APPENDIX III
Токораз Memo
628
Ятаган и Меч
Яне усети, че майсторът ковач иска да продължи да го разпитва за камата, както и за това дали е кесиджия. За да го прекъсне, той реши да го изпревари и попита за ал-Хадад. Ефектът беше мигновен. Мъжът спря да говори. Мина доста време преди да попита сухо.
- Кога искате да е готова?
- Колкото се може по-скоро.
- Ще ми оставите ли меджа, за да го поправя малко?
Яне се сепна. Никак не искаше да се разделя е оръжието си. Все пак размисли и реши да го остави.
Двамата с Хусам се прибраха в сарая. Следващите дни гостите се отдадоха на почивка и изтънчени удоволствия в сарая на Джаулджуйлия. Всеки ден Яне отделяше време да се грижи за Аракс. Продължи и обучението на Буря. Двамата е Хусам се бореха всеки ден. Сириецът беше много добър пехливанин и това се отрази на развитието на Яне. Освен това бащата на Хусам беше оборудвал специална постройка само за борба. Двамата се бореха, после отиваха на хамам, където теляци втри-ваха различни масла в телата им и ги размачкваха. Яне си даде сметка, че досега никога не се беше готвил за борба в толкова добри условия и винаги му беше липсвал добър борец, който да му партнира. След като се беше борил с брат си, беше се готвил с Кара Тозю, Диньо и със Сотир. Всички те обаче отстъпваха по умения на Хусам, а и тук, в Дамаск, условията за борба бяха много добри. Само за пет-шест дни Яне успя да възвърне предишната си форма. За радост на домакина той се хранеше много добре. С неизтощим апетит поглъщаше всичко, което беше сложено на софрата. Скоро заякна и натежа толкова, че вече с лекота побеждаваше Хусам. Приятелят му искаше да се похвали е Яне. Така всички борчески школи в Дамаск бяха споходени от двойно щастие. В продължение на един месец те бяха обиколени от двамата, смятани за най-добри пехливани в Империята: любимецът на султана - башпехливанинът Кая и Яне, който го беше победил преди няколко години и за когото се носеха легенди.
Яне мислеше, че камата му ще е готова след няколко дни, но процесът на коване се забави. Той имаше усещането, че Хусам се е наговорил с ковача. Само така можеше да си обясни това, че вече десет дни оръжието му не беше готово. Една сутрин, когато Хусам отново дойде и подкани Яне да се събужда, за да ходят да се борят, българинът каза:
- Хусам, много ми е хубаво при теб и да бъда твой гост, но имам мисия и трябва да продължа да я преследвам! Хайде да отидем да видим камата, дали не е готова!
Докаго двамата вървяха към ковачницата, а конете танцуваха под тях, Яне се престраши да поиска пари от приятеля си. Хусам се засмя и ка
Ill том “Хайдут
629
VI глава “Йерусалим
за, че ще да удовлетвори всяко негово желание. Яне обеща да върне парите. С тях той трябваше да плати и на ковача. Хусам каза, че е ковача ще се оправя той.
Камата все още не беше готова. Тогава Яне реши да продължи разговора си с ковача. Разказа му всичко, което му се беше случило, за това как няколко пъти вече, когато стреля по човек, куршумът вместо да го спре, го пробива, а човекът пада върху него, под силата на инерцията. Това, че сега е жив, беше въпрос на късмет. Яне помоли ковача да му помогне и му каза докъде беше стигнал в размислите си. Двамата мислиха дълго върху проблема. Майсторът донесе писалка и пергамент и започна да рисува. Яне с учудване видя, чс той беше нарисувал пищов в разрез. Явно освен от хладни оръжия, майсторът разбираше и от огнестрелни. Сети се, че ковачите са специалисти по всички оръжия. Всъщност именно те бяха създали огнестрелните оръжия и ги произвеждаха.
Яне изпита неудобство от това, че отнема толкова много от ценното време нз ковача, но нищо не можеше да направи. След като привърши с чертежа, майсторът се замисли дълго над него. После стана и тръгна нанякъде. Не след дълго Яне и Хусам си тръгнаха. Престоят на Яне в Дамаск се удължи. Всяка сутрин той очакваше съобщение от ковача, но такова все не идваше. Двамата с Хусам продължиха да се борят всеки ден и да обикалят из Дамаск.
Най-накрая, една сутрин, двамата посетиха ковача. Яне тръпнеше от вълнение. Когато отидоха в ковачницата, той ги видя. Мечът и камата бяха поставени един до друг. Мечът беше променен, беше видимо изтънен. Когато го пое в ръцете си, той веднага усети, че оръжието е различно. Наистина, нещо беше променено. Завъртя го и усети разликата. После посегна и взе камата. Тя беше много красива, с тънко като жило, гъвкаво острие. Нямаше разлика между камата на Велко и тази. Стори му се, че това е същата онази кама. Те като че ли бяха изковани от една и съща ръка. Това като че ли беше камата на Велко. Ако Яне не беше сигурен, че държи друго оръжие, сам нямаше да повярва, че не държи в ръката си камата на учителя си кесиджия. Ръкохватката беше много удобна, направена от някакъв скъп рог и инкрустирана със сребро. Отдалеч не си личеше колко красиво орнаментирана е тя. Когато я взе в ръце, Яне видя колко фино и филигранно са украсени острието, ръкохватката и канияга. Геометричните фигури бяха много красиви и така преплетени, че създаваха невероятна илюзия. Яне гледаше произведението на изкуството, което държеше в ръка. Това беше кама, изкована в традициите на старите дамаски майстори. Изпита гордост, че това оръжие ще бъде негово. Това щеше да бъде неговата кесиджийска кама. Щеше да напише “Кесиджи китаб” и в него задължително щеше да нарисува тази кама.
Токораз Memo
630
Ятаган и Меч
Мечът също беше много добър. Сега той се въртеше много по-леко. Пред него наистина стоеше голям майстор ковач.
- Много са добри оръжията! - промълви Яне. - Вие ли ги изковахте?
- Не!
Яне знаеше, че майсторът едва ли ги е изковал сам. Освен това се беше забавил, което можеше да означава, че се е постарал. Сигурно за това му каза, че не ги е изковал той.
- Друг майстор ги изкова! Той иска да се срещне с вас!
- Добре - Яне нямаше нищо против. Той отговори без въобще да се замисли.
- Кога да стане това? - веднага попита ковачът, с някакъв странен трепет в гласа.
Яне се учуди.
- Веднага.
- Добре - отговори ковачът и с трепереща ръка повика един от калфите си. После му каза нещо на някакъв непознат за Яне език. Момчето се стресна, а след това припряно поздрави и се затича. Явно майсторът държеше Яне да се срещне с ковача.
После майсторът отиде и разговаря с Хусам. След това Хусам поздрави, качи се на гърба на коня си и без дори да се обади на Яне, излезе от двора на ковачницата и тръгна по пътя. Учуден, Яне гледаше приятеля си, който се извисяваше над ниските огради на дворчетата на ковашката махала. Гой се опита да се поизправи, за да разбере какво става и да повика Хусам, но приятелят му нито за миг не се обърна. Той като че ли беше забравил за него. Яне остана да седи на миндерчето. Скоро ковачът се върна при него.
- Какво става? - учудено попита Яне.
- Нищо. Нали нямате нищо против да се видите с човека, който изкова кесиджийската ви кама?
- Да - отново потвърди Яне.
- Добре тогава - каза ковачът. - Трябва обаче да ви завържем очите.
- Защо? - Яне беше учуден. Беше очаквал, че човекът ще дойде при него.
- Налага се.
Яне не беше доволен, но явно така трябваше. Същият калфа, който преди малко беше заминал нанякъде, сега завърза очите му и провери да не би отнякъде да има пролука и Яне да може да вижда. Българинът беше искрено учуден. Беше попаднал в непознат град, приятелят му го беше изоставил по толкова загадъчен начин, а сега щяха да завържат и очите му. Защо? Чувстваше се уязвим и изумен от нещата, които се случваха около него. Не знаеше какво става. Дали всичко това беше, за-щото се беше съгласил да се види с човека? Ако знаеше, че ще му се
Ill том “Хайдут
631
VIглава “Йерусалим”
случи всичко това, нямаше да се съгласи. След като завързаха очите му, калфата поведе Яне. Българинът внимаваше да не се препъне и да падне. Ръката на калфата беше силна и твърдо го подкрепяше. Личеше си, че това е ръка на ковач. Вървяха толкова дълго, че на Яне му се стори, че го водят в друг край на града. Всъщност можеше през цялото време просто да го въртят в кръг. Яне не знаеше. По някое време почувства отварянето на някаква ниска, дървена, паянтова врата. Разбра това, защо-го мъжът натисна главата му, за да се наведе. Защо беше нужна цялата тази тайнственост? После се движеха по някакъв тесен коридор, който постепенно се снишаваше. Влязоха в някакво помещение. Ако можеше да вярва на наклона, който бяха преодолели, намираха се под земята. Мъжът отвърза превръзката на очите му. Яне се огледа. Намираха се в не много високо помещение. Входът, който беше зад гърба му и от който току що беше влязъл, нямаше врата, а беше закрит от плътна завеса. Това не беше завеса, а по скоро дебела, плъстена черга. Подобна черга преграждаше стаята и представляваше стената, към която беше обърнат с лице Яне, а и калфата. Това, което направи най-силно впечатление на българина, беше, че в помещението нямаше нито един прозорец, а само няколко светилника разсейваха мрака. Това още повече засилваше усещането му, че се намира под земята.
След като огледа помещението, Яне тъкмо се канеше да попита калфата къде е човекът, но той му направи недвусмислен жест да мълчи. Двамата останаха така дълго време, но нищо не се случваше. Изведнъж, в близост до Яне, като че ли гласът идваше изпод земята, някой попита:
- Кой си ти?
Гласът беше спокоен, но някак силен и дълбок. Яне подскочи, не беше очаквал, че може толкова близо до него да има човек. Скоро разбра, че гласът, който чуваше, е на човек, който стои зад завесата.
- Ти кой си? - веднага, за да се защити, попита българинът.
От другата страна на завесата не се чуваше никакъв шум. Яне се ослушваше. Искаше да разбере къде точно се намира човекът. Беше свикнал да вижда хората, с които разговаря. Вместо отговор след малко иззад завесата отново прозвуча въпросът и то без никаква разлика в интонацията.
- Кой си ти?
Яне разбра, че няма избор и реши да отговори. В края на краищата това не беше тайна.
- Аз съм Яне Боляров.
Зад завесата не последва никаква реакция.
- Името ти ми е непознато. Имаш ли друго име?
- Нямам друго име.
- Значи не си Човекът с многото имена?!
Токораз Memo
632
Ятаган и Меч
- Какво? - Яне не разбираше за какво говори гласът. Какъв беше този Човек е много имена? Яне беше изумен. Защо беше тази тайнственост? Сега, вместо да говорят за камата, говореха странни неща, които Яне не разбираше.
- Защо искаше кесиджийска кама? Ти кесиджия ли си?
Яне беше помолил ковача да не разгласява, че оръжието му е кесиджийско, но явно това вече се беше случило. Българинът не отговори на въпроса. После гласът продължи да говори, а нещата все така оставаха неразбираеми за Яне.
- Предсказанието говори за това, че Мъжът, освен кесиджия, трябва да бъде и пехливанин. Ти пехливанин ли си?
Яне беше объркан. Откъде гласът зад завесата знаеше, че е кесиджия и пехливан? Но и това можеше да има обяснение. Сигурно Хусам беше разказал, че Яне е башпехливан. Сети се е какво удоволствие той му “пришиваше” етикета “най-добър пехливанин за всички времена”. Сигурно думите му бяха стигнали и до човека, живеещ в тази дупка.
- Откъде знаеш за камата, която си поискал да изкова? Виждал ли си я наистина?
Най-накрая разговорът тръгна в посоката, в която Яне беше очаквал. Сега той реши да отговори, но пък не знаеше какво да каже. Не искаше да говори е непознат за Велко Кесиджи. Какво да прави? Не знаеше какво да каже.
- Камата!? Къде си я виждал? - попита отново гласът.
Яне се сепна.
- Видях я у един човек.
- Тази кама не е случайна! Кой беше човекът?
Яне се чудеше какво да отговори. Не искаше да споменава името на Велко. Всъщност Велко беше мъртъв, той беше убит от брат си. Какво можеше да се случи? Яне помисли още малко, а след това каза:
- Велко Шейтанов.
- Шейтанов - повтори гласът зад завесата и повече нищо не каза.
Калфата отново завърза очите на Яне и го поведе. Докато ходеха,
българинът мислеше трескаво. Целият разговор, който беше провел е човека зад завесата, пораждаше учудване в него. Какво беше станало? Защо беше тази загадъчност? Какво беше разбрал човекът?
Колкото повече вървяха, толкова у Яне се затвърждаваше усещането, че поне е разбрал с кого беше говорил. Не можеше да има съмнение, това беше самият ал-Хадад. Ето защо никой не беше сигурен в нищо, що се отнася до него. Когато отвързаха очите му, той отново стоеше в двора на ковача. Сбогува се с майстора. Той нищо не каза за пари или за заплащане, затова Яне се качи на гърба на Аракс и тръгна. Въпреки че
Ill том “Хайдут
633
VI глава “Йерусалим
бяха обикаляли много из Дамаск, едва намери обратния път към сарая на Джаулджуйлия. Хусам го очакваше с нетърпение, но нищо не го попита. Яне му показа меча и камата.
- Тази вечер баща ми отново ще даде зимает в твоя част, башпехливан ефенди!
Яне беше щастлив. Утре щеше да продължи пътешествието си. Отиде да види льо Комб. В последно време не беше имал време да говори с него.
- Утре смятам да продължа пътешествието си - каза Яне.
- И аз искам да те придружа - каза льо Комб.
Яне подозираше, че французинът иска да го придружи само за да си върне парите, затова каза:
- Ще ти върна парите, които ти дължа! Искаш ли да дойдеш?
