Хладна кожа

15

Един ден децата не направиха своето ежедневно посещение. Късно сутринта, когато стана ясно, че няма да дойдат, триъгълникът се взираше в океана като малък ястреб. Но безпокойството му не продължи дълго. Скоро след това се вкопчи в коляното ми и взе да се извива като цирков артист. Когато искаше да играем, по този начин изразяваше нетърпението си.

Аз страдах от отсъствието на децата. Те бяха единственият свеж полъх в тази обгорена от барут земя. Анерис поддържаше така свойственото за нея херметично мълчание. Батис беше обзет от радостна възбуда, която би трябвало да изглежда неуместна. Но не бе. Макар че никога не беше го признал, той разбираше, че децата са послание. Сега, когато бяха изчезнали, неговият ред се възстановяваше. И точка. Главата му не допускаше мисълта, че след оттеглянето на децата може да последва ново събитие.

Наблюдавах го как подрежда мунициите, как прави нови укрепления, подготвя нови оръжия. С празните консервени кутии бе създал нещо като орган с много тръби, в който вмъкваше сигналните ракети, доколкото ни бяха останали, за да ги ползва като снаряди. Беше приказлив и дори се смееше. Перспективата да обстрелва нападателите с цветни ракети го въодушевяваше безмерно. Разказваше анекдоти с черен хумор, на които аз нямах сили да се смея.

Но това бе оживлението на агонизиращите. Бяхме изгубили войната. Да се съпротивлява до последния куршум може би съответстваше на неговото разбиране за живота, но никога не би ни спасило.

Обядвахме заедно.

— Може би няма да чакат да падне нощта — казах аз.

— Разчитайте на мен — отговори той. — Хубаво ще ги изплаша.

Смееше се като маймуна.

— А ако не идват да ни убият? Пак ли ще стреляте?

— А вие? — попита той. — Няма ли да стреляте, ако се опитат да ни нападнат?

Анерис седеше на пода със скръстени крака. С отворени очи, но без да гледа, неподвижна, сякаш спеше будна. Помислих си, че нашите насилия се въртят около нея, както планетите се въртят около Слънцето. Батис се отпусна на леглото. Пружините изскърцаха. Големият му корем се издуваше и спадаше. Не беше нито заспал, нито сънен като Анерис. Какво правех аз с пушка в ръце? Разумът ми казваше, че я държа за отбрана, сърцето ми казваше, че я държа по задължение. Батис отвори очи. Не мигаше. Гледаше тавана, без да мръдне от леглото, и ме попита:

— Затворихте ли добре вратата?

Отгатнах за какво става дума. Това бе начинът, по който той приемаше, че индовите ще рискуват да се покажат на дневна светлина. Също така ми подсказваше и други подробности. През тези дни се бе преструвал, че не вижда решението ми да осиновя триъгълника. Къде бе той? Каф го вълнуваха практични въпроси: да не направя някоя глупост по време на боя. Но бе непростимо да ми го напомня.

Слязох тичешком по стълбите. Нямаше го. Излязох от фара със свито от страх гърло. Видях го на границата на гората. Слънчевата светлина, вече ниска, боядисваше снега в синкав цвят. Триъгълникът стоеше с пръст в уста. Като ме видя, се засмя. Няколко индови стояха на колене зад него, прегръщаха го през кръста и му говореха приятелски на ухото. Сред растителността забелязах още шест или седем. Интуитивно долавях фосфоресциращите им очи и очертанията на голите им черепи.

Тръпка ме поби чак до костите. Но не беше капан. Многобройни ръце на индови леко побутнаха триъгълника и той дойде при мен. Започна да плаче. Големи сълзи закапаха — кап, кап, кап — и отвориха кратери в снега като малки метеорити. Триъгълникът прегръщаше коляното ми и се смееше, караше ме да го взема на ръце. За него всички грижи се свеждаха до едно: на какво ще играем.

Предполагам, че индовите чакаха някакъв отговор на този жест на добра воля. Но внезапно забелязах, че мускулите им се напрягат. Обърнах глава. Батис бе видял сцената. Въртеше се из балкона като подплашена невестулка. За парапета бе вързал изобретението си.

