i_777cd7fb180b1450 - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Inconnu(e) (ч. 3)

Малко преди да влязат в Станимака, в квартала Амбелинос, целият поток от каруци зави наляво и тръгна по един висок хълм. След като го изкачиха, тръгнаха покрай първия талаз на Родопа планина, който се наричаше Добростан. Това беше дълъг и могъщ дял от Родопите. Борбите щяха да започнат по обед, но дядо му все пак искаше по-бързо да стигнат до мястото и да се приготвят. Това обаче не беше възможно, защото пред тях имаше голямо задръстване от каруци. Така усилията на стареца останаха напразни. Когато стигнаха поляната и спряха, вече беше доста късно. Дядо му не беше успял да стигне по-бързо, но поне беше доста ядосан. По пътя беше успял да се скара с всички каруци, които бяха пред тяхната.

Цялата поляна беше огласяна от музика. Там, където се бяха спрели планинците от Родопите, свиреха гайди с протяжния си звук и песни, които се носеха бавно, като че ли от хълм на хълм. Тракийската музика беше бърза и ситна и тя силно контрастираше на родопската. Турците пък слушаха своите тюмбелеци и зурни и монотонните маанета се носеха от там, където те бяха спрели каруците си. Навсякъде имаше много народ. Всички оживено бръмчаха, но си личеше, че основната част от народа очаква нещо и това бяха борбите. И българите, и турците, очакваха борбите. Това беше най-интересното зрелище и най-важното нещо, което щеше да се случи. То беше толкова важно, че щеше да бъде в главите на хората чак до края на другата година, когато пак тук щеше да бъде опре

Ill том “Хайдут “

I глава “Боляровия хан “

делен новият пехливански шампион. Към обяд музиките започнаха да заглъхват. Всички бавно се отправиха към една голяма поляна, встрани от горичката и езерото. Там те насядаха така, че очертаха огромен кръг. Колкото по-голям беше кръгът, толкова повече хора щяха да виждат по-добре. Присъстващите като че ли знаеха всичко това. Те се събираха на групи и сядаха. Така всички се групираха по села и дори по махали, а в центъра на всяка групичка се намираха пехливаните, които след малко щяха да влязат в борба. Всички ги потупваха, опитваха се да ги насърчат, да помогнат със съвети и като че ли да им предадат част от своите сили. Около Яне беше по-спокойно. Боляровият хан дори не беше махала и около него почти нямаше хора. Момчето гледаше как са обградени останалите пехливани и му ставаше жал за тях.

Днешните борби щяха да бъдат “сухи”, тоест нямаше да са по турския начин, така че приготовленията на борците бяха много по-лесни. Но това означаваше, че “еленси”, което Яне толкова много беше работил, щеше да се окаже безсмислено. Борците щяха да се борят голи до кръста, така че Яне остана облечен само с потури и с широкия си колан. Той вече беше загрял и раздвижил тялото си, когато започна да оглежда останалите пехливани. Искаше да ги огледа, за да разбере повече неща за тях, още преди битките да са започнали. Това щеше да му бъде първата борба и той още никого не познаваше. Искаше да види кой е бил шампион миналата година, но него явно го криеха, защото не го видя. Дядо му и баща му бяха трескави и му даваха последни наставления, като че ли можеше в последния момент да го научат на нещо. В този момент Яне се чувстваше силен, сигурен и спокоен. Цял живот се бореше, бяха го учили най-добрите пехливани на България. Той беше сигурен, че дядо му и баща му бяха именно такива. Години наред се беше борил с брат си за превъзходството в Болярови, а брат му, макар само с една година по-голям, беше много силен. Сега какво толкова трудно можеше да има? Докато си мислеше всичко това, се чувстваше спокоен и уверен, но по някое време, като подъл враг, страхът го издебваше, влизаше в тялото му и го караше целия да трепери. Това го разклащаше, но само за миг и той отново възвръщаше контрола над себе си. Всичко това продължи докато един стар турчин не излезе и не застана в средата на образувалия се от насядалите хора кръг. Той говореше на турски. Яне разбираше този език, но трудно го говореше.

- Хора, събрали сме се тук - започна турчинът, - в местността Четиридесетте извора, за да проведем тазгодишните борби. Тук са се събрали най-добрите пехливани на Станимашко, Фелибелийско и чак до Хаскьой.

Яне слушаше и знаеше, че този мъж е най-старият пехливанин и някога е бил голям борец. Сега той щеше да следи за спазването на пра

Токораз Memo

Ятаган и Меч

вилата, по които пехливаните щяха да се борят. Старецът не беше едър и не си личеше някога да е бил такъв и чак толкова силен, но поведението му потвърждаваше силата и авторитета, които той излъчваше. Това впечатление се засилваше и от силния и ясен глас, който огласяше цялата поляна.

Старецът продължаваше да говори:

- Днес наш гост от Истанбул е башпехливанинът Кая.

В този момент към стареца се приближи огромен мъж. Дебелият му като на бик врат засилваше чувството за сила и мощ, което мъжът излъчваше. Малките му смачкани, като дъвкани от куче, уши още веднъж потвърждаваха, че мъжът се е борил. Раменете на башпехливана бяха огромни и обли като дини. Ръцете му бяха силни и дебели като стволове на дървета. Кая излъчваше сила и заплаха. Яне го гледаше и нещо под лъжичката му се разтрепери. Страхът отново го превзе. Той знаеше, че Кая няма да се бори, но все пак си помисли какво ще направи, ако някой от противниците му прилича поне малко на него. Сега виждаше колко силни хора има на земята. От тук нататък, докато се готвеше. Кая винаги щеше да бъде пред очите му.

Първият противник на Яне беше едно момче, една-две години по-го- лямо от него. То беше от Перущица. В момента в който старият мъж го повика в алая и Яне застана срещу момчето, напрежението му спадна и се почувства спокоен и сигурен. Момчето беше малко по-силно, може би, загцото беше по-голямо или защото беше аргат при някакъв чорбаджия, който го беше карал много да работи. Това разбра после, когато Яне говори с него. Двамата се бориха кратко. Победи го с бързо гмуркано към глезените му, след което ги кръстоса и рязко ги издърпа встрани. Момчето не успя да усети какво става, засука се и падна на земята, а Яне, пъргав като котка, скочи върху него. Хората бурно аплодираха победата му. Те оцениха бързината и техника му. За разлика от турската мазна борба, където най-много се ценеше грубата, брутална сила и надвиваното със “смачкване” на противника, в българската борба се ценеше бързината и техниката. При турския начин голяма част от силата на пехливаните отиваше само в това да се държат, докато при сухата борба нямаше нужда от отделяне на такова внимание при хващаното. Така при сухата борба борците можеха да бъдат по-технични и бързи.

Следващите срещи на Яне преминаваха по подобен начин. Той все така изпреварваше своите противници. Повечето бяха посилни от него, но той ги побеждаваше с бързина. Освен това се убеди колко повече хватки знае ог тях и колко полезна му е била подготовката. Осъзна превъзходството на Боляровия начин за борене пред останалите. На моменти на Яне дори му се струваше, че някои от момчетата се бореха без въ

Ill том “Хайдут “

I глава “Боляровия хан

обще да са се готвили. Те просто бяха силни момчета, които се пускаха да се поборят.

Яне побеждаваше всички противници, срещу които се изправеше и така постепенно започна да става все по-познат и любим на публиката.

“От Боляровите е!” - носеше се шум сред тълпата.

След всяка борба все повече хора идваха да го поздравят и се опитваха да се докоснат до него. Те като че ли се опитваха да се “стоплят” от победата му. У повечето хора има такъв стремеж да бъдат със силните и с победителите. Яне се радваше на вниманието на хората. Някаква топлина се появяваше в корема му при всеки поздрав и ласкателство.

Предстоеше последната битка.

- Хайде, стягай се, стига си слушал хората! Предстои ти борба! - каза дядо му и му удари един силен шамар зад врата, от което врата и ушите му затляха.

Накрая на борбите бяха останали само двамата с мъжа, който беше победил миналата година. Това беше един около 25-годишен турчин от село Молдава (днес Мулдава). Той беше много по-тежък от Яне и много як. Двамата с дядо му бяха гледали няколко негови борби. Той беше много силен и прекършваше като съчки своите противници.

- Трябва да устоиш на първия му натиск! Трябва да бъдеш по-силен от него!

Мъжът и момчето стиснаха ръцете си. Яне откри, че ръцете на турчина са твърди като камък. Той също се опита да стисне с всичка сила ръката му. Тежката работа с камъните беше помогнала сега да се чувства силен и готов на всичко.

Борбата започна зле за Яне. Турчинът, който беше подстриган “на па-ничка”, успя да го хване за кръста и го вдигна във въздуха. Яне махаше безпомощно с крака и нищо не можеше да направи. Опитваше се да стъпи, като че ли искаше да почерпи сили от земята. Яне осъзнаваше, че само след миг ще се озове на земята. Не виждаше как може да се съпротивлява, но все пак се опитваше да мърда и махаше с ръце и крака като полудял. За миг като че ли забрави всичко, на което го бяха учили дядо му и баща му. Чувстваше се в безизходица и знаеше, че трябва бързо да направи нещо.

В този момент Яне се сети за разказите за Крали Марко, които неговият дядо му беше разказал, а после се сети, че положението му много повече прилича на битката между Херакъл и Антей. Антей бил син на Гея (Земята) и от нея черпел силата си. За да го победи, Херакъл го вдигнал и така го откъснал от притока на сили от Земята. Неведнъж Яне беше мечтал някой ден да се научи не само да побеждава противниците си, но да го прави като ги откъсва от това, от което черпят силата си.

Токораз Memo

Ятаган и Меч

Той вече беше разбрал, че някои хора черпят сила от самочувствието си, други се чувстват силни в присъствието на техните роднини, а имаше и такива, които черпеха сили от виното или от златото. Така момчето мечтаеше, че ще повдигне противника си и ще го задържи във въздуха, как-то Херакъл Антей, но сега той се беше оказал в положението на Антей и това много го ядоса.

Яне се тръсна няколко пъти, но вместо да се освободи захватът на молдавеца стана още по-силен. Дъхът му спря. Стискането беше толкова силно, че не можеше да вдиша. Вече чуваше как ребрата му пращят. Но явно турчинът се умори и това помогна на Яне да бръкне между ръцете му. Той беше сигурен, че ако се бореше с турчина на “мазна” борба, щеше да загуби, но сега това, че те се бореха сухи, му помагаше. Той натисна отвътре, но ръката на силния турчин не поддаде. После изведнъж извади ръката си. Така се освободи място в захвата, успя да се смъкне надолу и да стъпи на земята. Яне се наведе напред и опита да разкъса захвата на турчина. Мъжът все така го държеше и го притискаше към себе си, но вече му беше много по-трудно. Битката продължи още доста преди българинът да успее да се завърти и да мине под мишницата на мъжа и да го хвърли на земята. След като го хвърли се смъкна и от безсилие падна на земята. Беше напълно изтощен. Дишаше дълбоко и в този момент усети силната миризма на смачканата зелена трева. Това запомни най-силно от тази своя първа победа. Умората беше толкова голяма, че дълго време не успя да се изправи на краката си. Добре че баща му и дядо му се втурнаха да му помагат. Въпреки че стоеше прав, подпиран от силните ръце на най-близките си, краката му все още се огъваха.

Мина известно време преди из тълпата да се разнесе звук, изразяващ възбуда. Но изведнъж хората застинаха и притихнаха. Старецът отново беше застанал в центъра на кръга, а до него стоеше Кая. В ръцете си турският башпехливан държеше едро вакло шиле, което в огромните му ръце изглеждаше като малко агънце. Хората около Яне започнаха да го избутват напред. Старецът говореше нещо, но младото момче не го чуваше. Миризма на смачкана зелена трева и пръст като че ли беше запушила всичките му сетива. Замаян Яне застана пред стареца. В този момент Кая вдигна шилето и със сила го стовари на раменете на момчето. Краката му се огънаха от удара и тежестта и той едва се удържа прав.

- Ашколсун, пехливан! Евала! - каза Кая и се усмихна с чиста детска усмивка.

Яне осъзна какво се беше случило чак когато се връщаха с каруцата към Боляровия хан. Той се опитваше да си припомни какво беше станало и как се беше борил, но за негово учудване не си спомняше почти ни

Ill том “Хайдут

1 глава “Боляровия хан

що от борбите. Всичко в паметта му беше размазано и объркано. Помнеше само усмивката на Кая и неговото одобрение. После той му беше казал и нещо, че от него ще стане голям пехливан, но Яне беше толкова нетърпелив и притеснен, че нищо не си спомняше.

Докато каруцата им бавно се прибираше към Боляровия хан, навън вече се беше стъмнило и постепенно по небето се появиха звезди. Всички хора се прибираха към селата си. Дядо му и баща му си говореха. Яне гледаше звездите и скоро се успокои. Най-накрая се обърна към баща си и дядо си.

- Кога ще се боря на други борби?

- Още си малък! - отговори дядо му. - Трябва още малко да пораснеш!

- Искам да отида на Къркпанарските борби! Искам да се изправя срещу Бимбалови!

- Когато станеш голям като Кая, тогава! - отговори дядо му и се усмихна. Двамата с баща му се смееха. По всичко си личеше, че са доволни от неговото представяне, но в същото време се шегуваха с голямото му желание. После те надълго му говореха да не се възгордява и че следващите му борби ще са много по-трудни. Казаха му, чс трябва много да се грижи с усърдие за подготовката си и не бива да се отпуска и да мисли, че винаги ще му бъде толкова лесно.

Следващите дни потекоха пак по същия монотонен начин. Отначало на Яне му беше трудно да се настрои към кърската работа. Той непрекъснато мислеше за борбите. Представяше си лицата на хората, които беше победил, и миризмата на прясно смачкана зелена трева. Няколко дни не беше на себе си. Не чуваше баба си и роднините си, когато го питаха нещо или се шегуваха помежду си за негова сметка.

- Като глухар си - казваше баба му. - И гой, така като теб, в периода, когато си търси женски, се надува и никого не чува. При него става от женски, а при теб - от борбата. Точно тогава най-лесно го ловят авджии-тс, защото глухарът оглушава и може да се приближиш толкова близо, без да те забележи, че да го удариш с кол. Внимавай и ти да не оглушееш от тази победа и тя да те погуби! - като казваше това, баба му се смееше.

