Храмът на инките

ПЕТО ДЕЙСТВИЕВторник, 5 януари, 18:15

— Коя си ти? — попита на немски Одило Ерхарт и силно зашлеви през лицето Рене.

— Казах ти! — извика му тя. — Казвам се Рене Бекер и съм специален агент от Bundeskriminalamt.

Белият хеликоптер летеше ниско над реката. Насочваха се на изток. Оковани в белезници, Рейс и Рене седяха в задния отсек. Пред тях бяха Ерхарт, Анистазе и Надупченото лице.

Ерхарт се обърна към Рейс.

— Тогава ти кой си?

— Той е американец… — отвърна Рене.

Старецът пак я удари. Силно.

— Не питам теб. Е, кой си ти? От ФБР? Или от флота? Сигурно сте тюлени, по дяволите, трябва да сте тюлени, за да превземете корабите ни.

— Ние сме от УСВП — отвърна Рейс.

Ерхарт се намръщи. После тихо се подсмихна.

— Не, не сте — каза той, наведе се напред и доближи месестото си кръгло лице до неговото.

На Уилям му се стори, че ще му прилошее.

Ерхарт беше отвратителен — невероятно дебел, вмирисан на пот и със злобно изражение. От устните му се процеждаше слюнка и дъхът му миришеше на конски лайна.

— Аз съм тук по молба на доктор Франк Наш — като отчаяно се мъчеше да запази спокойствие, рече Рейс. — Той е полковник от запаса и работи в Управлението за съвременни военни проучвания заедно със служители на американската армия.

Напречен разрез

— Франк Наш, а? — ехидно се ухили Ерхарт и гадният му дъх лъхна в лицето на Уилям.

— Точно така.

— В такъв случай кой си ти, Малки човече, който се опитваш да си толкова храбър? — попита немецът и свали от главата му бейзболната шапка.

— Казвам се Уилям Рейс — отвърна Уилям и хвана шапката с окованите си ръце. — Професор съм по древни езици в Нюйоркския университет.

— Аха — кимна нацистът. — Значи теб са довели да превеждаш ръкописа. Много добре, много добре. Преди да те убия, господин Уилям Рейс, професор по древни езици от Нюйоркския университет, ще поправя едно малко недоразумение.

— Какво?

— Франк Наш не е от УСВП.

— Моля? — намръщи се Рейс.

— И определено не е полковник от запаса. Тъкмо напротив, той си е съвсем действащ. За твоя информация полковник Франсис К. Наш е от отдела за специални проекти в армията на Съединените щати.

— Какво?

Рейс не разбираше. Защо Наш да го лъже, че е от УСВП?

— Аха! — изсмя се Ерхарт и плесна с ръце. — Обожавам да гледам как човек се чувства предаден, преди да умре.

Уилям вече окончателно се обърка.

Даже Наш да не беше от УСВП, какво значение имаше това? Супернова бе военен проект и Наш беше от отдела за специални проекти на армията.

Освен ако…

Ерхарт се обърна към Анистазе.

— Значи и военните са тук. Какво ще кажеш?

— Трябва да има друг шпионин — без изобщо да обръща внимание на Рейс и Рене, отвърна немецът.

— В УСВП ли?

Анистазе кимна.

Знаем за връзката с американската терористична група, но нямахме представа за…

— Пфу — презрително махна с ръка Ерхарт. — Това вече не е от значение, защото идолът е у нас.

— Какво се надявате да постигнете? — предизвикателно попита Рене. — Да унищожите света ли искате?

Ерхарт снизходително й се усмихна.

— Не желая да унищожа света, фройлайн Бекер. Нищо подобно. Искам да го построя наново. Да изградя нов ред.

— С какво? Със сто милиарда долара. Заради това ли е всичко? За пари?

— Скъпа моя фройлайн Бекер, нима въображението ви е толкова скромно? Пари. Това няма нищо общо с парите. А с онова, което може да се постигне с тях. Сто милиарда долара — пфу — те са нищо. Просто средство за постигане на целта.

— И каква е целта?

Ерхарт присви очи.

— Стоте милиарда долара ще ми купят нов свят.

— Нов свят ли?

— Храбра ми фройлайн Бекер, вие какво мислите че искам? Може би нова страна? За да изпълня мечтата на един стар уморен нацист да създаде арийска нация, начело с Herrenvolk, господстваща над Untermenschen19? Пфу!

— Тогава какво искате? Как ще си купите нов свят?

— Като пусна сто милиарда американски долара на световните пазари за цена един цент долара.

— Какво?

— Американската икономика е в изключително нестабилно състояние, най-нестабилното от петдесет години насам. Външният дълг е приблизително осемстотин и трийсет милиарда долара, ежегодно има страхотни бюджетни дефицити. И Съединените щати зависят от твърдата валута, с която ще изплащат дълговете си в бъдеще.

Само че ако стойността на тази валута рязко спадне, да речем до една четвърт от сегашната, Съединените щати няма да могат да изплатят тези дългове.

И ще банкрутират. Ето какво възнамерявам да направя — с моите сто милиарда долара аз ще унищожа американската икономика.

Очите на Ерхарт разпалено блестяха.

— От Втората световна война насам този свят е американски свят — натрапва му се американската култура, принуден е да търпи американското търговско господство и безмилостната политика на икономическо заробване, провеждана и одобрявана от американското правителство. Аз изчислих, че пускането на сто милиарда американски долара на световните пазари ще е достатъчно, за да съсипе долара. Американските корпорации няма да струват и пукната пара. Американският народ ще изгуби цялата си покупателна способност, защото валутата му ще струва по-малко от хартията, на която е напечатана. Съединените щати ще се превърнат в световен просяк и светът ще започне наново. Ето какво правя, фройлайн Бекер. Купувам си нов свят.

Рейс не можеше да повярва на ушите си.

— Не говорите сериозно… — рече той.

— Нима? Вижте Джордж Сорос. През деветдесет и седма министър председателят на Малайзия публично обвини Сорос, че е предизвикал азиатската икономическа криза, като е пуснал огромни суми азиатски валути. А той е бил съвсем сам и не е имал дори една десета от богатството, което ще използвам. Разбира се, аз преследвам много по-голяма цел.

— Ами ако не ви дадат парите? — попита Рене.

— Ще ги дадат. Защото аз съм единственият човек на земята, който притежава действаща Супернова.

— Ами ако все пак не ги получите?

— Тогава ще взривя устройството — просто отвърна Ерхарт.

Нацисткият генерал се завъртя на седалката си и впери очи през предното стъкло на хеликоптера. Рейс и Рене проследиха погледа му.

И видяха възхитителна гледка.

Видяха амазонската джунгла, ширнала се чак до хоризонта, безкрайно зелено покривало.

В далечината обаче се очертаваше огромен кафяв коничен кратер.

Той се намираше край реката и имаше диаметър поне осемстотин метра. До дъното му се спускаха полегати пътища. По ръба му бяха монтирани големи прожектори, които го осветяваха като футболен стадион.

