Хладна кожа

7

11 януари

Според един японски философ малцина мъже ценят военното изкуство. Батис е един от тях. Нощем воюва, денем се люби. Трудно е да се прецени в коя от двете дейности влага повече страст. Открил е, че в моя багаж има два капана за вълци. Две жестоки железа като челюсти на акула. Ентусиазиран, е поставил клопките на разстояние на сигурно попадение. Умерено нощно нападение. Две чудовища са се хванали, убива ги с изстрели — ненужен акт, ако следваме доктрината му за пестене на муниции. Сутринта отива при капаните. Води го непризнато желание да си набави трофеи. Обаче чудовищата в своята кръвожадна ненаситност са отнесли труповете заедно с капаните.

Това го разстройва дълбоко.

13 януари

Ако доразвия Мусаши, добрият боец не се определя по каузата, която защитава, а по смисъла, който е способен да извлече от битката. За жалост, афоризмът няма валидност на фара.

14 януари

Ранните часове на нощта: необичайно безоблачно небе. Фантастична гледка — звезди и падащи звезди. Това ме вълнува до сълзи. Размишлявам върху географската ширина и подредбата на звездите. Толкова съм далеч от Европа, че съзвездията разместват положението си на небосвода и не ги разпознавам. Но няма безпорядък, нека си го кажем; безпорядъкът съществува дотолкова, доколкото сме неспособни да признаем различен ред. Вселената не се поддава на безпорядък, ние — да.

16 януари

Нищо. Няма нападение.

17 януари

Нищо.

18 януари

Отново нищо. Къде са?

19 — 25 януари

Лятото в Южното полукълбо замира срамежливо, но с един апотеоз на срамежливостта. Днес видях пеперуда. Тук, на фара. Разходи се в безцелен полет, безразлична към нашето страдание. Каф се опита да я смаже с длан, без особен интерес. Би било престъпление, тъй като студът напредва и съм сигурен, че няма да видим друга. Но е невъзможно да се обсъжда това с човек като него.

Бих могъл да добавя и едно не толкова философско и по-тревожно разсъждение. През лятото нощите бяха много къси. А сега безмилостно наближава зимата, тоест тъмнината. Нападенията винаги са нощни, а сега се удължават все повече и с всеки ден. Какво ни очаква, когато нощите станат двайсет часа и повече?

26 януари

При ограничените размери на нашия остров погледът ерозира предметите. Минал е хиляда пъти по всички повърхности. Разговаряме за помещенията на фара като за някаква провинция. Всеки ъгъл има своето име, всяко дърво, всеки камък. Кръщава се незабавно всяка клонка с необичайни форми. По този начин разстоянията преобразуват качеството си. Ако някой ни слуша, ще си помисли, че разговаряме за далечни места, а всъщност всичко, което съществува, е на един хвърлей.

Времето също се превръща в относителна величина. Капка, увиснала на нишка от паяжина, може да виси векове, докато капне; в замяна на това понякога докато премигна, и е изминала една седмица.

27 януари

Не мога да избегна еротичния шепот, който ми провожда своеобразната акустика на фара. Обикновено Батис избира последния час на нощта, когато аз се оттеглям от балкона и от жилището, за да започне. Може да продължава тази дейност два, три, та дори и четири часа. Стоновете им следват един след друг със стенографска точност. Издава звуци на зажаднял мъж, прекосяващ пустинята, монотонна агония. Понякога си мисля, че е способен да поддържа този синкопиран ритъм дни наред.

Любопитна е полиоргазмията на домашната любимка. Мога да проследя непрекъснатата възбуда, ускоряващите се спазми и кулминацията, увенчаваща делото. На всяка минута и половина, най-много, избухва ефервесценцията с вулканични писъци, дълги-предълги, поддържа удоволствието цели двайсет секунди и вместо да спадне, започва отново. Равнодушен, Батис я напада пак и пак, докато удоволствието приключи с някое неприлично междуметие.

28 януари

Менюто ни включва раци. В Европа никой не би ги ял. Бронята им е много дебела, а под нея — много тлъстина и малко месо. Но ние го приемаме с голямо удоволствие, няма как. В началото, колко съм наивен само, островът ме видя да подскачам смешно по подводните скали по брега. Раците лесно ми убягваха, като се криеха из процепите. Вълните се блъскаха в изпъкналостите на скалите с глух шум и пяната ме обливаше. Това бе повече опасно, отколкото забавно. Аз исках само да допринеса за запасите на фара, но студената вода скова зъбите ми. Отдавна не бях ругал толкова много. За щастие, Батис минаваше оттам и ми каза:

— Приличате на куца коза, колега.