- Яне, оглушал си! - викаше дядо му и също се смееше.

Чак тогава Яне ги чуваше и излизаше от състоянието, в което беше изпаднал.

Една вечер Яне седеше в двора на хана. Беше много уморен, но все още не искаше да си ляга. Някаква горчива буца беше заседнала в гърлото му и не го свърташе на едно място. Той мислеше за живота си и за това, което искаше да му се случи. Не искаше цял живот така да живее. Искаше да прави нещо по-интересно. Мразеше кърския труд. Той беше станал победител на борбите, а на къра никой не забелязваше това. Яне

Токораз Memo

Ятаган и Меч

виждаше как кърът изтощава хората и изцежда всичките им сили. Той не искаше да живее така. Искаше да обикаля из света, да види други светове, да се бори и да побеждава.

В този момент на голямата порта на хана се потропа. Отвън се чуха тежките стъпки на подкован кон. Майка му излезе от малката кирпичена стаичка в която живееха и отиде да види какво става в хана. Вече беше доста късно, но гостите още не си бяха легнали. Въпреки това голямата порта на хана вече беше залостена.

- Какво правиш тук? - попита майка му, докато минаваше покрай него. - Да не си нещо болен?

- Нещо е умислен - каза дядо му, който в този момент също излизаше от стаята. - Когато си умислен, нали знаеш какво трябва да правиш?

- Да, знам! - каза с неохота Яне. - Трябва да се упражнявам в борба.

- Да, защото това помага да се отърсиш от лошите мисли - поучително каза дядо му.

В този момент на портата отново се похлопа.

- Тате, виж някой хлопа на портата! - думите бяха казани от майка му към дядо му.

Майка му продължи към хана, за да свърши работата си и да се погрижи за хората, които скоро щяха да налягат по миндсрите. Дядо му, пъшкайки, тръгна към портата.

- Яне, ей, Яне, бягай на гумното* да се упражняваш!

Въпреки думите на дядо си, Яне си остана все така седнал и гледаше мъжа, който влизаше в хана. Това беше едно уродливо джудже, криво и гърбаво, а на лицето си имаше грозен белег, който разсичаше лицето му по диагонал, така че разместваше чертите му. Това лице отблъскваше Яне и като го гледаше, вътрешностите му се свиха, но в същото време не можеше да откъсне поглед от него. Криво и уродливо, но в него имаше нещо, което привличаше погледа на момчето. Човекът беше много нисък и крив, той ходеше като някакъв гном. Как човекът се беше покатерил и яздеше едрия кон, Яне не можеше да разбере.

- Откъде идиш, пътниче? - попита вежливо дядо му.

- От далече, от Русчук ида - гласът на човека беше мек и топъл и контрастираше на прегърбената му уродлива фигура. - Окъснях и реших да спра, да не пътувам по тъмно.

- Да! Да! - дядо му поклати глава. Личеше си, че той съчувства на човека, който беше имал толкова лоша съдба. За дядо му беше ясно, че гърбавият човек е напълно беззащитен и затова наистина е постъпил най-разумно, като беше спрял да пренощува в хана. Той му помогна и

*гумно - харман, широко, равно, отъпкано място за извършване на селскостопанска работа

Ill том “Хайдут

I глава “Боляровия хан

отведе коня към обора. Докато минаваше покрай Яне каза:

- Айде, Яне, не ме карай да повтарям!

Яне стоеше и не му се ставаше. Вече беше късно, беше уморен от кърскага работа и не му се бореше, но никой не го питаше.

Дядо му отмина. Копитата на тежкия кон изтракаха по облите камъни, водещи към обора. Там вляво се намираше гумното.

- Ей, момче, как се нарича този хан? - мъжът се беше обърнал към него.

Яне повдигна поглед и сега, когато го видя от толкова близо, се вцепени. Той гледаше мъжа и не можеше да помръдне. Сега, когато мъжът го гледаше очи в очи, той се потресе от това колко криво и несиметрично е цялото му тяло. Това го караше да го гледа без дори да може да премигне е очите си.

- Момче, чуваш ли ме? Можеш ли да говориш?

Яне чуваше човека, но не можеше да отговори. Нещо го беше стиснало за гърлото и не го пускаше. Опита се да промълви и да отмести поглед, за да не зяпа човека, но само провлачено измуча. Да, колкото и да беше странно от устата му излезе само едно протяжно измучаване като от крава. Звукът беше толкова странен, че учуди дори него.

- Яне, айде, Яне! Идиш ли?

Гласът на дядо му го изтръгна от вцепенението. Това му се стори добър изход от ситуацията, в която беше изпаднал. Той подскочи и побягна към дядо си. Не искаше да тича, за да не излезе, че го е страх от зловещия мъж, но краката му сами бягаха към хармана, откъдето го викаше дядо му. Тичаше и беше забравил, че само преди малко не искаше да ходи да се бори. Сега обаче се съблече с радост. За негов ужас Гърбавия го последва. Той застана до хармана, а след това седна на едно отсечено дърво. Яне се беше съблякъл гол до кръста и се раздвижваше, приготвяйки се за борбата. Не знаеше тази вечер точно какво ще правят и с кого ще се бори, но се подготвяше с огромен ентусиазъм. Обикновено в тези занятия вземаше участие брат му, а по-късно в тях се включваше и баща му. Може би тази вечер дядо му искаше да му покаже някакво ново хвърляне. Яне се приготвяше, но очите и разсеченото лице на Гърбавия го преследваха и го изнервяха.

- Как се казва този хубостник? - попита седналият човек.

- Яне. Това е Яне Боляров - каза с нотка на гордост в гласа дядо му.

- Тогава вие кой сте? Как се казва този хан? - продължаваше да пита мъжът.

- Аз съм Коста Боляров, а този хан се нарича Боляровия хан. Тебе как те викат? - върна му въпроса старият човек.

- Аз съм Велко.

- Велко - повтори дядо му. - От’де си Велко? Накъде пътуваш?

Токораз Memo

Ятаган и Меч

- От Козбунар съм. Идвам от Русчук, минах през Филибе и сега пътувам към Козбунар, но тук замръкнах.

- А сам ли пътуваш? - учуди се дядо му.

Яне знаеше, че дядо му пита така, защото смята Гърбавия за евентуална лесна жертва. Освен това дядо му се отнасяше подозрително към хора, за които не можеше да определи каква е работата им. Опитното око на стария ханджия беше свикнало веднага да познава хората, кой какво работи, колко е богат, силен или умен. Той рядко грешеше и беше горд с това, че може веднага да познае с кого си има работа. За дядо му беше въпрос на чест да познае какъв е човекът, какво може да очаква от него и с какво се занимава. Сега обаче явно старецът не беше успял да определи човека и това веднага си пролича по острия начин по който питаше:

- А по какви мющерии пътуваш? Стока ли водиш, що ли?

- А, не, прибирам се, бях по Европата.

- По Европата? Трябва да си много богат, за да ходиш по Европата!

- Ааа, не, не съм богат! Брат ми ме изпрати да занеса едно негово писмо.

Мъжът явно не искаше да говори за себе си, защото се опита да промени темата на разговора.

- Какво ще прави този юнак? За какво се готви?

В момента в който дядо му тъкмо щеше да отговори, се чу силно тропане. Някъде там, пред портата на хана, имаше още някого. Скоро освен силното тропане се чу пръхтене и цвилене на коне. Това не беше самотен ездач, а много конници. Шумът и тропането на подковите по калдъръма пред портата привлякоха вниманието на дядо му. Не по-малко заинтересован беше и Гърбавия. Двамата бяха извили глави към портата.

- Ще ида да видя какво става! - каза дядо му и отиде към предната част на хана.

Младото момче изтръпна. То беше останало насаме с човека с разсеченото лице. Опита се да се прави, че не забелязва присъствието на седящия и продължи да се разкършва.

- Можеш ли да говориш, ей, момче? Яне ли се казваше?

- Яне.

- Значи можеш да говориш!

- Мога.

Пред хана се чуваше шум. Това изостри вниманието на Яне. Там ставаше нещо интересно. Явно някакви окъснели гости бяха дошли. Любопитството на Яне се изостри и вниманието му вече беше изцяло насочено към шумовете, които идеха от другата страна на хана. Това се очертаваше да бъде една интересна нощ. Той вече почти беше забравил, че само преди минути беше мислил как да избяга от хана и да отиде ня

Ill том “Хайдут “

/ глава “Боляровия хан

къде другаде. Сега, само за една вечер, се бяха случили толкова много неща, а явно и още щяха да се случат.

Мина доста време преди дядо му да се появи. Зад него ходеше някакъв огромен мъж. Той стоеше като огромна черна сянка зад дядо му, който сега изглеждаше дребен. Отстрани, в две поставки от ковано желязо, бяха поставени факли, които осветяваха мястото, върху което щеше да се проведе занятието. Но мракът вече се беше сгъстил и двете факли не можеха да го разсеят, така че не можеше да види кой беше огромният като канара мъж, който се движеше зад дядо му.

- Виж кой е дошъл да те види! - каза дядо му и се измести. Отзад се показа Кая. Нямаше съмнение, че това беше башпехливанинът. Не бяха минали много дни, откакто го беше видял и много добре го помнеше. Образът му се беше отпечатал в паметта му. Яне беше толкова учуден, че отстъпи няколко крачки назад. Кая поздрави и полу на шега, полу на истина каза:

- Много поздрави на победителя!

Яне не знаеше дали башпехливанинът говори сериозно, или се шегува.

- Много поздрави и на теб, Кая ефенди! - каза той и направи ниско темане.

- Борите ли се? Борите ли се? - попита огромният мъж.

- Тамън щяхме да почваме - отговори дядо му.

- Не е ли много късно?

- Днес малко окъсняхме. Цял ден работихме - каза дядо му.

- Може ли да се поборя малко с момчето? - попита Кая.

Цялото тяло на Яне изтръпна и той престана да чувства ръцете и краката си, нещо в корема му трепереше, а в гърлото му беше заседнала горчива буца. Нима дядо му щеше да го остави да се бори с човек по-тежък от него и то повече от четири пъти?

- Не мога да откажа на башпехливан! За нас е чест, че сте наш гост, Кая ефенди! Всичко което пожелаете, паша ефенди, е заповед за нас!

В този момент иззад ъгъла се появиха силуетите на още поне половин дузина огромни мъже. Само по силуетите им беше ясно, че те са пехливани. Огромни, силни, с издути гърди, те вървяха бавно и тежко пристъпяха. Тези пехливани бяха най-страховитата гледка, която съществуваше в света. Яне едновременно се втрещи от гледката на изплуващите от мрака пехливани и в същото време изпита възхищение. Огромни, силни мъже, всички майстори на борбата и въобще на воинските умения. Яне ги гледаше, някои от мъжете бяха силни и тежки, с огромни ръце, дебели вратове и изпъкнали гърди, други бяха гъвкави силни. Всеки един от излизащите от мрака мъже беше уникален и като че ли беше наблегнал и развил в себе си различно воинско качество. Това

Токораз Memo

Ятаган и Меч

беше група от съвършени воини. Яне ги гледаше като омагьосан. Всеки един от тях минаваше покрай него и сядаше до Гърбавия.

Яне знаеше, че всеки башпехливан в Империята на султана има ранг паша. Това изразяваше огромното уважение, което султанът и турциге оказваха на пехливаните. Така всеки башпехливан разполагаше с много пари, имаше собствен сарай и ходеше в обкръжението на много свои приятели - пехливани. За всеки везир, ага, паша, бейлербей или дерибей беше чест башпехливан да му бъде гост. Дори султанът се радваше, ко-гато башпехливанинът, който олицетворяваше силата на Империята, му беше гост. Сега обаче башпехливанинът и всичките му приятели случайно или нарочно се бяха оказали тук, в Боляровия хан. На Яне много му се искаше да е заради него, но дори не смееше да си го помисли.

- Ей, Кая ефенди, това ли е пехливанинът, за когото ни говори? Та той е като младо петле!

Човекът който говореше беше много красив. Той имаше тънки, черни, очевидно много добре поддържани мустаци, красиви очи и много чаровна усмивка. По всичко си личеше, че той е човек, свикнал да бъде център на всяка компания. Освен чаровната му усмивка, устните му и белите като Маргарит зъби също бяха много впечатляващи. Това явно беше вторият човек в свитата на башпехливанина.

- Кара Мустафа, недей да говориш, че малкият може да те победи! - Кая каза това високо, за да могат останалите мъже да чуят думите му. Всички започнаха да се смеят и да се шегуват с красивия мъж. Той не беше от тежките и едри пехливани. Тялото му беше силно, но в същото време кръстът му беше тънък. По всичко си личеше, че освен сила Кара Мустафа притежава и гъвкавост. Но освен всичко това той имаше и голяма гордост, защото думите на насядалите пехливани и на Кая съвсем не му харесаха.

- Хайде, момче! - каза Кая. - Искаме да погледаме!

Останалите мъже нетърпеливо плеснаха бедрата си. От одеве никой не беше обърнал внимание на Гърбавия. Яне погледна към дядо си, който само му кимна. Момчето отново започна да раздвижва тялото си. Беше толкова притеснен, че забрави, че вече се беше раздвижил. Докато правеше това, отнякъде се появи баща му. Той също седна до хората на Кая.

- Коста ефенди - каза Кая, - аз вече видях малкото лъвче как се бори на суха борба, сега искам да го видя на мазна пехливанска борба. Може ли Яне да се бори на елейна борба? Учен ли е?

- Учен е, башпехливан ефенди!

- Нека го видя тогава!

В следващия момент дядо му отиде някъде към одаите, където живееха. Яне знаеше, че ще поръча на жените да затоплят една голяма стом

Ill том “Хайдут “

I глава “Боляровия хан

на със зехтин или както тука му викаха “дървено масло”.

Кая също се беше съблякъл гол до кръста. Яне не можеше да не изпита възхищение от огромните мускули на мъжа, стоящ пред него.

- Момче, я ела насам! - опита се да говори на български турчинът. - Ела! Ела!

