Хладна кожа

10

Когато стъпихме на острова, гледката се бе променила. Снегът покриваше дърветата и клоните крепяха белия товар. Пътят, който прекосяваше гората, не съществуваше, беше заличен. Нашите крака бяха първите, които стъпваха по девствения килим. Вместо обичайната мрачна атмосфера, вместо онази негостоприемна земя, слой слонова кост придаваше на нашето местожителство невъобразима нежност. Снегът затрупваше остатъците от битката, покриваше гранита и коничния връх на фара. Камарите смет, които трупахме навън на около петдесет метра, изчезваха от погледа ни под захарно одеало. Дори близките скали бяха увенчани с бял връх, който вълните се опитваха да ближат. Това ме опияняваше. Още не бях превъзмогнал срещата с жабоглавите дечица и ето че снегът възпроизвеждаше нежност, която ранява. Разтоварвахме динамита, а тялото ми извършваше работата в отсъствие на моята личност.

Батис не знаеше почивка. Военният му дух вече координираше първите задачи. Подредихме и преброихме шашките. Имахме достатъчно динамит, за да вдигнем във въздуха половин Лондон. В склада се съхраняваха стотици метри непромокаем фитил и три детонатора, както и квадратни каси със съответния лост във форма на „Т“. Бяха част от материалите, които по регламент се отпускат при строеж. Според разпорежданията, в случай на война трябваше да послужат за разрушаването на фара. Дали от небрежност или поради липса на компетентност, бяха забравили фитила и детонаторите в ъгъла.

Тук свършваха инициативите на Батис и на сцената излизаше моето въображение на поборник. Винаги ще имаме възможността да използваме шашките като ръчни бомби. Но аз се стремях към повече. Фитилът и детонаторите ни предлагаха допълнително предимство. Моята идея беше да създадем три опустошителни фронта.

Първите заряди ще подредим пред самата гранитна основа. Това ще бъде най-близката до нас защита и от съображения за сигурност — най-рехавата: не сме специалисти, не познаваме добре експлозивната мощ на динамита и ако прекалим, целият фар може да хвръкне във въздуха.

Вторият фронт ще се разположи на двайсет метра по-нататък, където започва гората. Няколко шашки, заровени в снега и свързани с фитил. В тази точка ще разположим основната мощ на експлозива. Много логично предвиждане, защото точно тук, между гранита и гората, очаквахме най-голям брой чудовища. Ще покрием разстоянието от бряг до бряг, разпределяйки мунициите в малки дупки.

Третият фронт ще бъде изтеглен още по-назад: във вътрешността на гората, замаскиран между дърветата. Имаше инструментална цел. Можем да възпламеним тази линия, когато ни е удобно. Преди втората, ако искаме да предизвикаме бягство, което да тласне масата чудовища към втората линия. Или отвъд нея, ако трябва да се избият само малкото оцелели, докато се оттеглят. Всяка линия е свързана с отделен детонатор и ще ги задействаме един по един според нуждата.

Работихме през целия ден. Правехме купчини от по десет шашки, връзвахме ги и съединявахме с един фитил, заравяхме ги и няколко метра по-нататък повтаряхме операцията. Накрая заровихме и фитила, метър по метър, чак до фара. Заковахме го на вратата; изкачваше се по камъка до балкона, където бяхме разположили детонаторите. Любимката също помагаше, без да знае какво прави. Пълнеше торби с пясък от плажа, добре натъпкани, които връзвахме за перилата на балкона като барикада. Това щеше да е нашето прикритие срещу предвидимия дъжд от шрапнели. Работихме като роби и надвечер бяхме приключили блестящо работата като същински военни сапьори.

— Днес ще останат много сираци — помислих на глас.

— Това е целта — отвърна Батис.