Отправяше се към гората с брадва на рамо. Зад него вървеше домашната любимка. С едно изсвирване й даде някакво нареждане. Тя се плъзна между камъните като змия. Ловеше раците с обидна леснота. Също така изскубваше миди, така впити в камъка, че аз дори и не бих помислил да им посегна, защото бях сигурен, че ще ми трябват длето и чук. На нея й бяха достатъчни ноктите. Аз трябваше само да отворя кошницата. Понякога, преди да хвърли някой рак в кошницата, любимката изскубваше някоя щипка и я схрускваше цяла.

Моят принос към менюто на фара беше вид ядливи гъби, които открих в гората. Прилепваха към кората на дърветата, както мидите към скалите, и трябваше да ги изтръгвам с кама. Сигурно нямат кой знае каква хранителна стойност, но все едно, берях ги. Освен това мачках корените на някои горски растения, докато се превърнат във витаминозно пюре.

Понеже Батис е много мълчалив и угрижен, следният диалог заслужава да се отбележи:

— Откъде знаете, че тези треви не са лоши? — попита, загледан недоверчиво в сиропа, който се получи след смесването на пюрето с джин.

— Тревите, както и хората, не са нито добри, нито лоши — отговорих аз, след като отпих. — Те са ни познати или непознати, нищо повече.

— Светът е пълен с лоши хора, много лоши. Само един наивник може да вярва в човешката доброта.

— Това, че индивидите могат да бъдат по-добри или по-лоши по природа, е без значение. Въпросът е дали след като са заедно, обществото, което образуват, е добро или лошо. А глобалната стойност не зависи от наклонностите на човешкия характер. Представете си двама корабокрушенци, и двамата крайно зли. Поотделно могат да бъдат омразни. Но щом заедно изберат единственото възможно решение да се съюзят, за да построят едно по-добро място за живот, кой би се интересувал от личните им недостатъци?

Но не знам дали ме слушаше. Изгълта сместа и каза:

— В Австрия имаме шнапс. Харесва ми повече от джина.

Също така ловим риба. Много преди моето пристигане Каф беше строил цяла батарея от въдици на южния бряг върху едни скали, които се открояваха като малки полуостровчета, заобиколени с вода от трите страни. Противно на очакванията, нашият проблем не е оскъдицата при риболова, а свръхизобилието. Рибите по тези ширини са съвсем глупави, а може и да нямат никакъв опит с въдиците. Но са толкова големи и мощни, че могат да изтръгнат цялата пръчка. За да предотврати това, Батис ги е забил здраво в камъка, като колове. Изобретил е яка желязна тел с куки като пилешки крак, с три ченгела. И въпреки това периодически ни изчезва по някоя пръчка. На другия ден след изтръгването можем да я видим как се носи по течението. Тази загуба на материал буди у нас пристъп на ярост, който не можем да насочим срещу никого. Както и да е, би трябвало да признаем, че островът представлява едно затворено хранително стопанство. Провизиите, които донесох, допълват и разнообразяват менюто, но не зависим от тях.

29 януари

Относно моето ежедневие. На разсъмване напускам поста си на балкона. Освобождавам се от оръжието и се изтягам на дюшека, често направо с дрехите. Съзнанието ми изгасва като петролната лампа с едно духване и спя толкова, колкото ми е нужно по природа. Откакто съм на фара, не помня сънища.

Обикновено се събуждам по обяд, или по-късно. Закусвам в алуминиева чиния като на затворниците. Ако времето е хубаво по изключение, мога да изнеса яденето навън. Връщам се вътре, тоалет. Ето ти най-хубавият момент от деня. Но от периодическите прегледи заключавам, че косите ми са си сменили цвета завинаги, поне на врата. Страхът от първите дни ги преобрази в пепелявосиви и така си останаха. След това се обличам. Относно моето облекло: панталоните, които най-често обувам, са от груба материя, но подходящи за тежка работа. Върху фланелките — моряшки пуловер с висока поло яка. Първите дни носех и една дреха до кръста цвят „каки“ с два много дълбоки джоба на гърдите, където слагах мунициите, сякаш бяха бонбони. И ето тук една ирония, която се докосва до пародията: не бях забелязал, че е старо яке от английската армия, докато Батис не ми обърна внимание. Някой я беше оставил на фара. Може би принадлежеше на военния склад към обзавеждането на един гарнизон, който така и не се беше осъществил. Колкото и да бе полезна, изхвърлих я в морето. Батис ме нарече луд.

