Хладна кожа

9

Разсъжденията ни водеха до заключението, че рано сутрин чудовищата вероятно бяха по-малко активни, отколкото във всеки друг момент. Стигнахме до този извод, използвайки нашето разписание като огледало на тяхното: ние се бяхме приспособили към ритъма, който те ни налагаха, а не обратното и затова се очакваше някаква симетрия.

Отправихме се към лодката след една също толкова бурна нощ, както и предишните. Още веднъж оцеляването ни бе висяло на косъм. Като защитна мярка следобед надупчихме гранита като цедка и проснахме килим от колове точно пред входа. Не можехме да направим нещо повече. Всъщност не знаехме дали това ги привлича, или отблъсква. Вечерта повториха напъните срещу вратата, пренебрегвайки загубите, сякаш водени по интуиция към крайната офанзива, сривайки коловете със силата на многочислеността — лепкава маса, която мучеше и удряше по вратата с глави, крака и юмруци. Нямаше как да не пожертваме малкото бутилки, които ни оставаха. Бяхме ги напълнили със смес от ром, катран, петрол и всякакво гориво, останало в склада. Гърлото на всяка бутилка бе завито с памук, напръскан с алкохол. Батис ги палеше и ми ги подаваше. Аз ги мятах срещу чудовищата. Като се чупеха, те се възпламеняваха. Телата бяха влажни и не горяха добре, но поне тази нощ се изплашиха достатъчно, за да изчезнат.

Така че не бяхме спали, но умовете ни бяха по-свежи от всякога. Бяха ни нужни две пътувания до лодката, за да натоварим цялата екипировка, включваща бутилката с въздух, водолазния костюм, бронзовия скафандър, специалните обувки с оловни подметки, въжета, преносима макара, оръжие и муниции. Гребяхме към кораба с гръб към скалата, която имаше форма на торта. От време на време обръщах глава. При тези обстоятелства усещането е, че целта вместо да се приближава, се отдалечава. Бяха само сто метра, само една вечност. Всеки релеф, образуван от вълнението, бе скривалище, всяка вълна — капан. Все ми се струваше, че виждам сферични черепи да се показват от водата тук и там. Дънери, които се носеха по течението, люшкани от вълните, ми напомняха крайници на звяр. Va bene, va bene, va bene, пеех в момент на италианско вдъхновение, без много убеждение, само защото музикалността на езика ме успокояваше. „Затворете тази проклета уста“ — казваше Батис, гребейки до мен като галиот на галера. Сивота на надгробна плоча притискаше повърхността на океана. Един страничен удар на водата ни обля. Устата ми се напълни със сол. От страх и бързане не премерихме силите си: нахвърлихме се срещу скалата така устремно, че избягнахме катастрофата единствено благодарение на една наклонена площадка, върху която се покачи лодката. Слязохме на остър, прояден от ерозия камък. Едно смешно малко продължение с много дупки, където се събираше почти замръзнала вода. Често се хлъзгахме и трябваше да си помагаме с ръце.

Такъв бе нашият план: с просто око се забелязваше, че скалата се снишава под мек наклон. Щях да се спусна като подводен алпинист по най-близката до кораба стена. От каменната площадка Батис ще ме снабдява с въздух и ще вдига касите, след като ги завържа. Споделяхме рискове и работа: аз щях да бъда беззащитната душа, която ще посети ада, той имаше не по-маловажното задължение да поддържа прилива на кислород и да прибира експлозивите. Бутилката трябваше да се захранва ръчно с постоянен и равномерен ритъм. Ако нямах достатъчно въздух, щях да се задуша; ако се помпаше прекалено, прекомерното налягане щеше да пръсне белите ми дробове. А това Батис трябваше да го върши само с една ръка. Другата щеше да му служи, за да задейства макарата, след като аз натоваря динамита. Инсталирахме бутилката и макарата плътно една до друга, за да улесним работата му. Трябваше да вярвам в добрата координация на Батис. Въздишка.