Изведнъж настъпи нощта. Но те не идваха. След като толкова дни устоявахме на прага на агонията, тази нощ те най-необяснимо не се явиха. Часовете отминаваха и нетърпението се превръщаше в изнервеност. „Къде са, къде са, къде са, по дяволите?“ — питах в пространството. Батис бе по-флегматичен страж. Ограничаваше се да следи обиколката на прожектора с цевта на ремингтона. Дупчейки тъмнината, светлинният лъч откриваше само безобидни снежинки. Никаква следа, никаква стъпка освен оставените от нашите ботуши не нарушаваше снежния пейзаж. Дланите ми се потяха. Непрекъснато свалях и слагах ръкавиците, или си изтръсквах снега от мустаците. Да не би пък снеговалежът да променяше навиците им?

Следващата нощ донесе малка промяна. Видяхме няколко, или по-точно ги чухме. Крякаха с гласовете си на земноводни в двата края на мрака, без никаква конкретна цел. Когато първите слънчеви лъчи се показаха, ги различихме: две, три, четири или пет, не бяха повече. Движеха се по края на гората напосоки и дори не се доближиха до нас. Нямаше смисъл да хабим куршуми, камо ли динамит. Следващите нощи — същото. Хем бяха там, хем ги нямаше.

Ситуацията се задържа така и най-странни идеи се въртяха в главата ми като мухи на торище. Често се отправях към трите линии с експлозиви, до навързаните и затрупани в снега снопове. Инспектирах стъпките им като следовател, на колене, търсех хищническата логика, която ги водеше. Дали бяха надушили динамита? Нима това многобройно стадо подозираше нова опасност, по-страшна от пушките, които вече познаваха? Понякога изненадвах самия себе си, докато издишвах пара през устата, търсейки смисъл в лабиринти от чудовищни стъпки. Ами ако бяха по-хитри от лисиците? Но експлозивните заряди бяха недокоснати. В границите на възможното, преди да затрупаме фитила го бяхме прекарали през тръби, каквито на фара имахме в излишък. Нищо от това не бе докоснато.

Докато изживявахме този междинен период, отново започнах да правя секс с любимката. Обичайният повод, за да я отведа със себе си, беше да ми помага да товаря динамит. През деня, поради липса на други занимания, увеличавах мощта на пълнителите с пластове железа, пирони, камъчета и всякакви други малки, но остри предмети, които ни бяха подръка. Къщата на метеоролога ми служеше много добре за целта. Буквално я разглобихме в търсене на материал. И след като напълнехме чувалите, или преди това я просвах на леглото и я обладавах.

Философията и любовта си запазват битки в невидими области. Но войната и половите сношения представляват ръкопашен бой. Съвкупявах се с любимката като един вид позволено изнасилване. Моите крайници не ми бяха достатъчни, за да обхвана тялото й в неговата цялост, повърхността на кожата й. В края на всяко сношение изпитвах истинска омраза към нея, към тази посланичка на ужаса.

Онова извънмерно удоволствие вече не беше новост. Но това не го намаляваше. Направих го два или три пъти, може би четири. След това изпитвах голяма тъга и се чувствах като изоставено дете. Бях любовник без любовница, изгубил се човек, който прави кръгове в пустинята. Печалното състояние на обиталището увеличаваше усещането за глуха линия. Мястото бе като малък Рим, опустошен от хиляда години варварски нашествия. Лежах с любимката до мен под мръсни и студени одеала, по-твърди от картон, а къщата, наполовина опустошена, ме гледаше, както една лупа гледа мравка. Течовете на тавана бяха замръзнали в пластове лед. Влагата извиваше дъските на стената, сякаш бяха слънчогледи. Вътре времето забавяше ход; животът се виждаше от перспективата на червеите. През онези дни там вътре се чувствах по средата между живота и смъртта. Всичко се свеждаше до два импулса — да убиваш и да любиш, и двете ми бяха отказани; те не идваха, а тя беше те.

— Днес ще дойдат — казваше понякога Батис с вид на земеделец, предсказващ времето. Но винаги бъркаше. Просто се бяха изпарили. Сега ни показваха не толкова благоразумие, колкото презрение. Ако ги виждахме, беше случайно. Чувахме малки групи да се движат извън ограничения спектър на прожектора. Скърцаха върху нощния сняг или ни дебнеха мълчаливо, но никога нямаха за цел фара. Човек можеше да си помисли, че прекосяват земните тъмнини на острова, следвайки някакъв път, че се отправяха към някаква конкретна точка и най-пряката пътека минаваше през гората. Това беше всичко. Един ден изстреляхме сигнални ракети с различни цветове срещу гласовете с надеждата да ги привлечем. Не се получи.

