Хладна кожа

5

Не бях добър стрелец. Не ми помагаше дори миналото ми на поборник. Никога не бях стрелял с оръжие. Сега предишният ми живот изглеждаше като подигравка: бях получавал, крил и разпределял стотици пушки, но почти не ги бях използвал. Така или иначе, реших да се упражнявам, а знайно е, че в случай на нужда човек се научава бързо. Ремингтонът имаше мерник, който определяше разстоянията. Слагах го на петдесет, на седемдесет и пет, на сто метра и се стараех да улуча празни консервени кутии от спанак. Тук се появи първата пречка. Цялата сутрин практикувах с посредствен успех. Към телесната слабост се прибавяше и умствената. Общото изтощение подкопаваше сетивата ми. Опитвах да се прицеля в мишената, затварях едното си око и виждах двойно. Цялата ми нервна система се сриваше в ускорен ритъм. Към постоянната смъртна опасност се добавяше липсата на сън, старо мъчение. Физиологичните ми ритми не бяха разстроени, просто бяха изчезнали. Давах заповеди на тялото си като военачалник на своя полк. Яж. Пий. Движи се. Уринирай. Не заспивай! Да, необходимостта от сън и страхът от съня. Живеех в духовно пространство, където безсънието и сомнамбулизмът се сливаха. Понякога си казвах: направи това или онова. Зареди пушката, запали цигара. Патроните не влизаха, тъй като пълнителят беше зареден, а аз не си спомнях да съм го зареждал. Слагах цигара на устните си, а се оказваше, че вече пуша.

Но сега имах мисия. До този момент се мъчех да оцелея заради самото оцеляване, без хоризонт за надежда. Сега за пръв път имах контрол над някаква инициатива. Щом взех решението, тръгнах из гората с олекотения дух на бунтовник. Носех си за острова дискретни дрехи в убити цветове и, доколкото ми позволяваше гардеробът, подбрах тонове, подобни на растителността, която ме приютяваше. Кожените ръкавици правеха що-годе поносими студа и мехурите. Установих се на около осемдесет метра от фара. Всеки стрелец би избрал това привилегировано място. Зад мен растителността бе достатъчно гъста, за да не се очертава силуетът ми, както би се получило на по-открито място. Отпред ме затуляше последният ред дървета, без да ми пречат да виждам прекрасно вратата и балкона. Качих се на един висок и як клон. Имаше вдлъбнатина, която позволяваше да стабилизирам пушката. Прицелих се във вратата. Ако излезеше оттам, беше мъртъв. Но той не даде признаци на живот, не се появи през целия ден. Когато здрачът заяви присъствието си, не ми оставаше нищо друго, освен да се оттегля поради страх от чудовищата.

За щастие, нощта бе спокойна, ако това изобщо можеше да се твърди. Не нападнаха къщата. Мисля, че няколко обикаляха около фара, тъй като ги чувах, чух и един изолиран изстрел на Батис, но нищо повече. Чувствах се неспособен да извличам заключения. Може би им бях дал добър урок. Изстрелите през вратата не може да не са ранили един-двама. Може би предпочитаха да опитат при фара, където Батис пестеше муниции. А може би просто тази нощ нямаха желание. Кой знае? Не следваха никаква логика, а още по-малко стратегия на военното изкуство. Накрая дори си позволих лукса да затворя очи в подобие на почивка — фалшив, но приятен отдих. С първата искра светлина отново заех позиция на дървото.

Този път не се наложи да чакам дълго. Нямаше и половин час, откакто дебнех, когато той излезе на балкона. Полугол, показваше на света торса си на боксьор ветеран. С раздалечени лакти се подпираше на ръждясалите перила; неподвижен, със затворени очи, брадичката нагоре, подхранваше лицето си с нашето тъжно слънце. Напомняше статуя от музей на восъчни фигури. Бе съвършената мишена. Подпрях приклада на пушката на рамото си, притворих лявото око. Отвъд цевта бяха гърдите му. Но се поколебах. Ами ако не улучех? Ако само го ранях, тежко или леко? Ако успееше да се прибере вътре, щях да изгубя всичко. Дори да умреше след дълга агония, Батис щеше да затвори блиндажа на балкона. С въже и кука можех да се изкатеря по него, така е, но нямаше да успея да насиля железните плоскости — едни допълнителни капаци към прозорците на балкона. Казвах си всичко това, но също така си казвах: не, не е така и ти го знаеш.