Правя гимнастика два дни седмично, дори и да вали, което е почти ежедневие. Понеже няма бръснар, подстригвам си косата по маниера на средновековните пажове. Що се отнася до бръсненето, не отстъпвам. Защо ценя толкова гладко избръснатите бузи? Заради хигиената? Защото така си налагам ежедневна дисциплина? Едва ли. Отговорът е, че понякога границата между варварството и цивилизацията зависи от такива минимални действия, като едно хубаво бръснене. Гъстата брада на Каф ме ужасява. Полага много малко грижи за нея. По-скоро я поддържа като с брадва. Най-лошото е, когато прави слънчеви бани отвън, седнал на земята, облегнат на стената на фара. Седи неподвижно като крокодил и междувременно любимката му пощи брадата с голямо умение. Един ден разбрах, че го прави, за да яде въшките, които намира.

После се заемам с ежедневните задачи, които вършим заедно с Батис. Събирам дърва. Сушат се бавно и трябва да ги струпаме под покрива на фара много преди да стане време да ги горим. Това може да се окаже излишна работа, но ни дарява надежда за бъдеще. Събирам въдиците и ги прибирам във фара. Поправям и укрепвам системата от консервени кутии, преглеждам за ръждясали пирони и чупя бутилки, разпределяйки стъклото, за да направя по-недостъпни процепите между камъните. Никой, който не е живял тук на фара, няма да разбере никога какво представлява един свободен сантиметър между пирон и пирон или стъкло и стъкло. Освен това правя нови колове, броя мунициите, които ни остават, и разпределям на дажби хранителните припаси. Обикновено Батис не оспорва моите инициативи, когато предлагам например да издълбаем звезда в капсулата на куршумите, за да ги превърнем в разкъсващи заряди, или да пробием дупки в гранита, който заобикаля фара. В дупките поставяме още колове, високи само педя и много остри, та чудовищата да си наранят стъпалата. Идея от римски военен лагер. Очевидно не им пречи да се приближат, но ги затруднява. С това нововъведение нашата среда става още по-мрачна.

Докато се стъмни, разполагам със свободно време, ако този израз може да има смисъл тук, на фара.

1 февруари

Хубава привечер. Денят се оттегля, сякаш хоризонтът е един голям механизъм за театрални декори; изсмуква светлината, поваля я и наслагва отгоре тъмнина. Сякаш огромна четка боядисва небето в черно, подчертавайки малките искрици, които са звездите. На пост съм и забелязвам, че едно сутрешно чудовище ни дебне, едно необичайно малко чудовище. Не би трябвало да го забележа, защото се е скрило много добре. Но се покачва на същото дърво, на което се качих аз, когато исках да убия Батис, и това го издава. Наблюдава ме, като бухал с ръце. Седнал съм на столче и пуша. Оставям цигарата на перваза и бавно се прицелвам. Чудовището не свързва моята поза с предстояща смърт. Седи си на дървото и ме гледа, без да разбира. Сърцето му е на мерника ми. Изстрел. Тялото пада, обрулва шумата, за миг го губя от поглед. Но преди да падне на земята, коленете му се заплитат в клоните. Ръцете му се люлеят, мъртво е. Изстрелът е пронизал гърдите.

Батис ми се кара, напразно похабен куршум. Напомням му случая с капаните. Не беше ли ненужно да стреля срещу неподвижни и поради това безопасни чудовища?

— Трябва да пестим — казва той, — мунициите са живот.

— Аз донесох мунициите — отговарям му — и ще ги харча, когато поискам.

Цяла нощ спорим като две деца.

2 февруари

Днес чудовищата цялата нощ пищяха в тъмнината, но без да ни нападнат, много любопитно. Опитвам се да разговарям с Батис за предишния ни живот в Европа, без успех.

Невъзможно е да се установи и най-малка близост с този мъж. Не отказва да разговаря, нито крие нещо. Но един най-обикновен и спокоен разговор просто не го интересува. Когато му разказвам за моя живот, кима с глава. Когато го питам за неговия, отговаря едносрично, винаги втренчен в мрака, заобикалящ фара. И така, докато се откажа. Нека си представим двама души, които спят в една и съща стая и говорят насън — това е най-точното описание на нашите диалози.