— Те са миролюбиви, Батис! — извиках аз. С една ръка закрилях триъгълника, а с другата ръкомахах. — Не ни желаят злото!

— Скрийте се във фара, Kollege! Ще ви прикривам!

Действаше по защитната си системата. С един фитил беше свързал всички ламаринени тръби със сигналните ракети, скрити в тях. Отворите на тръбите сочеха право към нас.

— Недейте, Каф! Не го палете!

Възпламени го. Цевите не бяха достатъчно дълги и ракетите извървяха произволни траектории. Едни ръсеха искри над главите ни, други отскачаха по земята, преди да избухнат.

Фойерверки в осем цвята изпълниха площадката. Залегнах на земята с триъгълника под себе си, но насред суматохата той ми се изплъзна като мокра риба.

Индовите подскачаха нагоре-надолу, избягвайки ракетите и куршумите на Батис. Изстрелите свистяха много близо до главата ми като пчели, които искат да свият гнездо в ухото ми. Триъгълникът плачеше от страх между едните и другите. Клекнал, му казвах с жестове да дойде, че ще го закрилям от всякакво зло. Поколеба се. Не знаеше дали да се скрие при мен, или да изтича при вълните. Вътрешната му борба ме разстройваше. Сякаш ни разделяше стъклен параван, където не намирахме никакъв процеп, за да се съберем отново. Накрая отстъпи няколко крачки. После се отдалечи. Видях го как се гмурна в морето. Щик в ребрата би ми нанесъл по-малко болка. Колкото и нелогично да бе, болеше ме повече от неговата загуба, отколкото от провала на диалога.

Щом стигнах фара, хукнах по стълбите, прескачайки по три стъпала. Вбесен, хванах Каф за яката. Стягах го така силно, че едно копче на палтото му остана в юмрука ми.

— Аз ви спасих живота! — протестира той.

— Спасили сте ми живота? Убихте и последната възможност, която имахме, за да го запазим.

Излязох на балкона. Както можеше да се предположи, индовите се бяха разотишли. Нямаше го и триъгълникът. Скоро щеше да се стъмни. Към снега се прибавиха пориви на странични ветрове. Съоръжението на Батис, цялото от тенеке, се удряше в железните перила. В началото този шум ме дразнеше, а после ме потопи в меланхолен фатализъм. „Какви тъжни погребални камбани“ — казвах си аз. Батис наблюдаваше околността превъзбуден и повтаряше: „Къде, къде, къде са?“ Аз не бях в състояние да правя нещо друго, освен да държа пушката и да плюя по посока на вятъра. Понякога го ругаех озлобено. Следяхме се един друг, полутайно, полуоткрито. Настъпи нощта и положението надмина всякакъв абсурд. Не си говорехме, всеки в своя край на балкончето. Вече не знаехме дали дебнехме тъмнината, или се дебнехме един друг. До полунощ не се случи нищо. Дъждът метеше снега, образуваше малки поточета в гранитната скала и влачеше сухи клонки да плуват в тях. В един момент Луната отстрани облаците, които я скриваха. Това ни позволи да зърнем няколко индови. Бяха на същото място, в края на гората. Не правеха видимо усилие да се приближат към фара. Потърсих триъгълника. Но Батис стреля незабавно. Щом чуха изстрелите, индовите приклекнаха. Някои побягнаха на четири крака.

— Вижте вашите приятели! — каза Батис победоносно. — Влачат се като червеи. Виждали ли сте по-мизерни същества?

— На всяко бойно поле, идиот такъв! Аз самият съм бягал на четири крака, когато куршумите свистяха край мен! — извиках аз. — Не стреляйте! Как според вас ще можем да се разберем, ако ги обстрелваме? Не стреляйте!

С една ръка насочих цевта на неговия ремингтон към небето. Но Батис се освободи разярен и отново стреля.

— Не стреляйте! Не стреляйте, проклет австриецо! — извиках аз и му дръпнах оръжието.

Все едно че се бях опитал да му изскубна ръката — това го влуди. Хвана пушката хоризонтално и с един удар ме изхвърли от балкона. Това бе открито нападение. Крещеше обиди срещу мен. Аз, почервенял от ярост, седнах на един стол, прехапал устни. Беше безполезно да споря с човек, изгубил ума си. Последва ме. Остави настрана ремингтона, ревеше, държеше някаква реч, която понякога се ускоряваше, а друг път прекъсваше, нелогична и несвързана. Ограничих се само да го гледам със скръстени ръце, като на обвиняема скамейка. Той размахваше харпуна над главата си и сам си отправяше върховни възхвали. Анерис седеше на пода, сгушена до стената, с кожа по-тъмна от всякога. Захвана песен с тъничко гласче.

Полудял, Батис я срита. Слепешком, без да гледа къде удря. В такива моменти ми вдъхваше повече страх от самите индови. Енергийният му вихър събори някои мебели. С една ръка улови Анерис за врата и изкрещя някаква германска дивотия в ухото й. Ръчището му я душеше. Помислих си, че ще й счупи врата като гърлото на бутилка. Не. Залепи се още повече за ухото на Анерис и взе да й шепне нежности. Говореше с много по-различен тон, отколкото бе обичайно за него. Нещо повече: чувството образуваше около очите му торбички от подпухнала плът. Още малко — и щеше да избухне в сълзи. Всеки момент щеше да се разплаче — той, човешкото олицетворение на грубостта. Изпод един от падналите столове се показваше книга.

— Боже мой, вие сте го знаели, нали? — намесих се аз, като изтупвах прахта от корицата на книгата. — Винаги сте знаели.

Там долу индовите виеха, повече възмутени, отколкото агресивни. Цялата вселена на Каф бе напрегната. Усещаше се срив и вместо да говоря, аз млъкнах. Беше най-добрият начин да му покажа очевидното, да види, че няма никакъв аргумент. След това с приятелско-педагогически глас предложих:

— Батис, единственото, което трябва да направим, е да им дадем нещо в замяна на мира. Това не са прусашки полкове и няма да искат да се предадем безусловно.

Смятах, че е обезоръжен. Но изведнъж сякаш превърна думите ми в муниции. Сочеше ме с пръст все по-застрашително. Разсъждаваше с иронична хитрост, която винаги бях смятал, че е извън възможностите му.

— Вие сте спали с нея, разбира се. Спите с нея. Това е!

Аз исках единствено да му предложа разумен изход: да преговаряме за мира, за да спасим живота си. Но се явяваше обстоятелството, че той стигаше до верни изводи посредством фалшиви разсъждения.

— Вашите любовни интереси не съвпадат с моите — казах му с възможно най-тактичния си тон.

— Вие сте я обладали! — каза той в изблик на гняв. — Притежавали сте я. Знаех го, знаех това от първия ден, в който ви видях, когато прекрачихте прага на този фар за първи път. Знаех, че рано или късно ще ме нападнете в гръб!

Наистина ли имаше значение за него това, че сме любовници? Едва ли. Но в това обвинение той намираше отдушник, за да насочи срещу мен цялата си омраза. Не, аз не бях прелюбодеец. Бях много по-ненавистен. Бях гласа, който руши една вселена, опростенческа и без оттенъци. Един свят, който дължеше оцеляването си на способността да се поддържа абсолютът на бялото и черното. Този приклад, който ме удряше като палка, не беше омраза, а страх. Страх да не би жабоглавците да приличат на нас, страх да не би да поискат дори минимално приемливи неща. Страх да не би, като ги слушаме, да ни задължат да свалим оръжията. Тази пушка, която избягвах с такъв труд, тази пушка, която искаше да ми разцепи черепа, да ми счупи ребрата, говореше по-красноречиво от всякакви речи. Казваше ми, че Батис, Батис Каф, беше отишъл твърде далеч в усилието си да се отдалечи от жабоглавците и се беше превърнал в най-лошия жабок, който можем да си представим: чудовище, с което е невъзможно да се поддържа какъвто и да било диалог.