Яне недоверчиво се приближи. Той беше чувал за мръсните номера на пехливаните, за това, че се щипят или се опитват да си изкълчат пръстите още преди борбата да е започнала, когато уж се поздравяват. Всичко гова беше част от борбата. Сега той се приближи, но беше много внимателен.

- Да, ефенди.

- Искаш ли да станеш голям борец и да побеждаваш? - изкусително попита башпехливанинът.

- Искам! - все още колебаещо се отговори момчето.

- А, искаш ли да те взема с мен в Истанбул?

Сърцето на Яне се преобърна. Не можеше да повярва на ушите си. Мечтата му се беше сбъднала. Този мъж, този бляскав мъж му предлагаше да го вземе със себе си в Истанбул. Без да затваря очи, пред него се появиха видения, как вече не работи на нивата, а по цял ден се бори. Всички ще говорят за него, ще ходи на пирове и празненства, където поднасят най-отбрани ястия и красиви жени с воали ще танцуват пред масата му. Ще се бори с пехливани от целия свят и ще ги побеждава, ще бъде богат и много известен, ще има голям бял кон, като на паша и ще го язди. Сигурно Кая също имаше бял кон. Изведнъж всичките тези картини се завъртяха пред очите му. Той почувства странна лекота, като че ли полетя, но това не беше полет, а падане.

Съвзе се в ръцете на Кая.

- Хей, момче, какво ти става? - питаше разтревоженият башпехливан.

- Какъв борец е като едва стои на краката си? - това беше гласът на Кара Мустафа.

След като почувства няколко шамара, Яне се свести. Освен Кая над него се беше надвесил и баща му.

- Я се стегни! - беше просъскал през устни баща му.

Яне се изправи. Чувстваше се много по-добре. Направи две-три по-резки движения и веднага се съвзе. В този момент се появи дядо му. Двамата пехливани потапяха ръце в съда с топъл зехтин и бавно и внимателно намазаха телата си. Докато правеше това. Кая мълвеше някакви слова на непознат за Яне език. После двамата започнаха да се борят. Разбира се, Кая не се напрягаше много. Той по-скоро го поставяше в различни ситуации, от които момчето трябваше да намери начин да излезе. По едно време двамата се приближиха. Яне знаеше, че башпехли-

Токораз Memo

Ятаган и Меч

ванинът не се бори с всичките си сили, но него това не го интересуваше. Той замахна зверски - с всичката сила на която беше способен, нанесе удар еленси в гърдите на Кая. А гърдите на мъжа бяха като каца. Ударът издрънча и отскочи от тялото на башпехливана. Той обаче почувства силата на удара. Яне веднага отстъпи и нанесе още един слен-си. Ударът се получи още по-силен от първия. Чу се зловещо изплющя-ванс. Кая, който досега се държеше все едно не участва в борбата, изведнъж се изненада. Яне видя как той го погледна с учудване. Гордост изпълни гърдите на младия пехливанин. Изнурителните упражнения бяха дали резултат. От многото упражняване на еленси пръстите му бяха станали като железни шишове. Сега той реши да покаже на Кая, че наистина е добър пехливанин и замахна с всичка сила. Искаше да събере силата на цялото си тяло в още един последен шамар. Може би от това зависеше дали башпехливанинът ще го вземе със себе си в столицата на султана, най-големияг и богат град в света - Истанбул.

Яне замахна силно и в същото време извика, издишайки. В този момент чу блеенето на шилето, което беше спечелил при борбите на Четиридесетте извора. Щеше да нанесе силен удар, най-силният на който беше способен. Той щеше да покаже, чс е истински победител и пехливан. След това всичко му беше като в сън. Огромното тяло на башпехливана падна тежко назад. Чу виковете на неговите спътници и приятели. Яне не знаеше какво се случваше. Баща му и дядо му скочиха, за да спрат пехливаните на Кая да не го стъпчат. Той стоеше и чувстваше силна болка в дясната си ръка, тази с която за последен път беше ударил. Погледна отново падналия на земята Кая. Баща му го загърна и го отведе по най-бързия начин към стаичките.

- Какво стана? - разтревожена попита майка му.

- Не говорете, а веднага го измийте и да се облече за тръгване.

- Но, какво направи?

- Удари башпехливанина Кая в сляпото око и сигурно го уби, такъв звук се чу.

- Какво? - баба му също се намеси. - Да го мием и да го готвим за тръгване?

- Да, мале, и айде по-бързо!

Яне стоеше все още объркан, с отпуснати ръце, а двете жени го съблякоха и започнаха да измиват тялото му с топла вода и сапун. Отначало водата беше много гореща и той изпищя.

- Какво направи бе, синко?! - нареждаше баба му, докато го обливаше с топлата вода и го триеше с големия твърд като кокал сапун.

Докато ставаше всичко това, Яне стоеше като зашеметен. Той все още не разбираше какво става и пред очите му бяха богатите софри,

Ill том “Хайдут

I глава “Боляровия хан

борбите и танцуващите ханъми, облечени само с воал.

След малко дядо му влезе в стаята и каза:

- Приготвяй се, тръгваме!

Майка му и баба му го облякоха.

- Къде ще го водиш, Коста? - попита баба му, точно когато излизаха. Дядо му само изсумтя. Той беше наметнал раменете и главата на Яне с голям и дебел ямурлук. Като го криеше в себе си, дядо му го изведе през малката врата в портата и двамата тихо излязоха на пътя. От хана се чуваха викове и люти закани на турски.

- Какво стана, дядо? Какво стана?

- Шшт, тихо! По-бързо!

Наляво пътят водеше към Папазлий (днес Поповица) и от там се включваше към пътя, който водеше към Истанбул. Надясно пътят водеше към Станимака. Двамата кривнаха надясно и тръгнаха към Станимака и към очертаващия се силует на Родопа планина. След като изминаха известно разстояние, двамата се качиха на две магарета, които явно дядо му беше извел по-рано. Сигурно не беше имал възможност да изведе кон, без пехливаните да го забележат. Така двамата яхнаха магаретата и в ситен тръс се отправиха към Станимака.

Яне искаше да говори с дядо си, но старецът беше намръщен. Мина доста време преди да успее да попита:

- Дядо, какво стана? Защо бягаме?

- Бягаме, защото удари такова еленси в главата на Кая, че го приспа. Когато се свести, сигурно ще иска да се разправи с теб, той или неговите гавази. Затова дай да бързаме! - след като каза това, той пришпори магарето.

Чак сега Яне започна да проумява, че не само, че никога няма да види Истанбул, танцуващите момичета, борбите и славата, но току що се беше разминал със смъртта. Сега той се стегна и се забърза. Това изясняване му беше необходимо, за да прекъсне мечтите му и да се върне към реалността. Скоро отминаха разклона към Катърли и продължиха напред. Станимака беше съвсем близо. Какво щяха да правят? Къде щяха да се подслонят? За Станимака ли бяха тръгнали? Яне не знаеше. Дядо му нищо не му казваше. Движиха се бавно, небето чернееше, по него нямаше нито една звезда. Луната също беше скрита зад мрачните облаци. Все пак колкото повече приближаваха до Станимака, толкова по-ясно се очертаваше още по-тъмният силует на планината. Освен мрак планината излъчваше и хлад. Някакъв мразовит повей или по-скоро усещане за нещо огромно и хладно. И колкото повече се приближаваха до мрачния силует на извисяващия се вляво рид, толкова по-ясно усещаше този хлад. Пътуването в пълен мрак доста забавяше двамата пътници, но

Токораз Memo

Ятаган и Меч

те не можеха да запалят факла, без да се издадат и така вървяха почти опипом. Изведнъж зад гърба си чуха конски тропот. Няколко ездачи идеха зад гърба им от посоката на Боляровия хан. Дядо му кривна бързо с магарето настрани. Той явно се опита да се измести от пътя и да остане незабелязан в мрака. Яне също побутна своето магаре, за да завие по най-бързия начин, но инатото животно, вместо да се забърза, изрева и се закова на място. Яне напрегна сили да измести животното, но вече беше твърде късно. Преследвачите им имаха факли и ги осветиха.

- Дондурман сага! Дондурман сага*!

- Тук са! Тук са! - нападателите говореха на турски. - Комън силах ла-ри! (Комън силах лари! - тур. Сложете оръжието! Предайте се!)

- Ону тутмни тутмин**!

Това бяха виковете, които достигаха до Яне. Той скочи от гърба на магарето. Проклетото животно не помръдваше. От гърба му беше невъзможно да избяга или да води битка. След това бързо се затича към мрака в посоката, в която беше изчезнал дядо му. Нападателите обаче яздеха хубави коне и веднага ги последваха. Само за миг те се изравниха с бягащото момче. В този момент от мрака излезе фигурата на дядо му, който му мушна в ръката някаква дръжка и извика:

- Дръж! Пази се!

Яне погледна в мрака, за да види какво дядо му Коста му беше подал, но не видя, а по-скоро усети в ръката си ханджара. За втори път в живота си държеше истинско бойно оръжие. Стисна с дясната си ръка дървената дръжка. В този момент почувства прилив на сили. Изведнъж се почувства голям и силен. Той вече беше истински воин, щом му даваха в ръката истинско оръжие. С дясната ръка опипа острието, то беше наточено безукорно. Това беше истински ханджар, а пред него беше първата му истинска битка. Огледа се. Турците, все още по конете, продължаваха да дават късите си, подобни на лай, команди. Не виждаше дядо си. Яне разбра, че не може да избяга. Преследвачите им ги бяха обградили. Трябваше да се бие! Трябваше да използва изненадата! Той стисна дръжката на тежкото оръжие, издебна един от конниците, кога-то му беше в гръб, скочи и го перна с острието по гърба. Турчинът силно извика и падна тежко на земята. Сигурно се удари лошо, защото конете на пехливаните бяха силни и високи животни. Яне нямаше време да види какво стана с човека. Той клекна бързо и се провря под ятаганите на други двама конници, които в стремежа да го посекат си попречиха. Отнякъде се чу друг сподавен стон. В бързината младото момче не успя да определи дали викът беше издаден от дядо му, или той беше

*дондурман сага - тур. полу надясно

**Ону тутмни тутмин! - тур. Хванете го!

Ill том “Хайдут “

/ глава “Боляровия хан “

положил някой турчин на земята. Яне бягаше през глава. Тичаше приведен, за да избегне обсега на въртящите се ятагани. Около себе си виждаше само сенки. Нямаше време да определи коя на кого е, не виждаше дали е човек, или животно. Някакъв инстинкт го караше да се движи все по-бързо и по-бързо. Само тази мисъл беше останала в главата му. Той знаеше, че ако само за миг спре или намали скоростта на тичането си ще бъде мъртъв. Така обаче вместо да избяга от пътя, той се беше затичал именно към кръстовището, защого скоро почувства твърдата земя под краката си.

Това беше голямо кръстовище. Тук се събираха три пътя. Единият беше този, по който те бяха дошли. Той минаваше покрай селата Катърли (днес Боянци), през Боляровия хан, Ходжиново (днес Богданица) и стигаше до Папазлий (днес Поповица). Другият път идваше почти от същата посока, но той минаваше през селата Козаново, Арапово (днес Златовръх), Прангите (днес Патриарх Евтимово) и Козбунар (днес Дълбок Извор) и отново се включваше в Цариградския път. Третият път водеше към Станимака. Яне искаше да разбере на кой път беше стъпил.

Само за миг вдигна глава, за да разбере какво става и накъде тича, и видя чудна картина. От пътя пред него “изплува” конник. Той яздеше огромен кон. В първия момент Яне помисли, че е човек от неговите преследвачи и потрепери, защото това означаваше, че след миг смъртта ще го споходи. Изправи се още повече. Ако това беше пехливанин, той беше загубен. Но човекът върху гьрба на коня, макар и само силует, не приличаше на пехливан. Той беше нисък, дребен и прегърбен. Беше толкова гърбав, че в мрака на Яне му беше трудно да определи кое е гърбицата и кое главата на мъжа. Изведнъж се случи нещо странно. Мъжът идваше от пътя към Боляровия хан и все пак беше на фона на по-светлото небе. Така Яне видя странната метаморфоза, която яздещият претърпя. Той като че ли се разлисти, като младо зелено листо. Както беше гърбав, изведнъж мъжът започна да се изправя и пораства. Той растеше все повече и повече. Ставаше по-голям и по-голям, като че ли досега е бил наведен. Мъжът се променяше и променяше. Той приличаше на пеперуда, на която й порастват криле и от какавида се трансформира в друго същество. Яне беше слушал приказки за това как хора се превръщат във върколаци и се вцепени. Нима ставаше свидетел на нещо подобно! Досега беше смятал, че това са само приказки. Толкова голям беше ужасът, който го обзе, че не можеше да помръдне. Скоро силуетът се оформи като на съвсем нормален човек, но с огромно гяло. Той беше голям като Голиат, като някой архангел същи. Мъжът беше по-едър от пехливаните. Дали не беше самият Кая? Яне се сви. Зад гьрба му пехливаните бяха застинали. Те също бяха видели чудната картина,

