i_777cd7fb180b1450

Тук, в къщата в Козбунар, Яне нямаше никакви оръжия, затова си направи ортома. Малко по малко започна да върти тежкото оръжие и да възвръща силата си. Отначало силите му бяха малко и само след няколко движения ръката му безсилно висваше, но с времето все по-дълго въртеше тежкото кесиджийско оръжие. Нямаше смисъл да се крие от Василка. Тя знаеше, че е кесиджия, а децата едва ли разбираха какво прави. Въоръжи се, защото не искаше да е неподготвен. Освен това с настъпването на пролетта трябваше да тръгне на път.

Гладът беше голям. Яне знаеше къде се намира пещерата със съкровището, но не знаеше как щеше в този сняг да стигне до там, а и как щеше да нагази в леденото езеро. Ами ако студът е сковал езерото, как ще повдигне камъка с нишана? А Велковата дупка беше пазена от снежната планина. Така че той трябваше да се примири. Изпекоха и изядоха всички гълъби, освен един. На Яне му беше тъжно за умните животни, които години наред бяха обучавани и бяха служили предано, но сега те трябваше да помогнат за последен път в живота си и послужиха за храна на изгладнелите хора. Василка все по-често правеше хляб с трици, вместо с брашно. Той беше безвкусен и дереше бузките на малките момичета. Яне виждаше, че те едва преглъщат и нищо не казваха, но гой се чувстваше виновен.

- Някой ден ще се изкупя, ще ви заведа на панаира и за всяка ще има шекерена ябълка, топла пита и печено месо! Ще ви купя петмез да яде-те на корем!

Василка се грижеше добре за децата. Нейните хитрини нямаха край и Яне искрено й се възхищаваше.

Една вечер отново всички стояха до огнището и гледаха парата, която се издигаше над менчето, окачено над огъня.

- Бабо, бабо, какво ще ядем? - питаха децата, а гладните им очи искаха да преминат през желязото и да видят какво е сложено в менчето да ври. Дали беше кокошка?

Яне и Василка не казваха на момичетата, че това, което ядат, не е кокошка, а гълъбчета. Момичетата обичаха да си играят, да хранят и да гонят красивите птици.

Токораз Memo

506