Корабът се бе забил в скалата с носа, който стърчеше към небето под трийсет градуса наклон. Корубата на съда беше здраво скрепена в скалите като с оловни нитове. Задната част, забита в пясъка, несъмнено носеше товара. Батис бе свидетел на корабокрушението. Уверяваше, че една голяма цепнатина е отворила кораба като консерва откъм кърмата. Надявахме се дупката да е достатъчно голяма, за да ми позволи да вляза. Естествено, щяхме да опростим операцията. Водолазът трябваше да слезе по палубата и веднага да се промъкне по наводнените коридори, докато открие товарното отделение. Но това не бе осъществимо. Вътрешните помещения вероятно бяха затворени и ръждясали под въздействието на водата. Не можех да мина. Освен това острите стърчащи части и тесни проходи заплашваха да разкъсат тръбичката с въздуха. Налагаше се да прекося целия съд до кърмата, където се предполагаше, че се намира динамитът.

Облякох водолазния костюм и обух оловните ботуши. Седнах отстрани на лодката. Батис ми помогна да сложа първо бронзовия скафандър, който покриваше голяма част от гърдите и гърба ми. След това каската. Завинтваше се върху скафандъра. Но точно когато понечи да ми я сложи, го спрях.

— Вижте — казах аз.

Валеше сняг. Първо малки точици. За минута нараснаха до големи пухкави кълбета. Падаха и се топяха при допира с водата. Валеше върху морето и това толкова обикновено и просто явление събуди у мен странно чувство. Снегът налагаше тишина, въздействаше като палката на диригент. Морето, което до този момент бе леко развълнувано, се успокои изведнъж, укротено по невидима заповед. Може би това щеше да бъде моята последна гледка от света и той ми се представяше с банална и скромна красота. Разтворих длан. Кълбетата падаха върху ръкавицата и се топяха на мига. Спомних си Ирландия. Какво бе Ирландия? Музика, може би. Спомних си за моя наставник. И за един непознат. Много стар мъж, много любезен, който един ден преди много години, когато ме преследваха англичаните, ми помогна да намеря скривалище, без да задава въпроси. Това бе всичко. Усетих опъването на бузите, което предшества плача.

Батис погледна към небето с каската в ръце.

— Това е само сняг — каза той.

— Да — казах аз, — просто сняг. Сложете ми каската, не разполагаме с цял ден.

Завинти я и свърза тръбата за въздуха през отвора на врата. Аз носех две въжета. Едното — за връзка с Батис. Другото — за да вадим експлозивите.

— Нали разбрахте — напомних му, — ако дръпна водещото въже веднъж, всичко е наред. Ако дръпна два пъти, завързал съм каса за товарното въже. Три пъти едно след друго — режете тръбата с брадва и бягайте.

Нагласих кръглите визьори. Имах един отпред и по един от двете страни. Проверихме дали въздушната тръба е наред и започнах спускането. Водата ме погълна, настръхнал от студ. Докато се усетя, вече бях под повърхността. По скалата имаше дупки, които ми служеха за стъпала. Така можех да печеля метри с лекота. От време на време въртях глава, но през страничните стъкла не виждах нищо особено. Безкрайността на океана остана зад мен. Отпред на няколко сантиметра от носа ми се виждаше само мъртва скала, без растителност.

Дойде моментът, когато краката ми вече нямаше къде да стъпят. Все едно.

С Батис се бяхме договорили макарата на тръбата да не се препречва от нищо, за да се развие свободно, ако ситуацията наложи да скоча в бездната. Дръпнах веднъж въжето, за да успокоя Батис, и се оставих да падам свободно. Оловото на обувките ме повлече бавно, с разчетена тежест, докато се приземих със свити колене. Размътената вода бавно стигна до пояса ми. Това бе финият слой пясък, който покриваше дъното. Релефът бе удобен за работа, хоризонтален като архитектурно творение. Можех да ходя като по ливада. Разбира се, усещах плътността на водата, която забавяше всеки мой жест.