Никога не бих повярвал, че един ден ще желая да ни нападнат шепа чудовища. А факт е, че тяхното отсъствие сега ме докарваше почти до криза. Един ден видях Батис седнал отвън на стол. Изкарах и аз един стол. Моят беше със счупен крак и липсата на равновесие ме накара да падна много смешно. Имахме малко столове и бих могъл да го поправя много лесно. Вместо това го натроших, удряйки го в стената на фара. Счупих краката, облегалката, а после скачах върху останките, докато не остана нищо, напомнящо мебел. Батис ме гледаше и отпиваше от бутилка ром. Не отвори уста.

Друг път за малко не убих любимката. Не си спомням защо и всъщност няма значение. Струва ми се, че пренасяше дърва за горене. Носеше три, изпусна едно. Когато понечи несръчно да го вдигне, изтърва другото. Наведе се вземе второто дърво и й падна третото. Тъпото изпълнение се повтаряше до безкрайност. Отидох при нея. „Вземи дървата“ — казвах й. Опитваше се и се проваляше. С отворена длан я заудрях по врата. „Вземай дървата!“ Трепереше от страх. Хванах я за врата. „Вземай дървата!“ Изпищя за помощ и това ме вбеси. Да, щях да я убия, ако не беше се появил Батис:

— Kollege, това е една нищо и никаква жабоглавка.

Беше не толкова проява на милосърдие, колкото заявление за собственост, нека бъдем наясно. Това, че аз я измъчвах, нарушаваше върховното право на Каф над любимката, нищо повече.

— Да, жабоглавка. Една. Това е проблемът — казах аз. И се отдалечих.

Моята фрустрация се дължеше на умствени процеси, за които не бях сигурен дали искам да ги осъзная. На първо място, един очевиден въпрос: бях вложил капитала на своя живот в подводното приключение, бях рискувал кожата си на португалския кораб. А по някаква неразбираема случайност моите рискове съвпаднаха с апатията на неприятеля. Това ме разстройваше дълбоко. След нашия набег се чувствах като добър буржоа, който очаква възнаграждение за усилията си. Нещо повече — вярвах или исках да вярвам, че едно повсеместно избиване ще разчисти опасностите веднъж завинаги. От друга страна, имаше безпокойство, което не бях способен да облека в думи: самите чудовища. Ръчичката на стъклото на скафандъра. Сексуалността на любимката. Денем нарушената душевна дисциплина ми представяше видения като при пушач на опиум. Батис беше пред мен, жужеше едносрични думи и аз му отговарях. Но не внимавах. Пространството, което ни разделяше, се изпълваше с димни видения.

Виждах ръчичката под водата. Пръстчетата, които докосваха стъклото, толкова сигурни, толкова невинни. Виждах тялото на любимката. Виждах извивките му и споменът за това ме нападаше, сякаш въздухът беше екран. Всички аспекти на тази похот. Всичко тъй диво и същевременно лесно.

Най-голямото противоречие бе, че колкото по-голямо удоволствие получавах от нея, толкова повече я мразех. Тя бе представител на вида си и фактът, че те ми всяваха неизразим ужас, а тя доставяше неописуемо удоволствие, може би обясняваше нервните кризи, които получавах. „Мисли, мисли — казвах си и се удрях по челото с юмрук, — мисли, мисли.“ Но за мен да мисля не бе синоним на „разсъждавам“, а само на „планирам“. Действието изместваше разсъждението; когато се опитвах да обмислям нещата, мозъкът ми се противопоставяше, скърцаше като ръждясали панти. Бяхме се разположили в нападателното поле и не исках да го напускам.