Просто не можех да го убия. Не съм убиец, макар обстоятелствата да ме тласкаха към това. Да стреляш по човек е нещо повече от това, да се прицелиш в едно тяло; означаваше да убиеш цялото преживяно от него време. Виждах Батис Каф в мерника и можех да видя биографията му. Представях си неговия живот преди фара. Против волята ми, почти насила, умът ми пресъздаваше вцепенението на детето Батис, все още много далеч от пътуването, което ще го доведе тук; ограничените му успехи през младостта, разочарованията, причинени от един свят, който той не е избирал. Колко удари е получил от ръцете, които са имали върховната мисия да го обичат? Сега, когато бе сведен до мишена, безпомощен, излизаше наяве цялата му ранимост. Защо е дошъл на фара? Зъл човек ли беше, или само трамплин на жестокостта? Батис просто беше човек, който прави слънчеви бани полугол. Не носеше униформа, която би оправдала патрона. И ако да откраднеш живота на човешко същество е сама по себе си мъчителна мисия, да го убиеш, когато само се пече на слънце, ми се струваше, представете си, далеч по-отвратително.

Слязох от дървото дълбоко възмутен от себе си. Връщах се в къщата и по пътя биех главата си с юмруци за наказание. Идиот, идиот, казвах си, ти си идиот. На чудовищата им е все едно дали поглъщат светец или някой извратен тип, все е месо. Намираш се на острова, на острова на всички безчестия. Тук не оцелява ближният, нито философията, нито поетът, нито великодушният, само един Батис Каф. Та вървях по пътечката към къщи и се спрях на чешмата. Откакто бях слязъл от кораба, бях пил само джин. Наведох се и пих направо от кофата на Батис. Но преди да започна да пия, се взрях в отражението във водата.

Трудно ми бе да повярвам, че това съм аз. Четири дни безсъние и битки бяха нанесли големи поражения. Брадата ми не растеше особено бързо; бях бледен, смъртно бледен. Очите преди всичко бяха очи на безнадеждно луд. Сините зеници бяха островчета, заобиколени от наситено червено. Около клепачите и очите преливаха тъмновиолетови кръгове. Студът и страхът бяха изгорили устните ми. От превръзката на ранения ми врат, дебела като шал, избиваше гной, стърчаха кори от засъхнала кръв и полувлажни съсиреци. Тялото вече не си спомняше изкуството да затваря рани. Изпочупени нокти. Пласт, подобен на катран, покриваше косите ми. Хванах един кичур над ухото и с огромна изненада открих, че цветът се бе променил към сивобелезникаво. Като уплашена муха потопих главата си в кофата и я измих. Това не ме задоволи. Библейска кир погребваше тялото ми. Оставих пушката, мунициите, ножовете, свалих си палтото, вълнения пуловер, ризите, ботушите, чорапите и панталоните, съблякох се гол, сякаш епидемия бе заразила всяка моя дреха, която ме пазеше от студ, и после се изкачих по скалата, откъдето извираше водата.

Там горе нощният дъжд беше образувал нещо като басейн. Водата ми стигаше само до коленете. Отпуснах се вътре. Студът ми въздейства благотворно. Оценявах го, понеже студенината включи сетивата ми, придобих яснота на ума и прилив на жизненост. Естествено, сетих се за Батис. Изворът можеше да се превърне в хубав капан. Рано или късно, щеше да дойде да налее вода. Засада. Беззащитен, изненадан, щях да го пленя с насочена пушка, без да се налага да прибягвам до убийство. Ще го подчиня, ще го превърна в обвиняем. Ще го завържа с вериги вътре във фара. И когато на хоризонта се появи първият кораб, ще паля и гася светлината на фара по морзовата азбука. Дали трябваше да съдят Батис по наказателния кодекс, или да го затворят в лудница до края на живота му? Това бе второстепенно.

Облаците процеждаха тънки, осезаеми колони светлина. Небето ми посвещаваше една светлинна опера. Басейнът бе тапициран с мъх, мек и нежен на допир. Но не бързах да изляза. Крайниците ми бяха свикнали с температурата. Носен от водата, гледах небесната твърд; беше първият час, който отделях за себе си, откакто слязох от кораба.

