i_777cd7fb180b1450

Яне погледна султана в очите и избоботи неразбираемо.

- Ваше величество, за колко пари ще ми продадете България?

- Какво? - султанът нищо не разбираше от несвързаните думи на новия башпехливан. Той говореше не много лошо турски, но си личеше, че не му е майчин език. Другите мъже обаче разбраха и започнаха невъздържано да се смеят. Някои от тях така “цвилеха” и “квичаха”, че се търкаляха по земята от смях. По всичко беше ясно, че младият пехливанин, макар и добър борец, е много беден. Явно беше израснал в някоя скромна планинска хижа. Мирза наистина беше прав. Сега обаче, под-пийнал, той беше започнал да развихря въображението си. Виното и умората, в комбинация, бяха лоши съветници. Така момчето, зашеметено от компанията, в която беше попаднало, си беше повярвало, че е нещо много повече от това, което беше. Той явно искаше да впечатли новите си познайници и да бъде поне равен с тях, а това бяха едни от най-богатите хора в света. Мъжете предчувстваха прекрасното забавление, което щеше да им осигури новият башпехливан.

- Аз мислих башпехливанът да си избере жена за нощта, но той си пожела цяла държава! Май е по-добре да вървим да спим! Утре вечер, нека пирът продължи! - каза султанът и всички станаха да го изпратят, а след това някои останаха да дояждат и допиват.

Вече беше късно среднощ. Яне реши да се прибира. Мъжете не го бяха взели на сериозно и сега той се чудеше защо стана така. Прибираше се към покоите си, подкрепян от Мирза.

На другата сутрин главата го болеше и в ушите си чуваше силен писък, който не спираше, нито намаляваше силата си. Той го караше да се мръщи и да върти безпомощно глава. Когато Мирза дойде да го събуди, на него му се стори, че той крещи в ухото му.

- По-тихо! По-тихо! - промърмори младият башпехливан.

Мъжът разбра за какво става въпрос и се усмихна.

- Измийте се със студена вода, а след това трябва да ходим, башпехливан ефенди!

- Къде трябва да ходим?

- Как къде? Нали отиваме да ви вземем заем от Ицхак?!

Яне не знаеше, че такъв беше планът. Явно Мирза сам беше решил това. Той не беше съгласен, но сега не му се спореше, затова покорно последва мъжа до легена, в който се изми. Пое пешкира, избърса се и се почувства много по-добре. След това отказа закуската, защото имаше чувство, че червата му са завързани на възел. Скоро излязоха от сарая.

Ill том “Хайдут

355

III глава “Едирне”

Стражите отново го поздравиха. В града глъчката още не беше намаляла. Повечето пехливани явно още не се бяха прибрали по родните си места. Яне вървеше гордо изправен, а хората го поздравяваха горещо. Той отвръщаше на всеки техен поздрав. По някое време се попита дали се държи подобаващо за един башпехливанин. Чудеше се как ли би се държал Кая в този момент, ако беше на негова място.

По някое време Мирза кривна от широкия калдъръмен път, по който се движеха, и влезе в някакви криви тесни улички. Те също бяха застлани е големи каменни плочи, но Яне никога не би влезнал сам тук. Даже не би се сетил, че в тези сокаци може да живее някой богат човек. Скоро Мирза спря пред едно разкривено дюкянче, с малки и толкова заца-пани джамчета, че не беше възможно вътре да се надзърне. Вратата също беше разкривена, но много здрава и беше вкопана в земята, с три малки каменни стъпала.

Евреинът Ицхак беше висок, сух и прегърбен мъж. Носът му беше гърбав и тънък, като клюн на птица, и на него бяха кацнали някакви кръгли неща, през които той изгледа Яне и Мирза. Като видя втория, Ицхак се усмихна, но не лъчезарно и от радост, а все едно виждаше нещо вкусно за ядене. Той се зарадва на Мирза, като на голяма, мазна, вкусна хапка.

- Какво ви води насам, към скромното дюкянче на бедния ви роб Ицхак, Мирза ага? Заемче ли? - мъжът говореше толкова лигаво, все едно всеки момент щеше да се разтече. Яне не го хареса от пръв поглед. Той беше точно от тези мъже, който лицемерничат и са способни пред теб да се мазнят, а зад гърба ти да говорят всякакви пошли неща.

- Не идвам за себе си! - Мирза също заговори с “мазен” глас, като евреина. - Идвам заради Яне, новия башпехливанин.

- Това ли е новият башпехливанин?

-Да!

- Трябва да му отпуснем тогава едно заемче!

Докато двамата си говореха, Яне гледаше внимателно евреина. Дядо му ги беше наричал чифути и още от малък го бяха плашили с тях. Беше чувал, че те отвличат непослушните деца християнчета, после ги слагат в каци, набиват им дълги пирони, а после търкалят каците и така, докато от детето не изтече цялата му кръв. След това чифутите пият от тази кръв. Яне сега гледаше, за да види дали евреинът няма да се издаде по някакъв начин, че е пил човешка кръв.

Яне знаеше, че евреите не са нито християни, нито мюсюлмани, но не знаеше какви са точно. Беше чувал само, че те се кланят на дявола и че техният бог е Сатаната.

Токораз Memo

356

Ятаган и Меч

- Какво заемче ще искате, башпехливан ефенди? - попита го евреинът и така го изненада с този въпрос, че Яне за малко да подскочи.

- Ами ъъъъ… - всъщност Яне не се беше замислял какъв заем да иска и въобще не знаеше защо да вземе заем. Все пак трябваше да каже нещо и той реши.

- Ами двадесет златни пари.

- Двадесет златни пари? - евреинът беше изумен.

Мирза също го гледаше, със силно изненадано изражение на лицето.

- Как така двадесет пари? Че то това е обида за мен. Хората, ако разберат, че съм ви дал само двадесет пари, двадесет пари на башпехливана, ще помислят, че съм скъперник или че башпехливанът е неблагонадежден! Това ще е срам, ефенди! Нека си остане между нас, ще се направя, че не съм го чул!

Мирза ефенди! - евреинът се обърна към него за подкрепа и търсейки помощ.

Мирза се приближи до Яне и се наведе към ухото му.

- Какво правете, ефенди? Не ме срамете!

- Колко трябва да взема, за да не ви обидя?

- Най-малкото сто златни пари. Нали после Ицхак ефенди трябва да се похвали, че ти е дал пари на заем.

- Добре, искам да ми дадете сто златни пари!

- Сто златни пари? - евреинът все още беше изумен. Той явно смяташе и тези пари за малко.

Яне обаче не се нуждаеше от пари. Съвсем наблизо се намираха пещерите с най-голямото съкровище в света и всички те му принадлежаха. Защо му беше сега да взема пари на заем от този евреин? Яне все още не можеше да разбере защо въобще се беше оказал тук. Скоро разбра. Всъщност от пари се нуждаеше не той, а Мирза. Мирза взе парите и се разбра с евреина как и кога Яне да му ги върне.

Двамата излязоха от ехлупеното дюкянче на евреина лихвар, което миришеше на нещо странно. После веднага отидоха на пазара за животни. През цялото време Мирза беше видимо доволен. Той непрекъснато си подхвърляше голямата тежка кесия със златни пари и звукът на подрънкващото вътре злато явно беше като музика за ушите му.

- Кога и колко ще ми платите, башпехливан ефенди? - по някое време попита Мирза.

- Колко искаш да ти платя? - поинтересува се просто ей така Яне. Искаше да види докъде ще стигне турчинът.

- Не съм мислил. Преди да се разделим ще ви кажа.

Яне реши да се пошегува и затова каза:

Ill том “Хайдут

357

III глава “Едирие”

- Мисля, че скоро ще се разделим.

- Какво? - сега вече турчинът беше искрено изненадан, без преструвки и лицемерие. Това се хареса на Яне и той се засмя с глас. - Не ми харесва, че господарят се шегува за моя сметка! - намръщен промърмори Мирза.

Яне знаеше, че Мирза е с него не заради сините му очи, а за да спечели от него. Той се беше залепил за него, както пиявица се впива в крака на някое животно. Сам не беше усетил как Мирза беше станал неотменна част от него.

Мъжът го заведе до конюшната и там двамата избраха кон. Мирза постоянно повтаряше, че не може башпехливанинът да няма кон. На Яне му беше толкова безинтересно, че дори не погледна коня. Той се чувстваше гладен и уморен, но в същото време не можеше да яде, защо-то му се гадеше. Когато се прибраха, навън вече цареше мрак. Яне веднага се отправи към покоите си. Той искаше да легне и да поспи, но Мирза скоро се появи, раздруса го и настоя да става и да се приготвя за пиршеството тази вечер.

Мърморейки недоволно, Яне се изправи и започна да се облича.

- Не може! Не може да сте облечен пак със същата дреха! Какво ще си помислят хората за вас?

- Нямам нови дрехи, а и не виждам смисъл да се обличам всяка вечер с нови! Тези са ми съвсем чисти и нови!

- Не! Не! - настояваше Мирза, но Яне повече не му обърна внимание. Той облече “старите” дрехи и тръгна към пиршеството.