5 — 20 февруари

Нищо. Това нищо включва факта, че домашната любимка не пее — това е добре. Моите контакти с нея са по-малобройни. Или се съвкупява с Батис, или се занимава с най-прости неща, или ме избягва, защото помни първия ни контакт с паметта на бито куче.

Когато излиза от фара например, няма как да не ме срещне. Ускорява крачка и поддържа дистанция като врабче. Когато я гледам, понякога настръхвам. И от един поглед се вижда, че е четириръка, термостатична, далтонистка, злъчна и безволева. Но формите й са толкова антропоморфни и поведението й тъй човешко, че са нужни истински усилия, за да устои човек на съблазънта да започне разговор с нея. Докато не се сблъскаме с една кокоша интелигентност: не ни гледа, не ни слуша, не ни вижда, не ни чува. Живее на самотна орбита — тук има контакт с Батис.

22 февруари

Батис се е напил, нещо много рядко при него. Видях го пиян, в едната ръка бутилката джин, а в другата — пушката. Танцуваше като зулу върху гранита, където се издига фара. После изчезна към гората и не се върна чак до късно. Междувременно хванах любимката и я заведох до един ъгъл, въпреки че се съпротивляваше. Умряла от страх, не разбираше, че исках само да опипам черепа й. Главата е съвършена. Съвършено гладка, чисто сферична, без неравности. Дали е така, за да понася наляганията при огромните дълбини? Няма ги вдлъбнатините на престъпниците по рождение, нито изпъкналостите на преждевременните гении. Изненада за френопата: никакво особено развитие в париеталната или оксипиталната зона. Обемът е малко по-малък, отколкото при славянските жени и една шеста част по-удължен, отколкото при бретонската коза. Хващам я за бузите и я принуждавам да отвори уста. Няма сливици, на тяхно място се появява второ небце, което вероятно служи, за да предпазва от навлизане на вода. Страда от аносмия и не усеща миризмите. В замяна на това ушичките й могат да чуват звуци, които за мен са неуловими. Често изпада в унес, получава пристъпи на замайване, при които губи ориентация за сметка на неизвестни гласове, мелодии и призиви. Какво ли чувства? Невъзможно е да се познае. Ципи на ръцете и на краката, по-умерени на ширина и дължина, отколкото при мъжките екземпляри. Може да раздалечи пръстите на горните и долните крайници до ъгъл, непостижим за човешките същества. Предполагам, че това помага на чудовищата във водата, за да получат тласък при плуването. Събличам я с шамари, защото се съпротивлява. Тялото е с възхитителни пропорции. Момичетата в Европа щяха да се отчаят, ако можеха да видят фигурата й — разбира се, за да се представи в салоните, ще й трябват копринени ръкавици.

В качеството си на атмосферен специалист знам, че островчето се намира в една особена морска зона, заобиколена от топли течения. Това би обяснило много неща. Като се започне с изобилието на растителност на повърхността и забавянето на първите зимни снегове — които вече би трябвало да паднат, — до присъствието на тези зверове. Ако населяваха всички морета и океани, човечеството би имало исторически доказателства, а не просто легенди. Също така съм чел, че полярните риби разполагат с вещества в кръвта си, които предотвратяват замръзването. Предполагам, че в техния случай това обяснява синия цвят на кръвта. Как иначе би могло да се обясни, че сложни организми, които живеят в студени океани, нямат натрупани пластове тлъстини? Мраморна мускулатура, опъната кожа, изящно лакирана в саламандренозелено. Нека си представим горска нимфа в змийска кожа. Зърната на гърдите са черни и малки като копчета. Сложих молив под гърдите, но пада, сякаш невидима нишка ги дърпа нагоре. С тези ябълки Нютон би имал много проблеми, за да съчини теорията си. Тук не можем да минем, без да се позовем на френския източник, според който съвършените гърди трябва да се побират в чаша за шампанско. Мускулатурата на цялото тяло излъчва здраве и енергия, сбогом сутиени и корсети. Ханш на балерина и плосък, съвсем плосък корем. Седалище по-стегнато от гранита на острова. Кожа — еднаква по цялото тяло, докато при човеците често текстурата на бузите в сравнение с останалата част от кожата показва различия. При нея цялото е тънък слой, който покрива и най-малките пори. Нито следа от корени на косми под мишниците, по черепа или пубиса. Бедрата са едно стройно чудо и съответстват на ханша с точност, която никой скулптор не би могъл да възпроизведе. Що се отнася до лицето, египетски профил. Нос като игла, в контраст със сферичността на черепа и на очите. Челото се издига бавно, като лек, много лек склон, нито един римски бюст не може да се сравнява с него. Вратът, присъщ на стройни девойки, напомня ренесансови картини.

Отвеждам я в един тъмен ъгъл, трепери от страх, идиотката, кравата също не разбира причините за манипулациите на ветеринарния лекар. Запалих свещ и я приближавах и отдалечавах последователно от очите й. Прекалено силната светлина свива зениците, които се превръщат в минимален процеп, като при семейство котки. Докато наблюдавах това, не можах да избегна чувството на силен страх: очите са невероятно сини огледала, по-скоро кръгли, отколкото овални. Кехлибарен блясък, очна течност с гъстотата на живак. Видях се там, вътре. За малко щях да се откажа. Когато човек се вижда отразен в очите на чудовище, изпитва нелепо, но силно замайване, нека ме укорява само който е преживял нещо подобно.

Невъзможно е да я наблюдаваш и да запазиш дистанция. Когато я докосвам, се разчувствам. Полагам длан на бузата й. И ръката ми бяга ужасена, сякаш през мен минава ток с високо напрежение. Един от нашите най-примитивни инстинкти свързва човешкия контакт с топлината, няма студени тела. Но нейната температура ме стряска и ме кара да се чувствам зле. Напомня студенината на труп, когото животът вече е напуснал.

25 февруари

Появиха се. Много са. Нашата дневна дажба муниции са шест патрона, а се наложи да изстреляме осем.

26 февруари

Двамата с Батис изразходвахме деветнайсет куршума.

27 февруари

Трийсет и три.

28 февруари

Трийсет и седем.

1 — 16 март

Прекалено съм зает да се боря за живота си, за да пиша. Нищо от това, което бих могъл да напиша, не заслужава да се помни.

18 март

Нападенията постепенно намаляват. Дълго време стоях и гледах откъм гората фара и балкона. Батис се почувства привлечен от моето отношение и, без да каже дума, се присъедини към наблюдението. Стоеше до мен, раменете ни се докосваха. Мен ме интересуваше да видя фара от перспективата на чудовищата, да навляза в мрачините на кръвожадния им ум, та да си представя как те ме виждат. Батис, след известно време:

— Ами аз не виждам никакви пропуски в защитата.

И си отиде.

20 — 21 март

Наблюдават ни, без да ни нападат. В началото това беше тревожно, след това само любопитно. Предимно са пробягващи форми. От време на време ги виждаме между дърветата. Когато светлините попадат върху тях, изчезват.

Нощта разширява владенията си. Сега ни се дават само три часа слънчева светлина. Останалото принадлежи на нощта. Докато слънцето се покаже, и вече се сбогува с нас. Как да опиша на хартия уплахата, породена от това? При обикновени условия да бъде човек тук, на острова, вече е ужасно и мъчително. С чудовищата, които ни заобикалят, се минават разумните граници. Често, макар да изглежда странно, паузите между нападенията са по-лоши от самите нападения. Вътре във фара, в полусенките на петролните лампи, до нас достигат слелите се шумове от вятър, дъжд и море и очакваме новия ден, и очакваме, и очакваме, и не се знае кое ще дойде по-напред — светлината или смъртта. Никога не си бях допускал, че адът може да е нещо тъй просто — като часовник без стрелки.

Краят на март

Откривам, че Батис умее да играе шах. Този нищо и никакъв факт е за мен като цивилизован остров сред толкова лудост. Три партии. Две реми и една победа. Защо да отбелязвам кой си я самоприсъди?

4 април

Пладне. Играем шах. Вечерта ни нападат шест пъти, на последователни приливи. Стрелям толкова много, че затворът на пушката ми пари. Налагаше се и Батис не спомена нищо за разточителство с мунициите.

8 април

Прилагам романтични увертюри, които се провалят срещу защитата на Каф. В този смисъл е много ловък. Прави рокада и моята офанзива бавно чезне. Съвпаденията между човека и шахматиста са прекалено очевидни, за да добавям бележки. Отвсякъде батистиански или кафтистки манталитет, както желаете.

Чудовищата крещяха извън обсега на светлините, в мрака. Като лешояди, които спорят. После направиха един странен опит, но се разпръснаха, преди да стреляме. Цяла загадка. Най-лошото от всичко е липсата на логика при тях. Това ги прави непредвидими.