Намирам се в свят, където владее тишината. Вътре в каската мога да чуя единствено дишането си, секретите на лигавицата си и един полууплашен стон, който ми се изплъзва. Сдържам се, защото осъзнавам, че моите звуци пришпорват страховете ми. В лявата ръка нося и двете въжета, в дясната — нож. Гледам на всички страни. Няма никакво чудовище, няма нищо. Видимостта стига само до трийсет или четирийсет метра, може би по-малко. Вдясно от мен е търбухът на кораба. Напомня ми туловище на кит. Отпред — широта. Неопределени частици се носят без посока, като черни снежинки. Ленти от водорасли, като серпентини, са застанали почти статични между две течения. Огромното отворено пространство не свършва до никоя врата, границата на мрака не е определена. Това противоречи на католическата доктрина, че адът не е място, където се влиза отведнъж, а се стига с малки крачки, неусетно.

Движех се из неопределена област, един преход, където синьото се размиваше в черно. Гледката се уголемяваше. Можеха да се появят всеки миг отвсякъде. „Не мисли за това — казах си, — не мисли за чудовищата, само работи.“ Тази стратегия беше най-разумна.

Отправих се към носа. Ударът бе срязал стоманата и бе превърнал долната част в нещо като изкуствена пещера. Корабът беше леко наклонен към щир-борда. Сблъсъкът бе разместил товара и голяма част се бе изсипала през дупката. Разкошен дар на съдбата, тъй като нямаше да се налага да влизам в товарното помещение. Малки метални квадратни контейнери бяха пръснати около раната. Прекарах ръкавица по най-близкия. След като се поизчисти, можах да прочета надписа с главни букви: ВНИМАНИЕ! ОПАСНОСТ! Трябваше само да вържа възел на товарното въже, да дръпна два пъти сигналното и Батис с германска прилежност вдигаше тежестите. Касите изчезваха над главата ми. След като ги прибереше, Батис ми връщаше въжето. В края му бяхме завързали олово за тежест. Падаше до мен и си оставаше там.

Работех с миньорска страст, докато Батис не разтърси въжето — свръзка между двата свята. В началото не го разбрах. Заплашваше ли ни нещо? Не забелязвах и следа от чудовищата. Не, не беше това. Сигурно се бяха натрупали прекалено много контейнери. Но аз бях обзет от златотърсаческа треска. Само един, Батис, само още един, молех го наум. Без да обръщам внимание на вибрациите на въжето, завързах още един. Батис го издърпа, но този път въжето се върна с възел близо до оловото; това ми пречеше да товаря и така ми казваше да приключвам. Събрах всичкото останало ми благоразумие и го послушах.

Колкото и противоречиво да звучи, това бяха най-лошите минути от моето потапяне. Казват, че нито един войник не желае да бъде последният загинал във войната. Тази мисъл крие една много човешка истина. След като бях слязъл в дълбините, след един пълен успех, да ме убият точно сега би бил прекалено жалък край. Изведнъж открих, че скафандърът е непоносимо тежък. До този момент не бях усетил, че вратът ми е разранен от допира със стоманата. Придвижвах се към скалната стена, влачейки крака, а движенията ми бяха отчайващо бавни, като в детски кошмар. Дишах затруднено. Исках да изляза оттам. Но не можех. Два съгласувани ума не бяха предвидили най-очевидната глупост: поради това, че бях скочил във водата в свободно падане, беше невъзможно да се върна по същия път. Пред мен скалата се издигаше като огромен кътник с кариеси. Не можех да я изкатеря, а Батис, достатъчно зает с въздушната помпа, никога нямаше да може да издигне тежестта ми с една ръка. Колко време ще мине, докато се появят? Ужасът и въображението се сливаха. Тази течна безбрежност бе класическият невидим враг. Батис, там горе, не можеше да проумее странните движения на въздушната тръба. Вървях от едно място до друго в търсене на брод. Накрая видях, че единственият достъп бе плътно до корубата на съда. Но това бе маршрут за професионален катерач. Някои камъни падаха при най-леко докосване. Подхлъзнах се и тялото ми изгуби пет, десет метра, при едно свличане в литературния стил на Данте.