Седях така, когато чух приближаващи се стъпки. За да не бъда забелязан, потопих се целия, без главата. От моето място не ми беше възможно да го видя, но нямаше нужда от голямо въображение, за да се разбере, че Батис бе избрал точно този момент, за да отиде на чешмата. Идваше с девет кофи, както се разбираше от дрънченето. Проклех съдбата си. Какво можех да направя? Беше въпрос на време да открие дрехите ми и още по-лошо — пушката. Неговата реакция бе непредсказуема. Може би щеше да сподели извора без усложнения. Но лудите имат много деликатни рецептори — знаех, че е напълно способен да долови моите претенции. И аз щях да се окажа обезоръжен. Това бе мълниеносно разсъждение. Всъщност почти нямах избор. Ако по някакво чудо Батис си отидеше, без да види дрехите, щяха да минат дни, докато отново дойде на чешмата. Междувременно чудовищата щяха да разполагат с безкрайни възможности, за да ме ликвидират. Наострих уши. Точно пред чучура е, чувам как сменя пълната кофа с празна. Спира, вижда проснатите дрехи. Разбира, че има още някой. Скок на пантера — и двете тела се търкалят заедно. Под мен е, натискам го с крака. Вдигам юмрук, без да довърша нападението. Не е Батис. Чудовище е.

Скочих отново — този път, за да се отдалеча колкото се може повече. Но в самото стряскане се съдържаше съмнение. Чудовищата бяха машини за убиване. А аз бях съборил нещо деликатно на тежест и крехко. Кофите още се търкаляха по земята, удряйки се една в друга с тенекиено дрънчене. Наблюдавах чудовището благоразумно — и от разстояние, както някой котарак, комуто любопитството пречи да избяга.

Не мърдаше от мястото, където бе паднало. Чирикаше жално като ранено птиче. Рибя смрад влизаше през ноздрите ми. Довлачих се дотам и за да го разгледам по-добре, махнах ръцете му от лицето — жест, с който търсеше закрила. Беше едно от чудовищата, в това нямаше съмнение. Но чертите на лицето като по чудо бяха миловидни. Закръглено лице и череп без коси. Веждите бяха изписани деликатно, като произведение на шумерската калиграфия. Сини очи, Боже мой, какви очи, какво синьо. Синьо като африканско небе, не, по-ясно, по-чисто, по-наситено, по-блестящо. Тънък нос, остър, дискретен, централната кост по-ниска от ноздрите. Ушите, много по-малки в сравнение с нашите, имаха формата на рибя опашка; всяко се разделяше на четири малки прешлена. Съвсем леко изпъкнали скули. Вратът много дълъг, а цялото тяло покрито с белезникава кожа със зелени отсенки. Докоснах го с върха на пръстите, все още недоверчиво. Беше студено като труп, а на пипане бе като змия. Взех едната му ръка. Не беше като ръцете на другите чудовища. Ципата, по-къса, едва стигаше до първата става. Извика панически. Това ме накара да го набия безмилостно, не ме питайте за мотивите. Викаше и хленчеше. Носеше един прост пуловер, толкова провиснал, че бе по-скоро пола. Хванах го за левия глезен. Повдигнах тялото нагоре, както се вдига новородено, за да го разгледам по-добре. Беше от женски пол. Половият орган нямаше косми на пубиса. Риташе отчаяно с крака. Хванах ремингтона и я бих с приклада, докато един особено жесток удар по свивката между крака и корема не я накара да се усуче като червей. Покриваше се с ръце и стенеше с бузи, забити в земята.

Пуловерът и кофите ми говореха, че Батис имаше връзка с тази животинка. Къде я беше намерил и какво значение имаше за него? Беше ми невъзможно да определя това. Факт, че я бе научил на някои умения, както кучетата санбернар. Носеше кофи например. Също така беше си направил труда да я облече. Пуловер, който не биха приели и турските просяци. Съвкупността от един толкова прокъсан и мръсен пуловер и едно тяло, родено под океана, образуваше непоносим комплект, по-гротесков и от онези смешни кученца, които английските госпожи обличат в дрешки от първокачествена вълна. Но ако Каф си даваше труда за нещо, значи му придаваше някаква стойност. Най-добрият начин да разсея съмненията бе да я отвлека като заложница. Ако Каф се интересуваше от нея, щеше да дойде да я търси. Накарах я да стане, като я повлякох за лакътя. Нахлупих й една кофа на главата, за да не вижда. Трепереше. Кофите бяха нанизани на връв, която използвах, за да й вържа ръцете. Но не скрих следите от борба, за да може Батис да ги види и да ме последва. Удар с приклада и поехме към къщи.

