i_777cd7fb180b1450

Ill том “Хайдут “

461

IVглава “Диарбекир”

ра това. То сигурно щеше коренно да промени начина му на борба. Някога, когато хората живеели близо до природата и зависели от нея, всички имали развито такова умение, но с времето те все повече се отделили от природата и започнали да смятат, че властват над нея. Днес хората бяха забравили, че са “слаби животни” и властваха над животните, а както смятаха - и над природата. Това усещане за близост сигурно някога е било достъпно за всички хора, но днес то трябваше да се постигне с цената на това, което Яне беше преживял. Отначало всички сетива на хората, включително и това, са били обострени до крайност, но с времето и с промяната на начина им на живот, то беше закърняло.

Човекът се приближи до него и започна да го опипва.

- Какво си ти? - шепнеше старецът. Разбра, че е такъв само по гласа му.

След като се убеди, че е човек, този, който го опипваше, се оттегли.

Тъй като от страна на Яне не последва никаква реакция и съпротива, човекът сигурно помисли, че той не е жив или е пребит. Мина много време. Яне бавно се приспособи към мрака. Опита се да обясни на човека кой е, но от устата му излизаше само някакво мучене, като на див звяр. Яне отново се довери на новото усещане, което беше почувствал преди малко. В килията нямаше друг човек освен този, който току що го беше проверил. Така Яне остана още доста време. После вратата се отвори и с викове и дрънчене на синджири, в килията нахлуха много хора. Яне беше шокиран от гласовете. Мина доста време преди мъжете да открият, че в килията им има нов човек.

- Кой си ти? Откъде си? Откога си заточен тук? - въпросите се сипеха към Яне, но той не можеше да отговори, а някои от тях дори не можеше да разбере.

Мъжете бяха донесли със себе си миризмата на Диарбекир. За Яне нямаше съмнение, че те не са дошли от друга килия, а идват от вън, от града. Но в същото време по това което чу, разбра, че те не са дошли току що от път, а отдавна лежат в затвора в Диарбекир. С времето Яне научи, че се намира в килия, в която мъжете спят от много време, а през деня заптиетата ги извеждаха навън да работят. Те строяха пътища, укрепваха крепостните стени и дори биваха изпращани да помагат в стопанството на някои от бейовете. Нямаше друга такава безплатна работна ръка. Те бяха със статут по-нисък от този на робите. Бейовете ги вземаха при себе си и изцеждаха всичките им сили, а вечерта ги хранеха в затвора. През деня в килиите оставаха само болните, старите и съвсем изнемощелите. Чак сега Яне започна да разбира как живеят останалите затворници. Отначало той мислеше, че всички като него са затворени в отделни килии или може би най-много по двама-трима или четирима, но сега разбираше колко много е грешал.

Токораз Memo

462

Ятаган и Меч

На техните въпроси Яне се опита да отговори и чак след много време успя да обясни, че се казва Яне Боляров и че две години е лежал в отделна килия. Той питаше за хората, които бяха пътували с него ог Истанбул до тук, за дядо Личо, дори за Герджика, но в килията нямаше никой, който да ги познава. Мъжете му обясниха, че в момента навън е вечер и на сутринта пак ще ги изведат на работа. Скоро им донесоха вечеря. Някой пъхна в ръката на Яне сух комат хляб и нещо за ядене. Той отказа ядене-го, но сухия краешник взе със себе си. На другия ден щеше да му се наложи да работи с всички останали и може би щяха да го изведат от града. Мисълта едновременно го плашеше и караше сърцето му да пърха. Навън щеше да усети повея на вятъра, слънцето, което не беше виждал от две години, щеше да ходи сред хора, да премине през пазарите на Диарбекир. Беше толкова развълнуван. Тази вечер не можа да заспи, а трябваше да почине и да поспи, за да има сили утре за работата. За да заспи, Яне се застави и наум си повтори всички думи, които досега беше измислил за “Кесиджи китаб”. Не биваше да забравя това, което беше измислил през тези дни. Не биваше да се отказва от плановете си да опише Боляровата пехливанска борба, както и собствената си. Той твърдо се закле да запише тези три неща. Първото от тях щеше да бъде “Кесиджи китаб” или поне докъдето беше стигнал. Сам не усети кога се беше унесъл и мислите му бяха преминали в сън. Събуди се от нечие присъствие, отново това чувство го предупреждаваше, че нещо ще се случи. Вратата се отвори и някакъв човек с факла се появи на отвора.

- Само един вземи! - каза някой зад него и мъжът започна да оглежда лежащите по земята мъже. Повечето от тях сигурно вече бяха будни, но всички все така лежаха върху мократа, разхвърляна по каменния под слама.

- Ей тук има един, който не е завързан със синджир - каза човекът с факлата.

- Да не е онзи болният дядо? - попита мъжът отвън.

Яне не разбра, че става въпрос за него. Той беше вдигнал глава и оглеждаше ниското, мръсно помещение, в което бяха наблъскани много каторжници.

- Не, този е млад. Някакъв брадат.

- Вземи го тогава, хем няма да се налага да го отделяме от веригата.

Мъжът насочи факлата към Яне. Той виждаше само горящата срещу

него главня, а светлината като че изгаряше дъното на очите му и му причиняваше жестока болка.