Отново бях на долния етаж. Вдясно от мен стената беше вдлъбната; стори ми се, че там нещо се движи, някаква форма. „Не, не, не са те“ — казах си аз, а си го казах, защото нищо не губех, като залагах на оптимизма. Последва мъчително усилие да се съсредоточа. Трябваше да се изкачвам педя по педя, без да поглеждам назад, без да мисля за нападение, при което ще ми отмъкнат ръка или крак. Постъпвах като моряците, когато се катерят по въже, подсигурявайки три от четирите крайника, преди да направя следващото движение. Вече можех да различа повърхността, прозиращата фигура на Батис, който ме окуражаваше със свободната си ръка. Усетих, че пикая в панталоните на водолазния костюм.

Каф скочи и ме издърпа, като ме улови под мишниците. Искаше да ми помогне за каската, но го отблъснах с ръце.

— Товарете динамита на лодката, бързо!

Когато си свалих екипировката, аз също се включих да товаря лодката с контейнерите. Карахме толкова голям товар, че палубата се показваше над водата само на една педя. Невероятно, но няколко минути след това отново бяхме на острова, невредими и ликуващи. Оставихме лодката близо до фара, на малък плаж с ръбести скали. Още там Каф отвори няколко контейнера, като използва за лост дръжката на брадвата си. Всеки съдържаше по шейсет шашки динамит, сухи и годни, както личеше. Но едно необяснимо оглупяване се мътеше вътре в нас. Валеше по-силно от всякога. Косите ни се покриваха с бяла патина. Споглеждахме се, гледахме към динамита и си четяхме общите мисли. Не можех да повярвам на това, което си казвахме без думи, не можех. Имахме петдесет контейнера динамит. С този материал щяхме да причиним големи поражения. Ами ако бяха шейсет? А защо не осемдесет или сто? Нашите врагове не бяха подвластни на омразата. Принадлежаха на природата, сила от същия порядък като ураганите или циклоните. И въпреки всичко сега, когато разполагахме с власт, сега, когато можехме да им нанесем кърваво поражение, сега ни заливаха вълни на истинска жестокост. Предполагам, че бяхме полудели, толкова луди, че знаехме, че сме луди. Говорех и не можех да повярвам на това, което изричах.

— Да ги избием! Да избием всичките. Да действаме!

— Да, да ги избием всичките! Да действаме! — потвърди Каф и се върнахме при лодката, сякаш това второ пътуване към самоубийството бе включено в програмата от самото начало, сякаш вместо себе си изпращахме там други хора.

Върнахме се при скалата, сложих си костюма и се потопих с маневри, които демонстрираха опит, повече бързина и координация. Нямаше прошка. Бях на кърмата на португалския кораб, беззащитен в страната на чудовищата. Но намерих контейнерите и ме вдъхновяваха видения за перли. Извадихме три, четири, пет. Десет, двайсет. После, колкото и да пребърквах дъното, за да открия още, запасите явно се бяха изчерпали. Дръпнах един път водещото въже: всичко е наред.

Металното покритие беше разкъсано, сякаш титан го бе прегризал отстрани. Влязох без затруднение. Единствено ме безпокоеше дали тръбата зад мен следва траекторията на един канал, издълбан в желязото, защото нямаше остри върхове, които да я разкъсат. Това бе товарното отделение, натъпкано с контейнери. Вземах един, връзвах го за товарното въже и го подавах извън кораба. Дърпах два пъти, за да дам знак на Батис да вдига товара, и продължавах работата си.

Може би бях извадил петнайсет, двайсет или повече. Уморен, спрях след толкова дълга еднообразна работа. Товарното отделение бе осветено от оскъдния следобеден сумрак. Свръхизобилието на железа пораждаше клаустрофобия. Бях вътре в кораба, вътре в скафандъра, вътре в моите страхове, които ме бяха довели дотам с героизма на мишките. А ако добавим и гъстотата на водата, това ставаше най-мрачното място, където съм стъпвал през живота си. Стени, производство на металургичната промишленост, инструменти, полуразядени от водата, с похитена от ръжда самоличност. Помислих си, че нищо от това не е създадено с мисълта да ощастливи човека. Оловните крака влизаха в контакт със стоманата и предаваха нови шумове и деформирано ехо. Помещението свършваше до една яйцевидна врата. И ги видях там, от другата страна.

Показваха главите си до очите, дебнеха ме равнодушно. От колко време ме наблюдаваха? Извиках в каската. Не можех да бягам. Това бе техният свят, движеха се с изключителна леснота. Наскачаха върху мен от всички посоки. Режех въздуха с ножа си — жалко усилие, чрез което исках да ги държа на разстояние.

Но когато вече мислех, че съм мъртъв — възкресение. Стъклото на моите визьори увеличаваше размерите. В действителност чудовищата нямаха и по половин метър. Малки слаби тела със сребристосива лента в долната част на гърба, много блестяща, която след години щеше да потъмнее, както при техните родители. Както и при хората, черепът, като част от анатомията, имаше най-малък обем. Това ги превръщаше в същински попови лъжички. Израженията на лицата им бяха като усмивки на делфини. Движеха се като ято птичета, с вълшебна скорост. Изплъзваха се от моята непохватна отбрана, докосваха дрехата ми, щипвайки с пръсти най-вече каската, и побягваха. Възможно е облеклото, скафандърът да им напомняха за далечен роднина. О, Боже мой, разбрах аз, те просто играят. Играят, да, бяха превърнали желязната коруба в детска площадка, а аз бях един любопитен натрапник. Писукаха, ако трябва да определя по някакъв начин възторга в гласовете им. Моето присъствие бе за тях изключителна новост. Бях очаквал кръвожадни зверове, а попаднах на подводен балет.

Не знам колко време прекарах сред тях. Противно на всички предвиждания, присъствието им внасяше благотворна светлина в това гробище. Изживявах първия миг на острова, в който ме напускаше страхът. Чувствах се освободен от ужаса, като от мъчителен товар. Самият аз не съзнавах тежестта на постоянния и системен страх. В продължение на цели месеци, нощ и ден, ден и нощ, бях изживявал всички оттенъци на страха, неизменно страх за компания. Защо, питах се, защо точно сега, когато си в търбуха на ада, те напуска уплахата? Не намирах отговора, докато не улових един от малките за ръката: и той не се страхуваше. Беше чудовище или потенциално чудовище и заслужаваше да му счупя гръбнака. Но той не изпитваше страх. Само гъдел. Засмя се. Подводен смях, да. Смееше се с уста, с вежди, с очи, с ръчички, които потриваха мястото на докосване между плътта на двама ни. Под водата смехът звучи като камбанките в хотелите. От колко време не бях се смял? Пуснах го и вместо да бяга, той остана там, пред мен, сдържаше хаотичния си полет на пеперуда и се смееше. Ръчичката му докосна стъклото с пръсти на зародиш. Споменът за тези сиви пръстчета ме преследваше дни наред.

Излязох от кораба. Докато се изкачвах, ми правеха компания. Заобикаляха ме и ме щипеха с мило нахалство. Горе-долу като ухапвания на игриви котенца. С наближаването на повърхността броят им намаляваше. Когато показах глава, Батис подскочи:

— Помислих, че оставате да живеете там! Mein Gott, какво по дяволите се случи там долу?

Краката не ме държаха. Свали ми каската и видя изражение на халюциниращ, видя един отпаднал пратеник, който с последната въздишка е забравил посланието.

— Жабоглавци ли? — попита ме много нервен.

— Не, делфинчета.

Батис дръпна една крачка назад. Наблюдаваше ме, сякаш искаше да прецени душевното ми здраве.

— Това е опиянение от дълбочината — произнесе се накрая. — Скоро ще се възстановите.

Но изведнъж сякаш му предадох предполагаемата деменция. Със сдържан вик свали пушката от рамото си. Близо до нас една глава се показваше от водата. Излегнат на скалата, вдигнах ръка:

— Не стреляйте! За Бога, Каф, не стреляйте!

Батис погледна към мен, към неподвижното чудовище и отново към мен.

— Не стреляйте! — настоях аз. — Детенце.

Той бе твърде бавен. Докато се прицели, морето отново бе празна повърхност.