Когато пристигна, всички току що сядаха. Всички го поздравиха. Султанът отново го покани да седне до него и до Великия везир.

- Утре ще има лов, а после се прибираме в Истанбул! Знам, че много от вас вече копнеят да се приберат в столицата! Знаете, че Едирне не ми е от любимите градове!

Яне се сети за случката с брата на султана и също разбра защо падишахът каза това.

- Каня башпехливана да ми гостува в Истанбул, за да мога да го покажа на цялото общество в столицата!

Яне никога не беше имал намерение да ходи до Истанбул. Преди да дойде в Едирне, той не беше мислил как ще се прибере. Макар че се беше надявал да стане башпехливан, той не беше подготвен за това. Винаги беше смятал, че след борбите веднага ще се прибере в Козбунар или в Бачкьой. Колкото повече оставаше в Едирне, толкова по-неудоб- но се чувстваше и искаше по-скоро да се прибере. Сега, когато разбра, че няма да може веднага да се върне, му стана неприятно.

Токораз Memo

358

Ятаган и Меч

- Много благодаря! - каза Яне. - Аз обаче искам да се върна обратно откъдето съм дошъл!

- Не може да откажеш покана на султана! - веднага се намеси Мир-за. - Поканата на султана е заповед!

Яне разбра това и от отношението на останалите хора, които бяха насядали около обилната софра, всички те неодобрително клатеха глава.

- Добре, тогава ще дойда! - каза Яне.

Всички явно бяха доволни от отговора и започнаха да си говорят помежду си. Мирза се приближи до башпехливанина и каза:

- Добре че купихме кон! Ще има с какво да участвате в лова!

- Къде ще ходим на лов и какво ще ловим? - попита го Яне, но в този момент султанът се обърна към него и попита:

- Защо сте дошли сам на борбите, пехливан ефенди? Къде са хората, които са ви учили и с които сте се борили?

- Така се наложи - Яне разбра, че султанът не знае за познанството му с Кая и Кара Мустафа.

- А къде сте израснал? Кой ви научи да се борите така?

- Аз съм израснал в един хан, близо до град Станимъка. Иначе съм от стар пехливански род. Казва се Болярови.

Всички слушаха, но никой не реагира. Явно султанът и свитата му не бяха големи почитатели на пехливанската борба. С това като че ли техният интерес се изчерпа. Интересът към Яне беше намалял и разговорите пак тръгнаха в различни посоки.

Яне хапна много умерено от вкусните блюда. Този път не искаше да се наяде, а само да опита различните вкуснотии. Вече имаше опит от предната вечер и не вкуси дори глътка от охладеното подсладено вино. Сътрапезниците му скоро отбелязаха това и започнаха да се шегуват с него, но той много добре си спомняше тази сутрин и не искаше да повтори грешката от снощи. Снощи беше направил грешка и неправилен избор, като беше започнал да говори глупости и да предлага да купи България. Добре че хората бяха взели това за пиянски брътвежи и не им бяха обърнали никакво внимание.

Така той стоически понасяше шегите на сътрапезниците си, по никакъв начин не отговаряше и не се чувстваше обиден.

По някое време султанът се обърна към него и каза:

- Башпехливан ефенди, вие обичате ли песните? Обичате ли да пеете и да четете поезия?

- Може би първо трябваше да попитаме дали е грамотен! - намеси се Великият везир Чорлулу Али паша.

Яне се почувства малко засегнат и веднага отговори:

Ill том “Хайдут”

359

III глава “Едирне”

- Да, грамотен съм! И обичам да пея!

Никой не очакваше, че отговорът ще бъде такъв и всички бяха учудени.

- Какви песни се пеят там, откъдето идвате? Ще ни попеете ли?

Яне никога не се беше славил като голям певец, но вече беше запомнил, че нямаш право да отказваш на султана, затова реши да пее. Отвори уста, а песента сама излезе от гърлото му.

“…Телалин вика, телалин вика, телалин вика из Будина града, из Будина града, из Демиркапия, вика два дни, вика три дни, една ми неделя:

- Цоню ша са бори, Цоню Пехливанин, с ръце демирлии, с пръсти челиклии.

Никой са не наима с Цоня да са бори,

с Цоня да са бори, с Цоня Пехливанин.

Наело ми са и, наело момче аджамия,

момче аджамия на дванайсет годин с негова сгоденичка,

той ще са бори, тя ще го гледа.

Отговаря Цоню Пехливани: Ако ша са бориш,

Първен да каулим: ако те надвия, ша ти отзема, ша ти отзема младата сгоденица и ша ти отрежа ръцете то лахтете, ръцете от лахтете, краката от коленете.

Че са се хванали да се борят Цоню Пехливан и Коста копелчето, Борили са й малко и млого, малко и млого, три дни и три нощи. Дето Цоню хване, бели меса къса, дето Коста хване, рунтави кожи дере.

Борили са три дни и три нощи, в кръв огънали, река кървава текнала, пак са един друг не разпускат.

Разсърди се момче аджамия, че издигна Цоня Пехливанин, та го в земя удари - у земята потъна, потъна и издъхна.”

Мъжете слушаха и бяха поразени от силата на песента. Когато Яне свърши, всички останаха по местата си като зашеметени. Те не бяха разбрали думите на песента, защото тя беше на български, но бяха усетили силата и могъществото на мелодията. Освен това Яне беше притворил очи и си спомняше вечерта преди битката при Караджов камък, могъщите дебри на Родопа планина и широкото равно поле на Тракия. Насядалите около султанската софра също бяха усетили древността на тази земя, защото песента като че ли беше изникнала от тази древност. Най-накрая султанът проговори:

Токораз Memo

360

Ятаган и Меч

- За какво се говори в тази песен, башпехливан ефенди?

- За борбата на двама пехливани, единият е от рода на Бимбелите, а другият е от рода, от който аз произлизам. Разказва се за дядо ми.

- Чували сме за Бимбелите - каза султанът.

- Кой побеждава? - попитаха други мъже от софрата.

- Ние побеждаваме, но всъщност не това е важно - скромно отговори Яне.

- Ще ни изпееш ли още нещо? - попита султанът.

- Пееш много хубаво, пехливан ефенди? - каза Великият везир. - Чух, че си имал страшно куче!

- Много обичам кучета! - каза султанът. - Утре, по време на лова, ще ми го покажете!

- То не е ловно, а овчарско - отвърна Яне.

- Нищо, пак ще го видя! Всички са много впечатлени от него! Казват, че било по-голямо от теле и ви се подчинявало безпрекословно! Това вярно ли е?

Яне не отговори, но докато говореха за Буря, се сети коя песен да изпее.

- Ще ни попеете ли, башпехливан ефенди? - подкани го отново султанът.

Яне се изправи и запя, а силният му глас стисна гърлата на всички присъстващи. Те не разбираха думите, но усещаха силата и чувството на песента. А това беше песен, която беше чувал в Родопите и сега турските аги научиха повече за тази древна планина и за българите, отколкото, ако бяха отишли там. А в песента се пееше:

Прочул сей, прочул тоз Димо,

Димо ми баш чобанина, че имал стадо голямо, че имал лоши кучета.

Никой не може без Димчо край стадото да наближи.

Де са дочули черкези, право у Димчови отиват, назад му ръце свързали и му стадото подкарват.

Стадото блее, Димчо не тръгва.

Димчо черкези продума:

- Я ми ръцете отвържете и ми кавала подайте, аз да си с кавал засвиря, стадото след кавал ще тръгне.

Ill том “Хайдут

361

111 глава “Едирне

Че се черкезе полъгват, че му ръцете развързват, и му кавала подават.

Димчо с кавал засвири, кавал му свири, говори:

- Юрданке, булка хубава, я ми кучета развържи, да си черкези изгонят.

Не го Юрданка разбрала, най го кучета зачули, силни синджири скъсали, бързо при Димчо отиват, че си черкези разкъсват и му стадото спасили.

Мъжете пак попитаха за какво става дума в песента. Когато Яне им разказа, те зацъкаха с език.

- Ей, зли кучета! - каза един от гостите.

След това всички гости замолиха Яне да им попее още. Момчето беше изненадано от това как тези властни и богати мъже, изведнъж бяха станали наивни и като деца, с широко отворени очи, слушаха песента, а след това чакаха да им я преведе. По всичко си личеше, че те много я бяха харесали. Тогава Яне се изправи и запя. Песента се лееше от гърлото му и като че се носеше над могъщите гънки на Родопа планина. Той пееше, но мъжете чуваха там, отнякъде далеч, една самотна гайда, която му припяваше. Турските бейове, паши и везири стояха като омагьосани и не можеха да разберат откъде чуват звука на гайдата, а Яне пееше:

Излел е Делю хайдутин, хайдутин ян кесиджия в Домбровци и Караджовци. Оттам си Делю зароча деридеремскем айяне, айяне, кабадайе:

- Две лели имам в селоно, да ми ги не потурчите, да ми ги не почорните, че кога флезем в селоно, млого щат майки да плакнат,

Токораз Memo

362

Ятаган и Меч

по-млого млади невести, дете ще в корем поплака.

Гюлсюме Делю зароче:

- Варди са, Делю, чувай са, че ти са канят, Делю лю, деридеренски айяне, айяне, кабадайе.