- Да, ще дойда!
Българинът беше учуден.
- Да, но аз съм решил да продължа пътуването си към Йерусалим. Преследвам човек, който отвлече едно момиче и аз трябва да я освободя - Яне каза всичко това на французина, въпреки че беше предупреден от Хусам, че ниският мъж, със смешния костюм, е шпионин.
- Аз трябва да отида при емира Фейзула.
- Искаш отново да влезеш в пустинята ли?
- Трябва.
- Аз не искам за нищо на света да влизам повече в пустинята!
Яне знаеше, че Йерусалим е един от трите свещени града на мюсюлманите и беше сигурен, че именно това е мястото, където може да засече пътя на Кара Мустафа и Ирис. Трябваше да внимава за Кая. Кара Мустафа беше тръгнал на поклонение, така че задължително трябваше да посети Йерусалим, а също и Медина, и Мека. Ако трябваше, щеше отново да влезе в пустинята и да стигне до Мека. Реши да тръгне за Йерусалим, тъй като приятелят му Хусам му беше казал, че Кая се е отправил именно натам.
Двамата говориха още дълго и уточниха всички въпроси по пътуването. Хусам искаше да продадат берберските кончета, но Яне настояваше да ги запазят. След това двамата слязоха в голямата зала, защото вечерта вече беше настъпила. Когаго влезе в залата, Яне отиде до бащата на Хусам, поздрави го най-горещо, благодари му за чудесния прием и го уведоми, че на другия ден смята да тръгне. Бащата на Хусам изрази искреното си съжаление, приятелят му също. Докато всичко това продължаваше, за учудване на Яне, в салона влезе ковачът. Яне изтръпна. Сети се за мистичната среща днес. Откакто се беше върнал, той не беше говорил с никого за това, което му се беше случило, макар да знаеше, че Хусам тръпне да узнае.
Токораз Memo
634
Ятаган и Меч
Присъствието на ковача на пиршеството сковаваше Яне, но той нищо не можеше да направи. Домакинът го беше поканил. Все пак се опита да се държи по-хладно с него. Може би човекът беше дошъл да получи своето възнаграждение. Той обаче като че ли не разбираше за дистанцията, която Яне искаше да наложи, а непрекъснато се сближаваше с него. Смееше се, тупаше го по рамото… Яне се дръпна и тогава мъжът съвсем се приближи.
- Бяхте ми поставили задача и аз я разреших!
- Какво? - Яне беше изумен. Не си спомняше каква задача беше поставил на ковача. - Каква задача? - все пак успя да промълви.
- Как каква? Нали ме помолихте да помисля по въпроса с куршума, как да не пробива, а да изхвърля човека…
- А, да, сетих се!
- Елате утре сутринта при мен, за да ви покажа!
Яне кимна. Той щеше да отиде, но от одеве това почти не го интересуваше, друго нещо го вълнуваше. Кой беше онзи, при когото го бяха завели и що за странен разговор бяха провели? Беше сигурен, че калфата е уведомил майстора си за всяка дума, казана при ал-Хадад.
Не знаеше как да попита, затова каза:
- Нали няма да го пробвате върху мен?
- Ако искахме да ви убием, ако се налагаше, вече отдавна щяхте да сте мъртъв! - каза съвсем сериозно мъжът и изведнъж усмивката изчезна от лицето му, а очите му етанаха сиви като стомана. Яне също го гледаше все едно във всеки момент щеше да скочи срещу него.
- И как щеше да стане това? - предизвикателно попита Яне.
- Просто щяхте да изчезнете.
Яне се ядоса. Допреди малко искаше да избягва мъжа, но сега вече едва се сдържаше.
- Ако той беше казал, вече отдавна нямаше да ви има!
Яне не можеше да повярва на ушите си. Не му харесваше тонът на човека и това, че животът му зависи от някой, който има толкова голяма власт и сила. Той беше воин и беше свикнал сам да решава съдбата си. Добре че в този момент се намесиха домакините и разделиха мъжете, които всеки момент щяха да се сбият. Яне беше хванал дръжката на камата, която майсторът му беше изковал.
- Не вади тази кама напразно, тя е много стара! - промълви ковачът.
Яне не можеше да разбере как така камата е стара, нали беше изкована само преди няколко дни? Сега обаче той нямаше време да се замисли върху думите на ковача.
Гощавката трябваше да продължи, но настроението на всички мъже беше развалено. Ковачът се извини и си тръгна рано. Яне също се от
Ill том “Хайдут”
635
VI глава “Йерусалим
тегли. Съжаляваше, че беше допуснал чувствата му да го водят и беше развалил вечерта на домакините си, а по този начин ги беше и обидил.
Седеше в стаята си, милваше мощния врат на Буря и гледаше пръските на фонтана. Утре щеше да тръгне на път, а се чувстваше толкова добре тук. После се сети за трите китаба, които искаше да напише. Преди да си легне се сети за песента. Дали в момента пишеше още един куплет от нея? Как да постигне безсмъртие? С какво ли щяха да го запомнят хората и дали въобще щяха да го запомнят?
На сутринта, още преди слънцето да е изгряло, двамата с льо Комб вече бяха готови за пътуването. Сбогува се горещо с приятеля си. Той му подаде тежка кесия, пълна с жълтици. Яне се закле да му ги върне. Бащата на Хусам също беше станал рано да ги изпрати. Буря тичаше наоколо и по всичко си личеше, че е щастлива, че тръгват.
Двамата вървяха из калдъръмените улици на Дамаск. Изведнъж, за учудване на льо Комб, Яне се отклони от пътя, по който бяха дошли и по който трябваше да напуснат Дамаск, и тръгна из някакви тесни улички. След това навлязоха в още по-бедни квартали, в които нямаше дори калдъръм. На льо Комб му беше много трудно, защото за неговия кон бяха навързани поводите на още три коня. Най-накрая Яне спря своя великолепен арабски жребец пред ниската ограда на една ковачница. Там, къ-дето беше пещта и се ковеше желязото, постройката нямаше една стена, така че французинът можеше да вижда всичко, което ставаше вътре.
Яне отиде до ковача. Миналата вечер беше прекалил и сега искаше да си извини на майстора.
- Извинявай! - каза Яне.
- Ти също! Ела да ти покажа!
Двамата тръгнаха. Отстрани на ковачницата имаше направено чучело от парцали.
- Имаш ли пищов? - попита ковачът.
Яне бръкна в силяха си и извади пищова, който му беше подарил Кара Тозю.
- Зареди го!
- Зареден е - каза българинът и му го подаде.
Без никакво церемонене, мъжът вдигна пищова и без да се цели, изстреля куршума в чучелото. Яне видя как куршумът премина през парцалите и попадна в каменната стена на ковачницата.
- Куршумът, макар и от олово, е много тежък и бърз, затова пробива човека. Гледай сега! - като каза това, човекът показа един чертеж на Яне. Там се виждаше как оловното топче на куршума, вместо да е пълно с олово, е празно.
- Какво, кух куршум? - попита Яне.
Токораз Memo
636
Ятаган и Меч
- Да. Така той ще е по-лек и ще е нужен по-малко барут, за да го изстреля. Освен това ще е по-мек и когато попадне в тялото, няма да го пробие, а ще се смачка и ще изхвърли човека назад, като по този начин ще направи много по-големи поражения.
Докато говореше това, ковачът беше взел подадения му от Яне фи-шек и беше отсипал малко по-малко от половината барут. След като натъпка фишека в цевта на пищова, подаде топчето на Яне. То беше от олово, но не беше толкова тежко, колкото това преди малко.
Когато беше готов, майсторът насочи пищова към чучелото. След това натисна спусъка. Макар пред очите му да се вълмяха кълба дим, от цевта на оръжието, все пак Яне успя да види как някаква сила прекърши кола, на който беше поставено чучелото. Тази сила не изтръгна, а направо прекърши кола, след което запрати чучелото в каменната стена.
Яне беше потресен от силата на изстрела. Не можеше да повярва, че само едно кухо оловно топче може да предизвика толкова различен ефект.
- Може ли и аз да заредя и да изстрелям един фишек?
Яне се чувстваше щастлив. Майсторът беше решил проблема, който толкова време го беше мъчил. Сега той искаше лично да се увери в това. Извади джепане от силяха си, отсипа половината барут от фишека, а след това внимателно го натъпка в цевта. После взе подаденото му от ковача топче и го постави в цевта. Майсторът сигурно беше направил знак на своите калфи и чираци, защото. когато вдигна очи, Яне видя как няколко от тях набиват ново чучело в земята. Те го сложиха точно до кола на старото. За да е сигурен в силата на изстрела, българинът отстъпи няколко крачки назад. Искаше да провери дали силата ще е толкова голяма и от по-голямо разстояние.
- Топчето е по-леко и му е нужен по-малко барут, а се изстрелва по-бързо. Така и точността е по-голяма. Опитай! Опитай! Не се притеснявай, отстъпи още малко назад!
Яне се прицели и стреля. Ефектът отново беше същият. Разкъсаното на парцали чучело отлетя и със сила се удари в каменната стена. Вече два кола стърчаха пред очите на Яне.
Сега беше важно да разбере как да прави топчетата кухи, за да може да продължи да се възползва от откритието на ковача. Не искаше, когато кухите топчета свършат, да се окаже, че не може да си ги направи сам.
Майсторът му разказа как да лее кухи топчета, а след това му пусна още четири в ръката. Трябваше да се направи специален калъп. Яне не разбра много добре как трябва да стане това, но щеше да го измисли, когато му се наложи. Сега трябваше да тръгва. Предстоеше му дълго пъ
тешествие.
Ill том “Хайдут
637
VI глава “Йерусалим”
Яне се сбогува с майстора и се обърна да си ходи. Льо Комб го чакаше отвън на улицата. Той не каза нищо, макар да беше видял всичко. Така двамата напуснаха Дамаск. Тук Яне за пръв път отново се беше почувствал човек. Беше почувствал уважението на Хусам и неговия баща, както и на пехливаните в Дамаск. Тук майсторът ковач му изкова кесиджийската кама.
Докато премисляше всичко това, двамата напуснаха града. Мислите му го отдалечаваха от льо Комб. Буря го следваше по петите, отзад яздеше французинът, а за неговия кон бяха вързани трите берберски коня. Въпреки че сами по себе си представляваха странна група, те не предизвикаха вниманието на хората, тръгнали към Йерусалим. Наближаваше Великден и Яне разбра това по потока богомолци, който се беше насочил към свещения за християните град. Хората се стичаха от всички посоки на света. Имаше богомолци от далечната и студена Русия, от всички краища на Империята, където живееха християни, имаше и местни сирийци-християни.
Хадж беше намерил почва и в християнството. Той се изразяваше в поклонение и посещаване на Светите земи. Това бяха няколко града: Назарет, Витлеем, но най-вече Йерусалим, където се бяха случили по-вечсто от събитията, описани в Евангелията. Християните, още от времето на кръстоносните походи, бяха свикнали да посещават Йерусалим и така да бъдат по-близо до местата, в които е живял техният бог. Така се смяташе, че в духовен аспект всеки християнин съпреживява и повтаря това, което е преживял Исус, и по този начин получава опрощение на греховете, точно така, както Божия син е бил опростен от своя Отец. Но докато Христос е поел върху себе си греховете на всички - родени и още неродени хора, поклонниците можеха да получат опрощение само за собствените си грехове.
Върволиците от кервани пречеха на Яне и льо Комб да се движат по-бързо. И дори да се опитаха да бързат, скоро установяваха, че трябва да намалят. Те разбраха, че няма смисъл да се борят с потока хора, както няма смисъл да се бориш с течението на могъща река, затова се сляха с общия поток, тръгнаха със скоростта на поклонниците и изчезнаха сред пъстрото множество.
Това беше добре, защото станаха незабележими. Така щяха да влязат прикрити в града, но пък после щеше да им попречи да открият хората, които преследваха.
След няколко дни Йерусалим се изправи пред очите им. Яне беше разочарован и в първия момент отказа да повярва, че това е Небесният град. Той си го представяше много по-голям. Всъщност Йерусалим бе
Токораз Memo
638
Ятаган и Меч
ше много по-малък от Истанбул и въобще не можеше да се мери по големина и пищност с него. Той беше построен на няколко хълма, в суха местност, обграден само тук-там от горички с редки вековни маслинови дървета. Това беше Йерусалим. Още докато приближаваха града, Яне забеляза цветните потоци, които, като в бездънна яма, се вливаха в града.
Множеството около Яне се състоеше от най-различни народи. Всички те идваха от север. Имаше сърби, българи, гърци, дори карамански християни*, арменци и грузинци, перси-несторианци. Яне знаеше, че католиците, тоест християните от Западна Европа, също посещават Йерусалим в деня на Великден. Може би те не се движеха в този поток. От юг трябваше да дойдат християните от Светите земи, коптите и етиопските християни. Яне гледаше множеството, оформено на потоци, които се вливаха в Йерусалим, и изпита чувството, че принадлежи към един голям свят. Това беше светът на християнството. Нямаше съмнение коя е истинската и най-голяма религия в света. Всички тези хора, които идваха от най-различни краища на света, идваха до тук, водени от вярата в Христос. Самото им присъствие тук беше доказателство за могъществото и правотата на християнството. Яне се замисли за това, че християните в България са принудени да живеят под сянката на полумесеца и сълзи изпълниха очите му. Той трябваше да направи нещо. Трябваше да се бори, за да може България да бъде свободна и християнска.
Увлечени от тълпата, скоро Яне и льо Комб вървяха из улиците на Йерусалим. Българинът не беше решил какво да правят, когато влязат в града, но продължи да следва колоната. Трябваше да бъде внимателен, защото, ако ги очакваха, сигурно щяха да ги забележат веднага щом напуснат укритието на кервана богомолци. Льо Комб гледаше изпитателно Яне, но българинът му направи знак да продължава да върви. От момента, в който бяха видели Йерусалим, двамата бяха слезли от гърба на конете и сега, още по-прикрити, вървяха с хората.
