i_777cd7fb180b1450

Токораз Memo

136

Ятаган и Меч

на от погледа си, но чуваше неговия вик. Явно острите зъби на кучето бяха “ударили” турчина пехливанин. Врявата беше неописуема. Част от турците се опитваха да освободят Али Бабаджан от острите зъби на кучето. Други се бяха втурнали към Глигорко и групата монаси и искаха да го съсекат, като мислеха, че Буря е негова. Яне усещаше, че ако не избяга с Буря, гибелта им ще бъде неминуема. На няколко пъти опита да извика на кучето да бяга, но явно тя не го чуваше. Пред очите му се мяркаха изкривените от злоба лица на турците и блясъкът на вдигнатите над главите им криви остриета на ятаганите.

- Пусни, Буря! Пусни! - извика Яне, когато приближи кучето и Али. Буря се подчини и пусна ръката на големия турчин. Може би това за пореден път спаси Яне. Сега, когато кучето пусна ръката на главатаря им и нямаше опасност да го наранят, дузина остриета се насочиха към кучето.

- След мен, Буря! След мен! - крещеше Яне и бягаше надолу към селото. Яне осъзнаваше, че ако остане, кучето също ще остане, за да го брани, затова тичаше. Нямаше време да бяга по широкия каменен път, който водеше надолу към селото, а скочи и се затича направо през баира. Досега не беше забелязал, но на едно място баира свърши и пред краката му зейна пропаст. Яне нямаше време да спре, а и не можеше, за-щото толкова се беше засилил, че полетя надолу. Може би това беше добре, защото всеки момент очакваше турците да започнат да стрелят по тях с пушки и пищови. Падането не беше дълго. Преди да се удари в земята, успя да се стегне и тежко удари краката си в меката земя. Буря го беше последвала в скока, защото скоро се приземи до него. Сега нямаше време да мисли и да проверява дали е добре. Скочи на натъртените си пети и побягна. Единственият изход беше да бяга към селото, но това означаваше, че скоро пътят му ще пресече каменния път, който се спуска към селото. Турците, ако го бяха последвали, едва ли се бяха втурнали след него в пропастта, така че сигурно щяха да се опитат да го пресрещнат. Яне напрегна всички сили. Трябваше да ги изпревари. Така и стана, когато мина покрай високата арка, далеч зад себе си чу стъпките на преследващите го турци. Мина като хала покрай кръчмата. Трябваше по някакъв начин да забави турците. Буря го следваше по петите. Само за миг Яне реши какво да прави. Забави тичането, наведе се, взе един камък и без да спира го метна към кръчмата. Проследи го с поглед и видя как уцели джама на кръчмата. Стъклото издрънча и се счупи. Яне не спря да тича. Стигна до моста и се затича по него. За негово успокоение Буря го последва. Вече дочуваше гълчава откъм кръчмата. Докато все още беше на моста се огледа и видя как селяните наизлязоха от кръчмата, за да видят какво е това чудо и кой смее да чупи джама на кръчмата. Гневните селяни, предвождани от кръчмаря, бяха

Ill том “Хайдут

137

II глава “Бачкьой

връхлетени от преследващите го турци. За миг настъпи суматоха и нищо не се разбираше. Всичко това нямаше да свърши добре, но сега той нямаше време да гледа. Продължи бързо през моста. Трябваше да стигне от другата страна, защото се страхуваше да не го достигне турски куршум. Колкото се може по-бързо се насочи към портата на Маноловата къща. Тъкмо щеше да заудря е юмруците си по дървената порта, когато тя се отвори. Кара Тозю я беше отворил, явно привлечен от шума, който се носеше откъм кръчмата.

- Какво става, Яне? - попита мъжът без дори да забележи колко е задъхан и притеснен.

Навън вече беше станало тъмно и не можеше да се види до другата страна на реката.

- Хайде, влизай! - каза Кара Тозю.

Яне бързо се прибра. Не знаеше какво да прави, нито какво да разкаже. Трябваше да бъде бърз, защото във всеки момент турците щяха да пристигнат. Момчето понечи да каже нещо на строителя, но той му направи жест да мълчи, а през това време затвори портата. Буря проскимтяваше и отново вдигна дясната си лапа, като започна да я ближе. Яне отново понечи да каже на Кара Тозю какво се беше случило, но той го прекъсна:

- Отиди в твоята соба* и изчакай! Вземи и кучето, за да не се чува, че скимти!

След като каза това, Кара Тозю се обърна и тръгна някъде навън. Яне се прибра, а жените му помагаха, като го разпитваха какво се е случило. Яне им разказваше и постепенно се успокои.

Скоро на портата се потропа. Всички подскочиха. Жените се втурнаха да видят какво става. Сега Яне беше единственият мъж в къщата, но той трябваше да се крие. Беше сигурен, че това са турците, учудващо обаче Буря остана спокойна. Скоро жените отвориха портите и там две сенки се промъкнаха. Яне си отдъхна, това не бяха турци. Двамата мъже бяха Кара Тозю, и за негова изненада, другият беше поп Глигорко.