Токораз Memo

Ятаган и Меч

която се беше разкрила пред очите му. Всички бяха сигурни, че това беше някакво митично същество и че присъстват на някакъв свръхестествен, мистичен акт. Човекът върху гърба на коня, ако въобще беше човек, се втурна към Яне. Момчето падна на земята и изпусна ханджара. Оръжието се изтърколи и изчезна в мрака. Не искаше конят на мъжа да го стъпче. Макар и паднал, успя да види как само с едно движение на лявата си ръка мъжът архангел успя да свали от седлото един от пехливаните. Не само го свали, но и го изхвърли назад. Каква сила имаше този мъж! Какво тайно оръжие! След малко, по същия начин, друг пехливан се оказа на земята. Мъжът не беше Кая, това беше сигурно. Той се беше появил, за да ги защити. Сега вече Яне имаше време да помисли за дядо си. Той се огледа. Нощта се беше изпълнила с викове и стонове на ранени и умиращи. Трябваше да бяга! Колкото се може по-скоро трябваше да напусне това място! Дядо му сигурно беше направил същото и то отдавна. Яне мислено благодари на спасителя си и побягна. Тичаше към мрачния силует на Родопа планина. Беше изминал няколко крачки, когато пред него се изправи силует на конник. Момчето се закова на място. Отзад се носеха виковете и стоновете на ранените. Той направи крачка напред. Конникът го беше забелязал и сега се приближаваше към него. Трябваше да бяга! Силите бяха неравни. Човекът на гърба на коня беше много по-голям и по-тежък и за него нямаше да е никаква трудност да го посече. Яне се стъписа. Зад гърба му беше битката и той не искаше да се връща обратно. Отпред стоеше този конник. Какво да направи? Докато мислеше, стоеше на място. Отзад дочу конски тропот и една факла освети конника, който стоеше пред него. Само за миг го мерна, но веднага го позна. Това беше Кара Мустафа. Яне веднага позна красивия мъж. В ръката си той държеше изваден блестящ ятаган. Яне стисна празните си юмруци. Колко много съжаляваше, че беше изпуснал оръжието си. Не че с късия ханджар можеше да направи нещо срещу конник и то с такова прекрасно оръжие, но все пак щеше да се чувства по-спокоен. Поне щеше да умре като истински воин. В главата му се превъртяха всички неща, на които дядо му го беше учил. И в този момент, когато се почувства уловен, отляво, от мрака, се появи неговият ангел-хранитсл. Огромната му фигура се извиси застрашително. Той замахна с лявата си ръка. Нещо като дъжд се посипа в мрака, някакви неща го удариха и като искрички опариха лицето му. Какво беше това? Ятаганът на Кара Мустафа излетя от ръката му и за малко щеше да удари Яне. Той падна съвсем близо до краката му. Младият момък се наведе и взе красивото оръжие. То беше със скъпа кокалена дръжка и красиви инкрустации по острието. Яне ги опипа и вълна на удоволствие се разля из тялото му. Беше загубил ханджара, но сега в ръцете си имаше

Ill том “Хайдут”

I глава “Боляровия хап “

много по-добро оръжие. Той държеше ятагана на Кара Мустафа. Със следващото движение на ръката си загадъчният мъж накара пехливанина да отлети от седлото на коня. Обезоръжен и унизен, Кара Мустафа лежеше пред момчето. Яне стисна дръжката на прекрасното оръжие. Приближи се до проснатия на земята и все още в несвяст Кара Мустафа. Хвана с две ръце дръжката на ятагана и го вдигна над главата си, с острие надолу. Още миг и щеше да го прободе. Момчето гледаше треперещия връх на оръжието и го насочи към сърцето на мъжа. И в този момент го видя. Пред него лежеше силният, красив пехливанин, излъчващ сила и живот. Макар със затворени очи, той беше все така обаятелен. Сигурно беше карал не едно женско сърце да се преобръща. Яне стискаше дръжката все по-силно, а острието продължаваше да трепери. Момчето знаеше какво трябва да направи. Трябваше да спусне с всичка сила ятагана и да го насочи към сърцето на лежащия пред него мъж, а след това да натиска. Да натиска, докато не прониже тялото и не го закове за земята. Искаше да го направи, но не можеше. Винаги беше мислил как, ако се наложи, би убил човек. Ето, сега имаше тази възможност, но ръцете му омекнаха. Кара Мустафа се свести и се размърда. Той отвори очи. Яне го гледаше изцъклен и с вдигнат над главата си ятаган. Отначало пехливанинът не разбираше точно какво се случва, но постепенно погледът му се избистри и на мястото на мъглата се появи ужас. Яне все така стоеше и се опитваше да намери сили в себе си да забоде острието в гърдите на лежащия под него мъж.

- Хайде! Хайде! - дочу отнякъде силен глас.

Изправи се и се огледа, за да види откъде идва този глас и видя конник, който препускаше към него.

- Остави го! Хайде скачай!

Мъжът му подаде ръка, а Яне инстинктивно се хвана за нея. Тя беше силна, твърда и дебела. Ръката го прехвърли и го постави отпред на коня. След това невидимият спасител пришпори коня си. Конят, силно и грамадно животно, като че ли не почувства, че върху гърба му са вече двама души, а препусна с лекота. В този момент Яне чу изстрел. Някъде зад гърба им някой гръмна. Не беше сигурен дали стрелят по тях, но нямаше значение, защото явно изстрелът не ги достигна. Така те продължиха да се носят в мрака. Бързото яздене в пълен мрак беше нещо страшно. На Яне постоянно му се струваше, че ще се блъснат в някаква стена или пък храст ще го “обърше” през очите. Той стоеше примижал и във всеки момент очакваше някакъв сблъсък.

Яздиха доста дълго. Яне много искаше да разбере кой беше неговият спасител, но нямаше как да се обърне. Постоянно му се струваше, че ако погледне назад, някакъв клон ще го удари по врата. Така той стое

Токораз Memo

Ятаган и Меч

ше и гледаше напред, притиснат от силните ръце на мъжа. Накъде яздеха? Скоро му стана ясно, че мъжът не го водеше към Станимака, защо-то ако беше така, те отдавна щяха да са в града. Беше ясно, че не се връщат и към Боляровия хан, загцото Яне би познал пътя. Скоро влязоха в някакво село. То не можеше да бъде Катърли, явно мъжът беше подкарал коня си по пътя, който водеше към Козбунар. Така че селото, през което минаха, явно беше Козаново. Яне никога не беше минавал по този път, но много добре си представяше къде се намират селата. Следващото село трябваше да бъде Арапово, а след това - Прангите и Козбунар. Скоро излязоха от селото. Яне гледаше наляво, тук някъде трябваше да има разклонение, което да води до село Избеглий, а от там и до Боляровия хан. Мъжът обаче мина покрай разклона все едно въобще не го забелязва. Изведнъж вляво се появи могила. Вече се намираха съвсем близо до Арапово и тогава се случи нещо странно. Човекът зад него се отпусна и се свлече на земята. Яне бързо пое поводите на коня и спря огромното животно. Това беше най-високият и едър кон, който досега беше виждал. Макар страховит и черен, приличащ на конете описани в Апокалипсиса, той се подчини на момчето. Яне скочи от гърба му и опипом откри тялото на падналия на земята мъж. Мракът беше толкова гъст, че не можеше да види кой е лежащият на земята. Опита се да го изправи, но когато го хвана под мишниците напипа нещо гъсто и лепкаво. Извади ръцете си и силната миризма на кръв веднага го “удари” в носа. Нямаше съмнение, това беше кръв. Мъжът беше яздил ранен толкова дълго време и беше издържал до тук. Първото нещо, което Яне направи, беше да се опита да измести тялото на мъжа извън пътя. Може би във всеки момент отзад щеше да се зададе потеря от преследвачи. Трябваше да бърза! Опита, но не можа да помръдне тялото на тежкия отпуснат мъж. Той повика коня и завърза поводите му за краката на мъжа. Така, с помощта на животното, успя да премести човека извън пътя. Не можеше повече така да влачи тялото на човека, трябваше да вземе друго решение. В този момент някакви конници профучаха покрай тях. Положението им беше критично. Яне остави мъжа, загърна го с дрехите му, закова поводите на коня за земята и побягна надолу към Арапово. Още преди да стигне до селото видя вдясно някакви светлини. Това може би беше Араповския манастир. Там можеше да помоли за помощ, без да разбуди цялото село. Отправи се натам. Стигна до някаква малка рекичка. Сега нямаше време да търси брод или мост, затова вдигна ятагана високо над главата си и нагази. Рекичката дори не беше река, а бара - по-плитка от коляно и той я прекоси без никакви проблеми. После се отправи към високите стени на манастира. Не искаше да хлопа на голямата манастирска врата, защото това щеше да означава да

Ill том “Хайдут

I глава “Боляровия хан

разбуди целия манастир. Имаше две възможности - да търси някакъв страничен вход, предназначен за прислугата, или да събуди хората само от една килия. Той приближи до манастира и реши да действа по втория начин. Нямаше време да търси друг вход. Взе в ръка няколко камъчета и насочи вниманието си към един прозорец от втория кат. Яне вече беше идвал с дядо си до Араповския манастир и дори познаваше проигумена Пафнутий и един от младите попове, който се казваше Инокентий. Именно те бяха дошли да осветят черквата и да водят в нея литургиите. Той знаеше, че монасите живеят на втория кат, а пазачите пандури и прислужниците са на първия кат. Не искаше да се забърква с пазачите, а знаеше, че ратаите нямат право и власт да му отворят вратите. Затова се насочи към втория кат. Внимаваше много, загцото под прозорците на книжниците имаше голям пчелин и гледаше да не събори някой кошер.

Знаеше горе-долу къде се намира килията на проигумена. Преброи прозорците, помоли се да не е сбъркал и започна да хвърля камъни по един от тях. Мина доста време преди сънената глава на някакъв монах да се появи на прозорчето.

- Кой е там? - попита монахът.

- Търся проигумена Пафнутий - шепнешком каза Яне.

- Кой го търси? - пак попита човекът от прозореца.

- Казвам се Яне Боляров.

- Яне, ти внукът на Коста Боляров ли си?

- Да, аз съм.

След малко малката врата на главната манастирска порта се открехна.

- Яне, ти ли си бе?

На вратата се показа Пафнутий. В ръката си носеше свещ, която го осветяваше.

- Какво става? Какво търсиш тук толкова късно?

- Имам нужда от помощ.

- От какво се нуждаеш?

- Можете ли да дойдете да ми помогнете?

Пафнутий беше облякъл расото си и така двамата направо тръгнаха. Монахът на няколко пъти попита накъде отиват, но Яне беше твърде притеснен, за да му отговори. Монахът отказа да нагази във водата и така двамата обиколиха малко и прекосиха барата през един мост, който се намираше съвсем близо и свързваше манастира със селото. През цялото време проигуменът носеше в ръката си свещ. Когато наближиха до мястото, Яне помоли Пафнутий да прикрие светлината, така че никой да не може да ги види. Стигнаха на мястото. Яне се огледа. Там където трябваше да бъде тялото на човека и вързаният кон нямаше никого. Припряно потърси наоколо. Наоколо нямаше човек или кон. Спря за

Токораз Memo

Ятаган и Меч

миг. Трябваше да помисли. Човекът беше лошо ранен, нямаше как да продължи сам. Или го бяха открили преследвачите, или той нещо се беше объркал. Обиколи мястото, като се оглеждаше за следи. Изуменият проигумен гледаше Яне и не знаеше какво да мисли. Мина доста време преди Яне да се спре.

- Какво става? - попита монахът.

- Не знам! Не знам какво да мисля!

В този момент далеч изтрополиха копитата на коне. Яне стисна дръжката на ятагана и каза:

- Загаси светлината!

Когато конниците отминаха Яне каза:

- Отче Пафнутие, ще можете ли да ме скриете някъде за известно време?

Монахът го поведе обратно към манастира, а в главата на Яне като ято летящи прилепи се блъскаха хиляди въпроси.

Когато влязоха в манастира, проигуменът заведе Яне в една килия, която се намираше почти под земята. Там му застла легло и така Яне беше подслонен. В следващите дни остана затворен в килията. Всеки ден Пафнутий му носеше ядене. Донесе му и няколко свещи и огниво, с които да може да си свети вечер, ако поиска. Килията беше почти цялата под земята. През деня единствената светлина, която можеше да влезе, беше през едно малко джамче. То беше дълго и тясно, на нивото на земята. Понякога Яне по цели дни гледаше краката на монасите и животните. Килията му се намираше в дясното крило на манастира. Над него спяха пандурите, а над гях - книжниците. Пафнутий беше проигумен и презвитер на манастира. Той ръководеше всички книжници. Килията на Яне беше така разположена, че от прозорчето можеше да вижда само сградите на ратаите и оборите. Няколко дни той трескаво премисля всичко, което се беше случило в онази нощ. Къде беше отишъл дядо му? Жив ли беше въобще? Какво беше станало с неговия ангел-храни- тсл? Къде беше отишъл? Какво беше станало с Кая и Кара Мусгафа?

На няколко пъти Яне попита проигумена, но той нищо не му казваше. Само веднъж, когато сподели с него, че иска на другия ден да се прибере в Боляровия хан, дребният и сух проигумен го погледна с проницателните си очи и само каза:

- По-добре не го мисли! В никакъв случай не мисли даже да излизаш от манастира!

Тези думи накараха Яне повече да не си и помисля за излизане от килията. Въображението му чертаеше страшна картина на сновящи между селата групи от пехливани. Сигурно всички го търсеха и искаха смъртта му. Едва ли башпехливанинът щеше да остави нещата така. Та

Ill том “Хайдут

I глава “Боляровия хан

ка че колкото и да не му харесваше, трябваше да си признае, че тук се беше скрил много добре и едва ли някъде другаде можеше да намери по-добро убежище. Беше му скучно. Понеже беше немислимо да излезе извън манастира, скоро започна да мисли дали не може сухият старец да му уреди да излиза само в двора на манастира.

Един ден той попита проигумена.

- Учителю Пафнутий, не може ли понякога да излизам из двора на манастира?

- Ако те видят монасите, ще трябва да им даваме обяснение откъде си, как си попаднал тук и кой си. Освен монасите ще те видят и прислужниците, и пандурите. Така това, че си тук, скоро ще се разчуе из околните села. Твоите преследвачи дали те търсят още?

Яне не отговори, а само наведе глава. Той сам си даде сметка, че старият монах е прав.

- Трябва да мине време преди да те пусна в двора на манастира. А ко-гато сме сигурни, че тези които те търсят са се отказали, чак тогава ще те пусна да излезеш от манастира.

- Хваща ме съклета по цял ден да стоя в това мазе. Искам поне вечер да излизам за малко навън.

Проигуменът Пафнутий се замисли. После бръкна под полите на расото си и извади един голям железен кръг, на който бяха нанизани множество ключове. Внимателно измъкна един ключ и го подаде на момчето.

- Излизай само когато си сигурен, че никой няма да те види! Само вечер и се крий! Знай, че вечер из двора на манастира обикаля един пан-дур, който е на пост! Не излизай преди да си сигурен, че нощният пазач няма да те види! Внимавай! - преди да излезе от килията Пафнутий каза: - И всеки път се крий много хубаво!