Още в детството си Яне беше чувал разказите на хора, които бяха ходили на хаджилък и се прибираха по родните си места. Той знаеше какво представлява всичко това и беше подготвен за насладите на един разностранен, разкошен и непрекъснат празник. Душата му също откликна на общото настроение, което го обграждаше и което всички поклонници излъчваха. Все по-често чуваше хората да мълвят молитви. Те като че ли се подготвяха за духовното пречистване, което им предстоеше. Яне също мълвеше молитвата, на която дядо му го беше научил още от най-ранното му детство и която после беше станала молитва на кауците. Сега гой с всяка крачка чувстваше как в душата му се събужда ня
*В бейлика Караман голяма част от турците приели християнството още преди времето на Осман Гази.
Ill том “Хайдут
639
VI глава “Йерусалим
какво дълбоко стаено чувство и го обземаше екстаз, но не толкова религиозен, колкото цялостен духовен екстаз.
Потокът от хора ги водеше към патриаршията. Тук всички посетители разпуснаха конете си. Явно щяха да пренощуват под открито небе. Яне и льо Комб също завързаха конете и се отделиха в единия ъгъл на патриаршията. Льо Комб беше изумен.
- За пръв път виждам такова нещо! Какви са тези хора?
- Това са християни от различни народи на Империята, тръгнали на Свето поклонение. Те искат да станат хаджии.
- Отначало помислих, че е преселение на някакъв народ. Не знаех, че хората още идват на поклонение в Йерусалим.
- Нашите народи никога не са спирали да посещават Светите земи.
Двамата побързаха да се присъединят към останалите богомолци.
Льо Комб беше католик и отначало се съпротивляваше, но Яне го накара да прави всичко точно така, както го правеха хората около тях. Така французинът позволи на монасите от патриаршията да измият нозете и ръцете на “светите пътници”, а след това ги въведоха в Храма на гроба… Платиха по един алтън за измиването. В черквата имаше ред, едни влизаха, други излизаха и никой не се застояваше твърде дълго вътре. Двамата също се помолиха, а след това излязоха. До Великден имаше още десетина дни. Яне не искаше да спят на открито, защото се страхуваше конете да не изчезнат. Аракс беше великолепно животно и можеше да предизвика някой бандит да му посегне, затова Яне разпита за страноприемница. Всички кервансараи бяха пълни с хора. Успя да открие една свободна стая в манастирската страноприемница на манастира “Свети Никола”. Този манастир беше посещаван предимно от българи. Стаята беше застлана с плочки и тухли. Подът беше студен. В стая спяха по четири човека. Яне и льо Комб платиха за цялата стая, като излъгаха, че приятелите им ще се присъединят по-късно към тях. За пренощуване и храна монасите поискаха по една златна пара на ден.
На другата сутрин поклонниците тръгнаха пеша към ритуалното измиване в река Йордан. На народния празник, който в България се наричаше Водици, трябваше да са там. Вървяха два дни през “плешиви” хълмове и местност, която можеше да се определи по скоро като пустинна. Всички се движеха пеша, само тук-там, където имаше някой много стар човек или недъгаво дете, можеше да го качат в каруца. Всички носеха в ръка по една бяла риза. Яне и льо Комб също бяха успели да си купят такава риза, от услужливи търговци, които ги предлагаха навсякъде из града. Ризата трябваше да бъде бяла и да не е била обличана. Именно с нея трябваше да са облечени при къпането. След това с тази риза мъжете щяха да се венчават и женят. С нея щяха да са облечени и на погре
Токораз Memo
640
Ятаган и Меч
бението си. Тя се наричаше хаджийска.
Освен ризата, в ръката си всички държаха завивки, постелки и храна за два дни. Те бяха завити в еднакви бохчи.
Пътуваха пеша два дни до Мъртво море, а после половин ден до мястото, където преди хиляди години Свети Йоан Предтеча беше помазал с вода Исус и го беше провъзгласил за Месията и за Син Божи.
Както вървяха богомолците, изведнъж Яне усети, че се приближават до реката. Тя не се виждаше зад високите части на гората, но той усещаше мириса й с носа си.
След като стигнаха до река Йордан, всички отново бяха покръстени с вода. Изкъпаха се, облечени само с бялата риза, а после се върнаха, за да присъстват на блестящата Великденска церемония, разиграваща се в черквата “Божи гроб” в Йерусалим.
От река Йордан наляха вода в стъклени шишета. По-късно тя щеше да се използва като лекарство. За да докажат, че са получили водно кръщение във водите на реката, всички си купиха ерусалим. Ерусалимът беше едно от доказателствата, че притежателят му е хаджия. Той представляваше мушамен плат, върху който грубо бяха щамповани сцени от Страшния съд или събития от живота на Христос.
Преди това, на Богоявление, Йерусалимският патриарх хвърли дървен кръст в морето. Победителят щеше да събира дискос*. Яне се хвърли в морето, но не беше най-добрият плувец и скоро се върна. Льо Комб искрено се забавляваше, като показваше как Яне е пляскал като куче, подобно на Буря, която плуваше до него и как двамата щели да се удавят. Тълпата беше обзета от еуфория и възхищение, затова дискосъг бързо се напълни.
Най-накрая настъпи денят, за който Яне толкова време беше мечтал. На Великден цялото множество се отправи към черквата “Божи гроб”. Това беше огромна черква, достроявана през вековете. Яне знаеше, че отначало християните започнали да обожествяват пещерата, която Йосиф Ариматейски купил и предоставил на учениците на Исус, за да поставят в нея тялото на Сина божи. Те го поставили върху каменен фундамент и го завили с плащеница**. Тази плащеница и досега се предаваше, като наследство на савойските крале.
Отначало пред пещерата бил построен параклис, който бил оформен като вход на пещерата. По-късно над самата пещера бил издигнат параклис и така тя и днес се намираше вътре в него. По-късно различни
* лис кос - този, който е извадил кръста, обикаля из хората с кръгъл меден съд и събира лепта
**Днес собственик на плащеницата, която е известна като плащеницата от Торино, е Симеон Сакскобурготски, който, по майчина линия, е наследник на савойската династия. Наскоро обаче той я дари на Ватикана.
Ill том “Хайдут
641
VI глава “Йерусалим
те християнски черкви бяха изградили параклиси и храмове наоколо. Най-накрая всичко това било “вкарано” и покрито в една огромна базилика. Отвън помещението беше огромно, но вътре все още бяха запазени параклисите и черквите, които бяха останали под купола на базиликата. Тук все още се намираше и параклисът с пещерата, който сега беше под пода на базиликата. Тъй като не можеше да се влиза в пещерата, отгоре беше прокопана дупка, която беше скрита с голям и дебел джам. Отстрани гой беше обкован със сребро, което беше във формата на слънце с дебели лъчи. Хората, които посещаваха “Божи гроб”, задължително поглеждаха през прозорчето и го целуваха.
Яне влезе в базиликата навръх празника само благодарение на това, че беше много добър пехливанин. Със себе си той успя да вкара и льо Комб. За това, че влизат вътре, за всеки човек трябваше да се платят по пет алтъна. Парите плати льо Комб. Вътре черквата беше препълнена до краен предел. Имаше представители от три по-малки християнски общности. Това бяха етиопци, копти и яковити. Всички те стояха на точно определени места. Коптиге бяха с меден цвят на кожата. Етиопците бяха с черни като абанос кожи и бели дрехи, подобни на арабските. Те бяха най-шумни, смееха се и се подиграваха с останалите посетители. Няколко от тях се бяха покатерили по гладката повърхност на няколко колони и оттам разказваха на другарите си какво виждат. Якобитите сигурно бяха евреи, защото бяха с бяла кожа и дълги къдрави бради. Освен тях вътре присъстваха и представители на трите големи християнски православни секти и най-вече гърци. Не малка беше групата и на православните руси, католици и арменци. В двора на базиликата, из улиците на града и около храма, множеството беше неизброимо. Всички те опитваха да влязат вътре. Яне и хората в храма чувстваха този натиск. Яне беше купил за себе си и за спътника си сноп с 33 жълти свещи, които не само бяха привързани и смачкани една към друга, а бяха и усукани. Броят на свещите символизираше годините, които Христос е преживял на земята сред хората, преди да бъде повикан при своя отец. С тези свещи трябваше да поеме пасхалния огън. Това беше така наречения нематериален огън или на арабски ритуалът се наричаше Нура*.
По някое време към параклиса с пещерата се приближи патриархът на Йерусалим. Отначало той беше облечен в златотъкана хламида. Хората около него му помогнаха да се съблече. Патриархът на Йерусалим беше представител на източното православие. За да няма никаква сянка на съмнение, той беше събличан от арменци, които после оставаха в Предверието на ангела. Със себе си той трябваше да носи само свещ, не трябваше да има никакво огниво или огън. Сред хората, които следяха дали се спазва това, имаше и мюсюлманин.
*Нура - от нур, което на арабски означава огън
Токораз Memo
642
Ятаган и Меч
Той беше свидетел на всичко, което ставаше пред него. Всички знаеха, че този човек е от рода Сайбе. Преди хиляда години халифът Омар беше назначил именно рода Сайбе да присъства при тази церемония и да бъде представител на официалната власт. По-късно тази традиция беше продължил султанът. Сега мъжът от Сайбе беше представител на султана. Съвсем формално той отговаряше и за пялата базилика.
Патриархът влезе в пещерата в пълен мрак. Там щеше да се моли с най-горещите молитви и щеше да изпроси от Бог Благодатния огън, който щеше да му бъде низпослан от небето. Това щеше да означава, че Бог изпраща своята благодат на вярващите в него християни и ще бди над намеренията им.
След като монахът влезе да се моли за божието чудо, мъжете отвън запечатаха параклиса с огромен жълт восъчен печат. Това щеше да бъде доказателството, че няма никаква измама.
Всички хора около Яне трескаво зачакаха. Някой разказваше как обикновено огънят влизал под форма на мълния в параклиса и запалвал свещите, които патриархът държи, но понякога светкавицата била толкова силна, че запалвала и всички свещи, втъкнати в огромните полилеи, които висяха от тавана. А една година мълнията дори беше засегнала една от колоните на храма. Човекът посочи една колона, а Яне и останалите видяха пораженията, причинени от божията мощ. Тази мълния се наричаше на арабски “балсем ал-Джахиз”.
Някои твърдяха, че не мълнията запалвала нематериалния огън, а патриархът, като избърсвал с памук гроба господен и докато правил това, той се самозапалвал.
Другите религии се опитваха да разобличат този ритуал и вече от стотици години го провокираха, защото ги беше яд, че точно след молитвата на йерусалимския източноправославен патриарх човечеството получава огъня, като знак Господен. Това показваше любовта, която Исус има точно към тези свои последователи. Със сигурност това поставяше източното православие на по-високо място и всички източноправославни го тълкуваха като доказателство за истинност и превъзходство на тяхната вяра над останалите християнски догми пък и други религии.
Всеки човек щеше да отнесе със себе си частица от този огън. Той щеше да го отнесе в родния си край и да го предостави на свещеника, и така той да бъде съхранен в кандилата, къдсто да гори през цялата година. Това беше огънят на Христос, който щеше да осветява земята. Яне дори не можеше да си представи мащаба на това, в което участваше.
Всички присъстващи бяха притеснени, защото имаше поверие, че един ден огънят няма да слезе при хората. Когато това се случи, това щеше да означава, че Месията, Прероденият Христос или както мюсюл
Ill том “Хайдут “
643
VI глава “Йерусалим “
маните го наричаха Махди, се е появил. Тогава щеше да има страдание и мъка, защото скоро щеше да настъпи Страшният съд. С Исус щеше да се появи и Антихриста и между тях щеше да се води битка на живот и смърт. Яне слушаше всичко това с половин ухо.
С всеки изминат миг напрежението нарастваше все повече и повече. Сърцето на Яне се сви. Нима можеше той да стане свидетел на такова нещо? Можеше ли да присъства на момента, в който Махди ще се появи? Хората започнаха да шепнат. Всички твърдяха, че патриархът получава огъня най-много до един час след като влезе в параклиса. Вече бяха минали повече от два часа. Натискът ставаше нетърпим. Хората отвън сигурно също се чудеха какво става и се опитваха да влязат в черквата, за да видят това чудо невиждано. Огънят не искаше да слезе при хората. Чакането продължи още час. Хората бяха притеснени и уплашени. Чуха се гласове, които подканяха арменците да проверят дали патриархът е добре. Хората се притесняваха да не би старият мъж да е припаднал вътре. Времето се влачеше мъчително. Гласовете на хората ставаха все посилни. Навън вече се беше стъмнило.
Най-накрая, от вътрешната страна на вратата, която беше заключена с големия жълт восъчен печат, се почука. Арменците се втурнаха да счупят печата и да извадят стареца навън. Когато разчупиха печата и старецът излезе, в ръката си той държеше горяща свещ. Всички хора крещяха: “Христос возкресе!”, а други им отговаряха: “Во истина возкресе!” (“Заради истината възкръсна!”). Радостта беше много по-голяма от друг път, защото чакането беше много по-дълго. Всеки говореше на собствения си език. Всички плачеха и се смееха като обезумели.
Бог отново беше изпратил нематериалния огън на хората. Вече бяха забравили дългите часове чакане и притеснение и сега всички се радваха. Бог беше низпослал благодатга си над тях. Всичко беше наред и щеше да бъде така поне още една година. Учудващо за него самия, Яне се сети за Махди и деня на Страшния ден. Имаше усещането, че се е разминало. Дали забавянето можеше да е заради това, че Месията вече е на земята, или дори се намираше в Йерусалим? Изненада се, че мислеше за това.