- Трябва веднага да тръгваме! - каза Кара Тозю и скоро три сенки, следвани от ниската сянка на Буря, напуснаха къщата и се отправиха нагоре по ската. Яне не питаше нищо. Той вървеше и беше сигурен, че се сбогува завинаги със селото. Тримата пътници вървяха безмълвно. В главата на Яне всичко беше объркано. Той си припомняше думите на турчина и все още не можеше да осъзнае какво точно се беше случило и защо точно на него.

Тримата вървяха цяла вечер без да спират. Яне беше последен, а Буря се движеше по петите му. През повечето време се движеха по пътека, в колона по един. Нощта беше безлунна и това им помагаше да не се кри

*соба - стая

Токораз Memo

138

Ятаган и Меч

ят, но беше толкова тъмно, че Яне нищо не виждаше и на няколко пъти се оказваше е един крак над пропастта. На два пъти им се наложи да прекосяват реки или поточета и краката му се бяха намокрили. Изгревът на слънцето ги завари на върха на един висок рид. Яне не можеше да сдържи вика си на възхита, който се изтръгна от гърдите му. Красотата на планината го порази. Те бяха на един връх и докъдето поглед стигаше се разкриваха върхове и обраслите хълмове на планината, но той усещаше могъществото, твърдостта на тези недра и върховете по скоро е краката си. Тъй като в подножието на върховете се беше настанила нежна лятна омара, която колкото по-надолу в низините слизаше, толкова по-гъста ставаше, така основите на могъщите гънки и върхове се губеха в тази мъгла и те изглеждаха някак ефирни и несвързани помежду си, все едно поставени от небето. Отначало той гледаше върховете, които като някакви магически образувания се извисяваха над мъглата и колкото по-високи ставаха, толкова по-ясно се очертаваха, но там те се разтваряха в тъмнината на небето. Така в началото гледката не беше толкова впечатляваща, но в мига в който над един от ридовете се показа малка част от слънцето, въздухът като че ли затрепери и оживя. Изведнъж отвсякъде започна да искри светлина и всичко се освети, като че ли някой запали огромен светилник. Яне погледна надолу и видя нещо, което го накара да издаде стон на възхита. Цялата низина на планината се освети в кърваво червено. В миг омарата стана червена като кръв и бавно се движеше, като гъста, съсирваща се кръв, образуваха се въртопи и потоци, които бавно, някак лениво, се смесваха. А тъмните недра на планината се показваха тук-там, обли и гъвкави, като тялото на някаква извиваща се твар - змей, хала или змия, която се опитва да изплува. За миг Яне забрави, че наблюдава планината, а му се стори, че това е някакво митично същество, на чийто гръб той стоеше. Дръвчетата му приличаха на люспи. Всичко беше толкова красиво и магическо. Дълго време Яне се любуваше на гледката и не можеше да откъсне поглед от нея. Явно красотата беше впечатлила и двамата му спътници. Само Буря не се беше впечатлила от това, което се разкри пред очите им. Скоро тя започна да досажда и да побутва Яне по крака. Не след дълго продължиха пътуването си. Към обед пътниците спряха. Кара Тозю спря пред една скала. Тя се извисяваше пред тях, като висока каменна стена, а в подножието й имаше малка полянка. Кара Тозю седна тежко на земята. Бяха вървели много дълго, без да спират и да се бавят. Според Яне вече се намираха далеч от Бачкьой. Поп Глигорко произнесе кратка молитва за благодарност, че бяха стигнали благополучно до тук. Попът явно беше твърд човек, защото през цялото време Яне не го чу да се оплаче и дори думичка да каже, въпреки че за него дългият път беше най-труден. Дългите поли на расо

Ill том “Хайдут

139

II глава “Бачкьой”

то му непрекъснато се заплитаха в трънките и храстите. Освен това попиха от росата, намокриха се и сега му тежаха. Затова Глигорко беше запретнал високо полите на расото и ги беше затъкнал в пояса си. След като поседяха известно време и си починаха, Кара Тозю стана и се мушна в някакви храсталаци. Сигурно имаше нужда. След като почина, Яне почувства силен глад. Наум се молеше пътешествието им да е свършило, защото чувстваше, че силите му го напускат.

- Все още не знаеш какво се случва с теб, нали? - монахът заговори и гласът му учуди Яне. Чак сега той си даде сметка, че досега не беше чувал гласа на Глигорко, освен когато той отговаряше на Али Бабаджан, а тогава той по скоро беше викал. Едва сега Яне го чу как говори. Гласът му беше благ, като подрънкване на камбана и контрастираше с опърпания му външен вид и дългата, проскубана и сплъстена брада. Глигорко не носеше на главата си килимявка, а червена плетена от вълна шапка. Сега той свали шапката и Яне видя, че косата му е мръсна, сплъстена и леко оредяла. За миг се замисли. Наистина не знаеше какво му се случва и защо.

- Вече мога да ти кажа - продължи попът.