В някакъв момент бях допуснал фатална грешка; не трябваше да насилвам до такава степен ограничената му природа. А сега бе готов да ме убие. Още не знам как успях да избягам по трапа надолу. Полу в бяг, полу търкаляйки се, стигнах до долния етаж. Но Батис ме преследваше с грухтене на горила. Размахваше юмруци. Падаха върху мен като удари с чук. За щастие, носех много дебели дрехи, които омекотяваха малко ударите. Видя, че не ми причинява достатъчно болка, хвана ме за гърдите с две ръце и ме заби в стената. С глас, излизащ от пещерите на неговата биография, забълва:

— Вие не сте италианец, не сте италианец, с вас никога не съм бъркал, моят проблем е, че с вас никога не съм бъркал и съм ви оставил да действате! Предател, предател, предател!

В ръцете му бях като чучело. Отново и отново блъскаше тялото ми в стената. Рано или късно щеше ми счупи черепа или гръбначния стълб. Бруталността му ме превърна в плъх. Единствено можех да му извадя очите. Но когато усети моите пръсти на лицето си, ме метна на пода и започна да ме тъпче със слонските си крака. Имах чувството, че съм бръмбар. Повлякох се назад и когато се обърнах, видях, че Батис държи брадва в ръцете си.

— Батис, не го правете! Вие не сте убиец!

Не ме слушаше. Намирах се в преддверието на смъртта и мозъкът ми не действаше. Нелепо виждах само образи от стар, ненужен сън. Но когато вече вдигаше брадвата, с Батис се случи нещо странно. Вътрешна слабост и едновременно проблясък на интелигентност осветиха изражението му — като метеорит, пресичащ атмосферата. Все още с вдигнато оръжие ме погледна с трагичното щастие на учения, който един ден гледал към Слънцето, докато то му изгорило ретините, само за да узнае колко време човешкото зрение е в състояние да издържи на слънчева светлината.

— Любов, любов — каза той.

Свали брадвата с тъжна кротост. Слушаше цигулки, беше човек, който тихо затваря вратата, зад която спят децата му.

— Любов, любов — повтаряше хрисимо с нещо като усмивка на лицето си.

Изведнъж отново се превърна в най-дивия Батис. Но аз не съществувах. Обърна ми гръб и отвори вратата. Какво правеше? Боже мой, отваряше вратата! Проснат и смазан, не можех да повярвам на очите си.

Незабавно един индов се опита да влезе във фара и получи удара с брадва, предназначен за мен. С другата си ръка Каф грабна една цепеница, вдигна я като сопа и излезе.

— Батис! — извиках аз, като едва се довлякох до прага. — Върнете се!

Той тичаше по гранитната скала по права линия. Последва страхотен скок в бездната с разтворени ръце. За миг повярвах, че лети. Индовите го нападнаха от всички страни. Излизаха от тъмнината, крещяха с радостта на убийци, която никога не бяхме виждали. Двама скочиха върху него, но Батис ги избегна с ловко преобръщане в калта. Веднага се превърна в център на един кръг. Индовите искаха да се приближат, а той въртеше брадвата и дървото като малки вятърни мелнички. Един индов увисна на гърба му и виковете се усилиха. Батис се опита да го рани. Много трудно. При тази маневра загуби една жизненоважна секунда и кръгът около него се стегна. Ужасяващо. Батис не обръщаше внимание на раните, които увисналият на гърба му индов му нанасяше, и продължаваше да удря в празното пространство, отблъсквайки останалите. Но те нямаше да проявят милост.

Аз си губех времето. Качих се по стълбите с една ръка на перилата, а другата притисната към черния ми дроб, който ужасно ме болеше от ударите. Една от пушките бе наблизо. Излязох на балкона с оръжието в ръце. Вече ги нямаше. Нито индовите, нито Каф. Тишина. Само леденият вятър на острова.

— Батис! — извиках още веднъж в пустотата. — Батис, Батис!

Нямаше го и нямаше да се върне.