Сребърен куршум ти леят, та ще та, Делю, прибият.

- Гюлсюме, любе Гюлсюме, не са е родил чилякън, дену ще Деля убие.

Когато момчето спря да пее, всички като зашеметени останаха още дълго време така зяпнали, с широко отворени уста.

- За какво се пее в тази песен? - попита султанът.

Яне веднага осъзна какво ще стане, ако преведе смисъла на думите на песента и че гневът на султана ще се стовари върху него. Той въобще не беше преценил какво пее и какво ще стане, ако владетелят или Великият везир разберат за това, което се пее.

- Аз, такова - изхънка Яне, - тази песен е на някакъв древен език и самият аз нищо не разбирам. Доколкото знам, разказва се за могъществото на планината от която е тази песен, Ваше величество!

- Усетих, и аз усетих, че за това става въпрос! - каза султанът.

Беше му се разминало, чак сега Яне успя да огледа лицата на останалите мъже. По напрегнатото изражение на някои от тях той разбра, че и те може би са разбрали думите или пък бяха усетили смущението му. Яне беше чувал, че много от владетелите на Империята не са турци, че след тях има арменци, гърци, сърби, грузинци и дори българи. Дали някой от хората, които бяха насядали на султанската софра, не бяха българи и не бяха разбрали думите на песента?

В този момент музиката засвири и отново се появиха танцьорките. В края на танца султанът отново хвърли кърпа в краката на една от жените. Май не беше снощната, но Яне не беше сигурен. На втория танц султанът каза:

- Тази вечер вече щс си избереш ханъма, башпехливан ефенди! Само я посочи!

Въпреки че нямаше никакво намерение да бъде с жена, Яне посочи към една от жените, без дори да я погледне как изглежда. Той избра само за да не се шегуват пак всички с него.

Ill том “Хайдут

363

III глава “Едирне

Скоро гостите се прибраха в стаите си. Този път на Мирза не се налагаше да го подпира.

Когато стигнаха вратата на спалнята, Мирза, като намигна, каза:

- Тази нощ да се представите добре! Да бъдете със султанска ханъма е изключителна чест! С такова нещо не могат да се похвалят много хора!

Чак сега Яне се сети, че беше избрал една от танцьорките. Той беше забравил за това.

Влезе в спалнята, леглото беше широко и с балдахин. Това беше най-доброто и меко легло, в което някога беше спал. Легло достойно за султан. Предната вечер беше спал като къпан в него. Сега, когато видя, че леглото го чака оправено от прислужниците, а в стаята няма никого, той си отдъхна. Бързо се съблече и се мушна в хладните копринени завивки. Усещането беше страхотно. Предната вечер за пръв път беше спал в копринени чаршафи и това страшно много му хареса. Сега легна в тях и започна да се движи. Удоволствието беше огромно. Само след няколко дни щеше отново да се завива в черги и козяци и да спи върху твърдата земя. Искаше цял живот да продължи така да лежи. В този момент чу тих шум, погледна и учуден видя една ръка, която разгръщаше балдахина от страната на краката му. Това беше същата онази жена, която по време на танца си беше избрал. Тя беше много красива, облечена в тънък тюл, а косата й се спускаше на вълни по раменете й. Дрехата й беше ефирна и той виждаше меките извивки на тялото й. Погледът на Яне се плъзгаше по тях и не можеше да го спре. Жената повдигна чаршафа от страната на краката му, а после бавно, като змия, се хлъзна нагоре. Яне стоеше без да помръдва. Освен извиващото й се тяло, през известно време чувстваше меките й сочни устни. Той искаше да стане и да обясни, че не може да бъде с жена просто ей така. Винаги беше мислил, че трябва да обича жената с която е. Никога не беше допускал, че тя ще бъде непозната. Друга част от него обаче искаше да остане, каквото и да става. На сутринта щеше да мисли. Искаше да прекара нощта е тази жена, пък после щеше да се бори със съвестта си. Въпреки това скочи като ужилен.

- Не мога! - каза той.

- Защо? Не ви ли харесвам вече, господарю! - танцьорката беше много красива, очите й бяха сини като чисто планинско езеро, в което се отразява синьото небе. Сега тя го гледаше с огромните си тъжни очи и беше разочарована. На Яне му стана много тъжно за нея. Той не искаше да я отблъсква, нито да я обижда. Освен това тя наистина много му харесваше.

- Много ми харесваш, но не те обичам. Всъщност аз въобще не те познавам. Как се казваш?

Токораз Memo

364

Ятаган и Меч

Докато говореше, Яне търсеше дрехите си, за да ги облече и да прикрие голотата си.

- Имам две имена, господарю, едното е християнско, другото - след като приех исляма.

- Как беше християнското ти име?

- Казвах се Емилия.

- А сега?

- Името ми сега е Емине.

- Емине! - Яне повтори името й.

- Какво стана, за да стигнеш до тук?

- Не искам да си спомням, господарю. Един ден ме отвлякоха в робство и ме закараха в Истанбул, където ме продадоха. Купиха ме за харема на султана.

- Как е в султанския харем?

- Забранено ни е да говорим за това!

- Тук сме само двамата - учуден отвърна Яне.

- Тук и стените имат уши, господарю!

Яне вече се беше облякъл, а жената беше легнала в леглото му и се беше завила до брадичката.

Двамата останаха така и разговаряха цяла вечер. Яне научи много неща за жените на султана и за харема, разбира се, без подробности. Той говореше с жената, само и само, за да не легне при нея. Така останаха чак до сутринта. После изпрати жената и чак тогава си легна.

Стори му се, че само след миг Мирза го хвана за рамото и го раздруса:

- Ставайте, господарю! Чака ни лов!

- Навън е още тъмно! - възропта башпехливанът.

- Добре сте се забавлявали снощи! - каза Мирза, като му намигна.

- Да! - отговори Яне и не пожела да обяснява повече.

След закуска повечето от мъжете, които участваха в пиршеството, облечени в стегнати дрехи, се качиха по конете. Яне също възседна своя кон. Той никога не се беше отличавал като добър ездач и сега, когато яхна коня, изпита големи трудности. Движеше се най-отзад, в края на групата. Буря го следваше.

- Много голямо и силно куче! - отбелязваха всичките ловци.

- Как се казва? - попита по някое време султанът.

- Буря! - каза Яне, но произнесе името на кучето на български.

- Какво означава това на турски?

- Бора! Името й е Бора*.

Цялата дружина, предвождана от султана, се отправи бавно към една красива местност, в близост до Едирне. Тя беше хълмиста и само тук-

*бора тур. - буря български

Ill том “Хайдут

365

III глава “Едирне “

там имаше изникнали дръвчета, които правеха всичко да изглежда като че ли е нарочно засадено. Мястото изглеждаше като голям парк. Това, което изуми Яне, беше, че нито един от мъжете не беше въоръжен. Ни-то един нямаше пушка, нито лък у себе си. Как щяха да ловуват и с какво, Яне така и не можа да разбере. Най-накрая стигнаха до една долчин-ка. Там беше разпъната шатра, а на забити в земята специални колове с поставки, бяха накацали много соколи, които имаха на главите си красиви кожени качулки и огласяваха цялата местност с пронизителните си писъци. Ето как щяха да ловят - със соколи. Яне само беше чувал за лова със соколи, но досега никога дори не беше наблюдавал такъв лов. Около соколите обикаляха много мъже, облечени с бели дрехи. Това бяха хората, които се грижеха за тях. Както си яздеше, султанът и свитата му поемаха по някой сокол и така тръгваха на лов. Яне нито имаше ръкавица, нито знаеше как да ловува. Когато дойде неговият ред и доган-джиите му предложиха сокол, той отказа. После тръгна след ловците. Не можеше да разбере този лов. Всъщност хищните птици извършваха целия лов, а мъжете отдолу само им подвикваха разни неща. Що за лов беше това? Той знаеше, че ловците едва ли ще ядат от улова, но дори и да ядат, той не би стигнал и за малка част от трапезата им. Явно този начин на лов им доставяше удоволствие. Яне знаеше, че ловът със соколи е привилегия само за най-знатните и богатите. Отначало му харесваше да гледа как хищните птици се стрелкат и как ловят останалите птици, но скоро вратът му се схвана и той слезе от коня. Той водеше поводите на коня, бавно се разхождаше и си играеше с Буря. Мирза не беше взел участие в лова и Яне съжали за това. Отначало му беше приятно да остане за малко насаме със себе си, но скоро му стана скучно. Така той вървеше и си мислеше за това, което се беше случило и за това, което предстои. От доста време насам не беше имал време да остане насаме със себе си. Следващите дни щеше да придружи султана до Истанбул, а след това искаше да се прибере при дружината си. Беше ги изоставили, искаше да види какво правят това лято, което вече беше в разгара си.