— Батис — казах му един ден, — нека не ни напуска дързостта. Да им предложим нещо, да ги подмамим. Бихме могли да оставим вратата отворена.

Преди да е успял да се обяви против, се постарах да му обясня:

— Не е толкова опасно, колкото звучи. Като си помисли човек, могат да се изкачат по витата стълба само един по един. Стрелец горе на трапа може лесно да ги отблъсне. Но това няма да се случи. Искаме да се струпат около фара. Когато се съберат всички, ще ги хвърлим във въздуха.

Батис ме гледаше като девственица, която я очаква изнасилване. Цяла вечност, сам или с мен, бе отбранявал фара, без да допусне чудовищата да престъпят прага на неговата светая светих. А аз му предлагах да оставим вратата отворена, вратата на неговия фар.

— Хиляда чудовища мъртви, Батис — казах аз с цел числото да просветли ограниченото въображение на мъжа.

— Кой ще задейства детонаторите?

В този въпрос се проявяваше незрелостта на Батис. Има два вида бойци. Тези, които обмислят стратегии, и тези, които никога не са се освободили от детската склонност да трошат. Аз принадлежах към първата група, а Каф към втората.

— Вие лично — успокоих го аз. — Ако не възразявате, аз ще отбранявам стълбата, докато вие ги пращате в ада.

Така се разбрахме. Щом притъмня, отворих вратата. На всеки двайсет стъпала поставих по една запалена лампа. Така щеше да ми е лесно да ги видя и да ги спра, в случай че влязат. Достатъчно бе да покажа ремингтона през отворения трап. И най-лошият стрелец на света не можеше да пропусне целта.

— Е, какво? Виждат ли се вече? — питах.

— Не.

След малко:

— А сега? А сега, Батис?

— Не. Нищо. Няма нищо.

Исках да се уверя с очите си и, воден от нетърпение, излязох на балкона.

— Връщайте се на трапа — изкрещя Батис. — Връщайте се, мътните ви взели! Да не искате да ни избият?

Не му липсваха основания. Бяха напълно способни да избегнат лъча на прожектора и да ни изненадат. Но и аз не виждах нищо. Само слабата светлина на петролните лампи, разпределени по витата стълба. Всеки пламък светеше и потрепваше от лекия полъх на въздуха.

— Двама — каза Батис.

— Къде, къде? — извиках от моята позиция.

— На запад. Сега идват. Четири, пет. Не мога да ги преброя.

— Не стреляйте. Оставете ги да се приближат, най-важното е да видят отворената врата.

Този телеграфен диалог ми късаше нервите. Каф се движеше от единия край на малкия балкон до другия, взрян в нощта. Аз се целех с ремингтона в празното пространство, но гледах Батис и го питах час по час дали има новини, забравяйки своите задължения. Грешката можеше да е фатална. Шум от счупени стъкла привлече вниманието ми. Първите лампи бяха угаснали.

— Каф, вече са тук! — предупредих го аз.

Можех да чуя техния лай там долу. Едва-едва съзрях лапата, която нападаше третата лампа. Така губех видимост в цели сектори от стълбата. Долният етаж бе черен кладенец, дупка, откъдето долиташе концерт на земноводни. Но изведнъж едно самотно чудовище изкачи стълбите на един дъх, на четири крака. Вече не си правеше труд да гаси лампите и ясно различих пъплещото му тяло. Оцелелите лампи го осветяваха откъм корема и тази светлина изотдолу подсилваше дяволския му вид. Идваше към мен, тичаше срещу пушката. Дали да стрелям? Ако стрелях, другарите му отвън може би щяха да се откажат, а ние искахме масов погром. „Kollege, Kollege“ — чувах виковете на Батис. Нямах време да му обяснявам размишленията си, изчадието преодоляваше стъпалата с бързината на гущер. Но когато ни разделяха само десет стъпала, девет, осем, изведнъж спря. Последната лампа бе съвсем близо до лицето му. Вторачихме се един в друг. Аз — от отвора на трапа, той — на осем стъпала от цевта. Между нас имаше само светлина. Погледнахме се в очите, да, и тонове злопаметност изпълниха малкото пространство. Видя ми се като някое от явленията на свети Антоний; буквално се душехме, всеки претегляше силите и възможностите на другия. Ръцете му бяха разтворени и подпрени на следващото стъпало. Това ми позволи да видя една показателна подробност: липсваше му част от ципата и половин пръст. Почерняла гной и белези се сливаха в отвратителна кора. Беше онзи. Оттогава много неща се бяха променили. Аз вече не бях беззащитна плячка. Сега се мразехме, както могат да се мразят само равни. Инстинктът ме подтикваше да го ликвидирам още там. Интересът ми ме умоляваше да не го убивам, да го оставя да призове своите, вратата е отворена, отворена е, елате всички. Постигнах уговорка между волята и чувствата: ако изкачи още едно стъпало, ще изпразня пълнителя в него.

