Хладна кожа

13

Беше най-обикновен ден, поредният на фара. Но от онези, които започват преизпълнени с предчувствия. Коремите на облаците изпъкваха с черно-сивите си оттенъци. Хиляди отделни, несвързани облаци заемаха небето като камъчета на мозайка — това разширяваше небосвода. Зад облаците просветваше бледорозовата светлина на матовото слънце. Невидими ръце бяха прибрали двуцевката. Прекарах половината сутрин в разсъждения какво означава това. Но не стигнах доникъде. Това акт на добра воля ли беше, или точно обратното?

През следващите нощи ми се стори, че дейността на индов намалява. Не се виждаха. Усещахме, че са там отвън, да, шепнеха помежду си. Но когато запалвахме прожекторите, избягваха битката. Най-убедителното доказателство бе, че Батис не можа да стреля нито веднъж.

Имаше ли някаква връзка между тази липса на агресивност и изчезналата пушка? Действителност или желание, породено от надеждата? Чувствах се слаб: можех да мисля за това хиляда години, без да стигна до никакво заключение. Не бях сигурен за нищо.

Тръгнах да се разходя до чешмата. Там видях Батис, който се занимаваше със смешно ненужни работи. Работеше, за да не трябва да мисли, и това му пречеше да види абсурдността на тези временни ремонти. Изглеждаше зле. Личеше, че е спал с дрехите. Предложих му цигара, най-вече защото би било добре да възстановим някаква човешка връзка. Но и аз не бях в добро настроение. Той отвори уста, а на мен ми идеше да му се развикам, да го обвиня за неговото неразумно отношение.

— Имам добра идея — каза той с тих глас, съзнаващ, че произнася невъзможно предложение. — На кораба все още има много динамит. Ако убием още хиляда, ще ликвидираме проблема.

Той бе в защитна позиция и посвоему ми правеше отстъпка. Но аз вече не бях в състояние да любезнича. Винаги се бях отнасял към него любезно, съобразявах се с ограничеността му, проявявах разбиране към недостатъците му, отстъпвах в дреболиите, когато се налагаше. Неговите цели бяха колкото прозрачни, толкова и смешни. Какво упорство в отрицанието! Бяхме като двама давещи се, а решението, което той предлагаше, бе да изпием всичката вода в морето. Изнервяше ме повече от всякога; беше от онези хора, които подобряват добрите неща, но влошават лошите. Ако убиехме още индови, щяхме да си затворим окончателно вратата към диалога, ако изобщо бе възможно да е отворена, и щеше да се затвърди установеният насилствен ред. Но колкото и да беше малка, възможността да се разберем с противника бе безкрайно по-привлекателна от една несигурна и престъпна борба. Защо трябваше да го следвам в неговата лична война? Не, вече не бях склонен да убивам и бих го направил единствено при отчаяна законна самозащита.

— На какво се дължи магарешкият ви инат? Опомнете се, Каф! Смятахме, че това е обсадата на Сиракуза, а ние, с пушки и динамит — архимедовци на двайсети век. Но всичко показва, че те се борят за земята си, единствената, която имат. Кой би могъл да ги съди за това?

— Вие с мишеморка ли храните мозъка си? — отвърна ми той и размаха стиснат юмрук. — Все още ли не знаете, че на това място Бог няма права? Вие искате да видите светлини на катедрала там, където има само пепел. Заблуждавате се, Kollege! Ако все още сте жив, то е защото ви отворих вратите на фара! Ако не ги убием, те ще ни убият. Така е. Помогнете ми да сляза до кораба! Аз го направих за вас. Нима сега ми отказвате помощта си?

Разговорът се беше превърнал в реторика на фанатични византийци. Събираха се на едно място моята фрустрация, неговото объркване и огромната самота на фара. „Имаме нужда само от умение — казвах му аз, — няма непреодолима враждебност.“ „Заедно сме силни, не ни разделяйте“ — бе неговият контрапункт. Но този път не бях склонен да отстъпя, не можех да отстъпя. Той черпеше от силата на аргонавт, аз му противопоставях дързостта на сабльор. Развиках се, когато повтори своите контрааргументи.

— Аз съм този, който се опитва да ви помогне! И ще го сторя, ако престанете да се държите като муле!

Взе да се смее като полудял. Забрави за кофите с вода, които пълнеше, погледна ме в очите и още повече се разсмя.

— Аз съм муле, аз — муле — казваше той на някакви невидими приятели. Смееше се и повтаряше: — Жабоглавците са господа, а аз съм муле!