Сложих я на една табуретка. Свалих кофата от главата й, седнах срещу нея и прекарах така дълго време. Синя кръв бе зацапала ъгълчетата на устните й. Сърцето й биеше в заешки ритъм. Дишаше само с горната част на белите дробове. Погледът й беше празен и аз прекарах пръст пред очите й като хипнотизатор. Следваше го вяло. Напика се върху столчето. Погледнах през прозореца, откъдето се виждаше пътечката в гората.

Батис не идва. Дразня се. Един много силен шамар — и тя пада на земята. Този път изобщо не пищи. Свива се в един ъгъл, покрива глава с преплетени китки.

Следобед. Светлината се разсейва. Без новини от Батис. Естествено, не е имал ни най-малкото намерение да задържи женското същество. Ако при нормални условия чудовищата бяха страшни, на какво ли биха били способни в случай, че я надушат? Имаше нежна делфинова кожа, опъната като струни на цигулка. Изглеждаше млада и плодовита. Що се отнася до възпроизводството, природата познава обширна гама от средства. Може би имаше възможност да се свързва със своите сродници чрез химически механизми, невидими за човека. За малко да я застрелям.

Но когато слънцето започна да слиза по хоризонта, изстрел проби прозореца.

— Гад мръсна! — изрева скрит глас. — Защо ми обявявате война? Не са ли ви достатъчни жабоглавците?

— А вие, Каф? — извиках в празното. — Нима предпочитате да използвате малкото муниции, които ви остават, срещу мен?

— Крадец! Sie beschissenes Arschloch!

Още един изстрел. Куршумът се забива в единия ъгъл на рамката, поръсва ме дъжд от стърготини. Притиснах животинката към прозореца.

— Ха сега стреляйте, Каф! Може и да улучите!

— Оставете я!

В отговор извих ръката й. Животинката изпищя. Отвърнаха възмутени викове отнякъде в гората. Точно това търсех. Изсмях се:

— Какво ви става, Каф? Не ви ли харесва? Чуйте тогава това!

С ботуша настъпих босия й крак, вой от болка се разнесе из гората.

— Престанете! Не я убивайте! Какво искате? Какво искате?

— Искам да разговаряме! Лице в лице!

— Излезте и ще разговаряме!

Не беше обмислил отговора, твърде бърз и поради това неискрен.

— Да не сте луд? Или ме имате за идиот? Вие ще излезете. Още сега!

Не отговори. Това, което най-много ме безпокоеше, бе да не би Батис просто да се оттегли. Защо трябваше да настоява? Не можех да го разбера. Много ирландски селяни биха убили съседа си заради една крава. Но никой не би заложил живота си за една вълчица. Разполагах с нещо, чиято стойност ми беше невъзможно да определя.

Стори ми се, че едни клони се раздвижиха.

— Каф, излезте веднага — извиках.

За да му кажа това, бях махнал домашната му любимка от прозореца. Видях двойната цев на пушката му, която се показваше от онова място, и жълти светлини, които я осветиха. Куршумите на Батис бяха разкъсващи експлозиви. Отклони се на педя от целта. Горната рамка падна натрошена. Една стърготина се заби във веждата ми. Незначителна рана, но предизвика у мен нечовешки гняв. Превърнах животното в килим, проснато на пода, където го държах под ботуша. Така ръцете ми бяха свободни, за да действам с пушката и да напълня храстите с олово. Стрелях на височината на гърдите, покривах всички ъгли. Можеше да се намира навсякъде, но така го принуждавах да се наведе. После извиках нещо, на което той не отговори. Какво целеше? Да ме превземе чрез внезапна атака? Нему се падаше инициативата на обсаждащия. Задъхан и бесен, нямах друго спасение, освен да се мятам от прозорец на прозорец. Ако Батис успееше да се добере до външната стена, щях да загубя сигурността си. Видях го през задния прозорец: обикаляше къщата покрай плажа, за да ме нападне в гръб. Стрелях, но издигнатият бряг го закриляше.

