат и страшен мъж. Той беше як селянин, с големи мустаци. Когато го приближи, Яне щеше да се задави от миризмата на пот, чесън и някаква мазнина. Българинът явно беше решил да се намаже със свинска мас, защото знаеше погнусата на турците от свинете. Като видя Яне, човекът се засмя и се обърна към своите хора, които започнаха необуздано да се смеят. Явно мъжът им беше казал нещо подигравателно за него. Яне се намръщи. Беше решил да се бори умерено и да побеждава, без особени усилия, като отдели внимание и на околните хора. Не искаше Кая и хората му да го изненадат. Сега обаче не му хареса начинът, по който мъжът тръгна към него. Той правеше някакви гримаси, като че ли искаше да се подиграе с него.

- Ще те изгризкам! - каза мъжът и си предаде страховит вид. Освен това заплашително се спусна към Яне, за да покаже, че противникът му го е страх. Яне не разбра какво става, замахна с всичка сила към нападащия го мъж. Ударът изплющя и за свой срам мъжът зави като жена. Въпреки силното еленси, Яне не успя да хване мъжа, защото той се беше намазал обилно с гадната мас, която не можеше да се изчисти с еленси.

Токораз Memo

202

Ятаган и Меч

След няколко опита мъжът пак се съвзе, опита се да сграбчи Яне и да го притисне във вонящата си задушаваща прегръдка. Момчето усети това, изтегли се назад и отново удари едно еленси, с лявата ръка, в гърба на мъжа, при което той се огъна като вейка в ръцете му. Нямаше как да хване мъжа и да го трътне на земята. Тогава Яне се сети за една техника, на която го беше научил Велко. Той я наричаше курт капан или вълчи капан. При нея човекът наистина се чувстваше като във вълчи капан, без да може да помръдне. Яне скочи и направи курт капан. Мъжът беше победен така, че сам нс можа да разбера какво точно се случва с него. След борбата неговите хора му разказваха какво се беше случило, а той мяташе злобни и отмъстителни погледи на много по-младия пехливанин.

След срещата Яне очакваше хората на Кая да го запрат, но това не стана и той започна да се готви за втора среща. Може би щеше да му се размине. В него започна да се процежда някаква надежда, че Кая може въобще да не го види. Много добре знаеше как може да стане това, като откаже да излезе да се бори или като се остави да го победят. Това обаче означаваше да провали плана на Велко, а не знаеше как ще реагира гигантът кесиджия след такова нещо.

Втората борба на Яне беше със същото онова турче, което преди няколко години беше победил. То веднага го позна. Яне го хвана и на него приложи курт капан. Яне беше щастлив, че беше успял да направи техника от Велковите. Турчето беше силно и се опита да издържи, но Яне го натегна още малко. Натискът на българина постепенно се засилваше. Турчинът се стегна и се опита да издържи, на инат, колкото се може повече. Най-накрая турчето не издържа, размаха ръка и силно извика:

- Евала! - което означаваше, че се признава за победен.

Веднага след него тълпата изрева от удоволствие.

- Бимбелов! Бимбелов! - крещяха хората.

Случваше се нещо, което Яне не желаеше. Знаеше, че скоро всички ще говорят за него и за победите му и башпехливанинът ще се заинтересува кой е той. Но не по-малко го потресе това, че хората го взеха за пехливанин от рода на Бимбеловите. Него, Яне Боляров, го бяха нарекли Бимбелов. Дано дядо му не беше наоколо. Всъщност със смъртта на Петко и с неговото бягство, Болярови бяха останали без млади пехливани. Дано дядо му не беше дошъл, защото щеше да потъне в земята от срам, заради него. Яне реши да покаже на хората, че не е от Бимбеловите. В третата среща той вдигна противника си високо над главата си, а след това, по Боляровия начин, го трътна с всичка сила в земята. Мъжът не можеше да се изправи. Дълго време съселяните му помагаха да излезе извън алая. Горкият човек просто се беше изправил пред Яне, когато момчето трябваше да покаже, че не е Бимбелов. Мина и следващата