После забрави тази своя мисъл. Хората се тълпяха и всеки бързаше да запали свещта си, а после да предаде пламъка на колкото се може повече хора. Повечето, след като запалиха свещта си, започваха да се смеят като обезумели, прекарваха пламъка на свещта по лицата си и с него “миеха” ръцете си. Яне се сети за това, че през първите мигове огънят не изгаря, затова се нарича “нематериален”. Хората твърдяха, че същността на този огън не е като на останалия, че докосването до него е като да галиш памук. Яне също прекара ръка над свещите си, но почувства топлина и отдръпна ръката си. Може би му липсваше вяра, за да се “умие” с огъня.
Токораз Memo
644
Ятаган и Меч
Цялото това безумие, което цареше в черквата, продължи безкрайно. Яне гледаше хората и му се струваше, че са обзети от бесовски духове. Може би мислеше така, защото беше змей. Мина много време преди хората да започнат да излизат от базиликата. При появата на новите хаджии камбаните на всички черкви забиха празнично. Яне отдавна искаше да си тръгне, но не можеше. Тълпата ги повлече навън и те като омагьосани вървяха из улиците на вечерния Йерусалим. Навсякъде горяха свещи, които осветяваха града. Атмосферата беше магическа.
Късно през нощта богомолците се прибраха в патриаршията. Там те задължително трябваше да присъстват на бляскава великденска церемония в тяхна чест. Струпаните по улиците наблюдатели се втурваха и им целуваха ръцете и дрехите. Като влязоха в двора на патриаршията, този път безплатно, монаси и най-обикновени хора ритуално измиваха нозете на хората, посетили Светите земи, и отнасяха водата със себе си. С нея щяха да полеят овощните дръвчета в градините си за плодородие.
През това време всички хаджии, развълнувани, разказваха един през друг впечатленията си. Всеки разказваше това, което беше видял или разбрал от церемонията. Повечето от тях въобще не бяха успели да влязат в храма и разказваха небивалици. Яне знаеше това, защото се намираше вътре и беше свидетел на всичко. И Яне, и льо Комб мълчаха. Някои от хората раздаваха дребни подаръци. После пак разказваха и се връщаха към преживяното. Личеше си, че живеят с него, описваха го и отново го преживяваха.
Всеки един от новите хаджии трябваше да посети патриаршеската канцелария. Там му издаваха официален документ, че е посетил Божи гроб и е участвал в тайнствата на христовата черква. Този документ се наричаше пандахуси и с ерусалима беше едно от задължителните неща, с които се удостоверяваше, че човекът е истински хаджия. Яне влезе в канцеларията. Спокойно отговори на всички въпроси на монасите и скоро излезе със своя пандахуси в ръка. Сега вече можеше да се нарече хаджия. Вече беше хаджи Яне Боляров. Макар да беше сериозен мъж и той се поддаде на всеобщата радост. Всички хаджии бяха прегладнели. Почти цял ден не бяха яли, а от една седмица постеха, някои ог тях говееха*. Сега те направиха дълга софра. Направо на земята, върху тревата в градината на патриаршията, застлаха покривки, извадиха храна и вино и започнаха да се хранят. Яне и льо Комб нямаха никаква храна, защото бяха отседнали в “Свети Никола”. Хората обаче като че ли бяха предчувствали, че ще има и такива хора. Всеки един от тях беше подготвен за това и наизвадиха много храна и вино. Всички седнаха, ядяха и се веселяха. Поповете също бяха поканени и подвиха крака на софрата. Яне и льо Комб също се възползваха. Тази вечер се наядоха до наси
*говеене - суров пост, когато се употребява само вода и хляб
Ill том “Хайдут
645
VI глава “Йерусалим
та. Льо Комб беше решил и не искаше да вземе своя документ за това, че е хаджия. Яне обаче се радваше. Той гледаше грамотата си и му ставаше приятно. “Дядо, дядо, къде си сега да ме видиш?! Твоят внук вече е хаджия! Хаджи Яне, ще казват хората и ще се извръщат след мен! Ще мълвят: В годината 1710, когато хаджи Яне посетил Йерусалим…”
Това беше най-радостният ден в живота му, но по някое време настроението му се помрачи. Грях имаше новият хаджия и сега се сети за него. Спомни си как беше причакал хората, които се връщаха от поклонничество. Там, до Козбунар, ги бяха нападнали и откраднаха конете им. Тогава беше решил, че целта да проследи Ирис и Божура си заслужава и той беше погазил правата на бедните хора. Сега обаче мислеше по друг начин. Беше посегнал на свети, мирни хора. За съжаление нищо не можеше да промени. Не можеше да открие хората, да върне конете им, ниго дори да се извини. Този грях щеше цял живот да му тежи. Яне се опита да не мисли за това, но някаква част от него се чувстваше гузна и тя остана да му нашепва за тази случка.
После се сети, че дядо му го беше заклел да се погрижи за черквата, която бяха издигнали и нямаше да е истинска черква, ако в нея няма света икона. Откъде, ако не от Йерусалим, можеше да вземе и освети икона за черквата? Това беше най-светият град за християните. Тук можеше да намери нужната икона. Трябваше да се погрижи за това.
Сутринта по светло се прибраха в манастира. Яне провери конете, а после двамата с льо Комб се прибраха в стаята си. Веднага прегледа оръжията си. Преди да тръгнат за “Божи гроб”, предвидливо беше оставил меча и пищова, а беше взел със себе си само кесиджийската кама. След това легна, но не можеше да заспи. Беше поставил пандахуса си при сру-салима, светата вода от река Йордан и грижливо сгънатата бяла риза. През прозорчето вече навлизаше светлина и той много добре виждаше нещата. Посегна с ръка и за пореден път взе пандахуса. Прочете го отново. Вече беше хаджия. После разгърна ерусалима. Бавно прекарваше поглед през религиозните сцени и лика на Исус Христос. Замисли се. Беше сигурен, че християнството е единствената истинска религия. Този ден по безспорен начин си беше доказал това. Източното православие беше най-истинското и силно сред християнските секти. Всъщност Яне знаеше, че и източното православие се смята за секта. Но сега, като съпостави различните течения в християнството, се убеди, че източното православие е най-доброто и безспорно най-близо до Бог. Католицизмът, макар да беше много по-агресивен и много повече да се намесваше в живота на хората, не беше така близо до началото на християнството и до Бог.
Той се замечта. Трябваше да се бори за една чиста християнска България. Христос трябваше да надделее над исляма и над самозвания про-
Токораз Memo
646
Ятаган и Меч
рок Мохамед. Кой беше Мохамед? В какво вярваха турците и арабите? Те се молеха на Сатаната. Мохамед беше Антихрист. Яне се сети за хората, които мразеше толкова много. Това бяха еничарите. Те бяха страшни хора, без сърца, вяра и религия. Единствените турци, от които се страхуваше, това бяха еничарите. Всъщност еничарите дори не бяха турци. Яне мразеше турците, защото са мюсюлмани, а еничарите бяха по-лоши и от тях, защото бяха християни, които са заменили вярата в Исус Христос с измамната вяра на Мохамед. Те бяха по-лоши и от Сатаната. Те бяха кучетата на войната. Кръволоците на султана. Отворената им паст се нуждаеше непрекъснато от прясна кръв, която си доставяха чрез битки и девширме.
През следващите дни градът постепенно започна да се изпразва от хора. От християнски той промени облика си и отново стана мюсюлмански. Яне и льо Комб останаха да спят в “Свети Никола”. Скоро повечето стаи на манастирската страноприемница се изпразниха. За да не си губят времето, а и защото имаха голямо любопитство, Яне накара льо Комб и двамата обиколиха всички библейски места в Йерусалим и околностите. Посетиха Западната стена на овните, през която някога Прероденият Христос щял отново да се върне в Йерусалим. Сега тази порта с два свода беше зазидана. Гетсиманската градина, където Юда предал Исус, все така си беше в околностите на града, а старите възлести стебла на маслините потвърждаваха, че те са същите, между които са ходили Исус и неговите ученици. Докато бяха в Йерусалим се случиха няколко труса, които обаче не развалиха настроението на двамата поклонници. Двамата посетиха Голгота - мястото на разпятието и мястото, където Света Елена бе намерила Честния кръст. Посетиха и гробовете на Никодим и Йосиф Ариматейски.
Яне беше щастлив. Това, че имаше какво да прави, много му помагаше. Освен да обикаля и да разглежда, той търсеше и икона. Един ден я откри. Светецът покровител на техния род беше Свети Георги. Тук, в Светите земи, този светец не беше толкова популярен и мина много време преди да открие икона с неговия облик. Иконата го грабна от първия момент, в който я видя. На нея беше изобразен светецът-воин покровител на небесното войнство. Той яздеше красив бял дорест кон, който се беше вдигнал на задните си крака. Конят беше толкова изправен, че като че ли заплашваше всеки момент да се катурне назад. Свети Георги беше облечен в златни доспехи, проблясващи от слънцето. В ръката си държеше дълго копие, което беше проболо главата на змея. Тялото и опашката на грозната твар се бяха сгърчили и увили около копието. Мъртвото животно беше прегърнало копието, като че ли молеше за прошка и признаваше превъзходството на оръжието на светеца. Цялата
Ill том “Хайдут “
647
VI глава “Йерусалим
икона беше изрисувана със злато. Освен доспехите на светеца, златна беше и сбруята на коня, дори околните скали бяха оцветени в златно. Яне се прехласна по иконата още от първия момент, в който я видя. Това беше икона, достойна да стои в тяхната черква. Всички от рода щяха да се гордеят е нея. Всеки посетител щеше да остане без дъх, пред такова великолепие и толкова злато. На този фон само ламята беше изрисувана в тъмнозелен цвят и стоеше като грозно петно във великолепната творба. Това сигурно беше направено нарочно, за да може змеят да е като противовес на светеца и белия му кон. Какво ли би казал Инокентий. ако видеше иконата? Дали би му харесала? Яне си спомняше за желанието на своя приятел да нарисува най-страшните чудовища и змейове на света. Дали този змей щеше да му хареса?
Яне се уговори с човека и купи иконата. Тя беше много скъпа и българинът пожертва голяма част от парите, дадени му от Хусам. Не знаеше дали иконата е толкова скъпа заради златото, е което беше рисувана, или всички са толкова скъпи. Сега, след като даде парите, иконата му стана още по-скъпа, защото, когато дадеш пари за нещо, то става скъпо за теб, но когато отделиш парите в недоимъка си, тогава то се превръща в безценно за теб. Той обаче чувстваше, че трябва да я вземе. Това беше по-силно от глада, бедността и всички рационални обяснения. Беше стигнал дотук. Бог го беше отвел до Йерусалим и оттук трябваше да купи иконата за черквата. Това беше предопределение. Бог искаше Яне да купи тази икона. Той не се интересуваше какво смята Яне, дали я харесва, дали после ще гладува и как ще се върне обратно. След като Бог искаше така, Яне купи иконата. Дори не можеше да се пазари за цената. Иконата не беше обикновена вещ, тя беше свята. Явно Бог й беше поставил такава цена не за да се пазари, а за да я купи. Яне се довери на божията милост. След като Бог искаше да купи иконата, той щеше да я купи, а Бог щеше да намери начин да го върне обратно в Българско.
Яне не знаеше как е редно да се купи икона, дали трябва да се освети и как да я съхранява и пренася. Отнасяше се е нея като е най-ценната вещ, която е имал и смяташе, че това сигурно е достатъчно.
Вечерта Яне облегна иконата на стената. Тя беше изрисувана върху дебело дърво и беше поставена в красиво украсена дървена рамка, която също беше позлатена. Когато извади иконата и я постави върху плочките на пода, стаята на манастира се освети. Иконата излъчваше някакво сияние. Яне я гледаше като омагьосан. После се сети, че Василка му беше казала, че е змей. Какво можеше да означава това? Дали той не беше това гърчещо се тяло? Яне много пъти беше мачкал главите на змии и знаеше как те, по същия начин, увиват гъвкавите си опашки около крака, който ги тъпче. От одеве, вместо да гледа златото на доспехите на светеца или бе
Токораз Memo
648
Ятаган и Меч
лия му буен кон, Яне се взираше в тъмнозеления цвят на чудовището. Там погледът му като че потъваше в дупка. Той гледаше люспите на чудовището, изписани е черна боя върху тъмнозеленото му тяло. В това същество имаше някаква дълбочина, която повличаше и него надолу. Докато светецът и конят му олицетворяваха силата, мощта, властта, но всичко това някак повърхностно, нарисувано плоско, силата на дракона беше в древността, в някаква мистичност и дълбочина. Това не беше привидната сила, а силата на знанието, на това да си бил свидетел. Този змей сигурно беше някакво прадревно чудовище, свидетел на самото сътворение на света. Сигурно беше от времето още преди Адам и Ева да бъдат изгонени от рая и въобще да има хора. Василка му беше казала, че е змей. Това означаваше ли, че той има в себе си духа на змея, че притежава древна душа, която е различна от хорските души? После се сети как старицата го беше накарала да прескача къпини и как като саламандър се беше озовал в огъня, но нищо не му беше станало. Кожата на гърба му настръхна. Като че ли усети нечие чуждо присъствие в стаята. То беше могъщо и толкова силно, че той го усети като тласък в гърба, който щеше да го събори на земята. Яне усещаше как се докосва до разбирането за това какво е змей. Това беше силата на древността, той беше продължение на род на змейове. Дали начинът им на борба не беше също спомен от онази древност? Дали не е била дар за рода му от самия Бог, от времето преди да има хора? За това ли Яне имаше предчувствия и те се оказваха верни? Ето какво означаваше предчувствието! То идеше от някакъв друг свят, който пронизваше този свят и му даваше предимство.