10 — 22 април

Разсъждавам върху онова, което ме доведе на острова. Търсех спокойствие в нищото. А вместо тишина, ми се представя един ад, претъпкан с чудовища. Какво би било правилното тълкувание според моя наставник? Мисля много за него. Колкото и да се питам и разпитвам, мога да установя единствено страховитата действителност, която подчинява всичко наоколо: чудовища, чудовища и още чудовища. Няма какво да се гледа, няма какво да се преценява, няма нищо.

23 — 24 април

Ужасяващи битки лице в лице. Изстрелите на месо пръскат вътрешности, сиво вещество и синя кръв по балкона. Две последователни нощи чудовищата се изкачиха толкова над коловете, че трябваше да ги отблъскваме с ритници, с ножове и с удари с брадва. При тези условия Батис показва най-дивата си природа. Когато са съвсем близо, когато ръце и крака нападат последните укрепления с коловете, Батис с боен вик захвърля пушката. Аз продължавам да стрелям за прикритие, една крачка назад, а той грабва харпуна с една ръка, брадвата с другата. Мушка с единия инструмент и сече с другия. Ранява, осакатява и убива с хаотична енергия, крайниците му се превръщат в мелница-убиец. Той е истински демон, отчаян северен викинг, пиратът Барбароса, всичко това и още нещо. Кара ме да настръхвам и не бих искал да го имам за враг. Това са действителни образи, изживявам ги, да, аз, днес и тук, но са изживени сякаш под влиянието на халюциногенно вещество и когато слънцето отново изгрява, изпитвам основателни съмнения относно своето душевно здраве. Нашият живот на фара не е правдоподобен; нашият живот на фара е най-абсурдната от всички епопеи. Липсва й смисъл.

Преглеждам записките си. Те никога не биха могли да възпроизведат отчаянието, което ме сломява. Всяко изкуство на разказа би било бледо отражение на бедствието, което се опитвам да организирам в думи. Няма да излезем живи оттук, това е сигурно. Не вярвам дори, че бихме могли да дочакаме първия сняг.

2 май

Усещам сянка на благодарност от страна на Батис. Без да го изказва ясно, без да се изпусне да каже някоя мила дума, разбира, че моето присъствие допринася за неговото оцеляване. Нападенията, които изтърпяваме, доверява ми той, превъзхождат всичко, което е преживял тук, на фара. За сам човек би било непосилно да се противопостави на тази маса насекоми, избягали от лудницата на преизподнята. Дори за него.

Но не можем да продължаваме така. Някой хубав ден тяхната численост ще надделее.

3, 4 и 5 май

Същото. Не мога да разбера Батис. Има голямо противоречие между опасностите, които ни заплашват, и неговите душевни състояния. Колкото по-отчаяни са нощите, толкова по-щастлив е той през деня. Някакъв вид бойна еуфория, стремеж към преизподнята. Не иска да разбере, че фарът не е рокада в шаха и че ако изгубим една-единствена от нощните партии, това ще означава нашият край.

6 май

През нощта. Един изстрел на Батис докосва ръката ми. Разкъсва ризата и ме ранява повърхностно. Но той стреля срещу едно чудовище, което ме преборваше, та няма как да не го оправдая и да не го хваля.

7, 8, 9, 10 и 11 май

Нападения по-ожесточени от всякога. Някои чудовища успяват да се изкачат по стената от противоположната страна на фара и ни атакуват отгоре, където коловете не са толкова нагъсто. Буквално падат върху нас. Стреляме последователно с цевта вертикално нагоре и после надолу, откъдето също напират. Сега употребяваме средно по петдесет куршума на нощ. Количеството на чудовищата надвишава всеки кошмар.

После — кисел спор с Батис. Обвинява ме, че не проявявам достатъчно старание да поправям укрепленията от пирони и стъкла. Отричам, извън себе си. Дори и само от скука, работя два пъти повече от него. Обиждаме се взаимно. Казвам му, че е примитивен и саможив любовник. Каф ограничава правата ми, нарича ме противен натрапник, никога не беше използвал тази дума. По-дълбоко от всякога сме в дупката.

12 май

Едно чудовище се вкопчва в крака на Батис. Застрелвам го незабавно, но изстрелът му отнася ботуша и половин показалец. Лекува си раната, без да си позволи и стон.

Но не можем да продължаваме така.