Хладна кожа

3

След писмото нямах сили да продължа с разопаковането на багажа. Грохнах на едно дървено столче като облъскан пътник. Какво да правя? Моментът не бе подходящ за отпускане. Тъгата не се преодолява с покой, та реших да мобилизирам енергията си. Помислих, че няма да е зле да отскоча пак до фара. Дори да не се сдобря с пазача, поне ще се раздвижа и ще прогоня спомените. Можеше умопомрачението на човека да е било само временно. Затърсих му оправдание. Нали капитанът нахлу в дома му, без да се церемони, наперен като креслив петел. При това го сварихме заспал. Всеки съвестен фараджия денем спи, а нощем бди светлината на прожектора да не секне. Ние на кораба бяхме свикнали на безразборно човешко общуване, което понякога минаваше границите на обикновеното приличие. Той обаче — не. Каква ли е била изненадата му да види изведнъж двама непознати тук, на края на света?

Цялата жизненост на острова бе съсредоточена в гората. Но колкото повече напредвах през растителността, толкова повече имах чувството за живот в латентно състояние, случаен, страхлив и ялов. Гъсталаците например протягаха дебели клони, наглед много яки. При огъване се трошаха като моркови. Един ден щеше да дойде зимата и снегът щеше да изпотроши дърветата като с чук. Тази гора напомняше армия, която подписва поражението преди битката. По средата на пътеката се спрях — забелязах голяма мраморна плоча с прост бронзов чучур на нея. Беше прикрепена отвесно към една естествена стена в релефа, с рамка от черен мъх. Добро разположение — други издигнатости на терена нямаше, там се бе образувал малък водоем. Струя вода бликаше непрекъснато от чучура, пълнеше голяма желязна кофа и преливаше. Празна кофа чакаше встрани. Разбрах, че се намирам пред чешмата, която снабдява фара с вода.

Любопитно е как избираме какво да попадне в полезрението ни. Когато с капитана минахме оттук първия път, не бях видял чешмата. Не се бяхме вгледали, защото търсехме по-важни знаци. Но щом се оказах сам-самичък, бронзовият чучур, който бълваше вода, погълна цялото ми внимание. Приближих се и над него видях надпис с разкривени букви. Гласеше следното:

Дожаля ми. Сбогом, надежди за взаимно разбирателство. Плочата говореше за разстроен, безвъзвратно изгубен разсъдък. Както и да е — нямах нищо по-добро за вършене и продължих към фара. Като стигнах в подножието на постройката, установих, че вратата е залостена.

— Ехо, ехо — развиках се като капитана сутринта.

Никой не откликна, единственият шум, който достигаше до мен, бе прибоят в близките скали. Пак се сетих за надписите на чешмата. Пазачът явно бе много тщеславен, щом всички издълбани в камъка изречения започваха с името му. Дали заради разклатената си психика, или от крайна самовлюбеност — недостатъци, които често вървят заедно, — той изпитваше остра необходимост да утвърди идентичността си. Хрумна ми нова стратегия и взех да викам името му:

— Батис! Батис! — крещях, свил длани като рупор. — Батис, Батис! Хей, Батис! Ехо! Моля, отворете! Аз съм метеорологът!

Мълчание. На шест-седем метра над вратата се намираше балконът. Бях го зяпнал в очакване да съзра фигурата на пазача. И понеже той така и не се показа, а аз гледах ли гледах, очите ми попаднаха на други неща. Видях например, че основата на балкона е укрепена с дървени прътове. При предишното си посещение ги бях взел за грубо сковано скеле. Нищо подобно. Не следваха формата на железните подпори, които образуваха триъгълник със стената и носещите греди на площадката. И бяха много остри. Целият балкон беше опасан с изпилени колове, настръхнал като таралеж. Задуха вятър и се разнесе дрънчене на метална дреб. Приземната част на фара беше овъртяна с въжета, захванати за дебели пирони. От тях висяха празни консервени кутии, често две по две. Вятърът ги удряше една в друга и в стените със звън на говежди хлопатари. Имаше и други непонятни подробности: от фугите между камъните стърчаха гвоздеи с върха навън. Гвоздеи и натрошени стъкла, безкрайно количество отломъци, които лъщяха на слънцето със синкави и червени отблясъци. В горната част нямаше нито стъкла, нито гвоздеи. Горе-долу докъдето би стигнал човек, стъпил на средно висока стълба, каменните блокове бяха заздравени с нещо като хоросан, от който добиваха здравината на непристъпните градски стени на инките. Помежду им не би се вмъкнало и нокътче на новородено. Заобиколих фара: цялата постройка бе защитена с тези нелепи съоръжения. Когато отново застанах пред вратата, видях Батис Каф на балкона. Прицелен в мен с чифте. Въпреки първоначалното си смущение, не допуснах да ме стресне:

— Привет, Батис. Помните ли ме? — попитах. — Бих желал да поговорим. В края на краищата сме съседи. Интересно съседство, а?

— Ако се приближите, ще стрелям.

Опитът ми показваше, че когато някой има намерение да убива, не заплашва, а рече ли да заплашва, няма намерение да убива.

— Вразумете се, Батис — настоях, — благата дума…

Не отговори и продължи неотклонно да ме държи на мушка от балкона си.

— Докога ви е договорът? — попитах, колкото да кажа нещо. — Скоро ли ви идва смяната?

— Вървете си, или ще ви убия.

Друго, което знаех от опит, бе, че реши ли някой да мълчи, единственият начин да го разговориш е чрез мъчения. А аз не бях мъчител. Свих рамене и си отидох, без да бързам. Преди да вляза в гората, се обърнах. Не бе мръднал от балкона — разкрачен, в позата на ловджия. Дори беше зажумял с лявото око.

Останалата част от деня мина без премеждия. Доподредих къщата, обзет от странно чувство. Бях прехапал долната си устна до кръв, без да съзнавам какво правя. Но това, че отворих една бъчонка коняк, си беше съвсем съзнателно. Полупиян, полутрезвен, полутъжен, полувесел, стъкмих огън в огнището. Взех да пуша и да хвърлям угарките в пламъците. Безброй поети възпяват носталгията по родината. Мен обаче поетичното изкуство никога не ми е било присърце. Мисля, че болката е предсловесно състояние, поради което всяко словесно описание на болката е напразно усилие. При това вече нямах родина.

Потънал в меланхолични разсъждения, едва обърнах внимание как падна мракът. В такива краища на света нощта не известява пристигането си, а превзема с щурм. Подскочих — здрачното ми жилище внезапно лумна в силна бяла светлина, която моментално изчезна. Фарът. Батис го бе запалил, прожекторът започваше своето въртеливо движение и при всеки кръг, който описваше, се врязваше в моите прозорци. Не разбирах. Прожекторът ме осветяваше фронтално. Това показваше, че ъгълът му е много нисък и не върши работа на по-далечни кораби. „Ама че дивак“ — си помислих. Можех да приема, че е дошъл на острова в търсене на уединение. Но начинът, по който упражняваше самотата си, ми беше толкова чужд. За мен истинската самота бе вътрешна и не изключваше вежливите взаимоотношения с евентуални съседи. Той вършеше точно обратното — отнасяше се с всички като с прокажени. Както и да е, в този момент чудатостите на Батис малко ме интересуваха.

Помня, че запалих една петролна лампа. Седнах и започнах да си правя план-график на задачите. Бях на писалището. Точно отсреща, в дъното на стаята — огнището. Вдясно от мен — входната врата и леглото, спартанско като корабната ми койка. На другата стена бяха опрени купчина сандъци и пакети, всичко съвсем семпло. Не след дълго чух игриво, едва доловимо топуркане. Като малко стадо кози, което притичва в далечината. Заприлича ми на дъждовен ромон, пляскане на самотни едри капки. Станах и погледнах през прозореца до мен. Не валеше. Пълнолунието беше посипало с червени отблясъци морската повърхност. Светлината падаше върху побитите на плажа дънери. Напомняха на неподвижни човешки крайници. На каменна гора. Обаче не валеше. Без повече да си блъскам главата, се върнах на мястото си. Тогава видях каквото видях. Онова. „Лудостта ми е откраднала очите“ — помислих си.

В долната част на вратата имаше нещо като вратичка за котки. Кръгла дупка с малък подвижен капак. Ръката се беше промушила през нея. До рамото, гола и много дълга. С движения на епилептик опипваше от вътрешната страна. Нима търсеше дръжката на вратата? Това не беше човешка ръка. Виделината от петролната лампа и огъня не беше кой знае каква, но различих на лакътя три костици, по-малки и по-ръбести от нашите. Нито грам тлъстина, само мускули, кожа на акула. Но най-ужасна бе китката. Пръстите, почти до ноктите, бяха свързани с ципа.

След смайването ме връхлетя прилив на паника. Нададох изплашен вик и скочих от стола. Като ме чуха, хор гласове отговориха. Бяха навсякъде. Тълпяха се около къщата и крещяха с нечувани тонове, нещо средно между рев на хипопотам и квичене на хиена. Толкова кошмарно ме беше страх, че сам не можех да си повярвам. Погледнах през друг прозорец, загубил ума и дума.

Не че ги виждах. По-скоро ги засичах по усет. Бяха поне педя по-високи от мен и по-слаби. Стрелкаха се около къщата, пъргави като газели. Кръглата луна изписваше профилите им. В мига, в който очите ми ги фокусираха, те се разбягваха от ограниченото зрително поле, което ми предоставяше прозорецът. Някое от съществата замираше, почваше да върти чевръсто глава като колибри, изпискваше, хукваше, връщаше се, към него се присъединяваха още две-три и, Бог знае защо, се втурваха в друга посока. Всичко това с мълниеносна бързина. Зад себе си чух трясък — бяха счупили стъклата на противоположния прозорец. Това ненадейно ме превърна от зрител в жертва. Свети Патрик, опитваха се да нахлуят в къщата! Добре че бяха неовладените им инстинкти… Малкият правоъгълник на прозореца лесно щеше да пропусне гъвкавите им тела едно по едно. Ала тях треска ги тресеше, всички напираха да се вмъкнат вътре, та го бяха задръстили. Фарът освети сцената. Кратък миг на абсолютен ужас. Шест, седем ръце, размахани като пипала, а зад тях виещите лица от долната земя — амфибии, очи като яйца, зеници като топлийки, дупки вместо ноздри, без вежди, без устни, широка паст.

Действах повече по нюх, отколкото разумно. Грабнах от огнището една дебела цепеница и с вик заудрях гърчещите се крайници. Захвърчаха искри, пръски синя кръв, вопли и късчета обгоряло дърво. Когато и последната ръка се изсули навън, изхвърлих цепеницата. Прозорците имаха вътрешни капаци. Исках да ги затворя и да пусна резето, но последната лапа се стрелна обратно и ме стисна за гърлото. Сам се изненадвах от самообладанието, което проявих. Вместо да задърпам цялата китка на изчадието, първата ми реакция бе да хвана един пръст и да заизвивам. Счупих го. Отскочих. В един празен чувал наринах жарава и я изсипах през прозореца. Парливият дъжд предизвика невидими проклятия и в последвалата пауза треснах дървените капаци колкото се може по-бързо.

Оставаха три прозореца, всичките отворени. И настана една смъртоносна надпревара… Аз се юрках от прозорец на прозорец, затварях капаци и дърпах резета. Те някак си разбираха положението и заобикаляха къщата към следващия прозорец. Следях придвижването им по възбудените до немай-къде гласове. За щастие все аз пристигах пръв. Когато затворих и последните капаци, разочарованието им се изрази в протяжен сърцераздирателен вой, групов стон на десет, единайсет, дванайсет гърла, знам ли, страхът се отразява на способността за преценка.

Продължиха да се навъртат отвън. Отчаяно се мъчех да измисля какво да сторя и затърсих оръжие. Брадвата, брадвата, брадвата — ме насочваше моят мозък. Но не я виждах, нямах време да я търся, та се задоволих с една лопата. Сега чудовищата дружно думкаха по единия от прозорците. Черчевето играеше, но резето удържаше. Не се ръководеха от никаква специална тактика, удряха без ред и без мисъл. В подобни условия дори не можех да се защитавам, а само да очаквам неизвестното. Сетих се за ръката в котешката вратичка. Продължаваше да е там. Гледката ме докара до ръба на нервния срив. С цялото насъбрано напрежение и с ярост, на каквато не вярвах, че съм способен, се впуснах срещу отвратителния израстък. Първо замахнах с дръжката на лопатата като с палка, после заблъсках с острието, за да го срежа, но нещото не се отказваше. Накрая явно му разкъсах някоя вена, защото шурна обилна кръв и ръката се изтегли с бързината на гущер.

Осакатеното чудовище надаваше жалостив хленч. Другарите му също заплакаха. Блъскането по прозореца спря. После настана тишина. Най-ужасната, която някога бях чувал. Знаех, сигурен бях, че са наблизо. И ненадейно заскимтяха в хор. Мяучеха като котенца, които викат майка си. Едно накъсано, нежно, трогателно, беззащитно мяукане. Сякаш ме подканяха — излез, излез, стана недоразумение, не ти желаем злото. Но не ги вълнуваше дали им вярвам, по този начин само подхранваха ужаса ми. Контрастът между гласовете и намеренията им не можеше да бъде по-зловещ. Тъй както зовяха томително, не спираха да налитат ту срещу вратата, ту срещу залостените прозорци. „Не ги слушай, за Бога, не ги слушай“ — си повтарях. Подпрях вратата със сандъци. Хвърлих още дърва в огъня, в случай че им хрумне да проникнат през комина. Гледах тревожно тавана. Покривът беше от каменни плочи. Ако речаха, можеха да ги раздигнат и да се вмъкнат и оттам. Но те не сториха нито едното, нито другото. През цялата нощ светлината на фара монотонно се процеждаше през процепите на къщата при всяка своя обиколка. Тънки дълги лъчи, които идваха и си отиваха с точността на часовников механизъм. През цялата нощ изчадията нападаха ту прозорците, ту вратата и при всяко нападение ми се струваше, че някой подстъп ще поддаде. След това се възцари дълго мълчание.

Фарът угасна. Крайно предпазливо отворих един прозорец. Нямаше ги. На хоризонта се стелеше нежна теменужено-оранжева ивица. Строполих се на пода като чувал, все още вкопчен в лопатата. В мен се бореха няколко нови и непознати чувства. Скоро над водите заплава невзрачното Слънце. Обикновена свещ в тъмнината щеше да топли повече от тая забулена в облаци малка звезда. И все пак беше Слънцето. По тези ширини на Южното полукълбо летните нощи траят изключително кратко. Несъмнено току-що бе превалила най-кратката нощ в моя живот. Но усещането беше като за най-дългата.