— Мърдай, сине на животинска Вавилония — прошепнах аз и се прицелих в него. — Само мръдни.

Излая. Но преди да се реши, ни прекъсна изстрелът на Каф. Стреляше срещу неговото племе. Моето чудовище отвори уста и се изплези, гримаса едновременно оскърбителна и безсилна. Върна се назад. Оттегли се бавно, без да ми обръща гръб. Напускаше всяко стъпало неохотно, като император, отстъпващ провинции. Когато изчезна, поисках обяснение от Батис:

— А динамита? Мога ли да знам защо, по дяволите, не възпламенихте експлозивите?

Моята разгорещеност не го извади от равновесие. Като аргумент изложи научни изчисления:

— Бяха прекалено много, за да ги оставим да влязат, и твърде малко, за да употребим динамит.

С това въпросът се изчерпа. Но беше постъпил правилно. Всичко, което бяхме желали, откакто се спуснах под вода до кораба, всичко, което бяхме очаквали ден подир ден, нощ подир нощ, ни споходи на следващия ден.

През деня валя сняг със скандинавско постоянство. Половинметров слой покриваше острова. Рано следобед слънцето вече захождаше, сякаш бързаше да се сбогува със света. Падаше с изненадваща скорост, повличаше сумрака след себе си, бягаше, отказваше да бъде наш свидетел. Любимката пя, без да спре и без да си почине от вечерта, със затворени очи. Разрушителна мелодия, която не бях чувал от нея преди. Спомням си как двамата с Батис се хранехме в железните паници в пълно мълчание. От време на време се споглеждахме или гледахме нея. Тревожеше ни повече от всякога. Но нямахме воля да я накараме да млъкне. Тези и други по-дребни знамения ни караха да предчувстваме приближаването на решителни събития.

Пушехме след вечеря. Батис си почесваше брадата и гледаше пода. Изведнъж се почувствахме като двама непознати, срещнали се на гарата.

— Батис — полюбопитствах аз, — вие участвали ли сте в някоя война?

— Кой, аз? — попита Каф без особен интерес. — Не. Но известно време работих като горски. Помагах на ловци, повечето богати италианци. Отстрелвахме елени, глигани, мечки… Такива неща. А вие? Имате ли военен опит?

— Да, в известен смисъл.

— Така ли? Никога не бих го допуснал. Участвахте в Голямата война? В окопите?

— Не.

След много дълга пауза Батис попита:

— В коя война тогава?

— В една патриотична война — разсъждавах от своя страна. — Предполагам, че се борих за родината. В моя случай тя също е остров.

Батис се почеса по врата:

— Така ли?

— „Татковина“, „отечество“, все „земя на бащите“ — засмях се аз. — Абсурдното в случая е, че съм сирак.

— Аз не бих воювал заради баща си, нито за неговата ферма — каза той и додаде шепнешком: — Тор, тор, тор…

Не си направих труда да споря. Винаги ставаше така. Привидно поддържахме диалог, а всъщност бяха кръстосани монолози. Настъпи мъртва пауза. Погледнах към небето, без да ставам от стола. Снеговалежът бе затихнал. Ще имаме пълнолуние. Преди луната да изплава се показаха падащи звезди, натрапници във виолетовия полумрак, кратки като пламъчета на кибритени клечки, така ефимерни, че нямаше време да си пожелаем нещо. Той, с едно детинско безпокойство:

— Кой спечели войната?