Смееше се с лице към небето и правеше малки кръгчета като влакче-играчка. Възмутен, или луд, или и двете едновременно. Започна да разправя сам на себе си историята за италианеца, сбъркан със содомит. Запуших ушите си с две ръце:

— Млъкнете най-после, Каф! Млъкнете! Забравете италианци и содомити! Кой се интересува от вашите жалки преживелици? Рано или късно е нужно да осъзнаем единственото смислено нещо: че трябва да се споразумеем с тях, да се помирим, по дяволите!

Изведнъж се престори, че не ме слуша, сякаш ме нямаше там и той бе сам на чешмата. Тази детска реакция ме възмути?

— Може да имат повече интелигентност от вас! — казах и посочих с пръст главата си. — Да, възможно е единствените зверове на този остров да сме ние! Ние и нашите пушки, и двуцевки, и муниции, и взривове! Много лесно е да се убива и много трудно е да се постигне споразумение с врага!

— Не съм убиец — прекъсна ме той. — Не съм убиец.

И, какъв парадокс, ми отправи най-убийствения поглед, който някога съм виждал.

Взе по една кофа с вода във всяка ръка и изчезна. В този момент разбрах, че Каф е убил някого някога и че това го измъчва. Предполагам, че беше голяма грешка от моя страна да не го изслушам. Също така е вярно, че криеше душата си под слонска кожа; не беше лесно да го разбере човек.

След като си отиде, продължих разходката си. Заваля. Дъждът замърсяваше снега. Ледът по дърветата се втечняваше, ледените висулки се чупеха с лек пукот. Пътечката се пълнеше с кал. Трябваше да скачам, за не стъпя в калта. В началото ми беше все едно дали вали. Капките се процеждаха през вълнената качулка и аз просто я свалих. Но скоро заваля достатъчно силно, за да загаси огънчето на цигарата ми. Бях по-близо до къщата на метеоролога, отколкото до фара. Реших да се подслоня в къщичката, която ме прие като просяшки дворец. Облаците не пропускаха светлината, намерих изоставена половин свещ и я запалих. Пламъчето трептеше. По пода танцуваха светлосенки.

Пушех, без да мисля за нищо конкретно, когато се появи Анерис. Виждаше се, че Батис я беше бил. Накарах я да седне до мен на леглото.

— Защо те е бил? — попитах, без да очаквам отговор. В този момент ми идеше да го убия. Започнах да проумявам, че величието на любовта, която изпитваме към някого, може да ни се разкрие чрез величината на омразата, която отправяме към някой друг. Беше съвсем мокра. Това още повече подчертаваше красотата й въпреки ударите, които бе получила. Свали си дрехите.

Преходът от човешкото към животинското не влияеше на удоволствието, което тя ми даряваше. Любихме се толкова пъти и така интензивно, че започвах да виждам жълти искри. В един момент вече не знаех къде свършва моето тяло и къде започва нейното, и къщата, и целият остров. След това — изтегнат на леглото, студеното й дишане до врата ми. Изплюх цигарата много надалеч и се облякох. Закопчавах колана си и мислех за банални неща. Излязох от къщичката. Потреперих от студ.

Драмата се разкри, когато бях на стотина метра от фара. Просто за разнообразие бях минал по северния бряг вместо по вътрешната пътечка през гората. Беше много лъкатушен път. Вдясно от мен бе океанът, а вляво дърветата образуваха непроницаема стена. Корените се показваха изпод покривала от пръст и материал, довлечен от прилива. Често ми се налагаше да скачам от камък на камък, за да не цопна в морето. Пеех един студентски химн. По средата на третата строфа видях дим на хоризонта. Тънка черна линия, която под въздействието на вятъра се накланяше, преди да се издигне нагоре. Кораб! Сигурно са се отклонили от маршрута си по някаква причина и сега плаваха много близо до острова. О, да, кораб! Въпреки препятствията, стигнах до фара.

— Батис! Кораб! — И добавих, почти без да се спирам: — Помогнете ми да запаля фара!

Каф цепеше дърва. Погледна хоризонта с безразличие.

— Няма да го видят — отсъди той. — Много е далеч.

— Помогнете ми да изпратя S.O.S.!

Качих се по вътрешната стълба. Той ме последва, без да бърза. Много е далеч, повтаряше, много е далеч, няма да го видят. Имаше право. Прожекторите на фара бяха като блещукане на светулка, която иска да се свърже с Луната. Но желанието ми беше толкова силно, че ме караше да получавам оптически халюцинации, и в продължение на няколко минути агония ми се стори, че съдът обръща към нас и че онази метална частица става все по-досегаема. Грешах, разбира се. Корабът потъна зад хоризонта. Известно време все още се виждаше изтъняващият дим на комина. После нищо.