Докато се разхождаше, наляво-надясно прелитаха увлечени в лова конници. Вече беше преминало обед, но никой като че ли не се сещаше за ядене. Всички бяха толкова погълнати от това, което правеха. Яне видя малка горичка, на върха на едно малко полегато хълмче. Тя стоеше като малък оазис и той реши да се подслони под нейните сенки, да си застеле някоя дреха на сянка и да полегне. Цяла вечер не беше спал и сега се чувстваше много уморен. Бавно вървеше натам и изведнъж видя един конник, който летеше, яхнал гърба на прекрасно животно. Бялата му, като на арабите, дреха се развяваше от вятъра и създаваше впечатление, като че ли кон и ездач са едно цяло, което лети и се носи над

Токораз Memo

366

Ятаган и Мен

земята. Устремът в животно и ездачът беше толкова голям, че от тях се виждаха само две лица. Яне не беше много близо, но веднага го позна, това беше султанът. Той не можеше да откъсне очи от гледката, която препускащият владетел представляваше. “Роден е за водач! - мислеше си Яне. - Сигурно е велик воин!” И в този момент се случи нещо неочаквано. Султанът тъкмо прелиташе покрай горичката, към която башпехливанинът беше тръгнал, когато изведнъж някаква сила го сграбчи и го свали от гърба на коня. Това стана толкова бързо и така изненадващо, че в първия момент Яне не разбра какво става. Отначало помисли, че му се е сторило, затова премигна и пак погледна. Конят беше продължил вихрения си бяг, а султанът лежеше на земята, а дрехата му се движеше точно както ранените и свалени от соколите гълъби пърхат на земята. Вятърът я подмяташе и си играеше с нея и това вече не беше онази величествена дреха, а някакъв дрипав парцал, под който не се забелязваше никакво движение. Яне пусна поводите на своя кон и се втурна към върха на хълма. Буря го изпревари, тичайки нагоре. Какво се беше случило? Каква сила беше свалила султана от седлото? Дали се беше ударил в някой клон, или дрехата му се беше закачила, не знаеше, но и сега това нямаше значение. Трябваше бързо да се увери, че Ахмед III е жив и е добре. Когато пристигна, владетелят все още лежеше по лице, върху каменистата земя. Дишаше, но беше в несвяст, а от челото му течеше тънка струйка кръв. Тюрбанът му беше излетял някъде и Яне видя косата му. Владетелят имаше благородно изражение дори и без тюр-бан, а косата му беше дълга и прошарена.

Докато се беше борил като пехливан, неведнъж му се беше случвало да загуби съзнание или така да удари някого в земята, че той да припадне. Много пъти му се беше налагало да върне човек от гова състояние. Това ставаше като се напръска лицето на човека с вода, като му се измие челото и му се ударят няколко леки шамарчета или друг специален начин, който само Боляровите знаеха. Яне обърна ударения мъж по гръб. Вода нямаше, понечи да плесне султана, но не посмя. Какво щеше да си помисли някой, ако го видеше да удря шамари на негово величество султана? Тогава реши да използва Боляровия начин. Хвана и силно стисна нокътя на султана, точно там, където той свършваше и започваше кожич-ката на пръста. Резултат нямаше. Яне смени пръста и пак стисна, но този път много по-силно. Султанът изохка и се раздвижи.

- Какво става? - объркан попита той.

- Нищо, Ваше величество, паднахте от коня.

Султанът опита да се раздвижи, но цялото тяло го болеше. Сега като видя, че владетелят е жив, на Яне му олекна. Лошото беше, че може да има нещо счупено.

Ш том “Хайдут

367

III глава “Едирне

- Лежете така и не мърдайте! - каза Яне, след което заповяда на кучето. - Буря, пази на място!

Кучето се закова до султана, а Яне се затича да хване коня си. Там, под седлото, имаше бъклица с вода. Животното беше спряло на едно място и пасеше оскъдната трева, която се подаваше между камъните. След като го хвана, направи носилка от жилавите клони и пренесе султана на сянка под дръвчетата. Скоро останалите ловджии и прислужниците, както и личната охрана на султана от сеймените, щяха да открият коня му без ездач и щяха да дойдат. Когато с помощта на коня Яне пренесе султана на сянка, постави го да седне и му даде да пийне вода. Султанът все още изпитваше болка, но вече по скоро само в таза и гърба. Не беше схванат изцяло или парализиран, както се притесняваше башпехливанинъг. След това двамата се заговориха. Яне искаше да разсее султана, за да не мисли за болката. Говореха като обикновени хора, като че ли се познаваха от много време и бяха израснали заедно. Като че ли бяха равни.

Така както си говореха сладко, на няколко пъти Яне се изкушаваше да заговори за това да купи България, но винаги в паметта му изплуваше онази вечер и това го възпираше.

Мина много време преди да се видят няколко черни врани коня да препускат долу. Те летяха и кръстосваха цялото поле, бяха като обезумели и видимо търсеха някого или нещо.

- Сеймените ви търсят! - каза Яне.

- Ако разчитах на тях, вече щях да съм мъртъв! - каза султанът. - Добре че беше ти да ми помогнеш, башпехливан ефенди! Някой ден за този ден ще се пеят песни! Затова дръж! - като каза това, султанът свали голям пръстен, който имаше формата на листо, но обло и издуто, по-скоро беше като връх на дворец или минаре. Той беше кух и целият представляваше красиво изваяни арабски йероглифи. Яне отказа на няколко пъти, но султанът просто му го мушна на пръста.

Конниците видимо бяха разтревожени. Яне яхна своя кон, за да ги повика.

После ловът изведнъж свърши и всички тръгнаха след колата, в която султанът се возеше към Истанбул. Сеймените се бяха забавили, защото отначало, след като открили коня на султана, помислили, че той се разхожда и се нуждае от спокойствие. Скоро обаче се беше появил соколът му и доганджията вече ги беше разтревожил докрай. Повечето сеймени благодариха на Яне за това, че беше помогнал на господаря им. Яне знаеше, че те са еничари, но вече не можеше да изпита омраза към тях.

Докато пътуваха така, Яне помоли да се види с Великия везир Чорлулу Али паша. Везирът го повика и Яне се приближи. Мъжът беше видимо притеснен.

Токораз Memo

368

Ятаган и Меч

- Благородни Чорлулу Али паша - започна Яне, - разрешете ми да ви притесня с нещо толкова незначително, каквото съм аз и то точно в този момент! Но в плановете ми не влизаше да пътувам до Истанбул и ви моля да ми разрешите да се прибера там, откъдето съм дошъл, защото сигурно много хора ме чакат!

- Първо да ви благодаря, башпехливан ефенди, за това, че сте спасили и сте помогнали на нашия превелик владетел! Защо искате да си ходите? Знаете ли как ще се разгневи султанът, ако реши да ви изкаже благодарността си и разбере, че съм ви разрешил да ни изоставите? Не мога да ви разреша!

Така Яне, оклюмал, беше принуден да последва процесията.

Истанбул беше наистина чуден град. Настаниха го в собствени покои, в най-големия и важен султански дворец - Топкапъ сарай. Султанът беше лошо ударен и известно време не можеше да става и да ходи. Яне разполагаше със собствени прислужници, които откликваха на всяко негово желание. Мирза непрекъснато беше с него. Двамата всеки ден излизаха и обикаляха града. Това беше най-големият град на света. В него бяха събрани всички народи и всичко, което се произвеждаше някъде из света. Яне обикаляше града като омагьосан, а когато вечер се прибираше, се чувстваше като пребит. Един ден попаднаха в дюкянче, където еничари, моряци, а и всички други си правеха татуировки. С игли човекът вкарваше бои в кожата на хората и рисуваше и пишеше това, което всеки си поискаше. Срещу една златна пара на вътрешната страна на лявата предмишница Яне татуира следния текст, но за по-загадъчно го написа с арабски букви, а там пишеше: “Едирне 1706 лето по Иса, башпехливан Яне Боляров.” Отначало всичко приличаше на кървава пихтия, смесена със синя боя и той съжали, че си я направи. За да не го боли, по съвет на Мирза, беше изпил бутилка вино и затова може би не осъзна добре какво точно беше направил. По-късно, когато татуировката се обели, на Яне започна много да му харесва и постоянно я поглеждаше.

Когато султанът се пооправи, отново започна всяка вечер да организира пиршества. Той обеща на Яне, като башпехливан, една година издръжка за негова сметка, за да може през тази година новият шампион да мисли само за борба. Яне се усмихна, защото откакто беше със султана, дори за миг не се беше замислял за борбата. Освен това разбра, че се задължава, ако е жив и здрав догодина, пак да се яви на борбите, за да може да защити титлата си.

Когато султанът настояваше много да си избере жена, Яне всеки път избираше Емине и прекарваше нощите си с нея. Двамата не правеха нищо, само разговаряха. Умна жена беше Емине, доста по-възрастна от него и все повече му допадаше.

Ill том “Хайдут”

369

III глава “Едирне

Животът в столицата му се услади, но все по-често мислеше за своите кауци. След като на няколко пъти попита султана да го пусне, а той всеки път отказваше, Яне реши и за да си “уплътнява” времето, предприе обиколка из пехливанските школи на Истанбул. Всички го познаваха и го посрещаха много добре. Предлагаха му шербет и се радваха на присъствието му. Понякога го молеха да покаже някоя хватка или да се побори с най-добрия им борец. Яне никога не отказа и скоро всички започнаха да разказват колко добър и човечен е новият башпехливанин.

За него вече се разказваха легенди, дори имаше измислена песен за него. Една вечер Мирза доведе при него един просяк, който извади инструмент, подобен на гъдулка и засвири на него. В песента се разказваше за това как Яне е победил Кая, как е дошъл с магаре на борбите, което не беше съвсем невярно, но имаше и пълни лъжи, например, че е дванадесетгодишен. Имаше и верни неща, че е бил най-лек и слаб на вид, разказваше се как е спасил султана и че е човек от народа. Някои от нещата бяха преувеличени, например, че е учил всички пехливани в Истанбул и че е сирак. През цялото време Яне се споменаваше като Яне Пехливан, което много му хареса и го изпълваше с гордост. Най-накрая в песента наричаха Яне “султан на бедните”. На султан Ахмед III това едва ли щеше да се хареса. Въпреки това Мирза плати щедро на човека и му поръча всеки ден, по много пъти, да пее песента за Яне Пехливан.

Лятото вече преваляше. Една вечер споменът за Родопа и кауците се върна в мислите на Яне с нова сила. Както си бяха полегнали и се хранеха, Великият везир каза на султана.

- Пак някакви хаирсъзи са се навъдили из Румелия. Обират керваните и разсипват стоката. Предвожда ги някой, на когото казват Кара Иса (Черният Исус или Черния Христос).

- Това в кой санджак е?

- Станимашки.

- Кая ефенди ли го управлява?

- Не, Кара Мустафа го наследи.

- Да изпратим тогава спахии, да ги бастисат тия хаирсъзи.

- Кого да пратим, султан ефенди?

- Ти реши!

Яне слушаше разговора между султана и Великия везир и не можеше да повярва, че те говорят за неговите кауци. Беше сигурен, че Кара Иса е именно Кара Тозю. Явно байрактарят му не се беше стърпял и сам беше започнал да спира кервани и да ги обира. Яне трябваше веднага да се върне в Родопите и да ги спаси.

На следващия празник Яне се обърна към султана.

Токораз Memo

370

Ятаган и Меч

- Ваше величество, превелики владетелю на всички правоверни, имам една молба към вас! Лятото вече си отива, вече няколко месеца съм при вас и съм благодарен за вашето превелико гостоприемство, но трябва да се върна! Мъчно ми стана вече за моите съселяни и за роднините ми!

Султанът остана безмълвен известно време.

- Ще те пусна да си отидеш, но после искам да се върнеш при нас!

Яне беше готов да каже всичко, само и само султанът да го пусне.

Той обеща всичко, което султанът поиска.

На другата сутрин напусна Истанбул. Беше препасал ятагана, камата, беше затькнал пищова, подарен му от Кара Тозю и беше сложил султанския пръстен. Буря го следваше, а Мирза, който цяла вечер се беше мръщил, все пак беше решил да последва башпехливанина. От стоенето в сарая и навъртането до султанската трапеза, турчинът беше започнал неудържимо да пълнее. Още по-недоволен беше, защото му се налагаше да язди мулето. Така тази малка група напусна Истанбул и тръгна по пътя към Едирне, наречен Цариградски път, а по-късно пътят водеше и към Филибе, София и Белград.

Яне вървеше бавно. Потерята още не беше тръгнала и може би нямаше въобще да тръгне, защото лятото вече свършваше и скоро щеше да настъпи есента и зимата, така че нямаше защо да бързат. Въпреки усилията на Мирза бяха останали още малко от златните пари на Ицхак. Където и да отидеха, турчинът оповестяваше, че в хането ще присъства самият башпехливанин, който се връща след победа от борбите в Едирне и няколкомесечно гостуване при самия султан. Мирза искаше най-добрите стаи и специални условия и отношение към тях.

Хората винаги се впечатляваха от думите на Мирза. От поколения те и техните предци не само, че никога не бяха имали шанс даже да зърнат великия владетел на Империята, но и не познаваха хора, които да са го виждали. А какво да се говори за хора, които са седели на една софра с него. Тъй като Яне категорично отказваше да участва в “представленията” на прислужника си, Мирза беше много търсен и до късно мъжете омаяни слушаха историите му. Една вечер Яне се заслуша в тях и откри, че турчинът разказва историите, в общи линии точно, но доста преувеличено. Знаеше, че няма смисъл да го поправя, защото хората искаха да чуват точно това и Мирза им го разказваше. Хората искаха да слушат такива истории и това получаваха, а след това сами си ги преразказваха. Мирза най-много говореше за Яне, но понякога разказваше за султанските сараи, за харема и за самия велик владетел на всички правоверни и сянката на Аллах на земята.

Ill том “Хайдут “

371

III глава “Едирне”

От пътуването и от това, че бездействаше, една вечер Яне не издържа, стана и започна да върти ятагана, като преди това беше накарал Мирза да се качи на леглото си и го предупреди да не мърда от там. Яне въртеше ятагана, а Мирза на няколко пъти се опитваше да го заговаря. Българинът знаеше колко е опасно, ако дори за миг загуби концентрация, затова не му отговаряше. Когато свърши, въпросите “полетяха” един след друг.

- Откъде един пехливанин гяур знае да върти така майсторски ятаган? Имате ли и друго скрито умение? Аскер ли сте били?

Яне не го слушаше, за да “запуши” устата му, го накара, с една предварително подготвена сопа, да му партнира. После даде ятагана на Мирза. Той го огледа и каза:

- Много добро старо оръжие! Сигурно струва много пари, откъде вие имате такова оръжие в себе си? Това е оръжие, достойно за паша!

Яне отново не отговори. Той го накара да прави определени движения, а той нанасяше със сопата ударите, които беше видял да упражняват двамата еничари в онази нощ преди борбите. После отработи и отделните ситуации.

Мирза беше изумен от бойните му умения с оръжие. Той също имаше познания по въртене на ятаган. На шега Яне попита:

- Откъде, Мирза ага, имате толкова добро държане на оръжието?

- Цял живот съм бил в двореца, познавал съм се с най-добрите воини на Империята. Лично предвождах Кая години наред. Само дето съм ги гледал знам всичко това.

- А можете ли да ми кажете как се нарича оръжие, с което се работи така и изглежда така? - като каза това Яне описа оръжието, което беше видял в Едирне и което цял живот беше мечтал да открие. Мирза веднага се сети.

- А, това оръжие ли? То е персийско и се нарича медж.

- Медж - повтори Яне.

Името на оръжието се произнасяше много трудно на български. До-като вечерта Яне лежеше в леглото, а сънят бягаше от клепките му, той си повтаряше името на персийското оръжие. Най-накрая заспа. Когато се събуди, вече беше взел решение. Реши да побългари името на оръжието и да започне да го нарича меч. Така звучеше много по-добре на български, а и по-лесно щеше да се произнася и пише.

Така всяка вечер преди да си легнат, Яне и Мирза упражняваха техниките на меч срещу ятаган. Пътуването се проточи, защото където и да престояваха, ханджиите се опитваха да ги задържат да останат колкото се може по-дълго. Те се опитваха да ги задържат, защото около Мирза

Токораз Memo

372

Ятаган и Меч

веднага се събираше огромна тълпа, стичаха се хора и от съседните села, “жадни” за неговите истории. Така ханът се изпълваше с хора. които освен, че ядяха и пиеха, и носеха пари на ханджията, после щяха да разказват къде са видели башпехливана на султана и така години наред хането щеше да се слави с това. Освен това всички ханджии се гордееха, когато Мирза им разкажеше, че Яне е израсъл и че произхожда от Боляровия хан. Те го смятаха за свой син и се гордееха с него. Нерядко престоят на двамата беше напълно безплатен. Яне се дразнеше, че Мирза го използваше да организира нещо като представление и ако той все пак бързаше да се прибере, турчинът за никъде не бързаше и нарочно се бавеше, като удължаваше престоя им на определени места.

Най-накрая стигнаха до Хаджи Елиз махала (днес Първомай). От тук можеха да поемат по два пътя. Трябваше да кривнат вляво и да тръгнат или към Козбунар, пътят водеше до Станимака, или да продължат още малко към Филибе и на следващото кръстовище да завият наляво. От там пътят пак стигаше до Станимака, но минаваше покрай Боляровия хан. Яне се чудеше накъде да поемат. След дълъг престой в хането, най-накрая беше принудил Мирза да тръгнат.

Така двамата яздеха, Яне на гърба на коня, а Мирза на гърба на мулето. Зад тях ги следваше Буря. Вече се прибираха. Още тази вечер можеха да бъдат в Козбунар или в Боляровия хан, или ако поискаха можеха да стигнат и до Станимака. Яне вдиша от родния въздух с широки гърди. Мирза, въпреки непрекъснатото мрънкане, все още яздеше мулето, защото Яне искаше да върне якото и издръжливо животно в Родопа, където му беше мястото. Не искаше излишно да харчи пари за кон за своя прислужник. Това правеше Мирза нещастен и той постоянно го показваше. Според него беше унизително, помощникът на башпехливана да язди нещо друго освен скъп жребец. Тъй като се прибираха, Яне тази сутрин не беше втъкнал ятагана си в силяха, а го беше опаковал в денка. Знаеше, че Кара Мустафа властва над Станимака и не искаше някой от неговите аскери да види ятагана на агата си, закачен на силяха на някакъв пътник. Затова Яне беше хванал в ръка парчето сопа, което беше използвал като меч. Той го беше обелил, а после го беше пекъл на огън, точно така, както чобаните пекат своите сопи и геги. Дървеният меч беше станал здрав и тежък. Той го беше избрал от дрян, защото дървото беше тежко и силно. Трябваше да бъде такова, за да не се наранява от ударите в острието на ятагана. Сега, за да не си губи времето, до-като пътува и да върши нещо полезно, Яне беше хванал в ръката си дървения меч и се упражняваше с него.