В центъра на кратера, закачена на мрежа от изпънати кабели, висеше голяма бяла кабина с широки продълговати прозорци от четирите страни.

Единственият достъп до контролната кабина бяха два въжени моста в северния и южния край на кратера, дълги най-малко четиристотин метра и направени от дебели стоманени кабели.

Това бе златната мина.

Златната мина „Мадре де Диос“.

Хеликоптерът кацна на площадката в реката, недалеч от откритата златна мина.

Самата мина се намираше точно на юг от Алто Пурус и се свързваше с нея чрез три порутени стари склада.

Най-големият от тях беше построен върху пилони във водата. Но цялата му дължина имаше широки врати, които позволяваха вътре да влизат кораби и хидроплани. В миналото, предположи Рейс, тук корабите и самолетите на минната компания трябва да бяха товарили златото.

Днес обаче той изпълняваше друга задача.

В него нацистите можеха да крият армадата си от кораби, хеликоптери и хидроплани от вездесъщите очи на американските шпионски сателити.

Когато вертолетът кацна на площадката, пилотът натисна едно копче.

Ръждивата врата отляво на хеликоптера незабавно се отвори и някакъв подводен кабелен механизъм започна да изтегля вътре квадратния понтон.

Секунда по-късно небето над Рейс изчезна, заменено от тавана на закрития кей — сложна мрежа от ръждиви стоманени стълбове и тъмни дървени греди.

Уилям се огледа наоколо.

Сградата определено беше огромна — гигантско затворено пространство, приблизително колкото самолетен хангар, осветено от конични халогенни лампи, монтирани на таванските греди.

„Подът“ обаче бе необикновен. Над водата се издигаше дълъг кей, който се разклоняваше под прав ъгъл на десетина равни интервала — пристани за корабите и хидропланите, които бяха идвали в мината да товарят злато.

По цялата дължина на централния кей минаваше дълга, широка конвейерна лента — тя излизаше от голям квадратен отвор в отсрещния край на хангара.

Рейс предположи, че краят на конвейерната лента е някъде дълбоко в самата мина, навярно дори на дъното на кратера.

Златото сигурно се товареше върху конвейера в мината, после лентата го пренасяше по дълъг подземен тунел, идваше тук в склада и го пренасяха на корабите и хидропланите.

Бавно движещата се площадка спря на един от пристаните и перките на хеликоптера се оказаха над конвейерната лента.

От мястото си на задната седалка Рейс видя четирима мъже да излизат от стъклен офис в отсрещния край на хангара.

Трима от тях носеха бели лабораторни престилки — учени. Четвъртият бе в бойна униформа и с автомат G–11 — войник.

Единият от тримата учени, забеляза Уилям, беше много по-дребен от другите двама и определено по-възрастен — нисичко старче, прегърбено от годините, с дълга сребриста коса и големи кръгли очи, увеличени от дебели очила. Това трябваше да е д-р Фриц Вебер, блестящият нацистки учен, за когото бяха разговаряли Шрьодер и Наш.

Хангарът пустееше.

Тук няма никой друг, помисли си Рейс.

Нацистите трябва да бяха взели всичките си хора във Вилкафор. Четиримата — плюс Анистазе, Ерхарт, Надупченото лице и пилота — бяха единствените оцелели.

— Унтершарфюрер — обърна се към Надупченото лице Ерхарт, когато хеликоптерната площадка спря. — Ако обичате, заведете агент Бекер и професор Рейс на сметището. Застреляйте ги и ги заровете там.

Рейс и Рене вървяха по пътека в джунглата, която водеше на запад от огромните крайречни складове.

Зад тях крачеха Надупченото лице и другият нацистки войник.

— Имаш ли някаква идея как да се измъкнем от това положение? — попита Рейс.

— Абсолютно никаква — спокойно отвърна тя.

— Мислех, че може би имаш план. Нали разбираш, някакъв фокус, скрит в ръкава.

— Нямам план.

— Значи ще умрем?

— Така изглежда.

Пътеката направи завой и Рейс потръпна, когато усети отвратително зловоние. След секунди той видя купища боклуци, пръснати сред дърветата пред тях. Отпадъците обхващаха площ от петдесетина метра — стари автомобилни гуми, гниещи останки от храна, огънати парчета метал, даже няколко животински трупа.

Сметището.

— На колене — изръмжа Надупченото лице.

Двамата коленичиха.

— Ръце на тила.

Те вдигнаха длани зад главите си.

Щрак.

Рейс чу, че другият нацист сваля предпазителя на автомата си. После немецът пристъпи напред и притисна дулото на оръжието към главата му.

„Това просто не е възможно! Става прекалено бързо! Няма ли да се забавят… да ни дадат шанс… шанс да…“

Уилям погледна напред, прехапа устни, стисна клепачи и безпомощно зачака края.

Той бързо настъпи.

Бум!

Нищо не се случи.

Очите на Рейс все още бяха затворени.

Автоматът бе изгърмял, ала кой знае защо главата му продължаваше да си е на мястото.

И изведнъж… Туп! В калта до него се просна по корем някакво тяло.

Уилям незабавно вдигна клепачи, озърна се назад…

… и видя Надупченото лице с автомат, насочен към мястото, на което допреди секунди беше главата на другия нацист.

Убитият лежеше по очи и от тила му се стичаше отвратителна каша от кръв и мозък.

— Ули — каза Рене, изправи се, втурна се към Надупченото лице и го прегърна.

Мислите на Рейс запрепускаха.

Ули?…

Рене силно плесна грозния нацист по гърдите.

— Не можа ли да почакаш още малко? Едва успях да издържа.

— Съжалявам, Рене — рече Надупченото лице. — Трябваше да се отдалечим достатъчно от хангара. Иначе другите щяха да разберат.

Рейс рязко се завъртя към него.

— Ти си от БКА.

— Да — усмихна се едрият мъж. — А вашите добри намерения ви спасиха живота, професор Уилям Рейс от Нюйоркския университет. Когато се опитахте да спасите Рене на катамарана, попаднахте точно на когото трябва. Ако наистина бях нацист, веднага щях да ви очистя. Аз съм специален агент Ули Пик, но тук съм известен като унтершарфюрер Ули Кар.

Внезапно всички части от мозайката си застанаха по местата.

— Ръкописът — каза Рейс. — Вие сте дали ръкописа на БКА.

— Точно така — удивено потвърди Ули.

Уилям си спомни разказа на Карл Шрьодер за плана на БКА да вземат идола преди нацистите. Точните думи на немеца бяха: „За тази цел си осигурихме копие на Ръкописа на Сантяго и с негова помощ стигнахме дотук“.

Едва сега обаче разбираше нещо, за което трябваше да се сети още тогава: БКА явно имаха агент в организацията на щурмоваците.