— Ще ви убия! — извика той и се приведе. — Свети Христофор ми е свидетел, че ще ви убия!

Тактическата ситуация не подкрепяше думите му: Батис бе блокиран. Докато лежеше проснат на пясъка, не можех да го виждам. Но рано или късно трябваше да напусне плажа, отляво или отдясно, и тогава щеше да е удобна мишена. Ако не излезеше, толкова по-зле за него: съвсем сигурно бе, че с падането на нощта чудовищата ще се зарадват да го намерят там, изтегнат на плажа.

— Трябва да се предадете! — казах аз. — Предайте се, или ще ви убия и двамата!

Той пое риска и се реши много по-бързо, отколкото очаквах. Изскочи отляво. Тичаше приведен и викаше със странно женствен глас.

Успях да стрелям само два пъти. Куршумите се изгубиха към морето, а той — към храстите.

Размяната на огън приключи. Дали се беше върнал във фара? Може би искаше да си мисля така. Така или иначе не вярвах, че мъж като него притежава добродетелта търпение. Завързах едно въже за врата на заложницата. Другия край — за крака на леглото. После отворих вратата и я блъснах навън. Бях сигурен, че Батис ще страда при тази гледка, може би щеше да извърши някоя неразумна постъпка. Животното се поколеба. После се втурна, изтича няколко метра с мисълта, че е свободна, докато въжето не се опъна и тласъкът на нейното собствено усилие не я събори на земята. Ама че глупачка.

Няколко минути без реакция. Аз дебнех през прозореца; виждах вързаната животинка, просната примряла на земята. Понякога правеше движения като вързано куче, което иска да се върне при стопанина си. Отказваше се, почиваше си и отново опитваше. Неочаквано един добре прицелен изстрел разкъса въжето. Каква точна стрелба! Това, което последва, може да се обясни единствено с двойна лудост: вместо да се стреляме, и двамата се впуснахме в луд бяг към заложницата. Аз изскочих от къщата, а той отнякъде в гората. Но Батис беше по-далече. С една ръка улових врата на животинката, която не реагира, а с другата държах пушката. Ръката ми бе твърде слаба, за да използва това оръжие като пистолет, та не успях. Каф раздвижи цялото си тяло, топка косми и коси, развети от вятъра, харпунът както винаги на гърба. Не можеше да стреля по мен от страх да не рани тази, която искаше да освободи.

— Предайте се! — заплаших го. — Вие сте мъртъв!

Заплю ме и изтича към гората с умели прибежки на зигзаг. Тук видях потвърждението на един стар урок: не е лесно да убиеш движещ се човек. Без патрони в ремингтона, разочарован от стрелбата си на кривоглед доброволец, аз се върнах в убежището си, налагайки заложницата с приклада.

Нощта падаше върху земята като мрежа от мрак. Виждах гората с беглеца вътре, виждах себе си с пушка в ръце на един остров, поразен от чудовища, с една привлекателна морска животинка до мен, и всичко бе направо фантастично. Не бяха изминали и четири дни, откакто разговарях за ирландска политика с капитан на търговски кораб. Казах си: Всичко това не е действително, и също: да, да и още как, а докато спорех със света относно неговия здрав разум, един изстрел ме събуди. Намирахме се между два огъня и когато вече мислех повече за чудовищата, отколкото за Каф, мощен глас извика:

— Откъде да знам, че няма да стреляте по мен?

— Вече имах възможност да ви ликвидирам и не го сторих! — отвърнах веднага. — Обичате ли слънчевите бани, Каф? Обичате ли да излизате сутрин на балкона полугол? Бях се прицелил във вас. Трябваше само да натисна спусъка и да ви пръсна главата! — И заповядах с тон на старшина: — Покажете се, най-после, проклет да сте! Покажете се!

Едно колебание и най-накрая излезе от гората.

— Хвърлете пушката — заповядах — и застанете на колене.

Изпитваше вътрешна съпротива, но се подчини. На колене, но невъзмутим, Каф разтвори ръце, сякаш казваше: ето ме.

— Сега излезте вие! — настоя с ръце на врата. — С нея, с нея!

Използвах я за щит пред себе си. Когато наближихме, я блъснах върху Батис. Прицелих се с пушката в двамата. Каф я прегледа като ветеринарен лекар — болна коза.

— Ама не виждате ли? — запротестира. — Цялата сте ми я насинили!

— А вие какво очаквахте? Кръвта й е синя — изрекох с жестока ирония.

Батис се огледа наоколо, после погледна към мен:

— Много добре, стъмва се. Какво желаете?

— Вече знаете.

Седнах с отпусната на коленете ми пушка. Изведнъж положението стана много мирно, ако може така да се каже. Преди малко искахме да си срежем гърлата, а сега споделяхме виждания. Бяхме като двама финикийци, изчерпали цялата си енергия в един по-скоро театрален, отколкото действителен пазарлък. Островът бе странно място.

— Би трябвало да ви убия още сега, но няма да го сторя — започнах с примирителен тон. — Всъщност не ме интересува нищо от това, което се случва на този дяволски остров. По неизвестни на мен причини вие не желаете да го напуснете. Имахте тази възможност, когато слязох от кораба, но дори не отворихте уста. Добре тогава, останете си, щом така желаете. Но аз искам да изляза оттук жив и здрав. — Посочих към фара: — Смятам да вляза там с вас или без вас. Да вляза и да оцелея. Скоро ще мине някой кораб. Ще му изпратим морзово съобщение със светлините на фара и ще отплавам за някое по-спокойно място. Това е всичко. Естествено, можете да вземете всички мои провизии. И пушките. Имам два ремингтона и хиляди патрони. Сигурен съм, че ще ви бъдат от голяма полза.

Видях проядените му зъби, отваряше наполовина уста в непонятна за мен усмивка. Извади малка желязна манерка и отпи глътка. Не ми предложи.

— Вие не разбирате — каза. — Това островче е извън всички търговски маршрути. Няма да мине никакъв кораб, докато не дойде смяната на метеоролога. Една година.

— Защо ме будалкате? — скочих. — Има фар! А фаровете ги поставят на места, където има морски трафик.

Той поклати отрицателно глава. Говореше с цигара в уста, която накрая хвърли:

— Този маршрут е изоставен още от време оно. Искали да превърнат острова в каторга за водачите на бурите. Нещо такова, не знам точно. Но морските карти за този сектор са били стари, сбъркани по отношение на размерите на острова. Тук не би се побрал дори гарнизонът на затвора. Смятали са, че е по-голям от това — направи жест с ръка, който обхващаше всичко. — Строежът бил възложен на частна фирма. Когато дошли земемерите, разбрали, че проектът не е изпълним и направили всичко, за да оправдаят бюджета, преди някой генерал да го анулира. Фарът бил включен в плановете на затвора, така че решили да го построят, та никой да не може да ги обвини, че злоупотребяват с финансите на армията. Въпрос на документи. Издигнали фара и си отишли — въздъхна той саркастично. — Биха могли да си спестят скапания фар; тук не би дошъл никой инспектор по държавни поръчки. Особено след като англичаните отстъпиха собствеността на фара на международния суверенитет. А какво означава това на практика? Че преди беше на армията, а сега е ничий.

Отново седнах. Нищичко не разбирах.

— Не мога да повярвам! Ако е така, какво правите тук? Занимавате се с фар, който не обслужва никакъв маршрут?

Настроението му се променяше; беше преживял страха от най-лошото по отношение на животинката и фактът, че си я възвръща, му действаше като балсам. Засмя се и ми подаде манерката. Питието беше студено и кисело. Но жестът струваше много повече от всякаква напитка.

— Аз не съм назначен на фара. Аз съм предишният метеоролог. Е, никога не съм имал диплома, но тези от корпорацията не бяха взискателни към квалификацията на персонала, който изпращат тук. — Помълча. — Това за фара ми го разказа един моряк от кораба, който ме докара тук. Един южноафриканец, запознат с историята.

С жест ми поиска манерката, отпи и добави:

— Hallo, Kollege. Защо сте дошли? Победителите никога не попадат по тези места. Никога. Честните и почтените — също. А вие? Жена ви е избягала с някой инженер по железниците? Не ви достигна кураж да се запишете в чуждестранния легион? Измамихте банката, където работехте? Или може би загубихте всичко в казиното? Мълчете. Няма значение. Добре дошъл в ада на неудачниците, добре дошъл в рая на пропадналите. — И сменяйки темата и тона, попита: — Къде е другият ремингтон?

Бях като замаян, оставих го да действа. Животинката гледаше в земята с кравешко равнодушие. С два пръста бъркаше в калта. Глътна един червей, без да го сдъвче. Батис влезе в къщата. Застанал на колене пред сандъка с боеприпасите, изглеждаше като пират, който се наслаждава на съкровището си. Гледката на втория ремингтон и на мунициите го правеше много щастлив.

— Хубаво нещо, да, хубаво нещо — казваше, като опипваше приклада на пушката и разбъркваше патроните, както лихвар се рови из златни монети. — Помогнете ми! — каза неочаквано. — Стъмва се. Знаете какво означава това, нали?

Батис носеше своята пушка и другия ремингтон преметнати през рамо. Всеки улови сандъка с амунициите за една от страничните дръжки. Да, падаше нощта. Той тласна домашната си любимка и тримата се впуснахме в лудешки бяг.

— Давайте, давайте — пришпорваше ме той през гората, — към фара, към фара! — И същият израз на немски: — zum Leuchtturm, zum Leuchtturm!

Но беше трудно да се координират движенията на четири крака; по едно време се спънах в един корен и мунициите се пръснаха.

— Какво, по дяволите, ви става — проклинаше ме, докато събирах патроните с шепи, — да не сте пиян?

В сандъка патроните се размесваха с мъх и кал, тичахме по-бързо, падаше нощта.

— О, Боже мой, Боже мой — шепнеше Батис и повтаряше: zum Leuchtturm, zum Leuchtturm!

Бяхме само на двайсетина метра от фара. Започнахме да се катерим с мъка по гранита пред вратата. Изведнъж:

— Стреляйте, стреляйте!

Не знаех за какво става дума.

— Глупак, зад фара!

Видях размазани сенки, един скача вляво, двама вдясно, трима, четирима. Стрелях напосоки. Чудовищата познаваха ефекта на огнестрелното оръжие и се оттеглиха, като скочиха едновременно. Батис беше поел цялата тежест на сандъка.

— Бутнете вратата, отворена е — извика.

Секунда след като затворихме вратата и сложихме резето, чудовищата вече удряха по желязото в апокалиптичен бяс. Каф се наведе над мунициите, но аз застанах между него и сандъка с патрони.

— А сега какво ви става? — протестира той. — Нападат фара, имам нужда от патроните!

— Погледнете ме в очите!

— Защо?

— Погледнете ме в очите!

— Какво искате?

— Да ме погледнете в очите.

Погледна ме. Хванах цевта на неговата пушка и я сложих на гърдите си.

— Имате ли намерение да ме убиете? Хайде. Не понасям мисълта да умра насън. Като ще ме убивате, сторете го сега. Пак ще е престъпление, но поне ще си спестите предателството.

Той пое въздух и го изпусна с гнева на човек, който не намира точните думи, за да отговори на една неясна обида. Направи рязък жест, с който ми изтръгна цевта от ръцете. Заби ми я отстрани на черепа. Беше много студена.

— Вие сте от онези, които искат да живеят вечно. Вашите добрички мама и татко не са ли ви чели Христовите слова? Не са ли ви казали, че трябва да умираме по много пъти?

Махна оръжието. Сведе очи:

— Всички ще умрем. Днес, утре, когато Провидението реши. Има по една пушка за всеки. Ако настоявате, убийте се сам.

Не очаквах, че каменните му черти ще се пропукат в подобие на усмивка. Въпреки напрегнатия момент, си позволи кратко мълчание. Докато слушахме ревовете отвън, той ме преценяваше кой го знае по какъв критерий. Накрая каза:

— Искахте да се скриете във фара — готово. Желаете да ви поздравя? Нищо не разбирате. Вие сте от онези, които се чувстват най-свободни край решетките на затвора — махна повелително с ръка. — А сега патроните. Идват жабоглавците.

Отдръпнах се, да му сторя път към онова, което търсеше. Макар да се бе натоварил със своята пушка, един ремингтон и сандъка с муниции, Батис изкачи стълбите на един дъх. Видях два празни чувала. Послужиха ми като импровизиран дюшек. Чудовищата виеха. Батис стреляше някъде отвисоко. Но моята единствена мисъл беше: спи, сега спи.

Спи.

Спи.

Спи.