Още тази вечер Яне излезе. Тихо отвори вратата на килията, после много бавно се промъкна през мрачния коридор, най-накрая мина по стълбите и излезе в двора на манастира. Нощта беше лунна и дворът беше осветен като ден. Черквата привлече вниманието му. Тя като че ли светеше на лунната светлина. Второто нещо. което го впечатли, беше очертаващият се тъмен силует на нещо, което приличаше на крепост. Тази постройка се извисяваше над белокаменната черква и беше като нейна противоположност. Цялата беше изградена от черен камък, който страшно и злокобно се чернееше в двора на манастира. Зловещата постройка накара Яне да настръхне.

Отначало той беше излязъл в двора, но веднага се усети и се върна обратно, прикривайки се в една тъмна арка, която се намираше точно до входа за подземните килии. Така в тъмното той остана прикрит. Тъй като дворът беше осветен, на него му беше много интересно да съзерцава

Токораз Memo

Ятаган и Меч

облените в лунна светлина сгради, дръвчета и цветя. Остана така почти до сутринта. Постепенно мракът се разреди и съмна. Тогава видя, че пандурът се отправя да буди монасите. През цялата нощ пандурът беше стоял под сянката на един кипарис и сигурно беше дремнал, защото до-като пресичаше двора на манастира, многократно се спря и протегна, като шумно се прозяваше. Това беше знак за Яне да се прибере в килията си. За пръв път се заключи в килията отвътре. Когато лягаше си помисли, че не бива да заспива дълбоко, за да не пропусне Пафнутий, който щеше да му донесе храната за деня. Притесненията му бяха напразни. Още докато заспиваше чу провлачените стъпки на стария проигумен. Разсъни се и посрещна Пафнутий на вратата. После яде с голям апетит. След това, вече много по-спокоен, легна и сладко спа почти през целия ден.

В следващите вечери Яне излизаше в двора на манастира, по цяла нощ гледаше луната и звездите и мислеше. На сутринта се прибираше и си лягаше. Особено приятно му беше да стои и да съзерцава двора и постройките на манастира. Един ден разтревожен при него нахълта проигуменът Пафнутий. Яне се учуди, защото старецът преди малко му беше донесъл храна и изглеждаше съвсем спокоен, а сега вълнението караше сухите гърди на монаха да се вдигат бързо като ковашки мях.

- Бързо, трябва да се скриеш! - каза проигуменът. - Някакви турци пристигнаха в манастира. Всички са огромни и страшни и разпитват за теб. Какво си направил? В какво си се забъркал? Повечето от хората са големци и турски командири, но главатарят им е най-страшен! Няма никъде да излизаш! Не си подавай и носа навън! Заключи се тук и не излизай! Ето ти още храна, защото не знам кога ще мога пак да дойда! Турците са сложили постове навсякъде и дебнат, така че не знам кога ще мога отново да дойда!

Така в следващите два-три дни Яне не излизаше никъде и при всеки шум тревожно се ослушваше. Той беше решил да не отваря вратата по никакъв повод. С проигумена си бяха уговорили специален сигнал. Щеше да отвори вратата само ако чуеше знака, даден му от Пафнутий. Отначало притеснението му беше толкова голямо, че не чувстваше глад. Стомахът му се беше свил и дори не му се ядеше. Скоро изяде храната и започна да го мъчи глад. Не можеше да спи. Сънуваше кошмари. Гладът и стърженето на корема скоро заглушиха страха. Така на четвъртата нощ той плахо открехна вратата и надзърна в тъмния коридор. Не можеше да повярва, че турците са останали в манастира по-дълго от два-три дни. Защо обаче проигуменът не идваше да го види и да му донесе храна? Може пък нещо лошо да му се беше случило. През главата на момчето мина дори мисълта, че турците може да са бастисали стареца. Няма да

Ill том “Хайдут “

I глава “Боляровия хан

умре от глад в мрачната килия, защото няма кой да го предупреди. Показа носа си през арката. В двора всичко беше спокойно. Не се забелязваше никакво движение. И тогава видя една сянка. Тя се промъкваше покрай стената на манастира, после като че ли отскочи и премина покрай стената на това, което приличаше на крепостна кула. Постройката беше тъмна и Яне го изпусна от погледа си. Ослуша се. Някъде далеч в другото крило на манастира се чу шум. Някаква врата се отвори със скърцане и освети малка част от двора, но това беше от другата страна на манастира, в крилото на монасите иноци. Когато се отвори вратата, из двора на манастира се чу турска реч. Яне се дръпна като опарен. Изтегли се в мрака на арката, а след това по коридора побърза да се прибере. Явно турците и Кая още не си бяха тръгнали. Той беше сигурен, че като “гости” в манастира са башпсхливанинът и неговите другари.

Така измина още един ден, като се спотайваше в килията си. Чак тогава Пафнутий го посети. Яне много се зарадва. Не знаеше дали повече на стареца, или на яденето, което той донесе. Проигуменът донесе и новината, че турците са си тръгнали. Така момчето можеше пак свободно да излиза вечер.

Отново спеше по цял ден, а вечер излизаше на “разходки” из двора на манастира. Една нощ отново беше излязъл и гледаше двора, любувайки се на лунното небе. Тогава видя две сенки. Те вървяха по пътечката към кулата. Двамата мъже ходеха, без да се прикриват. Беше ясно, че отиват към кулата. Яне реши да запомни и по-късно да пита Пафнутий за кулата, какво представлява и за какво служи. Двамата, въпреки че не се криеха, все пак тревожно се оглеждаха. Това събуди интереса на Яне. За миг любопитството го накара да напусне тъмния вход, в който отново беше застанал. Това, че от толкова време не му се беше случвало нищо интересно, беше изострило любопитството му и той беше готов да последва мъжете, за да си отговори сам на въпросите. Какво представляваше кулата и какво караше двама монаси - в тъмното и през нощта, вместо да спят да се прокрадват натам? Въпреки това притеснението да не се разкрие го караше да бъде внимателен. Освен двамата мъже тази вечер не беше видял пазач пандур, който да обикаля из двора на манастира. Може би те бяха нощната стража. Въпреки това Яне реши да изчака още малко преди да се затича към кулата и да прилепне към нейната тъмна стена. Искаше да се убеди, че пандурът не дебне скрит някъде. И в този момент я видя - сянката. Отначало не я забеляза, а почувства само някакво смътно предчувствие за присъствие. Огледа се. Нищо не виждаше. Дядо му го беше учил как да гледа в тъмното. Вместо да се взира в мрака гой насочи погледа си надолу и се опитваше с периферното си зрение да огледа двора на манастира. Нищо не

Токораз Memo

Ятаган а Меч

виждаше. Тогава последователно започна да оглежда всички предмети, все така, със страничния си поглед. Ако някой видеше Яне как странно върти главата си сигурно щеше да го помисли за сляп или въртоглав. При този начин на гледане много по-добре можеше да се вижда в тъмното. Това беше труден начин на гледане, защото човек още от дете е научен, когато има опасност да насочи поглед право към нея и да не я изпуска от очи.

Тогава го “видя”. Някакво малко, почти незабележимо мръдване. Едно от храстчетата се раздвижи по странен начин. Яне изпита желание да се взре, но знаеше, че не трябва. Младото момче си наложи контрол да не погледне. Той все така остана с поглед насочен настрани. След малко сянката на “храстчето” отново мръдна. Нямаше съмнение, това, което гледаше, не беше храст. Това беше човек заел нарочно поза, която да наподобява храст. Продължи да гледа силуета на храста. Скоро подозренията му се потвърдиха, храстът не само помръдна, а се и премести, приближи се до кулата и отново зае позиция, която да наподобява храстче. Явно човекът знаеше, че в тъмното човешкото око е приучено да различава силуети, които по форма наподобяват човешко или животинско тяло и ги открива много по-лесно в мрака. Затова след като спря, той се “разпадна” в мрака и зае някаква безформена поза. Това беше “сянка”. Мина доста време преди “сянката” пак да помръдне и да се прилепи към стената на кулата. Явно човекът, криеш се зад сянката, също се притесняваше от пандура или от нещо друго. Когато стигна до стената на кулата, макар тя да беше тъмна, Яне започна много по-добре да го различава. Стената беше като екран и човекът вече не можеше така добре да се прикрива. Но най-неочаквано той се “хлъзна” по стената и се промъкна през ниската врата на кулата. Влезе в помещението, като само леко открехна вратичката. Когато “сянката” “потъна” в кулата, любопитството превзе Яне. Нещо интересно се случваше там, а той беше съвсем наблизо. Тази кула беше свързана с някаква загадка. За него беше очевидно, че “сянката” преследваше двамата мъже, които преди това бяха влезли в кулата. Яне изчака още малко, но любопитството му беше толкова голямо, че скоро той, приведен, притича по каменната пътека, която свързваше сградата на манастирските помещения и кулата.

Приближи се до вратата на кулата. Тя все още беше открехната. Яне внимателно задържа вратата, за да не може тя да се затвори и да го остави отвън. Внимателно надзърна през отворената врата. Вътре беше тъмно като в рог. Ако “сянката” знаеше за съществуването му и не беше “погълната” от това да следи двамата мъже, можеше да го нападне и моментът, в който той надзърташе, би бил най-подходящ за това. Но това не се случи. Внимателно пристъпи вътре. Опипа каменния под и отк

Ill том “Xaudvm

/ глава “Боляровия хан

рехвайки съвсем малко вратата, за да не би тя да вдигне шум, влезе в помещението. Скоро откри, че това е коридор със студени каменни стени и стъпала, които се изкачваха нагоре. След входа каменното стълбище, което водеше нагоре, завиваше леко надясно. Опипом гой тръгна по него. Вървеше бавно и внимаваше да не бъде изненадан. Сам не знаеше какво го кара да следва “сянката”. Някакво непреодолимо любопитство го тласкаше напред. Но не само това го караше да рискува и да изкачва стълбите. Той като че ли осъзнаваше, че това, което се случваше, по някакъв начин беше свързано с неговия живот. Чак сега си даде сметка колко много рискува, но въпреки това не можеше да се спре. Той се приведе и още по-внимателно и целеустремено се заизкачва, все по-нагоре и по-нагоре.

Най-накрая видя светлина. Тя се процеждаше през открехнатата врата на каменната площадка, до която беше стигнал. Яне се приближи предпазливо и надзърна. От “сянката” нямаше и следа. Това накара целия му гръб да настръхне. Къде беше човекът, който той наричаше “сянката”? Дали опасността не се намираше зад гърба му? Той се обърна бавно и насочи поглед в мрака натам, откъдето преди малко самият той беше дошъл. Взря се, но нищо не почувства. Не очакваше да види, държеше очите си широко отворени, за да почувства и най-малкото движение. Такова обаче не усети. Обърна се и отново насочи вниманието си към помещението, от което идваше светлината. Внимателно огледа стените на голямата стая. Чак сега разбра какво беше това помещение и за какво служеше кулата. Целите стени, от пода до каменния таван, бяха отрупани с книги. Навсякъде, докъдето виждаше, имаше книги. Единият човек беше седнал с кръстосани крака направо на пода. Той беше обърнат странично към него, беше се навел и вършеше нещо. Светил-никът се намираше зад гърба му, затова Яне не можеше да види лицето му, а на фона на осветената стая се очертаваше само тъмният му силует. До него прав, подпрян на някакво писалище, стоеше другият човек. Той стоеше и пишеше върху някакви листове. Яне не успя да разгледа правия човек, защото точно в мига, в който насочи вниманието си към него, се случи нещо неочаквано. Нещо зад вратата се раздвижи. Без да иска Яне натисна вратата, но от другата страна имаше някой, който отвърна на натиска му. Това го накара да натисне още по-силно. За да натисне по-силно, той се беше приближил до вратата. В този момент някаква ръка, по-бързо отколкото можеше да мисли, посегна и го удари в носа. Пред очите му изскочиха хиляди искри и за миг загуби контрол над себе си. Когато се съвзе откри, че лежи на каменния под. Още малко и ударът на човека щеше да го изхвърли по стълбите надолу. От другата страна на стаята дочу шум. Така както си лежеше надзърна в стая

Токораз Memo

Ятаган и Меч

та. Тя беше осветена и затова успя да види какво става вътре. А това, което се случваше, накара гърба му да настръхне. “Сянката” като светкавица скочи към седналия на пода човек. Той явно не беше усетил нейното присъствие, защото не реагира по никакъв начин. Само след миг седналият получи силен ритник в главата и падна на земята. Яне не успя да види ритника, защото “сянката” беше облечена с някакво широко наметало, което скриваше краката му, но по падането на човека разбра, че е било ритник. Чак сега пишещият вдигна поглед и видя нападателя. В първия момент той дори направи някакво движение, но “сянката” го удари с юмрук в корема. Човекът се преви, личеше си, чс болката е голяма. Удареният трудно се изправи, но явно все още имаше сили. Кога-то “сянката” се опита да ритне писаря, кракът му се заплете в дългите поли на власеницата, която достигаше до пода. Другият мъж се възползва от това. Писарят се опита да ритне човека с власеницата, но той го изпревари, завъртя се и с мощно помитащо движение го ритна в главата. Яне отново не видя ритника, но видя пелерината, която се разгърна и в следващия момент човекът се просна с разбита глава върху каменния под. Яне гледаше и не вярваше на очите си. В манастира - в божия храм, се случваше всичко това. Кой беше този, който с такава лекота нападаше свети хора? Само след миг Яне разбра, чс той ще бъде следващата жертва. След като повали с такава лекота двамата в стаята, а преди това и него, явно “сянката” пак щеше да се върне към вратата, къде-то беше той. Не се нуждаеше от повече време, обърна се и побягна надолу по тясното каменно стълбище. През цялото време с едната си ръка опипваше стената, така че тъмнината не му пречеше. Не след дълго напипа ниската вратичка, провря се и излезе навън. Трябваше да бъде бърз. Струваше му се, че вече чува стъпките на тичащия след него човек. След като излезе от кулата библиотека, по най-бързия начин се затича към арката, където всяка вечер се криеше. Когато вече беше там, се обърна и започна да гледа към ниския вход на кулата. Стоеше и дишаше тежко. Още не знаеше какво да мисли за това, което се беше случило. От носа му течеше кръв, която той трябваше често да бърше, за да не се стича в устата му. Дълго време никой не излезе от входа на библиотеката. Мина доста време преди да забележи “сянката”. Тя се промъкна и отново се “разтвори” в мрака. Яне тихо и внимателно се оттегли назад, влезе в килията си и заключи вратата след себе си. После се опита да заспи, но не можеше. Възбудата от преживяното непрекъснато го заливаше, а мислите му се връщаха към кулата и това, което се беше случило. Дали мъжете бяха мъртви? Дали “сянката” го беше видяла? Дали щеше да го търси? Кой беше “сянката”? Какво беше “сянката”? Не можеше да си отговори на тези въпроси. Тази вечер не успя да заспи.

III том “Хайдут

1 глава “Боляровия хан “

Дочака утрото с отворени очи, вперени в тавана. В следващите дни Пафнутий го посещаваше все така в определеното време. Яне не посмя да му разкаже за приключенията си през нощта, но се опитваше, по това как се държи проигуменът, да отгатне дали двамата мъже са мъртви. Но от поведението му нищо не разбра, явно монасите не бяха мъртви. Кой ли беше “сянката” и защо нападна монасите? Тези въпроси се въртяха в главата на момчето. Вечер, когато излизаше на двора, вече беше много по-внимателен и предпазлив. Мисълта, че “сянката” е някъде там и дебне, го притесняваше. Отначало не смееше да покаже и носа си извън прикритието на арката. Внимателно оглеждаше двора, като че ли искаше пак да види “сянката”, но повече не видя мрачния силует да се прокрадва в двора. Затова пък скоро, два-три дни след нощната случка, отново видя двамата мъже. Не беше сигурен, че са същите онези двама, но и не успя добре да ги огледа, защото, когато ги видя, веднага се прикри. Помисли си, че са същите мъже, защото отново се въртяха около кулата. Явно някаква тайна витаеше около манастирската библиотека. Каква ли беше тя? Какво ли се случваше в този манастир, който трябваше да бъде тиха обител, в която монасите да следват пътя на Бог? Какво беше привлякло “сянката” към манастира?

Двамата мъже отново се въртяха около кулата. Те вървяха и оглеждаха тесните като бойници прозорци на кулата, пълна с книги. По някое време единият повдигна ръка нагоре и посочи на другия към един прозорец. Яне не успя да разбере какво точно му сочи, защото прозорецът се намираше от страната, която не виждаше, но все пак знаеше, че там има прозорче. Какво ли му показваше? Яне ги наблюдаваше много внимателно и във всеки момент очакваше за мерне “сянката” зад тях. Той беше забелязал, че има някаква връзка между двамата и “сянката”. Изведнъж, докато с периферното зрение търсеше дебнещия воин, вниманието му беше привлечено от шум на борба. Той се вгледа в двамата мъже. Те се бореха. По някое време единият вдигна другия от земята и силно го стисна. Това продължи доста време. После двамата се успокоиха и легнаха на земята, като се опитваха да се скрият в ниско окосена-та трева. Те дебнеха някого или нещо, което се намираше в кулата. Двамата мъже останаха така дълго време. Яне гледаше силуетите им и в същото време се опитваше да зърне “сянката”. Така те останаха легнали, докато здрачевината из двора не се разсея и не започна да се развидсля-ва. Тогава изведнъж двамата мъже се раздвижиха и станаха. Единият тръгна към игуменарницата, а другият - към него. Яне се дръпна навътре и се прикри зад една чупка в стената на коридора. Така той спокойно виждаше мъжа, който зае неговото място под арката. В двора вече беше доста светло и сега, скрит в тъмното, Яне успя много по-внима

Токораз Memo

Ятаган и Меч

телно да разгледа човека, стоящ в сянката на арката. Ако не грешеше, това беше същият онзи човек, който преди няколко вечери беше писал и беше нападнат от “сянката”. Значи това бяха същите онези двама и те бяха невредими. Скоро от двора на манастира се чу шум. Монасите и прислугата бяха събудени и се движеха из двора. Мина доста време, но нищо не се случваше. Яне вече се чудеше дали да не се прибере в килията си, но изведнъж човекът, който стоеше пред него, тръгна нанякъде. Яне веднага зае мястото му. Мъжът се качи някъде нагоре към манастирските килии. Явно в черквата на манастира течеше сутрешната литургия, защото в двора не се виждаше никакъв човек. След малко Яне чу стъпки над главата си, които слизаха по дървените стъпала. Той се скри и беше готов във всеки момент да се оттегли, ако се окажеше, че човекът е този, който се криеше в арката и ако искаше пак да заеме мястото му. Мъжът наистина беше същият, но той не се насочи към него, а по каменната пътека - към кулата, която с неговия приятел цяла нощ бяха дебнели. Вниманието на Яне се изостри. Не знаеше какво се случва, но беше внимателен. Мъжът отключи вратата на кулата, а после бързо се шмугна вътре. Мина доста време преди да излезе от кулата. Той изглеждаше като че ли беше видял дух или му се беше случило нещо страшно вътре. Отначало вървеше като пиян и се щураше из двора. Така, залитайки, тръгна към него. Още не се беше скрил в сянката на арката, когато отгоре се чуха стъпки на човек, който слизаше по дървеното стълбище. Човекът се насочи към арката, а Яне отново се оттегли в тъмния тунел, прикривайки се зад ъгъла. Мина време. Навън вече беше светъл ден. Яне искаше да се оттегли, но не знаеше как да го направи. Очакваше с нетърпение мъжа, който се криеше под арката, да се махне. На скритото зад ъгъла момче му се струваше, че в подземния коридор вече е много светло и няма как той незабелязано да се отгегли към килията си. Изведнъж, от поведението на човека, когото от одеве наблюдаваше, разбра, че нещо се случва. Скоро чу някакъв глас да вика. Явно човекът не виждаше скрития под арката, защото викаше:

- Инокентие! Инокентие!

Яне разбра името поне на единия човек. Той се казваше Инокснтий. Не се ли казваше така младият послушник, до когото беше вървял в деня на освещаване на черквата до Боляровия хан и който беше доверен човек на благодетеля му Пафнутий? Яне не виждаше мъжа, който стоеше пред входа и който търсеше своя приятел, но се притисна плътно до стената. Този, когото нарекоха Инокентий, скоро не издържа и се обади:

- Какво си се развикал, бе? Скрий се веднага!

- Търсят те - продължи да говори човекът пред входа.

Ill том “Хайдут

/ глава “Боляровия хан “

Тогава мъжът, който се намираше скрит в сянката на арката, трескаво заговори:

- Сгащихме го! - каза той, а после продължи: - Никой не е излизал от скрипторията, дори не се е приближавал до вратата. Така че съвсем скоро ще открием кой като плъх се е сврял вътре.

Яне слушаше внимателно, но нищо не разбираше. Единственото което разбра беше, че кулата библиотека се нарича скриптория. Разбра и още нещо, човекът скрит в арката лъжеше своя приятел. Яне със собствените си очи го беше видял да влиза и да излиза от скрипторията, а той говореше други неща на приятеля си.

Двамата мъже се бяха приближили един към друг, бяха се скрили в сянката под арката и наблюдаваха. Освен това те си говореха и продължиха да обсъждат нещо, но вече го правеха много по-тихо и Яне не успя да чуе нищо от думите им. Мина доста време, на Яне му беше студено, а от това, че вече толкова време стоеше прав, опрян в студената каменна стена, без да шава, цялото му тяло се беше схванало. Стори му се, че мина безкрайно дълго време преди двамата мъже да тръгнат нанякъде. Едва след това Яне се прибра в килията си. Искаше да заспи, но не можа. Коремът му стържеше от глад. Опита се да мисли за нещо друго и успя, защото беше станал свидетел на странни неща през тази нощ и сутрин. Е1ай-накрая се реши да заговори Пафнутий. Щеше да му разкаже за “сянката”, за двамата и за нападението в скрипторията, на което беше станал свидетел. Искаше да разбере къде е попаднал и какво се случваше около него. Тук съвсем не беше по-безопасно, отколкото навън.

Времето, в което проигуменът идваше и му носеше храна, отмина. Отначало си мислеше, че от дългото очакване и от глада е сбъркал. Времето обаче продължаваше мъчително да се влачи и скоро слънцето, което проникваше в стаята, започна да губи силата си. Никога досега старецът не беше идвал толкова късно при него. Яне отново се опита да мисли за нещо друго, но този път не успя. Коремът го болеше и му минаваше само за миг, когато се присвиеше. За да не мисли за храна, взе в ръце ятагана на Кара Мустафа. Прекрасното оръжие заблестя в ръката му и като че ли го засити с красотата си. Яне го развъртя и съвсем забрави за глада. Продължи да върти оръжието, докато в килията не стана съвсем тъмно. Колкото и да не му се искаше да си признае, явно днес старецът не само беше закъснял, но и въобще нямаше да дойде. Гладът му беше голям, но навън за него ставаше все по-опасно. Затова, въпреки болката, се застави да легне и да заспи. Не му беше лесно и дълго се въртя. Така и не разбра кога заспа и дали въобще спа. Лежането в тъмното постепенно премина в кошмар. Сънуваше храна, много храна, пе

То корен Memo

Ятаган и Меч

чени пилета и мек, бял, пухкав, димящ хляб. Сутринта кошмарите му преминаха в будно състояние. Явно реалността беше не по-добра от кошмарите. Двете се различаваха само по това, че когато беше буден в корема му се загнездваше болката. Сутринта вече разпръсваше светлината на изгряващото слънце в малкото прозорче, което осветяваше килията. Болката в корема ставаше все посилна и посилна. Нямаше какво да направи, трябваше да чака стареца да му донесе храна. Ядосваше се, че Пафнутий го беше забравил. Колко безотговорно от негова страна. Как ли сега старият проигумен, сит и на топло, си спеше в леглото, а той тук се превиваше от глад и студ? Стана и се раздвижи. Знаеше, че за да минава по-бързо времето трябва да прави нещо. Стана и отново извади ятагана. Колкото и да беше странно, когато хвана бялата кокалена дръжка на ятагана, това го успокои и като че ли вля сили в изнуреното му тяло. Освен сила, въртенето на блестящото оръжие изискваше пълното внимание на Яне и докато го въртеше, за да не си отсече някой пръст, той беше длъжен да мисли само за оръжието и за това, което правеше. Това много му помагаше да спре да мисли за глада. Така минаха няколко дни, а Пафнутий все не идваше и не идваше. Положението на Яне ставаше все по-лошо. На третата сутрин, откакто не беше ял нищо, при опита си да стане той залитна и се удари в стената. Пред очите му беше причерняло и доста дълго не успя да прогледне. Бавно успя да се набере по стената. След това, въпреки отпадналостта си, усети как в него се надига ярост. Нима така щеше да загуби живота си? Той никога нямаше да се предаде! Не беше свикнал да се спотайва. Беше ясно, че нещо лошо се беше случило с монаха, който го беше подслонил и се грижеше за него. Старият презвитер или беше болен, или му се беше наложило да напусне манастира. Сега това нямаше значение. Яне трябваше да се погрижи за оцеляването си. Не беше преживял всичко това, за да умре като плъх, сврян в дупката си. Привечер Яне събра всичките си сили и решителност и излезе в мрачния коридор. В тъмното не знаеше дали не му причернява пред очите, затова ходеше е широко отворени очи. Още докато беше в килията усети, че тази вечер не е като другите. С притъмняването двора на целия манастир се освети от огън или от пламъците на свещи. Сега, когато стигна до арката, се сепна. Пред очите му се разкри чудна гледка. Пред кулата стояха множество хора. Повечето от тях бяха облечени в черни монашески раса и държаха в ръцете си горящи факли. В първия момент Яне се стъписа и се дръпна назад. После бавно събра смелост и отново надзърна. За него нямаше никаква опасност. Всички хора стояха на светло, а той беше в тъмното, така че никой не можеше да го види. Освен това всички бяха насочили поглед към входа на кулата и бяха обърнати с гръб към него. Той се понавдиг-

Ill том “Хайдут

I глава “Боляровия хан

на на пръсти и видя, че пред монасите стояха четирима души. Единият от тях му беше много добре познат. Това беше младият монах, който той беше следил и който се беше крил в арката онази сутрин - Инокентий. Същият този, който беше писал прав в скрипторията, преди “сянката” да го нападне. До него стоеше дебел монах, който се държеше властно, като човек свикнал да командва. Не по-малко властен беше и човекът, застанал до него. Той беше огромен, но не това правеше впечатление, а буйната му черна брада. Четвъртият човек, по-нисък и слаб, стоеше като сянка до останалите мъже.