Бях се вглъбил в мислите си и вече не помнех за какво става дума.

— Коя война?

— Вашата — помогна ми той, изненадващо любезен. — Кой спечели? Патриотите от острова, или другите?

— Войната още не е свършила. — Отправих се към трапа с ремингтона на рамо. — Да не забравите да завъртите три пъти оста на лоста, преди да задействате детонаторите. Ако не се набере достатъчно енергия, не правят контакт.

Разпределих по стъпалата лампите, които ни оставаха. След това заех мястото си горе до трапа. Излегнат на пода, трапът — открит, и пушката в ръцете ми. Периодически питах Батис за новини.

— Не жабоглавци, ни следа от жабоглавци — казваше той, измъчвайки синтаксиса.

Измина половин час. Долу вятърът навя сняг през отворената врата. Но само сняг.

— Виждате ли ги, Батис? Виждате ли ги?

Не отговаряше. Аз се бях поучил от грешката си от предната нощ и не смеех да обърна глава. Не исках да изпускам от поглед долния етаж и отворената врата.

— Батис?

Хвърлих бърз поглед към него. Беше с гръб към мен на балкона, клекнал зад барикадата от чували. Нещо го бе парализирало, напомняше статуя от сол.

— Батис! — извиках, за да го изкарам от обзелото го вкаменяване. — Идват ли, Батис?

Не помръдваше нито мускулче. Принуждаваше ме да напусна позицията си въпреки волята си. Хванах го за лакътя:

— Много ли е студено? Искате ли да си разменим местата за известно време?

— Mein Gott, mein Gott…

Чух гълчава като приглушена канонада. Погледнах навън от балкона.

Броят им надвишаваше и най-болната фантазия. Пълнолунието, усилено от южната ширина, ни ги представи с празничното осветление на голям театър. Бяха толкова много, че покриваха пейзажа, гъмжаха из гората, клатеха клоните и събаряха къдели сняг. Бяха толкова много, че преливаха през клоните, люлееха се, качваха се, слизаха и се трупаха един връз друг. Пълчището бе тъй необятно, че десетки от тях се принуждаваха да приемат ролята на зрители и се скупчваха по скалите, на северния бряг и на южния, като влечуги на слънце. Тясно им бе, дори нямаше къде да помръднат горните си крайници, превъзбудени, бесни; като огромна купа с живи червеи за рибарска стръв. По-буйните напредваха през по-мудните, раняваха ги, ако се налагаше, стоварваха се върху лисите им черепи. Лепкава маса от сиво-зелена плът, която се спираше пред гранита, отстъпваше нерешително, сякаш очакваше заповеди от безименен водач.

— Батис! — извиках аз. — Детонаторите, възпламенявайте ги!

Но не ме чуваше. Долната му устна висеше, сякаш дърпана от обица. Стискаше пушката с две ръце, без да се прицелва.

— Батис, Батис, Батис — разтърсих го за раменете.

Той свали ремингтона още по-надолу. Гледаше ме, без да ме познае, и шептеше:

— Кой сте вие? Къде сме, къде сме?

Това ме потресе със страшна сила, най-вече защото го казваше мъж така сигурен относно простите истини. Не можех да разчитам на него. Но нямах време да му окажа помощ.

— Наведете се — ограничих се да му кажа, като го улових за врата. Батис гледаше гърдите и ръцете си, без да бърза, чужд на бедствието, което ни заобикаляше. В известен смисъл му завидях.