След като помисли, реши да тръгне към Козбунар. Още тази вечер щеше да се види с Василка. Как ли щеше да се зарадва старата жена, ко-

Ill том “Хайдут “

373

111 глава “Едирне”

гато разбере, че е станал башпехливан? Изведнъж Буря цялата настръхна. Яне учудено погледна кучето, искаше да разбере какво става. Когато вдигна поглед, разбра, че отвсякъде бяха обградени от конници. Те не бяха дошли по пътя, защото не ги бяха видели. Явно бяха дебнали скрити в околните храсти и ниските дръвчета. Яне веднага разбра, че това са бандити, които причакваха пътници и ги обираха. Лъч на надежда се появи, дали сред тях няма някой от неговите кауци, но не разпозна никого.

- Стой! - извика този, който явно им беше главатар. Яне дръпна юздите на коня, макар той да не се движеше. - Кои сте вие и какво правите тук?

Яне знаеше, че е безсмислено да се опитва да запази парите си, как-то и няма никакво значение какво ще отговори, но все пак трябваше нещо да каже.

- Пътници сме, ага ефенди.

- Пътници?

В този момент Буря, която през цялото време беше стояла нащрек, изненадващо скочи към мъжа, той се дръпна, но храброто животно го докопа за крака. Болката явно беше силна, защото мъжът започна да вика и да се върти. Останалите мъже се чудеха какво да направят. Те не можеха да застрелят или да посекат кучето, защото конят на главатаря им пречеше. Яне се възползва от объркването. Той извади пищова и гръмна най-близкия бандит в главата. Пищовът на Кара Тозю беше безупречен. Той пръсна главата на нещастника и опръска с кръв и мозък всички бандити. В следващия момент настъпи суматоха. Всеки се въртеше и се опитваше да направи нещо, но конете на бандитите се бяха уплашили от изстрела и не се подчиняваха. Яне държеше в едната ръка дървения меч, а в другата - кесиджийската кама. Той искаше да убие още няколко от бандитите, но не можеше, защото конят му беше пощ-ръклял и точно когато той издебваше някого в гръб и се приготвяше да го прободе, проклетото животно тръгваше в друга посока. Мулето на Мирза съвсем полудя. Като биеше къчове, то запраши през къра и вдигна облак прах след себе си. Двама-трима от бандитите се втурнаха след него. Те сигурно помислиха, че Мирза е тръгнал да дири помощ, но Яне знаеше, че всъщност помощникът му не може да се справи с капризното и своенравно животно.

От конете се вдигна прах, който пречеше както на бандитите, така и на него. Скоро вече нищо не виждаше. По едно време му се мерна Буря, която все така висеше на крака на тартора на бандитите. Цялата муцуна на кучето беше в кръв, кръв се стичаше и по крака на мъжа, и по хълбока на коня. След малко Яне изгуби от поглед кучето и пред очите му пак се завъртяха лица и конски муцуни. По някое време се чу изст

Токораз Memo

374

Ятаган и Меч

рел, а след това силно квичене и вой. Цялото движение изведнъж спря. Прахът се вдигна и Яне видя тежко дишащата Буря, лежаща на земята. От устата на любимото му куче излизаше кървава пяна, а отстрани видя дупката в тялото й. Башпехливанинът гледаше умиращата Буря, която толкова пъти го беше спасявала и сърцето му се късаше от мъка. Заля го вълна от гняв. Той стискаше пръчката и камата в ръце.

Главатарят беше успял да извади пищова си и да стреля по кучето. Сега обаче припадна и се смъкна на земята. Няколко от бандитите скочиха да му помогнат. Яне стоеше и гледаше останалите нападатели открито в очите. Войводата беше обезвреден, кой ли беше байрактарят? Скоро тримата доведоха Мирза, друсащ се върху гърба на мулето. Той изглеждаше трагично. Явно бандитите го бяха ударили или той сам беше паднал, защото от крайчеца на устата му се стичаше тънка струйчи-ца кръв. Яне скоро разбра кой е байрактарят.

- Ако някой мръдне, ще ви убием! - страховито извика мъжът. - Кои сте вие? - продължи той.

- Ние сме пътници - отговори Яне.

Докато двамата си говореха, мъжете отнесоха припадналия си водач.

- Как се казвате? Теб как те викат, бе? - обърна се новият водач на бандитите към Мирза.

- Ами аз, ъъъъ…

- Какво, бе, да не си забрави името? Не се ли казваш Мирза?

Мирза се сети, че не трябва да признава и каза:

- Казвам се Митко.

- Че ти не си българин, защо лъжеш?!

- Българин съм! - заинати се Мирза.

- Абе ти на луд ли ме правиш? Мен, Дели Узун? Я се прекръсти!

Мирза така и не се прекръсти, но все така настояваше, че се казва

Митко. Яне разбра как се казва новият водач на бандитите. От одеве той се опитваше да запомни лицата на бандитите. Чудеше се дали те са българи, турци, черкези или арнаути. Сега вече знаеше, че поне главатарят е българин. Дели Узун - беше го чувал отнякъде, но сега не можеше да се сети откъде.

- Ти не си ли Яне? - погледна Дели Узун към Яне.

Яне разбра, че няма смисъл да отрича. Бандитите ги чакаха нарочно и то точно тях. Момчето нямаше намерение да отговаря, затова бръкна в денка, под зорките погледи на мъжете и извади каука, който през цялото време беше до него, свали чалмата си и го сложи на главата си.

- Каук! Каук! - възкликнаха околните хора. - Това е каук!

- Каук не каук, платили са ни да ги заловим!

Ill том “Хайдут

375

111 глава “Едирне”

Сега вече на Яне всичко му стана ясно. Някой беше платил на бандитите да ги причакат и да ги пленят, но не и да ги убият. Кой ли беше поръчал това? Дали Кара Мустафа, Кая или Борю Белята?

- Ако някой посегне към мен, да се смята за мъртъв! Моите другари кауци ще го открият и ще го убият!

Яне усети как тези, които го бяха обградили, се разколебаха. В този момент той скочи напред и нанесе силен удар в главата на този, който се наричаше Дели Узун. Мъжът се свлече на земята. Дървеният меч така издрънча в главата му, че Яне помисли, че я е пръснал. След това той нападна другите бандити. Те замахваха срещу него с ятаганите си, но той, благодарение на техниките, които беше видял от еничарите, успяваше всеки път да ги изпревари. Макар с дървен меч, той успя да неутрализира ударите на бандитите и им нанесе много удари. Ако не беше с дървена пръчка, сигурно щеше да положи много от гях мъртви. Яне се биеше, но и мислеше. Скоро трябваше да си направи истински меч, с който да се въоръжи. Не след дълго всички мъже лежаха на земята и се превиваха. Те крещяха заплахи към Яне. Той скочи от гърба на коня и тогава взе решение. Видя издъхващото куче и пак го обзе лудост. Мина и счупи краката на всички мъже. Те крещяха и се молиха, но той не трепна. Най-накрая взе Буря, качи я на седлото, прегърна я и тръгна по пътя за Козбунар, без дори да се обърне. Когато погледна назад, видя, че Мирза го догонва. Мъжът беше взел конете на бандитите, а той сам яздеше коня на Дели Узун. Най-отзад беше вързал мулето. Привечер двамата стигнаха до Козбунар. Потропаха на вратницата. Василка излезе да ги посрещне. Само като видя лицето на Яне, тя каза:

- Какво се е случило?

Яне не отговори, накара Мирза да прибере конете на бандитите, а сам той постави издъхващата Буря в откритата стаичка, където беше спал предния път.

- Помогни й! - каза Яне.

Василка веднага се зае с кучето. Тя приготви някакви билки, почисти и превърза раната. Даде на Буря някакви треви и я зави в топло одеало. Кучето беше изплезило език и като че ли нищо не чуваше. Мина много време преди Яне да се успокои и да седне да хапне.

Мирза беше изненадан от всичко, което се беше случило през деня. Той нищо не беше разбрал, още от момента, в който Яне беше поставил високата шапка на главата си. После се беше изумил от нападението и това как баш пехливанът, само с една дървена пръчка, беше натръшкал над десетима яки мъже, въоръжени с ятагани. После се учуди на жената и двете деца. Тя не беше нито майка, нито баба на Яне, но веднага го

Токораз Memo

376

Ятаган и Меч

прие. Къде се намираше и какво ставаше, Мирза не можеше да разбере. Когато всички се наядоха и докато чакаха Яне да се нахрани, бабата отиде да сложи децата да спят. Те не искаха и се дърпаха. Малкото момиченце беше най-красивото дете, което Мирза беше виждал. То имаше руси къдрави коси, които се подаваха изпод шарената кърпа, която беше завързана на главата му. Момичето беше толкова красиво! Лицето му беше бяло, бузките - червени, а очите му, това бяха най-пъстрите, големи и красиви очи на света - чисти и невинни. Когато го погледнеше, Мирза не можеше да не се зазяпа в очите му.