Копието на БКА беше от оригиналния Ръкопис на Сантяго. А преди няколко дни щурмоваците бяха откраднали оригинала от абатството „Сен Себастиан“ във френските Пиренеи. Следователно копието на БКА трябва да им е било пратено от техен човек в нацистката организация.

Шпионин.

Ули.

— Хайде — каза Ули и се приближи до трупа на убития нацист. Той взе оръжията му, подхвърли автомата и две конвенционални ръчни гранати на Рене, после и черната му бронирана жилетка, и пистолета „Глок“ 20. — Бързо, трябва да спрем Ерхарт, преди да зареди Суперновата!

Заобиколени от комуникационна техника, Хайнрих Анистазе и Одило Ерхарт стояха в един от стъклените офиси в хангара.

Пред тях беше д-р Фриц Вебер — бившият участник в проекта на Адолф Хитлер за създаване на атомна бомба, нацисткият учен, който по време на Втората световна война провеждал експерименти с хора и за това бил осъден на смърт. Макар че тялото му бе на осемдесет и седем години, прегърбено и изпосталяло, умът му, както винаги, беше бистър.

Вебер държеше в ръцете си идола.

— Прекрасен е — каза той.

Осемдесет и седем годишният учен бе с едно десетилетие по-възрастен от Ерхарт и почти с метър по-нисък. Дребен очилат мъж с проницателни очи и буйна айнщайновска грива, която се спускаше чак до раменете му.

— Нещо ново от европейските и американските правителства? — попита го Ерхарт.

— Немците и американците поискаха отсрочка, за да съберат парите. Другите мълчат — отвърна Вебер. — Това е заблуда, обикновена тактика за забавяне на преговорите. Опитват се да спечелят време, докато се уверят, че собствените им хора не са взели идола.

— Тогава да им покажем къде е — изсумтя Ерхарт. Той се обърна към Анистазе. — Направете дигитална снимка на идола. Поставете часа и датата и я пратете по електронна поща в Бон и Вашингтон. Кажете на президентите, че устройството е заредено и готово да се взриви точно след половин час. Ще го изключим, едва когато получим потвърждение за превеждането на сто милиарда долара в цюрихската ни банкова сметка.

— Слушам — отвърна Анистазе и отиде в другия край на стаята, за да включи дигиталния фотоапарат.

— Доктор Вебер — каза Ерхарт.

— Да, хер оберстгрупенфюрер?

— Когато обергрупенфюрерът снима идола, искам да го занесете в контролната кабина и незабавно да заредите Суперновата. Настройте брояча на трийсет минути и го включете.

— Слушам, хер оберстгрупенфюрер.

Рейс, Рене и Ули се връщаха по пътеката към хангара.

Агентите от БКА носеха автомати G–11, а Уилям — малкия глок, който Ули бе взел от убития нацист на сметището.

Върху тениската си беше облякъл бронираната жилетка на нациста. Преди не бе обръщал внимание на униформите на немците, но сега внимателно я разгледа.

Жилетката беше невероятно лека и изобщо не пречеше на движенията. Върху задната й част обаче, която покриваше гърба, имаше странно устройство с формата на буквата „А“. То също бе леко и подобно на спойлерите на спортните автомобили, не нарушаваше аеродинамиката на жилетката.

Както винаги, и навярно абсолютно нелепо на фона на свръхмодерната броня, Рейс носеше проклетата си бейзболна шапка.

— Дигиталната снимка е готова — каза Анистазе. — В момента я пращам.

Ерхарт се обърна към Вебер.

— Заредете Суперновата.

Ученият незабавно взе идола и следван от Ерхарт, бързо излезе от офиса.

— Натам! — извика Рене и посочи към един от двата невероятно дълги въжени моста, които свързваха крайречните сгради с контролната кабина в центъра на кратера.

Рейс погледна към мината и видя две мънички фигури — едната на едър, дебел мъж, другата на дребен старец в бяла лабораторна престилка. Те пресичаха модерния мост от стоманени кабели.

Дребният носеше нещо под мишница. Предмет, увит в лилав плат. Идолът.

Ули и Рене навлязоха в участък с ниска растителност и се запътиха по посока на кратера. Уилям ги последва.

След няколко секунди тримата стигнаха до ръба на гигантската мина и погледнаха към нея.

— Това са Ерхарт и Вебер — каза Ули. — Носят идола при Суперновата!

— Какво ще правим? — попита Рейс.

— Суперновата е в контролната кабина над мината — отвърна специалният агент от БКА. — До нея водят само два моста — от север и юг. Трябва да стигнем до кабината и да изключим устройството.

— Но как?

— Суперновата се изключва с код, който се въвежда в компютъра.

— Какъв е кодът?

— Не знам — тъжно отвърна Ули. — Никой не знае. Никой, освен Фриц Вебер. Той е създал устройството, той е единственият, който знае кода.

— Страхотно — каза Рене.

Ули се обърна.

— Добре, вижте, ето как виждам нещата. От нас тримата само аз мога да стигна до контролната кабина. Ако ви видят да тичате по въжения мост, веднага ще го спуснат и ще изолират кабината. И после, ако не получат парите, ще взривят Суперновата.

Но те ме очакват да се върна и мислят, че съм ви убил. Ще се опитам да стигна до контролната кабина и да… убедя… Вебер да изключи устройството.

— А ние какво ще правим в това време? — попита Рейс.

— За да успея — отвърна Ули, — трябва да съм насаме с Вебер. Вие двамата ще изведете Анистазе и останалите нацисти от хангара.

Точно двеста метра над дъното на мината д-р Фриц Вебер натискаше бутоните на компютърен пулт. Лазерното режещо устройство до него вече работеше върху тириевия идол, затворен във вакуумна камера.

Ерхарт стоеше зад учения. А зад него, точно в центъра на контролната кабина, се издигаше внушително устройство от метал и стъкло, около метър и осемдесет.

В прозрачен стъклен цилиндър бяха поставени две конични термоядрени бойни глави, високи приблизително метър. Те бяха разположени като пясъчен часовник: горната сочеше надолу, долната — нагоре. Помежду им имаше титаниева рамка, в която трябваше да се зареди субкритична маса тирий.

Това беше Суперновата.

До устройството имаше два цилиндрични контейнера с оловна изолация, големи колкото кошче за боклук. Това бяха капсулите, в които се транспортираха бойните глави.

Конвенционалното ядрено оръжие използваше около два килограма плутоний. От друга страна, според изчисленията на Вебер, Суперновата се нуждаеше от много по-малко — само от десет грама тирий.

И тъкмо поради тази причина с помощта на двата суперкомпютъра „Крей“ и високоенергийния лазерен лъч, който режеше с точност до една хилядна от милиметъра, нацисткият учен отрязваше цилиндрично парченце от идола.

Ядрената физика беше изминала дълъг път от шедьовъра на Ю. Роберт Опенхаймер в Лос Аламос през четиридесетте години.

Суперкомпютри като двата „Крей“ можеха за минути да решат сложните математически уравнения, свързани със съотношенията между големината, масата и силата на радиоактивното ядро. Позволяваха едновременно да се извършва пречистване на инертни газове, протонно обогатяване и алфавълнова аугментация.

А изчисленията, важната част, онази, която бе отнела цели шест години на Опенхаймер и неговите сътрудници, сега продължаваха само няколко секунди.

Всъщност най-трудно за Вебер се беше оказало построяването на самото устройство. Въпреки суперкомпютрите, това бе изисквало повече от две години.

Докато лазерът режеше камъка според въведеното съотношение между тежестта и обема на основата на атомното тегло на тирия, нацисткият учен пишеше сложни математически формули на един от съседните компютри.

След секунди лазерът издаде силен сигнал и премина на изчакващ режим.

Готово.

Вебер се приближи и го изключи. С помощта на роботизирана ръка — човешките ръце бяха прекалено неточни за такава задача — той извади цилиндричното парченце тирий от основата на идола.

После го постави във вакуумна камера и го бомбардира с уранови атоми и алфа вълни, превръщайки го в субкритична маса от най-мощното вещество, съществувало на земята.

Роботизираната ръка отнесе цялата камера при Суперновата, където с абсолютна точност я вкара — заедно със субкритичната маса тирий — в титаниевата рамка между двете термоядрени бойни глави.

Суперновата беше готова.

Субкритичната маса тирий бе поставена хоризонтално във вакуумния си трон. Изглеждаше така, като че ли притежаваше божествена сила.

Което си беше самата истина.

По екраните в контролната кабина течаха огромни количества данни. На един от тях под заглавие:

се редуваха безкрайни поредици от единици и нули.

Вебер не им обърна внимание и започна да пише на компютърната клавиатура, свързана с предната част на Суперновата. На монитора се появи текст:

Ученият го направи.

Вебер написа:

Дребният старец натисна няколко клавиша: „00:30:00“.

Екранът незабавно се промени.

Вебер се втренчи в екрана и бавно си пое дъх.

После натисна „ENTER“.

00:29:59

00:29:58

00:29:57

— Къде е унтершарфюрер Кар? — без да се обръща конкретно към някого, попита Хайнрих Анистазе и погледна към огромния кратер навън. — Трябваше вече да се е върнал.

Той се извърна.

— Ти — каза немецът и подхвърли джобна радиостанция на един от двамата лаборанти, които стояха пред близкия компютърен терминал. — Иди до сметището да видиш защо се бави унтершарфюрерът.

— Слушам.

Рене и Рейс едновременно се блъснаха в стената на хангара.

Преди секунди Ули се беше запътил към кратера и северния въжен мост.

Рене надзърна иззад касата на широката врата.

Вътре нямаше никого.

Нищо не помръдваше.

Тя кимна на Рейс.

„Готов ли си?“

Уилям отговори на сигнала й, като стисна ръкохватката на глока си малко по-здраво.

„Готов съм.“

Притиснала автомата към рамото си, тя бързо се вмъкна в хангара. Рейс понечи да я последва, но зад него ненадейно се отвори друга врата и той се хвърли на земята зад стар варел от гориво.

Навън се появи млад нацистки лаборант в бяла престилка, неопитно хванал джобна радиостанция, и забърза по пътеката.

Очите на Уилям се разшириха.

Отиваше към сметището — където щеше да открие убития нацист и нищо друго.

— Мамка му — изруга той. — Ули…

Трябваше да вземе решение. Можеше да тръгне след лаборанта — и после какво? Хладнокръвно да го очисти ли? Въпреки всичко, което бе направил досега, не беше сигурен, че е способен да убие човек. От друга страна, можеше да предупреди Ули. Да, така щеше да е по-добре, много по-добре.

И затова вместо да последва Рене в хангара, Рейс заобиколи масивната сграда и се насочи към кратера.

Ули стигна до северния въжен мост.

Той висеше над шеметната двестаметрова бездна. Перилата от стоманени кабели се сливаха като железопътни релси в далечината — точно до вратата на контролната кабина на четиристотин метра от ръба на кратера.

— Унтершарфюрер — внезапно се разнесе иззад него мъжки глас.

Ули се обърна.

И се озова пред самия Хайнрих Анистазе.

— Какво правите?

— Исках да видя дали оберстгрупенфюрерът и доктор Вебер се нуждаят от помощта ми — може би малко прекалено бързо отвърна Ули.

— Очистихте ли двамата пленници?

— Тъй вярно, хер обергрупенфюрер.

— Къде е Дитер?

— Той, хм, трябваше да отиде до тоалетната — излъга Ули.

Точно в този момент лаборантът стигна до сметището.

Той веднага видя проснатия по очи в калта труп на Дитер. От дупката в тила му се стичаше кръв и мозък.

Американците ги нямаше. Нито пък Ули.

Лаборантът вдигна радиостанцията към устата си.

— Хер обергрупенфюрер — разнесе се в слушалката на Анистазе гласът на лаборанта.

— Да.

Анистазе и Ули все още стояха до северния въжен мост. Четирипръстата длан на нацисткия командир бавно се плъзна по крачола на панталона му.

— Дитер е мъртъв, хер обергрупенфюрер. Повтарям, Дитер е мъртъв. Наоколо не се виждат нито пленниците, нито унтершарфюрер Кар.

— Благодаря — като гледаше Ули, отвърна Анистазе. — Много благодаря.

Студените му черни очи се впиха в тези на другия немец.

— Къде са пленниците, унтершарфюрер?

— Моля, хер обергрупенфюрер?

— Попитах къде са пленниците?

В този момент Ули видя глока в дясната ръка на Анистазе.

Насочила напред автомата си, Рене безшумно се промъкваше през хангара.

Рейс не я бе последвал и тя се чудеше какво се е случило с него. Но не можеше да чака, имаше да върши работа.

В хангара цареше пълна тишина. Конвейерната лента беше неподвижна. В офиса зад нея нямаше никого… Включи се двигател.

Рене се обърна.

Перките на хеликоптера „Бел Джет Рейнджър“ бавно се завъртяха.

Пилотът лежеше на хълбок на пода в кабината. Той не я забелязваше и явно ремонтираше вертолета.

Внезапно перките се превърнаха в мъгляво кръгло петно и оглушителният им рев отекна в хангара. Рене едва запази самообладание.

Ако не бе невероятният шум, тя навярно щеше да го чуе да се прокрадва зад нея.

Ала не го чу.

Докато дребната жена се приближаваше към пилота в хеликоптера с насочен напред автомат, нещо тежко се стовари върху тила й и тя се строполи на земята.

— Хер обергрупенфюрер — застанал на ръба на огромния кратер, каза Ули и вдигна ръце, — какво…

Бум!

Глокът на Анистазе стреля и куршумът улучи Ули в корема. Специалният агент се преви надве и падна.

Нацисткият командир стоеше до него с пистолет в ръка.

— Е, унтершарфюрер, да смятам ли, че и ти си от боклуците от БКА?

Ули се търкаляше в краката му и скърцаше със зъби от болка.

— Не ми отговаряш. Е, какво ще кажеш да прострелям всичките пръсти на дясната ти ръка, един по един, докато признаеш за кого работиш. И когато свърша, ще продължа с лявата.

Агентът само изпъшка.

— Грешен отговор — рече Анистазе, прицели се в дланта му и натисна спусъка.

Пистолетът изгърмя.

В същия момент Уилям Рейс изскочи иззад недалечния ъгъл, блъсна се в Анистазе отстрани и изби глока от ръката му.

Те паднаха върху една от подпорите на въжения мост. Десният крак на немеца се хлъзна през ръба на кратера, той се вкопчи в ръката на противника си и още преди Рейс да разбере какво става, двамата полетяха към дъното на мината.

Рейс и Анистазе падаха.

По стената на кратера.

За щастие стените не бяха съвсем вертикални, а стръмно наклонени, може би под около седемдесет и пет градуса. Двамата бясно се плъзгаха надолу, като вдигаха гейзери прах и пръст. Накрая, след около тридесет метра, те се оказаха един върху друг на здрава земя.

Рене се свлече и за миг пред очите й проблеснаха звезди.

Претърколи се по гръб…

… тъкмо навреме, за да види тежка тръба в ръката на втория нацистки лаборант, която бързо се приближаваше към лицето й! Тя пак се претърколи и тръбата удари дъските на пода само на сантиметри от главата й.

Рене светкавично скочи и потърси с поглед оръжието си. Автоматът лежеше на повече от метър от нея, явно извън обсега й, изхвърчал по време на падането.

Лаборантът отново замахна.

Тя се наведе и тръбата прелетя над главата й. Рене се изправи, заби юмрук в лицето му и той отлетя назад към стената.

Гърбът му се блъсна в някакво контролно табло. Трябва да бе натиснал един от бутоните, предположи Рене, защото чу зловещо тракане на машини зад стените на огромния хангар и голямата конвейерна лента, която минаваше по дължината на вътрешното пространство, ненадейно се раздвижи.

Рейс и Анистазе залитнаха напред.

След тридесетметровото си падане в откритата мина двамата все още бяха замаяни и тъкмо се бяха изправили на крака, когато земята под тях се раздвижи.

Рейс погледна надолу.

Това изобщо не беше здрава земя. Това бе долният край на конвейерната лента — същата конвейерна лента, която излизаше на повърхността в хангара!

Само че сега се движеше.

Нагоре.

Той се завъртя — точно навреме, за да види четирипръстия ляв юмрук на Анистазе, който летеше към лицето му. Немският командир го улучи и Уилям се строполи като чувал с картофи върху широката лента.

Анистазе се изправи над него и внезапно светът потъна в мрак.

Отначало Рейс не разбра какво става. После се сети. Двамата с немеца току-що се бяха озовали в дългия тъмен тунел, който водеше към хангара.

Рене се биеше с лаборанта, а оглушителният рев от бързо въртящите се перки на хеликоптера отекваше в огромното празно пространство.

Мъжът отново замахна с тръбата. Тя отскочи назад и ударът не я засегна. Но докато се движеше, Рене видя, че пилотът е забелязал какво става и гледа право към нея!

Той се надигна от пода на кабината и точно в този момент на прага на хангара се появи младият лаборант, който беше отишъл да потърси Ули на сметището!

Когато се навеждаше, за да избегне поредния удар на първия лаборант, Рене свали от колана си две гранати — гранатите, които Ули бе взел от убития нацист — дръпна шплентовете им, врътна се и ги хвърли едновременно!

Гранатите се затъркаляха под различни ъгли по пода — едната към хеликоптера, другата право към младия лаборант на прага.

Едно…

Две…

Три…

Немецът на вратата разбра със закъснение какъв е предметът, който подскачаше към него. Той се опита да избяга в последния момент, ала не беше достатъчно бърз. Граната избухна. Заедно с него.

Втората се изтърколи по хеликоптерната площадка и спря точно под белия „Бел Джет Рейнджър“. Тя се взриви, пръсна стъклената кабина на вертолета и мигновено уби пилота на пода. Експлозията разби колесниците и хеликоптерът се стовари върху площадката. Перките му продължаваха да се въртят.

Докато се движеха в мрака, Рейс и Анистазе се биеха.

Рейс се съпротивляваше с всички сили и бясно нанасяше удари, някои от които попадаха в целта. Ала повечето не улучваха. Анистазе бе много по-опитен и скоро прикова Уилям по гръб.

Той извади войнишкия си нож от канията на глезена си. Въпреки мрака в стръмния тунел, Рейс видя дългото лъскаво острие, което се насочи към лицето му.

Уилям хвана китката му с две ръце и задържа ножа на разстояние, но нацистът имаше опора и острият връх все повече се приближаваше към лявото му око…

… изведнъж ги ослепи силна бяла светлина, а конвейерната лента се изравни. Изгубиха равновесие и Рейс успя да отклони ножа на Анистазе.

Той бързо се огледа наоколо.

Отново се намираше в хангара!

Само че лежеше по гръб върху лентата, все още прикован под тялото на немеца.

За съжаление обаче конвейерът ги отнасяше към перките на хеликоптера, които се въртяха само на метър над лентата!

Перките бяха на три и половина метра от тях.

Три метра.

Анистазе също ги забеляза.

Два метра и половина.

Рейс видя Рене да се бие с лаборанта до стената. Ревът на хеликоптера кънтеше в огромното празно пространство.

Два метра.

Анистазе се реши на ужасяваща нова тактика. Той рязко повдигна Уилям за реверите и го задържа на една ръка разстояние от себе си, така че шията му бе на равнището на перките.

Метър и осемдесет.

Рене все още се бореше с лаборанта. Между ударите виждаше Рейс и Анистазе върху конвейерната лента, виждаше, че нацистът е изправил Уилям на колене и го държи на разстояние от себе си.

Очите й се разшириха от ужас.

Анистазе щеше да обезглави Рейс с перките на хеликоптера!

Метър и половина.

Тя погледна към контролното табло на стената. Таблото, от което се включваше и изключваше лентата…

Метър и двадесет.

Рейс виждаше бясно въртящите се перки зад себе си, виждаше какво се опитва да направи Анистазе.

Един метър.

Опита се да помръдне, да се съпротивлява. Ала напразно. Немецът беше прекалено силен. Уилям се вгледа в очите на противника си и видя в тях само омраза.

Половин метър.

Очакваше го сигурна смърт.

— Неееее! — отчаяно извика той.

Тридесет сантиметра.

Точно в този момент Рейс избегна поредния удар, бързо мина зад Анистазе, грубо го сграбчи за косата и силно блъсна главата му в контролното табло на стената.

Конвейерната лента спря.

Тилът на Уилям бе само на два-три сантиметра от кръглото петно на перките.

На лицето на Анистазе се изписа изненада.

„Какво става, по дяволите?“

Рейс използва възможността и силно заби коляно в слабините му.

Нацистът изрева.

И в този момент Уилям го сграбчи за реверите!

— Усмихни се, копеле — каза той.

После се отпусна върху конвейерната лента и бързо се претърколи назад под въртящите се перки, като използва опората, за да притегли Анистазе право към тях!

Перките прерязаха шията на немеца и отделиха главата от тялото му.

Кръвта оплиска лицето на Рейс, който все още лежеше върху лентата, хванал Анистазе за реверите.

Той отблъсна трупа настрани и скочи от конвейера.

Рейс поклати глава. Не можеше да повярва какво е направил. Току-що бе обезглавил човек.

Леле…

Уилям забеляза Рене край контролното табло до изпадналия в безсъзнание нацистки лаборант.

Тя се усмихна и му даде знак с палци нагоре.

Изтощен до смърт, Рейс просто се свлече на пода.

Едва главата му беше докоснала земята обаче, когато Рене се озова до него.

— Още не, професоре — каза тя и му помогна да се изправи. — Ела, трябва да попречим на Ерхарт да взриви Суперновата.

Броячът на екрана продължаваше да отмерва минутите.

00:15:01

00:15:00

00:14:59

Ерхарт включи радиостанцията си.

— Обергрупенфюрер?

Никакъв отговор.

— Анистазе, къде си?

Пак нищо.

Той се обърна към Фриц Вебер.

— Нещо се е случило. Анистазе не отговаря. Вземете предпазни мерки около устройството и заключете кабината.

— Ясно.

Рене и Рейс отнесоха Ули в стъкления офис, който гледаше към мината, и го оставиха да легне на пода.

На стената имаше голям дигитален брояч.

00:14:55

00:14:54

00:14:53

— По дяволите — изруга Рейс, — включили са брояча!

Рене незабавно се зае да превърже раната в корема на Ули. В това време обаче факсът в отсрещния край на стаята високо затрака.

Вече въоръжен с автомат G–11, Уилям отиде при него. Съобщението гласеше:

— Господи — ахна Рейс. — Няма да платят… Рене се приближи до него и прочете факса.

— Божичко, виж колко предизвикателен е отговорът. Мислят си, че той няма да взриви Суперновата.

— А ще я взриви ли?

— Категорично — отвърна от пода Ули и накара Рейс и Рене да се обърнат към него.

Раненият говореше през зъби.

— Той постоянно приказва за това. Луд е. Иска само едно — своя нов свят. И ако не може да го получи, просто ще унищожи съществуващия.

— Но защо? — попита Рейс.

— Защото това е стоката, с която търгува. Това е стоката, с която винаги е търгувал — животът и смъртта. Ерхарт е старец, зъл старец. Светът вече не му е притрябвал. Ако не получи парите, а оттук и своя нов световен порядък, просто без да му мигне окото, ще разруши стария.

— Страхотно — каза Рейс. — И ние сме единствените, които могат да му попречат, така ли?

— Да.

— Тогава как ще го направим? — обърна се към колегата си Рене. — Как ще изключим брояча?

— Трябва да въведете кода за изключване в компютъра на устройството — отвърна Ули. — Но както вече ви казах, знае го само Вебер.

— Тогава някак си ще го измъкнем от него — рече Рейс.

След секунди Уилям тичешком заобикаляше ръба на огромния кратер и се насочваше към южния въжен мост.

Планът беше прост.

Рене щеше да чака до северния мост, докато той минеше от отсрещната страна. Когато стигнеше, двамата едновременно щяха да тръгнат към контролната кабина от север и юг.

Логиката на плана им се основаваше на факта, че двата моста бяха много здрави. Направени от гъвкави стоманени кабели. За да бъдат спуснати, някой трябваше да освободи четири отделни вакуумни маркуча. Ако Рейс и Рене едновременно се затичаха от двете страни, поне единият щеше да стигне до кабината, преди Ерхарт или Вебер да успеят да приберат и двата моста.

След шест и половина минути тичане Рейс стигна до южния въжен мост.

Той висеше над бездната и бе невероятно дълъг — особеност, която се подчертаваше от теснотата му. Широк само колкото по него да върви един човек, а дължината му беше колкото четири бейзболни игрища.

Господи, помисли си Уилям.

— Готов ли си? — внезапно се разнесе в слушалката му гласът на Рене. Толкова отдавна не бе използвал радиостанцията, че почти беше забравил за съществуването й.

— Готов съм — отвърна той.

— Тогава да започваме.

Рейс стъпи върху въжения мост.

Виждаше бялата кабина в отсрещния му край, виждаше вратата, до която стигаше мостът. Беше затворена.

През правоъгълните прозорци на кабината не се забелязваше никакво движение.

Не. Тя просто висеше във въздуха на двеста метра над дъното на мината.

Уилям се затича напред.

Точно в този момент Рене напредваше откъм север.

Очите й бяха приковани към затворената врата в края на моста. Очакваше всеки момент да се отвори.

Ала вратата остана затворена.

Одило Ерхарт надникна през един от прозорците на контролната кабина и видя Рене да се приближава по северния мост.

През отсрещния прозорец забеляза Рейс, който идваше откъм юг.

Ерхарт трябваше да вземе решение.

И избра Рене.

Мъничките фигури на Рейс и Рене се придвижваха по двата въжени моста от двете страни на контролната кабина.

Бекер бе малко по-бърза от Уилям. Когато стигна до средата обаче, вратата на кабината внезапно се отвори и навън се появи Одило Ерхарт.

Рене се закова на място.

Ерхарт буташе пред себе си д-р Фриц Вебер и използваше дребното тяло на съпротивляващия се учен като щит. Дебелата му ръка беше обвита около шията на стареца. В другата си длан стискаше полуавтоматичен пистолет „Глок“ 20, насочен към главата на физика.

„Не го прави“ — умолително си помисли Рене. Ерхарт не биваше да убие единствения човек, който знаеше кода за изключване на Суперновата.

Очевидно безмълвната й молба не помогна. Защото в този момент, в този вледеняващ момент, Одило Ерхарт за последен път зловещо се усмихна на Бекер и натисна спусъка.

Пистолетът в ръката му изгърмя и изстрелът отекна в кратера.

От главата на Вебер бликнаха струи кръв и мозък, които оплискаха перилата и полетяха в мината.

Ерхарт прехвърли тялото на учения през парапета и Рене можеше само ужасено да гледа как трупът пада — сякаш цяла вечност — в двестаметровата бездна, преди с далечно приглушено тупване да стигне до дъното на кратера.

Рейс също чу изстрела и след секунда зърна тялото на Вебер, което падаше в пропастта.

— Мили Боже…

Той се затича още по-бързо към контролната кабина…

Одило Ерхарт още не бе свършил.

След като хвърли трупа на учения, той припряно започна да освобождава вакуумните маркучи, които свързваха моста с контролната кабина.

— Не! — извика Рене и се вкопчи в перилата от двете си страни.

Единият вакуумен маркуч силно изсвистя и левият парапет падна настрани.

Тя бързо пресметна наум. Не можеше да стигне до контролната кабина преди Ерхарт да освободи другите три маркуча.

Бекер се завъртя кръгом и се втурна с всички сили по въжения мост.

Чу ново свистене и перилата от другата страна също паднаха.

Още два маркуча.

Рене тичаше по останалия без перила мост на двеста метра над дъното.

След няколко секунди се отпусна третият маркуч и плоскостите под краката й увиснаха наляво.

Накрая Ерхарт дръпна с доволна усмивка последния маркуч и огромният висящ мост, свързан със северния край на кратера полетя в бездната и повлече със себе си Рене Бекер.

Оставаха й още петнадесетина метра, когато мостът под нея пропадна. Тя се хвърли напред и се вкопчи в стоманените плоскости.

Въженият мост се залепи за полегатата стена на кратера. Рене се блъсна в нея и отскочи назад, ала някак успя да се задържи.

Рейс стигна до вратата точно в момента, в който в слушалката му се разнесе гласът на Рене.

Професоре, тук е Рене. Мостът ми е свален. Аз излизам от играта. Сега всичко зависи от теб.

Страхотно, кисело си помисли той. Тъкмо това му трябваше да чуе.

Уилям дълбоко си пое дъх и здраво стисна автомата си. После хвана бравата, завъртя я, отвори я с цевта на оръжието си…

… и задейства капана.

Разнесе се силен сигнал.

Рейс видя Ерхарт преди да забележи източника на пронизителния звук.

Едрият нацистки генерал стоеше до северната врата на контролната кабина с нехайно отпуснат отстрани пистолет. И му се усмихваше.

Отляво на Ерхарт се издигаше Суперновата. Сребристите и стъклените й повърхности блестяха, вакуумният контейнер с тирия бе в средата между двете термоядрени бойни глави.

До стената имаше два суперкомпютъра „Крей“. Капсулите на бойните глави бяха на пода до голямото устройство, а идолът — вече с липсващо от основата му парче — беше зарязан на една близка маса.

На екрана на лаптопа, свързан с предната част на Суперновата — източникът на сигнала — Рейс видя брояча:

00:05:00

00:04:59

00:04:58

Отдолу пишеше:

„Нова програма за детонация?“

— Благодаря ти, Малки човече, който се опитваш да си храбър — засмя се Ерхарт. — Като влезе в кабината, ти току-що се осъди на смърт.

Рейс се намръщи.

Ерхарт посочи наляво с очи.

Уилям проследи погледа му и видя до източната стена осем жълти хилядалитрови пластмасови варела. Върху тях бе написано:

И също:

Бяха четири варела хидразин. И четири — азотен тетроксид. Сложна мрежа от кабели и маркучи свързваше варелите един с друг.

Свръхзапалимите течности, спомняше си от уроците по химия Рейс, избухваха при контакт помежду си.

Над един от варелите с хидразин имаше втори брояч. Той обаче беше спрял на пет секунди.

00:00:05

В този момент, точно в този момент, Рейс забеляза, че осемте жълти варела са свързани с компютъра на Суперновата чрез дебел черен кабел, който се виеше по пода на кабината.

00:04:00

00:03:59

00:03:58

— Как? — попита той, като притискаше автомата към рамото си и се целеше в гърдите на Ерхарт. — Как съм се осъдил на смърт?

Нацисткият генерал се усмихна.

— В тази кабина има две взривни устройства, професоре: Суперновата и свръхзапалимите течности. Едното ще взриви цялата планета, другото — само тази кабина. Знам, че искаш да изключиш Суперновата, но ако успееш, ще платиш висока цена.

— Каква цена?

— Твоят живот в замяна на света. Ако поради някаква причина броячът на Суперновата бъде изключен, ще се стартира броячът на свръхзапалимите течности. След пет секунди те ще се смесят, ще избухнат и ще унищожат тази кабина, ще унищожат теб самия.

Имаш избор, професоре, избор, уникален в историята на човечеството. Можеш да умреш заедно с всички на тази планета точно след три и половина минути — или да спасиш света. Но за да го направиш, трябва да пожертваш собствения си живот.

Рейс не можеше да повярва на ушите си.

„Избор…

Можеш да спасиш света…

Но за да го направиш, трябва да пожертваш собствения си живот…“

Двамата мъже стояха от двете страни на кабината, Рейс до южната врата, притиснал автомата към рамото си, Ерхарт до северната, с пистолет, отпуснат отстрани.

00:03:21

00:03:20

00:03:19

— Президентът се е съгласил да плати откупа ви… — опита се да излъже Рейс.

— Не — отсече Ерхарт, взе лист хартия от масата до себе си и му го подхвърли.

Листът падна на пода. Това бе копие на същия факс, който Рейс беше прочел в офиса на мината. Немецът трябва да имаше факсмашина и тук.

— И даже да беше казал, че ще плати — презрително рече нацистът, — пак нямаше да мога да изключа устройството. Само Вебер знаеше кода, а той, приятелю мой, е мъртъв. Не. Сега всичко зависи единствено от теб. Каквото и да се случи, поне ще знам, че ти няма да излезеш от кабината жив.

— Ами ти? — предизвикателно попита Рейс. — Ти също ще умреш.

— Аз съм стар, професор Рейс. Стар и гнил. Смъртта не значи нищо за мен. Фактът, че мога да отнеса със себе си целия свят обаче значи всичко…

В този момент, бърз като гърмяща змия, Ерхарт светкавично вдигна глока си, насочи го към Рейс и натисна…

Бум!

Автоматът на Уилям силно блъсна рамото му.

Куршумът се заби в широките гърди на нациста и сред пръски кръв едрото му туловище отхвърча към стената.

Ерхарт се строполи назад и пистолетът му гръмна, разбивайки димната аларма на тавана. Отгоре потекоха струи вода.

Немецът се свлече на пода — с отворена уста и широко ококорени от шока очи.

Рейс просто остана на прага, целият мокър и зашеметен.

Никога преди не беше застрелвал човек. Дори по време на гонитбата по реката. Призля му. Той преглътна, за да не повърне.

И тогава видя брояча на Суперновата:

00:03:00

00:02:59

00:02:58

Уилям се откъсна от транса си и бързо се приближи до нацисткия генерал.

Ерхарт все още бе жив, но умираше. От устата и гърдите му течеше кръв.

Ала очите му продължаваха да блестят и се взираха в Рейс с нещо като безумна радост. Сякаш беше щастлив, че го оставя в това положение — сам в контролна кабина, в чужда страна, до един умиращ нацист, тиктакаща Супернова и осем варела свръхзапалимо гориво, което със сигурност щеше да го убие, ако успееше да изключи главната бомба.

„Добре, Уил, запази спокойствие.“

00:02:30

00:02:29

00:02:28

„Две и половина минути до края на света.

Запази спокойствие, как ли не!“ Рейс отиде при Суперновата и погледна компютърния екран.

Той смаяно зяпна брояча. По главата му се стичаха капки вода.

„Какво ще правиш, Уил?“ Не че имаше избор, нали?

Можеше да умре с останалата част от света или да се опита да спре Суперновата — и пак да умре.

По дяволите, помисли си Уилям.

Той не беше герой.

Герои бяха хора като Ренко и Ван Люън. Той не бе никой. Обикновен човек. Университетски професор, който винаги закъсняваше за работа, винаги изпускаше влака. Господи, ами че той имаше да плаща глоби за неправилно паркиране!

Не беше герой.

И не искаше да умре като такъв.

Освен това нямаше представа как да открие компютърния код. Той не бе хакер. Не, Фриц Вебер беше мъртъв, а никой друг освен него не знаеше кода за изключване на Суперновата.

00:02:01

00:02:00

00:01:59

Рейс затвори очи и въздъхна.

Е, спокойно можеше да умре и като герой.

Той седна пред устройството и отново погледна екрана.

„Добре, Уил, дълбоко си поеми дъх.“ Уилям впери очи в последния ред:

Добре.

Трябваше да попълни осем места. С някакъв код.

Кой знаеше кода?

Вебер.

Той бе единственият, който знаеше кода.

В този момент в ухото му се разнесе глас и го стресна.

— Какво става, професоре?

Рене.

— Господи, Рене. Изкара ми ангелите. Какво става ли? Ами, Ерхарт застреля Вебер, после аз застрелях Ерхарт и сега седя пред Суперновата и се мъча да разбера как да я изключа. Ти къде си?

— В офиса над кратера. Ерхарт спусна моста ми.

— Имаш ли някаква представа как да изключа това нещо?

— Не. Вебер е бил единственият, който…

— Вече го знам. Виж, имам да запълня осем места. Бързо.

— Добре. Чакай да помисля…

00:01:09

00:01:08

00:01:07

— Остава една минута, Рене.

— Добре. Добре. В транскрипцията на оня телефонен разговор се казваше, че Суперновата им се основавала на американския модел, нали така? Това значи, че кодът трябва да е цифров.

— Откъде знаеш?

— Защото ми е известно, че американската Супернова е с цифров код. — Тя трябва да долови мълчанието му. — Имаме хора във вашите служби.

— А, ясно. Значи цифров код. Осемцифрен код. Имаме около един трилион възможни комбинации.

00:01:00

00:00:59

00:00:58

— Вебер е бил единственият, който е знаел кода, нали така? — каза Рене. — Значи сигурно е нещо, свързано с него.

— Или е съвсем случайна комбинация — сухо отвърна Рейс.

— Малко е вероятно. Хората, които използват цифрови кодове, рядко се спират на случайни числа. Те избират такива, които означават нещо за тях, числа, които могат да си спомнят във връзка с някакво събитие или дата. Какво ни е известно за Вебер?

Ала Рейс вече не я слушаше.

В главата му току-що бе прещракало нещо.

— Добре — продължаваше да разсъждава тя. — През Втората световна война той е бил нацист. Извършвал е експерименти с живи хора.

Но Уилям си мислеше за нещо съвсем друго.

„Те избират числа, които означават нещо за тях, числа, които могат да си спомнят във връзка с някакво събитие или дата…“

И тогава му хрумна нещо.

Предишната сутрин на път за работа бе прочел една статия в „Ню Йорк Таймс“ — преди да пристигне в университета, за да завари в кабинета си спецчастите.

Там пишеше, че крадците лесно прониквали в банковите сметки, защото осемдесет и пет процента от хората измисляли номерата на кредитните си карти на базата на важни дати като рождени дни.

— Кога е рожденият му ден? — неочаквано попита той.

— Прочетох го в досието му — отвърна Рене. — Беше някъде през хиляда деветстотин и четиринадесета. На… Да. На шести август. Шести август хиляда деветстотин и четиринадесета.

00:00:30

00:00:29

00:00:28

— Какво мислиш? — надвика шума на сипещата се отгоре му вода Рейс.

— Възможно е.

Той се съсредоточи за миг. Огледа се наоколо и видя Ерхарт да седи, облегнат с гръб на стената. Нацистът се смееше.

— Не — решително каза Уилям. — Не е това.

— Какво?

00:00:21

00:00:20

00:00:19

Кой знае защо мислите му бяха кристално ясни.

— Прекалено е просто. Ако изобщо е използвал дата, трябва да е нещо важно, но по-хитро. Нещо, което да предизвиква света. Не е толкова тъпо като рождения му ден. А нещо с огромно значение за него.

— Професоре, нямаме много време. Какво друго може да е?

Рейс се опита да си спомни всичко, което бе чул преди за Фриц Вебер.

Че е извършвал експерименти с живи хора.

00:00:15

Че е бил съден в Нюрнберг.

00:00:14

Че е бил осъден на смърт.

00:00:13

И че е бил екзекутиран.

00:00:12

Екзекутиран.

Екзекутиран…

„Това е“ — помисли си той.

00:00:11

Но коя беше датата?

00:00:10

— Бързо, Рене. На коя дата е била предполагаемата екзекуция на Вебер?

00:00:09

— А… на двайсет и втори ноември хиляда деветстотин четиридесет и пета.

00:00:08

22 ноември 1945-та.

00:00:07

„Давай.“

00:00:06

Рейс се наведе напред и набра цифрите на клавиатурата на Суперновата.

След това, обливан в струи вода от тавана и вперил очи в бързо въртящия се брояч, той натисна „ENTER“.

Разнесе се остър сигнал.

Когато го чу, лицето на Ерхарт помръкна.

Рейс широко се усмихна.

„О, Господи, успях…“

В този момент екранът на Суперновата внезапно се промени:

Новата програма за детонация?

— По дяволите… — ахна Рейс.

Погледът му се насочи към другия брояч, онзи над варелите с хидразин в отсрещния край на кабината, броячът, спрял на 00:00:05.

Той се активира. 00:00:04.

Очите на Ерхарт се разшириха от изненада.

Очите на Рейс се разшириха още повече.

— Господи — изпъшка той.

Точно след четири секунди свръхзапалимите горива във варелите се смесиха и стените на контролната кабина избухнаха с ужасяваща сила.

Прозорците се пръснаха едновременно и полетяха във въздуха на милиони късчета, последвани от ревящи огнени езици.

Във всички посоки се носеха отломки — врати, части от Суперновата, дървени маси, дъски от пода. Някои стигнаха чак до ръба на кратера и се посипаха върху гъстата растителност около гигантската мина. Напуканите парчета от двете термоядрени бойни глави на Суперновата безобидно паднаха на дъното на кратера — взривът не можеше да разцепи атомите им.

След миг от контролната кабина остана само почернял скелет — овъглен до неузнаваемост и увиснал над мината. Нямаше ги стените, подът и таванът.

Нямаше го и Уилям Рейс.