Трите детонатора бяха в пълна готовност. Исках да активирам най-напред шашките най-близо до гранита. Лостът стигна до дъното. В продължение на една секунда Батис, в умствено помрачение, и аз се гледахме като двама идиоти: не действаше. Но изведнъж страшен гръм ни накара да се проснем зад барикадата, закрили глави с ръце. Пламъците се издигнаха като вулканично изригване, парчета гранит и какво ли не се забиваха в чувалите, в стените, огъваха перилата, сякаш бяха от тел. Цялата постройка се тресеше. Имах чувството, че се накланя като кулата в Пиза. Когато отворих очи, пласт прах и пепел ни покриваше отвсякъде. Вътре в жилището се стелеше непрогледен облак; прехвърчаха орляци горящи сажди. Някъде там се долавяше силуетът на любимката, която пищеше ли, пищеше ужасена.

С лакти се изправих на барикадата. Дузини, стотици чудовища се бяха изпарили. Труповете бяха пръснати, агонизиращите се влачеха между мъртвите. Премигах, отрих бузите и челото си, и извиках:

— Батис, помогнете ми!

Оцелелите не обръщаха внимание на мъртвите. Напираха с вой към отворената врата. Полусъвзел се или съвсем побъркан, Батис стреля с пушката срещу гмежта. Аз също, с бързината на картечница. Беше невъзможно да пропуснеш целта. Умираха като фанатици, падаха и падналите спъваха тези, които идваха след тях.

— Продължавайте да стреляте — изревах и оставих пушката. — Не позволявайте да се приближат до вратата!

Моето намерение бе да активирам втория заряд, но битката бе тъй разгорещена, че сбърках: вместо да възпламеня динамита на втората линия, хвърлих във въздуха третата, по-отзад. Половината гора хвръкна нагоре.

Черно-гранатова гъба се издигна на двайсет и пет — петдесет метра височина. Въпреки слоя сняг, дърветата горяха като кибритени клечки и много от тях се изстрелваха във въздуха, въртяха се около оста на корените и падаха върху нас. Парчета от тела се набиваха върху коловете. Бомбардираха ни като топовни залпове и един череп се разби върху блиндажа на балкончето в момента, когато до нас достигна въздушната вълна. Повлече повечето чували и мен самия с мощта на тропически ураган. Изведнъж се озовах вътре в стаята. Влачех се на лакти сред гъст черен дим, който ме задушаваше. Подът беше застлан с пясък и искри, които прехвърчаха. Някъде навън динамитни заряди избухваха със закъснение под влияние на експлозиите. Дъхът ми лъхаше на сяра. Закашлях се, изплюх и видях любимката безпомощна в един ъгъл на къщата. За секунда разменихме погледи. Тя не разбираше нищо. Нито пък аз. Какво ставаше? Тази експлозивна мощ надвишаваше и най-оптимистичните ни предвиждания. Къде беше Батис? Дали бе паднал от фара като моряк от кораб? Да, Батис. Стана ми ясно, че през последните дни, докато аз преглеждах разпръснатите заряди и събирах парчета картеч, той не бе устоял на съблазънта да добави още шашки. Бяхме се разбрали за всеки случай да спестим част от динамита. Но несъмнено скришом бе използвал всичкия, с който разполагахме. Ако първата и третата линия с динамит за малко не ни убиха, какво щеше да стане, когато задействаме втората, с мощност колкото двете заедно?

— Батис!

Беше на балкона, невредим и мръсен. Нещо като лондонска мъгла размиваше очертанията му и му придаваше вид на призрак. Крещеше на чудовищата, превърнат в Голиат, обсебен от духове на валкирии, отвъд всякакво човешко разбиране. Голяма част от косата му беше изгоряла и димеше. Стреляше наляво и надясно с ремингтона с една ръка, сякаш бе пистолет, и проклинаше със стиснат юмрук. Невероятно как едно чудовище успя да се покатери между коловете и полуразрушената ограда на балкона. Каф му размаза черепа с приклада, пръсна го като диня, удряше пет пъти, шест, седем с особена жестокост, после с един ритник го запрати долу. Сетне вниманието му се насочи към последната кутия с детонатори.

— Батис, недейте, в името на това, което най-много обичате, не го правете — виках аз на колене, хванал го през кръста. — Ще ни вдигне във въздуха!

В продължение на няколко мига ме гледаше със снизхождението на феодален господар. След това каза:

— Отстранете се!