Мирза изчака и когато двамата останаха сами, зададе въпросите си. Яне не желаеше, а и не можеше да отговори на повечето от тях. Мирза се стресна. За пръв път днес виждаше усмивка на лицето на башпехливана. Кой беше този човек? Какъв беше? Той беше още само момче, но беше победил Кая, а сега натръшка сумати големи мъже. Биеше се добре с ятаган и искаше да измисли оръжие, а това не беше по силите на начинаещ воин. Само човек, който е майстор, можеше да се опитва да създаде ново оръжие и нова система за бой с оръжия.

Както се усмихваше, Яне каза:

- Как се казваш, ага? Митко? От днес нататък вече ще ти викам Митьо. Митьо Джумбиша*.

- Не разбирам! - каза Мирза.

- Не е нужно. Още сега сваляме тези турски дрехи.

На другата сутрин Василка донесе за двамата мъже нормални български дрехи. След като се облече Яне погледна към Митко и прихна. Мъжът изглеждаше жалко с потури, зле навити навуща, риза, елек и шапка. По всичко си личеше, че никога в живота си не беше ходил с такива дрехи. Все пак най-много го мъчеха цървулите. Той походи малко и започна да куца. След два дни щеше да настъпи Димитров ден. Хай-дутското време свършваше, а Яне почти нямаше време. Той искаше да види кауците, преди да ги разпусне за зимата. Още сутринта написа бележка, поставиха я в сребърното пръстенче на крачето на един гълъб и го изпрати към Бачкьой. Сборът щеше да бъде на хайдутската поляна, до Велковата дупка, близо до село Шейтанкьой или в местността Клувията над Бачково. Клувията беше по-близо до него и затова Яне определи срещата да бъде след ден. Така на другата сутрин, след като почти цял ден бяха пътували, двамата тръгнаха към Станимака. Яне каза на Василка да продаде конете и с парите да живеят през зимата. Помоли я да запази само мулето. Яне не каза на баба Василка, че е победил и е станал башпехливан, не намери начин да го каже, без да прозвучи като самохвалство, но скоро чу Мирза да го хвали и да разказва на децата и

*джумбиш - шега, подигравка

Ill том “Хайдут “

377

III глава “Едирне

старата жена за борбите в Едирне, за това как Яне е спасил султана, а най-накрая и за битката на кръстопътя до Хаджи Елиз махала.

Жената отиде до Яне и само стисна ръката му.

- Това беше най-голямата ти мечта, какво ще правиш сега?

- Не знам! Нищо!

Яне не беше мислил за това.

- Ще си живея.

- Трябва бързо да намериш следваща мечта!

Тя видя татуировката на ръката на Яне и попита:

- Какво си написал на ръката си?

- Че съм станал башпехливан през 1706 лето - отговори момчето.

- Мисли за това, кое ще бъде следващото нещо, което ще напишеш на ръката си.

След тези думи Яне дълго стоя на ниското трикрако столче и мисли. После отиде да види как е Буря. Мирза беше потресен от силната връзка между кучето и Яне. Българинът беше решил тази зима да остави Буря тук. Така кучето щеше да се възстанови напълно, а и щеше да пази Василка и децата. Беше го казал на старата жена, която само кимна в знак на съгласие.

На другата сутрин двамата яхнаха двата най-добри коня. Яне този път вече беше препасал ятагана. Не искаше да рискува при друго такова нападение. Двамата се движеха много по-бързо и така скоро стигнаха в Станимака. Не се задържаха в града, а веднага тръгнаха нагоре, по пътя за Бачкьой. Когато стигнаха до селото, слязоха от конете.

- Чувствам се така все едно сте ме отвлекли - каза Мирза. - Защо трябва да се маскираме и да се крием?

- Защото, ако ходим облечени като турци, ще ни убият.

- Къде отиваме, башпехливан ефенди? Тук ли сте роден?

- Не! - Яне поклати глава.

Похлопаха на вратата на Маноловата къща. Яне стоеше и се питаше този път кой ли ще му отвори. Отвори му Сотир, който го прегърна.

- Чухме! Всичко чухме, Яне войвода! Станал сте башпехливан и сте надвили Кая и Кара Мустафа! Вече песни се пеят за това!

Яне също се радваше да види приятеля си.

- Къде е Кара Тозю? - попита той, когато влязоха в къщата.

- Той ще доведе кауците утре заран при Клувията. Отец Теофилакт вече е сложил едно агне по хайдушки.

Още беше рано и тримата мъже се качиха нагоре към Бачковската света обител. Двамата се помолиха за душите на починалите кауци. Сотир специално се помоли за душата на баща си, а Яне си спомни битката при Караджов камък. Когато излязоха, Яне каза:

Токораз Memo

378

Ятаган и Меч

- Чух, че сте нападали кервани?

- Да, Яне войвода! Така решихме, защото никаква вест не стигаше до нас от теб. Кара Тозю реши да продължим делото на Вълчан и Велко и цяло лято нападахме кервани.

- Знаете ли, султанът и Великият везир знаят за вас?

- Не! - Сотир беше изумен. - А вие откъде знаете?

- Бях седнал до тях и ги слушах, когато говореха за това как ще изпратят потеря. Утре е последният ден в който могат да ни заловят! Трябва да сме много внимателни!

- Аха! - Сотир разбра за какво говори войводата. - Ще ми разкажете ли как победихте, войводо?

Яне знаеше, че утре ще трябва да разказва всичко, затова каза, че ще разкаже утре, като се съберат всички.

- А разбрахте ли, че някой или нещо уби Васил Бумбара? Смачкало главата му.

Яне не беше особено впечатлен.

- Какво стана с Борю Белята? Чували ли сте нещо за него?

- Кара Тозю го дебна на няколко пъти, но не можа да го излови.

Тази вечер тримата стояха до късно. Отново към полунощ двамата

станаха и се помолиха за душите на починалите. Нали поверието говореше, че небето се отваряло. Мирза беше изумен, но когато му обясниха и той се помоли.

Откакто бяха влезли в Българско, когато Яне говореше с някого на български, Мирза не разбираше и всеки път го молеше да му казва какво говорят и за какво става въпрос. Яне беше приел тази роля и тя не му тежеше.

- Откъде го намерихте този турчин, войводо? - попита Сотир, а Яне не преведе.

- Залепи се за мен след пехливанските борби.

- Да не се окаже шпионин на султана?

- Не, не е шпионин.

- Нали утре няма да го вземете с нас на Клувията?

Яне не се беше замислял какво ще прави Мирза. Ако го оставеше тук, той щеше да се чувства зле и така можеше повече да предизвика вниманието на хората. Може би беше по-добре да го вземе със себе си.

- Ще го взема! Той и без това нищо не разбира.

- Досега такова нещо не се е случвало!

- Ще помисля! - каза Яне.

Преди да си легне Яне видя, че Мирза стои на леглото си и се вайка. Той се приближи и видя, че кожата на краката на турчина е обелена. Явно мазолите много го мъчеха и го болеше. Турчинът беше свикнал е ме

Ill том “Хайдут”

379

III глава “Едирне”

ката и удобна кожа на пантофите, но никога в живота си не беше носил цървули от щавена свинска кожа. Яне не му беше казал, че обувките, които носи, са от кожа на свиня, защото знаеше за погнусата, която турците изпитват към тези животни, не само като храна, но и като докосване. Ако кажеше на Мирза, че носи нечисти обувки, той със сигурност щеше да ги свали и да развали прикритието си. Той погледна пак кървавите рани и мехурите и разбра, че така или иначе на другия ден Мирза не може да продължи с цървулите.

- Утре ви позволявам да си обуете пантофите! - каза Яне.

Мъжът нищо не каза, но го погледна с достатъчно красноречив, благодарен поглед.

На другата сутрин реши да предложи на Мирза.

- Митко! Митко, я ела тук!

Мирза веднага дойде. Турчинът беше оставил брадата си необръсна-та от два дни и вече изглеждаше по друг начин. Въпреки това той все още изглеждаше и ходеше много смешно. Това искрено забавляваше Яне и Сотир.

- Искаш ли да останеш тук или искаш да дойдеш с мен?

- С вас! - кратко отговори Мирза.

Така тримата тръгнаха и покрай манастира поеха нагоре към Клувията. Когато пристигнаха там, огънят гореше, а мъжете вече бяха насядали около него. Когато видяха войводата, всички се изправиха. Кара То-зю го посрещна усмихнат. Яне ги накара да се строят. Те бяха: Кара То-зю, Сотир Манолов, Теофилакт, Шибил и Шабан Али и Кольо Майтапа. Шест човека, но Яне знаеше, че Теофил не е бил с тях, така че те си бяха останали само пет човека.

