Хладна кожа

17

Бях пиян три дни и три нощи. Или може би бяха повече. Алкохолът и времето играеха на криеница. Пиянството бе място, където хрумванията се въртяха в спирала. И нищо повече. Пиех и така живеех зад завесата, сякаш представлението нямаше да започне никога. Понякога, след залез-слънце, правех опит да отбранявам балкона. Единственото, което постигах, беше да заспя сред етилови изпарения. Сутрин пръстите ми бяха морави. А допирът с железния спусък за малко да ме принуди да ампутирам показалеца си. Живеех, защото индовите планираха много добре последното си нападение; живеех единствено благодарение на страхопочитанието, придобито чрез изстрели. Каква жалка утеха.

Но пиянството ми предлагаше повече предимства, отколкото неудобства. Преди всичко по-малко желаех Анерис. Също така я облякох, за да си спестя гледката на ослепителната й голота. Черен вълнен пуловер с огромни кръпки от чувал. Ръкавите бяха по-дълги от ръцете й и дрехата я покриваше до коленете. Когато бе близо до мен, понякога я ритах, без да помръдна от стола си.

И въпреки това колко безплодни напъни. Моята отмъстителност само потвърждаваше една измамна власт, по-крехка от властта на империя, защитавана от димни стени или от оловни войничета. Когато бях прекалено пиян или прекалено трезвен, се стопяваха всички преструвки. Тя не се съпротивляваше на моите нападения. Защо да го прави? Колкото повече се стремях да се показвам пълновластен, толкова по-ясно лъсваше моето мизерно състояние. Всеки път, когато я обладавах, отново се уверявах, че живея в затвор, ограден с пустини вместо с решетки. И де да ме водеше едната похот! В повечето случаи жалък плач ме прекъсваше, още преди да съм започнал. Да, бяха повече от три дни пиянство, много повече.

Последната от онези сутрини Анерис се осмели да ме събуди. Дърпаше ме за крака с всичките си сили, но едва успя да ме накара да отворя очите си. Под плътта на ноздрите се беше настанила болка, която вече познавах, последствие от злоупотребата с джина. Вдишвах захар. Дори и в полубезсъзнание, успях да пресметна: да не й обръщам внимание би ми създало по-малко неудобства, отколкото усилието да я отблъсна. Но тя настояваше и започна да ме дърпа за косите. Болката се смеси с яростта и все още слепешката, направих опит да я ударя. Тя ме избягваше и чирикаше като възбуден телеграф. Хвърлих бутилка по гъвкавите й форми, после още една. Най-накрая избяга през отвора на трапа, а аз изпаднах в една от онези толкова горчиви и неприятни фази на вцепенение.

Не можех нито да заспя, нито да се разсъня напълно. Колко време загубих в това безпомощно състояние? Мозъкът ми беше открит площад, пренаселен с пророци и демагози. Ясните мисли се смесваха с невъобразими безсмислици без никаква йерархия и не можех да различа едните от другите. Полека-лека се наложи простият довод, че Анерис е трябвало да има много сериозни причини, за да притеснява един толкова сприхав пияница.

Зората се подаваше от балкона с интелигентна свенливост, сякаш слънцето откриваше острова за първи път. Сега можех да ги чуя, във вътрешността на фара, под мен. Какофония от тонове, която се издигаше по стълбите. Устата беше частта от мен, която се съпротивляваше най-много. Нижеше думи като смъртник: пушка, катинар, сигнална ракета. Но не направих нищо. Единствено можех да гледам отвора на трапа, подвластен на странна хипноза.

Една ръка отвори трапа. Две позлатени ленти на ръкава. После се появи капитанска фуражка с отличителните знаци на Френската република. А след това две недоброжелателни очи, излъчващи нетолерантни идеали, и дълъг месест нос, както и руси, също много дълги бакенбарди. Устата пушеше хаванска пура. Индивидът влезе, без да се заглежда специално в моята особа. Почти бе влязъл в помещението, когато една бутилка, която носеше в джоба на куртката си, го заклещи. Излезе от това положение с рев:

— Специалист по морска сигнализация! Можете ли да ми обясните защо не отговаряте, когато ви викат? Какво се е случило на това дяволско островче? Какво бедствие го е сполетяло? Земетресение? Мислех, че това не е сеизмична зона.

От три дни не се беше бръснал и синкавата брада го загрозяваше. Сивият му шинел бе прояден от армия гризачи, сякаш не беше стъпвал на пристанище от години. Като цяло видът му навяваше представата за дезертьор от военния флот, отдал се на пиратство. Екипажът вонеше на казармена дезинфекция и на по-лоши неща. Бяха моряци от колониите, повечето азиатци или метиси. Всеки бе облечен различно, липсваше униформа според норматива и това им придаваше вид на наемници. Те никога не биха разбрали вълнението, което предизвика у мен самото им присъствие. Живеех откъснат от света повече от година; сетивата ми бяха привикнали на повторението. И изведнъж ме обграждаха десетки нови лица, кресливи гласове, забравени миризми. По собствена инициатива се впуснаха да пребъркат помещението с намерението да го плячкосат. Сред тях изпъкваше едно много младо момче, очевидно семит, с черни къдрици и железни очила. Той се въздържаше от всякаква амбиция. Не беше моряк и бе облечен по-добре от останалите. Чиновнически одежди, малко или съвсем неподходящи за морския живот. Една верижка, която потъваше в джоба на жилетката, говореше за скрит часовник. Мъжете имаха онези черти на лицето, които издълбава постоянната липса на дисциплина. Скулестото лице на евреина обаче имаше изражението на човек, чел прекалено много безсъдържателни книги. Кашляше силно.

— С кого говоря? Какъв е чинът ви? — питаше капитанът. — Ням, ранен, болен, не ме ли разбирате? Какви езици знаете? Как се казвате? Отговаряйте! Да не сте полудели? Ясно, луд е. — Спря се и взе да души въздуха. — Откъде идва тази животинска смрад? Ако рибите се потяха, щяха да миришат така, цялата къща вони.

Някои моряци се засмяха. Смееха се на мен. Бяха видели, че почти няма какво да се задигне и сега ми отделяха повече внимание. Евреинът прелистваше едни много оръфани официални документи и каза:

— Преди да отпътуваме от Европа, поисках от министерството копие от международния регистър на отвъдморските назначения. Тук фигурира някой си Каф, Батис Каф. — Повдигна очи със съмнение. — Или поне така изглежда.

— Каф? Специалист по морска сигнализация Каф? — попита капитанът.

— Предполагам, не съм сигурен — призна евреинът, намествайки очилата си. — Това е единственото име, което фигурира в официалния регистър. Но не се уточнява нито поданството, нито длъжността. Дори не се пояснява кое ведомство го е изпратило, кога и с каква точно мисия. Единствено се посочва, че е назначен на този остров. Вината е на мореплавателната корпорация, която си запазва правото да изпраща на държавната администрация списъка на експатрираните специалисти. Прави го без желание и твърде зле. Когато се върна, ще се оплача. Тази политика е във вреда на собствените им служители. Тоест на мен. Как е възможно! Всички страни си обменят данните за международните станции. Вместо това корпорацията крие имената. При това става дума за някаква нищо и никаква метеорологична обсерватория!

Но интересите на евреина и капитана бяха много различни, един краткотраен съюз. Капитанът бе практичен човек. Подробностите не го интересуваха и той настоя:

— Специалист по морска сигнализация Каф: този човек идва да замести предишния метеоролог. Но не знаем къде е той. Ако не ни дадете задоволителен отговор, ще трябва да заключим, че вие сте отговорен за неговото изчезване. Разбирате ли в какво сте обвинен? Отговорете! По дяволите, отговорете! Къщата на метеоролога се намира в съседство, това е малко островче, няма как да не знаете какво е станало с него! Да не смятате, че тези маршрути са голямата печалба от лотарията? Тръгнах от Индокитай по посока на Бордо, но Корпорацията ми нареди да се отклоня с хиляда морски мили, за да взема някакъв човек. А сега се оказва, че не го намирам. Тук, точно тук, на един остров, където има по-малко земя, отколкото на пощенска марка!

Погледна ме вбесен, в очакване енергията на очите му да ме сплаши или пък напрегнатото мълчание да ме накара да заговоря. Не постигна нито едното, нито другото. Направи жест с ръка, че се предава. Голяма част от авторитета му се дължеше на взаимоотношенията, които поддържаше с пурата си. Изпусна толкова плътен дим, че бих могъл да го дъвча. Обърна се към младия евреин:

— Мълчанията обвиняват самите мълчащи, аз смятам, че той е виновен. Ще го взема със себе си, за да го обесят за врата.

— Мълчанията също така могат да бъдат голяма защита — каза младежът, който прелистваше една книга. — Припомнете си, капитане, че ви възложиха да ме докарате до острова, защото корабът, който първоначално трябваше да ме превози, претърпя тайфун. Забавихме се цели месеци. Кой може да знае как е понесъл самотата предишният метеоролог? А ако се е случило някакво нещастие, този мъж повече прилича на свидетел, отколкото на отговорен за случилото се.

Изведнъж капитанът насочи вниманието си към един азиатски моряк, който все още пребъркваше чекмеджетата. Преди морякът да се усети, вече беше получил три юмрука по врата. Капитанът прибра една сребърна табакера, която беше откраднал. Разгледа я строго, без да вади пурата от устата си, и миг след това табакерата изчезна из дълбинните джобове на куртката му. Еврейчето не се трогна. Сигурно беше свикнало на такива сцени. Обърна се към мен много благовъзпитано, посочи ми книгата на Фрейзър и попита:

— Не сте ли се наслаждавали на друго четиво през цялото това време? Трябва да знаете, че републиката на словото е променила посоката си. Понастоящем тя служи на много по-възвишени интелектуални принципи.

Не, грешеше. Нищо не се беше променило. Достатъчно бе да погледна тези мръсни мъже, които нахлуха във фара като орда клиенти на публичен дом. Мъже, които, докато той говореше за върховете на интелекта, принизяваха всичко, до което се докосваха. Да погледне мен, мъж, който не се страхуваше, че ще го обесят, а много повече се страхуваше да живее близо до такива хора. Мъж, който бе избрал изгнанието пред безредието и вече не беше способен да извърви обратния път. Горкото момче. Преливаше от самомнение. Ако имахме везни, щях да го предизвикам да сложи всички свои книги на едната везна и Анерис на другата.

Естествено, заплахите на капитана бяха кух израз на суета. Аз бях само пречка и така се отнасяха с мен. По едно време си свали фуражката и се развика. Налагаше подчинените си с фуражката и им крещеше на смесица от френски и китайски или нещо друго и докато се усетя, вече ги нямаше. Все още ги чувах по стълбите на фара. Равни части заповеди, ругатни и обиди се преплитаха безотговорно. След това — нищо. Отидоха си, както бяха дошли. Морето беше по-развълнувано от обикновено; някои вълни удряха фара и тракаха като камък върху камък. Други напомняха лъвски рев. Много хора са виждали призрак, но аз имах чувството, че съм първият човек, посетен от цяла група. А може би призракът бях аз.

През целия ден не мръднах от балкона. Действителният обект на моето внимание беше моето собствено любопитство. От толкова много време не бях виждал група хора, че всичките им движения ми се струваха изключителни. Преди да си отидат, поправиха къщата на метеоролога. Вършеха го с нежелание, принуждавани от заповедите на капитана. Когато вятърът беше подходящ, можех да чуя шума от инструментите и яростния глас на този мъж. Но дори той не влагаше старание. Караше им се прекалено театрално, нещо средно между неговото задължение и желанието му да отплава колкото се може по-скоро. Видях малък стълб от дим, също и човешки фигури. Сега капитанът повече пиеше, а по-малко пушеше. Почти не обръщаше внимание на това, което младият евреин му предлагаше. Отпиваше направо от една манерка, като си показваше гърба, когато той проявяваше прекалена настойчивост. Искаше да си отиде.

Какво са нашите чувства? Новини, които ни осведомяват за нас самите. Корабните лодки напуснаха плажа преди да се стъмни, а аз не чувствах нищо, нищо, дори носталгия. Корабът се стопяваше на хоризонта. Коминът на метеоролога димеше. Зад мен трапът изскърца и се отвори. Не беше нужно да се обръщам, знаех, че е тя. Кой знае къде се беше крила.

Възстанових силите си, като изядох една консерва с бакла. Подсвирвах с уста и Анерис незабавно ми се подчиняваше. Прибра масата и се съблече бързо-бързо. Посвоему беше доволна. Предполагам, че моето пиянство е било непредвидено и объркващо събитие за нея. Но не беше така. Ето, бях верен и не изисквах повече от това, което тя искаше да ми даде. Аз също се събличах. Свалях си последния пуловер, когато тя промени позата си. Прави електрическа гримаса. Сяда с кръстосани крака. Пее говорейки, или говори пеейки.

Кръвта отново потече във вените ми. Да стегна блиндажа на вратата, да запаля светлините на фара, да разпределя малкото муниции, които ми оставаха. Трябва ми една сигнална ракета под ръка, Боже мой, остават ми много малко. Всичко наред ли е? И да, и не. Всичко беше наред, да. Нещата бяха така добре подредени, че вече не се нуждаеха от мен.

Индовите нахлуха на острова от източния и от западния бряг едновременно. Бяха две малки групи, които преди нападението се събраха в гората. Приближиха се до фара със скокове. От време на време светлините на фара осветяваха по две очи. Някои бяха металнозелени на цвят. Докато се прицелвах в тях, си припомних един стар боен наръчник от съпротивата: бунтовниците ще нападат една укрепена позиция единствено през нощта и при условие, че разполагат с числено надмощие, особено в случай на по-слабо въоръжение. А ако могат да избират между две вражески позиции, винаги ще се спират на по-малко укрепената. Може да изглежда просто здрав разум, но на бунтовниците по призвание са им нужни големи уроци по здрав разум.

Изчезнаха и минута по-късно виеха на другия край на острова. Редът на нещата вече не изискваше този мъж, моя милост, който спокойно чистеше пушката си, докато слушаше изстрелите. Този мъж, който се преструваше на глух, когато друго човешко същество се бореше за живота си там, на същия ъгъл. И като си помислим, какво бих могъл да направя? Да съобщя на капитана, че ни заобикалят един милион индови? Да изляза от фара сега, посред нощ? Преброих поне девет изстрела и ми хрумна единствено, че би трябвало да бъде забранено да се прахосват муниции така глупаво.

На другия ден отидох дотам. Много гъстата мъгла не ми позволяваше да го видя, докато не стигнах почти до вратата. Беше горе-долу жив, доколкото можех да видя. Като зелка в главата и с подпухнали очи. Все още беше облечен като застрахователен агент. Островът никога не бе виждал по-неподходящо облекло. Ако бях запазил дори бледа сянка от чувство за хумор, щях да прихна. Бяла риза без копчета, черно сако, черни смачкани и раздърпани от битката панталони. Дори разхлабената вратовръзчица още висеше на врата му. Едното стъкло на очилата му се бе напукало като паяжина, обувките му — изцапани с кал. За една нощ се беше превърнал от дребен буржоа в парий без родина. В дясната си ръка държеше все още димящ пистолет. Това малко оръжие парадоксално му придаваше още по-беззащитен вид. Доприпка до мен през мъглата:

— Господин Каф, слава Богу! Мислех, че никога вече няма да видя човешко същество.

Не казах нищо, той беше само призрак от плът. Докато пребърквах колибата му, ме следваше като кученце. У някои хора допирът с преизподнята предизвиква многословие. Той много говореше, а аз изобщо не го слушах. Двата сандъка с муниции бяха под два големи чувала с варива. Имаха формата на малки ковчези. С железен лост отворих капака на първия и настъпи тишина, сякаш бяхме отворили гробница на светец. Разбърках куршумите.

— О, Господи! Наистина — каза той, коленичил до мен. — Съвсем сигурно е, че има пушка в някой друг сандък. Регламентът задължава експатрираните метеоролози да поддържат минимален арсенал. Снощи не си спомних за това. Не можех да мисля за нищо. За щастие носех този пистолет, за да се защитавам от содомитите на кораба. Кой би могъл да си представи, че този остров е обиталище на дявола?

— Човек никога не знае къде може да се озове. Редно е да знаем кой е нашият багаж — отсъдих аз.

— Ами тогава вие сте употребили много успешно своя — каза той и добави срамежливо: — Иначе нямаше да сте жив.

Имаше право. Което не означаваше, че не се чувствах леко засегнат. Аз не свалях очи от медните куршуми и не преставах да ги докосвам:

— Сега въпросът е вие също да го употребите успешно. От своя страна нямам нищо против да ви отстъпя половината от острова. Имате два сандъка с муниции. Няма да съжалявате, че ви вземам единия.

Премигна, без да разбира. Изправи се. С крак затвори зеещия капак. За малко да ми притисне пръстите.

— Да вземете мунициите на фара? Ама какво говорите? Мен, мен трябва да вземете!

Тонът му беше различен. За пръв път му посветих време да го разгледам. Беше от тези, които умират с надежда на устните.

— Вие не можете да разберете — казах му аз. — Тук всичко е мътно.

— В това вече успях да се убедя! Едни мътни дълбини, натъпкани с ходещи акули!

— Наистина не ме разбирате.

С една ръка го хванах за врата и го повлякох към плажа. Аз не бях много по-силен, но той изживяваше момент на обърканост, а моите мускули бяха тренирани за ежедневието на острова. С две ръце обърнах главата му в посока към морето:

— Гледайте! — изревах аз. — Тази нощ сте пострадали от тях, нали? Сега гледайте добре: цял океан. Какво виждате?

Изскимтя нещо и падна на пясъка като пречупено чучело. Разплака се. Можех да отгатна какво е видял. Естествено, че можех. Ако беше някой от мъжете, способни да виждат друго нещо, никога не би дошъл на острова. Мразовит вятър помете мъглата. Слънцето беше по-ниско, отколкото си мислех. Престана да плаче.

— Откакто съм пристигнал на този остров, нищо не разбирам. Но истината е, че не искам да умра тук. — Той стисна юмрук. — Не искам.

— Ами тогава си вървете — отговорих му аз. — Този фар е мираж. Вътре няма да намерите никаква сигурност. Не влизайте там. Отивайте си, върнете се вкъщи.

— Да си ида? Как да си ида? — разпери ръце. — Огледайте се! Къде виждате някакъв морски съд? Намираме се на последното стъпало на планетата.

— Не вярвайте във фара — настоях аз. — Хората, стигнали дотук, са загубили вяра и се вкопчват в миражите. Но никой никога не е прегърнал мираж. — Гласът ми се промени. — Ако имате вяра, ще тръгнете по водата и ще се върнете там, откъдето сте дошли.

— Присмивате ми се, нали? А може би разговарям с безумец?

— Прекарали сте една нощ тук и все още се отнасяте с мен като с луд? — Костите ме боляха. — Уморен съм.

Седнах на един камък. Погледна ме изумен. Аз бях постъпил като вентрилоквист, моите вериги не ми позволяваха да вярвам в това, което току-що бях казал. За моя изненада обаче, неговите очи се превърнаха в две рязко просветлени точки. Не мигаше. Изправи се с дива енергия. Свали си обувките. Нави си крачолите на панталоните с отривисти жестове. Свали си сакото и очилцата.

Да, пое към водата. Без съмнения, без колебание. Гледах гърба на това крехко и решително момче и едно вдъхновение сви сърцето ми. Той се спря на неопределената граница между морето и земята. Една по-дълга вълна облиза краката му; аз самият почувствах тръпки от студ, които ми се предаваха по някаква невидима нишка. Изпитах съмнение. Ами ако си отиде оттук?

Пушката се изплъзваше от ръцете ми. Не можех да повярвам. Наистина вървеше по водата. Правеше една стъпка и още една и морето държеше краката му като течен мост. Отиваше си, отменяше фара и пороците, на които се основаваше нашата война. Беше разбрал, че с миражите не се спори. Рушеше всички страсти, всички перверзии, защото ги отричаше от самото начало. Това момче бе зениците на света: още няколко крачки и ще се събудим от кошмара.

Обърна се към мен възмутен:

— Какво, по дяволите, правя? — извика той с широко разтворени ръце. — Да не мислите, че съм добрият Исус?

И се върна обратно. Щом стъпи на твърда земя, той вече беше с дух на борец. Искаше да се бие до последен дъх. Говореше за „човекоподобните акули“, за отравяне на водата с арсеник, за обхващане на крайбрежието с мрежи, пълни с натрошени мидени черупки, които да послужат като ножове, за хиляди умъртвяващи стратегии. Приближих се до водата. На два пръста под повърхността можеха да се видят равните подводни скали, по които той беше стъпвал.

Седнах на плажа, прегърнал пушката си като новородено. Отпуснах се назад, докато гърбът ми намери пясъчен дюшек. Определено светът беше едно предвидимо място, без новости. Зададох си един от онези въпроси, на които си отговаряме, преди да сме ги изрекли. Къде ли ми беше триъгълникът, къде?

Слънцето залязваше.