До последния момент изпращах бясно по морза S.O.S, Save Our Souls. S.O.S, Спасете Нашите Души. Никога молитвите и молбите за помощ не са сливали така добре, както на фара. Никога не е съществувало толкова благоприятно доказателство за атеизъм. Няма да дойдат. В онзи кораб имаше човешки същества. Чакаха ги семейства, приятели, любовници, пристанища, които в този момент, точно в този момент сигурно им се струваха далечни. Но какво знаеха те за отдалечеността? За мен, за фара? За Батис Каф или за Анерис? За тях светът, който ме задържаше, не бе нищо повече от далечен профил, едно незначително и безплодно петно.

— Не го виждат — каза Батис без никакво чувство в гласа, нито добро, нито лошо. Просто гледаше към кораба с неутрално разбиране, все още с брадвата за цепене на дърва в ръце, премигвайки като бухал. Не бях справедлив към него. Но бе единственият човек наблизо и трябваше да плати за моето отчаяние.

— Погледнете се! Не сте помръднали нито мускул! На какво сте заприличали, Каф? Нито ми помагате за индовите, нито за човеците. Било активно, било пасивно, саботирате всеки мой опит за разумно действие или за спасение. Ако корабокрушенците имаха профсъюзи, вие бихте били съвършеният стачкоизменник!

Батис излезе от фара, за да избяга от мен. Но аз го последвах надолу по стълбите. Бълвах упреци зад гърба му. Той се преструваше, че не ме чува, само мърмореше фрази на германски диалект, за да изрази отвращението си. Дръпнах го за ръкава. Вдигна ръце, ръкомахаше, сякаш бях непоносима тъща. Изплъзваше се за малко и аз отново го хващах за лакътя или за приклада на пушката, която висеше на гърба му. Спря на площадката пред фара. Разменяхме си взаимни обвинения. Силуетът на кораба бе разкъсал тънките диги, които все още ни отделяха от откровената враждебност. Мина много време, преди да осъзная, че Батис мълчи.

Стоеше с отворена уста и мълчеше. Въртеше глава ту наляво, ту надясно. И северният, и южният бряг бяха пълни със съвсем малки индови. До кръста във водата или скрити между скалите и морето като раци. Ципите на ръцете и краката им бяха почти прозрачни. Батис издиша през носа си като кон. Гледаше небето, прозрачната светлина и после силуетите, които се криеха на границата между морето и земята. Приличаше на човек, изгубен в пустинята, който се опитва да различи дали онова, което вижда, е мираж, или действителност. Направи крачка на север. Децата се скриха зад камъните. Повечето нямаха и един метър височина. Гледката на дечицата неизбежно умилява. Дори вълните изглеждаха по-благоразумни, сякаш сдържаха устрема си от страх да не ги наранят. Те използваха водата като дюшек и ни наблюдаваха с любопитство.

Изведнъж Каф свали пушката от рамото си. С припрени и тромави движения задейства пълнителя.

— Няма да го направите, нали? — казах аз.

Преглътна. Гледаше, без да вижда опасности. Бяха деца, само деца, които не търсеха прикритието на полумрака, за да ни убият. И идваха точно сега, когато дните започваха да растат. Най-накрая Батис хукна към фара в галоп, невярващ на нищо и забравил за мен.

Един изстрел във въздуха щеше да е достатъчен, за да предизвика бягство. Но той не стреля. Защо? Ако бяха само неразумни зверове, ако им дължахме само страдания и наказания, защо не ги убиваше, без да се замисли? Смятам, че и той не разбираше напълно значението на този отказ. А може би го разбираше.

Срамежливи като врабчета и благоразумни като мишлета, малките индови постепенно се придвижиха към сърцето на острова. С други думи, към фара. Първите дни не се осмелиха да преминат бреговата линия. Караха ни да се чувстваме като животни в зоологическа градина. Стотици очи, големи и зелени като ябълки, ни следяха часове наред, не пропускаха нито едно наше движение. Не знаехме какво отношение да вземем. Преди всичко Каф. Сега, когато се сблъскваше с безобиден враг, не знаеше как да постъпи. Неговото объркване отразяваше точно докъде стигаха противоречията му. Скрупулите му бележеха границите на упорството му.

Превърна се в човек-паяк. Рано сутрин излизаше от фара. Първите деца, винаги прехласнати, се появяваха около два часа по-късно. Той се преструваше на сляп, но веднага се оттегляше в жилището си. Много често вземаше Анерис със себе си и връзваше глезена й за крака на леглото. Друг път се държеше, сякаш тя не съществуваше. Държането му ставаше по-непредсказуемо от всякога.

Беше мъж със силна телесна миризма — не казвам, че миришеше неприятно, просто притежаваше тази особеност — и стаята попи повече от всякога неговото присъствие, едно плътско излъчване с първична топлина, която никой европейски нос не би разпознал. За да се предпази от въображаеми рискове, затваряше блиндажите на балкона, с което затъмняваше помещението. Един хубав ден влязох там — открих го по-скоро с носа, отколкото с очите си. Сянката му бе до едната бойница, откъдето наблюдаваше тази носена от морето детска градина, в каквато се превръщаше островът. Слънчевата светлина, влизаща през отвора, рисуваше очите му като карнавална маска. Това вече не беше спалня, беше леговище.

— Това са деца, Каф, нищо повече. Децата не убиват, те играят — казах аз, като се показах наполовина от трапа. Дори не ме погледна. Само постави пръст на устните си.

Аз също изживявах нещо, подобно на изумление. Но по-добронамерено. Бяха същества от друг свят, не ги разбирах. Воюваха с нас, а неочаквано изпращаха децата си на бойното поле. Може би се отнасяха към нас като с някакъв вид сифилис, който засяга само възрастни. Както и да е, не беше нужно да си гений, за да проумееш връзката между побитата в пясъка пушка и появата на децата. Дали зад всичко това стоеше замисълът на големи стратези, или на напълно безотговорни личности? При все това, ако искаха да ни покажат волята си, с какви средства разполагаха? Там, където ние бяхме използвали пушки, те винаги противопоставяха голи тела. Аз бях поискал примирие с една безобидна пушка, те отговаряха с беззащитни тела. Тази логика извратена ли бе, или най-съвършената?

Децата много скоро усетиха, че аз няма да им сторя нищо лошо. Следващите дни стъпиха на твърда земя. Все още се държаха на разстояние. Но макар че моето изражение се стремеше да е строго, често не можех да сдържа усмивката си: гледаха ме втренчено, само гледаха и гледаха. Очите им — извънредно големи, устите — отворени, сякаш бяха подложени на панаирджийски хипнотичен сеанс.

Една сутрин влязох навътре в гората. Коженото палто ми топлеше гърба, дебелите панталони ме изолираха от снега, а скръстените ръце ми сгряваха гърдите. Но не можах да дремна спокойно. Шепот някъде наблизо ме накара да отворя очи.

Може би бяха петнайсет или двайсет. Висяха от клоните на различни височини и ме разглеждаха като бухали. Аз се намирах в онова състояние на полусън, което увеличава недействителното. Дърветата не им бяха познати и се катереха крайно неумело. Това правеше телцата им толкова крехки, толкова уязвими, че за да не ги нараня, се оставих на тяхното любопитство. Помислих си, че ако стана изведнъж, ще ги изплаша, а като се разбягат, ще се наранят. Разтърках гурелите си.

— Марш оттук — казах, без да повишавам много глас. — Връщайте се във водата.

Не се помръднаха. Изправих се сред кръг от малки шпиони. Повечето стояха мирно и мълчаха. Някои шепнеха, или се прегръщаха с ласки по средата между борбата и братството, но и те не сваляха очи от мен. Не можах да устоя на изкушението и докоснах крака на най-близко стоящия до мен. Седеше на дебел, успореден на земята клон и клатеше крака. Докосвам стъпалото и нещо като всеобщ смях се разнася из растителността.

Не мина много време и преодоляха смущението си. Дотолкова, че станаха истински досадни. Където и да отидех, тези малки гологлавци неизменно ме следваха. Приличаха ми на орляците гълъби по площадите на големите градове. Често се обръщах и килим от глави изникваше на височината на пъпа ми. Правех рязък жест, за да ги прогоня, и те отстъпваха само няколко метра. Умираха да ме докосват. Най-дръзките ме щипеха по лактите и коленете, бягаха и се връщаха с патешки смях. Ако седнех, наставаше лудница: безброй пръстчета се бореха за косата ми, бакенбардите и врата. Раздадох няколко плесници тук-там. Но тази реакция беше по-унизителна за мен, отколкото за жертвата.

Истината е, че ми бяха достатъчни няколко дни, за да свикна. Играеха около фара от сутрин до вечер. Като единствена предпазна мярка затваряхме вратата на фара. В противен случай крадяха. Ако вратата беше отворена, влизаха във фара и отнасяха най-различни предмети от склада: свещи, чаши, моливи, хартии, лули, гребени, брадви, бутилки. Веднъж дори един акордеон, по-голям от крадеца, когото залових, докато бягаше, натоварен като мравка. Друг път динамитна шашка. Кой знае в кое ъгълче я бяха открили. За мой ужас ги сварих по време на игра подобна на ръгби, като пълнителят им беше топка. Но не би било справедливо да ги обвиняваме в кражба. Нямаха съзнание за значението на това деяние. Щом един предмет съществува, това бе достатъчно, за да си го присвоят. Когато им виках и им се карах, дори не реагираха. Сякаш казваха: нещата са тук и щом са тук, взимам ги и това е, нямат собственост. Всякакви педагогически опити с престорени заплахи или с благи думи бяха напразни. И ако можех да предпазя склада, като затворя вратата, то външните защитни съоръжения бяха подложени на неминуема разруха. Стъклата от бутилки, напъхани в процепите, измити от солената вода, блестяха в привлекателни жълти, зелени и червени цветове. Измъкваха ги, за да си правят герданчета. Един лош ден откриха, че консервните кутии и въжетата по стените са идеални играчки. Превръщаха ги в гирлянди, които влачеха след себе си тичешком, а както всички знаем, детските моди са още по-стадни от модите на възрастните. Прекарвах половината си време да поправям пораженията. Когато ги хващах, ги заплашвах с драконовски ревове, но те вече знаеха, че съм безопасен, и в отговор дърпаха ушите си с два пръста. Този жест може би съответстваше на нашето докосване на носа с две протегнати китки на ръцете.

Започнах да ценя децата като барометър на насилието. Докато са тук, мислех си, индов няма да ни нападнат. Страдах повече за тях, отколкото за себе си. Не исках дори да си представя реакцията на Каф, ако малчуганите се осмеляха да отворят трапа на неговото жилище. Най-големият разбойник от всички приличаше на малък, много грозен триъгълник. Триъгълник, защото раменете му бяха много широки, а дупето много малко, по-недоразвито, отколкото при неговите другарчета, сякаш природата все още не му беше определила конкретно пола. И грозен поради безкрайната галерия гримаси, които можеха да възпроизведат чертите му на прилеп. Другите се приближаваха до мен винаги масово, търсейки опора в числеността. Не и той. Много често се разхождаше пред мен. Движеше се с твърда крачка, повдигайки лакти и колене с военна дързост. Аз не му обръщах внимание. На моето безразличие отвръщаше, като доближаваше устата си до ухото ми, където изливаше речи. В такива случаи можех най-много да го хвана за раменете и да обърна тялото му на сто и осемдесет градуса. Отиваше си, откъдето бе дошъл, като играчка на пружина. Но в един случай прекали.

Една вечер, седнал на гранита, се бях заел да кърпя един изпокъсан пуловер. Децата се бяха потопили в морето. Всички, без триъгълника. Всяка сутрин идваше пръв и всяка вечер си отиваше последен. Дойде да бърка в ухото ми. Аз не съм майстор на иглата и тези дразнения се превръщаха в допълнителна неприятност. Изведнъж усетих, че се притиска до тялото ми. Ръце и крака ме обгръщаха през гърдите и кръста. На всичкото отгоре ми налапа ухото и засмука меката част. Незабавно получи шамар, разбира се.

Боже мой, какъв плач. Триъгълникът тичаше и плачеше, надавайки страхотни ревове. В началото не можах да сдържа смеха си. Веднага се разкаях. Лесно беше да се отгатне, че не е като другите хлапета. Дотича с плач до северния бряг, но се спря пред първата вълна. Сякаш изведнъж си спомни, че в тази посока не ще намери закрила. Без да губи нито миг, ревейки силно, се отправи към южния бряг. Този път дори не се доближи до водата. Плачът се беше смесил с безутешни хлипания и триъгълникът се въртеше като пумпал.

Понякога състраданието ни се явява като пейзаж зад последния хълм. Питах се дали този подводен свят е толкова различен от нашия: несъмнено имаха бащи и майки и съществуването на триъгълника показваше, че имат и сираци. Не издържах неговия плач. Метнах го на рамо като чувал. Занесох го до гранита и продължих да кърпя. Той отново се вкопчи в тялото ми, засмука ухото ми и така заспа. Аз се преструвах на равнодушен.