С един удар ме събори и аз паднах върху чувалите.

Под нас чудовищата се пържеха в капан без изход. Търсеха морето, а срещаха само огнени завеси. Много от тях тичаха обхванати от пламъци, все още живи. Пожарите бушуваха в по-голямата част от острова. Смесицата от нощ, обезумели чудовища и червени пламъци създаваше ефекта на китайски театър на сенките. Две трети от гранитната скала бяха изчезнали. До балкона стигаха гласове от лудница. Батис натисна лоста надолу.

Помислих, че островът потъва, като обстрелян с оръдия кораб. От север на юг се издигна горящ купол. В сравнение с това явление нашият фар беше смешно незначителен, по-уязвим от свещ при буря. Вълна от руини и черна кал се надигаше и покриваше цялото зрително поле. Писъците на чудовищата, на Каф, моите, всичко стихна отведнъж. Бях оглушал. Сред изкуствената тишина виждах как се движат устните на Батис. Виждах разкъсани тела да летят на невероятна височина. Виждах експлозията, подобна на живо същество, призовано от Батис. Равнодушен към апокалипсиса, Батис ръкопляскаше, танцуваше и проклинаше, сякаш бе под въздействието на напитка, приготвена от вещици. Една последна лавина нахлу през балкона, поток от лава, който ни покри със студена магма. Някаква вторична сцена от края на света.

Последвалото е без значение. Ние с Каф седнахме на разстояние един от друг. Избягвахме се, жертви на странно подивяване. Ако това бе победа, никой от двама ни не желаеше да споменава или да празнува тази кланица. Два часа по-късно започнах да чувам свирката на далечен локомотив. Постепенно ушите ми отново заотваряха врати към света на звуците и малко преди да настъпи денят почти се бях възстановил.

Приготвихме се за най-зловещата задача. С шалове и кърпи си запушихме носовете. Излязохме, когато ранната утрин осветяваше полето едва-едва, като със свещи. Беше ужасно. Езикът на пламъците бе боядисал фара в черно. Картечните попадения го превръщаха в лице, надупчено от най-жестока вариола. От чувалите на перилата, целите разпрани, все още се сипеше пясък като от пясъчни часовници.

Там, където беше избухнал последният заряд, зееше огромен кратер. Що се отнася до чудовищата, те бяха проснати навсякъде, сякаш поразени от ангел-отмъстител. Невъзможно бе да се преброят труповете. Бяха навсякъде. Много се носеха в морето. Разкъсани, почернели, мумифицирани от въздействието на огъня крайници. Свити, със схванати лапи и зеещи усти. Винаги ще помня тази смрад на изгорена плът, напомняща миризмата на врящ оцет. Някои тела бяха загубили толкова плът, че ребрата им, прегорели, стърчаха като черни пръчки. Други още мърдаха. Това, че ги доубихме, трябва да се разбира по-скоро като проява на състрадание, отколкото нещо друго. Вървяхме между мъртвите и когато виждахме някакво движение, ги пробождахме във врата: аз с един дълъг нож, а Каф с харпуна си. Но гледката събуди най-садистичното у Батис.

Един от тях бе загубил единия си крак догоре, а другия крак до коляното. Бе се превърнал в торс, който се влачеше на лакти. Вместо да го доубие, Батис му препречи пътя. Чудовището видя ботушите, които му пречеха да продължи. С няколко конвулсии смени посоката. Батис пак застана между него и брега и така отново и отново. Но чудовището не се предаваше, с движения на охлюв и биволско упорство се стремеше към морето.

— Довършете го, проклет да сте! — смъкнах аз кърпата от лицето си и се провикнах. Той се позабавлява още малко. След това прониза врата му с харпуна.

Потопихме телата си в морето за неопределено време. Още не бяхме приключили, когато видях любимката на балкона. Седеше със сгънати крака и се държеше за перилата, сякаш вързана с вериги.

— Боже мой — възкликнах аз, — погледнете я.

— Сега пък какво й става? — попита Батис.

— Боже мой, та тя плаче.