Еледаше иконата и разбра. Досега винаги беше смятал, че Свети Георги е техният покровител. Той - борецът със змейове, победителят, олицетворяваше християнската религия, която се бори с невежеството и силата на древните езически богове, които се олицетворяваха от змея. Винаги беше смятал, че неговият род е покровителстван от светията и че те, подобно на него, трябва да громят агаряните чуждоверци и езичниците. Сега обаче Яне разбра нещо друго. Думите на Василка му помогнаха за това. Целият настръхна. Всъщност силата на техния род се криеше в древността. Може би черпеха тази сила от езическите вярвания на българите. Яне дори не знаеше какви са те. Сигурно и пехливанската им борба идеше от там. Техният род бяха змейове, а не християни. Той не беше Свети Георги, а змеят. Яне погледна увитата около копието опашка и му идеше да изсъска. Всички християни щяха да искат да го убият. Затова, за да се скрие змеят, се правеше на Свети Георги. Техният род бяха змеят, който се беше скрил зад християнски облик, затова светецът беше техен покровител. В иконата и в историята беше кодирано знанието за змея и само това беше формата, под която змеят мо
Ill том “Хайдут
649
VI глава “Йерусалим
жеше да присъства върху християнската икона. Това беше тяхната икона. но не заради Свети Георги, а заради змея. Те не бяха християни и не бяха Свети Георги, а бяха змеят. Сега, когато Яне прозря всичко това, разбра още по-ясно защо трябваше да постави иконата в черквата на Болярови. Неговите наследници трябваше да разберат същото, което той току що беше разбрал. И сигурно не всички от гях щяха да имат силата да приемат и прозрат това. Яне се чудеше дали баща му и дядо му знаят това, което той беше разбрал. Сигурно не. Сигурно и много от неговите наследници нямаше да имат силата да го разберат или да си го признаят. Но той успя да го разбере. Някой ден, някой негов наследник, щеше също да го разбере и да осмисли съществуването им.
Яне беше потънал в толкова дълбок размисъл, че беше забравил за французина. През следващите вечери той постоянно се взираше в иконата и като че ли потъваше в нея. Гледаше я така все едно, че гя му говори и беше точно така. Оставаше така, вперил поглед в нея, с часове, а мислите му се въртяха все около змея. Сега много неща започваха да му стават ясни. Откакго беше прозрял това вече виждаше много по-ясно нещата. Всичко, което му се беше случило досега, се нареждаше по един много по-смислен и дълбок начин. Освен че му ставаше ясно кой е, откъде произлиза, каква е неговата същност, пред очите на Яне се изясняваше и това какво да прави в бъдеще и как да използва силата, която притежава.
- Какво има в тази икона, Яне? - попита го един ден льо Комб. Явно на французина му беше направило впечатление, че българинът изпада във вцепенение, когато гледа иконата. - Молиш ли се?
Яне искаше да му обясни, но не намери думи как да направи това. Как да разкаже на французина кои са Болярови? Как да му обясни за вещерката Василка, за Велко Кесиджи, за това какво е змей? Трябваше да отведе французина в Родопа планина, там, в могъщите гънки на древната твърд, той можеше да усети всичко и тогава думите на Яне биха добили смисъл. Само там той можеше да разбере това, което Яне изпитваше и прозираше, но иначе нямаше как да му го обясни. Не можеше оттук французинът да усети древността на произхода му. Той трябваше да види бръчките и сухите напукани ръце на дядо му, да се срещне с правдивите и прости хора в Боляровия хан, да види всичко това, което Яне е виждал и то през неговите очи и да преживее всичко, което той бе преживял. Не можеше да обясни всичко това, затова само кимна и каза:
- Моля се.
Колкото повече забележителности посещаваха, толкова повече Яне започна да се замисля за мисията си. Какво беше станало с Кара Мустафа и Ирис? Къде се намираше Кая и дали още го търсеше?
Токораз Memo
650
Ятаган и Меч
Една вечер, съвсем случайно, както двамата е льо Комб се прибираха от среднощно посещение на една кръчма, се сблъскаха със стар познайник на Яне. Българинът не можеше да го сбърка. Яне беше пийнал малко повече и залиташе, като си говореха е льо Комб на висок глас. След като Кая мина покрай тях и ги изгледа, само за миг българинът изтрезня. Кая не ги позна, той беше твърде зает е някаква своя задача, но Яне веднага го позна. Огромното тяло на башпехливанина не можеше да се обърка дори в мрака на Йерусалим. Освен това Яне беше научен да познава хората по техните движения и след като веднъж се е борил с един човек, никога вече не можеше да го забрави.
Кая не го позна, може би, защото не беше очаквал да го види по това време на нощта и в такова състояние. А и си личеше, че е тръгнал по някаква друга задача. След него вървеше цяла група от хора. Яне веднага позна какви са те. Всички бяха облечени в черни дрехи, огромни и високи, с гъвкави походки, излъчващи сила. Всички мъже бяха пехливани. Яне беше потресен.
Скоро групата отмина покрай тях. Вместо да бяга и да се спасява, Яне реши да проследи Кая и спътниците му. Той знаеше, че това е най-добрият начин да се скрие - да следва своите преследвачи и да върви по следите им. Те щяха да са сигурни, че той не е след тях. Освен това така щеше да се информира за техните намерения. Без да казва нищо, Яне свърна и с гъвкава и тиха походка започна да тича след тях. Не беше останала и следа от пияния мъж, какъвто беше преди малко. Най-накрая цялата група спря пред някаква порта. Тази порта беше вътрешна за града. Целият Йерусалим беше разделен на няколко части. Това бяха големи квартали, в които живееха хора с еднакви вери. Имаше четири големи части. Арабската част беше най-голяма и в нея живееха само мюсюлмани. Имаше още еврейска, арменска и християнска част и всички те бяха отделени една от друга чрез порти. Сега групата на Кая се беше изправила пред една такава част. Явно те искаха да преминат в еврейската част на града. На висок глас Кая започна да обяснява нещо на тези, които пазеха портите.
Докаго наблюдаваше всичко това, скрит зад един ъгъл, към Яне се присъедини французинът. Льо Комб все още беше учуден на промяната, която беше настъпила у неговия спътник. Както си вървяха из града и се олюляваха, след изпитото през нощта вино и се чудеха как ще намерят килията си в манастирската страноприемница, изведнъж Яне коренно се беше променил, като че ли беше срещнал смъртта. Льо Комб забсляза, че той веднага беше изтрезнял и без да му каже и думичка, с лека стъпка се беше затичал след мъжете. Французинът нямаше време да попита какво става, затова се беше затичал след него. Беше ясно, че
Ill том “Хайдут
651
VI глава “Йерусалим
нещо специално се случваше и той искаше да разбере какво е то.
Българинът не се учуди, че французинът скоро се присъедини към него. Той си спомни за предупреждението на Хусам, че льо Комб е шпионин. Французинът също беше изтрезнял, не знаеше какво става, но усещаше, че трябва да бъде нащрек. Двамата гледаха групата. На Кая не му се наложи дълго да убеждава пазачите на вратата. Внушителните му размери, застрашителният му вид и гласът му, който беше силен като от рог, накараха мъжете да отворят портата и да ги пуснат. Яне се поколеба само за миг. Той скочи иззад ъгъла, следван по петите от льо Комб, и се присламчи към “опашката” на групата. Така минаха през портата. Яне осъзнаваше колко много рискува, но не можеше да се спре. Ако мъжете го разкриеха, щяха да го разкъсат на място. Мракът обаче му беше съюзник, а мъжете не носеха факли в ръце.
Когато влязоха в еврейската част, мъжете, водени от Кая, отново ускориха крачка. Яне и льо Комб постепенно изостанаха, отделиха се от групата и започнаха да се прикриват зад ъглите. Направиха това точно навреме, защото скоро групата спря така внезапно, че за малко двамата не се издадоха и не се сблъскаха с последните пехливани. Яне и льо Комб свърнаха и успяха да се прикрият зад ъгъла на една сграда, но бяха твърде близо до групата мъже, облечени с черни дрехи. Ако някой от тях решеше да се върне две крачки назад, щеше да ги разкрие.
Това, че бяха толкова близо, им помогна да чуят всяка дума, казана от водача на хайката.
- Тук, в Йерусалим, са нашите най-отявлени врагове - гласът беше на Кая. Той говореше приглушено, почти до шепот, но дори и така гласът му се чуваше силно и си личеше, че е неговият. - Това са пашата на еничарите - бюлюкбашията и нашият най-голям враг.
- Кои, Кая паша? - попита глас от тълпата.
- Явуз Чилик паша и неговият подчинен - отговори Кая.
Яне беше чувал името на този Явуз Чилик, но не можеше да си спомни ког а и от кого, но видя как цялата група настръхна и се сви. Явно този човек беше специален, защото почувства как сред тях се прокрадна страхът. Като черна нишка той обвърза телата на мъжете и се процеди в тях.
- Сега те спят на площада пред нас - продължи башпехливанинът, който също имаше длъжността паша. Яне беше чувал за длъжността паша от най-ранното си детство, но наскоро Хусам му беше казал откъде идва това име. Според него паша можело да идва от персийски или от турски. Ако е от персийски, е от па-и шах, което означава “от потеклото на шаха”, а ако е от турски, произлиза от титлата баш ага, която се променила до паша.
- Ще ги нападнем! Не искам да ги убивате, поне момчето, не! Ето, вземете тези дървени пръчки! Сложете тези черни качулки върху глави
Токораз Memo
652
Ятаган и Меч
те си! Нс искам никой да споменава и думичка, докато нападаме! Не бива двамата да разберат, че сме турни! Нека си мислят, че сме някакви еврейски конекрадци!
“Пехливаните на Кая щяха да нападнат някакви хора. Имаше ли това връзка с него? Какви бяха тези хора? Защо щяха да ги нападнат? Защо беше нужен целият този маскарад? Защо Кая, който беше паша и любимец на султана, не се обърнеше към официалните турски власти?” - всички тези мисли занимаваха мисълта на Яне и му попречиха да види началото на нападението. Сигурно площадът, на който бяха хората, беше съвсем наблизо, но двамата нямаше как да се приближат повече. Мъжете нахлузиха черните качулки на главите си, стиснаха в ръка подадените им дървени палки и се втурнаха напред в мрака. На кръста на всеки един от тях висеше сабя или ятаган.
В следващия момент Яне беше разкъсван от предпазливост и желанието да види какво става и кои са нападнатите мъже. Отначало се чуваха само тихи шумове от борба, но след малко се чу отчетливият звук от сблъсък на острие в острие. Машинално Яне посегна към силяха си. В себе си носеше меча, пищова на Кара ‘Гозю и кесиджийската кама. Пищовът беше зареден така, както ковачът от Дамаск го беше подучил - с кухо топче, и чакаше да бъде използван. Яне машинално хвана меча в дясната си ръка, а в лявата стискаше дръжката на пищова. Искаше да се приближи още малко, за да види кои са хората, които турските пехливани нападаха. Сега, вече като държеше оръжията си в ръце, на Яне му дойде смелост, той напусна сигурността на прикритието си и излезе на калдъръмения път. Ходеше бавно и скоро битката се разкри пред очите му. Макар да беше тъмно, очите му бяха свикнали и той виждаше всичко много добре. Някакъв мъж, някаква черна сянка, участваше в странен танц. Всички нападатели се бяха скупчили около него, но мъжът не беше обграден. Като танцуващ дервиш той се въртеше и непрекъснато се движеше между нападателите с черните качулки. Отначало Яне не различаваше добре какво става, но после разбра. Мъжът беше въоръжен с два ятагана. Той ги държеше едновременно, като всеки беше в една от ръцете му и така се дуелираше - едновременно с двата ятагана. Яне беше потресен. Това беше някакъв дяволски танц. Как така човек може да се бие с два ятагана едновременно? Досега никога не се беше сещал за това и не беше чувал човек да може да прави това. Кой беше този дяволски мъж? Вниманието му беше привлечено изцяло от този мъж. Доколкого можеше да види, той беше изключително добър с ятаганите. Яне изпита желание да кръстоса меча си с двата ятагана на майстора воин. Той стисна дръжката му. Дали неговото оръжие щеше да изпревари двата ятагана на мъжа?
Ill том “Хайдут
653
VI глава “Йерусалим
В този момент някои от нападателите го видяха, така както си стоеше с меча в ръка, и се обърнаха към него. Отначало Яне не ги видя, за-щото вниманието му беше изцяло обсебено от мъжа с двата ятагана. Яне следеше действията му и изпитваше искрено възхищение. Той беше голям майстор. В битката не изпълни нито едно грешно движение. Всяко негово движение носеше смърт.
“Кой беше този Явуз Чилик? Къде беше чувал името му?” - Яне все още не можеше да се сети.
Сега обаче вниманието му трябваше бързо да се прехвърли върху връхлитащите го мъже. Те се бяха втурнали към него и размахваха оръжия над главите си. Яне не ги виждаше добре. Те бяха облечени с черни дрехи и все още с качулки. Той изчака още миг. Срещу него тичаха двама. Отзад сигурно идваха и други, но сега те не бяха важни. Когато го приближиха достатъчно, за да може да ги различава, Яне вдигна пищова и гръмна в гърдите на първия човек. Ефектът беше поразителен и го впечатли. Макар да очакваше нещо подобно, Яне беше изумен. Силата на изстрела беше много голяма. Тя спря тялото на тичащия срещу него човек, вдигна го във въздуха и го изхвърли назад, събаряйки тичащите след него хора. Сега трябваше да се бърза. От това зависеше животът им. Яне се обърна и видя льо Комб. Мъжът стоеше с широко отворена уста. Той също беше потресен от това, което беше видял. Яне го обърна и го побутна. Льо Комб се сепна и бързо разбра какво става. Двамата се затичаха. Не знаеха къде се намират. Скоро Яне различи портата. “Прелетя” през нея, без да спира или да се оглежда. Пазачите явно бяха инструктирани да задържат портата отворена. Те не успяха да разберат какво става, а и нищо не знаеха. Тук вече Яне знаеше всяка уличка и веднага се отправи към манастира, където бяха отседнали. След като влязоха в манастира, льо Комб потърси отговори на въпросите си, но Яне нямаше време за това. Вместо да се качи горе в стаята, гой свърна към оборите. Там го чакаха Аракс и Буря. Кучката много се зарадва. Тя завъртя голямата си рунтава опашка и го удряше с нея. Яне залости вратата и се сви в тъмния ъгъл. Льо Комб опря гръб в стената до него. Макар да беше тъмно, Яне бавно започна да чисти и зарежда пищова. През цялото време си мислеше за това, в което бяха участвали. Картината от случилото се все още беше пред очите му. По някое време льо Комб каза:
- Какво беше това страшно оръжие?
Явно льо Комб все още беше впечатлен. Яне си спомни, че французинът беше видял изстрела на пищова още в Дамаск. Явно тогава той не беше разбрал какво става или беше помислил, че е стрелял с пушка.
- Пищов.
Токораз Memo
654
Ятаган и Меч
- Не беше обикновен пищов. Аз пищов съм виждал.
Яне зареди оръжието и отново постави в него кухо оловно топче.
Тази вечер останаха така. Яне не мигна. Той очакваше във всеки момент нападение. Преследвачите обаче явно бяха загубили следите им, но това не означаваше, че няма да ги търсят. Яне знаеше, че те няма да се откажат. Беше сигурен, че е положил мъртъв поне един от нападателите. Другите нямаше да им простят това и нямаше да ги оставят на мира. В този ден Яне говори с монасите и се разбраха двамата с льо Комб да се хранят в манастирската магерница. Така нямаше да им се налага да излизат от манастира.
След това започна голямото чакане. Двамата заживяха с ритъма на манастира. Те ставаха, хранеха се и живееха с монасите. Яне не пропускаше литургия и служба. През останалото време гледаше иконата със змея. След като измина една седмица, двамата с льо Комб започнаха да се упражняват. Яне искаше французинът да му показва работа с меч, а той го учеше на борба. Льо Комб постоянно питаше за тайната на пищова, но българинът не забравяше предупреждението на Хусам, че може да е шпионин. По някое време дребният мъж започна да му показва един много интересен начин за водене на бой с оръжие. Двамата се дуелираха, като държаха по две оръжия. В едната ръка държаха меч и ра-пира, а в другата льо Комб имаше кинжал, а Яне - кесиджийската кама. Двете оръжия, в ръцете на българина, бяха много добре изковани. След намесата на Дамаските майстори ковачи мечът беше станал още по-доб- ре балансиран. Скоро Яне се научи да работи с двете оръжия. Двете се преплитаха, допълваха и заместваха по един съвършен начин. Льо Комб също беше изумен от качествата на оръжията и уменията на Яне. Дока-то се упражняваше по този начин, Яне непрекъснато си спомняше вечерта на нападението и това как мъжът се беше бил с ятаган във всяка една от ръцете си. Още тогава беше изпитал ужас. За такова нещо Яне дори не беше чувал, но разбра, че няма да може въоръжен само с меч да се изправи срещу човек с два ятагана. Сега Яне беше по-спокоен, въпреки че не беше лесно да се дуелираш едновременно с две оръжия и да мислиш за двете си ръце по време на битка.
Останаха в манастира “Свети Никола” още три седмици. Цял месец се свираха като мишки в дупката си. Най-накрая една сутрин Яне реши двамата да тръгнат и да се измъкнат от тази дупка.
- Така ще се разкрием - каза льо Комб. - Защо решихте точно тази сутрин да тръгнем?
Яне усещаше, че трябва да тръгнат. В него се беше събудило онова чувство, което не беше изпитвал от толкова много време. То го подтикваше да тръгнат, но не само. Това смътно предчувствие го принуждава
Ill том “Хайдут
655
VI глава “Йерусалим
ше да бързат, като че ли можеха да закъснеят и да изпуснат нещо важно. Яне се поколеба дали да се вслуша в този свой вътрешен глас. Спомни си килията в Диарбекир, където за пръв път го беше изпитал. Сега реши да му се довери. Досега то никога не го беше подвеждало.
Чудеше се как да обясни на льо Комб какво го кара да тръгнат, но се отказа и продължи да приготвя багажа си за тръгване. В един денк прибра кожената кесия, дадена му от Хусам, сгъна и ерусалима, пандахуси, шишенцето със светена вода от река Йордан и хаджийската риза. Най-отдолу беше поставил най-ценното - иконата на Свети Георги. В силяха, който слагаше направо над бялата арабска дреха, беше втъкнал меча, кесиджийската кама и пищова. Така препасан и въоръжен, той завърза багажа за едно от берберските кончета, а сам оседла и яхна Аракс. Буря махаше весело с опашка. Льо Комб го следваше без никакъв ентусиазъм. Французинът като че ли беше забравил за намеренията си да посети шейх Фейзула. Той оседла и яхна друг от берберските коне, а останалите ги поведе на повод след себе си.
Двамата се сбогуваха с монасите. По време на престоя си тук те се бяха сближили с тях, а старците свикнаха с чудатостите на гостите си и с това, че двамата се бореха и дуелираха.
Мъжете се движеха из улиците на Йерусалим. Изведнъж Яне почувства онова същото свиване в корема. Призля му. Толкова силно беше това чувство. “Дали някой ден нямаше да се окаже, че е болен от някаква болест?” Усещането обаче се засилваше. Той слезе от седлото. Льо Комб се изненада, но го последва.
- Какво става? - попита учуденият французин.
- Нещо не ми е добре - отговори Яне.
- Нали ви казах, че днес не е ден за тръгване. Какво ще правим? Ще е нелепо да се върнем при монасите, с които само преди миг се сбогувахме.
- Няма да се връщаме! Ще напуснем Йерусалим!
- Но вие не сте добре! Не е хубаво в такова състояние да излизате извън града!
- Трябва да продължим!
Льо Комб се предаде. Той видя устните на българина, които на самия им край бяха извити надолу. Французинът вече се беше научил да вижда това волево изражение и много добре знаеше, че няма смисъл да му противоречи.
Скоро Яне се съвзе и двамата тръгнаха. Вместо да яздят обаче, те ходеха и в ръка държаха поводите на конете. Тогава ги видя. За миг като че ли някой подсече краката му, като го удари зад коленете. Ако не беше пехливанин, сигурно щеше да падне на земята. От одеве бяха тръгнали към една от портите на града. Тя водеше към пустинята и според
Токораз Memo
656
Ятаган и Меч
Яне беше най-малко оживената. Тук се приготвяха всички кервани, които искаха да напуснат града и да потеглят на изток и на юг към пустинята. Яне видя Кара Мустафа, а до него стоеше Ирис. Сърцето му се сви. Стисна дръжката на пищова. Искаше да вдигне оръжието и да простреля турчина. Сега той му се струваше още по-омразен. Спомни си онази вечер, близо до Станимака, когато, ако беше намерил сила в себе си, можеше да си спести всичко това. После посегна и с дясната ръка хвана дръжката на меча. Всъщност мечът, който сега стискаше в ръка, беше направен от претопения ятаган на същия този мъж. Мисълта да го убие с метала ог неговото оръжие се хареса на българина. Можеше да го направи и с кесиджийската кама.
Скоро Яне се съвзе от първоначалното изумление. Сега започна да мисли по-трескаво. но виждаше нещата ясно. Импулсът да вдигне пищова и да пръсне главата на Кара Мустафа беше погрешен. Макар да беше видял какво направи оръжието предния път, сега разстоянието беше прекалено голямо. Освен това една камила застана пред него и му пречеше да се прицели. Щом Кара Мустафа говореше с арабина, а Ирис беше до него, това означаваше, че неговите хора са наблизо. Кая и хората му сигурно също дебнеха, така че след изстрела смъртта му щеше да бъде светкавична. Трябваше да измисли нещо по-добро. Опита се да огледа хората наоколо. Забеляза двама подозрителни мъже, които стояха отстрани и внимателно оглеждаха кервана, който се готвеше да потегли. Това бяха съгледвачи. Явно Кара Мустафа се канеше да напусне града точно с този керван. Всичко беше ясно. Сега нямаше смисъл да действа. Щеше да изчака керванът да напусне града, след това щеше да го разстреля от разстояние и да си върне момичето.
В този момент Кара Мустафа побутна Ирис. Тя влезе в нещо като къщичка с балдахин, която беше издигната на гърба на една камила. Яне веднага сметна, момичето беше родено в 1700 лето, така че днес трябваше да е на десет години. Тя все още си беше дете. Кара Мустафа обаче, вместо да се качи на гърба на друга камила, продължи да говори с мъжа. Арабинът явно беше водачът на кервана. Той беше облечен с бурнус и имаше дълга, бяла, ситно къдрава брада. На Яне той му заприлича на вехтозаве-тен пророк. Явно мъжът беше от хората на Кара Мустафа и Кая.
Яне успя да огледа керванджията съвсем за кратко. Кара Мустафа явно беше свършил с приказките, защото се обърна и тръгна. Вниманието му изцяло беше привлечено от отдалечаващия се от кервана мъж. Сега той представляваше опасността. Яне го гледаше внимателно. По някои негови знаци можеше да види хората, които чакаха в засада. Така и стана. Кара Мустафа отиде при двамата, за които Яне беше решил, че са съгледвачи. Те обаче не бяха от хората на Кая. Турчинът размени няколко думи с тях и напусна площадчето, от което тръгваха керваните,
Ill том “Хайдут”
657
VI глава “Йерусалим
след което продължи по една тясна уличка навътре към града. Дали можеше само двамата мъже да пазят Ирис и да дебнат за Яне? Льо Комб се приближи до Яне.
- Какво ще правим? - попита той.
- Ще изчакаме малко, за да видим какво ще стане.
Двамата зачакаха. Керванът вече беше готов за тръгване. Камилите бавно се изправяха. Мъжете ги побутваха с пръчки в ръце, за да станат. Вече наближаваше обяд и мъжете явно искаха да тръгнат на път преди обед. Някакъв мъж отиде да говори с водача на кервана. Той беше висок, облечен в различни дрехи, по скоро турски или кюрдски. Яне само го погледна, а после насочи вниманието си към двамата съгледвачи. Те нещо се сбутаха и сочеха към същия мъж, който досега беше гледал. Яне отново погледна към него, но той вече не стоеше срещу водача на кервана. Огледа се. Търсеше го с поглед. Мерна го само за миг. Мъжът “потъна” в някаква странична тясна уличка. Един от съгледвачите го последва. Другият се затича по същата уличка, по която преди малко беше тръгнал Кара Мустафа. В следващия момент мъжът, който беше разговарял с водача, отново говореше с него. Очите на Яне постоянно шареха и той не можеше да види лицето му. Докато двамата говореха, керванът бавно потегли. Камилите лениво, някак забавено, се измъкваха през градската порта на Йерусалим. Когато и последната камила напусна портите на града, Яне и льо Комб изчакаха още малко и излязоха след тях. Керванът се движеше бавно. Яне запомни водача на кервана и камилата с къщичката. Сега трябваше да помисли как да вземе Ирис. Не можеше да повярва, че Кара Мустафа беше пуснал момичето само. Беше толкова близо до това да я освободи. На входа попита стражите накъде е тръгнал керванът. Разбра, че маршрутът му е към Мека. Всичко беше ясно. С конете те бяха много по-бързи от кервана. Трябваше да го изпреварят и да го следят, а след това да издебнат момент, в който да действат.
Яне разказа всичко това на льо Комб. Французинът беше изумен. Той въобще не можеше да допусне, че такава е целта на Яне. След като разбра, че трябва да спасят някаква жена, която е била отвлечена от турски големец, Льо Комб следеше кервана с намръщен поглед.
- Керванът е голям, двамата нямаме никакъв шанс да го нападнем! Сигурно всички са хора на пашата и са въоръжени до зъби! - каза французинът.
- Знам, че е капан - съгласи се Яне.
Яне знаеше, че двамата с французина нямат никакъв шанс, ако тръгнат да нападат кервана. В него имаше поне три дузини въоръжени мъже, но той даже нямаше намерение да го нападат. Яне смяташе да се промъкне до кервана, като приложи техниките на кесиджиите и да освободи момичето, без въобще да вдига шум.
Токораз Memo
658
Ятаган и Меч
- Аз се познавам с един от водачите на джейхините - каза льо Комб.
Яне вече беше напълно сигурен, че французинът е шпионин.
- Ако искате, да го помолим за помощ?
Първоначално Яне мислеше да откаже, но после се замисли, че като открият липсата на Ирис, мъжете от кервана ще го проследят. Всички те бяха опитни керванджии и араби, прекосявали стотици пъти пустинята и познаващи я като роден дом. Сигурно щяха да го догонят и смъртта да го застигне още тук, в пустошта. Яне помисли още малко. Не беше лоша идея да използва нападение на арабите, като прикритие, а той да си свърши работата. Така щеше да осуети всякакво преследване, а и следите щяха много да се оплетат и Кара Мустафа, дори да искаше, нямаше да може да ги проследи.
Аракс с нежелание навлизаше в пустинята. Той явно помнеше глада и жаждата от предния път. Яне също не искаше да минава отново оттук, но нямаше избор. Отначало пътят се виеше между планините и мъжете пътуваха към Мъртво море. До вечерта Яне прие предложението на льо Комб. Двамата трябваше да действат колкото се може по-скоро. Колкото повече керванът навлизаше в пустинята, толкова шансовете им да вземат Ирис и да се измъкнат живи намаляваха.
На другата сутрин двамата мъже разговаряха и решиха французинът да се отдели и да потърси помощ от джейхините. Той взе със себе си само един кон. Така щеше да се придвижва по-бързо. Мъжете бяха взели със себе си храна и вода. Яне продължи да следва кервана от далечно разстояние. Той не ходеше отзад, защото се притесняваше, че ако след кервана тръгне група с Кара Мустафа или Кая, ще се окаже между тях. Това беше още една причина Яне да бърза. Той подозираше, че скоро към кервана ще се присъедини група, водена от Кара Мустафа или Кая. Тогава щеше да стане още по-трудно да си върне Ирис.
Яне с учудване откри, че никой не пази момичето. Като че ли в кервана никой не подозираше за нейното присъствие и не й обръщаше внимание.
Той следеше кервана отстрани. Първата вечер Яне легна и се загледа в изцъкленото звездно небе. Даде си сметка, че е сам в пустинята. Не знаеше къде точно се намира. Беше запомнил само едно нещо от картата, която льо Комб му беше начертал върху пясъка. Ако искаше да се върне, трябваше да върви на запад. Там някъде бяха библейските земи и Средиземно море. Храната му не беше много, а водата му щеше да стигне за още четири-пет дни. Единият мях беше за него, а другите пет беше определил за конете. Французинът не му беше казал дали наблизо има кладенец или оазис, така че не можеше да разчита на друга вода. Керванът все още се движеше сред пресечените каньони на планините. Те изглеждаха точно така, както рисуваните ги рисуваха на иконите.
Ill том “Хайдут”
659
VI глава “Йерусалим “
След няколко дни керванът излезе в откритата пустиня. Тя беше хълмиста, но не пясъчна, а каменна.
В следващите дни Яне все така се движеше покрай кервана. Следеше го отдалеч. Тъй като керванът беше много по-бавен от него, Яне си позволяваше да спи до късно, после е лекота го настигаше и изпреварваше. Аракс беше великолепен кон. Берберските кончета също се справяха добре. Макар жегата да я мъчеше, Буря също се чувстваше добре и ходеше из пясъка, като че ли бяха на разходка. Най-накрая се изправи пред безбрежните вълни на пясъчната пустиня. Докъдето поглед стигаше, бяха все безкрайните пясъчни хоризонти. Всичко беше проникнато от него и тук той беше пълноправен господар - пясъкът, който скърцаше под краката му.
След няколко дни льо Комб се появи. Със себе си водеше група войн-стващи джейхини. Те изглеждаха страховито. Главатарят им говореше на някакъв странен език, който Яне не разбираше.
- Какво казват? - Яне попита льо Комб.
- Те много мразят ятеибехите и ги наричат с най-обидното за арабите определение “крадци на камили”.
- Керванът от ятеибехи ли е?
- Едва ли.
- Тогава защо говорят за ятеибехите?
По някое време към льо Комб се приближи главатарят на бандитите, който започна да говори нещо.
- Обещах на джейхините да им платя, за да дойдат с мен.
- Какво?! - изуми се Яне. - Обещал си им пари, за да дойдат да нападнат кервана и да вземат целия му товар като плячка!
- Нямах избор.
- Но, как?!
- Трябва да съберем пари и да им дадем сега, защото иначе лошо!
Яне усети притеснението в гласа на французина. Двамата се спогледаха. Яне разбра, че трябва да платят на бандитите, иначе щяха да станат тяхната първа жертва. Българинът бръкна и извади кожената кесия, която му беше дадена от Хусам. Искрено съжаляваше, че се беше съгласил да повикат бандитите на помощ.
Главатарят прибра кесията на Яне и всичките пари на льо Комб. След като ги обраха по този толкова нагъл, но все пак легален начин, двамата се огледаха с най-глупавото изражение на света. Яне се чувстваше обран и много обиден. Той мислеше, че бандитите ще бъдат много по-сговорчиви и че ще синхронизират с тях нападението си. Това обаче не се случи. Мислеше си още, че бандитите, след като цял ден бяха яздили, ще поискат да си починат, но и това не се случи. Те запалиха малки
Токораз Memo
660
Ятаган и Меч
огньове, хапнаха и зачакаха. Лагерът на Яне беше доста далеч от мястото, където нощуваше керванът. Освен това беше зад няколко големи дюни, така че нямаше опасност огньовете да бъдат забелязани. След това вместо да легнат, бандитите оседлаха конете си. Яне поиска от льо Комб да ги спре, но французинът не успя. В очите на арабите се виждаше блясъкът на хищните птици, миг преди да нападнат. Погледите им бяха сиви и студени, като че ли не виждаха нищо пред себе си. Льо Комб се опита да поговори с тях, но арабите не го слушаха. Те се готвеха за битка и щяха да нападнат веднага.
След като не успяха да ги спрат, единственото нещо, което Яне и льо Комб можеха да предприемат, беше да се приготвят и ге за битка. Яне осъзнаваше, че за джейхините животът на Ирис и историята, която льо Комб им беше разказал, нямат никаква стойност. Те щяха да нападнат, да убиват безразборно, независимо мъже или жени. Сигурно биха убили Ирис, без да им трепне окото. Яне осъзнаваше, че дори техният живот няма никаква стойност за бандитите. След нападението те също нямаше да са в безопасност. Щяха да бъдат само в тежест на джейхините, а и щяха да станат свидетели, които могат да ги нредадат.
В този момент друга мисъл се появи в главата му. Той беше показал на джейхините къде е керванът, беше им казал всичко за техните навици и сега бандитите нападаха, но той ги беше насочил към невинните хора от кервана. Когато приближиха, главатарят на джейхините направи знак на своите бойци. Те слязоха от конете и започнаха да дебнат. До льо Комб и Яне беше прикрепен по един от воините бандити. Главатарят беше обяснил, че трябва да ги пазят, но Яне знаеше, че задачата им е съвсем друга. Те трябваше да внимават двамата мъже да не направят някаква глупост. Яне беше сигурен, че ако се опита да извика и да предупреди хората от спящия керван, веднага в гърлото му щеше да се опре острието на арабската кама на мъжа. Друг беше въпросът дали мъжът нямаше да бъде с прерязан гръклян преди него, от неговата кесиджийска кама, или с прегризано гърло от Буря. Арабите бяха оставили оръжията му. Сигурно мислеха, че Яне и льо Комб ще се включат в нападението. Льо Комб не беше въоръжен. Българинът даже нямаше намерение да убива невинните керванджии. Той искаше да спаси Ирис и нямаше да навреди на нито един невинен човек, но всъщност той щеше да бъде виновен за смъртта на много от тях. Когато приближиха мястото, на което стануваше керванът, главатарят на бандитите направи знак на своите хора да обградят лагера. Яне веднага разбра, че бандитите или ще пленят хората от кервана, или ще ги избият до крак. Потръпна, защото се досещаше какво ще последва.
Ill том “Хайдут
661
VI глава “Йерусалим
Командирът на джейхините даде знак на бандитите, сърцето на Яне се сви. В този момент те нападнаха. Яне нямаше никакво желание да напада. Той се качи на гърба на Аракс. Яздеше бавно. Пред него се водеше битка. Чуваха се изстрели, но когато се приближи, видя касапница. Джейхините колеха заспалите хора. Виждаха се хора от керванджиите, които се опитваха да избягат, но веднага бяха застигани от изстрел в гърба. Гледката беше потресаваща. Гузната му съвест се беше събудила. Той искаше да крещи и да спаси невинните хора. Всеки, който се опиташе да се изплъзне, беше съсичан в гръб. Яне не беше потресен от смъртта и насилието, а от това, че той беше виновен за всички тези невинни жертви. Има разлика между това да убиеш човек в честна битка и да го заколиш вечер, така както си спи. Яне вече знаеше, че няма нищо общо между воините и убийците. Бандитите бяха убийци. Докаго ги гледаше, Яне се сети за своите кауци, там нейде в дебрите на Родопа планина. Сега си даде сметка, че той беше войвода на хайдути, а не главатар на бандити. Ето, бандитите бяха пред него, тях ги интересуваше единствено плячката. Те бяха готови да убиват, само и само да заграбят някакво богатство. Но не само това различаваше бандитите от хайдутите. Хайдутите трябваше да използват парите или златото за благородна кауза. Така беше с Вълчан войвода и сина му Велко. Те събираха златото, за да купят земята на цяла България и така да създадат санджак България. Тази идея движеше мъжете, които можеха да се нарекат хайдути. Бандитите искаха да спечелят от мъката и смъртта на хората и да задоволят егоистичните си прищевки и потребности.
Яне пришпори коня си към камилата, до която беше поставена къщичката с балдахина. Не трябваше да закъснява, за да не избяга момичето, а и за да не я нападнат джейхините. Там трябваше да е Ирис. Нея обаче я нямаше на постелките. Тогава Яне отмести балдахина. Ирис беше вътре. Беше се свила като премръзнало кученце и трепереше от страх. Яне посегна и я хвана за ръката. Тя изпищя и се дръпна, а после заскимтя, като малко животинче, като че ли я беше ударил. Сега нямаше време. Яне вече беше взел решение. Трябваше да спаси момичето и да избягат веднага в пустинята. Беше сигурен, че животът им не е в безопасност, в присъствието на бандитите.
Льо Комб през цялото време тичаше след него. Яне силно издърпа момичето, което пищеше и се опитваше да се хване за нещо. Съпротивата на Ирис беше отчаяна и много активна. Това донякъде радваше Яне, защого това означаваше, че момичето не се е променило и уплашило. Той беше сигурен, че гя така се беше съпротивлявала и на Кара Мустафа. Това всъщност беше внучката на Вълчан войвода и племенница
Токораз Memo
662
Ятаган и Меч
на Велко. Беше ясно защо му е толкова трудно. Хвана и е всичка сила дръпна Ирис, все пак детето беше много по-леко от него. Не можеше да й каже каквото и да е, защото тя крещеше и риташе срещу него. Писъците й се смесваха със стоновете на умиращите и шума на битката.
Почуди се какво да прави. Не искаше, но беше принуден да я нарани, за да може да я спаси. Тя така се беше вкопчила в къщичката, че за малко щяха да я съборят. Яне замахна и с твърдата си длан удари силен шамар в лицето на момичето. То се отпусна само след миг. От години не беше тренирал своето еленси, но това не беше намалило силата му. Спомни си как е един такъв шамар беше “приспал” Кая, а какво оставаше за това момиче.
Отнякъде се появи Буря и започна да лае. Яне видя кървавата й муцуна и се опита да я прогони. Хвана отпуснатото тяло на Ирис и извика на льо Комб: “Бързо, кон!” Французинът беше поел поводите на всичките им коне. Яне метна момичето на гьрба на един от конете, сега то му се стори толкова леко. Той яхна Аракс, а льо Комб го следваше. Явно французинът сам беше стигнал до тази идея и без никакво проти-воречене тръгна след Яне. Буря сигурно също тичаше след тях. Сега се сети защо е кървава муцуната й. От пазачите, които трябваше да са покрай тях, нямаше и следа.
Без никакво забавяне тримата пришпориха животните. Яне насочи групата назад по стъпките на кервана. Трябваше да се върнат към Йерусалим, към брега на морето, далеч от пустинята, там, където бедуините нямаше да могат да ги намерят. Освен това така щеше да му е най-лесно. Макар да беше тъмно, на Яне не му беше трудно да следва следите на кервана. Иначе в това паническо отстъпване можеха да се загубят в пустинята. Яне се опасяваше да не ги разстрелят в гръб, докато се опитваха да избягат. Това обаче не стана. Бандитите явно бяха твърде заети с убийства и плячкосване, за да им обърнат внимание.
За последен път Яне се обърна и сърцето му се сви. Той беше виновен за всичко това. Искаше да забрави тази картина, но му беше невъзможно. Обърна се и продължи да препуска в галоп. С погледа си следеше тялото на Ирис, което безпомощно ее мяташе, завързано за седлото на коня.
Скоро, за да не натъртят и наранят момичето, Яне забави ход. Двамата си позволиха да спрат едва когато утрото се сипна над пустинята. Яне гледаше огромния меден диск, който се показваше над хоризонта. В сравнение е него те бяха толкова дребни и незначителни. Дори мисията да освободи момичето му се струваше не дотам важна сега, когато вече я беше изпълнил.
Той беше направил знак и Буря беше отишла да пази пътя, от който преди малко бяха дошли. Предполагаше се, че преследвачите им ще се зададат именно от тази посока. Яне погледна, но явно по дирите им не
Ill том “Хайдут
663
VI глава “Йерусалим “
се движеха джейхини, защото огромното куче все така, като изсечено от камък, седеше и се взираше в безкрайните пясъчни простори, застанало на върха на една огромна дюня. Българинът знаеше, че обсегьт на кучето е много по-голям, отколкото той можеше да види. Тя щеше да усети и да го предупреди за преследвачи дори, ако те бяха все още зад хоризонта. Кучето като че ли почувства неговия поглед и бавно и величествено завъртя глава. Едва тогава всеки страничен наблюдател би разбрал, че това, което вижда, не е сфинкс, а истинско живо същество. Яне изпита възхита от гледката.
Докато беше преследвал Ирис и беше мечтал да я освободи, през цялото време си беше представял колко ще се радва, когато това се случи. Сега обаче не изпитваше радост. Не знаеше защо, но всичко, което беше направил, му се струваше ту съвсем нормално и естествено, ту дребно и незначително. Сега той се приближи до момичето, което беше започнало да се съвзема, но по погледа и движенията му си личеше, че все още не може да разбере къде се намира и как е попаднало тук. Над Ирис освен това се беше надвесил льо Комб, който на много лош турски се опитваше да й припомни събитията от предната нощ. Това със сигурност не й помагаше, а само още повече я объркваше. Какво ли си мислеше тя, като гледаше мъжа - дребен, облечен в странни дрехи? Личеше си, че не е турчин, нито арабин, а чужденец. Това се потвърждаваше и от странните думи, с които говореше.
Яне се приближи към все още лежащото момиче и се взря в очите му. Това бяха най-красивите и пъстри очи на света. В себе си бяха събрали цветовете на всички горски поляни в Родопите. Отстрани те изглеждаха сини, но когато се приближи станаха светлозелени, като свежата трева, напролет по пасищата на планината, после станаха още по-светлозеле- ни, като току що разтворените свежи листа на дръвчетата в гората през пролетта, вътре в тях имаше и кафяво, като кората на могъщите планински дръвчета, и черно, като сенките под големите камъни и мрачните урви на планината. Сега Яне гледаше тези очи и като че ли над пустинята се разстла килим от треви и цветя. Те накараха да се появяват дръвчета и дълбоки дерета, с бълбукащи пенливи поточета в тях. Яне почувства свежестта и прохладата на дебрите на планината, усети аромата на цветя и билки. Сега вече се почувства щастлив, че е освободил Ирис.
Момичето не го позна или поне с нищо не показа, че се сеща кой е. Яне я остави на спокойствие и отиде до льо Комб. Двамата не бяха разговаряли от доста време. Слънцето вече се беше вдигнало и беше станало по-ярко, и като че ли по-малко. Хората и конете трябваше да се подслонят някъде, иначе нямаше да могат да оцелеят през деня. Най-добрият начин беше да се движат, но бяха твърде изтощени от това, че
Токораз Memo
664
Ятаган и Меч
не бяха почивали през цялата нощ. Тогава Яне го видя. Учуди се как досега не го беше забелязал. Вдясно от тях, разкъсвани от маранята, се извисяваха палмите на оазис.
Той посочи натам и каза:
- Оазис! Хайде, льо Комб, оазис, да ходим!
Изумен, льо Комб погледна в посоката, в която гледаше Яне, но там не виждаше нищо.
- Това не е оазис, мосю Яне.
- Но, аз го виждам!
- Това не е истина! Привижда ви се! Виждате мираж!
- Мираж? Какво е това?
Въпреки че французинът настоя да не тръгват, Яне искаше да се убеди. Вървяха дълго, но примамливото видение все повече се отдалечаваше от очите им. Яне скоро разбра, че влиза в смъртоносен капан. Льо Комб непрекъснато му говореше. Той знаеше, че всяка грешка в пустинята може да е фатална. Скоро Яне разбра, че вместо да се връща назад той все повече навлиза в пустошта. Всичко това можеше да бъде пагубно за тях.
Яне се замисли. Всъщност животът не е ли едно непрекъснато преследване на миражи? Всеки човек живее в свой свят и вижда реалността със собствените си очи, но пречупва нещата, които вижда, през себе си. Така двама души могат да живеят един до друг, но да виждат съвсем различни неща, макар и на едно място, да живеят в различни световс. Това си мислеше Яне, след като се довери на льо Комб и го остави той да ги води. Французинът тръгна по най-прекия път към Йерусалим. Изминаха целия път в мълчание. На няколко пъти на французина му се наложи да смени коня си, защото конят, който беше яздил, окуця. Не знаеше дали това беше станало, докато беше препускал към джейхините, при нападението или след това.
Ирис вече се държеше сама за седлото на коня си, но все още не беше добре. През целия ден тя не промълви нито дума.
Когато слънцето се спусна зад хоризонта, Яне направи знак на льо Комб да спрат. Всички бяха изтощени до краен предел. Ирис не издържа и се свлече върху горещия пясък. Яне се втурна и я подхвана. Вдигна я на ръце. Тя беше толкова лека. Двамата запалиха огън. Яне извади всичката храна, която беше успял да вземе със себе си. Взе един мях и изми лицето, ръцете и краката на момичето. Тя беше толкова хубава! Беше му приятно да се грижи за нея! Ръчичките и пръстчетата на краката й бяха толкова малки и фини!
Когато пак отвори очи, Яне се приближи до нея и каза:
- Ирис, аз съм!
Момичето го гледаше учудено. Личеше си, че не се сеща кой е.
Ill том “Хайдут
665
VI глава “Йерусалим
- Аз съм Яне. Баща ти и майка ти те повериха на мен и ме заклеха да се грижа за теб и сестра ти. Помниш ли Божура и баба Василка? Помниш ли Козбунар?
- Очите на момичето просветнаха. Някои от познатите думи като че ли разбудиха замъгленото й приспано съзнание.
- Кой си ти?
- Аз съм Яне. Яне Боляров.
- Бате Яне! - момичето явно го позна и протегна ръце към него. Яне я прегърна.
- Не се притеснявай, малка! Облечен съм като арабин, за да не ме познаят. Ще те върна в България. Ще те отведа оттук.
- Бате Яне. Бате Яне… - хлипаше момичето и сълзи потекоха от най-красивите очи на света. Сега тя беше още по-красива. Миглите й се намокриха и залепнаха една за друга, като направиха така, че да изглежда още по-красива. Те пърхаха като пеперуди, а сълзите й късаха сърцето на българина.
От одеве Яне искаше да попита дали Кара Мустафа се е възползвал от нея, но не посмя. Момичето му разказа за това как турският бей я е отвлякъл, как е живяла в Истанбул, после описа пътуването си из Анадола и престоя в Диарбекир. Яне знаеше всичко това, но не я прекъсваше и слушаше внимателно. Разбра, че Кара Исмаил - братът на Кара Мустафа, е областен управител на Диарбекир. За Кая тя нищо не знаеше, нито го познаваше.
- Защо Кара Мустафа те пусна сама да пътуваш и накъде беше тръгнала?
- Него го повикаха в Истанбул, а аз трябваше да стигна до Мека. След това той щеше да дойде при мен.
Яне се учуди.
- А защо те остави сама? Не можа ли да намери хора да те пазят?
- Имаше някой, който да ме пази и да ме следи, но не знаех кой. А ти, бате Яне, как така се срещнахме в пустинята? Ти какво правиш тук?
Яне искаше да каже на момичето, че я е проследил от България до тук, но не го каза.
- Ела тук при огъня, трябва да хапнеш и да пийнеш! Трябва да си върнеш силите, защото ни чака трудно пътуване!
След това Яне повика Буря при себе си. Ирис веднага позна кучката и много й се зарадва.
През гази вечер Яне и Ирис говореха още дълго. Момичето си играеше с Буря. Льо Комб едва сега разбра цялата история. Тъй като двамата говореха помежду си на български, той непрекъснато подпитваше Яне за какво си говори с момичето. Французинът също беше поразен от красотата на Ирис и разпита Яне за това откъде я познава.
Токораз Memo
666
Ятаган и Меч
След като се наядоха добре, напиха се до насита е вода и като поговориха, тримата легнаха да спят. Яне беше щастлив и трудно заспа. Буря беше наблизо и това го успокояваше.
На другия ден вървяха през цялото време. Вечерта изядоха всичко, което имаха. Имаха вода най-много за още два дни. След като се нахраниха, Яне реши да се погрижи за храната през следващия ден. Той зареди пищова с обикновен патрон, препаса меча и кесиджийската кама, взе Буря и отиде на лов. Не знаеше какво точно ще лови, но все нещо трябваше да намери за ядене. Дори в пустинята живееха някакви животни. Той ги чуваше всяка вечер. Знаеше, че в тази пустиня не живеят лъвове и това много го успокояваше. Яне си представяше, че ще лови нещо като чакали, пустинни лисици или пък някаква разновидност на лалугери. Каквото и да е, само да става за ядене.
Льо Комб също искаше да участва в лова, но Яне го остави да пази момичето. Той нямаше никакво оръжие, но Яне не се замисли за това. Когато се прибра от неуспешния лов, Яне беше посрещнат от льо Комб.
- Нападнаха ни! Нападнаха ни! - крещеше французинът, когато го видя да се приближава.
Сърцето на българина се сви. Беше допуснал страхотна грешка. Как не беше преценил, че льо Комб няма как, с голи ръце, да предпази момичето от нападатели. Наистина оръжието му трябваше на него, но поне можеше да остави Буря. Всъщност и Буря му беше нужна. Истината беше, че Яне мислеше, че вече са се отдалечили твърде много от нападателите и те няма да ги проследят чак до тук. Те вече се бяха доближили на ден-два от града и Яне се беше отпуснал. Беше повярвал, че вече са в безопасност. Сега горчиво съжали. Отново му бяха отвлекли момичето. В този момент обаче я видя. Тя водеше в ръце поводите на Аракс и още две кончета.
- Но, какво? - Яне не можеше да разбере какво става.
- Отвлякоха два от конете ни. Обраха ни.
- Кой? - Яне се успокои. Камък падна от плещите му. Попита само за да разбере дали няма да ги нападнат отново.
- Някакви конекрадци!
- Конекрадци?! - Яне съвсем се успокои. - Колко бяха?
После двамата с французина запалиха две факли и отидоха да видят следите. Те бяха само на един човек. Той беше откраднал два от берберските им коне. Буря лаеше настървено в посоката, в която беше изчезнал крадецът.
Тази вечер двамата с льо Комб не спаха добре. Явно и французинът се притесняваше да не би крадецът да се върне, придружаван от други като него. Буря обаче беше спокойна и това даваше увереност и на мъ-
Ill том “Хайдут “
667
VI глава “Йерусалим
жете. Все пак сънят бягаше от очите на българина. Ирис спеше спокойно и това да гледа нея и огъня много го успокояваше. Сега, като имаше повече време, той се зае да зареди отново пищова, но този път отново с кухо топче. Льо Комб го гледаше учудено. Той не можеше да разбере защо българинът, без да е стрелял, непрекъснато презарежда пищова. Той си спомни това, което беше видял и отново попита за тайната на онзи изстрел. За да отклони въпросите му, Яне започна да го пита за техниката на рапирата и така двамата отново минаха през всички техники. Опитът на французина беше от голяма полза за Яне. Той вече имаше нов поглед върху правите оръжия и техните възможности. Беше сигурен, че мечът ще му осигури голямо предимство пред ятагана. Тръпнеше в очакване по-скоро да се прибере, отново да вдигне дружината на кауците и да ги въоръжи с мечове. Освен това пищовът с кухото топче също щеше да им даде предимство. Той щеше да си върне позициите над хайдутите, да върне съкровището, трупано от Вълчан и Велко, а може и точно той да е човекът, който ще доведе тяхната мисия до край. Прииска му се вече да е в Българско. Трябваше да се върне колкото се може по-скоро. Нямаше какво да прави повече тук, загубен сред пясъците.
На сутринта решението беше взето. Тримата отново тръгнаха, но този път Яне повдигна разговора:
- Льо Комб ефенди, аз трябва да продължа и да се прибера по най-бързия начин. Искаш ли да дойдеш с мен в България?
- България - повтори льо Комб. - Аз трябва да остана тук.
- Защо не дойдеш?
- Трябва да остана! Ще продължа към шейх Фейзула!
Яне се сети какво му беше казал Хусам, че Льо Комб е шпионин. Явно задачата му беше да буни духовете на бедуините в Арабия. Тъй като Яне се бореше за това да освободи България и да създаде християнска държава в сърцето на Османската империя, те донякъде бяха съюзници.
- Свикнах с вас и с мисията ви, мосю Яне! Вие ме спасихте и после ми показахте много и различни неща! Според мен вие сте най-добрият борец, когото съм виждал. Ще запомня името ви завинаги, Яне Боляров, и ще помня, че българите сте много добри борци и воини. На всички ще разказвам как оцеляхте, след като ви ужили скорпионът. Някой ден искам да ми дойдете на гости! Аз живея в Париж и се казвам льо Комб. Доминик льо Комб.
- Доминик льо Комб - като на себе си повтори Яне. - И аз те считам за свой приятел. Аз само си мислех, че те освобождавам, но всъщност само ти попречих. Ти ме спаси след ухапването на скорпиона и после беше мой верен другар в пустинята. Без теб нямаше да стигна до тук и да изпълня мисията си. Аз трябва да съм ти благодарен, а не ти на мен! Доми-
Токораз Memo
668
Ятаган и Меч
ник, ти си мой приятел! Винаги можеш да разчиташ на моята помощ!
- Но ще ми кажете ли тайната на пищова? - усмихна се французинът.
Яне също се усмихна. И на двамата беше ясно, че това няма да стане.
- Винаги ще помня уроците по фехтовка, които ми даде.
- А как ще се доберете до вашата България? Тя е много далеч.
- Така, е конете, бавно, бавно.
- И няма да използвате кораб?
- Ще се приберем пеша.
- А за храна?
- Ще измисля нещо.
Двамата мъже продължиха да си говорят. По някое време следобед льо Комб каза:
-Аз ще съм до тук, мосю Яне. Повече няма да се отдалечавам от пътя си. Ще пренощувам тук.
Яне слезе и макар да беше още много рано, помогна на французина да направи лагер. Двамата мъже разделих багажа си. Яне му остави по-голяма част от водата. Докато Яне спасяваше Ирис, французинът беше успял да плячкоса пари от керванджиите. Яне отказа да вземе от тези пари, защото все още се чувстваше виновен за случилото се. След като прибра багажа си, българинът внимателно провери иконата и четирите неща, които доказваха, че е хаджия. Това бяха шишето със светена вода от река Йордан, бялата хаджийска риза, ерусалимът и официалният документ, издаден на негово име в канцеларията на йерусалимския патриарх, че вече официално е хаджия. После двамата седнаха, поговориха още малко и след това се сбогуваха. Льо Комб им посочи накъде да тръгнат. Увери ги, че са на най-много един ден път от град Ел-Карак. Двамата се прегърнаха още веднъж и се разделиха като приятели.
- Пази се и Бог с теб! - каза Яне и поведе коня, а Ирис го последва. Буря размаха опашка след тях, като че ли също се сбогуваше е льо Комб.
Яне вървеше в пустинята, а всичко, което му се беше случило тук, остана зад гърба му. За пръв път от много време се сети за песента, а после и за думите на Василка, че не е човек, а е змей. Отначало беше повярвал на тези думи, но после беше изпаднал в дълбока криза и ги беше забравил. Сега, като се връщаше с Ирис, се чувстваше като горд сокол, стиснал в нокти жертвата си. Той следеше Ирис непрекъснато, тя беше доказателство за неговата победа, за това, че е успял. За пръв път от толкова много време се чувстваше щастлив. Това го караше отново да повярва на легендата за себе си. Той беше змей!
край на трета част
Ill том “Xaudvm “
669
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги