Хладна кожа

14

Знаех, че този мир е само едно крехко примирие, а всеки час без изстрели и вой — безценно отлагане. Но колкото повече дни и нощи минаваха, толкова по-далечни изглеждаха индовите. Всички мои усилия бяха насочени към това, да не мисля какво ще се случи рано или късно. Ето я човешката слабост, която се стреми да създаде надежда и да я разгласява до безкрай, така че самото повторение ни кара да бъркаме желано с действително.

Появяваха се все повече признаци, че антарктическата зима отстъпва и дава преднина на една дива пролет. Дните ни се усмихваха по-дълго; всяко денонощие светлината печелеше скъпоценни минути за сметка на тъмнината. Снеговалежите вече не бяха толкова обилни, снежинките ставаха все по-немощни. Понякога не можеше да се каже сняг ли вали, или дъжд. Мъглата все по-рядко ни прегръщаше. Сега облаците бяха много по-високи. И вдигаха много повече шум, да.

Отказах да споделям нощните дежурства с Батис. Нямаше нужда. Но знаех, че това не е подарено време: освен че отбелязваше едно примирие, присъствието на децата предлагаше на двете страни време за почивка. Казах му:

— Няма да ни нападнат, Каф. Децата са нашият щит. Докато са тук, няма да ни нападнат. Нито през деня, нито през нощта. Почивайте.

Той броеше и лъскаше куршуми.

— Трябва да започнем да се безпокоим сутринта, когато не се появят на острова. Този ден може да стане нещо, не знам какво.

Разгъваше копринената кърпа, броеше куршумите и отново връзваше възела. Отнасяше се с мен, сякаш никога не бях влизал в неговия фар.

Освен това ни безпокоеше проблемът с триъгълника. След като го допуснах близо до себе си, вече не можех да се отърва от него. Всяка нощ спеше с мен, много далеч от нашите тревоги. Беше като кълбо нерви, което се движи под завивките като огромно мишле. Много бавно се успокояваше. Накрая засмукваше ухото ми и заспиваше вкопчен в тялото ми в поза на зародиш, изпускайки през нослето звуци като от запушени тръби. Но го благославях. Когато чувстваме до себе си детския егоизъм, болките ни се облекчават поради контраста. Аз: как ще приключи тази космическа война? Той: тук има топло легълце.

Една сутрин бяхме навън, близо до фара. Играехме с триъгълника и Анерис. Биехме се със снежни топки и се смеехме като деца. Появи се Каф, приличащ на мокър гарван. Дългото му черно палто, брадата и косите му, също черни, се открояваха ярко на белотата на снега. Носеше пушката, харпуна и дърва, които стискаше с две ръце. Мъкнеше тежест, трудна да се опише. По-скоро по инстинкт, отколкото от злоба, прекрати игрите ни. В изблик на неразумно насилие заплаши с пръчка триъгълника, който побягна ужасен, и отведе Анерис във фара.

Улавяше по интуиция опасностите от нашите действия, привидно безобидни. Играехме, нищо повече, но играехме. А играта, колкото и да е невинна, говори за взаимно привличане и равенство, защото, когато играем с някого, не съществуват граници, нито йерархия, нито биографии; играта е пространство за всички и за всеки. И това нещо, така просто и приятелско, естествено, се зловидеше на Батис Каф.

Преди да си отиде, го замерих със снежна топка и го улучих по врата:

— Хайде Каф, зарадвайте се малко — казах аз. — Може пък да успеем да се справим.

Отправи ми поглед като към съратник-ревизионист. Втора снежна топка би била истински опасна.

Преди да го осъзная и без да си поставям за цел, вече бях придобил известни навици. Идваше нов ден. С първия слънчев лъч долният и горният свят се разделяха след ожесточена битка. Неведнъж бяхме страдали от изненади в последния момент. Островът беше почти мъртва природа. Поради липсата на насекоми и птици, всички звуци, чужди на нашата дейност, произхождаха от морето или от въздуха. Батис и аз мразехме атмосферната тишина. Дните, когато морето бе гладко, а ветровете се успокояваха, нервите ни понасяха допълнително изпитание. Знаехме, че всеки неопределен шум идваше от индовите и това ни караше при най-малкото съмнение да изстрелваме сигнални ракети. Но сега моята гледна точка се изместваше. Трябваше да направя усилие, за да си спомня предишния живот, когато тишината не представляваше заплаха. Светлината завладяваше острова. Децата се появяваха от водата и започваха да си играят около фара. Батис се затваряше в крепостта си като слон, който бяга от комари. Така той обръщаше гръб на действителността.

Триъгълникът си беше спечелил привилегии на принц. Увисваше на гърдите ми дискретно. Трудно бе да се проумее: цели месеци със стрелба бяхме държали стотици индови далеч от фара. А сега не можех да се отърва от едно хлапе, което не ми стигаше и до пъпа.

Характерът му бе налудничав, като на човек, който не разпределя разумно енергията си. През деня оглавяваше ордите от малки индови нагоре-надолу из острова. Когато другите деца си отиваха, той падаше от умора, без да се притеснява от неудобствата на терена. В края на деня аз го прибирах изпод някое дърво или от някоя дупка в гранита и го носех на моето легло. Не знам защо го покривах с одеало. Индовите изглеждаха безразлични към студа и топлината. Но аз го покривах.

Залезът бе изцяло мой. Имах обичая да почивам на плажа, където някога бях слязъл от кораба. Благодарение на заливчето, вълните пристигаха укротени. Антарктида беше сцената, а аз седях в една удобна ложа. Границата на вечните ледове започваше на повече от сто мили на юг, но замръзналият континент имаше такава сценична сила, че можех да й се наслаждавам оттук. Когато слънцето угаснеше, фойерверки се простираха по хоризонта. Пролетни мълнии с цвят на сяра и златни брадви даваха представление само за мен. Оранжеви и виолетови лъчи се биеха като въздушни змейове, увиваха се спираловидно едни около други. С последното си избухване светлините ме караха да изпитам едно фантастично преживяване. Исках да си представя, че индовите ми говорят и чрез отлива шепнат: не, днес не, и днес няма да се убиваме. После се връщах на фара, за да прекарам нощта.

Снегът се топеше, а отношенията ми с Батис се вледеняваха. При тези обстоятелства единственият фактор, който укрепваше съюза ни, бе — интересна работа — метеорологията. Докато обсадата на индовите ни задушаваше, не се и сещахме за други, по-отвлечени рискове — тяло, нападнато с щик, няма време да се безпокои за възможен пристъп на апендицит. Но когато индовите напуснаха сцената, а пролетта настъпваше срещу нас с цялата си антарктическа мощ, бурите станаха неизменни. Когато имаше гръмотевици, се чувствахме като бомбардирани от артилерия. Стените трепереха. Бойниците се осветяваха с постоянна светлина. Светкавиците изпълваха хоризонта като гигантски корени. Боже мой, какви светкавици! Не си го признавахме, но примирахме от страх. Анерис не. Може би не схващаше действителната величина на опасността. Тя не знаеше, че строителите изобщо не са си дали труда да инсталират гръмоотвод. А ние знаехме. Всеки миг можехме да паднем поразени като мравки под лупата на дете садист. И така, докато Анерис поддържаше едно екстатично равнодушие, ние двамата с Батис навеждахме глави и шепнехме молитви, като онези митични праисторически човеци, безсилни пред природните стихии.

Но тази солидарност не отиваше по-далеч от миговете на споделена тревога. Сега, когато Батис се оттегляше в спалното си помещение с нея, трябваше да потискам чувствата си. Често не можех да заспя през цялата нощ. Из фара ечеше дрезгавият глас на Батис, измъчващ робинята си. Изпълваше ме истинска враждебност към него. Правех героични усилия да се сдържам, за да не хукна нагоре и да измъкна Анерис от омазненото му легло. През онези дни щеше да ми е безкрайно по-лесно да стрелям срещу Батис, отколкото срещу индовите. Той не знаеше, че най-избухливият динамит, който качихме от португалския кораб, бях аз. Сега всяка вечер се палеше моят фитил и аз не знаех колко време бих издържал, преди да се възпламени — страстта, която изпитвах към нея, растеше по-голяма от острова, където се бе разгоряла.

Хубавото на някои музики е в това, че не ни дават да мислим. Сигурно бе, че Анерис въплъщава една от тези музики. Единственият спорен момент бе дали е възможно да й се устои. Бяха разбираеми мотивите на Каф да я покрива с парцали: нейната прелест би подлудила и най-целомъдрения монах. Пуловерът, който носеше сега, бе по-долнопробен от всякога. Тази провиснала и изпокъсана дреха някога е била бяла, а сега бе придобила оттенък между сиво и жълто. Зад гърба на Батис Анерис често я събличаше. Голотата бе нейното естествено състояние и тя се движеше с възхитителна липса на свян, не познаваше тази дума. Можех да я съзерцавам от хиляди гледни точки, никога не бих се наситил да й се възхищавам. Когато ходеше гола из гората. Когато седеше на гранита с кръстосани крака. Когато се качваше по стълбите на фара. Когато се излагаше на нашето тъжно слънце на балкона, като гущер, неподвижна, с лице към небето, брадичката нагоре, очите затворени. Любех се с нея при всяка възможност.

С Батис, сведен до положението на въоръжен затворник, и индовите далеч от непосредствения хоризонт, удобните случаи зачестиха: макар че я поробваше повече от всякога, критерият на Каф да я задържи или да се отърве от нея беше много произволен. През нощта тя страдаше, а през деня се отегчаваше. Често ставах свидетел на това. Когато нямах друг изход, освен да се кача горе в жилището, по-мрачно от всякога, за да взема нещо за ядене. Докато Батис следеше какво става навън, Анерис подреждаше къщата. Имаше много особено схващане за дисциплината на предметите. За нея лавиците бяха несигурни места и тя ги избягваше. Упорстваше да подрежда нещата по земята, много близо едни до други, притиснати отгоре с камъни.

Дните, когато я освобождаваше, се криехме от Каф из гората. Децата ни видяха заедно на няколко пъти и истината е, че не ни обръщаха внимание. Както всички знаем, на децата им личи какво си мислят. Също така е вярно, че тяхната толерантност се основава на това, което виждат, а не на това, което мислят. Нищо не им се струва странно, а само ново. Когато можех, скришом наблюдавах отношенията на Анерис с децата — те практически не съществуваха. По-скоро се отнасяше с тях като с допълнителна неприятност. Можеха да бъдат линията за връзка между нея и съплеменниците й, можеха да й носят спомени и новини. Тя не изразяваше ни най-малък интерес. Игнорираше ги, както ние игнорираме мравките. Един ден видях как крещи на триъгълника. Децата бяха досадни, но триъгълникът можеше да замести цял рояк. Тя го пъдеше, но той винаги се връщаше, сякаш някакъв слухов недостатък му пречеше да разбира силните думи. За мен това бе най-голямото му достойнство, а за нея — най-непоносимият недостатък. Но всекиму би станало ясно, че толкова враждебност не е насочена срещу едно беззащитно същество, а срещу някакви трети лица. Аз се бях отрекъл от моите съплеменници, а тя — от своите. Това бе всичко. Единствената разлика се състоеше в това, че индовите бяха по-близо до Анерис, отколкото човеците до мен.

Каква полза да си задавам въпроси, на които не мога да дам отговор? Бях жив. Можех да съм мъртъв, а живеех. Само това, нищо повече. Можеха да са изтръгнали органите ми един по един, трупът ми можеше отдавна да се е разложил на дъното на Атлантика. Вместо това бях до нея, любех я безгранично, без норми. Ала опитите ми да се доближа до нея си оставаха напразни.

Учудващо ли бе това резервирано отношение, след като бе живяла на фара? И независимо дали исках или не, историята на този мъж се кръстосваше с моята. По същество бях съучастник в неговата жестокост. Но, от друга страна, беше очевидно, че никой не я задържа против волята й. Изглеждаше, че не мрази Каф заради упражненото насилие, нито пък се възхищава от него заради защитата, която й дава. Сякаш този груб мъж, който я притежаваше, унижаваше и биеше, бе необходимо зло и нищо повече.

След като правехме любов, се разтваряше една врата. Можех да видя това на лицето й. Гледаше ме като през мръсно стъкло, някак си напрегнато, поглед, който лесно бихме сбъркали с нежност. Пристъпи на възбуда, които с всичките си липси се доближаваха до някакъв вид обич. Беше само мираж. Да й поискаш ласки, бе все едно да й изтръгнеш езика. Когато исках да говоря с нея съучастнически, с близостта на най-самотните любовници на планетата, когато я прегръщах прекалено много, очите й я превръщаха в умираща птица.

Но не е нужно човек да се насилва да описва сцена, която не следва никакъв сценарий; фарът принадлежеше на непредсказуемото и нашата история се придвижи по много по-лъкатушни пътища.