Някой от четиримата говореше високо, но тълпата поглъщаше гласа му и Яне чуваше само някакво боботене. Човекът говореше нещо важно, защото всички бяха погълнати от думите му и никой не поглеждаше назад. Яне се престраши и се приближи до тълпата. Отначало застана зад едни монаси, но после се огледа и видя, че от дясната страна на групата, там където бяха помещенията на прислужниците и ратаите, са строени хора, облечени в обикновени селски дрехи. Тъй като той беше облечен като тях, тихо се придвижи надясно и се сля с тях. После се заслуша и чу как дебелият човек обяви Инокентий за презвитер. Отначало той не знаеше какво точно означава презвитер, но по реакциите и думите на хората около него разбра, че това е човек, който ръководи част от монасите. Хората застанали отпред продължаваха да говорят, но той почувства толкова силен пристъп на глад, че незабележимо се отдели от тълпата. Явно всички, който живееха в манастира, бяха излезли и слушаха висшия си клир. Яне внимателно прикри в дрехите си ятагана на Кара Мустафа и се “хлъзна” към помещенията за спане. Той много добре знаеше, че над неговата килия се намират помещенията на пандурите, а над тях, на втория кат на манастира, се намираха килиите на монасите книжници и проигумена Пафнутий. По най-тихия начин се изкачи по стълбите нагоре. Стъпваше внимателно по дървените стъпала и внимаваше някое от тях да не скръцне и да привлече вниманието на монасите. Опита да отвори няколко врати, но всички те бяха залостени. Изведнъж една от вратите поддаде. Внимателно влезе в килията и започна да оглежда дали няма да намери някаква храна. Не намери нито трохич-ка, но до единия нар откри зареден пищов и кама. Реши за всеки случай да ги вземе. След това внимателно излезе от стаята. Явно при пандурите нямаше да намери храна, затова реши да се качи на втория кат - в килиите на монасите. Провери всички врати, но нито една от тях не беше отворена. В този момент чу стъпките на монасите, които се качваха по дървените стълби. Явно събранието беше приключило и те се прибираха по килиите. Мракът беше плътен, но не можеше да му послужи за убежище. Нямаше как да остане тук, затова трябваше да вземе бързо ре

Токораз Memo

Ятаган и Меч

шение. В първия момент реши да разбие вратата на проигумена и после щеше да изчака стареца, и да го моли за помощ. Опита, но не успя. Разколеба се. Обърна се и бързо скочи по стълбите. Трябваше да изпревари качващите се по стълбите монаси. Размина се с тях на косъм. После веднага потъна в мрака на коридора и бавно вървеше към дъното на пандурския етаж. Все по-отчетливо чуваше стъпките на приближаващите хора и само тъмнината го защитаваше. Най-накрая стигна до крайната врата на коридора. Тази стая се намираше точно над неговата килия. Ако имаше шанс, тази килия можеше да не е заключена и тъй като беше последна - да не е населена. Натисна вратата, тя поддаде и така се оказа в стаята. Поне за малко беше защитен от идващите пандури. Скри се зад вратата и зачака. Мина доста време, но никой не отвори вратата на килията. А може би щеше да има късмет и да се окаже, че никой не живее в килията. После си спомни, че много пъти беше чувал стъпките на някого отгоре. Това означаваше, че някой живееше тук. Вече много по-спокоен изчака още малко. Скоро шумовете на монасите от съседните килии намаляха и постепенно съвсем затихнаха. Явно пандурите един подир друг заспиваха и пътят му за отстъпление вече беше чист. В коридорите и по стълбите не се чуваше никакъв шум. Но точно когато се готвеше да излезе от стаята и да се прибере гладен в килията си, отвън дочу стъпките на някой закъснял монах или пандур. Първо чу проскърцването на дървените стълби, а после бавните стъпки се разнесоха из доксата*. Яне слушаше стъпките с нарастващо напрежение. Беше сигурен, че е пандур, защото се движеше по етажа на пандурите. Очакваше всеки момент те да спрат и да се чуе изскърцването на врата. Но това не се случваше. Стъпките - колебливи и бавни, не спираха. Те се приближаваха все повече и повече до него. Най-накрая, за негов ужас, човекът спря до вратата зад която той се беше скрил. Яне чуваше дишането и шумоленето на дрехите на човека от другата страна на вратата. Прилепи гърба си към стената и се вдигна на пръсти. Притесняваше се, когато човекът отвори вратата, тя да не опре в него и гой да го усети. Човекът опита да отвори вратата. Вкара ключа в ключалката и се опита да го завърти, после бутна вратата и тя се отвори. Дали човекът нямаше да се досети, че някой е влизал в килията му? Той промърмори нещо, докато влизаше, но нищо повече. Така, както беше отворил вратата, за миг Яне се почувства заклещен между ъгъла и вратата. После човекът затвори вратата. Двамата се намираха в стаята. Човекът след малко щеше да запали светилник и тогава Яне трябваше да предприеме нещо. Още не беше решил какво да прави. Едно беше ясно, вече не мо

*докса - широк манастирски чардак

Ill том “Хайдут

I глава “Боляровия хан

жеше да се измъкне без да бъде забелязан. Добре че все пак пандурът беше сам, така щеше да му е по-лесно да се справи с него. Яне стоеше все така притаен и се опитваше да диша тихо, така че човекът да не го чуе. Той много добре чуваше тежкото му дишане и шума от дрехите, които в момента събличаше. Сега беше най-удобното време за нападение, докато ръцете на мъжа бяха заети или омотани в дрехите. Яне събра всички сили и скочи напред, там където беше сигурен, че се намира мъжът. Той не го виждаше, но се опита да прецени точното място, където се намираше и разстоянието до него. Ударът беше силен. Въпреки че той нападаше, сблъсъкът между двете тела изненада и него. Още докато беше във въздуха, сграбчи пандура отзад, така че ръцете му попаднаха в силните му ръце като в клещи. Стисна човека така, че той не можеше да мръдне. Още от дете, когато се бориха с брат си, той беше свикнал да скача и така да блокира всякакво движение на човека, който е хванал. И сега той почувства колко силно е хванал пандура отзад. От този захват почти никой не беше успявал да се изплъзне. Яне стискаше с всичка сила. Искаше да съчетае изненадата си с достатъчно силни действия, които да не позволят на пандура нито за миг да се съвземе. Той много добре знаеше какво предимство дава изненадал а. Това беше едно от най-силните оръжия на всеки воин. Години наред той и неговите роднини се опитваха да изградят бързина, с която да изпреварват противниците си. Но най-добре беше тази бързина да се съчетае с изненада и самата тя да носи изненада. Сега изненадата беше на негова страна и той знаеше, че трябва докрай да се възползва от нея.

В този момент човекът, който Яне беше сграбчил, започна да се бори и съпротивлява. Това беше невероятно. Повсчето хора, изненадани по такъв начин, се вцепеняват и не могат да помръднат, но мъжът се опитваше да разкъса захвата. Това беше единственото правилно движение в тази ситуация, но беше движение, което можеше да знае само човек занимавал се с пехливанска борба. Досега единствено брат му беше успявал да се изплъзне от такъв захват и то именно по този начин. За голяма изненада на Яне, мъжът вместо да се бори, което само би усложнило положението му, постъпи по най-правилния начин - клекна и в същото време силно разтвори ръце. Тъй като захватът на Яне се беше вдигнал към раменете, пандурът успя да го разкъса, но това не свърши до тук. Следващите действия на пандура искрено изненадаха Яне. Той се извърна към него, наведе се, бръкна и го хвана с ръка между краката. Яне се усети много късно, опита се да се предпази, но беше закъснял. Пандурът вече го вдигаше. В тъмното Яне усети как лети, а след това дойде и ударът. Явно главата му се беше ударила в ниския таван. После се отпусна и усети как “ляга” на рамото на пандура. В този момент гла

Токораз Memo

Ятаган и Меч

вата му беше на рамото на нападнатия от него мъж. Пандурът обаче не спираше, той така се засили, като че ли искаше да премаже главата му между себе си и стената. Яне опита да се предпази, но не успя. Силата на удара беше толкова голяма, че загуби съзнание. Като в сън почувства как пада надолу. Не можеше да определи дали е жив и пада на пода, или е мъртъв и потьва в ада.

Не знаеше колко време беше лежал, но когато отвори очи видя, че килията е осветена от мижав светилник, който не успяваше да прогони мрака и вътре цареше мъждива здрачевина. Все пак скоро видя мъж, седнал на ниско трикрако столче пред него. Преди това обаче усети, че ръцете и краката му са вързани с дебело въже. Опита се да се размърда, но не успя. Явно въжетата бяха здраво стегнати. Мина време преди да осъзнае, че пред него стои не кой да е, а същият онзи мъж, който по-рано тази вечер, Брадатият беше определил за нов презвитер. Чак сега Яне започна да мисли. Но Пафнутий беше именно презвитер и началник на книжниците в манастира. Щом този мъж беше определен за нов презвитер това можеше да означава, че Пафнутий е много болен, или не знаят къде е, а най-лошото - можеше да е мъртъв. Това обясняваше много неща.

Мъжът видя, че Яне се размърда и стана. Беше изпратил Петко да купи агнешки кожи, за да се махне от манастира. Знаеше много добре, че приятелят му е много притеснен от случващото се. Инокентий беше дошъл да види приятеля си, защото искаше да му каже още нещо и когато беше влязъл в килията, се беше препънал в изпружения на земята човек. Отначало мислеше, че това е тялото на приятеля му, когото потераджиите или “сянката” най-после бяха докопали. Но когато запали светилник разбра, че лежащият на пода мъж не е Петко. Пред него лежеше напълно непознат мъж. Как той беше попаднал в заключения манастир, Инокентий не знаеше и не можеше да си обясни. Кой беше човекът? Какво беше станало с Петко? Защо този мъж, проснат на пода, лежеше в килията на приятеля му? Инокентий реши да намери отговори на тези въпроси, затова след като беше проверил, че човекът е жив, го беше завързал. До стената откри оръжието му - красив и ценен ятаган. Това оръжие беше турско. Ятаганът беше много скъп и не можеше да бъде на случаен човек. Този не беше обикновен турчин.

Мъжът се раздвижи, но така завързан и лежащ, той не можеше да говори.

- Кой си ти? Откъде си? Какво направи с човека в тази килия? Кой те изпрати? - въпросите на Инокентий “валяха” един подир друг. По всичко си личеше, че монахът едва беше дочакал човекът да дойде в съзнание и ги беше обмислил добре. Човекът или не можеше да отговори, или не искаше. За да разбере това, Инокентий повдигна мъжа, както си беше овързан. Едва сега, когато се приближи до него и го разгледа по-

Ill том “Хайдут

I глава “Боляровия хан

внимателно видя, че пред него не стоеше мъж, а момче, което на години беше по-малко от него. То беше доста по-ниско от него, с чуплива руса, почти къдрава, коса. Можеше ли това да е “сянката”, която така безапелационно се беше справила с него и с Петко? Инокентий отхвърли тази мисъл. Не можеше това момче, което беше по-леко и ниско от тях, да е нощният им нападател. Той много добре си спомни вечерта на нападението и като че ли отново почувства онова присъствие, мощта и бързината на “сянката”. Не, това момче не можеше да бъде “сянката”! Инокентий беше сигурен в това. Момчето продължаваше да мълчи. Чак сега се сети, че то можеше да не говори не защото не иска, а защото можеше да не го разбира. Разбира се, ятаганът! Щом имаше ятаган това можеше да означава, че е турчин. От одеве Инокентий се опитваше да го заговори на български, може би човекът въобще не разбираше езика на раята. Инокентий се замисли как да попита турчина всички тези неща, които беше попитал на български. В този момент човекът се размърда и заговори:

- Пафнутий, търся проигумена Пафнутий!

Инокентий трепна. Откъде този човек знаеше за проигумена? Той много добре познаваше Пафнутий, но откъде момчето знаеше името на проигумена?

Какво? - той не успя да скрие изненадата си. - Откъде познаваш Пафнутий? - попита след малко презвитерът.

Яне вече беше решил как да действа. Трябваше на всяка цена да разбере какво е станало със стареца и искаше да го види. В този момент се появи болката. Силна и тъпа, тя като че ли парализираше действията му. Той понечи да опипа главата си, но не успя, защото беше вързан. Имаше чувството, че има нещо голямо на главата, което освен че го болеше, му тежеше.

Инокентий разбра какво мъчи момчето. В ръката си той държеше ятаган, така че след кратък размисъл реши да го отвърже, но все пак държеше върха на оръжието насочено към гърдите на лежащото на пода момче.

- Кой си ти? - пак попита Инокентий, след като преряза въжето, с което Яне беше вързан.

Яне се направи, че не чува и отново попита:

- Къде е проигуменът Пафнутий?

Това ядоса току що назначения презвитер, той стана и размаха ятагана над главата на момчето.

- Ако не ми отговаряш, ще те заколя като яре!

Яне се уплаши от гнева на монаха. Той виждаше как той размахва ятагана на Кара Мустафа и се притесняваше, защото си личеше колко

Токораз Memo

Ятаган и Меч

лошо владее оръжието. За да предпази монаха от самонараняване или за да не го нарани без да иска, той реши да говори.

- Казвам се Яне - той бързаше да отговори, за да накара монаха да спре е нелепото мятане на ятагана. - Тук ме прие Пафнутий, ако не вярвате го попитайте! Гладен съм, искам да ям!

Докаго говореше това, Яне опипа главата си. На слепоочието имаше огромна подутина, която го болеше. Явно човекът, когото беше нападнал в тъмното, го беше ударил в сляпото око или това се беше случило, докаго беше падал. Колкото повече време минаваше, толкова по-ясно си спомняше какво беше станало преди малко. Колкото и да беше странно този човек, който сега стоеше пред него, го беше хвърлил и го беше победил, него, победителят на борбите на Четиридесетте извора, наследникът на най-славния български пехливански род - Боляровите. Сега той не смееше да погледне монаха. Как можа да допусне някакъв калугер да го победи? Тази мисъл още повече огорчаваше настроението му и като че ли караше главата му да го боли още по-силно и по-силно.

- Какво търсиш тук? - попита монахът.

Яне се замисли дали да се довери на монаха. Все пак това момче, новият презвитер, беше вторият човек, който познаваше в манастира. Забави още малко своя отговор и най-накрая реши да говори.

- Казвам се Яне. Много съм гладен, не съм ял от няколко дни. Крия се от потеря турни.

Думите на седналия на пода мъж накараха Инокентий да разбере кого бяха търсили турците. Той беше помислил, че преследват Петко, но явно те бяха търсили Яне, скрит в манастира от проигумена Пафнутий. Старецът, въпреки че по нищо не беше показал, през цялото време е знаел какво се случва. Някакви игри се бяха играли в манастира и как-то сега се разбираше Пафнутий е бил в центъра им.

- Много съм гладен! - продължаваше да говори неговият пленник.

Инокентий имаше нужда да помисли, но мрънкането на седящия на

пода човек му пречеше. За да спечели време, той реши да заведе момчето да хапне. Наведе се и стегна с въже ръцете му. Яне се съпротивляваше и опитваше да направи така, че въжето да не се впие много в китките му. Инокентий за миг се стъписа, защото осъзна колко силни са ръцете на момчето. Все пак успя да го върже колкото се може по-стегна- то, за да е сигурен, че то няма да побегне или да опита някаква съпротива. След това му помогна да се изправи, взе светилника и в същото време каза:

- Как казваш те викат?

- Яне.

Ill том “Хайдут “

/ глава “Боляровия хап

Инокентий водеше своя пленник, като го подхващаше за лакътя. В другата ръка той държеше светилника и ятагана. Двамата излязоха в тъмния коридор. Светлината на кандилото, което и без това беше мижа-во, сега съвсем се разсея в гъстия мрак навън и не помагаше на двамата да виждат къде стъпват. Тази нощ беше тъмна и мрачна. Докато слизаха по дървеното стълбище, Инокентий беше много внимателен. Стъпалата бяха тесни и стръмни, така че двамата не можеха да ходят един до друг. Затова монахът пусна Яне напред, но тъй като светлината идваше откъм гьрба му, той сам правеше сянка на себе си и не виждаше почти нищо. Изведнъж Яне се препъна и политна напред, понечи да се хване и да спре падането си, но ръцете му бяха вързани и той падна тежко по стръмните стъпала, като се претърколи няколко пъти. Грохотът от падането беше страшен. Със сигурност пленникът се беше ударил лошо. Монахът понечи да помогне на лежащото на земята момче. Той постави светилника на земята и с ятагана разсече възлите на въжето. Докато правеше това, отнякъде дойде Йосиф Брадати. Той беше облечен с расо, което означаваше, че въобще не си е лягал, а сигурно така е обикалял из двора на манастира.

- Какво става? Кой е този? - питаше големият мъж, докато се навеждаше да помогне на новия, току що избран, презвитер.

- Залових някакъв нарушител, но той падна.

В следващия момент отвсякъде наизлизаха монаси със свстилници в ръце. Всички те бяха чули страшния тътен и сега идваха, за да видят какво се е случило. Авторитетният глас на Йосиф ги накара, без да питат повече, да се приберат по килиите. След като това се случи, двамата -Йосиф и Инокентий, подхванаха тялото на момчето и го занесоха в магерницата. Момчето не показваше никакви признаци на живот. В просторната столова, докато Инокентий палеше няколкото факли и камината, Йосиф провери дали момчето е живо. Докато правеше това, той шепнеше някакви молитви. По всичко си личеше, че брадатият презвитер, освен литературната си подготовка, имаше познания и за лечение с билки. След като направи на момчето някакви заклинания, то вдиша дълбоко и се размърда. Инокенти въздъхна с облекчение. Никак не му се искаше първият ден, в който беше избран за презвитер, да бъде свързан с греха за убийство, пък макар и неволно.

- Жив е! - възкликна новият презвитер.

- Жив е! - повтори брадатият мъж. - Кой е той? - попита пак епитропът.

- Казва се Яне и е човек на стария презвитер Пафнутий - отговори Инокентий. *

*епитроп - религиозен мисионер, църковен наблюдател

Токораз Memo

Ятаган и Меч

- Каза ли, че го е виждал? - явно Йосиф не беше забравил защо е тук и продължаваше разследването.

- Не, постоянно повтаряше, че е гладен.

- Добре, повикай пандура. който трябваше да пази манастира тази нощ! - заповяда едрият брадат мъж.

Инокентий се обърна и тръгна да излиза от магерницата. Той много добре знаеше, че тази вечер дежурен пандур трябваше да е Петко, но приятелят му беше изчезнал. Той самият му беше поставил задача да отиде да купи агнешки кожи за пергамент от Станимака, но това трябваше да стане на сутринта. Къде обаче се беше запилял приятелят му тази нощ, той не знаеше. Не знаеше и какво прави в килията му този Яне. Инокентий тръгна да излиза не защото смяташе да открие или да търси Петко, а защото му трябваше време да осмисли всичко, което знаеше и да си състави обща картина на положението. Преди обаче да успее да излезе, Йосиф каза:

- Събуди и готвача, да дойде тук да направи нещо за ядене на момчето!

Инокентий изпълни първо тази заръка. Явно Йосиф отчиташе възможността да изкопчи информация от момчето. Той сигурно щеше да го разпитва и затова искаше момчето по-бързо да се съвземе.

Всъщност не толкова действията на Йосиф, а миризмата, която скоро се разнесе из манастирската кухня, накара Яне да се върне в съзнание. С мъка той откри, че цялото тяло го боли. Отначало не си спомняше нито къде се намира, нито кои са хората около него и какво се беше случило. По болката, която изпитваше, отначало му се стори, че много дълго са го били. Скоро паметта му започна да се възвръща. Той си спомни стълбите и падането. Много болка и много удари му се бяха събрали тази вечер. След това разгледа двамата мъже, единият от които много добре познаваше, а скоро откри, че си спомня и другия. Той беше едър мъж, с буйна брада. Когато той му бутна паница с чорба и комат хляб, до носа му достигна миризмата на едрия мъж и той се намръщи, но гладът му беше толкова голям, че веднага, с треперещи от глад ръце, се нахвърли върху яденето.

Двамата мъже доволно гледаха бързо ядящия и давещ се младеж. Скоро той се успокои и започна да се храни по-бавно. Йосиф знаеше, че чорбата няма да е достатъчно хранителна за прегладнялото момче. Затова, още докато Яне сърбаше и гълташе едрите залъци, по негова заповед готвачът хвърли една дебела мръвка в огъня. Из цялата магерница се разнесе миризмата на печено месо. Върху месото готвачът явно наръси някакви билки, защото скоро цялото помещение се изпълни с изкусителна миризма. Макар късно посред нощ, в устата и на двамата монаси се отделяше слюнка. Те също почувстваха глад, когато помириса

Ill том “Хайдут

I глава “Боляровия хай

ха уханните билки, смесени с мириса на печащото се, цвърчащо на огъня месо.

Отначало Яне не дъвчеше, а направо гълташе големите залъци. Скоро откри, че гърлото го боли. Големите непосилни залъци го бяха над-рали. Ядеше от топлата чорба и чувстваше как топлината се разлива из тялото му. Постепенно почувства как силите му се възвръщат и започна да яде по-бавно, вече наслаждавайки се на храната. Продължи да сърба от чорбата, но миризмата на печащото се месо все повече го караше да мисли за следващото ястие. Скоро готвачът му поднесе в чиния голямото парче препечено месо. Яне лакомо продължи да яде ароматното месо, което отвън беше доста запечено от допира с нагорещените въглени, а вътре все още се виждаше червената му кръв. Той отхапа първата мръвка и из тялото му се разля божествена наслада. Месо! Толкова вкусно месо никога досега не беше ял! Откога не беше ял хубава храна! Мислено благодареше на двамата мъже. Дядо му винаги беше казвал, че след нещо лошо винаги идва нещо хубаво. Явно лошите неща за тази нощ бяха свършили. Нападнатият от него човек го беше победил и ударил, а после беше дошло и падането. Сега беше щастлив. Месото като че ли му върна облика и характера, които беше загубил в дните, в които беше гладувал. Вътре в себе си Яне призна, чс гладът го беше победил, беше го накарал да се огъне. Сега, когато се наяде, отново върна смелостта и увереността си. Храната като че ли прогони болката от тялото му. Вече се чувстваше по-добре. Двамата мъже говореха помежду си и той беше благодарен за това. Не искаше нищо да го разсейва и да забавя яденето му. Мина доста време преди да изяде цялото парче месо. Накрая на няколко пъти се замисли дали да не си запази част от мръвката, но после реши да не рискува. Не знаеше дали двамата мъже ще му я оставят, затова реши, за по-сигурно, да си я “гушне” в корема. В момента в който спря да яде, коремът силно го присви. Многого ядене, след дългото гладуване и това, че в началото беше гълтал големите залъци, без да ги дъвче, предизвикаха силни болки в корема му. Той се присви с болезнено изражение. Не му стигаше, че всички кости и мускули го боляха, че цицината на главата отново напомняше за себе си с тъпа и силна болка, а сега и коремът… Отначало стоеше присвит и нищо нс разбираше от думите на мъжете, които го питаха нещо. Той махаше с ръка и в този момент готвачът, явно по заповед на по-стария мъж, внесе и постави на масата голяма стомна. Скоро върху дървената маса се появиха и три дървени чаши. Течността в стомната не беше вода, а червено като рубин вино, чиято миризма Яне усети още докато по-младият мъж го наливаше в чашите. Яне пое подадената му чаша и това още повече засили болката в корема му.

Токораз Memo

Ятаган и Меч

- Пий! - гласът на брадатия монах не търпеше възражение.

Яне отпи малка глътка. За негова голяма изненада червената течност беше студена и му подейства много добре. След топлата чорба и пържолата, студеното вино беше като балсам за корема му. То като че ли противодействаше и гасеше топлината в него. Това охлаждане го успокояваше и като че ли гонеше болката от тялото му. Отначало той отпиваше малки глътки от режещата течност. В Боляровия хан дядо му имаше специално лозе, което даваше хубаво грозде и от него всяка година той правеше също такова червено вино. Макар сам да не пиеше, дядо му умееше да прави вино, което радваше всички гости на хана. Така, заради доброто гъсто вино, името на дядо му и хана се бяха прочули из цяла Тракия. Гроздето в равнината ставаше по-слабо и не така сочно и силно както това, което растеше по склоновете на Станимака. Лозите искат слънце, каквото в Тракия и в равнината има в изобилие, но и в корените лозата иска да има камък, в който да преплете корените си. Така Станимашкият мавруд беше познат в цялата Империя, но всички знаеха, че няма по-хубаво от манастирското винце. Калугерите бяха майстори в приготвянето на вино, защого пазеха рецептите от поколения. Освен това всички знаеха, че манастирските асми са на най-хубавите места - на склон, на припек и в песъчлива и ронлива почва. Именно на тези места гроздето наливаше сок през цялото лято, зърната се оформяха големи и кръгли, е правилна форма, като топчета. Понякога слънцето така напичаше зърната, че те се пукаха от сочност и захар. Така Бачковския манастир, освен с всичко останало, беше известен и е доброто вино, което го славеше из цялата Империя. Долу, в подземията на манастира, имаше голяма изба с огромни бурета и каци е вино. Една част от виното се пиеше като младо, но не малка част се държеше да отлежава и така година след година, докато не смекчи вкуса си, не се сгъсти и не придобие от аромата на дъбовите бъчви, в които отлежаваше. Сега, като отпиваше от виното в чашата, Яне разбра, че араповското вино по нищо не отстъпва на бачковското.

Асмите на дядо му даваха грозде малко по-леко от тежкия и гъст мавруд, но пък по-пивко и хората го харесваха. То имаше прозрачен червен цвят. Такъв рубинен беше цветът и на превъзходното вино, което в момента Яне пиеше. Течността, макар да беше студена, скоро го загря и цялото му тяло пламна, но в същото време тази напитка, която считаха за нектар на боговете, му даде сила и наистина изгони умората и болката от него. Отначало Яне пиеше на малки глътки, но постепенно глътката му ставаше все по-голяма и по-дълга, а вкусът на виното му се услаждаше. Въпреки че дядо му правеше много добро вино, сам той не пиеше. Баща му също не пиеше и на него му беше забранено да пие.

Ill том “Хайдут

/ глава “Боляровия хан

Пехливаните трябваше да бъдат чисти, трезви и силни, а виното правеше човека елаб и мързелив. Пияните хора не спяха вечер, а стояха по кръчми и по цяла вечер можеха само да седят и да пеят. Неведнъж Яне беше виждал пияни мъже. На тях не можеше да се разчита. Те самите не можеха да разчитат на себе си, зашото след като се напиеха, започваха да вършат и да говорят глупости. Така още от дете Яне беше научен, че не е хубаво да се пие. На Коледа или на Великден му позволяваха да пийне малко вино от купичката, която обикаляше масата и от която отпиваха всички, но само тогава. Сега обаче той като че ли забрави думите на дядо си. Течността като горещ метал се разливаше из потрошеното му тяло и го караше да се чувства добре. Тя го загряваше и го правеше лек, като че ли лети. С всяка следваща глътка му ставаше все по-хубаво и по-хубаво. Скоро изпи и втора чаша от виното. То вече не му миришеше на вкиснало, както в началото. Наистина прогони болката от корема му. Скоро започна да чува думите на двамата мъже и им обърна внимание. Те гьрпеливо чакаха този момент.

- Откъде си? - попита Йосиф.

- От околните села - отговори Яне. Не искаше да казва повече, за да не бъде разкрит и издаден по какъвто и да е начин.

- Какво си направил? С какво ядоса турци ге? - продължи да пита старият презвитер.

На Инокентий беше ясно, че презвитерът на Рилския манастир - Йосиф, продължава разследването. Той седеше до него и гледаше как старият му брат извършва разпита и се учеше. Похватите на Йосиф бяха толкова нагледни и изчистени, че току що избраният презвитер изпитваше възхищение от това, което наблюдаваше. Той се възхищаваше на точните въпроси и дълбокия замисъл, с който Йосиф питаше. Понякога на младия монах му се струваше, че въпросите са твърде отдалечени и нямат никаква връзка с делото, но след време прозираше замисъла им и едва не възкликваше от изумление.

Преди Яне да успее да отговори, Инокентий, за да направи впечатление на брадатия презвитер, каза:

- Преследвачите му бяха в манастира и го търсеха. Те останаха тук няколко нощи. Всички бяха турци, което означава, че Яне е вече половин хайдутин. Сигурно се е дигнал срещу някаква неправда. Но това не бяха просто турци, всички те бяха много големи и силни и приличаха на пехливани. Но не бяха и просто пехливани, това бяха най-властните хора, които досега съм виждал. Те бяха горди, личеше им, че са свикнали да командват, като че ли всички бяха паши. Те не са от Румелия и България, такова великолепие и замах, толкова силни и красиви мъже може да има само на едно място в Империята - в Истанбул. По всичко си ли

Токораз Memo

Ятаган и Меч

чеше, че мъжете са войници, но не прости кърсердари. Това беше най-странната група, която не само аз, но и всички монаси сме виждали. Главатарят им се казваше Кая, което на турски означава Грамада, Скала, Канара или Голям камък. Този мъж беше наистина страшен. Според мен това беше башпехливанинът на султана, а силните и горди мъже, които го придружаваха, бяха неговата свита.

Яне слушаше изумен. Не можеше да повярва, че младият монах е успял да научи толкова много. Но Инокентий не спираше:

- Откъде башпехливанинът на султана може да те познава и защо те преследва? - попита себе си Инокентий и погледна към Яне. - Ти също си пехливанин.

Сега вече момчето не успя да скрие изумлението си. Това вече беше прекалено. Откъде младият презвитер можеше да знае това? В този момент до него достигнаха следващите му думи и той се успокои:

- Познах, че си пехливан, защото макар и млад, тялото ти е много силно. Освен това, докато те завързвах, усетих силата на ръцете ти, ко-гато се съпротивляваше, а и падането, при такова падане всеки нормален човек щеше вече да е мъртъв, но не, макар и с вързани ръце, ти падна като човек, който е учен на такива неща.