След като видя всички и ги поздрави, Яне седна на главното място.

- Теофилактс, ей, Теофилактс, айде, че войводата е гладен! И дай от червеното манастирско винце! - Кара Тозю подкани монаха.

- Ей, войводо, чухме какво си направил в Едирне! - каза след това той, като се обърна към Яне.

- Аз също чух какво сте направили тук! - отвърна Яне, но Кара Тозю като че ли не го чу.

- Кой е този? Не е българин, турчин ли е?

След това мъжете се обърнаха и се загледаха в това, което правеше калугерът. А той разри жарта. Под горещите въглени имаше дълбока дупка, в която беше сложено агнето по хайдушки. То беше заклано предварително, след това нарязано, Теофил беше сложил подправки и димитровски треви, а после го беше затворил в одраната кожа, която се оставя с вълната навън. После гя се зашива и така то се задушава в собствената си кожа. От огъня вълната се стопява и така предпазва месото

Токораз Memo

380

Ятаган и Меч

от изгаряне, но то става меко, крехко и много ароматно, нещо средно между изпечено и задушено. Когато Теофил извади черната, като въглен обгорена, вълна, Яне видя как Мирза се намръщи. После монахът разряза козината и над поляната се разнесе гъста ароматна пара. Яне нареди на Шибил и Кольо да отидат на пост. Теофил разпредели месото, а Шабан отиде да им занесе и те да хапнат. След това Кара Тозю се присъедини към насядалите мъже. После кауците разказаха всичко, което бяха правили и което им се беше случило през лятото. Яне пък им разказа за борбите в Едирне, за спасяването на султана и за престоя си в Истанбул и Топкапъ сарай. Кауците го караха на няколко пъти да повтаря историите.

- Защо го спасихте, войводо? - разпален извика Кара Тозю. - Оставете го поганеца да умре!

После мъжете продължиха да обсъждат дали Яне е трябвало да го остави жив, или да му помогне да умре. Кара Тозю отначало беше на мнение, че е достатъчно само да умре султанът, но скоро се развика:

- Защо не му ударихте един нож, войводо? - той така крещеше и ръкомахаше, че Яне беше сигурен, че ако беше там, до него, още преди да се е навел над султана, Кара Тозю щеше да му удари един нож. Мъжът постоянно изразяваше недоволство, че не е бил там.

- Нещо лошо се е случило оня ден! - каза по някое време Теофилакт.

- Какво? - внимателно попита Кара Тозю.

- Някой е избил дружината на Първан войвода!

- Какво е станало? - поинтересува се байрактарят.

- Те причаквали някого на разклона близо до Хаджи Елиз махала, когато ги избили. Първан лежи с отрязан крак и ранен, а Дели Узун - неговият байрактар, бил така ударен, че черепът му хлътнал. След това им изчупили краката.

- Това да не е потерята, която султанът е изпратил за нас?

- Не е! - кратко каза Яне, при което всички се обърнаха към него и зачакаха обяснения.

- Какво е станало, войводо? - попита Кара Тозю.

По лицата на кауците пробяга сянка. Повсчето от тях още помнеха обвиненията срещу Яне. После Кара Тозю им беше обяснил и ги беше успокоил, но все пак у тях беше останало някакво съмнение. Дали Яне не беше човек, който беше внедрен и наистина нямаше за цел да разбие дружината, пък може би и останалите дружини? Как това момче беше победило в пехливанските борби? Какъв беше този човек, който сега беше довел със себе си?

Яне почувства какво си мислят хората и разбра, че трябва да им разкаже за случилото се.

Ill том “Xaiidvm

381

111 глава “Едирне

- Хората на Първан войвода чакаха мен! Имаха за задача да ме задържат! За това им е било платено!

- От кого? - сепна се Кара Тозю.

- От Кая и Кара Мусафа, но може да съм бил предаден и от Борю! Вие трябва да застанете зад мен! Догодина ще бъде много интересно! Нека се съберем на Гергьовден, горе на хайдушката поляна до Велковата дупка! Сега нека всеки каже къде ще прекара зимата, за да знам къде сте, ако ми потрябвате!

Всеки каза къде ще прекара зимата. Кара Тозю и Сотир щяха да останат в Бачкьой, Теофилакт все така щеше да остане в Бачковската обител или в скалния манастир на Клувията. Шабан и Шибил щяха да се прибират в селото си, същото щеше да направи и Колю Майтапа. Яне беше решил да се прибере в Петково при Диньо.

Кауците прекараха и вечерта около огъня, с месо и чаша в ръка. Цяла вечер пяха, а на сутринта тръгнаха да се разделят. Теофилакт щеше да остане да почисти след пира. Яне, Сотир, Кара Тозю и Мирза тръгнаха надолу към селото.

- Тази зима ще прекарам в едно село - каза Яне на Мирза. - Ти къде ще бъдеш?

- Аз смятам да се прибера в Истанбул - отговори турчинът.

- Днес ще се разделим.

- А някакви пари не ми ли дължите? - попита Мирза.

- Догодина ще ти ги върна.

После Яне му каза точно на коя дата да е в Бачкьой. Турчинът съвсем не беше доволен от това, че няма да му дадат парите веднага, но тук, в сърцето на България, нямаше какво да прави. Яне свали пръстена, подарен му от султана при случката с падането, но това не успокои много Мирза, въпреки че цената на пръстена съвсем не беше малка.

- Нали не искате да ме излъжете, башпехливан ефенди? Аз ще дойда, да знаете!

Яне кимна.

- Задръж коня и всички пари, които останаха!

- Те няма да стигнат даже да се върна в столицата!

- Това е! - кратко каза Яне и с това разговорът приключи.

Още на обяд той се устреми по пътя нагоре към сърцето на планината. Когато стигна до мястото, където една пътечка се качваше нагоре, към Сливодолското пръскало, целият настръхна. Продължи нагоре, отдясно му остана Шейтанкьой и Велковата дупка. Късно вечерта се добра до хижата с ковачницата на Диньо. Дълго хлопа на вратата, преди приятелят му да му отвори. Макар и сънен той искрено се зарадва, че вижда войводата и че отново е решил да прекара зимата при него.

Токораз Memo

382

Ятаган и Меч

- Къде е Буря? - попита той.

- После ще ти разкажа - каза Яне.

Така Яне остана при Диньо и двамата започнаха отново да коват заедно. Яне вече беше започнал да овладява тънкостите на ковачеството. Той знаеше точно с каква сила да удари и как да уцелва точно там, къ-дето циганинът му покажеше. Младият мъж се учеше само е гледане и питане. Диньо беше наистина много добър ковач и налбантин. Из околните села се беше разнесла мълвата за неговото майсторство и при него идваха хора и от далечни места, които носеха брадви, подкови, коси, вили и всичко останало, което майсторът да изкове или поправи. Те докарваха цели коли, натоварени е какво ли не. Двамата ковачи щяха да имат работа за цяла зима. Диньо беше благодарен на Яне, защото имаше много работа, а младият му приятел щеше много да му помага. Вечер, когато свършваха работа, двамата сядаха, Яне му разказваше за приключенията си, а Диньо съпреживяваше всичко. Тъй като в последно време му беше трудно да напуска селото, сега чрез разказите на Яне, той пътуваше из света. Диньо го слушаше като омагьосан. Той караше Яне да разказва бавно и разпитваше е най-големи подробности за всичко. Когато свършваше да говори, Яне помолваше Диньо и двамата отработваха техниките е меча. После башпехливанът разказваше за това което беше видял от еничарите и двамата го повтаряха. Към Коледа Диньо реши и изкова меч от метал. После двамата се упражняваха с него. Не мина много време и започнаха да кръстосват ятаган с меч. Отначало Яне беше доста неуверен с новото оръжие. Правото острие стоеше като “чуждо” в ръката му, а когато хванеше ятагана се чувстваше много по-добре. Много пъти се разколебаваше, но си налагаше да продължи работата върху техниката с новото оръжие. На няколко пъти на Диньо, по молба на Яне, му се наложи да скъсява или удължава острието, или съвсем леко да променя формата, като правеше острието по-широко или по-тясно. Така се опитваха да постигнат съвършените размери за острието. Дръжката също беше проблем.

Отначало Яне и Диньо само повтаряха движенията на еничарите, но с времето ставаха все по-чевръсти с меча и започнаха да им идват и нови идеи. Неусетно мечът все повече започна да се налага над ятагана. Яне беше щастлив. Един ден се сети, че трябва всички тези техники да ги опише в книга. Това му напомни за презвитера Инокентий. Трябваше да напише книга. Може би ще я нарече “Китаб ал меч” (Книга за меча) и в нея щеше да опише и нарисува всичко, което беше видял и до което достигнаха двамата с Диньо.

Отначало двамата имаха много работа, историите на Яне бяха пресни и мечът много ги вълнуваше. Когато настъпи пролетта, историите

Ill том “Хайдут

383

III глава “Едирне”

вече бяха много пъти разказани и преразказани, работата понамаля, а мечът вече започна да им става по-лесен за въртене и двамата започнаха и да се поборват. Диньо беше щастлив да помага на самия башпехливан. Една вечер Яне му каза: